КРЪГОВРАТ НА ЕНЕРГИИТЕ В КОСМОСА

[Пенчо Бойчев]

КРЪГОВРАТ НА ЕНЕРГИИТЕ В КОСМОСА

Големите учени от древността са си задавали въпроса: защо нощното небе е тъмно ? Френският астроном Жан Филип де Шезо пресметнал, че светлината от двете полукълба е 91 850 пъти по-голяма от слънчевата. През 1610 година немският астроном любител Олберс стига до извода, че звездната светлина е същата като слънчевата и трябва да идва от всяка точка на небето.

Джордано Бруно също поставил въпроса: “Ако съществуват други слънца като нашето, как всички те не го надминават по блясък ?” Според логиката и статистиката, нормално е светлината да идва от всяка точка на небето.

До сега науката не можа да даде задоволителен отговор за парадокса на тъмното небе. Допускаше се предположение, че във Вселената съществува разредена дифузна среда от прахови и газови частици. Но по закона на Вин тази среда след поглъщане на енергията се загрява и става източник на лъчение. Тогава досега цялата междузвездна среда би се нагряла и би започнала да свети. Това не се наблюдава. Днес учените разглеждат три възможни обяснения, свързани с парадокса на тъмната нощ, но и трите са далече от истината:

Първото приема, че Вселената е крайна и ограничена. Затова звездите не покриват цялото небе.

Втората хипотеза се базира на възрастта на Вселената и че видимите звезди са само част от космичните светила, чиято светлина успява да достигне до Земята от образуването им досега. Светлината, която можем да наблюдаваме е част от цялото и представлява космологичен хоризонт.

Третото обяснение е най-мъгляво и е свързано с теорията за Големия взрив и разширение на Вселената, възприети от някои учени. Разширяването на Вселената водело до нейното охлаждане? Тъй като според сегашни представи материята е носител на енергията, а се твърди че 95% от нея е съсредоточена в звездите, следва да се оспори твърдението, че промяна на геометричните размери или разширяване на Вселената води до охлаждането и‘. Превръщане на всяка енергия в топлина, според II принцип на термодинамиката води до изравняване на температурата или увеличаване на ентропията. Температурата на планетите би следвало да расте и отдавна да доближава тази на звездите. Това не се наблюдава.

В обратният случай масата на звездите или видимата Вселена следва да е нищожна част от масата на невидимата Вселена. С други думи Вселената трябва да е запълнена с материя. Може да се коментира и твърдението на някои писатели-фантасти, като Айзък Азимов например, че Вселената е заплашена от топлинна смърт поради изчерпване на горивото - водорода. Цялата енергия на Вселената предстои да се превърне в топлинна и предаването става винаги от по-горещо към по-студено тяло. Накрая настъпва изравняване на температурата или нарастване на ентропията - топлинна смърт. Този извод произтича непосредствено от II принцип на термодинамиката. От енергийна гледна точка обаче нито едно от обясненията не изглежда задоволително. Някои закони смятани за фундаментални, като законът за гравитацията или II принцип на термодинамиката, изведени и изследвани в земни условия са частично или съвършено непригодни за целия космос.

Има една възможност, която може би съзнателно не се разглежда - енергията циклично се регенерира и се връща в своя източник, подобно на електрическата енергия в трептящ кръг на свръхпроводник. Да се обърнем за помощ към древните мъдреци, които са запазили спомени от забравени знания на по-развити от нашата цивилизация стари култури.. Според Платон: “Бог запалил огън, наричан от нас Слънце, който не е причина за светлината и топлината, а само фокус или сферично, изпъкнало стъкло, чрез което Лъчите на Предвечната Светлина се материализират и се съсредоточават на нашата Слънчева Система и произвеждат всички съотношения на силите” - Тимей.

Платон е бил посветен и е знаел много факти, недостъпни за съвременната наука. Той е знаел, че Слънцето не произвежда енергия, а излъчва или отразява точно толкова енергия, колкото получава и служи само за преобразувател и ретранслатор - сферично огледало. Енергията в Слънчевата система циркулира от и към Централното Слънце на Галактиката след няколко преобразувания, подобно на изпарение на водата от океани и морета в атмосферата на Земята и връщане през реките.

