Р. Теодосиев

Фотографа Thomas Windisch заснел изоставените хотели из Европа:

Пластмасата реално не се разгражда, тя се раздробява на молекули, които нищо в природата не може да ги усвои. Тя е в организма на много риби и диви животни. Предполага се, че може след известно време еволюционно ще се "роди" организъм, който ще се храни с остатъците от тази пластмаса..., но в момента няма нищо, което да я унищожава и тя си остава в природата.

Описът на т.нар. секретен фонд на Националния исторически музей ще бъде публикуван скоро. Ще бъде потърсен и първият опис на паметниците, пренесени в България след Първата световна война от Северна Гърция и Македония. Това научи "Дневник" от разговор с Божидар Димитров - директор на Националния исторически музей. Поводът за срещата беше съобщението разпратено от музея до медиите: "Във връзка със засиления интерес към българските паметници, събрани от нашата армия през 1917 г. от манастирите в Драма и Серес (днес в Северна Гърция) и от българските храмове в Охрид, Битоля, Струмица и Прилеп (днес в БЮРОМ) и поискани от патриарх Вартоломей, ръководството на Националния исторически музей съобщава, че те са изложени изцяло в зала 4 на музея." В зала 4 посетителите могат да видят десетина ценни експонати от Северна Гърция. Според директора на Националния исторически музей /НИМ/ Божидар Димитров останалите реликви от "секретния фонд" са из музея, а някои се реставрират. Реставрацията на паметниците започнала през 1991 г. Тогава Божидар Димитров поискал секретният фонд, в който се пазело донесеното след Първата световна война и който през 1988 г. бил предаден на НИМ, да стане публичен. Затова се обърнал с молба към министъра на културата Елка Константинова след международноправна справка. Справката била нужна, за да е сигурно, че не може други държави да предявяват претенции към паметниците, пренесени в България. Елка Константинова, уговорена от Димитров, отпуснала и първите 710 хил.лв за възстановяване на експонатите, някои от които били в много тежко състояние. Реставрацията е продължавала и с дарения от Георги Агафонов от банка "Славяни", от Емил Кюлев, други бизнесмени, разказа директорът на музея. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/11/14/2648898_bojidar_dimitrov_shte_publikuvam_opisa_na_sekretniia/

Когато ходим сред природата, планината или в парка постоянно виждаме изхвърлени боклуци, а фасовете от цигари са сякаш вече част от природата. В планината: Фасове - между 10 и 12 години Тоалетна хартия - 5 месеца Мокри кърпички - между 20 и 50 години Памберс - около 450 години Стиропорена чаша - между 50 и 100 години Алуминиев кен - около 200 години Батерия - обвивка: 100 години / химикали: неразгледими Ябълка - между 3 и 5 седмици В Океана: Фасове - между 1 и 5 години са нужни, за да се разградят Пластмасово шише - 450 Стъклено шише - между 600 и 1000 години Памучни чорапи - между 1 и 5 месеца Картонена кутия - 3 месеца Консервена кутия - 50 години Вестник - между 2 и 3 седмици Рибарски такъми - 600 години Моля, следващия път когато искате да изхвърлите нещо сред природата си помислете, за тези цифри и последиците, които ние хората причиняваме на света около нас.

Благодаря на всички, които дойдоха и огромни благодарности на участниците. Също така искам да благодаря на всеки, който остави по нещо в кутията. Събраната сума е 371 лв., като всичките пари ще отидат за хостинг на сайта и форума - http://goo.gl/mIYpgu За последния месец имаме събрани общо около 480 лв. остават ни близо 400 лв да съберем цялата сума, за да можем да си платим хостинга! Беше невероятно позитивно и интересно. Благодарим ВИ!

Хайде всички към НДК!!! Ще има много приятни изненади и подаръци! За тези, които няма да могат, ще покажем снимки след събитието!

Декларация на ректора на Софийския университет проф. дин Иван Илчев

http://btvnovinite.bg/article/bulgaria/obshtestvo/vselenskijat-patriarh-stana-doktor-honoris-kauza-na-ban.html

Браво! Още един подробен материал! :)))

Акатсуки ще опита да влезе в орбита около Венера! Япония няма късмет в изучаването на планетите. Макар че страната има проведени успешно две мисии до Луната, както и успешна възвращаема мисия до астероид, все още няма японски апарат, който да е изследвал някоя планета. През 1998 година японската автоматична станция "Нозоми" претърпя авария скоро след изстрелването си и не успя да се насочи правилно към Марс. Ръководителите на мисията се надяваха през 2003 година, след дълго криволичене, "Нозоми" да пристигне в околомарсианска орбита, но това не се случи... http://nauka.bg/a/%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%82%D1%81%D1%83%D0%BA%D0%B8-%D1%89%D0%B5-%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%B5-%D0%B2-%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE-%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0 На Марс се наблюдава Северно сияние Група изследователи от Европейската космическа агенция (ESA) под ръководството на Жан-Клод Жежар от университета в Лежа (Белгия), анализирали резултатите от 10 годишни наблюдения на марсианското небе и съставили научно описание на рядкото за Марс явление – Северно сияние. То се наблюдава от южния полюс на планетата. http://nauka.bg/a/%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%81-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%B1%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%B5

