Загадъчния "източнославянски" княз Кий

[Доктора]

ЗАГАДЪЧНИЯТ "ИЗТОЧНОСЛАВЯНСКИ" КНЯЗ КИЙ

Петър Голийски

"Българска Орда - 1938"

Тази статия представлява естествено продължение на статията ми "Джагфар тарихи" като извор за историята на българите", публикувана в списание "Български векове", Бр. 3, 2001. В края на същата статия предложих една хронология на българските владетели от Vтт век, основана на "Историята на Гази Барадж" ("Гази Барадж тарихи") (Хттт век), включена като първа книга в сборника "Джагфар тарихи" (ХVтт век). Поради това, че в процеса на последвалите ми проучвания се натъкнах на още някои интересни факти от "Гази Барадж тарихи", свързани с въпросната хронология, ще започна именно от нея. При хронологизирането на събитията от Vтт век Гази Барадж е допуснал изоставане с 12 години - тоест, за да получим коректните дати, трябва да ги отместим с 12 г. насам. Това е първото много важно условие за определяне хронологията на събитията от българската история през Vтт век Другото много важно условие е идентифицирането на обсадата на "един голям румски град" с прочутата обсада на Константинопол от 626 г., извършена от авари, българи и славяни. Това второ уточнение вече изцяло улеснява датирането на периодите на управление на всички български канове от Vтт в След провала на обсадата от 626 г. избухнал конфликт между българите и аварите. Като резултат от него в същата 626 г. българският кан Бу Юрган (Органа) избягал при ромеите в Херсон и оттам в Константинопол. Според Гази Барадж кан Тубджак бил умрял в 605 г., което ни дава 617 г. За Тубджак той споменава, че бил управлявал 15 г., следователно той е владеел българите от 602 до 617 г. След неуспешната обсада на Константинопол, тоест в 626 г., синът на Бу Юрган (Органа) Албури станал кан на българите, но в 630 г. (в 618 г. според Гази Барадж) бил убит от аварите - тоест властта му траяла от 626 до 630 г. В 632 г. (620 според Гази Барадж) Кубрат заел българския престол и управлявал 40 години - до 660 г. според Гази Барадж, тоест до 672 г. Период на управление от 40, а не от 60 години е много по-приемлив от биологична гледна точка - в противен случай Кубрат трябвало да е живял 80-90 години, рядко постижение за онези времена (Голийски, с.51). Докато в Именника е казано, че Кубрат управлявал 60 години, Гази Барадж споменава, че Кубрат е живял 60 години: "Бат Боян умрял в 690 г. на възраст 65 години, преживявайки с пет години повече от баща си". Това сведение от "Историята на Гази Барадж" вече ще спести всички досегашни лутания на учените относно хронологията на управлението на Кубрат - ще припомня само предложените досега дати, базиращи се почти изцяло само на Именника: 584 - 642 г. - ВЕК Златарски-И. Богданов 599 - 657 г. - Г. Фехер 605 - 665 г. - О. Прицак 630 - 666 г. - И. Венедиков 581 - 641 г. - Й. Вълчев 605 - 665 г. - М. Москов Хронологизирането на управлението на Кубрат - 632-672 г. намира допълнително потвърждение в "Гази Барадж тарихи". Отмервайки от 672 г. 60 години назад, се озоваваме в 612 г., когато е роден Кубрат. Когато през 626 г. Бу Юрган (Органа) бяга при ромеите и отвежда своя племенник в Константинопол, Кубрат е бил на 14 години, а добре известно е, че той е прекарал младините си в ромейската столица. През 632 г., вече двадесетгодишен и възмъжал, Кубрат поема властта над българите и започва война с аварите. Следователно в Константинопол българският престолонаследник е прекарал 5 години (Голийски, с.51-52). В Именника преди Кубрат е отбелязан някой си Гостун, който не бил от рода Дуло, а от рода Ерми и в течение на две години бил наместник. При Гази Барадж това име отсъства, но можем да открием една владетелска празнина между управлението на Албури (626-630) и Кубрат (632-672). Тя е точно 2 години, колкото трае наместничеството на Гостун. Очевидно е, че след убийството на недостатъчно послушния Албури аварите са поставили свой човек да управлява българите - това бил Гостун. С връщането си от Константинопол Кубрат отстранил чуждото протеже и започнал война с аварите (Голийски, с.52). Предложената хронология намира и друго потвърждение. След смъртта на Кубрат (т.е. в 672 г.) според Гази Барадж започнала междуособна война. Аспарух и братът на Кубрат Шамбат се опълчили срещу Бат Баян и последният бил блокиран в Джалда (Крим). Баян бил блокиран в течение на 5 години, тоест кримската кампания на Аспарух и Шамбат траела от 672 до 677 г. Намесата на хазарите деблокирала Баян и бунтовниците трябвало да се оттеглят към Бащу (Киев). Две години по-късно, тоест в 679 г., Шамбат умрял и Аспарух трябвало да отстъпи към Дунава. А на следната година, както всички знаем, той разгромил войските на Константин тV Погонат при Онгъла. Следователно 672 е действителната година на смъртта на Кубрат, тъй като хронологически тя съвпада със сведенията на Гази Барадж за събитията до 680 г. и с годината на битката при Онгъла (Голийски, с.52). След като според Гази Барадж Бат Баян бил умрял в 690 г. на 65 годишна възраст, това означава, че той е роден в 625 г. Невероятно е обаче на 13 години Кубрат вече да е имал син. Ако обаче отнесем смъртта на Баян към 702 г., то тогава той ще да се е бил родил в 637 г., когато Кубрат е бил на 25 години и е в реда на нещата да е имал син (Голийски, с.53). Ако от друга страна отредените от Именника 61 години на Аспарух се приемат не като срок на управление, а като срок на живота му и приемем, че в 700/701 г. той е умрял, следва да заключим, че Аспарух е бил роден в 639/640 г. Така, използвайки едновременно сведенията от Именника и от "Гази Барадж тарихи", може да се даде една категорична със своята точност и добра фактологична аргументация хронологична таблица на управлението на българските владетели през Vтт век. Кан Тубджак 602 - 617 г. Кан Бу Юрган (Органа) 617 - 626 г. Кан Албури 626 - 630 г. Кан Гостун (наместник) 630 - 632 г. Кан Курт-Кубрат 632 - 672 г. Кан Бат Баян 672 - 702 г. Кан Аспарух 672 - 700/701 г. Гражданска война от 672 до 679 г. ДАТА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ ОТ Vтт ВЕК. Кан Курт-Кубрат 612 - 672 г. Кан Бат Баян 637 - 702 г. Кан Аспарух 639/640 - 700/701 г. Кан Шамбат 613/614 - 679 г. В Именника има немалко неточности и грешки. Той е бил изследван от редица учени и мненията им относно времето на създаването му се разделят на две: според едни от тях той е създаден в края на Vтт век и в началото на Vттт век е бил допълван постепенно. Второто мнение е, че той в своя единен вид е бил съставен чак по времето на княз Борис и дори на цар Симеон. Професор Веселин Бешевлиев споделя второто мнение. Според него има сериозно основание да се смята, че Именникът е създаден най-вероятно по времето на цар Симеон. В полза на това свое мнение ВЕК Бешевлиев посочва объркания текст след Тервел, славянизирането на отделни думи чрез замяната на неударено "а" (прабългарско, тюркско, гръцко) със славянско "о" - Умар > Умор, формите Исперих и Есперих като славянски изменения на първоначалното Аспарух, както и редица грешки или дублетни форми - "шегор" спрямо "сигор", "твирим" спрямо "твирем", "алем" спрямо "елем", "алтом" спрямо "алтем" и др. (Москов, с. 45, 43). Преди десетина години Петър Добрев също анализира Именника и стигна до извода, че логически и исторически неизвестният владетел, управлявал 28 години, просто е излишен. С него годините на управление на българските владетели от Умор до Тервел са 93, а исторически те са 65. Сляпото съобразяване с Именника води до това, че Тервел трябва да е станал кан вЕ 672 г., което е пълен абсурд (Добрев, с.163-165). Тази дата обаче изненадващо съвпада със смъртта на Кубрат и това отново показва, че късният съставител на Именника (тХ-Х век) е имал на разположение поне два първоизточника, единият от които е започвал от 672 г. - датата на смъртта на Кубрат и при по-късното им съединяване съставителят се е объркал и това е довело до появата на излишния княз Твирем. Нещо повече - ако от 672 г. отброим 28 години се озоваваме в 700 г. Това е датата на смъртта на Аспарух. Следователно възможно е в първоначалния източник на съставителя Твирем да е бележел времето на управление на Аспарух. На свой ред това означава, че Именникът наистина е един твърде късно съставен документ, извор, в който има грешки и неточности и след като вече разполагаме с "Джагфар тарихи" и в частност с "Историята на Гази Барадж", крайно време е да престанем да гледаме на Именника като на документ № 1 от първа инстанция, притежаващ неоспорима тежест, а трябва да обърнем внимание на новите извори и да не използваме Именника като единствен и основен, а по-скоро като допълващ документ. Тази му реална стойност се потвърждава и от други сведения в него. Съгласно Именника Бат Баян (Безмер) управлявал само 3 години, докато от сведенията на Гази Барадж става ясно, че той е управлявал 30 години. Как може да се изглади това противоречие? Гази Барадж съобщава нещо твърде интересно: "Докато бил жив този хакан [Кубрат], в страната било спокойно. Но едва се споминал в 660 г. и Шамбат с подкрепата на Атилкесе [Аспарух] се опълчил срещу новия хакан Бат Боян с цел да завладее престола. Те му позволили да управлява повече или по-малко спокойно само три години, след което започнали против него открита война" (Джагфар тарихи, с.20). Като че ли това сведение влиза в пълно противоречие с предложената по-горе хронология. Ако го приемем буквално, излиза, че гражданската война е започнала чак в 675 г., а от това следва, че Аспарух е дошъл на Дунава не в края на 679, а чак в 682 г., което е