Известни са следните факти:

1/ Звездите притежават електромагнитно поле, от което произтича циклично движение на етерна материя, засмуквана около полюсите и изхвърляна около екватора. Същата тази материя е проводник на светлината.

2/ Абсолютната температура в космоса се определя на около 3 градуса по Келвин. Ако се приемат за чиста монета досегашните твърдения в “академичната” наука, над 95% от масата на Вселената е съсредоточена в звездите, в последно време се смята вече 70%.. Тогава как може да се обясни тази ниска температура в нищожната маса на планетите, защо те не са се изпарили досега и къде се губи излъчената енергия на звездите?

3/ Посветените знаят, че Слънцето не произвежда енергия, а я ретранслира, следователно съществува скрит, невидим източник-приемник на енергия и механизъм за обратно възстановяване и връщане на енергия от космос към звезди.

4/ Спектърът на Слънцето и другите звезди показва, че те имат почти същите свойства на излъчване и поглъщане както абсолютно черно тяло

5/ Известно е, че плътността на водорода около Слънцето намалява с разстоянието (нелинейна зависимост). Това е закономерно дори при Галактически произход на водорода и гравитационно сгъстяване.

6/ Интензивността на слънчевото лъчение намалява с квадрата на разстоянието.

7/ Поглъщаната лъчиста слънчева енергия от растенията се сгъстява и акумулира в аминокиселини и целулоза. Това води до локално намаляване на ентропията - характерен признак за наличие на живот според Джеймс Лавлок, казано с други думи - реализира се живот и се създават се условия за съществуване на животински видове или други форми на по-висш живот.

8/ Условията за живот според предходната точка са съсредоточени около сферата на Земята в една приблизително двумерна биосфера, ако пренебрегнем дебелината на океаните и атмосферата относно земната повърхност, тъй като огромният дял на биологичната маса се намира в океана и върху земната повърхност. Многократно по-големи възможности за генериране на живот или намаляване на ентропия съществуват в околното тримерно ефирно пространство около Слънцето и планетите Меркурий, Венера и Земя, където се преобразува част от лъчистата енергия в топлинна.

9/ Установено е с ефекта на Комптон, че светлинният спектър се променя с разстоянието в посока към дългите вълни, т.н. червено отместване. Съществуват и зелени звезди, но до нас достигат само червените съставки. Защо и къде се губи енергията?

10/ Ако от излъчваната енергия на Слънцето се оползотворяваше само падаща светлинна енергия върху планетите, то това би било огромно и неразумно разточителство от страна на Създателя. Хармонията във Вселената говори за наличие на разум на всяко възможно ниво и добросъвестният изследовател, неизбежно открива силата, волята и мъдростта на Бога винаги и навсякъде.

Етерни частици с висока енергия и много висока честота се отразяват от Немезида в областта на нейната гравитационна система. Тези частици са от по-малък порядък по маса от фотона, можем да ги наречем астрални частици. Те взаимодействуват с молекулите на водорода от газовите обвивки на Слънцето и планетите и ги загряват. Така например, благодарение на тях, планети като Сатурн, Юпитер, Нептун и Уран получават повече енергия директно от тъмното слънце на нашата Слънчева система Немезида, отколкото от Слънцето. При по-малък радиус, по-тънка газова обвивка и по-малко ускорение, температурата им не може да достигна високи стойности. Това се дължи на относително по-ниска скорост на падане на частици. При Слънцето имаме газово-прахова обвивка с дебелина от десетки хиляди километра и многократно по-голямо ускорение от земното. Падащи космични частици се сблъскват многократно с атоми и молекули, докато се отразят обратно навън. Те имат висока проникваща способност, като се движат със свръхсветлинна скорост и отдавайки енергия, загряват газовата обвивка. Любопитно е, че до подобна идея достига гения на електричеството Никола Тесла, за която се споменава в негови лекции.

