Български предводител на име Кеан/Реан

[КГ125]

Сведението е заето от анонимния секретар на маджарския крал Бела IV (1235—1270); Anonymi Belae Regis notarii De gestis Hungarorum libery St. Endlicher. Rerum Hungaricarum monumenta Arpadiana. Leipzig, 1931, p. 13; „Terram vero que iacet inter Thisciam et Danubium, preoccupavisset sibi Keanusmagnus dux Bulgari(a)e, avus Salani ducis, usque ad confinium Ruthenorum et Polonorum et fecisset ibi habitare Sclavos et Bulgaros”.

Ще се пошегувам, че и Кеану Рийвс е командвали българите, но извън шегата – ако този хронист просто не е объркал „Кан” с лично име, кой би могъл да бъде този?

Клайнер го нарича „Реан”, в бележката към книгата му е коментарът, който соча по-горе. Сочи се и едно българско изследване - Стр. Лишев. Нови данни за феодалните отношения в България през X в. — Изв. Инст. за българска история, VI (1956), с. 426 и бел. 3.

Редактирано Септември 13, 2009 от КГ125

[T.Jonchev]

Уха, дълбоко си се заровил!

В историографията се приема, че Кеанус Магнус ще рече "великия кан". Свързват го с Крум или с Омуртаг и на тази база са правени опити да се прецени какъв роднина се пада Салан на Симеон Велики, понеже се знае, че е действал в края на IX и началото на Х век.

[resavsky]

Някой не беше ли приел че "Салан" е именно Симеон Велики?

[T.Jonchev]

Аз не знам такъв. Салан управлява област и се предполага, че е комит.

[КГ125]

Уха, дълбоко си се заровил!

В историографията се приема, че Кеанус Магнус ще рече "великия кан". Свързват го с Крум или с Омуртаг и на тази база са правени опити да се прецени какъв роднина се пада Салан на Симеон Велики, понеже се знае, че е действал в края на IX и началото на Х век.

Значи, правилно ми се е сторило , че е объркано "кан". Просто думата Кеан ни на латински, ни на български никак не звучи. /BTW още едно доказателство дали е кан или хан, макар и косвено./

[КГ125]

Останах с впечатление от писаното от Клайнер, че той го отнася този Реан/Кеан към по-стар период, преди трайното идване на българите на Балканите ???

„Terram vero que iacet inter Thisciam et Danubium, preoccupavisset sibi Keanusmagnus dux Bulgari(a)e, avus Salani ducis, usque ad confinium Ruthenorum et Polonorum et fecisset ibi habitare Sclavos et Bulgaros”.

Някой би ли превел това?

[Aspandiat]

Много набързо го оправихте горкия Реан Ето текстът, който КГ има предвид:

1. “Великият български предводител Реан с помощта и по съвета на император Анастасий, със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток към запад и завзел не само България, но и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум. Обаче кралят на Италия (на Остготското кралство в Италия) излязъл срещу българите със силна армия, превзел завзетия от тях Сирмиум и в 504 г. ги разбил напълно в сражение, както свидетелстват Марцелин и Касиодор в своите хроники. След това поражение българите се завърнали и завзели в Банат земите около Тиса, които запазили чак до 884 г.”. Клайнер прави и друго уточнение: “Реан. Пръв вожд на българите, към лято Христово 504-о завзел не само България, но и голяма част от Унгария и Сирмиум. От Сирмиум обаче той бил отблъснат от краля на Италия Теодорих и на връщане завзел Банат и земите около Тиса. Най-вече той получил във владение обширната земя от император Анастасий и я нарекъл България. Той царувал дълго, а след него [царували] синовете му”.

Нямам много доверие на тия еквилибристики Реан-Кеан. Ето защо (откъс от "Джагфар тарихы"). Хронологията съвпада, походите южно от Дунава също.

“Синът на Масгут Татра се прославил с успешни набези срещу Рум (т.е. Византия), които извършвал с помощта на подвластните му улчийци (т.е. славяни)”

В "Шан къзъ дастанъ" ("СКазание за дъщерята на Шан", а не на хана) името е още по-интересно - Тат Иран, почти еднакво с Реан.

