Блогове

The truth about the forecasting paradox
Tim Harford
Източник: https://timharford.com/2025/01/the-truth-about-the-forecasting-paradox/
Истината за парадокса на прогнозите: някои от тях са правилни, а други грешни, и докато разберем кои, кои са, вече е твърде късно. Това води до така наречения парадокс на прогнозите.
Тестът за полезността на една прогноза не е дали тя се оказва точна, а дали успява да предизвика някакво полезно действие в бъдеще. Точността може да помогне, но понякога и да не е от значение. 
Да разгледаме предизвикателството, което ми беше поставено по време на една конференция след пандемията. Един от въпросите беше свързан с изказване от предишната конференция през края на 2019 г., когато известен учен предупредил за риска от глобална пандемия. Може ли да предложа по-добра прогноза от тази? Зависи какво разбирате под „по-добра“. Мога ли да предложа по-точна и навременна прогноза за въпрос от глобално значение? Разбира се, че не. Но може ли прогнозата ми да бъде по-полезна? Вероятно. Очакванията бяха по-ниски, отколкото бихме си помислили.
Присъстващите през 2019 г. чули общо предупреждение, че в бъдеще може да възникне пандемия, след което колективно се изсмели и не направили нищо. Нито те, нито лекторът осъзнали, че самата пандемия е само на няколко седмици разстояние, и че нямало да имат възможност да направят нещо по въпроса. Прогнозата била изключителна, но напълно безполезна.
Двадесет години по-рано прогнозите за бедствие, които заплашваха Ню Орлийнс, трябваше да се окажат по-успешни. Федералната агенция за управление на извънредни ситуации (FEMA) предупредила, че един от трите най-вероятни катастрофи, застрашаващи САЩ, е ураган, който ще удари ниско разположения Ню Орлийнс. Когато ураганът „Иван“ се приближил през 2004 г., всички вестници описали в детайли риска — от неизправността на дигите до невъзможността за масова евакуация и потенциалната загуба на стотици или хиляди животи.
В последния момент ураганът се отклонил. Но прогнозите за гибел все пак се оказали верни година по-късно, когато през 2005 г. ураганът „Катрина“ опустошил Ню Орлийнс. Годината закъснение е можела да направи тези прогнози по-полезни, не по-малко, като дала време на местните и федерални власти да се подготвят. За съжаление, те не го направили.
В контекста на подготовката, Бригам и Женската болница в Бостън не прогнозирали терористичен акт по време на маратона в Бостън през 2013 г., но все пак били готови за него. Болницата провела 78 големи тренировъчни упражнения, които обхващали всичко от разливи на нефт до влакови катастрофи.
Святът на спекулативната фантастика също е пълен с прогнози, които ни направили по-мъдри, въпреки че никога не са се сбъднали. Създателят на научнофантастични произведения Кори Доктороу посочи романа „Франкенщайн“ на Мери Шели, който може да се нарече първият лудистки роман, и „Разказът на слугинята“ на Маргарет Атууд. По-късно, когато убиват застрахователен изпълнител в Манхатън — ситуация, описана в разказа „Radicalized“, написан от Кори Доктороу — се доказва, че въображението на писателя може да предвиди бъдещето.
Ако смятате, че нито един роман не трябва да се счита за прогноза, помислете за концепцията за „преморнем“ (pre-mortem), която психологът и автор Гари Клайн препоръчва. Това е упражнение по планиране на проекти, при което екипът приема перспективата на „потенциален обратен поглед“. Да допуснем, че пациентът е починал по време на операция, или че новият IT проект е претърпял огромни разходи. Какво се е объркало? Защо?
Проучване, проведено през края на 80-те години от Дебора Мичъл, Джей Русо и Нанси Пенингтън, показва, че тази перспектива помага на хората да генерират повече идеи и детайли относно причините за успеха или неуспеха на даден проект. Премортем е самоотрицателна прогноза, чиято цел е да помогне на екипа да измисли конкретни сценарии за проблеми, които могат да възникнат и да предотврати бедствията.
Както е казал големият психолог Амос Тверски, повечето хора категоризират прогнозите си в три категории: „ще се случи“, „няма да се случи“ и „може би“. Това звучи правилно, но проблемът с тези груби интуиции не е в липсата на точност, а в това, че те ни карат да спрем всякакви допълнителни разсъждения по въпроса.
Това е жалко, защото сериозното разсъждаване за бъдещето може да бъде полезно упражнение, не защото бъдещето е известно, а защото процесът вероятно ще ни направи по-мъдри. Един неочакван пример за това идва от експерти по прогнозиране като Барбара Мелърс, Филип Тетлок и Хал Аркес. Те проведоха многомесечен турнир по прогнозиране и проучиха мненията на участниците преди и след него. Те открили, че самият процес на сериозно обмисляне на прогнози променя предубежденията на участниците. Те стават по-политически умерени и започват да приписват умереност на своите опоненти.
По-широко, упражнение по планиране на сценарии насърчава хората да признаят, че светът е несигурно място. Много години работих в сферата на планирането на сценарии и едно от нашите основни мото беше „сценариите не са прогнози“. Сега разбирам малко по-добре какво означава това. Сценариите не са прогнози, защото те не се стремят към точност, а към полезност. Парадоксът на прогнозите ни казва, че тези две качества са много различни.

