Писмени сведения за движението на племената берсили (версили, берчул, березити, варсаци)

[Доктора]

ПИСМЕНИ СВЕДЕНИЯ ЗА ДВИЖЕНИЕТО НА ПЛЕМЕНАТА БЕРСИЛИ (ВЕРСИЛИ, БЕРЧУЛ [БЕРЕЗИТИ] ВАРСАЦИ)

д-р Лили Райчева; сдружение "Българска Орда - 1938"

(сп. "Авитохол", кн. № 16, продължение от кн. № 14-15 от 2001 г.)

Във първата част на проучването, публикувано в бр. 14-15/2001 г. на списание Авитохол, описах писмените сведения за едно от българските племена, имало свой град-държава между 2500 и 2000 г. пр. Хр., югозападно от Вавилон.

Сведенията за този град-държава бяха получени след публикациите и направените разкопки на града-държава Ибла в северна Сирия и специално, след откриване архива на този град-държава през 1985 г. съдържащ 17 500 клинописни таблички. При класирането на този архив, беше открит търговският договор между града-държава Ибла и града-държава А Барсил.

От този търговски договор се вижда, че градът-държава А Барсил е бил независим политически и икономически и се е управлявал от свой цар (ен). Вижда се, че градът-държава А Барсил е имал търговски взаимоотношения със града-държава Ибла между 2200 и 1500 г. пр. Хр. (време на средния бронз).

В този договор се уточняват границите между два града-държави от това време, доста подробно описания за единият от тях.

Този договор е подписан не от двама царе, а от представители на две държави, което предполага по-дълготрайни взаимни политически и търговски отношения между две държави.

От този договор се виждат още редица факти, които хвърлят светлина върху присъствието и историята на едно от българските племена през това ранно историческо време, в този район на познатия тогава свят.

Каква е съдбата на този град-държава документирал писмено българско племенно присъствие в Шумер от това време, за сега ние не знаем.

Защо и кога са се придвижили обитателите на този град във следващите столетия ние също не знаем. Допустими са различни причини, които обсъдих в първата част на проучването. Ние знаем, обаче, къде са се придвижили части от тези племена.

Каквито и да са били причините за раздвижването и преселението на племената Берсили/Версили/Берчул/Базилк/Березити/Варсаци/, живели в града-държава А Барсил, в края на Първото хилядолетие пр. Хр., ние ги виждаме отново на историческата сцена, като племена, имената на които са давани от съседните им народи, съобразно езика на който са говорили. Във края на първото хилядолетие пр. Хр. Ние ги виждаме придвижени към северна Сирия, към Кавказките планини, Прикаспието, а по-късно към Дунавска България, Волжка България, и южна Мала Азия.

Писмени сведения от това време сочат присъствието на част от тези племена в просторите на приморски Дагестан, в Теркско-Сулакското междуречие (в северозападното Прикаспие), където ги намираме заедно с ираноезичните алани (масагети) и древен български клон племена – сармати, в областта ПЪРВА САРМАТИЯ по Птоломей, област обитавана и от скитите (виж карта 1).

Най-напред те имат самостоятелна държавна организация към края на I в. пр. Хр. И началото на новото хилядолетие.

По-късно ще ги видим включени в военно-племенно обединение, а след разпадане на последното, в ядрото на държавното обединение Велика България на Кубрат. След разпадането и на това държавно обединение, ще видим част от тях останала смесила се с хазари и хуни тук.

Друга част, придвижила се заедно със българските племена на запад съсредоточени около р. Места и западните Родопи, като самостоятелно обединение описано от старите автори като страната БЕРЗИТИЯ.

Част от тях са разселени към Хорезъм, където ги описват арабските автори.

Трета част включени във държавното обенине на Котраг известно по-късно като Волжка България.

Четвърта част ще видим разселена из селищата на Северна Сирия.

Пета част от тях ще видим след едно хилядолетие като компактно заселена маса в южна Мала Азия, край Българската планина (БУЛГАР ДАГ) и край градовете ТАРСУС, МЕРСИН и МУТ.

Възможни са преселения и в други райони, за които ние за сега нямаме писмени сведения.

В това изложение, което е продължение на първата част, ще изредя намерените писмени данни, в които се съобщава за присъствието на берсилите, в описаните области на Кавказ, Прикаспието, Волжка България, Дунавска България и южно от Мала Азия.

Особен интерес будят писмените сведения оставени от ДИОДОР (I в. сл. Хр.). Според него в края на I-то хилядолетие пр. Хр. И през първото столетие след Хр., берсилите се намират в описаните от античните автори земи на скитите. Той пише: “Тук в източна Европа остана страна под името БЕРСИЛИЯ” виж Диодор стр. 317 от съчинението му.

ПАВЗАНИЙ ПЕРИЕГЕТ (I в. сл. Хр.) описва жертвоприношения на коне които правят сарматите в кн. I, стр. 215, той пише “…конете те използват не само за война, но те правят жертвоприношения с коне пред техните местни богове”. Това описание странно съвпада с описанието на един албански/агвански=алуански (автор от Х в. който ще бъде цитиран по-долу в тази статия) цитата е взет от К. ГАНК “Известия на древни гръцки и римски писатели за Кавказ” Тифлис 1844 г.

КЛАВДИЙ ПТОЛОМЕЙ (II в сл. Хр.) в книга III на своята “География” наричана още “Космография” съобщава за присъствието на хуните, като за един от народите обитаващи Европейска Сарматия и там до тях той описва племената БЕРЧУЛ (БОРЧИИ) в Първа Сарматия. Заб. Земите простиращи се от Кримския полуостров до р. Волга Птоломей описва като Първа Сарматия. Тук в земите на аланите той помества и племената Берчул (Борчии).

МОВСЕС ХОРЕНТСКИ (Хоренатци) арменски автор от V в. сл. Хр. Роден в областта Хорен в провинция СИУИНК на юг от провинция УТИ в днешен Азербайджан, в своята “История на Арменците” завършена в 465 г. Самият той умира в 492 г., прави три съобщения за берсилите ползвайки по-стари писмени сведения и хроники.

В ПЪРВОТО съобщение на Мовсес Хоренат-ци се описва времето между 180 и 200 г. сл. Хр. В това съобщение той пише: “През неговите дни (на монарха ВАЛАРШАК) пълчищата на северните народи се обединиха, ще рече кхазари и БАЗИЛ-К (базил-к е арменската транскрипция на името Берсили) и минаха проход Чор (Дербент)., под владичеството на техният цар, някой си ВЪНАСЕП СЪРХАП” (сърхап на арменски значи тархан. Какво е значението на Вънасеп не се знае още). Той продължава “… Те (обединените сили) преминаха от тази страна на реката Кура. Валарш се опълчи срещу тях с голяма сила от войнстващи бранители и разпръснаха труповете на враговете из равнината. Преследвайки ги на дълги разстояния той ги отблъсна отвъд прохода ЧОР (Дербент). Там врагът отново се прегрупира и стегна в бойни редове и въпреки, че храбрите арменци ги победиха и обърнаха в бягство, Валарш падна убит от стрелата на някой си от техните ловки стрелци с лъкове…”. Виж MOVSES KHORENATSI “History Of The Armenians”, Harvard University Press 1978, p. 211, add note “Basilk”.

ДИМИТЪР ТАБАКОВ “Хоризонт на познанието”, София 1999 г., стр. 13.