пълен абсурд. "Историята на Гази Барадж" обаче съдържа и сведения, от които става ясно, че войната е започнала не в 675, а в 672 г. Четем, че още приживе Кубрат разделил държавата между синовете си: "Най-старият син на Кубрат Бат Боян яздел [тоест управлявал] между Джалда и средното течение на река Буга ИделЕ". Джалда е Крим, докато Буга Идел не може да бъде идентифицирана, но вероятно става дума за някой приток на река Волга - Идел. Обхватът на владенията на Аспарух обаче може да ни помогне да уточним с по-голяма сигурност и обхвата на Баяновите владения: "По-младият син на Курбат Атилкесе по прозвище Аспарух яздел [тоест управлявал] между Бурджан и Бехташ, а утигите и мурдасите също му се подчинявали. Основното му седалище било в град Бурджан южно от Джураш. Той бил много близък с чичо си Шамбат, улугбек на Бащу , който се бил обкръжил с верни нему български и саклански бийове и анчийски бояри. Тази привързаност не се харесвала особено на Курбат, който винаги подозирал брат си в готовност да му измени и затова на Атилкесе била дадена най-отдалечената от Кий област" (Джагфар тарихи, с.19-20). В речника на термините, съставен от редколегията, издала "Джагфар тарихи", се уточнява, че Джураш е районът на Дагестан и Чечено-Ингушетия в частност и Северен Кавказ изобщо. Следователно южните граници на Аспаруховите владения са минавали по северните склонове на Кавказ. Бехташ не е идентифициран, но с оглед на това, че мурдасите (тоест буртасите) са били под властта на Аспарух, очевидно е, че владенията му са се простирали чак до Средното Поволжие. От това следва, че земите между Средното Поволжие и Крим са били владенията на Бат Баян. Западно от Баяновите владения с център Бащу (Киев) като полунезависим господар управлявал Шамбат. Щом като още живият Кубрат бил дал на Аспарух източните провинции, това означава, че България е била разделена по апанажен принцип още преди 672 г. Баян бил оставен на мира, защото все още живият Кубрат бил фактор, предотвратяващ войната между неговите наследници. Следователно трите години на търпимост обхващат времето в края на управлението на Кубрат - от 669 до 672 г. Точно те са отразени в Именника. А защо само те ще разберем по-нататък. Питър Голдън отбелязва, че системата за унаследяване, практикувана от тюрките, се стремяла да намали вътрешните раздори сред наследниците от владетелската династия. Тази система също така целяла да предотврати отцепването на далечните области, управлявани от някой член на владетелския дом, който, съзнавайки, че шансовете му да се добере до върховната власт са нищожни, можел в отговор да се опита да създаде свое княжество. С оглед на това при управлението на хакана Му-хан била развита системата на наследяване, според която синът наследява бащата, а по-младият брат наследява по-стария брат и най-старият племенник наследява по-младия чичо. Докато чакали реда си, на принцовете от владетелското семейство било давано да управляват определени области. Тази система обаче не работела добре и в края на краищата пропаднала, въвличайки тюрките в серия от граждански войни (Golden, p.40). Класически пример за системата на апанажа се открива през Хттт век, когато наследството на Чингис хан било разделено между четиримата му сина - най-малкият от тях бил ot-chigin/ot-tigin и получил коренните монголски земи, намиращи се в долините на Онон и Керулен в Монголия, докато Джучи, Чагатай и Йодегей получили във владение по-отдалечените, наскоро овладени територии. Същата система според Омелиян Прицак е действала и при русите по времето на Свек Владимир Покръстителя (Х-Хт век). Прицак приема, че Киев/Берестово бил разглеждан от Владимир като patrimonium в тюрко-монголския смисъл на "бащино огнище" и то трябвало да премине във владение на ot-tigin, тоест на най-малкия княз в семейството. Владимир бил разделил държавата между синовете си още докато бил жив и оставил за себе си само Киев/Берестово, Смоленск и Псков като собствен домен. Според Прицак възприемането на тази система се дължало на силното хазарско влияние сред русите (Степанов, с.50-51). В "Историята на Гази Барадж" виждаме същата система на разпределение на властта още приживе на върховния владетел. Аспарух бил получил като апанаж източните краища на империята, Баян - централната част, а техният чичо Шамбат - западната. Докато е бил жив Кубрат, върховната власт е била в неговите ръце, но след смъртта му наследниците му, между които от по-рано е имало противоречия, се хванали за оръжието. Подобна идея, и то без да се е опирал "Джагфар тарихи", неотдавна изказа д-р Цветелин Степанов: "Според нея определен харизматичен род (в конкретния случай Дуло) има свой собствен "домен" (със съответните земи, пасища и поданици - уногундури) и той е под прякото управление на върховния господар Кубрат. Той назначавал своите синове за (подчинени нему) владетели на другите български племена, а след отхвърлянето на аварското господство - и над признали българската хегемония етноси, какъвто очевидно е бил случаят с котрагите/кутургурите/кутригурите. От източниците е посочено, че последните не са били част от българите преди Vтт век" (Степанов, с.54). Системата на апанажа обаче не била характерна само за тюрките. Тя е била прилагана още по-рано и в Сасанидски Иран. След превземането на западните части на Кушанската империя от Сасанидите около 244 г. била образувана отделна провинция, наречена Кушаншахр (Кушанско царство). Тя била управлявана от специален наместник с титлата кушаншах, който бил родственик на персийския шах в Ктесифон и обикновено бил негов син. На роднини на персийските царе били раздавани и други завзети области като Табаристан например. Още по-стар пример за такава практика при персите може да се даде от времето на Дарий ттт Кодоман (30-40-те години на тV век пр.Хр.). По негово време сатрап на Бактрия бил братовчед му Бес. Същата практика е съществувала и при индийската династия Раштракута, която арабският търговец Сюлейман, както и арабинът Масуди, наричат Балхара. През тХ-Х век тази династия почти напълно подчинява Централна и Южна Индия. Подчинените царства не били пряко присъединявани към Раштракутската империя, а от столицата Малхет (в арабски запис Манкир или Манкира) в тях били изпращани да управляват специални "царе", произлизащи от династията Раштракута. Очевидно е, че апанажът не е единствено тюркска практика. Възможно е той да е бил традиционен при конните народи в Евразия (в това число и персите). Не по-малко вероятно е такава практика да се е появила самостоятелно на различни места поради политическа целесъобразност. Нека припомним, че апанажната практика е била разпространена и във Второто Българско царство. Както вече стана дума, при тюрките системата за унаследяване е била от баща към син, от брат към по-малък брат и от него към племенника. Съществуването на подобен принцип и сред българите открива и Веселин Бешевлиевек Той се позовава на Йоан Екзарх ("Шестоднев"), според който "И у българите князете стават според техния род - синът на мястото на бащата, братът на мястото на брата. И у хазарите чуваме, че е така". Според ВЕК Бешевлиев престолонаследие по старшинство на братята (т.нар. сеньорат) представя навярно Дукум, вторият наследник на Крум (Бешевлиев, с.44-45). Същата традиция е съществувала и сред волжките българи. Ибн Фадлан казва дословно: "Според обичаите им, ако се роди внук, взима го дядото без бащата и казва: "Аз имам повече право от баща му да го отгледам, докато стане мъж". Ако почине мъж, го наследява не синът му, а само брат му" (Арабски извори за българите, с.63). Обаче като анализираме сведенията на Гази Барадж, не трябва да забравяме един важен факт - той е бил волжки българин, потомък на династията на Баян, а не на Аспарух и това естествено ще го накара да представи във възможно най-положителна светлина Баян, а не Аспарух. С оглед на това възможно е Гази Барадж да крие нещо или да изопачава истината. В Централна Азия преминаването на властта от бащата към първородния син не било строго установено правило. Тамошните владетели обикновено смятали, че бъдещият водач трябва да докаже способностите си, а не само да се надява на знатния си произход. Оттук произлизало и схващането, че всички наследници от мъжки пол трябва да имат шанс за успех, когато ставало въпрос за наследяването на властта (Степанов, с.51). Подобна традиция съществувала и при дунавските българи - техните канове невинаги спазвали принципа на първородството. Омуртаг бил наследен не от първородния Енравота, а от най-малкия си син Маламир. Първородният Расате бил отстранен от Борис в полза на третия син Симеон. Той пък на свой ред оставил властта не на първородния Михаил, който би насила покалугерен, а на Петър (Бешевлиев, с.45). От друга страна Цветелин Степанов, след като разглежда тюрко-монголската практика ot-tigin да е най-малкият син и на него да се повелява бащиният домен, тоест най-старите земи на династията, изказва предположението, че във Велика България най-старите, корените земи, били разположени северно от Кавказ. Там живеели уногундурите, чийто пряк господар бил първо Кубрат, а после Аспарух. Във връзка с тези свои разсъждения Степанов обръща внимание на тезата на О.Н. Трубачев, според когото с израза "Велика Моравия" у Константин Багренородни се означавала "вторично усвоена" Моравия, тъй като от сведенията на ромейския император се разбира, че става дума не за Моравия в днешна Чехия, а за област, намираща се в близост до вливането на река Сава в Дунав и в действителност в апогея на мощта си Великоморавия се е простирала приблизително дотам. Трубачев отъждествява успешно двойката Велика Моравия - Моравия с Magna Graecia (т.