От злоба засумтял там Мал

и към дервиша полетял.

Но щом го шибнал Тат Иран,

Бикът свиреп бил обуздан. (строфа 1099)

Блазиус Клайнер дава и други сведения за Реан:

2. “Достопочтеният отец Франциск Кери в краткото си изложение за императорите към 594 г. твърди, че българите са били подвластни на аварския владетел като роби. Обаче с драговолното позволение на този голям историк на лист 20 посочих от унгарския църковен летописец Инхофер, че българите още през 541 г. са били свързани с хуните или аварите и са водели война с общи оръжия и войска и следователно българите не са били подчинени в робство на аварите, но са били свързани с тях с най-тесен съюз, за да си давали взаимно военна помощ. Този съюз българите не били сключили необмислено, понеже, макар вождът на Велика България Реан са е виждал, че лесно би превзел във война много земи, обаче бидейки заобиколен отвсякъде от врагове и отстъпената от Анастасий земя още не била доведена в добър ред, налагало се да победят и да се покорят по-малките врагове, а с по-големите са се сключи мир. Така и станало, щото или самият Реан, или пък неговият син да сключи траен мир с аварите или хуните, за да може по-добре да уреди държавата си и заедно с аварите или хуните да се обогати чрез постоянни плячкосвания, извършвани в земите на ромеите и на другите съседни народи”

3. “В лято Христово 762-ро българите се разбунтували против хана си Тервел и го унищожили заедно с целия род Реан, който дотогава властвал над тях, като на негово място поставили някой си Телец”.

4. “Кубрат. Втори български можд, син на Реан... Требел. Трети български княз, син на Кубрат... Требел бил обсипан с много дарове и получил от императора също и титлата кесар. Възгордян обаче от тази празна титла, той се отнесъл жестоко към своите българи и дотолкова си навлякъл омразата на всички, че те се вдигнали на бунт и убили не само него, но и целия Реанов род”.

П.П. Дуйчев си признава в прав текст, че не всички източници, позвани от Клайнер, са установени. Ето самопризнанието му:

“От всички няколко десетки съчинения, използвани от него, не бе възможно въпреки всички дирения в някои от най-големите европейски библиотеки (например Ватиканската библиотека, библиотеката на Източния институт в Рим, Националната библиотека в Париж и някои други специални библиотеки) да бъдат точно отъждествени само няколко заглавия. Някои съчинения обаче са така редки днес, че не можах да направя непосредствени справки с тях за проверката на писаното от Блазиус Клайнер”.

Така че по-спокойно с тези Реан > Кеан само защото R приличало на K в латиницата.

[resavsky]

Петър Добрев беше идентифицирал този Реан и Ирник от Именника.

[Aspandiat]

Петър Добрев беше идентифицирал този Реан и Ирник от Именника.

Само заради едно Р..Н (в Реан) и .РН.К (в Ирник). И го беше изкарал, че е живял едва ли не 100 години. А и Петър Добрев не е е съвсем подходящ за научен стандарт

[проф. Добрев]

Така че по-спокойно с тези Реан > Кеан само защото R приличало на K в латиницата.

Кеан има в латиноезичните маджарски хроники, а и по подобен начин звучи китайската транскрипция на каган.

Българските князе, жупани и воеводи в Отвъддунавска България

По средата на ІХ в., Отвъддунавска България, както съобщава анонимният Баварски географ, е “страна грамадна с многочислено население” и е разпределена на редица отделни княжества или воеводства, подчинени на върховната власт на Българското царство, като са и добре известни имената и седалищата на някои от тях – княжество Трансилвания на дук Дюла с главен град Ерделю; боляринът жупан Салан, със седалище най-вероятно креп. Олпар, дн. Тисаалпар на Средна Тиса, за когото Анонимус твърди, че е внук на хан Крум и земите му се простират от Бодрог през Алфьолд чак до Долни Дунав (П. Юхас; ЛтИзв-5.1); приема се, че е потомък на хан Крум и контролира подножието на Карпатите [boba 1982, 74], но по-вероятно владее и управлява като наместник на българския владетел земите между Дунав и Тиса, които на север се простират чак до границата на поляците и рутените, т.е. частта от днешно Словашко на запад докъм р. Хрон (П. Коледаров), докато влизащата в тези доста обширни земи област на днешния унгарски гр. Земплин, я управлява дук Лаборц, дори и името на когото според унгарския езиковед J. Melich [1921, 1; ~*~1923, 69] е прабългарско и има за основа праб. *алп-барс “хероят пантер”, т.е. “източноазиатски лъв”, както превежда и пояснява проф. П. Коледаров [1979, 18], а след него тази етимология я приема и редакторът на последните латински извори (ЛтИзв-5.1).

