Overview

Кич, простотия, грозно. Има едни "духовни аристократи" и "естети", които пренебрегват, че за различни класове и времена красивото е различно. Русалките от филма "Операция ЬІ" се купуват, както се купуват и билети за чалга концертите. В мизерни времена, капак от кутия за бонбони или станиолче е също красив за някого, който не може да си позволи повече. Подобно е и парцуца в бутилка от скъпо уиски или коняк. В сегашни времена, когато няма един авторитет, в някакъв смисъл естетите са по- толерантни и не обявяват каквото и да е за грозно и пошло, оставяйки на пазара да реши кое е по- скъпо и ценно. Общо взето това, което е ценено от горната класа е по- красиво от това, което харесва долната класа. Естествено, на най- долната класа не й пречи да си харесва своите красоти, пък естетите - угодливци нека представят само предпочитанията на горните за красиви, а тези на долните за обратното. Все пак, кичът, простотията, пошлостта не са обвинявани директно, че са грозни. Кичът особено е по- близо до високите оригинали, но без техния контекст. Ако на двора или по стълбите на блока си сложа точна реплика на "Фонтанът" на Дюшан ТУК ще се възприеме скандално, не зная дали като грозно. Да не говорим, ако се монтира на чешмите в минералните курорти. Искам да кажа, че кичът, простотията и пошлото в наше време граничат, но не се разбират директно като грозно.

Дяволът като олицетворение на Грозното. В трайните опозиции Светло/Тъмно; Горе/Долу; Чисто/Мръсно; Добро/Лошо; Красиво/Грозно;Мъдрост/Глупост, първите винаги се приписват на Бога, а вторите на Дявола. Обаче изображенията на дявола страдат от липса на въображение и са доста опростени. В православната иконография дяволът е черно човекоподобно същество, с опашка (учудващо- лъвска, а не магарешка), с кози крака и уши и с рога, обикновено изплезен като врещящ козел. У Гьоте дяволът изобщо не е тъп, в българските приказки е далеч по- глупав. У Булгаков дяволът е с голяма доза човещина. Искам да кажа, че дяволът би трябвало да ни представи грозното в ней- чист вид, но това изобщо не е така. Образът му е доста елементарен, а когато е усложнен, има доста човешки черти, че и свръхвъзможности.

Цитат от Ницше. "Човешко, твърде човешко". Гл. ІV "За душата на художниците и писателите" Възприемам го така: Грозното е отвлеченост от сетивното. Езикът на изкуството не борави вече с осезаеми обекти, а с изградени от ума. Може би Ницше вижда траен упадък там, където има временно отстъпление и неопитност за творчество с новопоявилите се възможности. Действително, музиката, която правят е доста неразбираема, немелодична, но мнението ми е- да опитват без да ни я натрапват. В изобразителното изкуство, както и в музиката има все още Търсене, но и връщане към традиционното. Изкуството е доста инертно и както казва Ницше , поетите винаги са "с душевност, извърната назад, така че да послужат като мостове към стародавни времена и представи, към отмиращи или отмрели вече религии и култури. Всъщност те винаги и по необходимост са епигони. ", т.е. инертни и подражатели на предходните. Човек на изкуството, който твори много различно не бива приет от публиката, би бил смятан за "грозен".

Грозното бива обект на изкуството и като такова, е естетическа категория. Под приложна физиология можем да разбираме всичко в изкуството. Какви хормони се отделят при любовна драма или екшън, напр. Обаче това е предмет на физиологията, а не на естетиката. Още Ницше отбелязва, напливът на грозно в изкуството.

Имах предвид "класическият" джаз като музика,а не "Прекрасният свят" на Луис Армстронг. В смисъл,че в джаза има само музикално техничарство,но не и мелодия.

А какво означава напълно изключващи се звуци? Може би такива, които като звучат едновременно не се чува нищо.. или нещо друго? Джазът е толкова какофония от звуци, колкото е салата от чертички ето тази красива (така разправят) поема на китайски за хора, които не четат китайски. "Джаз" е доста обширно понятие, и наистина има някои крайни течения, които могат да бъдат слушани основно от музиканти. Ето обаче няколко примера, които трудно някои би нарекъл какофония: Плейлист от джаз стандарти: Лейди Гага и Тони Бенет: Всъщност ето го и целия албум на Лейди Гага и Тони Бенет (джаз е и е хубав), когато го чух за първи път бях изненадан, до този момент я приемах като поп певица, която се облича в пържоли, оказа се обаче че имала и друга страна:

Критериите за красота се менят. Преди пълничките жени се смятали за хубави, сега-кльощавите. Някъде смятат огромния корем на мъжа за красив. Други племена за да изглеждат красиви, си издължават вратовете, сплескват главите или деформират стъпалата на краката си. Няма съмнение, че фигурите на гръцките и римските монети са красиви. Но схематичните изображения по старобългарските също са много красиви. Особенно в очите на колекциониращите ги нумизмати. Ако си много гладен грозната храна не ти изглежда толкова отблъскваща. Те и буболечките(червеите) са красиви за някои народи които ги ядат. Сетне ние може да им се възхищаваме, но да ни се виждат грозни ако трябва да ги консумираме. Грозните жени пък стават симпатични с алкохола или според желанието което изпитваме. Та критериите за грозота и хубост не само се променят с годините, те могат да варират в различните индивиди. Ако те е страх от нещо, то не изглежда красиво за тебе.Модните неща пък стават красиви. Изглежда грозотата и хубостта са в очите на хората. Зависят от чувствата, емоциите и потребностите които изпитваме. Друг важен момент е, че с грозотата се свиква и тя не изглежда отблъскващо. Това изглежда е адаптивна човешка черта.Ако човек се влюби в грозна жена, тя става красива за него. При липса на жени в казармата всички които видиш ти изглеждат хубави. Ако живееш на сметището не забелязваш, че е грозно. Спираш да усещаш и миризмата му. Човек може да се адаптира към неприятни звуци, миризми, вкус и гледки. Бирата и тоника са горчиви на вкус, но щом свикнеш се харесват. Други пък обожават горчиви краставици. Еволюцията се е погрижила за да оцеляваме, да ни се харесват и по грознички жени, горчиви краставици и буболечки. Иначе няма да оцелеем дълго.

Не съм съгласен. В грозното винаги име нещо нездраво и болнаво,което именно го прави грозно. Грозното внушава грозно. По това се познава. Гоя е ненавиждал до дъното на душата си Църквата и християнството,и е рисувал католическите свещеници ужасяващо грозни,НО в тяхната грозота е вмъкнал и мъничко красота,и затова понасяме да ги гледаме. Грозното не е естетическа категория,а – както вече казах – приложна физиология. Такава е естетиката. Когато виждаме грозното,ние физиологически потръпваме и се отвращаваме,именно защото в грозното има нещо нездраво и болно,което ни страхува и отблъсква.

Разнообразието на музикалните стилове удовлетворява разнообразието на вкусове. Джазът, като импровизация е много интересен. Да се импровизира върху тема съществува и в класиката. Това обогатява основното произведение. Наистина, може и да го компрометира, но повече се компрометира импровизацията. По "Картини от една изложба" има хубав джаз.

Чувствата си противоречат,но за кратко и бързо някое от чувствата взима връх над другите. При музиката не е така... Типичен пример е декадентската музика на джаза. Джаза е изнервяща какофония от напълно изключващи се звуци и чувства... Но съвременните декаденти харесват джаза...

Намирам за естествено противоречащите чувства. Докато човек си изгради категорично мнение, а може и да не го изгради, отношението му към всичко е борба на противоречащи си мнения. Дали е евтино или скъпо; да ходя или не; обичам ли я или не и пр....

Грозното е това, което ни отвращава, кара ни да се отвърнем. Обратното е красивото- както красива жена- гледаме, следим и искаме да гледаме задълго, да не отвръщаме поглед. Грозното е част от живота и заради това е важно, както за науката, така и за изкуството. Грозни са вонящите сметища, пълните с коли и лишени от въздух градове, смахнатите управленчески решения, опустошените нрави, сбърканият свят, но при условие, че човек може да ги преправи така, че да не застрашават живота му. Когато преправянето е невъзможно, това е трагично, а не грозно. Това, че можем да гледаме картина изобразяваща нещо отвратително, без да се отвърнем е именно защото грозното е естетично. Изобразено е, а не реално. Грозното е естетическа категория, а отвратителното е отношението ни към същото това грозно в реалността.

Че когато слуша музика е възможно и често се случва,човек да изпитва едновременно противоречащи си чувства и усещания...

Моля, развий по- подробно. Може би е интересно, но не схващам какво е "реакция в реакцията".

Когато слушаме музика,ние изживяваме реакция вътре в самата реакция. Ето затова музиката прилича на жена. Има много лица и никога не можем да сме сигурни в нито едно от нейните лица. Една и също песен (например на Пинк Флойд) днес може да въздейства вдъхновяващо,но утре – депресиращо.