е. Сицилия и Южна Италия) и собствено Гърция, с Bretagne (в днешна Западна Франция) с Great Britain (Великобритания), с Малороссия и Великороссия, със Scotia Minor (Шотландия) и Scotia Major (Ирландия). Същият автор отбелязва, че термините magna, major, ??????, велика и подобните му означават не някакво и не толкова политическо величие, колкото указват посоката на завоевание и усвояване на територии с еднородно или родствено население. Тоест "велик" може да се преведе като "нов, новоусвоен". С оглед на тази особеност Ц. Степанов изказва предположението, че старите български земи са кавказките, а Велика България са новозавладените земи от Дон до Днестър. Същевременно същият автор обръща внимание, че във фолклора на много народи на Евразия винаги най-малкият син е надарен с най-добри качества и щастие (Степанов, с.38-41, 52-53). Практиката за престолонаследник да не бъде задължително обявяван първородният син едва ли обаче е единствено тюркска. Например според китайски сведения за царе на хефталитите (Йе-да) не били избирани винаги първородните синове, а тези, които показвали по-големи способности. Най-древен пример за пренебрегване на първородството обаче откриваме в "Махабхарата. Книга пета. Удйогапарава или книга за старанието" в "Сказание за осъждането на Карна", глава 147, 1-30: "Разгневеният Яяти проклел също и тези от синовете си - братята на Яду - които били послушни нему, толкова възгордян от силата си. И той, най-добрият сред царете, поставил тогава начело на царството своя най-млад син Пуру, който бил покорен на волята му и послушен нему. По този начин дори по-старият син може да бъде заобиколен и да не получи царството, а по-младите синове могат, благодарение на почтителното си отношение към по-старите, да се сдобият с царството" (Махабхарата. Книга петая. Удьйогапарва или книга о старании. Перевод с санскрита и комментарии ВЕКИ. Кальянова. Л., 1976). Възможно ли е първоначално Аспарух да е бил обявен за престолонаследник? Да допуснем, че земите северно от Кавказ са били старият домен на Кубрат и като на най-малък син (ot-tigin?) той се е падал на Аспарух. Това предположение влиза в пълен синхрон със сведението от "Историята на Гази Барадж", според което Аспарух е управлявал земите от Кавказ до Средното Поволжие - фактически Аспарух управлявал стария бащин домен. От друга страна обаче на едно място в историята си Гази Барадж съобщава, че Кубрат управлявал областта между град Банджа (Фанагория) на Азакско (Азовско) море и Хорисдан, наричан още и Батавил (днес Путивъл). Това съобщение по никакъв начин не влиза в противоречие с горните изводи, защото това са били земите, управлявани от Кубрат след създаването на империята, след като той се бил отказал от стария си домен. По-късно въпросните управлявани от Кубрат територии минават в ръцете на Бат Баян. След като историята на дунавските българи, а и евразийската традиция показват често предпочитание престолонаследието да се дава на най-малкия син, логично е да се предположи, че първоначално Аспарух е бил обявен за канартикин. Веселин Бешевлиев смята, че при българите престолонаследникът се наричал канартикин, а вторият син на кана е носел титлата боила таркан (Бешевлиев, с.45). Същевременно добре известно е, че за българите лявата страна е била почетната - едно типично хунорско схващане. Димитър Съсълов преди близо 70 години упорито обръщаше внимание върху хунорската традиция държавата да се дели на три части - източно (ляво) крило, средна част и западно (дясно) крило. Съгласно тази традиция престолонаследникът (в нашия случай канартикинът) командвал лявото (източното) крило. Абсолютно същата хунорска схема виждаме описана от Гази Барадж - Източното (Лявото) крило се управлява от Аспарух, средната част от Кубрат, а по-късно от Бат Баян и Западното (Дясното) крило от чичо им Шамбат. От това вече можем да бъдем уверени, че Аспарух е бил действителният престолонаследник. След всичко казано дотук нека се опитаме да възстановим събитията от 70-те години на Vтт век В 669 г. Кубрат разделя държавата на три части и погазвайки (не винаги спазван) принципа на първородството, обявява за канартикин Аспарух. След смъртта на Кубрат в 672 г. Бат Баян, позовавайки се на първородството си, решава да заеме престола, измествайки законно обявения наследник Аспарух. Последният вероятно не е разполагал с достатъчно военни сили, за да наложи правото си и се е обърнал за подкрепа към Шамбат. Неговият чичо приел да помогне при условие той самият да получи върховната власт, към която от младини се стремял. Притиснатият Аспарух не е имал избор. Самият Шамбат бил вече на години и вероятно между него и племенника му е било постигнато споразумение Аспарух да го наследи след смъртта му. В тези събития виждаме да действа тюркската схема за унаследяване - властта преминава от брат (Кубрат) към брата (Шамбат), а от него по-късно към племенника (Аспарух). Сега вече ще ни стане ясно защо в Именника на Баян са дадени само 3 години управление - в очите на потомците на изместения от него Аспарух Баян е управлявал законно само от 669 до 672 г. - по-нататък за дунавските канове той е бил узурпатор. Можем да си представим колко голям е бил разривът между братята и оттам между дунавския и волжкия клон на династията Дуло. Следователно гражданската война от 672-679 г. е следствие от колизията на нормите на династическото право. От съобщението на Йоан Екзарх и от историята на Първото българско царство може да се заключи, че най-малкото през Vтт век и след това при българите са съществували две успоредни династически правни традиции - едната е била наследяването на бащата от сина (първородния, но не винаги) и на нея се е позовал Бат Баян в своите претенции към короната, а другата е свързана с наследяването на брат от брат, а той от своя страна бил наследяван от племенника си. На втория династически принцип основали аспирациите си Шамбат и Аспарух (вторият по неволя). Най-вероятно сеньоратът е бил въведен сред българите по времето на господството на западните тюрки и на аварите. Същевременно обаче този модел на унаследяване може да е представлявал древна практика, характерна за конните народи на Евразия. Цветелин Степанов например отбелязва, че подобен обичай е съществувал и сред партите. Основателят на партската държава Аршак т бил наследен на престола от брат си Тиридат, а приемник на друг партски владетел, Фраат т, станал брат му Митридат т (Степанов, с.50). Съюзяването на Аспарух и Шамбат дало началото на (само)унищожителната гражданска война сред българите. От 672 до 677 г. чичото и племенника имали превес и Баян бил блокиран в Крим. Войната се затегнала. В 677 г. обаче хазарите решили да се възползват от междуособицата и да потърсят реванш, тъй като още през 30-те години Кубрат, "възползвайки се от смутовете в Туранската орда, изтикал хазарските тюрки от Джураш и станал господар на всичко, намиращо се между Сула и Идел. Стремейки се още повече да унижи разбитите аварски и турански владетели, Курбат наред с титлата кан приел и тяхната титла хаканЕ" (Джагфар тарихи, с.17-18). Аспарух и Шамбат вдигнали блокадата на Крим и преградили пътя на 150 000 хазарска армия, включваща и кумани, тюркменски кук огузи и киргизи. Претърпели тежко поражение, Шамбат и Аспарух, се оттеглили към Бащу (Киев). След този разгром кавказките тюрки (вероятно кавказките хазари), буртасите и утигурите минали на страната на хазарите. Бат Баян събрал наличните си сили, съставени основно от кримски българи и кимерийци, и при река Алмъш (Келмес) нанесъл тежко поражение на напредващите хазари. Гази Барадж споменава за огромни загуби и от двете страни - 50 000 хазари и 40 000 българи. Възползвайки се от заетостта на Баян на изток, Шамбат и Аспарух отново навлезли във владенията му. Притиснат от две страни, Баян предпочел да запази властта си, като се признае за васал на хазарите. Според сключения с хакана договор "хазарите запазват за династията на Бат Боян Карабулгарската и Булярската част на Саклан , а за рода на Хумик - Бурджан ; като следствие от това балтаварите с е отказват от титлите хакан и кан, отстъпват на тюрките сакланските степи между Долен Шир и Джаик и дават за външните войни на хазарите част от своите войници или откуп за неучастието им в тях" (Джагфар тарихи, с.21). С този тежък договор Българската империя била разсечена на две от новите хазарски владения. Съгласно постигнатото споразумение хазарският хакан Кабан оказал военна помощ на Баян. Двамата настъпили чак до Бащу (Киев), където се били укрепили Шамбат и Аспарух. Пред града обаче хазарите били разбити и Кабан оставил изтощения Бат Баян да се справя сам с противниците си, на които той предложил мир, остъпвайки им земите западно от Днепър. Мирът обаче се оказал нетраен и след смъртта на Шамбат през 679 г. Аспарух, който бил изоставен от саките и антите, започнал да се изтегля към Дунава, водейки със себе си голяма част от кавказките българи и подвластните му тюркмени (Джагфар тарихи, с.20-22). Земите, останали под властта на Бат Баян, дали началото на Волжка България. Булярската област на Саклан, тоест Средното Поволжие, започнала да се превръща в притегателен център на всички недоволни или репресирани от хазарското управление - кавказките и черните българи. Процесът на изселване на черни българи на североизток се засилил като резултат и от руската и славянската експанзия в района на Приднепровието. И така постепенно и закономерно в средата на тХ век възникнала Волжка България - тя, подобно на Дунавска България, била естествено продължение на Стара Велика България, а не апокрифно дело на кан с име Котраг, който е съществувал единствено в главата на византиеца Теофан Изповедник. Гази Барадж пише, че в 620 г. (т.