Ржорсницки Борис, Тесла, ДИ”Техника”: “Първо, в него е заложен принципът на ускоряване на най-малките частици на веществото, циркулиращи между електрода и стъклената колба и натрупващи енергия. Известно е, че принципът на ускоряване на движението на частиците се използува в съвременните устройства - циклотроните, бетатроните и др., предназначени за получавяане на така наречените елементарни частици с висока енергия, с помощта на които се извършват изследвания на вътрешния строеж на атомните ядра. Въпреки че тези инсталации са основани на други методи на ускоряване, зародишът на самата идея за ускоряване на частиците с цел да им се придава по-голяма енергия се съдържа още в лекциите на Н. Тесла.

Второ, наблюдаваният и описан от него процес на движението на частиците (корпускулите) в колбата на осветителната лампа дава възможност да се получи представа за картината на явления, извършващи се на Слънцето. Тесла предполагаше, че централната част на Слънцето е подобна на нажежен електрод, обграден от фотосфера, поемаща удари на частици, връщащи се от околното пространство. Друг поток от частици с огромни електрически заряди се изхвърля от фотосферата на Слънцето и се насочва в междупланетното пространство във вид на космическо излъчване.

Тесла не само изказа предположение за съществуването на корпускулярното излъчване на Слънцето и на потока от космически частици, но и изчисли тяхната енергия, като получи, че нейното напрежение се равнява на стотици милиони волта. Тези данни са близки до установените от съвременните изследвания.

Слънцето, както и другите нажежени небесни тела се проявява по съвсем същия начин, както електродът, който има много голям електрически заряд. Слънцето и небесните тела нямат стъклена колба, подобна на балона на лампите на Тесла, и частиците се отдалечават от тях с голяма скорост, докато срещнат газовата обвивка на други небесни тела, например на Земята.”

Известно е, че температурата на Слънчевата корона е с милиони градуси топлина. Повърхността на газовия слой на Слънцето се определя на около 6 хиляди градуса. За тъмните петна по Слънцето се установи, че представляват отвори в газовата обвивка, с температура няколко хиляди градуса по-ниска от температурата на газовия слой. В спектъра на Слънцето бяха открити молекули вода, което показва температури под 2500 градуса. Всички тези факти доказват, че темпаературата на Слънцето намалява от вън на вътре, което не може да стане, ако в ядрото имаше термоядрен синтез. Да не говорим, че подобен термоядрен синтез не съществува в природата, нито в лаборатории, а само във фантазиите на някои учени.

Следователно Слънцето е само един отражател и трансформатор на високочестотна енергия, която се преобразува в по-нискочестотни лъчи от видимия, ултравиолетовия и рентгенов честотен обхват на електромагнитни трептения. Тези лъчи се излъчват от Слънцето в околното пространство и срещайки по-големи етерни частици като електрона, отдават част от енергията си като постепенно намаляват честотата си и увеличават дължината на вълната към червения (топлинен) спектър. Малка част от енергията изпълнява предназначението си и затопля близките планети. Голямата част от енергията се завръща по затворена крива в полюсите на Слънцето с течение на магнитния поток. Във фотосферата на Слънцето се извършва обратен процес на повишаване на честотата и енергията на етерните частици от магнитния поток. Така циркулира един вид енергия вътре в Слънчевата система, друг вид енергия от по-висш порядък циркулира в системата на Немезида, още по-висш порядък има в системата на Сириус и т.н. до Централното Слънце на Галактиката Алфеола. Затова съчиненията за термоядрен синтез, колапс и разширение в звездите като червени гиганти са несериозни. Химическият състав на планети и звезди не се различава. Вътре в звездите не се съдържа водород, а има твърдо тяло, обвито само с относително тънка външна газова водородна обвивка.

Основният състав на етера около Земята е етерен газ, състоящ се от елементарни частици: свободни електрони и други по-малки етерни частици. Градивният елемент на материята е електронът, който взаимодейства със светлината и създава инертната земна гравитация. Той изгражда атомите на всички елементи на материята върху Земята. Фотонът е частица, изграждаща електрона и т.н.