Според нас обаче Името произхожда по-скоро от общотюркския изобщо и прабългарския в частност апл *алабарс “вид пантера”, букв. “пъстър барс”, от втората част на което сложносъставно име, както ще се види малко по-долу, са и имената на редица българи от Панония и Трансилвания, и който произход достатъчно подробно и многостранно се обосновава и доказва по-нататък в друго наше изследване върху българските собствени имена от източноезиков произход и по-специално с оглед произхода и развитието на името на цар Борис Кръстител, предварителната публикация върху което име може да се види в нашия личен сайт [Dobrev 2004].

През първите години от царуването на хан Омуртаг (814-831), франките подстрекават славяните тимочани и абодрити, те пък правят опити да се преселят в земите на франките; славяните между Дунав и Тиса правят опит да се отцепят и да завземат територии от българската държава, като прибягват и търсят помощта пак на франките; хан Омуртаг няколко пъти пише, предупреждава и умолява чрез пратеници франкския император Людовик, да се въздържа от вземане на страна, иска съдействие при уреждането на спора, но императорът не бърза да уреди двустранните отношения и протака преговорите.

През 826 г. (ЛтИзв-5.1) или през 827 г. (Histoire de la Transylvanie) български войски навлизат с флот по р. Драва, нападат владенията на франките между Драва и Сава и “с цената на една многогодишна война” българите отнемат Сирмия от франките; “нападат Моравия, разположена по западния бряг на крайбрежието Гарам” и разоряват с огън и меч славяните в Горна Панония, прогонват техните князе и назначават на тяхно място български управители измежду висшите сановници в Столицата или от вътрешността на Страната, която мярка обаче не е повсеместна и българските царе от това време, главно хан Крум и хан Омуртаг, определят и назначават за жупани, областни управители, също така и някои от местните князе, боляри или воеводи (История на България; П. Коледаров; ЛтИзв-2; Histoire de la Transylvanie), с което фактически, може да се каже, не само се осъществява и регулира и административно-териториалното деление на тези български земи конкретно и на Държавата като цяло, но се и доуточнява и стабилизира и нейната северозападна граница.

Князе, дукове, банове или жупани на българите и славяните по тези български земи, през различно време, са Алпбарс, Болуг, Борс, Булчу (955), Кеан, Ахтум, Гладъ, Морут, Менуморyт, Дюла-старши, Дюла-младши, Лаборц, Салан, Тухутум, Хуба, Добока, Литовой, Сенеслав и др., именно поради което, без да сме в състояние да преценим и определим по-точно броя на комитатите върху западните отвъддунавски земи, те надали са се свеждали само до един единствен – по Тиса и Седмиградско, както приема като че ли проф. П. Коледаров [1979, 20], а това, че по времето вече на Арпад, обл. Заранд, дн. гр. Арад в Румъния е комитат, се потвърждава и от Анонимус [ЛтИзв-5.1, 56].

Сред жупаните, определени и назначени от българските ханове и царе, има и сановници от техния, царския род и такъв например е княз Салан, за когото в летописите се казва, че е потомък на великия хан, който някога присъединил тези области към своята държава – хан Крум или синът му хан Омуртаг, и който княз владее земите източно от Дунав и западно от дясното крайбрежие на Тиса със северна граница южно от днешна Будапеща, така че центрове на тази обширна и богата област са градовете Тител, Чорнград и Алпар (П. Коледаров), но главното място сред тях, както съобщава Анонимус, като че ли се пада на Алпар (Gombos-1), който следва да се приеме съответно и за нещо като столица или поне главен град на Областта.