Човек понякога се пита какво кара хората да извършват зверски престъпления. Проведени са много проучвания с цел да дадат отговор на този въпрос. Въз основа на тях се оформят две теории. Първата идея е, че серийните убийства са причинени от анормалност в предния дял на мозъка. Другата теория е, че се раждат от обстоятелствата. Правят се разработки за модели и обяснение на серийните убийства. Михаил Симкин и Вани Ройчохари са електронни инженери от Университета на Калифорния. Те моделирали поведението на Андрей Чикатило - брутален убиец, отнел живота на 53-ма души в Ростов, Русия. И въпреки че понякога Чикатило е спирал до три години, без ново убийство, в други случаи, той ги е правил на всеки три дни. Установили са, че въпреки привидно хаотичното поведение на "Ростовският убиец", той подлежал на същите математически модели като земетресения, лавини, спадове на фондовия пазар, както и много други спорадични събития. Тази констатация показва, че има някакво обяснение, защо серийните убийци убиват. http://www.chitatel.net/seriynite-ubiystva/

Тук искам да споделя и един текст на Валентина Георгиева по темата: За достъпа до знание и бъдещите неравенства

Статия от в. Капитал: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2015/11/06/2644396_kakvo_mu_e_na_sofiiskiia_universitet/

В момент, в който цялото общо събрание на БАН е подготвило подписка за увеличаване парите за наука излиза подобна новина и сваля доверието от учените. http://m.novini.bg/news.php?id=314708

Почти всяка култура на земята не одобрява изневярата, но въпреки това е основна тема в много филми, телевизионни предавания и песни за раздяла. Изневярата безспорно е едно много лошо поведение, но защо е толкова широко разпространено? Дали има някаква истина в твърдението, че хората като вид не са създадени да бъдат моногамни? Последният епизод на „AsapSCIENCE“ разследва химията на „игривото око“ и открива, че има научно основание за поговорката „Веднъж измамник, винаги измамник“ (once cheater always a cheater). Само 3% от бозайниците живеят в моногамни двойки и хората попадат точно в този процент. Това би могло да се обясни от гледна точка на еволюционното становище, защото е било предимство единият от двойката да ловува и осигурява храната, а другият да се грижи за поколението. Но днес, изневярата се е превърнала в нещо обикновено, въпреки че носи реална опасност за членовете на цялото семейство. Виновникът за всичко това е допаминът. Това е невротрансмитер, който помага в контрола на центъра на удоволствие в мозъка. Цялата статия: http://nauka.bg/a/наука-за-изневярата