Най-великият учен от средните векове, записал името си в историята - сър Исак Нютон говори за етерната среда. По-късно най-близо до истината бе теорията за частично увличане на етера на Френел и Лоренц. До началото на 20 век теориите, приемащи присъствието на ефирна среда бяха господствуващи до появата на квантовата механика и на Теорията на относителността. Най-съществената част от тази теория, която ще се запази в бъдеще, е потвърждаване на формулата Томсон, възприета от Айнщайн за тъждественост на материя и енергия, закона E=mc². Тя може да се изкаже по следния начин:

“Материята е кондензирана светлина и светлината е разредена материя.”

Тази теория доведе до преразглеждане на класическата механика като основа на физиката и силите на взаимодействие бяха заменени с различни видове енергийни полета. Отричането на етерната среда въведе ново имагинерно понятие за пространство - вакуум или нищо, на което нищо странно защо Айнщайн приписва свойство “изкривяване на нищото”. Въпреки вродените си недостатъци, все пак в началото на Ерата на Водолея ТО изпълни ролята си да разчупи остарелите представи за абсолютно време.

Тъжното в случая е, че Теорията на относителността послужи за запушалка, затваряща пътя към нови открития и след публикуване на още по-неудачната Обща теория на относителност през 1915 г., до сега във фундаменталната физика, цял век не се случи нищо ново.

Разбира се това твърдение може да се оспорва. Създаването на атомни управляеми верижни реакции в ядрените централи, откриване на нови елементарни частици, кацане на хора на Луната са големи успехи, но те преди всичко се дължат на развитие на технологиите. Теоретичната физика спря развитието си. Това съвсем не е случайно. През 1914 година започна навлизане на Слънчевата система в знака и Епохата на Водолей и материалистичната сетивна наука изчерпа възможностите си до второто стъпало на стълбицата . на Учителя Петър Дънов за енергиите във Вселената. Дотогава науката се развиваше на базата на експеримента и проверка на законите. С Айнщайн и след него научната фантастика навлезе широко в науката. Теория на относителността, термоядрен синтез в звездите и псевдонауката астрофизика, Големия взрив на Фридман, черни дупки на Хокинг – всички теории, свързани с тези проблеми са повече или по-малко изсмукани от пръстите и химикалките на учени-фантасти.

На всички е известно гравитационното космическо налягане, проявяващо се като центростремителна сила. За да съществува циклично движение (кръгово или елиптично), от механиката знаем, че е нужна още една сила - центробежна. В противен случай привличащите се тела ще се сблъскат. В този смисъл е писмото на Нютон до Бентли, откъдето се разбира, че той е съзнавал проблема, но не е могъл да види и обясни втория вид центробежно етерно налягане на отблъскване, за да го предвиди във формулата на закона. От тук идва грешният Закон за гравитация на Нютон:

В писмо до Ричард Бентли, ректор на Тринити Колидж в Кембридж (1692 г.), Нютон пише:

“ На мен ми се струва, че ако веществото на нашето Слънце и планети и въобще цялото вещество на Вселената би било равномерно разпределено по цялото пространство, а всяка частица вещество би изпитвала вродено привличане към всички останали, и пълният обем пространство, в което е разпределено това вещество, би бил краен, то веществото в края на този обем би се стремило благодарение на гравитацията към средата и би образувало там единна сферична маса. Но ако това вещество би било равномерно разпределено по безкрайното пространство, то никога не би се сляло в единна маса; някаква негова част би се сгъстила в една маса, друга в друга, така че биха възникнали безкраен брой големи маси по цялото безкрайно пространство на големи разстояния една от друга. И така биха могли да се образуват Слънцето и неподвижните звезди, ако предположим още, че по своята природа това вещество е светещо. Но ето, по какъв начин веществото може да се раздели на две части, така че що се отнася за първото, то се слива в светещо тяло, тогава, когато другата част остава тъмна или се превръща в тъмна, когато първата остава неизменна - това вече според мене не може да се обясни само с естествени причини и аз съм длъжен да припиша тези мисли и деяния на изпълнения с воля Творец…”

Вибрациите на етерни частици се изравняват, като тези с по-висока честота и енергия отдават енергия на по-нискочестотните. Средната честота на светлинния спектър в космоса намалява, а дължината на светлинната вълна расте. Колкото една звезда е по-отдалечена, толкова по-голямо червено отместване се наблюдава. Затова червеното отместване е функция и мярка за разстояние, а не на скорост.

