Датиране на периода на зависимост на царство България от Златната орда

[Иванко Тертер]

К. Гербов в своя студия добре забеляза, че "Йоан" всъщност е знак - титла на самодържец /сред владетелите на българската държавностна традиция, според мен/. Имаме "Йоан" "Асен" ІІ. Ако "Йоан" /самодържец, от бога/ е добавката, която е получил след възцаряването си в 1217 г., а "Асен ІІ" е указател за баща му-родоначалника на владетелския род, ДА НЕ БИ ВАСИЛИЙ ДА Е НЕГОВОТО ЛИЧНО ИМЕ ПО РОЖДЕНИЕ??

Наистина е интересен въпроса на resavsky - Ако Йоан/Иван е титла защо никой от синовете на Иван Асен ІІ не носи това име?

Според мен, отговорът е, че попадаме под "татаро-монголска" зависимост през 1242г. и българските владетели вече не са "самодържци", а васали на Златната орда. И така до началото на ХІV век, когато това златоординско влияние се отхвърля и се достига до Йоан Стефан, Йоан Александър, Йоан Страцимир, Йоан Шишман, след които отново попадаме под чуждо васално влияние и "Йоан" липсва при Константин ІІ Асен 1397-1422?

При отвъддунавските български воеводи и принцепси след отхвърляне на унгарската зависимост в 1330 г. имаме "Йоан" Бесарабъ, на моменти после се губи /унгарско-турско влияние пак/ и изчезва окончателно след "Йоан" Мирчо, когато вече Влахия окончателно става васал на османската държава и не са самодържци?

resavsky е на мнение, че до 1341/ 1342 г., когато умира Узбек хан-велик владетел на Златната орда, сме си чинни васали. След смъртта на Узбек хан Златната орда изпада във вътрешни борби и постепено губи статута си на регионална суперсила.Кога България отхвърля васалния си статут спрямо Златната орда - не знам, но със сигурност - след смъртта на Узбек.

Обаче аз смятам, че няма твърди данни за отхвърляне на зависимостта едва след смъртта на Узбек хан /1341 г./. Узбек хан и преди смъртта си има проблеми с немалко от зависимите от него владетели, предимно от руските княжества. Така, че спокойно може да е отхвърлена зависимостта от ордата през 1330 г., веднага след битката при Велбъжд, когато е наложен компромисен цар "Йоан" Стефан. Възможно е партията на Белаур и другите велемощни български боляри да договарят гаранции за поддръжка от страна на сръбския крал /с позиции сред висшите слоеве в ордата, между другото/ при защита на независимостта при евентуалнен наказателен поход на Узбек хан. В този смисъл "Йоан" от 1330/ 1331 г. си е доста логична позиция.

resavski посочва интересен източник за тезата си:

За похода на турците от 1341 г. при който е превзет град Килия в Дунавската делта. Разказа на Никифор Григора е категоричен. Васалът Иван Александър се оплаква на своя сюзерен Узбек. И след реакцията на Узбек, турците поне десетина години не си и помисят да нападнат България.

resavski, можеш ли да дадеш връзка към този източник? Много е интересно сведението за поход на турците през 1341 г. в Килия в делтата на Дунав. Отделно е интересно, че Килия е пряко владение на Йоан Александър, щом той се жалва на Узбек хан. Интересна тема, нека я изследваме по-подробно.

Датиране (външна периодизация) на началто и края на зависимостта на царство България от Златната орда.

Моето мнение засега е начало през 1242 г. и край 1330 г.

Ето как би изглеждала линията на времето:

---/Р.Хр. ---- ... -----------------/1242--------------------------/1330-------- ... ---------/2008------->

[ISTORIK]

Съюзници и военачалници кумани, татари, алани във Второто бълг. царство

в книгата на Пламен Павлов "Бунтари и авантюристи в средновековна България", второ изд. 2005 г.

Татарите или "монголите", както официално се наричали техните владетели (в руската историография "татаро-монголите" или "монголо-татарите"), поставили България в тежка данъчна и известна политическа зависимост през 1242-1243 г. Тогава техните войски, прегазвайки Унгария, Полша, част от Германия, Хърватско, отчасти Босна и Сърбия, се завърнали в степите край Волга през земите на Второто българско царство. Правителството на малолетния Калиман I Асен (1241-1246) нямало особен избор, още повече, че степните завоеватели разорили редица български градове (Преслав, Червен, Дръстър/Силистра, Килия в Дунавската делта и др.). Българските царе обаче се опитвали да лавират, обръщайки бедата в полза... През 1265 г. цар Константин Тих-Асен (1256-1277) умело използвал татарския поход против Византия, за да нанесе тежък удар на усилилата се след 1261 г. империя. Тогава на българска страна участвал най-вероятно татарският темник Бурундай, управител на югозападните земи на "Златната Орда" (част от дн. Украйна и Молдова). Около 1274 г. обаче Византия се съюзила с могъщия татарски хан-сепаратист Ногай, установил се в същите тези земи. Набезите на Ногаевите татари дестабилизирали страната, а единствено селският цар Ивайло (1277-1280) се осмелил да се сражава с "господарите на света" и дори имал известни успехи срещу тях. Най-накрая обаче и Ивайло бил принуден да признае върховенството на Ногай, а византийските интриги предизвикали гибелта му по време на един пир в двора на могъщия татарин...

