Падане на България под османска власт

[glishev]

Калугерите да, но църквата, църквата.... Водят отбраната, загиват и пр., но десетилетия са участвали в един процес на откъсване на обществената духовност от земното.

Това с "Църквата, Църквата..." не го разбрах, признавам Обикновено Църквата е виновна, че не е достатъчно духовна, а си гледа имотите. Сега пък изведнъж става виновна, защото е прекалено духовна. Ей, нямате угодия това православните атеисти

[КГ125]

Традиционно исихастките автори приемат, че всичко тръгва от Павел: "Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17)".

Поводи, особено обосновки от Светото писание не е сложно да се намерят.

[КГ125]

Това с "Църквата, Църквата..." не го разбрах, признавам Обикновено Църквата е виновна, че не е достатъчно духовна, а си гледа имотите. Сега пък изведнъж става виновна, защото е прекалено духовна. Ей, нямате угодия това православните атеисти

"Църквата" в смисъл централното ръководство, свещениците и изобщо обществената й функция,роля и ефект.

[КГ125]

[Доста е, че монах-исихаст е защитавал града, а къде е бил тогава царят?

Доста е, да. Но то е късно вече тогава, нещата са се случили от десетки вероятно години. Цивилизовано, пъстро и.. слабо.

[glishev]

Ми централното ръководство е на първа бойна линия, докато главнокомандуващият лови сомове при село Никюп Свещениците преписват Евангелия като луди и пишат патриотично-кахърни приписки в полетата, а обществената й функция си е перфектна - докато властелите се карат, калугерите се опитват да ги помиряват и на това отгоре по най-дивите времена на нашествието преподобният Калист Ангеликуд пише критика на Тома Аквински (!), пък някакъв, на когото не му помня името, превежда Дионисий Ареопагит на български (което, вервай ми, не е лесна задача, а съчиненията на Дионисий са си фундаментални). Работят хората, та пара се вдига. А като споменем и дейността на патриарха от подписа ми, работата става съвсем дебела. Сещам се за православния свещеник Леонтий Махера от ХV в., който пише определено патриотичната "Повест за обичната кипърска земя", абе изобщо - подценяваме православната Църква по всички линии. И това е донякъде соц-наследство, но не само. По-старите поколения историци също имат отговорност.

[КГ125]

О, не не, не я подценявам в този смисъл. Само ме смущава, че не е повече политически ангажирана. Да си шеф на отбрана, това е акт на отчаяние в известен смисъл - царството го няма, пазете града!

Де бяха да се сетят, че тая мисъл от подписа ти трябва да се въплъщава в живота, реалния, не извънземния.

[glishev]

Те поповете са се сетили, властелите и монарсите не са. В крайна сметка дрязгите на властелите съсипват Балканите, а Църквата доста прилично си гледа своята работа (която все пак не е толкова политическа). Накрая се оказва, че пак поповете трябва да запретват расата и кое да вършат по-напред - да се молят ли, книги ли да пишат, да усмиряват владетелите ли, да пазят авторитета на империята ли, да проповядват ли, да преговарят с католиците ли, да гонят ереси ли, да медитират ли, да спасяват библиотеките ли, за помощ ли да молят, пари ли да събират, или да отбраняват крепости... Ангели да бяха, а не попове, пак нямаше да се справят.

[КГ125]

Да, съгласен съм. Работата им не е с пряк политически ефект и не им е работа да водят държави и войски. В този смисъл нямат такава "вина", каквато имат политиците. (БТВ, както винаги.)

[glishev]

А и Евтимий както е исихаст, така от време на време пише разни кръвожадни и патриотични хвалебствия за Калоян (за цар-униат, кхъммм). Както винаги, българските свещенослужители си остават преди всичко българи, а чак после може и да се сетят, че са православни, исихасти, халкедонити, диофизити или каквито и да било там Това й обичам аз на БПЦ-то още от Средните векове.

[КГ125]

Да, така е. (То БПЦ и на ТБЦ нищо му няма...)

В този смисъл аз нямам...хм, как звучи само, обвинение в пълния смисъл на думата. Просто исихазмът е много отнесена в небесата визия за критичните години, които се стоварват.

[glishev]

Е, това не е по вина на поповете. Да му е мислил Михаил VІІІ преди да е хвърлял войските си от Азия да се бият по Балканите

[КГ125]

И все пак, тази отнесеност никак не помага на обществото да се осъзнае в реалността. Не е било време за такива медитации, това трябва да става във времена на дълъг и траен мир и външна сила...