Тази зависимост на светлинната честота от разстоянието до източника е породила погрешната теория за разширение на Вселената. Наистина е имало начален взрив на Свръхнова, дала начало на нашата Вселена – Галактиката, която бавно расте. Но материята не е била съсредоточена в една точка около която няма нищо, а се образува от сгъстяване на духа от пространството в локални звездни центрове и няма нищо общо с Големия взрив. Нашата Вселена е Галактиката с централна звезда Алфиола - център за управление, който съществува и сега. Освен области на разширение, съществуват и области на свиване.

Така нареченото червено отместване не е повече от разсейване на високочестотни лъчения от невидимата етерна материя в пространството и преобразуването им в лъчения с по-голяма дължина на вълната.

Функцията на тези лъчения е да захранват планетите с енергия, а излишното количество енергия, както и преобразуваната от планетите светлинна енергия в топлина се излъчва в пространството и се връща към своя източник с етерните потоци.

Съществуват няколко различни видове етер, които се различават по големината на частиците, скоростта им на движение и съответно на проникваща способност. Земният груб етер е по-плътен от астралния космически етер и практически взаимодействието между двата вида е нищожно. Затова изхвърляните потоци от космически етер, предназначен за задвижване на планети и спътници преминава лесно през атмосферата. Началната скорост на потоците е стотици километри в секунда, но като взаимодействува с по-висшите съставки на гравитационно налягане, скоростта на потока намалява. При увличане на космически етер намалява също ъгловата скорост и поради разлики в ъгловите скорости на Слънцето и радиални потоци, те се оформят в спирала. Тангенциалната скорост на ъглово въртене на спиралата и разстоянието до Слънцето са свързани с параболичния закон за всички планети от Слънчевата система RV²=const. Стойността на константата на Слънчевата система е С=1.327.10²⁰ m³/cек².

Спиралният поток създава обратно налягане върху всяка планета и я поддържа в кръгово или елиптично движение. Тази механична сила на отблъскване всъщност изпълнява функция на центробежна сила на цикличното движение. Орбиталната скорост на всяка планета е равна на скоростта на тангенциалната съставка на етерния поток в съответната точка на спиралата. Изхвърленият етерен поток достига до определено положение в Слънчевата Система и се завръща към полюсите на Слънцето. Завръщащите се етерни потоци се движат около равнината на слънчевия екватор по криви линии, завършват към полюсите и образуват магнитното поле на Слънцето. Те са носители на преобразуваната в топлина светлинна енергия, която се поглъща от Слънцето.

Изхвърлянето на топлинен етер от Слънцето, Земята и другите небесни тела неизбежно е свързано с големи загуби на количество на движение. Моментът на количество на движение и съответно скоростта на ротация на всяко тяло и система намаляват с времето. Обаче, съществува механизъм за почти пълно регенериране на енергията на потоците в гравитационната спирала. Интересен е въпросът как става това. Изхвърлената етерна маса се движи закъснително в екваториалната равнина, при което фронтът на излизащия етер се разширява и постепенно се разсейва встрани и завръща към полюсите. От момента, в който относителната етерна скорост стане равна на нула, започва гравитационно ускорително движение към полюсите с фуниеобразна форма. Колкото обратните потоци се приближават към полюсите, толкова повече скоростта расте и входящият поток се завихря в циклон, спираловидно със същата посока на въртене, както изходящия с по-висока ъглова скорост от земната. При поглъщане на етерния поток в газовата област или твърдата земна повърхност се приема обратно същото количество движение, което е било отдадено при изхвърлянето му. На Земята спираловидните потоци на поглъщане понякога могат да се наблюдават, благодарение на полярнoтo сияниe.