Сраженията на войските на царя Валарш срещу обединените войски на кхазари и БАЗИЛК се водят в югозападните области на Кавказката планина и по поречието на р. Кура. Арменците разбили силите на базилк и кхазари. Базилк и кхазари се оттеглят на север като минават през прохода БУГУР (БИГИР) близо до изворите на р. Гьок чай на север от прохода Чор. Там се е водило ново сражение между преустроените войски на берсили и кхазари и преследващите ги арменци, при което сражение пада убит царя Валарш в 200 г. сл. Хр.

Заб. 1. Някои автори не приемат толкова ранно присъствие на кхазарите в този район на Кавказ. Много е възможно с името кхазари да са означавани обединените войски на Хуни и Берсили в тези години, тъй като хунското присъствие тук е вече описано.

Заб.2. Много автори като Роберт В. Томсън и М. И. Артамонов считат, че берсилите са хуно-български племена. Смятахме че не са прави. Хуни и берсили са различни племенни групи, които влизат във военно-племенно обединение при нахлуване на хунските племена в този район на Кавказ. Самият Хоренат-ци пише, че е ползвал по-стари автори и между тях споменава съобщението на Клавдий Птоломей “География” в която Птоломей съобщава за присъствието на племената хуни и берсили Берчул (Борчии), като за различни племена. Виж М. И. Артамонов “История хазар” Ленинград 1962, стр. 183-184. Птоломей “География”.

ВТОРОТО съобщение за присъствието на българска племенна група берсили/версили/базилк/барзити/варсаци, МОВСЕС ХОРЕНАТ-ЦИ прави в своята “История на арменците”. Съобщението се отнася за времето между 210 и 258 г. сл. Хр. Това е времето на царуването на монарха ХОЗРОУ (210-258 г.) Съобщението се отнася за брак сключен между благородник от българската група Берсили/Базил-к потомък на преселили се в Армения племена барсили и княгиня от аланско потекло. Невестата по род е от аланския клон Аравелеанк – преселили се в Армения, като придружители на тяхната сродница аланска принцеса Сат-Ани-К, която се омъжва приблизително преди сто години за царя Арташес (109-150 г.) Мовсес Хоренат-ци пише “…по времето на Хозроу, бащата на Трдат, се сродиха чрез женитба с един воин от родовете на Базил-к, които бяха дошли в Армения…”.

Много български преселници от благороден произход са достигали до високи постове в Армения и Иберия (Грузия). Тази женитба показва естественото смесване на хора от различни племена при едновременното съжителстване в едни и същи области. Moses Khoreanatsi “History Of The Armenians”, Harvard University Press 1978, стр. 200.

ТРЕТОТО съобщение на Мовсес Хоренатци за племената берсили/версили/базил-к/берзити/варсаци/се отнася за времето между 287 и 340 г. сл. Хр., когато на арменският престол е стоял царя Трдат. Съобщението гласи: “…царят на Базил-к се добра до царят Трдат изтегляйки от седлото на коня си ласо от кожа (аркан) и със сила и ловкост захвана Трдат от лявото рамо под дясната мишница, тъй като Трдат беше вдигнал ръката си за да удари със сабята си някого… Трдат ловко стовари двуострата си сабя и разсече наполовина врага си. Цялата армия (на берсилите) виждайки царя си предводител разсечен на две от такава страхотна силна ръка, се впусна в бягство. В преследването Трдат ги прогони чак до земята на хуните…”.

Това сражение е станало при едно от нахлуванията на берсилите (базил-к) в Албания (Агван=Алуанк) в равнината на провинция Гаргарик (Кавказка Албания) по времето на царуването на Константин Велики (324-336) и по времето на персийският цар Шапур II. Войската на базилк/берсилите предвождана от своя цар отваря втори фронт в Кавказ срещу съюзените войски на ромеи и царя на арменците и на Албания (агван=Алуанк), подкрепяйки хунското военно племенно обединение в Хорезъм виж карта 2.

Тъй като ще се пише едновременно за страната Албания=на Агван=Алуанк и още по-често за хунското царство и хуните, тук ще направя кратки отклонения за да дам пояснения.

Под името Хуни и “хунско царство” в Кавказ на различни места и по различно време ще обитават различни хунски племена. Просторно обяснение за тяхната история ще представя в книгата, която пиша. Тук накратко ще се спра на появата и разселването на отделни хунски и български племена дошли в Прикавказието и Прикаспието преди нахлуването на тюркски и хазарски племена.

Движението на германските племена от Прибалтика на изток среща вълната на идващите от изток племена. Сблъсъкът на тези две противоположни племенни вълни предизвиква разселването на ред вторични народи, като готи, огори (угри) българи, тюрки, хазари, авари и след VI в славяни, които се смесват с европейските народи. Някои са изтласкани в нови поселения, други са асимилирани, от което се образуват нови народи и нови етнически масиви. Това движение на народите е известно в историята като “Велико преселение на народите”. То слага край на античният робовладелчески свят. Особено изразено е това разместване в земите на северното Причерноморие и северното Прикаспие и в северните области на Кавказките планини.

Ударната вълна на това преселение от изток е хунското нашествие с което започва разместването на народи в югоизточна Европа.

Старите ираноезични народи и племена от алански и сарматски произход и остатъци от скити са покорени, изтласкани, избити или асимилирани в новите държавни образувания.

Гето-тракийските и германски племена (готи) са сметени и част от тях покорени, а други изтласкани на запад.

Хуните, които идат тук са наследници на хунорите създали мощна империя на север от Китай в границите на днешна Манджурия около два века пр. Хр. (в 208 г. пр. Хр. С великият Мо Тун за владетел. Тази държава е описана от китайските автори от това време, поради непрекъснатите войни на хунорската империя със Китайската такава.

Под ударите на Китайската империя хунорите са разбити и разделени на две части: една южна част която се съюзява и покорява на Китай, с което населението и потъва в китайското народностно море и се асимилира. Втора част – северните хунорски племена ВЕРНИТЕ (останали верни на древните хунорски традиции на своята древна държава) и българските племена от “Западния край” се обединяват за борба. В 93 г. след Хр. “Верните” са разбити и изтласкани на запад. В течение на 60 години северните хунорски племена заедно с българските племена от “Западния край” в днешен Синцян на сегашен Китай, които са на запад от ез. Баркул водят ожесточена война с китайците за да запазят своите земи. Армиите на Китай се съюзяват с племената Сянби (били подчинени някога на хунорите) и заедно атакуват северните хунорски племена и българските племена образуващи дясното крило на войската и държавата на хунорите. Хунори и Българи са разбити и земите им завладени между 155 и 160 г. сл. Хр. Част от хунорите образуват в Тарбагатай в Седморечието държавата Юебан, която съществува до V в. сл. Хр. Останалите хунорски племена омешани с монголските народи и българските племена са изтласкани на запад в земите на угрите (огорите) остатъци от гурски племена смесени с местни и неизвестни народи, които живеят в степите на Приуралието. Виж Л. Н. Гумильов “Хунну” 1960 г., стр. 220 и сл.; Димитър Съсълов “Пътят на България” С. 2000 г.

Тук в Приуралието хунорските и български племена се смесват с местните огурски /огорски/ племена, с които са родствени, за да излязат 200 години по-късно на историческата сцена, като няколко различни хунски племена и няколко с различни имена български племена.

Първи сведения за хунските племена ни дава Дионисий Периегет писал около 160 г. сл. Хр. По негови данни хуните живеят зад Прикаспийските степи в земите прилежащи към Аралско море. Виж в Латишевски, стр. 132 и 186.