Колкото пък до алтернативното решение на проф. П. Коледаров относно това на кого всъщност е потомък княз Салан – на хан Крум или на хан Омуртаг, трябва все пак да се има предвид, че тези земи към българската империя, както вече на няколко места се отбеляза по-горе, ги присъединява хан Крум, докато хан Омуртаг воюва и лично ръководи военните действия срещу панонските славяни на запад от Дунав, следователно княз Салан най-вероятно трябва да е потомък на хан Крум по линията на различно-друго от това на хан Омуртаг, разклонение на неговото родословно дърво.

Княжеството на войводата Гелу е с център около днешния град Клуж, докато Темешки Банат има за главен град Кеве, сега гр. Кубин; воеводството на княза на секелите Менуморут, който е внук на княз Морут (ЛтИзв-5.1), владее земите между Тиса и реките Самеш на север и Муреш на юг с главен град, крепостта Бихор (Gombos-1), докато западно и източно от р. Олта има още две воеводства, второто от които е банството на Басарабите.

Лансирано е мнение, според което мли Морут е собствено хазарско по произход [Khazarian Names 2001, 2], откъдето като че ли трябва да се направи изводът, че и самият княз е хазарин, в противовес на което обаче в действителност при излишно подробния си, но безуспешен опит да докаже, че княз Морут не е българин, а поморавски славянин и то син на моравския княз Коцел, I. Boba [1987], наред с някои пропуски или недоглеждания от културно-исторически характер, като например това, че в Изворите няма данни обл. Бихар да е населявана от западни славяни, напразно се опитва да обоснове славянския произход на мли Morot като собствено унгарска интерпретация на отхидронимния “южнославянски”(!?) генм Moravac на основата и като резултат от характерната за средновековния унгарски език фонетична промяна c>t, защото само я декларира тази промяна, а в действителност не привежда никакви доказателства под формата и на други имена или думи, видоизменили се на същата основа и доказващи по такъв начин нейното историческо проявление, пък и в края на краищата се оказва, че тогава си съществува и “Hungarian clan name “Maroth”, първо, и второ, въпреки че й придава знач. “жилище”, не посочва произхода и лексико-граматичната принадлежност на лекс. lak, според него, но всъщност laka от назв. “Marot Laka” с коректно определеното знач. “мястото, където живее Марот”, което според нас обаче не може да е нито славянско, нито пък унгарско, а единствено прабългарският суф. -lak със знач. “наличие на голям брой от предметите, назовани посредством основата”, т.е. цялото име вече има знач. “мястото, където се намира, живее родът Марот” и който род очевидно-безспорно е наименован така по името на неговия родоначалник българина Марот, а самото име пък на основата и по силата на характерната едновременно за прабългарския, унгарския и южнославянските езици лабиализация на краткото неударено а се видоизменя в Morot, откъдето като цяло, разбира се, следва, че това мъжко лично име надали име нещо общо с името на известната река [710-713].

Между впрочем основателността и коректността на целия този анализ се потвърждава още и от наличието в унгарския език на ойкнм Nándorlaka [Kiss-2, 221], при който, доколкото първата съставка на Името възниква на основата на предимно унгарския етнм nándor като друго название на ранносредновековните българи, общо-резултативното значение на производната лексема, на основата на която възниква този ойконим, безспорно-очевидно трябва да е “място, където има или живеят българи”.

Маджарите се опитват да преминат р. Темешъ и тогава насреща им излиза с голяма войска от пехота и конница “жупан Гладъ”, а след като е победен, той се оттегля в българските земи отвъд р. Олта, докато воеводството Темешки Банат просъществува още някое време, до 1003 г. (Л. Милетичъ).

Откъм средата на Х в. богат поземлен собственик, не само в басейна на р. Марош (Л. Милетичъ), както ще се види малко по-долу, е боляринът Гиляд, който, според Анонимус, “дошъл от Бъдин град с помощта на куманите” (ЛтИзв-5.1) и който, както и неговият потомък, воеводата княз и жупан Ахтум, според едно от мненията, владее земите, ограничени от Тиса, Дунав, Криш и Хацегулуй, с център гр. Морисена на р. Муреш (RmİEnc), а според друго - единствено и само “земите по р. Марош до замъка Хором” [Gombos-1, 249].