За доказателство на твърдението, че моментът на количество на движение се регенерира в полюсите, може да послужи следния факт. Известно е, че газовата обвивка на Слънцето и на планети като Юпитер и Сатурн не се върти както твърдо тяло, а полюсните области се въртят с по-голяма ъглова скорост от екватора. Полюсите са място, където се възвръща циклонално отдаденият на екватора ротационен момент. Етерните потоци на всяко въртящо се тяло също извършват циркулация, като се знае, че етерният поток на Слънцето прави една пълна обиколка за 11 години.

Всъщност, ако разгледаме Слънчевата система като затворена система, би следвало енергията на въртене и гравитационната спирала да се регенерира 100%. Обаче тя не е затворена система и не може да бъде такава. От една страна Слънчевата система е свързана с астрална връзка с друго невидимо слънце - Немезида. От друга страна при постоянно количество на движение на системата, масата и` непрекъснато и скокообразно нараства и това води до намаляване на ъгловата скорост. Когато едно голямо небесно тяло, особено звезда, загуби скоростта си на въртене, губи и магнитното си поле. Това небесно тяло е обречено на разрушение в този си цикъл на проява. Такова тяло е нашата Луна, но тя все още има да играе важна роля в бъдещия живот на Земята. Даже в десетките милиони години живот, които и` остават, тя ще бъде покрита с растителност след 30000 години, според Учителя Петър Дънов. Друго тяло с бавна ротация е Венера. Тя има още много живот, имала е в миналото сателити, но сега вече не може да притежава спътници.

По този начин Слънцето не изразходва енергията си, а тя само се преобразува. Една значителна част от слънчевата енергия, която не се използува от планетите, се поглъща от тъмното слънце Немезида. Неоползотворената енергия на Немезида се поглъща обратно от Сириус. В крайна сметка цялата енергия на Галактиката се поглъща от централното слънце Алфеола (представляващо черна дупка, според съвременните схващания на учени-фантасти като Хокинг), откъдето е излязла и се излъчва отново с друг честотен диапазон. II закон на термодинамиката може да се разглежда като подобие на законите на Ом и на Кирхоф за част от веригата и за цялата верига Законът е валиден само за част от енергийната верига – за планетите и невалиден за звездите.

Така Втори закон на термодинамиката се оказва локален израз на част от една енергийна верига, наблюдаван в земни условия и невалиден за Галактиката като цяло.

Фактически главна причина за червено отместване е разстоянието от източника до получателя. Освен това късовълновите съставки се разсейват в много по-голяма степен и се преобразуват в по-дълги вълни - явление установено от Комптон. Червеното отместване е функция на разстоянието, а Вселената нараства подобно на кристал или дърво.

Късовълновите съставки се поглъщат и преобразуват от космическия прах в дълги вълни, които имат по-висока проникваща способност. Дисперсията на светлината представлява зависимост на фазовата скорост на светлината от дължина на вълната.

Известни са изследвания на Араго върху затъмняване на двойната звезда Алгол от съзвездие Персей. При евентуална разлика между скоростите на дълги и къси вълни във вакуум се очаквало при затъмняване да се получи синьо отместване на спектъра поради прекъсване на дългите вълни и очаквано голямо изоставане на късовълновите съставки. След като подобно отместване не се наблюдава, се прави погрешен извод, че дисперсия във вакуум не съществува. Не е разгледан фактът, че късовълнови съставки са се преобразували в дълги вълни и те просто отсъствуват!

Друг е въпросът, че дори да съществуваше такава разлика, земната атмосфера представлява гъста среда за пренасяне и допълнително съпротивление на късите вълни.