Второто сведение за раннот6о присъствие на хуните в тези земи е на Птоломей (175-182), който описва хуните в своята “География” между бастарните на изток от борчиите (берсилите) в Причерноморието.

Това са навярно първите хунски вълни стигнали до р. Днепър. Главните хунорски сили и български сили остават в Приуралието, където престояват около 200 години и се смесват с местните угорски (огорски) народи.

Във втората половина на IV в. хунските и български племена притиснати от придвижването на тюркските племена на изток започват своето придвижване на запад, което привлича вниманието на европейските автори. Виж Л. Н. Гумильов, Йордан, Риск и др. ромейски автори.

На югозапад от хуните са аланските племена, които се разпростират между Аралско и Каспийско море. Те са изтласкали кимерийците, които Прокопий счита за праотци на българите.

Първи сведения за аланите в европейските източници се появяват в I в. сл. Хр., когато те са се разпрострели в степите на Източна Европа и са подчинили местното сарматско население (клон от най-древните български племена). Те предприемат походи към Кавказ и Прикаспието. Виж Ю. Кулаковский “Аланы по сведениям класических византийских писателей” Киев, 1899 г.; В. Миллер “Осетински етюди” III т. 1887 г., стр. 17

Аланите са включени също във военноплеменен съюз от различни самостоятелни племена.

Със присъствието на аланите се свързват археологическите погребални находки описани като подземни камери (катакомби), особено често срещани в басейните на реките Терек и Кубан, където навярно са били едни от най-компактните техни маси и поселения. Такива поселения има и в Кавказ. За тях пише Захарий Ритор описвайки петте алански града в Кавказ. Наличието на градове, говори за уседнал начин на живот и за по-високи цивилизационни достижения. Аланските археологически находки не се различават съществено от сарматската археологическа култура. Виж Л. Г. Нечаева “Могильник Алхан-Кала и катакомбных погребения сарматского времени на северно Кавказе” Л. 1956 г.; Л. Г. Нечаева “Об етнической принадлежности подбойных и катакомбных погребений сарматского времени в нижнем Поволжие и северном Кавказе” изследование археология СССР “Сборник в чест на М. И. Артамонов” Л., 1961 г., стр. 151.

Около IV в. хуните смес от хунори и угри (огори) и др. племена започват да притесняват аланите и с това започва ново движение на запад. Амиам Марцелин описва присъствието им около 20-та година на IV в. тук около ……. блато (Азовско море) с не много благопристойни краски. Някои от сведенията му направо са неверни.

Тук в този обзор ще се спра на хуните и присъствието им в северното Причерноморие, Кавказките планини, след като сломяват съпротивата на аланите в 370 г. пр. Хр. В 371 г. хуните внезапно нахлуват в земите на готския княз Херманарих. По това време готските племена живеят около степите на северното Причерноморие, между реките Дон и Дунав. Готите живеят също във военноплеменен съюз. Още с първия удар на хуните готския военноплеменен съюз се разпада, а князът им Херманарих се самоубива. Някои от готските племена се подчиняват на хуните и се включват в хунският военноплеменен съюз, други са избити, а трети изтласкани на запад и нахлуват в земите на Източната Римска империя, търсейки тук земя и защита от ромейския император в 376 г. сл. Хр. Амиан Марцелин и Йордан в “История на готите” стр. 90-99 и 115-116 описва подробно войната на хуни и готи.

Т.нар. Черняховска археологическа култура по земите на пребиваване на готите съществувало тук в III и IV в. сл. Хр. По тези земи на Източна Европа със следите на готското присъствие тук.

Към края на IV в. хунската държава се простира на запад до Средни Дунав, но за кратко се разпада на части.

Хунският погром над готите е толкова впечатляващ, че мнозина автори от това време пишат за него. Разбира се готите не са избити както пише Евнапий др. автор от това време, защото скоро ще ги видим обединени в две групи (източни и западни) да атакуват Източната Римска империя, която за да ги изтласка от земите си вика на помощ българските племена, с което подчертава тяхното присъствие в земите на Източна Европа. Преследвайки готите до Панония, хуните, водени от своите владетели Руа Бледа и Атила разтърсват силите на тогавашния свят.

Една част от главните хунски сили, обаче, действа на Юг към кавказ. Агафангел (арм. Автор от V в.) пише за нахлуването на хуните в тези земи още при създаване династията на Санитите в Иран (224-226). Арменския цар Хоросий I (217-238) настъпва срещу основателя на сасанидската династия (Арташир)… (“…заедно с иверци грузинци), албани (агвани=алуанци) и хуни”. Виж К. Патканян “Опит истории династии Сасанидов по сведении съобщаемим арменским писателем” Труди восточно отделение Археологического общества част XIV СПб 1863, стр. 20-21; Виж М. И. Артамонов “Истории Хазар” стр. 19.; Виж Тревер “Очерки по истории и култура Кавказкой Албании от I в. пр. н. е. до VIII в. от н.е. М-Л. 1959 г., стр. 193.;

Фавст Бузанд (Византиеца) др. арменски автор от V в. съобщава за хуните, които участват в събитията от 30-те година на IV в. в Казвказ. Според него “…царят на маскутските (аланите) племена, известни в Южен Дегестан и по крайбрежието на Каспийско море, повелител на многочислена войска от хуни на име Санесан, подложил на жесток (…..!?) християнския проповедник Григорис”.

По-късно враждуващият със своите роднини арменски цар Хосрой III (332-338 г.) събрал войска от “…хуни, нохи, таваспири, хечматини, ижмахи, татиглуари, гугари, шибчи, чили, балаксчи (барсили) и несметни др. племена и нападнал Армения”. Виж Фавст Бузанед “история Армения” Ереван 1953 г. стр. 14 и 15.

Едно от хунските царства е описано в границите от р. Сулак до р. Самар в Дегестан, там където арм. Автор от X в. Мовсей Калкантуйски ще ги опише в “История Алуанка” като описва владенията на княза им Алп Илитуер и където по-късно арабите ще описват царството Джидан. Там където се намира великолепния град Варачан е образувано особено владение, по-късно наречено от арабите Беленджер или Булкер-Булгар,, населението на което се състои от берсили (бурсул), едно от подразделенията на българите и Сувари – друго българско племе. След пропадането на Варачан (Ванадар) както и на страната Беленджер, чиято столица става главен град на хазарския каганат на р. Волга, това е градът Семендер.

Съгласно едно съобщение на Масуди (арабски автор писал X в.) цар на Семендер е бил мюсюлманин от арабският род Кахтан, когато други мюсюлмани не е имало в този град. Виж Масуди.

Второто споменаване на Хуните от Фавст Бузанд е свързано с нахлуването на в Армения при управлението на Аршак II (345-368) и е насочено срещу персите. Виж Фавст Бузанд “История Армении” стр. 113.

Йешуа Стелат в “Сирийски хроники” пише, че през IV и V в. по времето на Теодосий Велики, Аркадий и Хонорий (395-408) цяла Сирия е била в ръцете на хуните. Те не само са разграбвали селищата, но са отвличали и гражданите. Виж Н. В. Пигулевска “Сирийски източници” стр. 39-40.

Приск Панийски (V в.) описва едно пътуване на военоначалника Ромул Римски за 15 дни през Кавказ и през земите на хуните в 488 г.