„Стратегическа дълбочина“ (ИК „Изток-Запад“) от турският министър-председател Ахмет Давутоглу е задълбочен политологичен труд, разглеждащ насоките във външната политика на Турция в широк географски, исторически и културен аспект. Ахмет Давутоглу е турски учен и политик, роден през 1959 г. Завършва Истанбулския мъжки лицей (със статут на германско задгранично училище), а висшето си образование получава в Босфорския университет с магистърска степен по политология и международни отношения. Впоследствие бъдещият турски премиер е преподавател в същия университет. През 1993 г Давутоглу получава научната степен доцент, а през 1999 г. вече е професор. Давутоглу е завеждал Катедрата по международни отношения в елитния истанбулския университет „Бейкент“. Завършил е англоезични програми по икономика и политически науки. Част от езиците, които владее са немски, английски, арабски. Ахмет Давутоглу е председател на управляващата ислямска Партия на справедливостта и развитието. През периода 2009-2014 г. е министър на външните работи на Република Турция. От август 2014 г. е премиер на страната. Давутоглу е автор и идеолог на основните положения във външната политика на Турция, които Партията на справедливостта и развитието приема след идването си на власт през 2002 г. Книгата на Ахмет Давутоглу излиза за първи път през 2001 г., още преди Партията на справедливостта и развитието да дойде на власт. В „Стратегическа дълбочина“ с подзаглавие „Мястото на Турция в международните отношения“ Давутоглу задълбочено излага вижданията си за външната политика на страната. Той прави аналитичен обзор на стратегическото положение на Турция след края на Студената война. Според автора Турция е държава с ключово стратегическо значение в международните отношения. Страната трябва да стане балансьор между Запада и ислямския свят, един своеобразен мост между Изтока и Запада, и трябва да следи за установяването и запазването на реда в региона. Турция ще стане лидер на ислямския свят, опирайки се на богатата си история и географския си потенциал; по този начин страната ще стане глобална световна сила. Давутоглу предлага на читателите едно задълбочено, аналитично изследване на международните отношения и мястото на Турция в тях. Ето какво казва авторът в увода към своето изследване: „Всеобхватното изследване на вътрешните процеси в Турция и на външните фактори на промените в световен, континентален и регионален мащаб чрез комплексен подход към нивата на описание, вникване, разбиране, възприемане и направляване ще спомогне за преодоляване на дефицита на стратегическо мислене в Турция и ще формира алтернативни възгледи за развитието на страната.“ Обширното и задълбочено изследване на проф. Давутоглу ще е интересно както за историци, политолози, социолози, така и за широк кръг читатели, интересуващи се от тенденциите в международната политика и разпределението на сферите на влияние след края на Студената война. Преводът на книгата е дело на Васил Станков. Откъс от четвърта част Близка континентална зона Европа, северна Африка, Южна Азия Централна и Източна Азия І. Континентални политики след Студената война – дефиниции През 80-те години първите сътресения в двуполюсната система, изострянето на противоречията между европейските интереси и световния ред, изграден от Америка с помощта на международните организации, и появата на ново икономическо и политическо пространство в тихоокеанския регион изправиха изградената след Втората световна война икономическа и политическата система пред период на сериозни промени. Несигурността през този период на промени, чиито отражения се усещат и днес, ориентира важните фактори в системата към формулиране на нови континентални и зонални политики. Разработването на новите политики създаде условия за бързо активизиране на инициативите за интеграция и групиране. Можем да кажем, че в рамките на регионалната интеграция, която понякога обединяваше интересни противоположности, водени от различни мотиви, действаха три групи държави: а) великите сили, които се стремяха да получат допълнителни предимства в новата международна икономическа и политическа конюнктура; б) регионалните сили, които след разпадането на статичната двуполюсна структура трябваше да преоценят мястото си в международните отношения; в) държави, чиято вътрешна политическа култура преживява криза на идентичността, или държави, които полагат усилия да преодолеят международната изолация чрез интегриране в световната система. По такъв начин с разпадането на глобалната статична архитектура след Студената война двуполюсното геополитическо разделение беше заменено от вътрешноконтинентални и междуконтинентални коалиции. Геополитическите, геокултурните и геоикономическите зони бяха предефинирани в рамките на стратегиите на великите сили. Позагубилата от значимостта си Европа, която през Студената война на собствен гръб преживя двуполюсното разделение и изпита тежестта на желязната завеса, с активизирането на процеса по разширяване на ЕС в края на 80-те години придоби нова идентичност и започна да се превръща в притегателен център. С подписания през 1992 г. договор от Маастрихт Европа постигна значителен напредък в процеса на обединяването си, а с програмата за разширяване на изток този процес заприлича на обграждане на континента. След като престана да бъде бойно поле на великите сили, Европа придобива характер на класически център със собствено гравитационно поле. Приетата през 1993 г. Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС) се превърна във важен инструмент на Съюза, предназначен за унифициране на политиките по отношение на стратегическите изменения в глобалния баланс на силите, но липсата на ефективна обща политика на ЕС във връзка с кризата в Босна се отрази негативно на усилията, полагани в това направление. Към края на 90-те години стремежът към обща стратегия доведе до създаването на паралелни на НАТО нови структури за сигурност. Проблемите на Европейската политика за сигурност и отбрана, създадена за целите на координацията между НАТО и западноевропейския съюз (ЗЕС), бяха обсъдени на срещата на върха във Вашингтон през 1999 г., а с урегулирането на конкретни въпроси като механизмите за вземане на решение и оперативната подчиненост, европейският континент в значителна степен укрепи позициите си на международната арена. Голяма част от силите, които навлязоха в региона след въздушната операция в Косово, бяха от страни членки на ЕС, което е показател за разширяването на европейската сфера на влияние. Различията между държави членки на НАТО и на ЕС и занапред ще продължат да бъдат един изключително деликатен проблем. Турция е сред държавите, които в най-голяма степен ще бъдат повлияни както от новите позиции на Европа, така и от развитието на отношенията между ЕС и НАТО. През Студената война Съединените щати разглеждаха далечния афроевразийски материк като част от стратегическите позиции на защита срещу съветската заплаха, а при новите условия се стремят както да запазят атлантическата ос чрез укрепване на ООН и разширяване на НАТО, така и да отчитат засилващата се тенденция към регионална поляризация. Реакцията на САЩ към европейската интеграция, която беше първият удар срещу Бретън-Удската система и срещу Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), се изразяваше в създаването на срещуположен регионален блок. Първо, заедно с Канада и Мексико беше подписано Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), после нарасна ролята на организациите, посветени на развитието на сътрудничеството между Северна и Южна Америка, и накрая бяха положени усилия за придаване на официален характер на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК) с цел контролиране на тихоокеанската ос и създаване на алтернативен център на тежестта. САЩ полагат усилия за прилагане на двупосочна политика на синтез и баланс, която е обусловена и от особеностите на географското им положение. САЩ от една страна се стараят да запазят връзките си с Европа, като изтъкват атлантическата си идентичност чрез една трансатлантическа организация като НАТО, а от друга страна се стремят към укрепване на тихоокеанската си идентичност и на връзките си с Азия чрез АПЕК, която следваше да бъде институционализирана през 90-те години. Като консолидират Северна Америка посредством НАФТА и като държат Южна Америка в сферата си на влияние, Съединените щати се стремят да провеждат двупосочна политика от континентален мащаб. Тези континентални стратегии придобиха глобален характер в политически аспект чрез СС на ООН, а в икономическо-политически – чрез Г-8. С цел неутрализиране на бъдеща евразийска стратегия на европейските държави и в частност на Германия, САЩ се опитват да предефинират визията си за Азия и да създадат тезата за Азиамерика. Тази дългосрочна стратегия се разработва с цел предотвратяване на вероятността за изолиране на Америка от главната суша на Афроевразия, призната за централен световен материк. Основната причина за усилията на Америка за създаване на дългосрочни съюзи в Азия е появата на все по-големи области на германско икономическо влияние на азиатския континент. Икономическо-политическата важност на региона на Източна Азия, чиято значимост в международните икономически отношения бързо нарасна през първата половина на 90-те години и се запази въпреки кризата през 1997 г., все още е съществен фактор за формирането на новите стратегически концепции. Дори названията, използвани за обозначаване на региона, са отражение на дългосрочните национални стратегии. САЩ и Австралия упорито наричат региона тихоокеански (Pacific), за да го отъждествят с океана, а не с континента (Евразия). Главната причина за това е, че този термин по естествен начин включва Америка и Австралия, а изключва Германия и другите европейски страни, които нямат излаз на Тихия океан. Германия пък все повече използва понятието Евразия, което терминологично свързва класическия център на тежестта (Европа) с новия център на тежестта (Източна Азия) и изключва САЩ. Държавите, които се стремят да балансират между двата силови полюса и искат да създадат свое гравитационно поле, държат на термините, които подчертават азиатската и в частност източноазиатската си идентичност. Източноазиатските държави, които под натиска на понятия като Евразия и Азиамерика са в процес на търсене на собствена идентичност, защитена от външни посегателства, в началото на 90-те години се стремяха както да поддържат балансирани отношения с Америка и Европа, така и да поставят икономическия растеж под влиянието не толкова на чуждестранните инвестиции, колкото на вътрешната динамика в региона. В този смисъл дори ако инициативи като идеята за създаване на Източноазиатски икономически форум (EAEC) не доведат до желания резултат като израз на регионална солидарност, те все пак имат първостепенно значение като начин за утвърждаване на идентичността на намиращия се във възход азиатски континент. В Източна Азия, където има доста вътрешни противоречия и исторически вражди, този стремеж стимулира обединяването на усилията и сътрудничеството най-вече в областта на икономиката. Резултатът от усилията на Азия и в частност Източна Азия да утвърди идентичността си и да очертае собствена геоикономическа и геокултурна линия е сред важните фактори, които ще определят позициите на континента през следващото столетие. Азиатският континент, който е сложна мозайка от култури, в дългосрочен план ще бъде свидетел на интерактивността между трите центъра на тежестта и на опитите им за формиране на съюзи. На този континент се намират два демографски колоса – Китай и Индия, един икономически колос – Япония, един степен колос – Русия, както и най-силните държави на ислямския свят, разположени по протежение на дъгата с най-голямо стратегическо значение (римланд), поради което континентът ще продължи да бъде арена на стратегическо противоборство. Континенталният процес на предефиниране на геополитическите, геоикономическите и геокултурните зони тласна останалите велики и регионални сили към нови континентални и зонални инициативи. Русия като наследник на втората суперсила от времето на Студената война, от една страна чрез Общността на независимите държави (ОНД) положи усилия за запазване на сферата на влияние на бившия Съветски съюз, а от друга страна взе решение да участва в създадената по инициатива на Турция Организация за черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС). Успоредно с двете инициативи за регионално сътрудничество, през 1993 г. Русия по проблематичен начин предприе действия за учредяване на общ пазар на славянските страни, а поради вътрешните политически и икономически кризи не продължи да разглежда тези два алтернативни проекта за сътрудничество като допълващи се елементи на обща стратегия, а като средство за реализация на противоречивите си тактически решения, продиктувани от конюнктурни съображения. Макар и не толкова значителни, сред различните континентални проекти можем да посочим проекта за Евразийски съюз, предложен от Казахстан, представения от Южноафриканската република, която се отваряше към света след края на апартейда, проект на Организация за сътрудничество в Индийския океан или Африканско-азиатски морски съюз на държавите, разположени между Югоизточна Африка и Югоизточна Азия, както и идеята за Широк Близък изток, родена в рамките на регионалното икономическо сътрудничество по линия на близкоизточния мирен процес и включваща държави от Северна Африка и Западна Азия.