[glishev]

Нали през цялото време казвам, че тази "отнесеност" никак не пречи на "отнесените" да са обществено активни. Между другото, ако се зачетеш в св. Григорий Палама, баш-исихаста, изобщо няма да го намериш за отнесен.

В крайна сметка не може Църквата да проповядва някакъв едва ли не постоянен джихад. Това няма да е Църква, а нещо друго.

[КГ125]

Не, не за това става дума. Активни са, но в общността тази активност няма нужният й отзвук.

Не джихад, малко повече земност ако имаше. Какво ли би било, ако варлаамитите вземеха връх?

[glishev]

Ами тогава проблемът е в общността. Арон Гуревич от отдавна твърди, че по-голямата част от средновековните хора не са християни по светоусещане поне до ХІV в. Тъй че и варламитите, и исихастите са, общо взето, еднакво неразбрани от повечето жители на Балканите. Само дето варламитите на това отгоре са латинофили, което дразни народа, пропищял от "фръзи" и каталани. Сещай се тогава какво щеше да е отношението към Църквата при евентуална подкрепа на императорите и царете за варламитството. На Йоан V това е можело да му коства главата. Кантакузин в това отношение е много по-прозорлив. Подкрепя исихастите, с което си осигурява по-широка подкрепа, защото те поне не са латинофили, същевременно се опитва да преговаря с Рим без много да обръща внимание на монашеските възражения, но и без да се обвързва и освен това разпраща молбите си за помощ до останалите балкански владетели (които реагират неадекватно - и не по вина на исихастките настроените си владици, които навсякъде симпатизират на Кантакузин).

Иначе има един варламит, когото много харесвам - Никифор Григора, историкът.

"Неземността" на исихазма очевидно засяга само едно монашеско малцинство, което на това отгоре прави църковна кариера като скъсано и диша с епохата, а не се крие по скалните манастири след поемането на даден пост. А и цялото учение накратко може да се обобщи като волята на човек да допусне Бога до себе си. Което става със съзерцание и безмълвие, и постоянна молитва наум, да. Но само за монасите, при това за тези без очаквания за издигане. От светските лица това не само не се очаква, то е дефинирано като невъзможно. Пък и то едно съзерцание - постоянно да пътуваш от Цариград до Атон и оттам до Солун. И едно безмълвие - да пишеш, да редактираш и да превеждаш, и да проповядваш през цялото време...

[КГ125]

И тази невъзможност на постижението, от една страна, и от друга - все пак нещо като медитация е исихазма, не ли е скъсала връзката между духовенство и народ?

Иначе да, политически единственото възможно... Писнало им от фръзи и каталани на православните... е, от мохамедани после 500 г. не им писна.

Падането е било заложено вътре в православието, ей Богу!

[glishev]

И падането, ама и ставането.

Щото византийците ядат пердаха от Хозрой шах при Ираклий и после му го връщат тъпкано до Ктезифонт. Ядат пердаха при Ярмук и Александрия, ама удържат и после при Йоан І и Василий ІІ бият до Месопотамия.

Ядат пердаха при Манцикерт, ама при Комнините се освестяват. Ядат пердаха от Четвъртия кръстоносен поход и пак си връщат Константинопол. Е, след толкова много падане и ставане и най-здравият организъм се износва, особено когато е изправен пред заплахи на (поне)два фронта. Обаче ей на, Гърция си води освободителната война в 1828, патриаршията още си е в Цариград, а на това отгоре и за "мегали идеа" говорят.

България и Сърбия също са така. Падат, стават, падат, пак стават... Че дори и Русия. Ето това е вложено в самото православие. Постоянно падане и ставане. Нито само едното, нито само другото, а и двете.

Впрочем, исихазмът и досега е официална доктрина. Дори случайно познавам автор на книга с подзаглавие "Исихастки студии". Англичанин, приел православието, покалугерил се и дори станал епископ в Цариградската патриаршия. Тимъти Уеър се казва, а като монах - Калистос. Интересна личност, а и не е само един такъв. Оказва се, че това е много жилава традиция. А не забравяй ролята на духовенството ни през Възраждането. Такъв отвеян исихазъм има под калимявката на поп Харитон, например, че да се чудим и маем И на Неофит Бозвели. А за дякон Игнатий да не говорим.