Бар Хебраус (сирийски автор от XIII в.) ползвайки по-стари източници съобщава за 397 г. че “хуните опустошават Сирия и Кападокия и че те са обезлюдени.” Н. В. Пигулевска: “Сирийски Източници” стр. 40; И. И. Артамонов “История на хазарите” стр. 53.

Иероним (латински автор от IV в., съвременник на събитията) при своето пътуване на изток описва нахлуването на хуните така: “…Втурнаха се орди от хуни от далечната Меотиса – земята на ледения Танис”. Ред градове в Месопотамия са обсадени, сред тях и Антиохия. Йерусалим и Тир чакат нахлуването на хуните. Иероним, стр. 53; М. И. Артамонов “История хазар” стр. 53.

Според Приск, нахлулите на изток хуни са върнати назад, тъй като персите събират огромна военна сила и с нея нахлуват в Кавказките земи. Този поход на хуните на юг, според Приск, е предизвикан от глад, свирепстващ по това време по Северното Причерноморие.

На запад хуните ту помагат, ту воюват с Източната Римска империя. След смъртта на Атила в 456 г. хунската държава се разпада и някои от хунските племена се връщат назад. Докато Византия е водила война на запад с хуните има един доста дълготраен мир между нея и Персийската държава, която по това време построява отбранителните съоръжения от Тербент до вътрешността на Кавказ (160 града, а според някои 300) от преселници персийски граждани, които трябва да пазят отбранителните съоръжения. Към 451 г. хуните обещават помощ на персите, но закъсняват и се явяват в 452 г., като опустошават земите през които минават. Често набезите на хуните достигат границите на Източната Римска империя.

В 453 г. в Константинопол идва пратеничество от сарагури, уроги и оногури, които съобщават, че са изместени от земите си от племето на савирите (друго българско племе), което е прогонено от земите си от някакъв народ обитаващ бреговете на океана.

Сарагурите са победили хунското племе акацири, които са имали дипломатически отношения с Източната Римска империя, поради което сарагурите смятат в правата си на победители да продължат тези дипломатически отношения с империята. Надарени богато от ромеите, те са насочени за поход към Иран в 463 г. Обединените сили на сарагури и други племена срещат съпротивата на иранските гарнизони около прохода Чор (Дербент), затова те обхождат и минават през прохода Дарял към персийските владения в Кавказ.

Между 420 и 456 г. Иран и Източната Римска империя са в мирни отношения. През това време са построени крепостните защитни съоръжения в Кавказ от Иран на северната граница на страната, от където нахлуват идващите от изток племена.

В 466 г. войските на Източната Римска империя нахлуват в Лазика, с цел да я присъединят към своите земи, като използват силите на Сарагурите в това завоевателно начинание.

След похода към персийските владения в Кавказ, следите на сарагурите се губят като водеща сила. Навярно други български племена са заели водеща роля във военните и исторически събития след смъртта на Атила. На преден план в Кавказ излизат савирите – друго българско племе. Тук те ще участват като наемни войници ту на ромеите, ту на персите, в зависимост от това какво ще получат като възнаграждение.

Савирите са описани от Птоломей в “География” още във II в., като разположени “…по ниско от аорсите, редом с боруските (берсилите)” до персийските планини, от които извира река Танаис.

Според Стефан Византиец савирите са живели дълго в Понтийска Скития. Виж В. П. Патишчев С К I стр. 231.

Тях ще срещаме от сега нататък в описанията на арменски, алуански (албански), ромейски автори. Те ще участват и в изграждането на Волжка България, по-късно известни като сувари, със свой градски център познат като Сувар.

Коя е страната Албания (Авган=Алуанк)?

След 387 г. сл. Хр. Велика Армения е разделена между Източната Римска Империя и Сасанидски Иран., като от време на време нейните владетели-наместници успяват да осигурят относителна независимост на страната си.

От предадената на Персия част от Армения се отделят областите Утик и Арцах и северната част на Пайтакарн, които заедно с левобрежни земи на р. Кура съставят нова политическа и административна единица Марзпанството Алуанк (Албан=Агван)

Според античните автори тази Кавказка Албания (Алуанк=Агван) не е етнически обособена, а е само административно-географско название.

В средновековните източници този край Алуанк продължава да се нарича северо-западен край на Армения виж карта 3.

Според Плиний “Народът на Албания е разпрострян по Кавказките планини и тяхната земя се простира до р. Кура съставляваща границата между Армения и Иберия (Грузия) на изток от кавказките планини на границата със Сарматия до Каспийско море и до Армения по р. Кура. Цялата тази територия между р. Кура и Сарматия е откъсната от Армения” Фавст Бузансд Арменска география 1963 г. стр. 106.

Населението на Алуанк (Албания=Агван) се състои от арменци, хелиулеги, силви, албани, маскути (алани) и др. племена. Те приемат християнството от арменски проповедници. Управлението и духовната култура на Алуанк (Албания=Агван) се реководи от арменския католикос. Арменският проповедник Мешропс в V в. изобретява азбуката на арменците на иверите (грузинци) и на гагарците и хуните, сред които неговите ученици проповядват през V в. Христовото учение.

По-късни сведения за историята на берсилите и в Кавказ.

Мовсес Калкантуйски (Утийски или Дасхароренски) Каркантуаци = Дасхорацуй роден в Дасхорен област Ути в селото Калкантуйк по негови писмени сведения. Той написва “История на страната Алуанк” в която намираме много сведения за Берсилите от един по-късен период между V и VII в. сл. Хр. Този исторически извор е една компилативна история събрала сведения от много древни писатели, хроники, предания, архивни документи и цели раздели преписани от съчиненията на Фавст Бузанд (V в.) Елише (V в.) Мовсес Хоренатци (V в.) и др. Тук са прибавени и много сведения от по-късно време, в по-късните преписи до Х в. Независимо от компилативността на този извор Мовсес Калкантуйски (Дасхоренски, Утийски) е писал в някои от няколко глави за берсилите и земята им, които не се намират в други източници.

Той е преписал сведението на Мовсес Хорентски за сражението при което царят Трдат разсича на две царят на берсилите глава 22.

Интересни са глави 27 до 33 където се описва просветителската дейност и пътуванията на създателя на арменските иберийската на гаргари и хуни Мащоц и неговите пътувания до Утик, Арцах, хунските земи в Йерусалим.

Има описание в други глави на хунското военно-племенно обединени, в което са включени и берсилите преди идването на Хазарите и завладяване на тези земи от тях.

Има две глави за мисията на епископ Елиезер изпратен да договаря мир с хазарите при хазарските нахлувания тук. Посолството на епископ Елиезер е пратено от царя Вараз Трдат в земята на хуните и берсилите през 684 г. след опустошителните нахлувания на кхазарите при което е убит княза на армения Григор Мамиконеан.

Най-обширно е описанието на пътуването на епископа на Мацкуенк Израел от глави 38 до 42 в II част на книгата пътуване до страната на Барсилите. Епископ Израел е изпратен от царя Трдат с мисия до хунският владетел (хунският=българският) Алп Илитуер в страната на Берсилите. Описано е подробно пътуването траяло 51 дни. Посрещането на епископа в християнският град Дербент оттатък прохода Чор. Описан е още по-трудния път през планината, докато стигнат великолепният град Варачан столица на берсилите. Тук има описание на града, посрещането на епископа от князете и народа, срещата с княза Алп Илитеуер (илитуер е висока кляжеска титла получена от княза от хазарите за някакви негови заслуги) и военни качества. Сключването на мир и след 40 дневен пост покръстване на жителите на Варачан, на князете и на самият княз Алп Илитуер.