„Граматика на фантазията” на Джани Родари се завръща на българския книжен пазар след 30 години! Научете децата си да мечтаят и да си измислят приказки „Въображението е по-важно от знанието”, казва Алберт Айнщайн. Но кого от нас са учили как да фантазира, докато е бил на училищния чин? А дали днешните деца знаят как да напишат приказка, вдъхновени само от една дума? Умеят ли да измислят собствени гатанки? Или да пренаписват сюжетите на класическите приказки в нови, интересни посоки? Вероятно отговорите на всички тези въпроси са отрицателни. Но нещата могат да се променят с Джани Родари, най-добрия учител по фантазия, и с неговиятнаръчник по измислици, който „Сиела” преиздава след десетилетия липса по българските книжарници. Визионер на своето време, Родари съчетава педагогическите си умения и философските си възгледи в „Граматика на фантазията”. Всяка част от книгата е ръководство за учителя или родителя как да развива творческото мислене у децата. Това е наръчник за преподавателите, които искат да стимулират малките да четат, разбират и пишат по свой начин, превръщайки се в независими личности. Авторът на „Приключенията на Лукчо“ и „Приказки по телефон” пише своята „Граматика” дълги години, почти през цялата си преподавателска работа. Всичко започва седно скромно тефтерче, върху което стои надпис: „Тетрадка по фантастика“. Там Родари сиводи бележки не за приказките, които разказва пред децата, а за начините, по които те възникват, за триковете, които изнамира, за да задвижа чрез тях думи и образи. „Надявам се, че този малък труд би могъл да се окаже полезен и за всеки, който вярва в необходимостта въображението да заеме своето място във възпитанието; на този, който има доверие в творческите способности на детето; на този, който знае каква освободителна сила притежава словото”, казва писателят и допълва: „Всички начини за употреба на словото нека бъдат на разположение на всички! – това ми изглежда най-подходящото мото за тази книга. При това девизът има хубаво, демократично звучене. Не за да станат всички художници на словото, а за да не бъде никой роб.” Джани РодариГраматика на фантазията Превод от италиански: Борислав Георгиев Иванчев, Лиляна Георгиева Найденова Цена: 12,90 лв. Страници: 215