Колкото до връзката между духовника и народа - виж пак как според Цамблак се разделят Евтимий и търновците. То не са плачове, прегръдки, протягане на ръце. А и като почнеш да четеш приписките на тогавашните автори - ами те са си съвсем битови, народни Не, исихастите са умеели и да медитират над абстракции, и книги да пишат, и да надъхват селяните. Нещо, което властелите явно не са умеели. Колкото и отвеян да е един монах (всъщност колкото по-отвеян е), той винаги изглежда леко свръхестествен вочите на необразованите, а ако има и склонност към мъченичество и е устат, лесно може да стане истински гуру. Властелът няма тая харизма. А и исихастите, изглежда, са успявали да съчетават противоречиви черти.

Отделно от всичко политическо, за православието ХІV в. е страхотна епоха. Палама и Ангеликуд пишат големи съчинения, преводът на Дионисий има голям отзвук, а и песнопенията на Кукузел и до днес се пеят. Българският език се обогатява, изобщо - тия хора са направили много. Това е духовен капитал, от който после ще се изстрелят първите ни възрожденци - Паисий и Софроний. Не че те са исихасти, но черпят самочувствие от наследството на исихазма - "или не сме имали и ние царе, светци и патриарси", май нещо такова беше.

[КГ125]

Вярно казваш.... И ставането също

По-горе трябва да поправя изречението си - "падането тогава"

Което ме навежда на интересни мисли как институциите се пълнят с различно съдържание...

[glishev]

И като обобщим, че падането и ставането са присъщи на всички общества...

[alvassareiro]

И падането, ама и ставането.

Щото византийците ядат пердаха от Хозрой шах при Ираклий и после му го връщат тъпкано до Ктезифонт. Ядат пердаха при Ярмук и Александрия, ама удържат и после при Йоан І и Василий ІІ бият до Месопотамия.

Ядат пердаха при Манцикерт, ама при Комнините се освестяват. Ядат пердаха от Четвъртия кръстоносен поход и пак си връщат Константинопол. Е, след толкова много падане и ставане и най-здравият организъм се износва, особено когато е изправен пред заплахи на (поне)два фронта. Обаче ей на, Гърция си води освободителната война в 1828, патриаршията още си е в Цариград, а на това отгоре и за "мегали идеа" говорят.

България и Сърбия също са така. Падат, стават, падат, пак стават... Че дори и Русия. Ето това е вложено в самото православие. Постоянно падане и ставане. Нито само едното, нито само другото, а и двете.

Впрочем, исихазмът и досега е официална доктрина. Дори случайно познавам автор на книга с подзаглавие "Исихастки студии". Англичанин, приел православието, покалугерил се и дори станал епископ в Цариградската патриаршия. Тимъти Уеър се казва, а като монах - Калистос. Интересна личност, а и не е само един такъв. Оказва се, че това е много жилава традиция. А не забравяй ролята на духовенството ни през Възраждането. Такъв отвеян исихазъм има под калимявката на поп Харитон, например, че да се чудим и маем И на Неофит Бозвели. А за дякон Игнатий да не говорим.

Колкото до връзката между духовника и народа - виж пак как според Цамблак се разделят Евтимий и търновците. То не са плачове, прегръдки, протягане на ръце. А и като почнеш да четеш приписките на тогавашните автори - ами те са си съвсем битови, народни Не, исихастите са умеели и да медитират над абстракции, и книги да пишат, и да надъхват селяните. Нещо, което властелите явно не са умеели. Колкото и отвеян да е един монах (всъщност колкото по-отвеян е), той винаги изглежда леко свръхестествен вочите на необразованите, а ако има и склонност към мъченичество и е устат, лесно може да стане истински гуру. Властелът няма тая харизма. А и исихастите, изглежда, са успявали да съчетават противоречиви черти.

Отделно от всичко политическо, за православието ХІV в. е страхотна епоха. Палама и Ангеликуд пишат големи съчинения, преводът на Дионисий има голям отзвук, а и песнопенията на Кукузел и до днес се пеят. Българският език се обогатява, изобщо - тия хора са направили много. Това е духовен капитал, от който после ще се изстрелят първите ни възрожденци - Паисий и Софроний. Не че те са исихасти, но черпят самочувствие от наследството на исихазма - "или не сме имали и ние царе, светци и патриарси", май нещо такова беше.

Виж сега, падане и ставане е един механизъм, механизмът на разпада и падението. Защото е много възможно да има само ставане, без падение. За да има падение и ставане означава не друго, а че един и същ проблем се проявява непрекъснато, дава му се решение, което е временно, и след време пак се появява. това му се вика механизма на разпадането. Разпадане чрез стандартизация.