Интересни са главите за отказа на жреци и чародеи от старата религия и задължаването им от княза да приемат християнството.

Има цели глави описващи нравите, религиозните традиции, начина на живот и управлението на останалите тук берсили включени в т.н. Хунска държава. Тези описания странно съвпадат със сведенията за жертвоприношения на коне при сарматите описани от Павзаний Периегет в I в. Описано е унищожаване дървото за поклонение, на което закачват кожите и главите на пожертваните коне. И тържеството на християнската църква. В глава 42 е описан съветът на благородниците, които решават да поканят епископ Израел да остане при тях и да устрои хайрапетскаи църковен престол. В глава 43 се описва отказа на епископ Израел поради отговорността му към епископството в Мец Куенк. Връщането на епископа Израел до Алуанк и отказ на епископа Елише и арменският католикос да отпуснат епископ Израел в служба на новопокръстените.

В глави 43 и 44 се описва пътуването на пратениците на княза Алп Илитуер до Партав (столицата на Алуанк) и Двин (столицата на Армения) с молба да бъде отпуснат епископ Идраел. Чак в главите 45 и 46 се намира компромисно решение с оглед запазването на мира между албани и “хуни”.

Столетия се водят опустошителни войни между Източната Римска империя и Иран. Непрекъснатите военни действия привличат прииждащите от изток народи, които опустошават цели области на Армения, Сирия и Месопотамия, като на пътя им е Алуанк (Албания=Агван).

След разпадане на хунското военно-племенно обединение след смъртта на Атила, обединителна роля заемат в описаните земи на причерноморието и прикавказието струпаните тук български племена, които към средата на VII в създават своята държава в причерноморието известна като Велика България на Кубрат.

Тук са описани заселвания на български племена още от II в. пр. Хр. Захарий Ритор (436-491 г.) сирийски автор съобщава за присъствие на български племена тук още по времето на царя Аршак през II в. пр. Хр. Захарий Ритор в “Църковна истерия” завършена през 569 г. описва племената живели в областите на Кавказ. Той описва присъствието на българските племена през II в. като съобщава че имат градове, а аланите пет града. По време и след нахлуването на българските племена тук в Кавказ са издигнати от българските градове и крепости, което оставя дълбоки следи в паметта на народите.

В описанието на Захарий Ритор има списък от страни и народи описани подир страната Бацгун (Абасия=Абхазия) простиращи се от проход Нор (Дербент) като се изреждат “страната на хуните от вътре (от север на юг) и народите Бургар със собствен език един езически и варварски народ, който има градове”. След това се споменават Аланите, които имат пет града. Следват 13 народа: Уногур (чергарски народ), Угур, Савир, Бургар (Булгар), Куртигур, Абар, Казар, Дирмар, Сарагур, Багарзик (Базилк=Берсили), Холас, Абдел, Ефталит. Тези всички имена са известни на ромейските и сирийски автори от това време. Най-много писания има за Савирите и по-късно дошлите кхазари, защото те са били съюзници на ромейската империя във войните й с Иран.

Когато след смъртта на кхан Кубрат, Велика България се разпада, българските племена се разделят и тръгват в различни посоки. Ударът върху българската държава идва най-напред от тюркските, а по-късно от хазарските племена.

Кхазарите нахлуват най-напред в земята на Берсилите.

Теофан (810-815) - византийски историк пише в своите “Хроники”: “…Тъй като българите бяха разделени на пет части и силите им отслабени, великият кхазарски народ, дошъл от вътрешността на Берзилия във Първа Сарматия, ги завладял.” Teophanus “Chronic”, стр. 5-7.

Михаил Сирийски (сирийски автор от XII в.) и Бар Хебраус (XIII в.) ползвали по-стари писмени източници съобщават почти еднакво че: “…когато на тази страна (Берсилия) стана господар чужд народ те българите-берсили били наречени кхазари по името на по-стария брат, чието име е Кхазарик. Тези (Берсилите) били силен и широкоразпространен народ…”. Михаил Сирийски описва идването на българските племена, може би последното от изток. Той пише, че трима братя тръгват от Средна Азия и когато стигат реката Танаис, единият от тях взима 10 000 от своите хора и се отправил на запад. Това е Булгариос, който поискал разрешение от ромейския император Маврикий и населил своя народ в Мизия и Тракия под Дунав със задължението да пази границите на империята (те са влезли във федеративни отношения с империята).

Вторият брат е Кхазарик той е по-старшия, а името на третия брат не е описано.

Бар Хебраус пише за другите двама братя неизвестния и Кхазарик: “…Те дойдоха в страна Аланска, която се нарича Берсилия…”.

Булгар и Кхазар са епонимни имена за българи и кхазари. Те са братя дошли от земите на Вътрешна Скития. Сведенията на Михаил Сирийски и Бар Хебраус са основани на сведения от II в. сл. Хр. Те говорят за общ етнически произход на българи и кхазари. Важно е и едно друго съобщение на Михаил Сирийски, в което той пише: “…Тия Скити бяха наречени от ромеите българи…”.

Бар Хебраус пише: “…Въпреки, че те (българите) бяха скити, ромеите ги наричаха българи”.

Ромейските автори от това време пишат повече за Савирите и Кхазарите защото те са техни съюзници във войните им с персите. За берсилите пишат по-оскъдно, както и за градовете и крепостите им описани от древните автори.

Придошлите кхазари сами се считат по произход родствени на авари, гузи, берсили, оногондури, българи, савири. От изредените пет имена са включени в групата български племена. По-късните арабски автори ще пишат, че езикът на кхазарите е най-близък до езика на българите.

В писмото отговор на царя на кхазарите Йосиф до Ибн Шафруд -евреин от Испания, се вижда че е даден списъка на десет епонимни имена на синове на общия родоначалник на тези племена Тогарма. В този списък кхазарите стоят на седмо място. Някои от епонимните имена и до днес не са идентифицирани.

Кхазарите завладяват земите на берсили и савири (сувари) и остават в тях до X в., когато са разбити от Кирските вледетели и земите им завладяни.

Докато Източната Римска империя и Иран (Персите) водят опустошителни войни помежду си с краткотрайни примирия, докато от изток на запад нахлуват вълна подир вълна народи, описани като “Велико Преселение на Народите”, докато в северното Причерноморие се създава и разпада военното обединение на хунската държава и след него държавното обединение Велика България. А след разпадане на последното и разделяне, синовете на Кубрат с народите си създават пет нови държави с името България: Дунавска България, Берзития, Котокио в Керамисийското поле, Панонска България и две Българии в Италия (едната при Изерния, Бояно и Пентаполис, а другата в Тичино – днес Павия), в арабските степи се случват събития, които променят облика на света. През VII в. се ражда в Арабия Мохамед… който изучава християнското и юдейско монофизитски религиозни учения и създава свое религиозно учение, което бързо се разпространява, като събира огромни маси от последователи в началото доброволно а по-късно със сила и военни действия. Започват победоносните завоевания на арабите под знамето на исляма. Променят се много исторически граници. Променя се съдбата на много народи. След изтощителните войни с Иран, Източната Римска империя бързо губи Сирия, Месопотамия, наместничествата в Африканските провинции. Иран загубва своята самостоятелност, завладян от агаряните (Агар е слугинята на Авраам, родила от него син Исмаил и захвърлена от него с дете си в пустинята след раждането на дете от Сара) (виж Библията). След падането на Иран Измаилтяните нахлуват и в Кавказ. Кавказките държави са притискани от север от нахлуващите от изток племена, а сега са притиснати и от юг от набезите на арабите измаилтяни. 640 г. сл. Хр. Целият Кавказ пада под властта на арабите. Държавата Берсилия ще бъде описвана от арабските автори, като страната Ал Баршил или Баршилия. Те ще описват и като Царство Сувар по името на племената Савири, които са в съюз военноплеменен с Берсилите останали след оттеглянето на голямата маса от тях на запад. Ибн Хордабах (Ибн Фатих) ще наричат страна Сувар и я описват като най-могъщото царство в този край. То също се разпада по-късно на две части на Савир-Сувар и на Барил-Берсула.

