Нещата в себе си са етап на познание, сега изследваме нещата по отношение друго нещо

„Ахил вървеше бавно и с достойнство. Децата изтичваха пред него и хвърляха по пътя му цветя”

В този образ отново изниква въпросът „Бързоног ли е Ахил, щом деца го изпреварват?”. Бърз ли е спортният автомобил в гаража? Потенциалното, зависещото и от желание, дали е постоянно свойство или се проявява само в отношенията?

Още от времето на Ахил и Сократ философията е упътена от следните съждения: Ако Ахил надбягва костенурката, значи в Ахил има нещо, да го наречем „бързина” и то е негово свойство- той е бърз. Тази бързина остава в него и когато е неподвижен. Самата бързина трудно ще изучим, защото тя е сложното нещо „в себе си”.

Сега ни е по- лесно да определяме не бързината като свойство, а като отношение.

„Скоростта на Ахил беше ниска. Децата, с по- висока скорост, го изпреварваха и хвърляха по пътя му цветя”

Скоростта на Ахил вече не е негово свойство, а отношение на изминат от тялото Ахил път към времето на изминаването му и сравнен със същата величина на децата. Ако той поиска да настигне Хектор, тогава ще промени скоростта си, а децата със сигурност могат да изпреварят пък костенурката на Зенон, която Ахил не може да настигне.

Та, идеята, че „Ахил е бърз” е етап в познанието, който върши работа и реално обяснява един по- ограничен свят- човешкия свят в който аз не бих се състезавал по бягане с Ахил и като си помисля, той сигурно може да настигне и спре бягащ кон. Така да се каже, мога да сложа Ахил в класификацията, която да нарека "Бързи неща".

В случая не ми е необходимо да търся бързината в него, а по отношение на нещо. В нечовешкия технически или астрономичен свят, Ахил ще влезе в друга класификация- Бързи човеци и това е по- точно.

Така се спирам на класифицирането, като логически индуктивно заключение, при което въз основа на разликите и сходствата на нещата в отношение с нещо ги класифицираме. Е, различно е от Кант, който търси определяне извън отношението с нещо. Не оспорвам гражданина на Кьонигсберг, просто след него продължаваме да търсим знания за нещата, но вече освен сами по себе си, и в отношение с други неща.

Така можем да класифицираме по свойства, по функции и със сигурност по много други неща.

От друга страна, връзките и отношенията (връзките като вектор) не влизат в някаква класификация. Не мога да сложа в една класификационна група привличането между Иванчо и Марийка, между Земята и Луната, между две клетки в органите или на две електростатично отблъскващи се топчета. Заради това отношенията също си имат име и се класифицират по него. Тогава може да разгледаме отношението по любов на Иванчо към Марийка или отношението им по финансово прахосничество.

А сега пример, как съвременната наука не търси нещото в себе си, а отношението.

ЖЕЛЯЗОТО

Желязото е със сребристо- бял цвят по отношение слънчевата светлина и човешкото възприятие.

То е пластично по отношение коването

По отношение съпротивлението на опън и твърдост зависи от наличието в него на въглерод.

По отношение взаимодействието със сярна или солна киселина образува химични съединения, съответно железен сулфат или железен хлорид.

В отношение към живака, не образува амалгама

По отношение древноегипетската цивилизация, желязото е било познато.

По отношение магнетизма, желязото има магнитни свойства, включително и оксидите му.

По отношение човешкото здраве, е химичен елемент, необходим в определени граници, под които настъпва болестна анемия.

Както става ясно, на съвремието не е нужен отговор на въпроса „Какво е желязото само по себе си”, а към въпроса „Какво е желязо” отговаря с контра въпрос „По отношение на какво?” Вече стигнахме до относителността, присъща на 20 в., в която на Ахил се гледа не само с постоянния епитет „бързоногия”, но и „български” по отношение някои автори, а може би „бедоносец” по отношение войските ахейски.  Тази релативност намира място във всяка наука. В социалните науки се говори за това, че човек се проявява в различни роли и отношения- мъж, жена или друго, баща или майка, началник, работник, певец в местния хор, укривател на данъци, любител на бира. Просто всичко вече е относително, без надежда да го намерим „ан зих”, в себе си.

Стоп, стоп. За конкретни случаи и прости съждения остават в сила направените индуктивни съждения и Ахил е бързоног, Херкулес- силен, а Паисий- „един монах тъмен, непознат и бледен”. Освен това, остава и едно основно, значимо, най- често проявяващо се отношение, което представя нещото. Разбираем е стремежът на учените да изследват проявите на нещата във всички отношения, но в делника на човек стига, че желязото е метал, а другото му идва в повече. Може би в недалечно бъдеще за повечето хора науката ще стане безполезна, именно защото се занимава с редки и незначителни отношения, а хората ще остават достатъчно адаптирани при познания, свързани с едно- две отношения за почти всичко, включително за Ахил. Ще приемат тези знания за свещени, божествени и науката ще им се струва излишна... а не е така.