В действителност според далеко по-адекватното и убедително според нас виждане, българският жупан княз Гиляд владее и управлява като че ли най-големия на север от Дунав, Видинския комитат, който се простира между Западна Стара планина на юг и вододела на реките Марош и Бели Кереш, т.е. планините Заранд и Корду на север, като най-северната опора на тази българска военно-административна единица е крепостта Марошвар, днес гр. Чанад в Западна Румъния, и тъкмо този жупан е сред онези областни управители, за които “Има основание да се допуска, че към края на управлението на цар Петър по-важните комитати с ключеви позиции за отбраната на страната са били поверявани на съвсем близки родственици на династията” (П. Коледаров).

Затова, представител на местната българска администрация и власт в земите между Западна Стара планина, р. Тиса, р. Марош и р. Олт на изток, по средата на Х в. и по-точно, по времето на цар Петър (927-970), областен управител и по-точно, жупан на по-голямата част от отвъддунавската българска територия и същевременно богат поземлен собственик в басейна именно на р. Марош, е българският болярин княз Гиляд, който не само по произход е от гр. Видин, но е и назначен за управител на тази българска провинция от своя родственик българския цар.

И като се има предвид току-що цитираното съобщение на Анонимус, както и съществуващата практика за управители на жизнено важни и значими за българската държава области да се назначават сановници от царската династия, трябва да приемем, че княз Гиляд е най-вероятно внук на цар Борис Кръстител, по линията обаче на различно-друго от това на цар Симеон (893-927), разклонение на неговото родословно дърво, а е назначен за областен управител от цар Петър с цел да прегради пътя и да спре непрекъснатите разбойнически набези на маджарите срещу и през българските земи и особено към Византия, с което те създават и допълнително напрежение между двете съседни държави с необратимо-трагични исторически последици за българската държава, както по-подробно ще се види по-долу.

Личното име на този български княз областен управител се среща в няколко фонетически нетъждествени форми, като в средновековния унгарски език например неговият облик е Keled, Kelаd, в староунгарска латиноезична грамота то има вида Quelede, а при византийския историограф Кинам – Κελαδής [Бьодей 1989, 462; Gombos-3, 2155] и според проф. Т. Балкански [1996а] се образува на основата на праб. ак алат “бели алати” [36], а от унгарски езиковеди се извежда от топнм Gilâd, Galad, безспорно налице и в името на манастир във вида Galadmonstora [Györffy 1965, 42], а така също и в банатския ойкнм Ghlad [WdAtl], докато най-популярната и разпространена форма на същото Глад, очевидно-безспорно е неговият славянизиран вариант, резултат от действието на характерната за южните славянски езици ликвидна метатеза.

Според нас обаче този вид топоними и домоними – названия на сгради, по-често и по принцип възникват и се образуват на основата на антропоними – названия на лица, ето защо ние сме принудени да приемем, че по-скоро горните названия възникват и се развиват на основата на личното име на този български сановник, най-разпространената форма на което обл. Глад безспорно е неговият славянизиран вид, резултат от действието на известната ликвидна метатеза.

Самото име засега, поне за нас, си остава доста неясно по структура и произход, въпреки че в Изворите и Литературата нерядко попадаме на близки по гласеж славянски, византийски или други по произход и принадлежност мъжки лични и фамилни имена като например фамилното име на солунския управител през 1004 г. Йоан Халд [История на България 1981, 415], мли Хилвуд, Хиливуд на славянски вожд, когото император Юстиниан назначил през 531 г. за управител на Тракия със задачата “да защищава дунавската погранична линия” от набезите на хунобългари и славяни [Златарски 1970, 91-92,98] или пък прозв Голиад Поморавски на императора на франките Людовик Благочестиви (814-840), с които хан Омуртаг воюва много успешно [Бешевлиев 1982, 44; Златарски 1970, 400-407].