е. в 632 г.) по заповед на Кубрат неговият брат Шамбат издигнал на мястото на аула Аскал на планините Куянтау града Бащу и използвайки го като изходна база, начело на голяма армия, съставена от българи, анти и саклани-уруси, той настъпил срещу аварите. Те претърпели пълно поражение и изгубили огромни територии. Успехът на Шамбат бил улеснен и от въстание на намиращите се под аварски ярем славяни (в текста улчийци, название, произлязло от племенното име уличи). След тези свои успехи обаче Шамбат се обявил за независим владетел и нарекъл държавата си Дулоба. Това название Гази Барадж тълкува като "Яздещият Дуло". Кубрат заповядал на брат си да се върне на служба при него, но получил отказ и бил наречен от него Кий - "Отрязан, Отделил се". По-нататък разказът на Гази Барадж продължава: "Шамбат прекарал в Дулоба тридесет и три години и си спечелил огромна слава с победите си над фарангите и алманцитеЕ Но въпреки всичко, в края на краищата той бил разбит от фарангите и се върнал на служба при Курбат. Балтаварът заповядал на Шамбат да заеме предишната си длъжност - управител на БащуЕ Жителите на града дотолкова го обичали, че нарекли крепостта на Бащу с неговото име - "Шамбат", а целия град - с прозвището му "Кий". И сега анчийците наричат Бащу "Кием" (Джагфар тарихи, с.17). След като знаем, че в 669 г. Кубрат разделя държавата си на три части, може да се предположи, че точно по това време Шамбат отново е бил назначен за управител на Бащу (Киев) и тогава официално от Кубрат му е било дадено да управлява Западното крило на империята. Ако се доверим на съобщението на Гази Барадж, според което Шамбат управлявал като независим господар 33 години, може да се заключи, че около 636 г. той се е отделил от брат си. Светлозар Попов обръща внимание върху това, че държавата на Шамбат Дулоба напълно се покрива с името и разположението на славяните дулеби, основали племенен съюз през Vтт век, който по-късно бил разбит от аварите. Същият автор вижда в държавата на Само държавата на Шамбат. В литературата обаче Само е представян ту за франкски търговец, ту за славянски княз (Попов, с.190). Отъждествяването на Шамбат със Само среща две основни трудности - едната е хронологията - Само управлява в периода 623-658 г., докато Шамбат започва войната с аварите чак в 632 г. Другата пречка е географската - държавата на Само се е простирала чак до Моравия, разположена твърде на запад дори и от най-западните аванпостове на българите, какъвто например е бил Киев. Това обаче не означава, че трябва да отхвърлим като неверни сведенията на Гази Барадж за войните с франките. В арабския и въобще в мюсюлманския свят, както и в Източна Европа, с термина "франки" се означавали някога не само франките, но и германците въобще, както и всички западноевропейци. Ако Шамбат не е воювал със същинските франки, това не означава, че той не е имал сблъсък с някой германски народ. В действителност през Vтт век източно от държавата на Само, в Карпатите, обитавал клон на германското племе сакси и най-вероятно в края на краищата те са били нанесли поражение на Шамбат. Същевременно след като Дулоба съответства на племенния съюз на дулебите, за който знаем, че бил разбит от аварите, логично е да се предположи, че поражението на Шамбат и на неговите славянски и антски съюзници е било нанесено от обединените сили на аварите и карпатските сакси, които са се чувствали заплашени от бързото и прекомерно разрастване на българската мощ. Особен интерес в нашия случай преставлява съобщението на Гази Барадж, че Бащу бил наречен Шамбат, но антите го наричали Кием. Фактически хронистът изброява трите имена на Киев. В трактата си "За управлението на империята" ромейският император Константин Vтт Багренородни казва: "[Да бъде известно], че идващите от Външна Русия в Константинопол моноксили се явяват едни от Немогард, в който управлявал Сфендослав, син на Ингор, архонта на Русия, а други от крепостта Милиниски, от Телеуца, Ченигог и от Вусеград. И така, всички те се спускат по река Днепър и се събират в крепостта Киоава, наричана Самватас" (Константин Багрянородни, с.45). Още преди няколко години украинският учен Юрий Олийник отбеляза, че името на княз Шамбат (а то е фиксирано и в "Шан къзъ дастанъ" на Микаил Бащу), с което бил наречен Киев, най-накрая изяснява защо Константин Vтт го нарича Самватас. Самватас се среща само в това съчинение на Константин и липсата на каквито и да е допълнителни извори доведе до издигането на най-различни обяснения на този топоним. Някои извеждат Самватас от скандинавското sand-bakki "пясъчна крабрежна плитчина" или от sandbakkaass "пясъчно възвишение". Също така трудно доказуема е славянската етимология - от праславянското *so-vodъ или *so-voda, съпоставено със словенското sovoden - "сливане", чешкото souvoden - "събиране на две реки", руското суводь - "водовъртеж". Предлагана е и хипотеза, че името ???????? е свързано със срещаната в ранносредновековната еврейска литература река Самватион "Съботна", която според някои източници се локализирала в Северното Причерноморие. Най-разпространена и приета е тюрко-хазарската етимология - композиция от sam "висок, горен" и bat "силен" със значение на "високо укрепление, висока крепост", което съответства на реалната топография на Киев. Напълно отхвърлена например е хипотезата на Николай Марр, свързващ ???????? с арменското име Смбат с оглед на възможните тесни връзки между Киев и Армения. (Константин Багрянородни - бележки, с.315). Щастливата случайност обаче позволи да се установи открием произхода на името Шамбат (като антропоним и топоним). В един скитски или сарматски надпис, открит в южната част на градището Танаис от ттт век сл. Хр., се среща антропонимът САМВАТИОН или дори по-скоро САМБАТИОН (?????????)( Корпус боспорских надписей. М-Л., 1965. Надпис № 1280, с. 770). Общият брой на тези лични имена в кримо-таманския район е 9 и те са от периода тт-ттт век сл.Хр. Името Самбатион явно е от еврейски произход и се свързва с думата "шабат" (събота). То очевидно е проникнало сред сарматите от евреите, започнали да се заселват в Северното причерноморие към първата половина на т век пр.Хр. От сарматите вече е навлязло и в българската именна система след последната четвърт на тV век, когато българите започват постепенно да се установяват в кримския регион. Очевидно е, че Шамбат не е измислен от Гази Барадж или от Ибрахим Нигматулин, или от Фархат Нурутдинов, двамата волжки българи, благодарение на които "Джагфар тарихи" е оцелял до днес за общобългарско ползване и изучаване. Така "Историята на Гази Барадж" ни помага да установим етимологията на другото име на Киев не чрез прозволни лингвистични експерименти, а на базата на исторически сведения и епиграфски паметници. Как ли обаче е звучало собствено името - Шамбат или Самбат? За арменския аристократичен род Баградуни Мовсес Хоренаци дава някои интересни сведения. След покръстването си Баградуни възприемат имената Биурат и Смбат и други подобни, загубвайки обичайните си имена, с които били наричани преди да станат християни. Според Хоренаци родът Баградуни имал еврейски произход и те често давали на децата си името Смбат, но на еврейски то се произнасяло Шамбат. Като се има предвид, че в гръцкия език и в гръцката азбука никога не е имало звук и буква Ш, очевидно е, че Самбатион е звучало в действителност като Шамбатион, а и суфиксът "-ион" явно се е появил под гръцко влияние. Следователно Гази Барадж правилно е предал името на брата на кан Кубрат като Шамбат, а не като Самбат. От Гази Барадж обаче научаваме, че Шамбат имал и друго име - Кий, което дало и популярното сред славяните название на град Бащу - Кием (Киев). Според руските предания полумитичен владетел с име Кий бил основателят на град Киев. Това вече ни задължава да надникнем и в руските летописи. За съжаление сведенията в тях са много оскъдни. В "Повесть временных лет" (Хтт век) летописецът Нестор казва: "И били трима братя [сред поляните]: единият с име Кий, другият с име Щек и третият Хорив, а сестра им - Либед. Седял Кий на планината, където днес е стръмнината на Боричев, а Щек седял на планината, която сега се нарича Щековица, а Хорив на третата планина, която се наричала на неговото име Хоривица. И посторили град и го нарекли КиевЕ Някои, не зная, разправят, че Кий бил лодкар; имало някъде тогава при Киев брод от тази страна на Днепър, откъдето и казвали: "На брода при Киев". Ако е бил Кий лодкар, то нямало е да ходи в Цариград, а с велики почести бил удостоен от царя, при който той отишъл. Когато се връщал, дошъл на Дунав и като харесал мястото, издигнал малък градец и искал да остане в него със своя родЕ Кий, като се върнал в своя град Киев, там и умрял, и братята му Щек и Хорив и сестра им Либед се споминали" (Повесть временных лет, с.145). Освен от Нестор легендата за Кий и братята му е известна и от "Новгородская первая летопись старшего и младшего изводов". В нея управлението на Кий е отнесено към 854 г., докато от "Повесть временых лет" става ясно, че Кий е живял не по-късно от Vтт век Това разминаване се дължи на факта, че враждувайки с Киев и стремейки се да се откъснат от властта на киевските князе, новгородци