Изследването "U.S. Infrastructure: 1929-2023" от Ray C. Fair, публикувано на 1 февруари 2025 г., анализира икономическата трансформация на Съединените щати чрез промените в инфраструктурните инвестиции.
Около 1970 г. се наблюдава значим обрат: съотношението на инфраструктурния капитал спрямо БВП започва да намалява трайно, докато държавният бюджетен дефицит се увеличава и се утвърждава като стабилен елемент в икономическата политика. Това съвпадение отразява промяна в приоритетите на правителството – от стратегически дългосрочни инвестиции в инфраструктура към краткосрочни разходи за текущо публично потребление. В резултат на този преход ресурсите, които преди са били насочвани към изграждане на устойчиви икономически основи, се преразпределят към финансиране на непосредствени нужди и социални програми.
За разлика от други развити икономики, този модел е уникален за САЩ. Той е свързан с увеличаване на социалната дисконтна ставка, което отразява намалената стойност, придавана на бъдещите икономически ползи. В резултат, днес САЩ заемат около 10 милиарда долара дневно, основно за финансиране на публично потребление.
Исторически погледнато, стратегическите инвестиции в транспортна и енергийна инфраструктура са били ключови за икономическия растеж и глобалното влияние на страната. Намаляването на тези инвестиции поставя под въпрос способността на икономиката да поддържа същите темпове на иновации и конкурентоспособност, като това може да обясни и отслабването на т.нар. "Pax Americana".
Причините за тази трансформация включват политически решения, демографски промени, обществена поляризация и глобални икономически фактори. Фискалната политика също играе роля, като се фокусира върху краткосрочни стимули вместо дългосрочни инвестиции.
Разбирането на тези процеси е ключово за формулирането на политики, насочени към възстановяване на баланса между потребление и инвестиции и осигуряване на устойчив икономически растеж в бъдеще.
Източник: https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=5116683
PDF: https://papers.ssrn.com/sol3/Delivery.cfm

Дисконтираната стойност е ключова концепция в икономиката и финансите, която определя настоящата стойност на бъдещи парични потоци. Тя служи като инструмент за анализ и сравнение на паричните потоци, които се реализират в различни времеви моменти, предоставяйки основа за вземане на информирани инвестиционни решения.
Какво представлява дисконтираната стойност?
На практика, дисконтираната стойност отразява стойността на бъдещи парични плащания спрямо стойността на предоставения в заем кредитен ресурс. Тя помага да се определи колко струват днес паричните потоци, които ще бъдат получени в бъдеще, като се вземат предвид фактори като инфлация, лихвени проценти и рискове.
Определянето на дисконтираната стойност зависи от редица рискови фактори, които влияят върху стойността на парите във времето:
Инфлация: Повишаващите се цени намаляват покупателната способност на парите в бъдеще.
Срок на заема: Колкото по-дълъг е периодът, толкова по-ниска е настоящата стойност на бъдещите плащания.
Присъщ риск: Рискът, свързан с конкретна инвестиция или заем, също влияе върху дисконтираната стойност.
Стойността на парите във времето: Принципът, че парите днес имат по-голяма стойност от същата сума в бъдеще.
Други фактори: Включително макроикономически условия и пазарна нестабилност.
За да се изчисли дисконтираната стойност, се използва следната формула: k_d = 1 / (1 + i)^n

където:
i процентната (дисконтовата) ставка,
n броят на периодите (например години).
Тази формула показва как бъдещите парични потоци се намаляват до тяхната настояща стойност чрез умножаване с дисконтовия коефициент .
Дисконтираната стойност е незаменим инструмент за всеки, който се занимава с финансово планиране, инвестиции или анализ на проекти. Тя позволява да се направят обективни оценки за стойността на бъдещи доходи и разходи, което е от съществено значение за оптималното управление на ресурси и вземане на стратегически решения.