Наред с това, като приемаме и резервите по въпроса и на проф. П. Коледаров [1979], все пак не можем да се съгласим, че мли Глад няма нищо общо с току-що цитираните “местни патронимистични имена”, а “се среща в латинизираната форма Kadalorum, която се споменава като фамилно име на граф Bulgar или Bulgarellus” [18], защото при тази форма се наблюдава съвсем друго разположение на последните две съгласни и евентуално протеклата метатеза се нуждае от специално историколингвистично доказателство и аргументация, да не говорим за това, че в там цитираното проучване за славянското влияние в романските езици и диалекти, като че ли няма никакви податки за тъждествеността на този граф с добре известния от немалко извори и източници, тъкмо с това си име български жупан, иначе проф. Коледаров би ги привел и тях в качеството на допълнителен, но много важен и съществен аргумент в полза на своята, доста интересна, и все пак нереалистична теза.

Приемник и наследник “от първитh години на ХІ в.” (Г. Фехеръ) на жупан Глад е неговият внук или син (?), пак българският болярин жупан Ахтум (История на България), славянизираната форма на името на когото трябва да е Охтум [срв. Коледаров 1979, 56] и много добре известен и достатъчно пълно-подробно представен не само в по-новата и съвременната унгарска научна литература, но и в старите унгарски хроники и предания, под името Achtum, както е например в Житието на св. епископ Герхард (ЛтИзв-5.1) и което трябва да е неговата първично-оригинална форма, но наред с това и под собствено унгарската форма на Името във вида Ajtony, Айтонъ, носителят на което е “могъщ български княз по р. Марош”.

Тази общо взето справедливо-обективна характеристика обаче ни най-малко не може да ни накара да се съгласим с нейния автор, проф. Д. Немет, че въпросното българско име, както и полученият на негова основа унгарски ойкнм Ajtony, водят своето начало от “Altïn [Turkish “gold”]…”, т.е. от тюрк. altïn “злато” [Németh 1971, 14], повторено напълно безкритично и заимствувано с незначителни промени и от най-пълния и много богат топонимичен унгарски речник, според който ойкнм Ajton води началото си от тюрк. altun “arany”, т.е. злато [Kiss-1, 62-63], пренесено по същия начин и в Histoire de la Transylvanie [1992, 129], защото съвсем друга е най-напред генетичната основа на това име, а освен това, ако името на един български княз, въобще възниква на основата на този или кой да е друг апелатив, то самото име в никакъв случай не може да бъде изобщо “тюркско”, а единствено и само българско и по-конкретно – болгарско или което е същото - прабългарско.

Нелепите измислици и небивалици около и във връзка с княз Ахтум се разнообразяват и дообогатяват и от Gy. Györffy [1988], според когото той произхожда от “черните унгарци”, които са същевременно и “кавари”, а името му е “тюркско”, но с хазарска основа [119].

[Aspandiat]

Кеан има в латиноезичните маджарски хроники, а и по подобен начин звучи китайската транскрипция на каган.

Професоре, а ще споделите ли с нас поради каква причина китайското "каган" (kehan - явно имате предвид писанията на Санпин Чен) ще се появи в латиноезична хроника?

[Ka40]

Професоре, а ще споделите ли с нас поради каква причина китайското "каган" (kehan - явно имате предвид писанията на Санпин Чен) ще се появи в латиноезична хроника?

Колега, вашата диелитанщина е направо обидна. Отдавна доказан-неоспорим факт със сатут на аксиома в прабългаристиката, е че прабългарите или собствено болгарите, както напоследък се наричан от учените, са живеели на запад до Рейн и Сицилия, дори отделни кланове-родове са достигнали до Малта и Гибралтар. При тези ранни заселния на хуноогуроболгари, далеч преди Атила-Авитохол, да доведе основната орда от езерото Балхаш, се осъществили дълбоки етнолингвистични контакти със завареното латиноезично неселине, в резултат на което, не само рязко се увеличил броят на деца с подчертано монголоидни черти в отделни области на Италия, но и много хуноболгарски думи като каган, юрган и кафтан трайно навлезли в латинския и особено в неговия вулгарен, т.е. булгарски - болгарски вариант.

[Aspandiat]

На мен все пак ми се ще професор Добрев да даде отговор поради каква причина китайска форма на "каган" (kehan ) ще се появи в латиноезична хроника.