се опитали да създадат своя версия на руската история, изкуствено принизяваща Киев и величаеща Новгород. Така времето на Кий умишлено било изместено чак в тХ век и това бил опит за идеологическо париране на претенциите на Киев за политическо върховенство. По същата причина новгородци се опитали да представят Кий като лодкар, а не като княз (Рыбаков, с.23, 28-29). Една арменска легенда, записана в "История на Тарон", приписвана на епископ Зеноб Глак, сириец по произход, също съдържа сведения за легендарния Кий, властвал над поляните. Според Глак действието се развива в приказната страна Палуни. В началото се говори за двама братя князе на "индиите" на име Деметрий и Гисаней. Те воювали срещу своя цар Динаскей и трябвало да напуснат страната си. Бегълците намерили убежище в Армения, получили земя в Тарон, но били убити от цар Вахаршак, който дал владенията им на техните синове: "И дал власт на тримата им сина - Куар, Мелтей и Хореан. Куар построил град Куар, който бил наречен на неговото име, Мелтей построил в полето свой град и го нарекъл Мелтей, а Хореан построил свой град в областта Палуни и го нарекъл с името Хореан. И като минало време, след като се посъветвали, Куар, Мелтей и Хореан се изкачили на планината Каркея и намерили там място за лов и прохлада, както и изобилие от трева и дървета. И там построили селище и поставили два идола - единия на името на Гисаней, а другия на името на Деметрий". В тази легенда Борис Рыбаков вижда отглас от източнославянските предания за Кий, Щек и Хоривек Страната Палуни той отъждествява с поляните, Кий с Куар, Хореан с Хорив, а за Мелтей посочва бележката на Н. Марр, че на руски Щек и на арменски Мелтей означава "змей". Марр отнася създаването на "История на Тарон" към Vтт век, а големият познавач на арменската древна и средновековна литература М.Х. Абегян датира създаването на хрониката към Vттт век Според Рыбаков от източните славяни в Армения легендата за Кий, Щек и Хорив е могла да проникне по четири различни начина, на които няма да се спирам (Рыбаков, с.26-28). Във всеки случай "История на Тарон" показва, че Кий със сигурност е живял преди Vттт век Името Куар, което явно замества Кий в "История на Тарон" е също така интересно, доколкото то е идентично с името на бога на мълниите Куар, почитан според Мовсес Каланкатуаци от кавказките хуни: "Ако гръмогласните огнени проблясъци на мълниите, нажежаващи въздуха, поразят човек или животно, те [хуните] смятали, че това е жертва, посветена на бог Куар, и му служели" (Мовсес Каланкатуаци, с. 124). В своята "Повесть временных лет" летописецът Нестор се противопоставя на народните легенди, според които Кий бил лодкар и утвърждава, че той бил могъщ княз, ходил в Константинопол и там императорът му бил оказал високи почести. Освен това Кий ще да е бил посетил Византия не като неприятел, а с мир, щом като на връщане можел да построи град на Дунава. Анализирайки практиката на Византия да привлича като наемници и федерати различни "варварски" дружини и племена, Борис Рыбаков вижда в антския пълководец на византийска служба Хилвудий въпросния Кий. Той се основава на сведенията на Прокопий Кесарийски за убийството на Хилвудий от славяните, на които той бил върл враг. Преди това обаче император Юстиниян оказал на Хилвудий големи почести, а според Нестор Кий също бил почетен в Константинопол (Рыбаков, с.33-34). Шамбат-Кий обаче не живее по времето на Юстиниян и Хилвудий (Vт век), а в Vтт век Фактически ако за Рыбаков Кий е Хилвудий, то Хилвудий не може да бъде Шамбат поради разминаване в хронологията. От друга страна обаче Прокопий споменава, че е имало двама души с името Хилвудий. Вторият бил момче, когато бил взет в плен от някакъв славянин в сражението, в което ромейският офицер Хилвудий бил убит. Славянинът отвел в плен младия Хилвудий и след време той станал верен служител на своя господар и проявил отлични войнски качества. Борис Рыбаков дори не се и опитва да разплете случая с втория Хилвудий (впрочем без "Джагфар тарихи" това е невъзможно). Той обаче споменава за един надпис, намерен в 1902 г. в околностите на Константинопол и публикуван от проф. Йордан Ивановек Той гласи: "Тук е погребан Хилвудий, син на САНБАТ , умрял в месец ноември, 7 индикт. Съпругата на Хилвудий". Йордан Иванов датира надписа към 529 г., тоест към епохата на Юстиниян т (Рыбаков, с.33). В светлината на новите извори дали обаче тази датировка е уместна? Знаем, че историческият Хилвудий е живял през Vт век, а историческият Шамбат-Кий през Vтт век Как да интерпретираме това противоречие? Ключът към изясняването на събитията е съобщението на Прокопий за втория Хилвудий. Най-вероятно той е дал началото на някой аристократичен славянски или антски род, притежаващ земи около Киев (Бащу). През Vтт век Шамбат е взел като една от многобройните си съпруги (българите са били полигамни) някоя девойка от този род, от която е имал син, комуто в чест на славния праотец Хилвудий е било дадено същото име. Подобна интерпретация е напълно допустима. В "Историята на Гази Барадж" и в създадения през 882 г. от волжкия българин Микаил Бащу (той самият бил родом от района на Киев-Бащу) епос "Шан къзъ дастанъ" ("Сказание за дъщерята на хана") се казва изрично, че Шамбат се ползвал с огромна популярност сред славяните и антите от Приднепровието и поддържал тесни връзки с тях. Най-вероятно по време на гражданската война синът на Шамбат Хилвудий е трябвало по някакви причини да емигрира в Константинопол, където и умрял. Друг интересен момент е посещението на Кий в Константинопол. Руските автори виждат в него знак за нарастване на политическата мощ на източните славяни, които вече са били търсени от ромеите като съюзник срещу аварите. Подобно преувеличаване на славянската мощ обаче е напълно спекулативно. Използвайки главно данни от археологичски проучвания на славянски селища от Централна Европа и Украйна, Мартин Гожда заключава, че в ранното средновековие едно славянско селище в Централна Европа е имало средно 40-50 жители, а в Украйна "повече от 50", тоест между 10 000 и 15 000 души за едно племе. Подобни цифри дава и Мария Гамбитас (Димитров, с.29). Следователно дори и да е съществувало някакво славянско племенно обединение по границите с аварите, неговата мощ е била твърде малка, за да представлява за Византия някакъв геополитически интерес. Няма какво да се говори за отделно племе от 10-15 000 души. Фактически на властите в Константинопол не е било необходимо да се унижават, оказвайки почести на някакъв си славянски княз Кий, колкото и да е бил могъщ (по славянски критерии). Ако обаче имаме работа с княз, член на управляващата династия на мощен и милитаризиран народ като българите, нещата се променят коренно. Такъв потенциален съюзник срещу аварите си е струвало да бъде ухажван. А след като знаем, че в 626 г. Органа (Бу Юрган) отвежда в Константинопол Кубрат, логично е да се предположи, че те са били придружавани и от Шамбат, наречен по-късно Кий. В светлината на сведенията от "Гази Барадж тарихи" дори връщането на Кий от Византия през Дунава вече е обяснимо. Волжкобългарската хроника ни казва, че докато Кубрат воювал с хазарите в Северен Кавказ, Шамбат нанесъл тежко поражение на аварите. Докато първият по всяка вероятност се е върнал по море от Константинопол и навярно е слязъл в Херсон или в някое пристанище на Таманския полуостров в непосредствена близост до бъдещия военен фронт с хазарите, Шамбат ще да е стигнал до Бащу (Киев) по суша, за да оглави похода в западно направление. Фактически маршрутите на двамата братя са били предначертани от задачите, които имали да изпълняват. Тълкувайки сведението на Нестор, че Кий "князувал в своя род", Борис Рыбаков отбелязва, че "род" може да се възприеме не само в смисъл на "род" или "племе", но и като "династия" (Рыбаков, с.24). В такъв случай излиза, че Шамбат-Кий от династията Дуло е властвал в околностите на Киев не само над българите, но и над славяните и антите, без обаче той самият да е бил славянин или ант. В сравнение с "Повесть временных лет" "Никоновската летопис" дава допълнителни сведения за Шамбат-Кий. В нея се казва, че той бил във Византия със силна войска (Повесть временных лет - бележки, с. 390). През 626 г. обаче нито Кубрат, нито Шамбат са можели да отидат в Константинопол със силна войска. Означава ли това, че Шамбат е бил във Византия втори път и то със силна войска? По времето на император Ираклий (610-641) хърватите се заселват с позволението на империята в Далмация, Превалитания и Дардания и според Константин Vтт Багренородни техните племена били водени от Хроватос и Поргас. Белгийският византолог Грегори смята, че етнонимът хървати произлиза от името на кан Кубрат (Кробат). Тезата за неславянския произход на хърватското етническо име е прието отдавна и от хърватските учени (вж. например Croatian Folk Culture at the Crossroads of Worlds and Eras. Budapest, 2000, р. 561). Милош Сидоров на свой ред предполага, че войските, изпратени от кан Кубрат в помощ на хърватите били установили своя стан около Книн (Плисков-Бискупия) и на о. Шипан до Дубровник. Основавайки се на археологически находки, Й. Попович и Й. Ковачевич стигат до извода, че след победата на българите над аварите хърватите били освободени от властта им и предвождани от българи-оногури, изпратени от Кубрат, се заселили в Далмация (Сидоров, с.46). Между другото в района на Книн съществува селището Киево и тъкмо в този район тъканната орнаментика не е от славянски, а от чисто български тип. Може да се предположи, че