Населението от Савири в южната част на царството започва да се нарича от арабите по името на главния си град Хамзин (Хасин) който често се споменава при водените тук арабо-хазарски войни до X в. Така като Ханзин ще бъде описана държавата от Ибн Русте (…) и като Хайзин от др. автори. По-късно ще бъде описвана като страната Джидан – страната на хуните. Заети от хазарите, тези области и този град Хамзин е първия град, който срещат с войските си военноначалниците Джарах и Маслим в техния поход към Дербент.

“От Хамзим (Хайзан) води път към столицата Серир Хумадан” пише Гардези (X в.) “неговият цар изповядва три религии едновременно. В петък той се моли на Мохамед, в събота на юдейския бог, а в неделя на християнския бог. Гардизи описва и разрушаването на дървото от алуанският епископ Израел на което всяка сряда Берсили и Савири са правили поклон и под него жертвоприношения на коне”. Този култ към дървото е разрушен от епископ Израел в VII в. съществувал в страната на хуните. Виж Артамонов “История на Хазар”, стр. 226.

Нататък арабските автори описват арабо-хазарските войни. Направените разкопки и археологически проучвания в земите на берсилите и савирите (суварите) дадоха богати находки. Бяха открити последователно градовете Варачан (Ванадер) развалините му се намират при Белая Вежа. Този дивен град, за който пишат арменски, сирийски, алански, алуански и арабски автори.

Градът Хумар. Развалините му се намират при днешното Хумаринско градище.

Градът Беденджер близо до днешната Махачкала. Развалините му са известни като Чиркутско градище.

Градът Семендер северно от Махачкала.

Градът на Савирите Хамзин (Хайзан) на арабските автори най-южно разположен и още десетки известни и неизвестни градове, които чакат своите археолози.

Направените археологически разкопки показват един внезапно появил се културен слой някъде около началото на първото хилядолетие сл. Хр. Над обикновения за Кавказките области културен слой. Високата степен на цивилизационните находки в този нов слой: съдове, украшения, оръжие, керамика, крепостна и градска архитектура и пр. и пр. Видът на погребалните традиции и богатството на погребалните находки се различават съществено от предхождащите ги слоеве и от следващия ги хазарски слой – съвпадащ с времето на хазарското присъствие тук.

Интересно е писмото на хазарския цар Йосиф, отговор на запитванията на Хаздай ибн Шафрут, заемал висок пост при арабския халиф Абу ал Рахман ал Хазир (961 г.) халиф на Хордова в Испания в което хазарския цар описва величието на българската държава, която хазарите завладяват също наследяват заедно с градовете, крепостите, традициите и културата и военната и държавната организации запазени до X в.

Ето и няколко допълнителни сведения за събитията в Кавказ, където е страната Берсил и Сувар.

През 395-396 г. кхазари и хионити навлизат в Дербент.

През 466 и 488 г. хуните хионити нападат Персия през Кавказ.

През 486 г. българските племена и хуните водят война с остготите и ги изтласкват на запад.

През 495 г. част от българските племена стигат с хуните до Панония. Кутригури и Българи водени от Драгон се заселват в Македония, западно от страната Берзития образувала се тук от преселници берзити след хунското нашествие и заемане на Панония. Племената водени от Драгон се заселват около р. Струма и Вардар, а преселниците берсили (берзити) около р. Места и около средните и западни Родопи. Това са навярно първите вълни от берсили (берзити) увлечени от хуните на запад.

531-579 г. персийският владетел Хосрой Ануширван и Иездигер II изграждат верига от крепости и крепостни стени от Дербент (Чор) до вътрешността на Кавказките планини за защита от нахлуващите от север народи.

През 552 г. кхазари и утигури нахлуват към Дербент. Захарий Ритор описва това нахлуване.

През VI в. ромейските автори правят първите съобщения за савирите, чиято държава разположена на юг от берсилите и е със столица Хамзин. По-късно арабските автори означават като царството Беленджер военноплеменното обединение между барсили и савири.

Прокопий Кесарийски съобщава за продължителната война, която води персийския цар Кавад I през 507 г. със северните народи, без да уточни именно с кои.

В 546 г. умира Атила и се разпада хунското военноплеменно обединение.

В 632 г. кхан Кубрат отхвърля тюркското васалство и обединява всички български племена във Велика България.

През 650-652 г. кхазарите приемат върховенството на тюркската династия Ашина.

През 656 г. кхазарите нахлуват в Кавказка Албания (Алуанк=Агван) но са разбити от агваните (виж Молсес Калкантуйски).

През 640 г. арабите са стигнали вече Кавказ и водят завоевателни войни тук.

През 675-679 г. междуособици между синовете на Кубрат. Държавното обединение Велика България се разпада и синовете на Кубрат тръгват да търсят нови земи под натиска на хазари и тюрки. С тях на запад тръгва и вълна от берсили.

Много от сведенията за берсилите бяха открити и разчетени след доклада на дегестанския археолог М. Г. Магомедов под заглавие “Дагестан и страната Берсилия”, изнесен в столицата на автономна република Татарстан, наследница на Волжка България, от 6 до 7 юни 1988 г. Конференцията е на тема “Ранните българи в Източна Европа”. От материалите на конференцията е съставен сборник от статии под редакцията на проф. Халиков през 1989 г. (един екземпляр от сборника се намира в Народната библиотека - София).

Първата вълна от берсили преселници на запад тръгва увлечена от хуните и тайния натиск на Запад.

Втората вълна на запад е заедно с кутигурските и утигурски групи, настъпващи към Балканския полуостров и специално към Панония и Македония.

Третата вълна от берсили навярно тръгва на запад увлечени от аварското нашествие в Северното Причерноморие и прилежащите Севернокавказки земи.

Петата и следващите вълни от берсили минали на запад са след разпадане на Велика България, заедно с българските племена.

Част от българите и кутигури, водени от Кубер, слизат от Панония към Керамисийското поле. Навярно с тях са вървели и онези берсили, които търсели своите сродници в долината на р. Места и към Западните Родопи. Струпването на берсили по долината на р. Места и по Средните и Западни Родопи е били толкова плътно за онова време, че към края на VII в. и началото на VIII в. тук има вече обединение известно като страната Берзития (Велзития). На запад от нея, в долината на р. Струма и р. Вардар към Охрид ?евол е страната Котокио.

За това самостоятелно образувание – страната Берзития, научаваме от гръцките автори от това време.

Теофан Изповедник (VIII в.) пише в своите “Хроники” за ромейски поход срещу българите по времето на кхан Телериг (768-779 г.).