Механизмът на падане и ставане се проявява едва след 10 век, когато е началната точка на разпадане на православната цивилизация. Дотогава има само ставане, без падане, което бележи етапа на растеж. Което ще рече не дурго, а че падане-ставане-падате-ставане-окончателно падане е механизмът на разложение, и е може би най-характерната отлика на етапа на разпад, различайки го от етапа на растеж.

Нека да кажем и нещо за Константинополската патриаршия и отношението й към турците. Патриарсите са толкова щастливи, че накрая се изплъзват от контрола на императора, че приемат падишаха с отворени обятия. Най-сетне получават свободата, която толкова са мечтали. Два процеса са обхванали патриаршията - омразата към папата и стремежът за по-голяма независимост от Византийската държава издига в очите им турските нашественици.

Нека цитирам една декларация, публикувана в средата на 17 век от йерусалимския патриарх - "когато последните императори в Константинопол започват лукаво да подчиняват православната църква на папската робия, особеното влаговоление на небето издига Османската империя, за да защитава великият падишах гърците от ерес, , бъде бариера против домогванията на папството и да е поборник на православната църква".

Тука ще се съглася с КГ, че падението е заложено от православието. Но не е някаква характерна отлика, присъща на самата религия, а е падение, започнало още в 8 век, и свързано с особеното място, което има религията в отоншението й към държавата на изток. С две думи, все още крехкото православие, току-що формулирано на съборите, е облечено с непосилната дреха на универсалната държава и идолизирания император. съвсем иначе стоят нещата на Запад.

И да завърша. Възкресяването на култа към имперската институция и универсалната държава от Лъв Исавър, насася смъртен удар на православието по две линии:

- лишава го от творческите сили и възможнотости да експериментира, да се разнообразява, каквито възможности има папството на запад. Прекъсва се още в зародиш тенденцията към разнообразие и гъркавост, експериментиране и творчество в живота на православието. В историята на православието не виждаме нищо, което да се сравни с Хилдебранското папство,, самоуправляващите се университети и самоуправляващите се градове-държави. И никой император на трепери пред патриарха така, както на моменти западните са треперили пред папата, който няма армия, а аавторитете.

- като последица от всичко това се появява убийственият милитаризъм на византийските императори. Византия в края на 10 век влиза в хюбрис, възмутително поведение, убийствен милитаризъм.

Ако България и Византия бяха две западноевропейски или католически страни, с покръстването на България различията между тях биха изчезнали. Но на Балканите няма място за две православни държави. Домът на православието може да бъде само един - Преслав или Константинопол, и това го решава оръжието.

Което ще рече, че падението на православната ни цивилизация започва още в 8-10 век, и продължава до към 1768. Период, през който се наблюдава механизмът падение-приповдигане-падение-приповдигане-окончателно падение.

[glishev]

Какво? Х в. - начало на разпадане на православната цивилизация? Алва, моля те... все пак тук има и хора историци, за тях Х в. по-скоро е началото на нов етап (и то определено не такъв на разпад) за православния свят.

[alvassareiro]

сега да се аргуметирам защо механизмът падение-приповдигане-падение е белег за разпад. Няколко са причините.

1. Докато растежът е произволно разообразен по форми, разпадът винаги е стандартизиран и следва една и съща схема. Затова говорим за растеж чрез разнообразяване и диференциация, и разпад чрез стандартизация. Това е общ принцип за всичко.

2. Механизмът разпад-приповдигане-разпад.... е симптом за разпад, тъй като означава, че не е намерено едниственото вярно решение на проблема, а само временно или невярно, което предизвиква появяването на същия проблем по-късно. Временното решение замества същинското.

Доказаталество. Византия в 10 век влиза в хюбрис, възмутително поведение, и убийствен милитаризъм. Византия превзема България след някоолко десетиления война (977-1018). Това е въздигане за Винзантия, но падение за България. Това падение за България предизвиква реакция срещу византийската окупация, и води до политическото освобождаване на България. Това сега пък е въздигане на България, но падение за византия.

Така всяко въздигане е падение за другия, и двете съставящи православната цивилизация, което я отслабва в битката й срещу външния враг.

[alvassareiro]

Какво? Х в. - начало на разпадане на православната цивилизация? Алва, моля те... все пак тук има и хора историци, за тях Х в. по-скоро е началото на нов етап (и то определено не такъв на разпад) за православния свят.

Началото на края е 8 век. Нека говорим в точни термини. Краят на растежа на православния свят е 8 век. Разпадът започва в 977 с войната с България. 977-1372 - смутно време. 1372-1768 универсална държава.