Ървинг Фишер: Гениалният икономист, който предсказа всичко освен Голямата депресия
Ървинг Фишер (1867-1947) е една от най-забележителните фигури в историята на американската икономическа мисъл. Описван от Джоузеф Шумпетер като "най-великият икономист, който Съединените щати някога са произвели", Фишер остава в историята със своите революционни приноси в областта на монетарната теория и макроикономиката.
Роден в Согъртис, Ню Йорк, в семейството на учител и свещеник, Фишер от малък показва изключителни математически способности. След смъртта на баща си, той сам издържа семейството си чрез преподаване, докато учи в Йейл. През 1891 година получава първата докторска степен по икономика, присъдена от този престижен университет.
Фишер е пионер в няколко ключови области на икономическата наука. Неговата теория за капитала и лихвените проценти, представена в "Теория на лихвата" (1930), въвежда революционни концепции за времевата стойност на парите. Той разработва известното "уравнение на Фишер", което описва връзката между номиналните и реалните лихвени проценти, отчитайки влиянието на инфлацията.
В областта на монетарната икономика, Фишер формулира количествената теория на парите чрез своето "уравнение на обмена". Тази теория поставя основите на монетаризма и оказва огромно влияние върху развитието на макроикономическата мисъл през 20-ти век.
Извън академичната сфера, Фишер е изобретател и социален реформатор. През 1913 година патентова "видима система за картотекиране", която по-късно продава на Remington Rand, което го прави богат човек. Той е също страстен защитник на общественото здраве, вегетарианството и въздържанието от алкохол.
Репутацията на Фишер претърпява сериозен удар след Голямата депресия от 1929 година. Само девет дни преди кризата, той прави нещастното изказване, че фондовият пазар е достигнал "постоянно високо плато". Въпреки това, неговата последваща теория за дълговата дефлация като обяснение на Голямата депресия се оказва изключително проницателна и преживява възраждане през последните десетилетия от живота му.
Теориите на Фишер за дълговата дефлация придобиват ново значение след финансовата криза от 2008 година. Неговите идеи за връзката между задлъжнялостта, дефлацията и икономическите кризи се оказват изключително актуални за разбирането на съвременните финансови кризи.
Въпреки противоречивата си репутация приживе, Фишер оставя трайно наследство в икономическата наука. Неговите теоретични модели са преоткрити през 60-те и 70-те години на 20-ти век, период на засилено използване на математически модели в икономиката. Днес множество икономически концепции носят неговото име: уравнението на Фишер, хипотезата на Фишер, международният ефект на Фишер и теоремата за разделението на Фишер.

От Коперник до съвременната икономика
Количествената теория на парите (КТП) е фундаментална икономическа концепция, която твърди, че общото ценово равнище на стоките и услугите е пропорционално на количеството пари в икономиката. Тази теория има забележителна история, започваща от полския математик Николай Коперник през 1517 година и развита до съвременния си вид от американския икономист Ървинг Фишер през 1911 година.
Теорията придобива особена популярност през 1963 година с публикуването на влиятелната книга "Монетарна история на Съединените щати" от Милтън Фридман и Анна Шварц. Оттогава тя се превръща в крайъгълен камък на монетаристката икономическа школа, която разглежда прекомерното увеличаване на паричното предлагане като основен двигател на покачващите се цени и инфлацията.
Централно място в теорията заема Уравнението на Фишер, което изразява връзката между количеството пари, скоростта на тяхното обращение, ценовото равнище и общия обем на транзакциите в икономиката. В по-съвременната си форма това уравнение включва и брутния вътрешен продукт (БВП), изразявайки се като MV = PY, където M е количеството пари, V е скоростта на паричното обращение, P е ценовият индекс, а Y е реалният БВП.
Алтернативна интерпретация на теорията е разработена от група икономисти от Кеймбридж, включително Алфред Маршал, Артър Сесил Пигу и Джон Мейнард Кейнс в началото на 20-ти век. Техният подход поставя акцент върху паричното търсене, разглеждайки парите не само като средство за размяна, но и като средство за съхранение на богатство.
Въпреки че основните принципи на КТП (Количествената теория на парите) са широко приети в икономическата теория, съществуват дебати относно взаимозависимостта между различните променливи и допусканията за тяхната константност в реалния свят. Кейнс по-късно подчертава, че връзката между промените в паричното количество и цените не е пряка, а минава през лихвените проценти и инвестициите.
В съвременната икономика теорията помага да се разберат механизмите на инфлация и ценова стабилност. Централните банки използват нейните принципи при формулирането на паричната политика, макар че отчитат и множество други фактори, включително очакванията за бъдещи цени и потребителското поведение.
Разбирането на КТП (Количествената теория на парите) остава ключово за анализа на монетарната политика и нейното влияние върху икономиката. Въпреки своите ограничения, теорията предоставя важна рамка за разбиране на връзката между паричното предлагане и ценовото равнище, особено в дългосрочен план.