Във времето на Ивайловото движение в България се появил един донякъде загадъчен за нас военачалник, т.нар. "Касим бег". Повечето автори го смятат за покръстен във Визатия татарин, който станал протостратор на византийското протеже Иван Асен III (1279-1280). Приема се също, че той изведнъж преминал на страната на Ивайло, защото бил убит заедно с него, когато в пристъп на "лошо пиянство" Ногай заповядал да убият българския селски цар. Всъщност този човек не се е казвал "Касим" (име, което византийските автори пишат правилно!), нито пък е бил татарин. Най-вероятно името му било "Джасим бег","паша" (или нещо подобно), както може да се мисли от изписването "Цасимпаксин" у Георги Папимер. Това ни кара да мислим, че той бил покръстен селджукски турчин или "туркопул". Такива хора имало във Византия по същото време и е съвсем естествено един малоазийски "динат" ("болярин"), какъвто бил преди Ивайловото въстание Иван Асен, да бил свързан с подобни личности. По всяка вероятност т.нар. "Касим бег" си оставал Иван-Асенов протостратор и при "визитата" в двора на Ногай. Вярно е, че тогава той бил убит заедно с Ивайло, но и самият Иван Асен III насмалко щял да сподели участта им, ако не го била спасила Ефросина - "византийската" съпруга на Ногай, чийто зет се явявал Иван Асен...

Вече стана дума за бълагаро-татарските връзки в края на XIII и началото на XIV в. (вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав). При цар Теодор Светослав татарската хегемония в България била донякъде преодоляна. Става въпрос обаче най-вече за пряката татарска намеса в българските вътрешни работи. Иначе и България, и Византия продължавали "да изпращат подаръци..." и "да ухажват..." татарските ханове, както четем в тогавашните египетски летописи. Нещо повече, през XIV в. в повечето български военни кампании участвали съюзни татарски контингенти - обикновено около 2-3 хиляди души, какъвто бил съставът на един (непълен) татарски тумен. Наред с това българските власти предоставяли "коридор" за самостоятелни татарски нападения, в повечето случаи съвпадащи с интересите на царете в Търново.

Най-масирани били трите татарски нападения в Източна Тракия в периода 1320-1324, във времето, когато българо-византийските отношения били враждебни. Особено опустошителен бил последният поход, ръководен от "стратезите-автократори" (темниците) Тетах и Тоглу Торган. Наред с тях Йоан Кантакузин споменава и някой си "Тазпугас", който, както изглежда, ръководел цялата акция. Именно той разговарял със съимператора Андроник III Млади, който така и не посмял да даде сражение на татарите. Този знатен татарин, чието име почти съвпада с онова на Ногаевият зет Таз (Таз-Буга), вероятно бил негов наследник, тъй като самият Таз вече не бил между живите. Таз обаче имал пряко отношение към района на Долни Дунав и още през 1299 г. заедно с темника Тонгуз според ан-Нувайри ръководил "грабителски поход в земята на власите", която за египетския автор е идентична с България. Ако се обърнем към топонимията на Пруто-Днестърското междуречие, там ще открием топонима Тазлъу (както и Тонгузен - по името на Тонгуз! - вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав), които според специалистите отразяват възникването на татарски владения в дн. Молдова. Ако това е действително така, то именно Таз и наследниците му били сред най-близкостоящите и поддържащи връзки с България татарски управници. Естествено, именно чрез такива личности българските царе поддържали своите контакти с "Ордата", а обичайните татарски подкрепления в армиите на Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) били осигурени чрез тях, под командването им и т.н. Тъй като споменатите три татарски похода съвпадат с активната политика на Теодор Светослав (1300-1321), Георги II Тертер (1321-1322) и, особено, на възцарилия се през 1323 г. Михаил Шишман, то те очевидно са съгласувани с Търново. "Татарският страх" във Византия според съвремениците Григора и Кантакузин продължавал да се шири и през 1327 и 1334 г., което също надали е без връзка с политиката на България.

Най-вероятно през 1341 г. по византийско внушение айдънският турски бей Умур със своята флота опустошил българското Черноморие, като достигнал и разграбил град Килия в Дунавската делта. Скоро след това, както научаваме от едно писмо на известния византийски интелектуалец и "еретик" от български произход Григорий Акиндин, "скитския цар" (хан Узбек) заплашил империята с наказателен поход и дори с превземането на Константинопол! Той готвел за целта 60 хилядна армия. Византийското правителство веднага изпрaтило в Сарай мисия, която успяла да разубеди хана и да възстанови мира. И все пак, през същата 1341 г. една татарска армия жестоко опустошила византийска Тракия, като избивала или отвличала в робство срещнатите тук турски банди. Според Григора тази наказателна акция била наказание за неизплащането на обичайния византийски данък към "Ордата".