[alvassareiro]

Православната /или източнохристиянската/ и западната цивилизации са "присъединени" към елинистичната цивилизация, те са нейни преки наследници, приемници, продължители. Елинизмът в концепцията на А. Тойнби има широк обхват. Той е цивилизация, която се е появила в края на второто хилядолетие преди новата ера и запазва своята идентичност до седми век на новата ера. По този начин елинистичната цивилизация включва част от критската или минойската цивилизация, микенската, гръцкия полис, елинистичния период и римската цивилизация до момента на нейното разпадане и възникване на източно-римската /православна/ цивилизация и западната цивилизация

След елинистичното междуцарствие и разпадането на единната Римска империя, двете "сестри"- православната и западната цивилизации- се появяват в качеството си на опит да възкресят Римската империя от смъртта й. Християнската църква служи като "какавида",от която се появяват двете нови цивилизации.

Веднъж "родена", православната цивилизация следва установения модел. От елинистичното общество преминало вече стадиите на упадък и дезинтеграция се оформя "вътрешен и външен пролетариат". От своя страна "вътрешния пролетариат" създава висша религия с помощта на вдъхновение идващо от чужд източник - сирийски и елинистичен.

Православната цивилизация включва две силни империи-Византия и България. Византия е страна със стари политически, социални и културни традиции. България през седми век е още "варварска", но за кратък период става равностоен съперник на Византия във военно и културно отношение.

Арнолд Тойнби се спира много бегло на произхода и растежа на православната цивилизация, защото тя илюстрира по красноречиво идеята му за упадък на обществата.

Източно- римската империя възкресява "духа" на Римската империя в 717 година, чрез реставрацията на универсалната държава от Лъв Исавър. Въпреки че тази реставрация има своите фатални последици, началото на развитието на православната цивилизация е бурно и обещаващо. Каролингската империя скоро след раждането си претърпява крах, а Източно- римската империя продължава своето съществуване в продължение на близо пет века. Тойнби търсиГлавният въпрос на Тойнби обаче е защо съдбите на двете "сестри - цивилизации"- западната и православната са толкова различни, след като произлизат от едно и също общество /елинистичното/, развиват се в съседство по едно и също време. Причината според него трябва да се търси в идолизацията на една вече отмряла институция, като под идолизация се разбира "едно затъпяващо интелектуално и морално боготворение на частта вместо на цялото, на създанието, вместо на Създателя, на времето вместо на вечността. Този своеобразен "политически ренесанс" извършен едновременно и от двете цивилизации е с различен успех и ефект. Ренесансът на Римската империя при Карл Велики е несполучлив докато в Източно- римската империя, чрез делото на Лъв е успешен. След неуспешното възкресяване на духа на Римската империя, западното общество тръгва по друг път, а Източната римска империя постига този ренесанс с виртуозност, която се оказва съдбоносна за разделението на двете империи и за по- нататъшното съществуване на православната цивилизация. Възвеличаването и идолизирането на държавата за сметка на всички други институции се оказва гибелно за преждевременното падане на православното християнство.

А. Тойнби изтъква две главни причини за гибелта на Византийската империя. Едната причина е милитаристичната политика на цяла поредица от византийски императори, довели империята до пълна разруха. " Вирусът на империализма", персонифициран през периода 963-1025 година в лицето на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий II, склонността към военщина, докарва империята до непоправимо бедствие. Военната диктатура и упадъкът са вътрешно свързани като причина и резултат. Милитаризацията ускорява и активизира процесите на разрушение и гибел.

Другата причина за разпадането на империята е цезаропапистската власт и авторитет. Подчиненото положение на църквата, снижаващо авторитета й е условие за упадъка на обществото.

Развитието на България е важно за А. Тойнби дотолкова, доколкото разкрива по- ясно еволюцията на православната цивилизация. Резултатът от двубоя между двете съперничещи си страни е "вписването на България във Византийската империя" и то чрез варварски методи. "Ако Византия и България" бяха две западни страни, покръстването на България би разкъсало бариерата между тях и би отворило пътя за тяхното сливане една с друга". Трагедия бе, продължава Тойнби, че мирното покръстване на България, имаше за резултат влошаването на отношенията с Византия. Но фактически, това беше краткият резултат от цезаропапистският принцип на управление, чието основно изискване е за географска коекзистентност на политическата и църковната власт.