Традиционно музиката се смята за абстрактно изкуство. Това е пълна нелепица. Този, който го е измислил е смятал, че щом музиката не може да описва нещо конкретно- някой пезаж, сън, портрет, значи е обратното- абстрактна. Всъщност музиката нищо не абстрахира. Тя не може да изрази еднозначно нито конкретното, нито абстрактното. Музиката е ДРУГ ЕЗИК. Тя разказва нечленоразделно нещо, което не разбираме и само по интонацията си въобразяваме, че нещо сме схванали. Конкретната, подражаваща на реални звуци музика дори и не разказва. Тя е като разговор между пришлец и туземец: - Пишеща машина. - Шишеща мишеща - Пишеща машина - Тишеща машеща В популярния концерт за пишеща машина и оркестър ТУК, звуците на пишещата машина дори не разказват нещо, те са просто ударен инструмент.

"Колкото по-голямо става нашето наричано цивилизувание и в една боя боядисвание с Европа, колкото с изучаванието на чуждите езици изучавами и особения живот на остарелите народи, толкоз все повече и повече ся усеща у нас лишението от простотата и умереността, с които ся отличаваше частният наш живот. Сляпо стремление да ся изравним с чужденците и да станем уж и ний като тях, направило ни е да презирами нашето си и да ни не аресва всичко нашенско. Колкото отивами уж напред, толкоз повече ся отдалечавами от живота на бащите си и дедите си и толкоз повече приближава ми към израждание, без да ся усещами, и даже като ся лъжим в умът си, че настигами уж онези, които виждами напреде си в пътят на живота. Ний почти съвършено занемарихми онзи простият наш семействен и частен живот, в който сми порасли и който ни е останал наследие от бащите ни. Желанието, което има, и старанието, което полага нашият народ, за да ся изучи, новолюбието, което го е обладало, непридружени от строго религиозно и нравствено възпитание, станали са и стават повече оръдия на развращение и разтление нежели на нравствено усъвършенствование." Славейков, П.Р. Днешното състояние. сп. Читалище, 1873. Год ІІІ, кн. 1. Цит. по Т. Жечев "Българският Одисей" и истината на неговото завръщане. В: Българският Великден и страстите български ТУК

Дойде ми на ум още един художествен образ, с който да сравня Гергана- Жизел от балета на А. Адам. Тази селска девойка е влюбена в неподходящ човек- преоблечен принц, вече сгоден. Ухажва я и местен ловец. Тя отдава предпочитанията си на принца, но скоро умира. На гроба й танцуват вили- духовете на девойки, починали преди брака. И тука идва това, което ме привлича- те танцуват до смърт с ловеца, който не се е оженил за Жизел, но от смъртта се отървава принцът, Жизел го спасява с обичта си. Трябваше да кажа, че именно ловецът открива, че бракът е невъзможен, с което смазва сърцето й, убива я, но ми се ще малко да изменя сюжета и да го преобърна в наказание за това, че не е направил всичко възможно Жизел да го обикне и се ожени за него, с което да я спаси. Никола, смятам, е трябвало да бъда наказан от вилите- самодиви за това, че не е направил възможното, да се ожени по- скоро за Гергана. Своевременната женитба е скъпоценност, протакането й съсипва отношенията отколе и до сега. Казано е "С това насам- натам, ще си останеш сам".

От ученическите години ме е впечатлило игрословието в един от последните стихове на поемата, в който от Никола останала само "цафарата му, тъмната". Цафара означава както двоянката на която той е свирил, така и оценката двойка. За съжаление, от Никола остава само цафарата.

Библейски погледнато, пред живеещата сред рая на България Гергана, под облика на везиря се появява змията- дявол и я примамва да откъсне плодът от дървото на знанието. - Младо, безумно момиче! Ти още нищо не знаеш... Всеки може да си припомни съблазните, които лукавият й предлага ТУК. Нашата "Ева" отказва. Тя се съобразява със забраната за плодовете на знанието. Обаче по- нататък няма райски живот. Защо това не й се случва? И ето- нашият избор се оказва също толкова библейски важен, колкото оригиналният. Гергана и Никола изтляват в безплодна връзка. Отказът от знание, от напускане на люлката, от човешка любов и деца е лош избор. Ако Аспарух беше останал в "рая", още да сме в степите. Ако в династията на Омуртаг имаше само едно или две деца, то княз Борис нямаше да стигне до избора на третия- Симеон за свой наследник. "Плодете се и се размножавайте"- алтернатива на Умрете сами и безплодни, без грижи в измисления си рай. Пък после се чудим, защо българка не е била султанка. Защото предпочита да живее в райска България! Животът е поредица от избори!