след разгрома на аварите Шамбат е прекосил изцяло страната им и е стигнал "со силою ратью" чак до Далмация, водейки със себе си хърватите. Последните са виждали в него само наместник на върховния владетел Кубрат (тези събития ще да са станали преди отделянето на Шамбат), чието име те приели. По-късно Шамбат се изтеглил към Киев, оставяйки оногурски гарнизон в Далмация. В "Никоновската летопис" се казва, че Кий "также на волжския и камския болгар ходивь, и победи" (Повесть временных лет - бележки, с. 390). Докато за русите дунавските българи са били далечен народ, свързан с тях чрез общия литературен език и книжнина, както и чрез православието, то за източните славяни първо черните, а после и волжките българи са били ежедневна политическа, военна и икономическа реалност. След като волжките и черните българи са били управлявани от потомците на Бат Баян, очевидно е, че съобщението от "Никоновската летопис" за победата на Кий над волжките и камските българи е отглас от гражданската война от 672-679 г., в която Аспарух и Шамбат воювали срещу Баян, олицетворение на същите по-късни волжки българи. Стана вече дума, че според епископ Зеноб Глак Куар, Мелтей и Хореан издигнали два идола в чест на Гисаней и Деметрий. Това сведение обаче не е толкова произволно, защото то има паралел вЕ "Шан къзъ дастанъ" на Микаил Бащу. Когато говори за Шамбат-Кий и за обичта на славяните и русите към него, Бащу казва: 1319 Нарекли града на Бащу с прозвището му Кий, а крепостта на Бащу - с името му Шамбат 1320 Поставили даже в негова чест идол с четири глави: една за него и три за синовете му. Строфа 1320 досега си оставаше напълно неразбираема, но ето че тя има своя паралел като легенда в Армения. Зеноб Глак обаче по косвен път сочи, че родът на Куар (Кий, Шамбат) не е славянски, а български. Той бил потомък на "князете на индиите" Деметрий и Гисаней, а в последните десетина години бяха открити доста сведения, които сочат, че преди да се появят в Европа, българите са обитавали именно райони, разположени в непосредствена близост до Индия. Руските народни предания, според които първият "източнославянски" владетел на Киев бил лодкар, също не са толкова произволни или безпричинни. Тяхната първооснова също се корени в митологията на волжките българи. Гази Барадж разказва за митичния български праотец Боян Имен, който бил лодкар и превозвал хората от едната страна на река Амул до другата (Джагфар тарихи, с. 7) и вероятно този български мотив за праотеца-лодкар е бил преработен в местната славянска традиция и вплетен в образа на полулегендарния български господар Кий. Отделен е въпросът, че лодкарството на Баян Имен е езотерична алегория, загатваща за месиянската природа на праотеца. Тя има паралел при индийската секта на джайнистите (предхождаща с появата си будизма) - техните 24 месии се наричали "Прекосяващи реката" и идвали, за да насочват човечеството по нов път и да го избавят от безкрайния цикъл на прераждания. Личното име Кий също представлява несъмнен интерес. Николай Ковачев отбелязва широкото разпространение на топоними, съдържащи корена "кий". В днешна България те са 22, в Беломорието и бивша Югославия - 14, в бившия СССР (в т.ч. и в Сибир и Кавказ) - 12, в Полша - 23, в Източна Германия - 6, в Чехия - 9. Като техен първообраз Ковачев вижда славянското име Кий (Ковачев, с. 130-132 и сл.). Проблемът при такава корелация е в това, че славяните са били заселили Полша, Източна Германия, Чехия, Балканите преди Vтт век и няма как името Кий да им е било известно и оттам да е било залегнало в тамошната топонимика. В славянските езици "кий" (с вариантите му) означава "тояга с желязна топка на върха, топуз, кривак, сопа, чук", а в българските диалекти дори и "клон". Борис Рыбаков прави паралел между значението "чук" и името на франкския майордом Карл Мартел (Карл Чукът) (Рыбаков, с. 35). При германо-скандинавците обаче чукът е бил символ на върховната владетелска власт - гръмовержецът Тор имал страшен чук. Вариант на чука като символ на власт в Средиземноморието е двойната брадва (лабрис). Следователно името (прякорът) Кий за източните славяни е символизирало върховната царска власт на Шамбат (за вариант на чука може да се приеме и тоягата с желязна топка на върха, играеща ролята на жезъл). За славяните от Приднепровието Шамбат е бил истинският техен владетел, а не далечните и смътни Кубрат и Баян. По тази същата причина те дават на Шамбат прозвището Кий - Шамбат Чукът, тоест Шамбат Царят. Този прякор е чисто славянски, макар и Гази Барадж да твърди, че той бил даден на Шамбат от Кубрат. Що се отнася до множеството славянски топоними, съдържащи в себе си корена "кий", това се дължи не на името Кий, а на много по-прозаична причина. Тези названия идват от "пръчка, тояга, клон" и топонимите, свързани с тях най-вероятно означават "Пръчково, Съчково, Клоново, Чуково". Малка е вероятността те да са имали значение на "Царево". Едно малко изключение от това правило е вероятно селището Киево в Далмация, което наистина може да е било кръстено на Шамбат-Кий. Освен топоними, фонетично близки до името Кий, на Балканите съществуват, макар и малко (поне две установени досега), селища, чиито имена могат да се свържат с името Шамбат. Южно от Солун на Атонския полуостров откриваме селището ЗУМБАТ, а в Северна Албания близо до р. Черни Дрин се е намирало селището ШУМБАТ (Атлас "Българите", с. 225). Тези селища вероятно някога са били получили имената си в чест на Аспаруховия чичо Шамбат, но дори и да не е бил този пътят на появата на имената им, от тях съдим, че сред дунавските българи името Шамбат е било популярно в някаква степен. Интересно е, че някога в района на Северна Албания и Косово се е намирала Епископия Хунабия (????????? ????????), тоест "Хунска епископия", а 100 км на запад около днешното черногорско пристанище Бар папски були от Хтт век локализират Episcopia Avarorum, тоест Аварска епископия (Сидоров, с. 21). Въпросната Хунска епископия обаче едва ли е била населена само от хуни - в този район освен Шумбат са съществували и други селища с типично българско звучене - Крума, Булгери, Тана Булгаритъ. Шамбат-Кий е интересна и доста противоречива личност, оказала огромно влияние върху съдбините на българите през Vтт век Брат на Кубрат, чичо на Аспарух, Баян и Кубер, той има безспорни заслуги за нарастването на българското политическо могъщество от този период - разгромът на аварите се дължи в немалка степен на пълководческите му способности. Походите му отварят пътя за поредната българска експанзия към Балканите. Шамбат обаче е колкото държавник, толкова и авантюрист, но авантюрист, разполагащ с голяма политическа мощ, способен да оказва влияние върху решенията в държавата и дори да ги направлява в своя угода. Тези негови възможности, съчетани с властолюбие и политически амбиции, по-късно стават една от причините за сгромолясването на българската империя и за хазарското нашествие. Лишеният от подкрепата на Шамбат Аспарух вероятно е щял или да признае властта на брат си Бат Баян, или е щял да бъде направо екзекутиран като политически противник. Намесата на Шамбат обаче провокира и по-късно затяга гражданската война и прави непредвидим развоя й. Впрочем тя е била заложена като потенциална възможност от съществуването на успоредни модели на унаследяване на престола при българите. Обаче, въпреки че политиката на Шамбат отслабва империята, ние, дунавските българи, не би трябвало да го осъждаме непримиримо. Неговата намеса подклажда амбициите на Аспарух към престола, а по-късно смъртта на чичо му го принуждава да се установи на Дунава. Тоест без гражданската война от 672-679 г. Дунавска България едва ли щеше да бъде изобщо създадена. Историята ни поднася какви ли не шеги - днес Черна и Волжка България вече не съществуват, докато създадената от "бунтовника, узурпатора" (в очите на Бат Баян) Аспарух България днес, макар и осакатена и болна, все още е жива. БИБЛИОГРАФИЯ: Арабски извори за българите. С., 2000 Атлас "Българите". С., 2001 Бешевлиев, Веселин. Първобългарите - бит и култура. С., 1981 Бахши Иман. Джагфар тарихы. [фототипно издание]. С., 2001 Голийски, Петър. "Джагфар тарихи" като извор за историята на българите. В: Български векове. Бр. 3, 2001 Димитров, Димитър. Славянският мит от демографска гледна точка. Ави-тохол. Бр. 9, 1998 Добрев, Петър. Прабългарите - произход, език, култура. С., 1991 Ковачев, Николай. Средновековното селище Киево, антропонимът Кий и отражението му в българската и славянската топонимия. Известия на Института за български език. Кн. ХVт, 1968 Константин Багрянородный. Об управлении империей. М., 1989 Корпус боспорских надписей. М-Л., 1965. Надпис № 1280, с. 770 Махабхарата. Книга петая. Удьйогапарва или книга о старании. Перевод с санскрита и комментарии ВЕКИ. Кальянова. Л., 1976 Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир. Сказание за дъщерята на хана (882 г.). Превек Георги Костовек С., 1997 Мовсес Каланкатуаци. История страны Алуанк. Ереван, 1984 Москов, Моско. Именник на българските ханове. С., 1988 Повесть временных лет. СПб., 1996 Попов, Светлозар. Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност. Варна, 1999 Рыбаков, Борис. Древняя Русь. Сказания, былины, летописы. М., 1963 Сидоров, Милош. Блъгариянството. Религията на Седемте. С., 1996 Степанов, Цветелин. Средновековните българи. Нови факти, интерпретации, хипотези. С., 2000 Croatian Folk Culture at the Crossroads of Worlds and Eras. Budapest, 2000 Golden, Peter. Khazar studies. Vol. 1. Budapest, 1980