Но изглежда в този случай той няма 5-10 хиляди знака текст от книгата си, който да приложи и по тази причина е нехарактерно мълчалив.

[RIZAR]

Кеан-Реан, няма значение. Да видим, кои бяха владетелите на българите в псочения период - 504г ???

Имаме ги и от други източници - и от ромейски, и от западни- Касиодор и Енодий , че даже и от Дю Кенж .

[проф. Добрев]

Професоре, а ще споделите ли с нас поради каква причина китайското "каган" (kehan - явно имате предвид писанията на Санпин Чен) ще се появи в латиноезична хроника?

Както можете да се убедите при добро желание след повторно преглеждане на моите редове, аз пиша единствено и само това, че в китайска транскрипция или казано на езиковедски жаргон, в китайска фонотактическа интерпретация каган звучи подобно(!!!) на формата на титлата в маджарските хроники и нищо повече.

И все пак в маджарските хроники не се появява китайското(?) "каган", а прабългарското "каган", което много по-рано преди това обаче се появява и в древнокитайските летописи по силата на това, че прабългарите мигрират от Централна Азия към Централна Европа.

Цитираният китаист потомствен китаец откри в летописите доста прабългарски думи и на първо място под различни форми и етнонима болгар.

По този начин той даде своя немалък принос за развитието на световната наука Прабългаристика.

[Aspandiat]

Както можете да се убедите при добро желание след повторно преглеждане на моите редове, аз пиша единствено и само това, че в китайска транскрипция или казано на езиковедски жаргон, в китайска фонотактическа интерпретация каган звучи подобно(!!!) на формата на титлата в маджарските хроники и нищо повече.

Не съм вникнал явно правилно в изречението ви, но това подобие какво решава или намеква?

[Ka40]

И все пак в маджарските хроники не се появява китайското(?) "каган", а прабългарското "каган", което много по-рано преди това обаче се появява и в древнокитайските летописи по силата на това, че прабългарите мигрират от Централна Азия към Централна Европа.

Каган била прабългарска титла

[проф. Добрев]

Не съм вникнал явно правилно в изречението ви, но това подобие какво решава или намеква?

Абсолютно нищо, просто едно субективно-индивидуално слухово впечатление, на основата на което не може да се правят никакви изводи и заключения, просто го споделих.

[Galahad]

Кеан/Реан и Салан са герои от унгарските наритиви. Те обаче са в т. 5, а него го няма в нета. Клайнер е бил монах в манастир на българската емигрантска католическа колония. От една страна той ползва широко унг. извори. Но съко така в неговия 2 том има някои данни за Чипр. въстание и въобще за Чипровци, които е черпил от оцелели бежанци от въстанието. Тъй че част от данните, които е ползвал може да са от изгубен бълг. ръкопис от Чипровската библиотека.

[БатеВаньо]

@Aspandiat

/* Клайнер прави и друго уточнение: “Реан. Пръв вожд на българите, към лято Христово 504-о завзел не само България, но и голяма част от Унгария и Сирмиум. От Сирмиум обаче той бил отблъснат от краля на Италия Теодорих и на връщане завзел Банат и земите около Тиса. Най-вече той получил във владение обширната земя от император Анастасий и я нарекъл България. Той царувал дълго, а след него [царували] синовете му”. */

Словесната еквилибристика Реан/Ернах дава някакви логични зачатъци на смисъл в конкретния период(504 - 514).

Бунтът на Виталиан и информацията за бягството му в провинция Вългария/Мизия - името на провинцията получава частична легитимация. Може би точно тогава покрай подаръка от император Анастасий, провинцията или част от нея получава ново име. Може да става въпрос точно за владенията на Ернах около Дунавската делта. В този случай отъждествяването на Реан/Ернах/Ирник? е логично(времевия период и територията, на която действат 3-те хипотетични персонажа са едни и същи).

[проф. Добрев]

Каган била прабългарска титла

Титлата каган прабългарите заемат от китайците по времето, когато все още са в Централна Азия.

Прабългарската титла каган.pdf

Прабългарската титла каган-а.pdf

Редактирано Март 13, 2015 от проф. Добрев