Вълнуващата драма "Фуенте Овехуна" на Лопе де Вега поставя като главен двигател на конфликта Лауренция, която е здрава и земна. Обича простата селска храна и простите взаимоотношения. Има своето неотстъпно чувство за чест и храбростта да го отстоява. Гергана от "Извора на белоногата" е също здрава селска мома, която обича своята китна мала градинка и родните красоти. Тя също е с достойнство, на което държи и го охранява. Разликата е в епохите. Събитията в испанското село са към края на освобождението от маврите и консолидацята под скиптъра на един крал. Испания става световна сила. В село Бисерча, събитията са дълго преди идеята за национално освобождение. Лопе пише пиесата 1614, когато богатствата на Америка потичат към Испания за прослава на нейния Златен век. Славейков пише Белоногата през 1873, във време, когато не само водачите, но и бунтовниците са объркани. Левски е обесен, комитетите се разтурят от страх. Имаме екзарх, но сме в схизма, а екзархията е далеч от демократичните надежди. Върховният господар- султанът е недоволен от състоянието на империята, прави реформи, които не спират гниенето й. Войнските победи са само спомен. Местата си схождат. Фуенте Офехуна принадлежи на войнстващ монашески орден и не е на краля. Бисерча е вакъф на зет на султана през 17 в., но с грижата на този зет- Сияуш ага в Харманли са построени мост, керван-сарай, хамам, джамия, воденица, голям гроб и чешма. Антагонистите са доста различни. Командорът на Ордена на Калатрава е боец, който има войнска храброст и дързост, а селските жени и моми са негови по право и по господарска воля. Готов е да изгори непокорното село. Агата е склонен на отстъпки и е по- скоро любопитен съблазнител. Отнася се равнодушно или преситено към отказа и дори възнаграждава селото, родило дръзката мома с чешма. Времената на раждане на достойни и смели жени до някъде си схождат. Заетите с войни испански благородници, съпроводени от селяните си са опразнили селата от към мъже и цялата мъжка и женска работа, а също и организирането й, са преобладаващо за старците, младежите и жените. Това издига статуса на жените и докато мъжете се объркват от това кой е враг и кой свой, кого да подкрепят с кръвта си и чия кръв да проливат, уморени мечтаят ред и край на ратния труд. Българското село не е по- богато на достойни и ангажирани с делата му мъже. Кръвният данък отнема най- хубавите, пък жените се оправят както могат. Ако допуснем, че времето на случката е царуването на Мурад ІІІ, то това е също време на изгубени животи и войнски победи, които допринасят за славата на империята, но обезлюдяват и победители, и победени. По отношение развитието на сюжета, световно известният и класически испански автор, връх на разработена култура е с величини над самобитния, но по възрожденски всеобхващащ български политик, издател, журналист и редактор, учител и стихотворец. Испанската пиеса е разгърната, обхващаща много събития, с разнообразна и майсторска метрика. Поемата е излята на един дъх, оспорвана от по- късни критици, но жива и самородна. Обаче нишката, която бих разгледал, се отнася само до лиричното поведение с любимия и последиците само за влюбените. Лауренсия, дъщеря на местния кмет, има връзка от онзи вид, за които селото знае, но самата тя нехае, с Фрондосо- кандидат за сърцето и ръката й. Без да го отблъсква, но общо взето с безразличие му казва „Макар и да не те обичам силно, у тебе нещо ме привлича”, а после го упътва, почти с дружески съвет, да поиска ръката й от баща й. В този момент се появява Командорът, а Фрондосо се скрива. Господарят желае момата и е доста настоятелен, което ако не в ремарка, е дадено с повелителните му думи „Не се брани!”. Младият селянин междувременно се е добрал до арбалета на господаря и заплашвайки го, спасява Лауренсия. В този момент, без да е отразено в текста, знаем по емоционална логика, че той я е спечелил. Командорът се чувства унизен и пламва да изтрие оскърблението с кръв и сълзи. Малко по- късно, може би съвсем остаряло за съвременното разбиране, но е важно, че двамата си дават дума и клетва, че ще се оженят, което ги премества в категорията на годеници, дори без свещен ритуал и свидетели. Следват подготовка на сватбата, отвличането на Лауренсия от придворни, нейното отърваване и реч към мъжете на селото с име Овчи извор, че са овце, а не мъже, бунт и разкъсване на Командора. Разследване, без откриване на конкретен убиец и успешна просителна делегация на селяните.до краля да бъдат опростени и присъединени към кралските земи. В този щастлив финал двамата влюбени участват като тъжители за опетнена чест, но тъй като личните им преживявания са само нишка от социалната драма, достатъчно е, че Лауренсия се обръща към любимия си със „Съпруже”. Гергана има по- нещастна лична съдба. Никола я задиря, изглежда хлапашки, вечер и нощем, че и всяка неделя. В навечерието на централното събитие той се осмелява да й поиска китка- белег на вричане, но тя му отказва под предлог вярванията й, че китка за чиста обич се дава отзарана. Определено Гергана доминира и Славейков я цитира, дакато ответни думи на Никола не дава. Тя съвсем точно го упътва да стане рано за нива, да поведе и напои биволите и да я чака на извора когато тя ще му дари китката си и своята клетва. Авторът приписва на черни веди несполуката, но Никола отсъства. Към него няма никъде упрек, но не друго, а отсъствието му е безжалостен упрек. Вместо думите на Лауренция, че не са мъже, а овце, тук има осъдително отсъствие. Следва разговорът с везиря, прелъстителните му предложения за Стамбул и онази вярна клетва на героинята „аз съм се клела, заклела и клетвата ми вярна е: Първо ми либе Никола първо венчило той ще е…” Не сме пропуснали да научим, това го няма в поемата, защото тя се е клела в сърцето си, но не и на яве. Никола пак е отсъствал. Гергана отстоява своят избор и с това смайва везиря, Никола отново отсъства. Разбирам героинята. Тя е насъбрала цялата си дързост за да се опълчи на господаря, но е оставала сама, без закрила от любимия. Тя не се гордее със себе си, но много повече би се гордяла с героизма на своя избранник. Уви, той не е юначен, може да ходи по врачки и билкарки, но чудо пред очите й не може да направи. Гергана е обречена заради това, че е по- смела и достойна от този, който би бил неин мъж. Никола проумява своето предателство и слабост и отново бяга- в дън гора. Остава звучението на цафарата му тъмната. Той отсъства. От тук нататък бих пренесъл матафорично, че България е прекрасна и достойна, но героите, тези които да я бранят, да бъдат нейна гордост, стража и чест, отсъстват.