Теофан пише: “През октомври 11 индиктион Константин (741-775), женен за кхазарска принцеса, която при покръстването взима името Ирина, получи от своите тайни приятели в България съобщението, че архонтът на България е изпратил една 12 000 хилядна войска и боили, за да завземат Берзития и да преместят населението й в България. Ромейският император пуснал слух, че се готви за война с арабите, но тайно придвижил войските си към Литосория, където разбива българската войска”.

Георги Кедрин и Йоан Скилица (XI-XII в.) пишат в “Кратка История” за тези събития следния текст: “…В 33 година от царуването на Константин V Копроним българите изпратили 12 000 войска в Берзития. Като научил това императорът, излязъл към т.нар. Литосория, нападнал ги (българите) и като избил всички се върнал в Константинопол”.

Ромеите не са могли да избият цялата войска нито българите от Берзития, което се разбира от един друг текст на Теофан Изповедник в неговите “Хроники”, където той пише: “…Филетос, генералът от Тракия се установи на лагер до р. Стримон без да вземе охранителни мерки. Когато българите се нахвърлиха върху него, той и мнозина други бяха избити”. Събитието се развива след нахлуването на ромеите в Литосория и става през 788 или 789 г. м. август. Виж Теофан “Хроники”, стр. 147.

Ако българите са били избити, както пишат Теофан и Скилица – Кедрин то нямаше да има кой да нападне войските на генерал Филетос.

Възможно е при Стримон да е дошла помощ от западните българи Котокио.

Същото би било ако българите от Берзития бяха избити или напуснали своите земи.

Ако както много автори се опитват да изкарат страната Берзития (Велзития) земя на славянски племена наречени белзити, нямаше българският владетел да изпраща такава голяма армия от 12 000 войници за да ги пази или присъедини към България. Знаем че още Исперих изтласква славянските племена далече към границите със аварите.

Кхан Телериг иска да присъедини българите Берзити (берсили) към Дунавска България.

Ние не можем да се съмняваме нито учудваме, че има едновременно няколко Българии.

Заемането на земите по долината на реките Вардар, Струма и Места от българските племена прекъсва пътя Виа Игнация, който свързва Източна със Западната Римска империи. Ромейският император се опитва да попречи на обединението на двете държави – Дунавска и Берзития. Виж Сидеров “Българианството” стр. 52, 53 и 55, София, 1997 г.; Д. Табаков “Хоризонт на познанието” стр. 10,11, София, 1997 г.

Византийският император не успява в това си усилие. Телериг разбира, че в близкото си обкръжение има боляри предатели, които го шпионират в полза на Константинопол. За да се отърве от тях той пише писмо лично до императора. Теофан записва в “Хрониките” си следния текст за последвалите събития: “…А Телериг като разбра че императорът научава плановете му от негови приближени му писа: - искам да избягам и дойда при теб. Изпрати ми обещание, че няма да пострадам и ми съобщи кои приятели имаш тук за да им се доверя и да ми помогнат! – А този (императорът) от лекомислие му писал и онзи (Телериг) като узнал, избил всичките”. Теофан “Хроники”.

Берзития е присъединена към Дунавска България по-късно и завинаги.

Направените в Родопите археологически разкопки през последните години показват близка връзка между погребалните традиции, дрехи, посъдини, оръжия и украшения, които се намират тук в откритите тук гробове и традициите, украсите, съдовете, дрехите и оръжието в гробове разкрити около Плиска, Преслав и такива в земите на Волжка България. Археоложката Маргарита Ваклинова пише: “…Познавам образци и накити от българки, обитавали в ранното средновековие долината на р. Места и подобни, които се появиха в некрополите на средните Родопи, Златоград и с. Беден. Още през Х в. този тип украси е свързана с костюма на българките, както в Дунавска България, така и във Волжка България”. Маргарита Ваклинова “Археология и някои проблеми на етногенезиса на българите”. Виж публикацията в “Проблеми на развитието на българската народност и нация”, БАН 1988 г., стр. 102; Ек. Манова “Средновековен некропол край Златоград”, Родопски сборник I №4; Л. В. Денисов “Етнокултурни паралели Дунайской Болгарии и Чувашеи” ????? 1969.

Проучванията на Димитър Ангелов за женските носии на селянки от капанските села, разпръснати около Разград и чувашки женски носии са показали успоредни находки, както в богатството на шевиците от бродерии, така по накитите, които са сходни както при тези две групи, така и при носии на жени от Охридско и Прилепско. Виж Д. Ангелов “Образуване на българската народност” София 1981 г., стр. 280.

Наблюдават се сходство и в обичаите за женитба и погребение за вяра в съществуването на исполини, някои общи култови обичаи.

По-нови археологически находки са намерили в родопските области Живко Аладжов и Николай Овчаров. Последният пише: “…Все още се шири погрешното мнение, че древните българи са обитавали само част от северна България. Родопските земи са били заселени от компактни български масиви… Втората голяма българска група се е заселила в Керамисийското поле около Охрид и долината на реките Струма и Вардар. Плътно българско присъствие и в средните и западни Родопи”. Виж Живко Аладжов и Никола Овчаров “Данни за прабългарско присъствие в родопската област” публикувано в доклади: “Българските земи в древността. България през средновековието”. Втори Международен конгрес по Българистика, София, 23 май-3 юни 1986 г., издание на БАН, София, 1987 г., стр. 294-300.

Присъствието на български племена в северна Сирия, южното Причерноморие около Трабзон и централен и южен Анадол е отделна тема за проучване, която намира свои отлични познавачи в лицето на Лука Доросиев в книгата му - “Българските колони в Мала Азия” 1922 г.; проучванията на Петър Коледаров под заглавие “Българите в Мала Азия” II-ро издание 1940 г.; и великолепната книга на Екатерина Венедикова “Българите в Мала Азия от древността до наши дни” София 1998 г. в което издание тя прави задълбочено проучване на публикациите на български и турски автори от по-ново време и на сведенията на автори като Нешри Х в. Хюсеин XIV в. и основно проучва епичната поема “Историята на Караман” нещо като шахнаме за Караманската династия писана от трима автори: на арабски в двустишия през XII в. от ходжа Декхани на персийски език от великолепния поет Яриджани през XIV в. и превод и довършване на говорим турски език от Ахмед бей Шиккаяри XVI в. Огромният брой писмени източници, които намира и цитира авторката, позволява да се обгледа по-широко темата за присъствие на български племена в Мала Азия. И сред това присъствие историята на племената Варсаци, които са описани в много извори и специално в “Историята на Караман” като незименни участници в събитията, като верни съюзници на българските бейове и най-известния между тях Яхши Бей и неговите потомци Яхши Хан Огулар. Намерените източни показват два пътя за движение и заселване на българите в Мала Азия: северозападен, който датира от средата на първото хилядолетие сл. Хр. и североизточен от Прикаспието, Кавказ, Сирия и пр. проф. Зеки Веледи Тоган (турски учен) съобщава за придвижване на племена от Северен Кавказ към Анадола далеч преди новата ера. Той пише: “…Когато скитите идват от източна Европа, те подгонват Кимерийците, които живеят в Северен Кавказ към Южен Кавказ и Мала Азия”. От древни писмени източници се знае, че Кимерийците се появяват в Мала Азия в 20-те години на VIII век пр. Хр. Проф. М. И. Артамонов, “Истории Хазар”, 1974, стр. 23.

Прокопий (византийски автор) описва кимерийците като прадеди на българите. Ирано-хазарско предание говори за кимерийците, като прадеди на българите също но доказателства за това не се представят. Проф. Тоган, 1970 г., стр. 34.