Тойнби споменава за т. нар. симптоми на упадъка, които изрично разграничава от истинските причини. Симптомите създават видимост за причина. Това са например географската експанзия върху голяма територия, борбата между класите и държавите, упадъкът на техниката и др. За упадъка на православната цивилизация такъв симптом е Великата стогодишна българо-Византийска война- /977- 1019г/, израз на мащабна географска експанзия, на милитаристична и империалистическа политика. Симптомите са ясни, но какви са причините за упадъка?- Причината за упадъка според А. Тойнби е:

Първо - във възраждането на една вече стара, изживяна институция в православното общество- институцията на цезаропапизма. В Западното общество, обратно е създадена нова институция - християнската република, която е условието за жизнеността и издържливостта на Западната империя.

Второ - Като следствие на първата причина, е липсата на простор и свобода за развитието на религията. Налице е конфронтация вътре в православното общество между представителите на политическата и духовната власт. Резултат от възраждането на цезаропапизма и подтискането на развитието на религията е вътрешната конфронтация между двете велики парохиални империи, едната в Преслав, другата в Константинопол и тяхната "смъртна схватка". "Домът" на православното християнство не издържа на вътрешното разделение. "Съдбоносната роля" на България се състои в това, че тя иска независимост, равноправие и самостоятелност, а не се примирява с положението да бъде подчинена и зависима. Борбата между двата силни противника не завършва с победител. "Има място за съжителството на Византия и западната империя на Карл Велики, но "няма място" за двете православни държави свързани с Балканския полуостров.

В резултат на борбата между двете църкви и между византийското правителство и партриаршията, обикновените хора се отчуждават духовно от византийския политически режим и от западното християнство. Вътрешното разслоение в християнството, като резултат на църковната непримиримост се оказва фатално за Византийската империя и православното християнство изобщо.

причините в икономическото преимущество на Източно-римската империя и по- специално във факта, че Византия бе икономически способна да понесе товара на универсална държава", за разлика от съвременната и презалпийска Западна Европа. Освен това Източната римската империя е основана на солидна териториална база както и че се ползва от плода на двете римски институции - постоянната армия и гражданска служба, които са непознати на запад в периода между V-ХV век. В терминологията на Тойнби, тези фактори са социалните и икономическите отговори на съответните предизвикателства.

Фазите "следващи непосредствено след упадъка са" смутно време", "универсална държава" и междуцарствие. Ето как Тойнби прилага тези фази спрямо историята на православната цивилизация. Смутното време започва от 977 година с началото на Великата Българо- византийска война и продължава до 1372 година, годината, в която османските турци завладяват България.Универсалната държава в православната цивилизация се установява от Османската империя и трае от 1372 г. до 1768 г., след което идва ред на междуцарствието. От трите фракции, образувани след упадъка на обществото се пораждат три институции-универсална държава, универсална църква и варварски военни съюзи. В православното общество и двете велики империи, България и Византия не успяват да установят универсална държава, въпреки амбициите на владетелите им. Ролята на универсална държава в православното общество изпълнява Рах Отоманика, защото Османската империя е погълнала едно вече "умиращо общество", чрез една насилствена унификация. А. Тойнби не разглежда османските турци или външния пролетариат като причина за упадъка, а като последица, резултат от него. "Триумфът на варварството и религията е само епилог, не и причина за разпадането, а просто неизбежно придружаване на разрушението. Османците се появяват в подходящ момент на вътрешното разпадане на православния свят, и удовлетворявайки една дълго време "незадоволена и неотложна нужда на православното християнство" успяват да наложат собствената си власт, обединявайки различни религии, култури и народности за един период от четири века.

[glishev]

О, не, отказвам да се занимавам с поредното антиисторично словоблудство. Каквито и културологични или философски причини да има за убежденията ти, те противоречат на всичко, което историкът би могъл да приеме за достоверно.

С КГ се опитвахме да разберем има ли някаква роля духовенството (и в частност исихазмът) в падането на балканските страни под османска власт (според мен Църквата дори забавя с малко завоеванието или поне донякъде смекчава последиците му). Политическите изявления на патриарсите от ХVІІ в. или гръмките теории на Георги Трапезундски за мястото на падишаха в православния свят слабо засягат самото завоевание, те са негово последствие.

ХІ-ХV в. е епохата на оформяне на православния свят, какъвто е днес (с оформянето на сръбската Църква и началото на руската), а ти ми обясняваш, че от VІІІ в. се отивало към разпад на нещо си. Това просто са неразумни неща, към които имам ниска търпимост. Играй си сам и се опивай от висотата на антиисторизма си. Жалко за интересната тема.