С четене на съществуващите "Поетики", поет не се става. Хораций написал за свой ученик Поетика, но вмъкнал, че стиховете (на ученика без дарби) трябва да отлежат години. Смятам го напълно справедливо- Некадърникът за тези години, а и баща му ще загубят интерес към славното поприще. Учебниците по естетика на изкуството, в които са запечатани ценни напътствия са винаги за нещо минало. Изкуството, следващо залутания път на вкусовете е с непредсказуемо бъдеще. За да се развива усета за красиво в което и да е изкуство, необходима е постоянна или поне честа среща с публика или поне с експерти, с критици, импресарии и мениджъри, с колеги от занаята. Това са си работи на еснафа- срещи, обсъждане къде и какво върви, какво се търси, как се плаща. Дори и в класически, бавно променящи се времена то си е важно. Обсъждахме в друга тема Станислав Доспевски и голямото му предимство, да притежава Ерминията- ръководство кое е класическо в иконите. Тя е отразявала стария дух, а новият, неговят съвременник Николай Павлович не е могъл да наложи поради липса на среда- съмишленици. Най- доброто е прекият и доброжелателен контакт на обсъждане... но то е късмет.

Това, което ме накара да се обърна към музикалната естетика беше едно дълбоко преживяване на музикално произведение, в което като солисти си партнираха съпрузи. Приписвах им любовен диалог, изразен с инструментите. Вълшебството беше не на сцената, а в мен. Това не се учи в консерваторията.

Професионална безупречност Дори когато прави нещо нестандартно и имитира неумение, всичко трябва да е безупречно... терминът без-упречен малко не е точен. Дори и най- големите творци са били критикувани или проваляни. Става дума за способност за идентична повтаряемост на създаденото изкуство, пък било и песен за сини велурени обувки или галилео фигаро*. Публиката е харесала точно това и иска точно това, а не непохватна имитация. * Елвис Пресли или Куин

Оригиналност и Традиционност За да бъде приет положително, артистът трябва да балансира между двете. То е като за да остане в орбита на някаква публика, трябва да уравновесява центробежната оригиналност с центростремителната традиционност. То е усет/изкуство, но и зависи от значимостта на публиката и артиста. Масата им. Примери: В съвременните авторски песни на фолклорна основа, текстописците запазват диалектите и постоянните сравнения, плътно в традициите. В песента си Гатанки- ладанки, ТУК Щурците пеят на съвременен език, прочее песента им не става особено популярна. Слави и Ку-Ку бенд си позволяват дори неприлични изрази в поп- фолка на Комбайнеро- интелигентска ТУК, а публиката им е възторжена. Обаче стилът е контра-традиционен и такъв език е съвсем на място.