[Galahad]

Както вече неведнъж е ставало дума въпросните истории, сказания ... са си чиста худ. литература. Не може дори да се нарекат научна защото в тях основното е худ. елемент.

В интерес на истината мистификаторът е имал някакъв поглед върху бълг. история. Но най-вероятно е от по-малък провинциален град и в градската библиотека не са имали бълг. книги с някои по-нови данни за находките в България и въобще за това дето е излязло като проучвания. А може и да не владее български за да ги чете. Тъй или иначе творбите му са направени основно като е ползвано това, което е излязло на руски - ще речи виз. автори (тях почват да ги издават още от времето на Петър І и Ибн-Фадлан. Ползвани са и някои публикации за някои находки в Русия - като гроба на Кубрат.

Иначе е имало 2 града с името Киев - единия и сега се нарича така, а другия е бил малко градче на Дунава - Киевец.

[ISTORIK]

Докторе, ако може, оправи вековете, дадени в римски цифри, че нещо не са много ясни...

[Доктора]

Както вече неведнъж е ставало дума въпросните истории, сказания ... са си чиста худ. литература. Не може дори да се нарекат научна защото в тях основното е худ. елемент.

В интерес на истината мистификаторът е имал някакъв поглед върху бълг. история. Но най-вероятно е от по-малък провинциален град и в градската библиотека не са имали бълг. книги с някои по-нови данни за находките в България и въобще за това дето е излязло като проучвания. А може и да не владее български за да ги чете. Тъй или иначе творбите му са направени основно като е ползвано това, което е излязло на руски - ще речи виз. автори (тях почват да ги издават още от времето на Петър І и Ибн-Фадлан. Ползвани са и някои публикации за някои находки в Русия - като гроба на Кубрат.

Иначе е имало 2 града с името Киев - единия и сега се нарича така, а другия е бил малко градче на Дунава - Киевец.

"Мистификаторът" е докторант от СУ "Св. Климент Охридски" и явно не си чел други негови работи и книги, за да правиш подобно изказване. Книгата му "Зиези, от който са българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология", изд. "Тангра ТанНакРа", поредица "Българска вечност", том 41, София, 2003 г. е много добра и специалистите и дават висока оценка!

[Galahad]

"Мистификаторът" е докторант от СУ "Св. Климент Охридски"

Говорех за автора на Джагфар Тарих, Сказание за Шан. А че въпросният докторант ги взима за достоверни показва колко струва творбата му.

[Доктора]

Говорех за автора на Джагфар Тарих, Сказание за Шан. А че въпросният докторант ги взима за достоверни показва колко струва творбата му.

Можеш ли да обориш с доказателства, че написаното в "Джагфар Тарихъ" не е истина?!? Много от данните там се потвърждават и от други източници, най-вече арабски и персийски! Може да е малко "редактирано" от Фархат Нурутдинов (това ми е ясно като специалист, но той е възстановявал по записки и по памет, тъй като оригиналния ръкопис е конфискуван от КГБ!), но фактите са си факти, а обори ги де!

[Galahad]

Много от данните там се потвърждават и от други източници, най-вече арабски и персийски! Може да е малко "редактирано" от Фархат Нурутдинов (това ми е ясно като специалист, но той е възстановявал по записки и по памет, тъй като оригиналния ръкопис е конфискуван от КГБ!), но фактите са си факти, а обори ги де!

Не се потвърждават, а са взети от там. Повечето от худож. литература на ист. тематика прави същото - същото е положението и с романите на Антон Дончев, В. Мутафчиева и осталите романисти.

Ферхат (ако той е мистификаторът), като всеки романист, не просто "малко е радактирал", а направо е написал съчинението като е ползвал виз. и араб. извори. Това дето го искаш е все едно да се обоснова, че разните "Боян-Магесникът", "Предречено от Пагане", "Дъщерята на Калоян" са от наше време, а не от времето на събитията. А тя ситуацията си е съвсем същата.

А това с КГБ - не са "взети", а тъй като е съвсем очевидно е че са менте, мистификаторът е въвел и резервен атрактивен автор - офицер от КГБ. Но от научна гледна точка познанията са твърде посредствени за да е поръчка на КГБ. Ако са правили подобна операция е можело да се консултират с бълг. колеги като агент Гоце.

[Доктора]

Значи признаваш, че фактите изнесени там са верни! Еми тогава за какво спорим; с КГБ или без КГБ фактите са си факти, а именно те ни интересуват в случая! Освен това защо игнорираш и другите източници на Голийски моля?!?......

[T.Jonchev]

В "Джагфар Тарих" има верни неща, едва ли някой би спорил по това и мисля, че и Галахад не го оспорва. Въпросът е: как са се озовали там?

Когато четох "Джагфар Тарих" с бележките на Нурутдинов кьм текста някои неща доста ме притесниха. Например хронологията - тя изцяло е по системата от Р.Хр., а ако говорим за оригинал от XVII век, както се казва в предговора, това е изключено. Остава неясно коя система е използвал т.нар. оригинал, как и от кого са направени привежданията - от самия Нурутдинов или от вуйчо му Нигматулин. Така и не разбрах Ф.Нурутдинов специалист по какво е - а това е важно за преценката.