Новото луксозно издание на „Капитан Немо“ от Жул Верн излиза в колекция „Върхове“ „Капитан Немо“ от Жул Верн (ИК „Изток-Запад“) е вълнуващ приключенски роман, любим на поколения български деца. Новото му луксозно издание е богато илюстрирано и предлага незабравими приключения и запомнящи се персонажи. Жул Габриел Верн е роден през 1828 г. в Нант. Баща му Пиер Верн е виден адвокат, а майка му Софи Алт произлиза от семейството на корабостроители и морски капитани. Може би влечението към пътешествията и морето Жул наследява именно от нея. Жул е най-големият от петте деца в семейството. Баща му Пиер се надява синът му да завърши право и да поеме по неговия път. Жул обаче от малък се увлича от пътешествията и корабите, а голямата му мечта е да стане моряк. Жул Верн обаче следва заръката на баща си и записва право в Париж. Там той е въведен в столичните литературните кръгове и се посвещава на писането. Силно влияние върху младия мъж оказват писатели като Виктор Юго, Александър Дюма и Едгар Алан По. Въпреки че завършва право, Жул не практикува тази професия. В началото на писателската си кариера, преди да придобие световна популярност, той упражнява различни професии (писар, борсов посредник), за да осигури прехраната на семейството си. През тези трудни години той продължава да пише и през 1863 г. излиза романът му „Пет седмици с балон“. Книгата се радва на огромен читателски интерес и носи популярност на Верн. След 1863 г. той се посвещава изцяло на писането, а романите му придобиват популярност по целия свят. Днес Жул Верн се нарежда сред най-четените автори на романи. Според статистиката на ЮНЕСКО романите му са превеждани на 148 езика. Жул Верн е автор на 65 романа, а също на пиеси, либрета за опери , разкази и повести. Смята се Жул Верн е един от създателите на жанра научна фантастика. Въпреки че няма научно образование, Жул Верн внимателно проучва научните факти и теории, а също и научните достижения на своето време. В романите си той успява да предвиди достижения в областта на науката, направени десетилетия по-късно. През 1871 г. Жул Верн се установява в Амиен, където остава до края на живота си. Писателят си купува яхта и посвещава част от времето си на пътешествия. Умира през 1905 г. в Амиен. „Капитан Немо“ излиза през 1870 г. Романът е познат и под заглавието „20 хиляди левги под водата“. Главни герои в романа са френският професор по естествена история Пиер Аронакс и прислужникът му Консей, които участват в преследването на огромен полярен кит на борда на американския кораб „Абрахам Линкълн“. Впоследствие се оказва, че нарвалът всъщност е подводница „Наутилус“, конструирана и построена от капитан Немо и неговия екипаж. За проф. Аронакс и спътниците му започва едно необикновено околосветско пътешествие. Преводът на книгата е дело на Константин Константинов, а автор на великолепните илюстрации е Петър Станимиров.