Ако се вгледаме в обстановката, едва ли българските владетели са останали безучастни. По всяка вероятност добруджанският владетел Балик, а защо не и самият цар Иван Александър (заплашван през 1341 г. от Кантакузин с флотска акция към Видин през морето и по течението на Дунав!), потърсили закрилата на Узбек. Татарите очевидно били подразнени от турската намеса в регион, смятан от тях за собствена сфера на влияние. И през 1342 г. татарски орди нахлули в Източна Тракия, нанасяйки удари на ромеите, което косвено обслужвало интересите на Иван Александър за териториално разширение в южна посока.

Идвали ли са татарски заселници в средновековна България? Без съмнение такива случаи е имало, както ги е имало и преди това с куманите. Най-интересен е епизодът с Ногаевия внук Каракишек (син на хан Чака), с когото свързали съдбата си и татарските вождове Джерик-Темир и Юлукутлу. Те бягали от гнева на могъщия Токту, рязярен особено от бунта на Турай, третият син на Ногай, съответно чичо на Каракишек. Това станало през 1302 г., а бегълците намерили убежище "...в земята на Шишемен", която се наричала "Будул" и била съседна с Унгария. Въпреки колебанията на някои ориенталисти, явно става дума за Бдин/Видин и за българския видински владетел Шишман. Трите хиляди татарски конници, водени от Каракишек, усилили армията на този местен владетел, като респектирали съседните сърби и унгарци.

Последната татарска "вълна" в средновековна България дошла през 1399 г., водена от Актав. Татарите бягали от могъщия монголски завоевател Тимур/Тамерлан, който мечтаел да възкреси "световната империя" на Чингис хан. През 1395 г. той разорил жестоко Сарай на Волга, столицата на "Златната Орда", оплячкосал Крим, стигнал до Киев... Хората на Актав тръгнали към Долни Дунав, искайки да се заселят в богатата равнина "Исраяка", т.е. Тракия, както е изопачил името й един персийски летописец. Средновековна България по онова време била в руини, голямата част от нея вече била завладяна от османците, а "татарите на Актав" (трайно название в османските извори!) нанесли гибелен удар на последните остатъци от държавицата на добруджанския деспот Иванко. Именно те превзели и разорили Варна, след което градът попаднал под турска власт. "Татарите на Актав" били трудно усмирени от османската власт, като се наложило да ги разселят на различни места в България. Една тяхна група дала името на гр. Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик).

---

Нова вълна от татари се заселва по българските земи през XVIII век. Турция им предоставя земи и селища, в замяна на Кримския полуостров.

Донка Петканова "Разноликото средновековие, отразено в литературата", 2006 г.

---

Ако това ще помогне ето и карта на България от началото на периода...

България при царете Борил и Иван II Асен/Иван-Асен II...

[resavsky]

Е щом Византия през 1341 г. е плащала данък на Златната орда какво остава за България?

П.П. Довечера ще си преровя източници и ще посоча други данни.

[Иванко Тертер]

Византия е плащала и данък на Аспарух, Тервел и др наши канове. Това не прави константинополските императори васали и зависими от българите. Спокойно може да се смята този към 1341 г. данък, за данък "уважение", а не за данък "покорство и зависимост".

Ако приемем хипотезата за период 1242-1330 г. на плащане данък "покорство" от зависими владетели /българските царе/ към сюзерен /Златната орда/, от 1330 до 1341 г. приемам плащането на данък като данък "уважение" от независим владетел /Йоан Александър/ към друг такъв /Узбек хан/.

Това ми е мисълта.

[Galahad]

При управлението на цар Иват Александър вече има феод. раздробеност на Европа, а армиите не са наборни, а феод. дружини, които по същество са си наемници. тъя че цар Иван Олександър е имал честия навик да използва чужди наемници за воен. си кампаний. Той бил един финансов факир и винаги имал достатъчно парици - я за манастири, а за да си вземе някоя армийка. Той ползва татри срещу Византия, турци срещу унгария, власи срещу Унгария (в този случай плаща с пари от Вазнития, дадени му във връзка със сключения мир, като той се съгласил савойците да предадат отнетите му от тях крепости на Византия). Тъй че татарите не са били Дядо Иван, а било срещу заплащане, било просто за плачка помагали на цар Иван Александър срещу Византия. Византия разбира се не спяла и им давала парици да я напаат, но ако забавела вноските - е, тогава войните били чести и винаги се намирало кой да се съюзи с тях за да могат дружно да отмъкнат нещо.

У нас за татарско влияние, което може да наречем васалитет може да говорим с някои прекъсвания от Калиман І до Тодор Светослав. Отделен е въпросът, ако татарския хан е отстъпил на някой от царете поземлени владения - в този случай той си цар в България, а в това владение си е васал на хана (има виждане, че Тодор Светослав е получил като феод. владение Бесарабия като благодарност за убийството на Чака).