Гравитационните сили извън Слънчевата система, които свързват Слънцето с Немезида са от по висш порядък от гравитационните сили, свързващи планетите със Слънцети или сателитите (луни) с планетите. Затова практически тези гравитационни сили твърде слабо влияят на планетите и фактически не влияят на планетните луни. Когато, обаче, гравитационните сили извън Слънчевата система съвпаднат с гравитационните влияния по направление на Юпитер, Сатурн, Земя и Слънце, тези сили се сумират или изваждат върху Слънцето. Гравитационните връзки на Слънцето и Немезида се осъществяват преобладаващо чрез етерни сили върху ядрото му, а гравитационните връзки между Слънцето и планетите преобладаващо се осъществяват чрез етерно налягане върху газовата му обвивка. Повърхностното действие на сумираните гравитационни маси създава повишено налягане върху едната половина от повърхността и предизвиква изригвания на плазма от обратната страна на Слънцето, защото йонизираните газове се намират в безтегловно равновесие и даже малка промяна в етерното налягане води до изригвания.

Всъщност висшата наука астрология се основава на точно тези гравитационни, астрални, ментални и други взаимодействия от всякакъв вид между планетите. При изригванията се изхвърлят високоскоростни потоци от материя - химически етер, която някои учени предпочитат да наричат плазма. Те се движат със средна групова скорост от порядъка на 400-450 км/сек, съответствуваща на I слънчева космическа скорост. Потоците от Слънцето взаимодействуват с етерните потоци, създавани от Земята и предизвикват магнитни бури.

Можем да приемем с приближение, че първа космическа скорост на Слънцето от 436 км/сек е близка до граничната максимална скорост на относително движение на този вид космически етер в Слънчевата система. Оттук следва, че скоростта на етерните отблъскващи потоци във всяка точка е различна, крайна и многократно по-ниска от скоростта на светлината. Защото началната скорост е относително висока, и отдавайки енергия на съседни частици, потокът се разширява и разсейва, а скоростта намалява. Орбиталната скорост на повечето планети (с изключение на Нибиру, който не се движи по гравитационна спирала около Слънцето, а в спиралното поле на Немезида), във всеки момент е равна на тангенциалната скорост на движение на етерния поток. Така твърденията на Айнщайн за универсална скорост на гравитацията, равна на светлинната, са несъстоятелни. Те са само един частен случай на гравитационна скорост. Съществуват етерни потоци със скорост от 7,9 км/сек в земната гравитация, до милиони пъти надсветлинна скорост.

Относно изчислените досега гравитационни маси на Слънцето и планетите по закона на Нютон, засега до тук може да се каже само, че някои от тях се различават многократно по действителното количество материя, която съдържат в себе си и че законът отговаря за земни условия,но е невалиден в космоса.

Нормалната отблъскваща съставка от етерно налягане на задвижващия слънчев поток и гравитационната сила предизвикват сплескване на Земята, изместване на центъра на тежестта и непрекъснати деформации на земната кора. Тези две сили влияят на приливите и отливите, но много по-слабо от Луната, поради високата им проникваща способност в дълбочина. Изхвърлянето на етерна субстанция в екваториалната област увеличава динамичното етерно налягане на повърхността и това причинява издуване на Земята около екватора. Връщащият се топлинен етер се ускорява към двата полюса на Земята. Около земните полюси се установява повишено налягане, което причинява сплескване на Земята в полярните области. Силите на привличане или външно налягане от космоса действуват върху тъмната повърхност на Земята, а силите на отблъскване от Слънцето се проявяват върху осветената част на Земята. Затова кората и` непрекъснато вибрира.

Когато низшите емоции и отрицателни мисли на хората в определени области и градове са в особено големи размери, деформациите се акумулират или периодите им се изменят. Също при екологични промени и унищожаване на горска растителност в големи размери, земята се нагрява повече и земната кора се разширява силно през деня и се свива през нощта. Въртящият момент се променя. Отнемането на тези напрежения освобождава големи енергии и предизвиква земетресения в тези области или в противополжна точка на земното кълбо. По този начин Земята, която е разумно живо същество, както смята и английският учен Джеймс Лавлок, реагира на негативни човешки мисли, емоции и действия с катастрофални изменения.

[glishev]

Ето ни отново в царството на паранауките. Бел. мод.