Скандалната „Тихите убийци на мозъка“ на невролога Дейвид Пърлмътър (изд. „Litus“) разкрива изненадващата истина за пагубния ефект на пшеницата, въглехидратите и захарта върху мозъка. Всеки ден чуваме по нещо за битките с хроничните болести; най-вече за онези, които имат пряка връзка с навиците ни. По цял ден ни облъчват с диабет, наднормено тегло, сърдечни заболявания и рак. Има принципи за добро здраве, които трябва да спазваме: да ядем зеленчуци, да спортуваме, да си почиваме, да не пушим. Но когато стане въпрос за превенция на здравето на мозъка и запазване на умствените способности, си мислим, че нещата не зависят от нас – че ни е писано да развием мозъчни заболявания, да ни стигне слабоумие на стари години или че това няма да ни сполети, защото имаме добри гени (а и медицината вече е напреднала). Д-р Пърлмътър поставя в центъра на своето внимание твърдение, която ще ни изненада: въглехидратите унищожават нашия ум. Той изяснява как начинът на живот и рискът от развиване на редица мозъчни заболявания са свързани. Днешната храна, която се състои главно от зърнени и други продукти, богати на въглехидрати, лежи в основата на много от съвременните бичове на мозъка. Да, мозъчните проблеми започват с хляба, който ядем всеки ден. Дори онези зърнени храни, които много от нас смятат за здравословни – пълнозърнестата пшеница, продуктите от цели или живи зърна, многозърнестите продукти, смляно на камък брашно и т.н. – причиняват редица мозъчни заболявания и неразположения: хронични главоболия, безсъние, депресия, епилепсия, двигателни смущения, шизофрения, дефицит на внимание, хиперактивност. Тези култури застрашават здравето, като не само увреждат мозъка, но и ускоряват процесите на стареене на тялото. С революционен 4-седмичен план „Тихите убийци на мозъка“ ще ви покаже как да използвате максимално генетичния си потенциал и да постигнете по-дълъг и здравословен живот. Д-р Пърлмътър ни уверява: „Съдбата на вашия мозък не зависи само от вашите гени. Тя не е неизбежна. И ако сте от тези, които страдат от някакъв тип проблеми с мозъка, причината може въобще да не е във вашата ДНК. Виновна е в храната, която ядете.“ Д-р Пърлмътър се радва на голяма популярност в щатите. Гостувал е на Лари Кинг, Си Ен Ен, Опра и др. Той е медицински съветник на шоуто на д-р Оз. Носител е на редица награди за своите иновативни подходи към неврологични разстройства, за пионерската си научна работа и нейното приложение в клиничната медицина, както и на награди от страна на солидни институции, пряко свързани с храните. Д-р Пърлмътър е чест лектор в симпозиуми към Харвардския университет, Университета на Аризона и Колумбийския университет. Крайъгълен камък на уникалния му подход е превантивната медицина. Колкото сте по-дебели, толкова е по-малък мозъкът ви4 Беше 1994 г. Едно ново откритие разтърси медицинската общност и завинаги промени не само представата ни за човешкото тяло и неговата сложна хормонална система, но и представата ни за съня и неговото истинско значение за хармонията в цялата империя. Тъкмо когато си мислехме, че сме открили всички хормони и техните функции, се намери нов хормон, за чието съществуване не бяхме и подозирали.7, 8 Това бе лептинът. Той не бе просто един обикновен хормон. Подобно на инсулина, лептинът е един от главните хормони, влияещ върху останалите и регулиращ буквално всички функции на хипоталамуса. Хипоталамусът е мястото, където живее вашият вътрешен древен динозавър – една структура, намираща се насред главата ви, отговаряща за вашите циклични дейности и за голям брой физиологични процеси – от глада до секса. Може би леп­тинът бе открит по-късно, защото се съдържаше на странно място: в мастните клетки. Вече казах как мислехме, че мастните клетки са просто депа, в които се складират ненужните в момента калории – запаси за черни дни. Днес обаче знаем, че адипозната тъкан участва във физиологичните ни процеси така, както и другите „важни“ органи благодарение на намиращите се в нея хормони като лептина, от които зависи дали ще се окажем с огромни кореми и малки мозъци. Функцията на лептина в организма, подобно на повечето хормони, е изключително сложна. Всъщност цялата хормонална система е необикновено сложна. Има безброй много взаимозависимости и не е възможно всички да бъдат описани тук. За да не усложнявам нещата, ще се спра само на това, което е нужно да знаете, за да може да регулирате хормоните, които влияят върху мозъка. Лептинът е основно средство за оцеляване. Има уникална връзка с метаболизма, с хормоналната и поведенческа реакция към силния глад. Именно затова има огромен ефект върху нашите емоции и поведението ни. Лептинът е един вид стража и опознаете ли го веднъж, ще можете да регулирате цялата си хормонална система, а направите ли това, ще поддържате с лекота и здравето си. Лептинът се съдържа в мастните клетки, но това не означава, че е „лош“. Всъщност би причинил проблеми, ако е в излишък, и то най-вече би довел до дегенеративни заболявания и по-кратък живот. Когато е в здравословните си граници обаче, прави точно обратното – предпазва от повечето възрастови заболявания и допринася за дълголетието. Колкото е по-висока чувствителност ви към този хормон, толкова по-здрави ще бъдете. Под „чувствителни“ разбирам как вашите лептинови рецептори го разпознават и го използват за редица процеси. Нора Гедгаудас, уважаван диетолог, описва лептина накратко в книгата си „Първобитно тяло, първобитен ум“ (Primal Body, Primal Mind): Лептинът контролира метаболизма на бозайниците. Повечето хора смятат, че това е работа на тиреоидната жлеза, но на практика лептинът контролира щитовидната жлеза, която от своя страна отговаря за скоростта на обмяната на веществата. Лептинът управлява всички енергийни запаси. От него зависи дали ще се чувстваме гладни и ще трупаме още мазнини, или ще горим мазнините. Той дирижира възпалителния отговор и може да координира превключването от симпатикова към парасимпатикова нервна система. Ако имате някакво смущение в която и да е част на своята [хормонална] система, включително проблеми с надбъбречните или половите хормони, няма да можете да се справите напълно с тази ситуация, докато не овладеете нивата на лептина.9 Д-р Гедгаудас нарича лептина „новото хлапе в квартала, което команда целия квартал“ и аз съм напълно съгласен с нея. Следващия път, когато оставите вилицата на масата и станете, благодарете на своя лептин. Когато стомахът ви е пълен, мастните клетки отделят лептин, за да съобщят на мозъка да спрете да ядете. И ето – вие спирате. Това е обяснението защо хората с ниски нива на лептин преяждат. Изследване от 2004 г., което днес се определя като фундаментално, показа, че хората с 20% по-ниски нива на лептин чувстват 24% по-силен глад и апетит, което ги кара да се тъпчат с висококалорични, въглехидратни храни, и то най-вече сладки, соленки и нишестени продукти.10 А каква е причината за този спад в нивата на лептина? Безсънието.11 Научихме много за своите хормони от изследванията върху съня, който е от изключително значение за хормоналната ни регулация. Лептинът и инсулинът имат много общо помежду си, макар и да клонят към това да се противопоставят един на друг. И двата са провъзпалителни молекули. Лептинът е и възпалителен цитокин, освен че играе голяма роля във възпалителните процеси. Ето защо хората, страдащи от наднормено тегло и затлъстяване, са предразположени към възпалителни проблеми, включително такива, увеличаващи съществено риска от мозъчни разстройства, ментални здравословни проблеми и невродегенеративни заболявания. И лептинът, и инсулинът са от висшите главнокомандващи в организма, така че ако не са в норма, по низходяща спирала се пораждат проблеми буквално във всяка една система, а не само в тези, които са под прякото командване на въпросните хормони. Нещо повече – лептинът и инсулинът се повлияват негативно от еднакви неща, а най-големи вреди им причиняват въглехидратите. Колкото повече рафинирани и технологично обработени въглехидрати се приемат, толкова по-зле става положението с тези два хормона. Вече обясних как продължителната злоупотреба с въглехидрати води до изпомпване на инсулин, докато накрая се стигне до инсулинова резистентност. Същото става и с лептина. Когато тялото е претоварено и залято с вещества, причиняващи неспирно изпомпване на лептин, рецепторите за този хормон започват да се изключват и човек става резистентен към него. Съобщенията на лептина остават глас в пустиня. Казано по друг начин – капитулирате и вече сте уязвими за болести и различни дисфункции на организма. И така, макар нивата на лептина да са високи, той не върши никаква работа – не сигнализира на мозъка, че сте се нахранили и вие не спирате да ядете. Щом не можете да контролирате апетита си, сте изложени на голям риск от надебеляване и затлъстяване, а това пък ви заплашва с мозъчни заболявания. Според редица изследвания повишените нива на триглицеридите също са знак за твърде много въглехидрати в храната, които причиняват лептинова резистентност.12 Нито едно лекарство или хранителна добавка на земята не могат да регулират нивата на лептина. Номерът става с по-добър сън и по-добър избор какво ядете.