Ибн ал Калби пише, че хазари и барсулци (берсилите) които са едно българско племе (семе) са се намирали заедно с хорезмийците някога. Тоган, 1970 I 404 67.

Огузкият Дастан “Огузнане” също съобщава за племето Улу-булугур, което в началото е живяло около Волга.

Мовсес Хоренатци съобщава за български племена, които слизат на юг до езерото Ван. Те извършват набези върху арменската държава при двама арменски царе. Към XI в. все още се откриват следи от тези преселени българи в района на Карс в областите Васпуракан и Сиседжан. Късните български масови поселения в Мала Азия са отбелязани към 539-540 г. сл. Хр.

От следващите столетия има исторически отбелязани преселвания на българи в района на Трабзон около р. Чорох и около горен Ефрат. Трабзон е един от двата района с най-крупно заселване на българи през различни столетия и по двата пътя северозападен и североизточен. Тук се намира планината Patyadres, която по-късно е наречена Пулхер, а успоредно на р. Чорох е друг планински клон описван като Булгардаг. В “Историята на Карман” Трабзон се споменава като зает от неверници около 1214 г. сл. Хр. от селджукския султан Иззедин Кейкавус I и от български племена, населени по-късно.

Според Скилица Кедрин “Кратка История” (стр. 651) през 30-те години от царуването на Юстиниян I (527-565 г.) Мундо владетел на Сирмиум разбива българите и изпраща победените в Константинопол. Те са заселени около Трабзон.

Теофан също описва това преселение след победата на гепида Мундо. През следващи военни сражения са описани не едно преселения тук.

Известни са не едно насилствени преселения на българи в този район при войните, които води българската държава с ромейската империя. Известни са по-късни по време на робството масови доброволни преселения по икономически и от съображения за сигурност причини.

От времето на Хосров I Ануширван (531-578 г.) има огромни преселвания на българи от Бактрия и Хорезъм, които строят отбранителната система на персийската държава в Кавказ. От това време са струпани огромни маси от българи в карачаево-черкезкият край, от където много преселници са слезли към Мала Азия.

Районите Паяс, Искендерун, Халеп, Хоммс, Газиантепе са били често арена на военни действия на българите в сборната Караманска войска, описани в историята на Караман от XIII до XVI в.

Огромната маса от българи преселила се в Мала Азия е локализирана в областта Ичел по южното крайбрежие на Средиземно море срещу остров Кипър, по хода на планината Торос, където цял раздел тук носи името Булгар Даг (Българска планина), останало такова до 1923 г., когато е прекръстено с турско име. Тук има български ялици, български връх, българска пещера, български рудник, български град между Коня и Бозанър, български села. Тук е имало българска държава с български бейове, българска войска, която участва като съюзник във войните на караманците срещу османците от XII до XVI в. когато караманците са окончателно разбити. Караманците идват в тези земи, където се описват борбите им – към 1217 г. Дядото на Караман е изпратен от селджукския султан да ги завладее. Тук в 1217-1227 г. те намират българите в селищата и планината си отдавна заселени водили упорити войни със селджуците за да останат свободни. В началото те водят войни с караманците но после отношенията им преминават към съюзнически, понякога стават васални. Цяла книга е необходима за да се опишат преселенията, борбите и войните на българските племена. За целите на своето проучване обаче ще се огранича със сведенията, които намерих за варсаците, които са клон на една от най-старите преселнишки вълни на Барсилите. Тук в тези области около Тарсус Мерсин Мерсиз и Муд те са се преселвали столетия след столетия запазвайки паметта си, че са български племена и участвали столетия в борбите на българите тук по тези земи. В един поетичен сборник със стихове на един чудесен поет Кирмани се пише за метежът срещу селджуците, при което метежниците са укрепени в Бешехир, Тарсус и Муд (все български области) метежниците са българи.

В “Историята на Карман” се описват също метежниците срещу селджуците, които се описват като българи, варсаци и арменци вдигнали се след смъртта на Нуреддин – бащата на Карман. В текста се чете: “…варсаците, арменците и българите и Косум Бей излязоха срещу селджуците чак до Армъдсун” (това става около 1250 г. сл. Хр.). Българите в южен Анадол в съюз с неверниците барсаци и аерменците са били метежници срещу селджуците и са били укрепени в Тарсус Бейшехир и Мут.

Описано е празник на карманският султан Аллаедин, който през пролетта на 1363 г. връщайки се от Искендерун през Адана с 70 000 войска от която 10 000 са българи и варсаци, остава няколко дни при бея на българи и варсаци в Тарсус при Яхши Хан.

Нешри, писател от XV в., в 1442 г. описва народът варсак, който в 1442 г. се бие на караманска страна при Сиврихисар като обсипва сражаващите се с дъжд от стрели (Нешри завършва книгата си в 1493 и я посвещава на Баезид II). Той употребява израза Кеферс и Варсак, което ще рече немюсюлманите Варсаци.

През 1469 - 1470 г. Варсашкият бей Уюз бей поставен от Караманоглу да заповяда над Варсак разгромява османските войски при вилаета Варсак (Нешри, стр. 30, в превод на Ек. Венедикова).

През XIV в. Леонтий Махера в “Кипърска хроника” (1432) отхвърля светлина върху въоръжението на българска войска и участието на Варсаците и варсашките боеве на десният фланг на карамаската войска заедно с българите през пролетта на 1386-1391 г. Същите сражения описва и Нешри.

Книгата на Деде Коркук съдържа 12 разказа от които нас нас ни интересува получаването на Айляка Текюр Бели от Косун бей неверника в Кюлек. В текюр завършват подвизите и на последните карманци в Анадола през 1517 г. и последните Българи и варсаци от “Историята на Карман”(Текюр=християнин-неверник).

Извори от XV в. съобщават за неверниците Варсаци сродни на българите притежаващи земи в българските селища и планини както и в Ларенде и Нигде.

В регистрите на Джамаата Булгароглу в Чукурова има и джамата Варсак Ерьоз М. 1983 г.

В летописа на Хюсеин е описано и едно от сраженията на Оксманци срещу обединените войски на Българи Варсаци и Карманци.

Османските сили обграждата планината Варсак в областта Варсак до Тарс от три страни Давуд паша минава с гвардията си през Българската планина за да унищожи тутургутлиите и Варсаците. Владетелят Тургут Оглу избягва в Халеп и Давуд намира тук само българи и варсаци. Това сражение е едно от последните, които османците водят срещу Карманите.

В българската планина пазен от българи и варсаци остава един месец и последният султан на карманците Джем султан преди да замине за о. Родос и от там да започне злополучната му съдба.

Маже да се пише до безкрайност за българските поселения и българското присъствие в Мала Азия, където има български общности, със своя територия, свои граници, своя войска и свои бейове, своя ??????. Тук имах за цел само да спомена някои от изворите които дават сведения за Варсаците. Последни сведения ни дава фолклористът Ялман който събира фолклорен материал и български песни????????.

[VladPomak]

[kallota]

Направените в Родопите археологически разкопки през последните години показват близка връзка между погребалните традиции, дрехи, посъдини, оръжия и украшения, които се намират тук в откритите тук гробове и традициите, украсите, съдовете, дрехите и оръжието в гробове разкрити около Плиска, Преслав и такива в земите на Волжка България.

Добре, добре. Време е да възтържествува истината по въпроса.