[Доктора]

В "Джагфар Тарих" има верни неща, едва ли някой би спорил по това и мисля, че и Галахад не го оспорва. Въпросът е: как са се озовали там?

Когато четох "Джагфар Тарих" с бележките на Нурутдинов кьм текста някои неща доста ме притесниха. Например хронологията - тя изцяло е по системата от Р.Хр., а ако говорим за оригинал от XVII век, както се казва в предговора, това е изключено. Остава неясно коя система е използвал т.нар. оригинал, как и от кого са направени привежданията - от самия Нурутдинов или от вуйчо му Нигматулин. Така и не разбрах Ф.Нурутдинов специалист по какво е - а това е важно за преценката.

Ами жалко, че не си разбрал - Фархат Нурутдинов е историк!

[Galahad]

Значи признаваш, че фактите изнесени там са верни! Еми тогава за какво спорим

Зависи какво разбираш под факти. Вярно е това, дето е взето от ист. извори - има врни неща и в трилогията на Талев "Самуил" и в "Златния век" на Гуляшки и във всички останали ист. романи. но по-голямата част е художествена измислица. Отделен е въпросът, че и като художествена творби нивото на Джагфара и Сказанието не е високо - ако не беше мистификацията, щяха да минат съвсем незабелязано - като филма "Баклава" без педофилски сцени или статия на М. Балева, която не бъка от скандални лъжи.

[Доктора]

Зависи какво разбираш под факти. Вярно е това, дето е взето от ист. извори - има врни неща и в трилогията на Талев "Самуил" и в "Златния век" на Гуляшки и във всички останали ист. романи. но по-голямата част е художествена измислица. Отделен е въпросът, че и като художествена творби нивото на Джагфара и Сказанието не е високо - ако не беше мистификацията, щяха да минат съвсем незабелязано - като филма "Баклава" без педофилски сцени или статия на М. Балева, която не бъка от скандални лъжи.

Аз не съм му адвокат на Нурутдинов, но трудът му е полезен от много гледни точки; поне аз така мисля! Нищо не знаете за волжките българи и на какъв геноцид са били подложени и от монголци и от руснаци, особенно под ботуша на болшевиките и комунистите - едва са оцеляли като народ! :!!!:

[Galahad]

Не е нищо, а малко. А с руси и татари проблеми си е имала и Дун. България. Трудът би бил полезен, ако не беше измама.

[Frujin Assen]

Знаете ли, и на мен много ми се ще да разполагаме с нещо подобно, извор за нашата история писан от българи. Но ако съществуват съмнения за достоверността му... Искам да задам един въпрос, защо в подобни извори ВИНАГИ се засягат периоди които са ни или съвсем непознати или съвсем слабо познати. Защото като прочетеш че цар Симеон с щурм превзел Цариград или армията на Калоян станувала под Рим ти трябва около секунда да хвърлиш въпросната книга, а като ти говорят за тъмни периоди се чудиш, има ли нещо вярно.

[Доктора]

Знаете ли, и на мен много ми се ще да разполагаме с нещо подобно, извор за нашата история писан от българи. Но ако съществуват съмнения за достоверността му... Искам да задам един въпрос, защо в подобни извори ВИНАГИ се засягат периоди които са ни или съвсем непознати или съвсем слабо познати. Защото като прочетеш че цар Симеон с щурм превзел Цариград или армията на Калоян станувала под Рим ти трябва около секунда да хвърлиш въпросната книга, а като ти говорят за тъмни периоди се чудиш, има ли нещо вярно.

Такива извори има, но са малко и са пръснати в различни места. Никой не си е направил труда да ги събере макар и като копия. Дори българските ръкописи в Русия и Украйна не са съвсем внимателно проучени, както и библиотеката на Григорий Цамблак, намираща се в Молдова, в българския манастир "Нямц"! Ръкописи от Волжка България се съхраняват в Иран и Средна Азия, както и в Турция. В Атонските манастири също има разни недостъпни неща, както и във тайния архив на Ватикана. Защо не се коментират ръкописите (400 на брой) от фонда на проф. Дуйчев? Божидар Димитров искаше даже да ги връщаме на гърците, като ги разменим за Паисиевата история. Те наистина са писани на гръцки едзик, но са български. Знаете ли за ръкописите на българския философ Йоан Продромос, които са се съхранявали в Константинопол и сега са в Испания?!? Там историята (на ръкописите) е много интересна; някой път ще ви я разкажа! Който търси - намира! Мисля, че в тази насока ни очакват големи изненади......

[КГ125]

Добре де, защо никой не се занимава с това?!

[sisinda]

Съжалявам, че не мога да отделя време за коментари, но в момента съм твърде заета с други неща.

Редактирано Януари 23, 2008 от ISTORIK

[Galahad]

Дори българските ръкописи в Русия и Украйна не са съвсем внимателно проучени, както и библиотеката на Григорий Цамблак, намираща се в Молдова, в българския манастир "Нямц"!

Ето един от ръкописите дето е събрал Григорович. По-точно там има линк към преписите на този ръкопис, които са били при него. По-натам ще пусна и двете издания, защото в различните преписи и издания има различни сведения за бълг. земи. Но засега е само това от "Гласника", за което той говори в бележките (Григорович споменава н. 5, но Трощанския е доста по-разширен, а този е много по близък по съдържание до неговите преписи).

Хрониката на Мокса също той я пуска н обръщение - тя е по безименната бълг. хроника.

И това писмо до Мирчо.

Но ми се струва, че очакванията на Доктора са доста по-големи от суровата реалност.

[Доктора]

Ето един от ръкописите дето е събрал Григорович. По-точно там има линк към преписите на този ръкопис, които са били при него. По-натам ще пусна и двете издания, защото в различните преписи и издания има различни сведения за бълг. земи. Но засега е само това от "Гласника", за което той говори в бележките (Григорович споменава н. 5, но Трощанския е доста по-разширен, а този е много по близък по съдържание до неговите преписи).

Хрониката на Мокса също той я пуска н обръщение - тя е по безименната бълг. хроника.

И това писмо до Мирчо.

Но ми се струва, че очакванията на Доктора са доста по-големи от суровата реалност.

Благодаря за ръкописите! При удобен случай ще сканирам "Зографската история" (открита от Георги С. Раковски), която е слабо позната на много хора и ще я кача тук в оригинал на старобългарски! Там има много любопитни и ценни данни за произхода на българите!

[Galahad]

Благодаря за ръкописите! При удобен случай ще сканирам "Зографската история" (открита от Георги С. Раковски), която е слабо позната на много хора и ще я кача тук в оригинал на старобългарски! Там има много любопитни и ценни данни за произхода на българите!

Емо, известен в мрежата още като Зиези вече е свършил тази работа.

[Доктора]

Емо, известен в мрежата още като Зиези вече е свършил тази работа.

Да сега се сетих, че Емил Костадинов (Зиези) я има в неговия сайт! С него сме приятели между другото и сме правили съвместни проекти. Тази история е много важна, първо защото е по-стара от Паисиевата, второ е писана независимо от неговите източници и трето данните там се потвърждават от историята на поп Йовчо Попниколов от Трявна "Летопис и родословие" и историята на йеросхимонах Спиридон Габровски (1792 г.)! Тези три независимо написани истории трябва много внимателно да се анализират от изследователите, за да излязат някои истини за произхода на българите, които по начало са трако-кимерийци!

[Galahad]

Там ончасти има и Спиридоновата. А на Краройна са католишките - на Петър Богдан и на Клайнер (първата част).

Навярно нещо има и в Сказание в кратце от 16в., ама от него имам само първата от 46-те страници - бях я качил някъде във форума. Но първата стига само до 3 ден от Сътворението. Ама изгубих дирята на останалите 45.

[Доктора]

Там ончасти има и Спиридоновата. А на Краройна са католишките - на Петър Богдан и на Клайнер (първата част).

Навярно нещо има и в Сказание в кратце от 16в., ама от него имам само първата от 46-те страници - бях я качил някъде във форума. Но първата стига само до 3 ден от Сътворението. Ама изгубих дирята на останалите 45.

Би ли ни осветлил кое е това "Сказание вкратце" от 16 в.; автор, къде е публикувано, линк към текст; другите специално аз ги имам!?! Историята на Спирдон Габровски е в две издания - фототипно и преведена на новобългарски! Според мен тя е и най-интересна като фактология и изворов материал! Неизвестно защо обаче учените с бетонните глави си мълчат по въпроса - май защото им обърква съчинените и измислени панславянски тези за произхода на българите!?!.......

[ISTORIK]

http://www.kroraina.com/

http://store3.data.bg/robot/Osprey/

Тук има интересности за сваляне...

Редактирано Януари 28, 2008 от ISTORIK

[Доктора]

http://www.kroraina.com/

http://store3.data.bg/robot/Osprey/

Тук има интересности за сваляне...

Защо сайтовете са на английски, тия некви "глобални патриоти" ли са или що?!? Иначе има интересни работи няма спор.