„Фрагменти“ от великия Леонардо да Винчи – трета книга от библиотека „Извори“ на издателство „Изток-Запад“ „Фрагменти“(ИК „Изток-Запад“) съдържа приказки, басни, гатанки и легенди създадени от големия гений на Ренесанса Леонардо да Винчи. Леонардо да Винчи (1452-1519) е един от най-големите гении в историята на човечеството, олицетворение на истинска ренесансова личност: изобретател, инженер, скулптор и художник. Надарен с огромен талант и любознателност, флорентинският майстор твори в несъчетаеми на пръв поглед сфери: механика, военно дело, астрология, аеродинамика, геология, ботаника, аритметика и геометрия; и това са само част от областите на човешко познание, в които Леонардо работи. Леонардо да Винчи е познат предимно с ярката следа, която оставя в изобразителното изкуство. „Мона Лиза“ и „Тайната вечеря“ са произведения, познати почти на всеки днес. За съжаление, многобройните му изобретения, изпреварили със стотици години времето си, остават само на хартия. За дейността на Леонардо като писател се знае твърде малко. Всъщност не можем да говорим за някакво литературно произведение, завършено приживе. Неговият „Трактат за живописта“ (ИК „Изток-Запад“) е бил съставен след смъртта му, предполага се от ученика му Франческо Мелци, на основата на извлечени пасажи, поправки и допълнения от многото записки на Леонардо. Подобен е случаят и със „За движението и количеството на водата“, събрано в произведение през 1643 г. от доминиканския монах Луиджи Мария Франческо Арконати, наследил ръкописите на Леонардо от баща си Джузепе Мария Арконати. Включените в настоящето издание творби на Леонардо са щрихи, бележки и разсъждения, често написани в полетата на другите му съчинения. Понякога написаното е било подчинено на графично изображение или на научно изследване. Както подсказва и заглавието на книгата, в нея са представени писмени фрагменти от творчеството на италианският ренесансов творец. Вероятно приказките, басните и легендите са писани през последното десетилетие на XVвек. Тези литературни фрагменти предоставят на читателите възможност да се запознаят с остроумната и жива проза на Леонардо. Преводът и съставителството на „Фрагменти“ са дело на Сава Славчев. Книгата включва и богат илюстративен материал от наследството на Леонардо да Винчи. „Фрагменти“ от Леонардо е третата книга, която излиза в новата поредица на издателство „Изток-Запад“ библиотека „Извори“. Другите заглавия, излезли до момента, са „Пир“ от Платон и „Към себе си“ от Марк Аврелий. Откъс: Добрият живописец трябва да рисува главно две неща, сиреч човека и понятието на неговия ум. Първото е лесно, второто – трудно, защото трябва да се изобрази с жестове и движения на членовете. И това трябва да се научи от глухонемите, които ги правят по-добре от които и да било други хора. • Художникът се равнява и съревновава с природата. • Много са хората, които изпитват желание и любов към рисунката, но не и предразположение. Това се вижда при младите, които са лишени от прилежание и никога не завършват със сенки нещата си. • По-тъмна е сянката, която е по-близо до източника на светлината. • Кората на дърветата е винаги с по-големи пукнатини от южната страна, отколкото от северната. • Винаги северната страна на старите дървета е облечена в зелен мъх. • Облакът е по-лек от въздуха под него и е по-тежък от въздуха над него. • Красивите и грозните неща се подсилват взаимно заради контраста. • Ако скулптурата се освети отдолу, ще изглежда чудовищна и странна. Не е така при живописта, която носи всички свои елементи със себе си. • Не се оглежда назад онзи, който е устремен към звездите. • Всяка наша идея води началото си от чувствата. • Добре изживеният живот е дълъг. • Както неупотребяваното желязо ръждясва, така и интелектът бива съсипан от бездействието. • Знанието е дъщеря на опита.

Нова епична антиутопия от автора на „Метро 2033” В „Бъдеще” на Дмитрий Глуховски хората са безсмъртни, но нямат деца Добре дошли в XXV век! Известният руски журналист и писател Дмитрий Глуховски предлага епична антиутопия с нов поглед към класическите дилеми от „1984” на Джордж Оруел и „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли. Авторът на „Метро 2033”, „Метро 2034” и „Здрач” ни кани в „Бъдеще” („Сиела”), което не е никак привлекателно. Безсмъртието е реалност, а само в Европа живеят 120 милиарда души. Целият континент е покрит с огромни кули, извисяващи се на километър-два над повърхността, дори на мястото на Ватикана има такава. Хората се придвижват със свърхскоростни асансьори, които прелитат километър за две минути. Деца почти няма, всички са млади, красиви и здрави. Законът е безмилостен - ако двама души искат дете, то единият от тях трябва доброволно да се откаже от безсмъртието си. Това буди очаквана съпротива – мнозина се опитват да измамят системата и да отгледат децата си скришом. Но в бъдещето тайни няма – всички те попадат на мушката на военизираните Безсмъртни: скрити зад маски щурмоваци, които силом инжектират серума, причиняващ ускорена старост и смърт. Ян е Безсмъртен. Убеден е, че той и другарите му са последната преграда пред хаоса, който безотговорните хора, отдаващи се на животинските си инстинкти, внасят в подредения и суров, но справедлив свят. Отгледан е в интернат, преживял е ада в него. Сега има за задача да залови опасен терорист. Ако успее, ще се доближи до върховете на кулите, където живеят богатите и щастливите… но го очаква огромна изненада. От Безсмъртен Ян ще трябва да стане отново човек. За Дмитрий Глуховски В кариерата си на журналист 37-годишният Глуховски е бил военен кореспондент в Абхазия и Израел, както и в град Кириат-Шмон, върху който се стоварват 80% от ударите на „Хизбула”. Част от митологията за него са подозренията на колегите му от „Евронюз”, че е шпионин, защото просто „не може млад човек на 23 години да знае пет езика и да не работи в разузнаването”. Дебютът му като писател е с антиутопичния роман „Метро 2033”, за който получава литературната награда Еврокон 2007: Копенхаген, Дания. Това е една от най-продаваните книги, по мотиви от нея е създадена компютърна игра и се подготвя игрален филм. След нея той пише „Метро-2034” и „Здрач”.

Сборникът „Вдъхновение” съдържа рядко издавани разкази на Бабел, повечето от които се публикуват за първи път на български език. Освен „допълнения” към „Конармия”, „Одески разкази” и „Историята на моя гълъбарник” в книгата са включени творби (предимно автобиографични), които разширяват представата за автора и обема на познатите негови сюжети. Запечатани спомени и лица от детството, антиеврейските погроми, гладът и мизерията след Гражданската война в Русия, кървавата политика на разкулачването и колективизацията, битпазарите, бордеите... – изданието представя впечатляваща картина на хаос, бруталност и жестокост, но излъчваща мъдра печал, носталгия и състрадание. И създадена от един от брилянтните стилисти в литературата на XX век. Исак Бабел Исак Емануилович Ба̀бел (1894-1940) е руски и съветски новелист, драматург и сценарист, един от световните майстори на късия разказ. Описва живота на еврейската общност в родния си град Одеса в началото на 20 в. Творчеството на Бабел оказва огромно влияние на литераторите от т.нар. „Южноруска школа“ (Иля Илф (Илф) и Евгений Петров (Петров), Юрий Олеша, Валентин Катаев, Константин Паустовский, Михаил Светлов, Едуард Багрицкий) и получава широко признание в родината, но книгите му са преведени и на много чужди езици. Участвал е в Първа конна армия на Будьони. Известен е с белетристичните си сборници „Конармия” (1926) и „Одески разкази” (1931), които предизвикват остра полемика и стават обект на безпощадна критика в съветския печат. Арестуван е с обвинение за антисъветска дейност и е разстрелян със заповед, подписана лично от Сталин. До посмъртното му реабилитиране през 1954 г. името му е заличено от литературата. Исак Бабел - „Вдъхновение“ ГРИШЧУК Второто ни пътуване из околността завърши зле. Бяхме ходили да търсим фураж и по обяд се връщахме. Гърбът на Гришчук кротко се покла­щаше пред очите ми. Преди да стигнем селото, той внимателно положи юздите, въздъхна и взе да се смъква от капрата. Свлече се на коленете ми и се изпъна напряко през бричката. Изстива­щата му глава се люшкаше, конете вървяха бав­но и жълтеникавото було на покоя се слягаше на лицето му като саван. – От глад – любезно отговори той на уплаше­ния ми вик и изтощен затвори клепачи. Така влязохме в селото, с кочияша, опънат по цялата дължина на колата. Вкъщи го нахраних с хляб и картофи. Той яде вяло, дремеше и се поклащаше. После изле­зе насред двора и се просна на земята, разперил ръце, с лицето нагоре. – Ти все мълчиш, Гришчук – упрекнах го задъхан, – как да те разбера, мъчителни Гришчук?… Той нищо не каза и отвърна от мен глава. Едва през нощта, когато лежахме на сеното и се топлехме заедно, научих една от главите на не­говата глухоняма история. Рускитепленници подсилвали съоръженията на брега на Северно море. По време на полските работи ги подбрали към вътрешността на Гер­мания. Гришчук се случил при някакъв самотен и побъркан фермер. Безумието му се състоя­ло в това, че мълчал. С бой и глад той научил Гришчук да му говори със знаци. Четири години мълчали и живели сговорно. Гришчук не научил езика, защото не го чувал. След германската ре­волюция си тръгнал за Русия. Стопанинът го из­пратил до края на селото. При големия друм се спрели. Немецът посочил църквата, сърцето си, безпределната и пустинна синева на хоризонта. Положил прошарената си чорлава и безумна глава на рамото на Гришчук. Постояли така в безмълвна прегръдка. После немецът махнал с ръце и побягнал обратно – с бързи, немощни, сплитащи се крачки. (1923) БЯХА ДЕВЕТИМА Деветима пленници не са вече сред живите. Усещам го в сърцето си. Когато Гoлов, взводни­ят командир, сормовски работник, уби длъгнес­тия поляк, казах на началник-щаба:„Примерът на взводния деморализира бойците. Трябва да напишем придружителна бележка за пленни­ците и да ги пратим в щаба за разпит“. Начал­ник-щабът разреши. Извадих от чантата си мо­лив и лист и извиках Голов. – Ти гледаш света през очила – каза той и в погледа му имаше омраза. – През очила – отговорих, – а ти как гледаш света, Голов? – Аз го гледам през нещастния ни работни­чески живот – каза той и отиде при пленника, в ръцете си носеше полски мундир с провиснали ръкави. Мундирът не беше по мярка на пленника. Ръ­кавите едва му стигаха до лактите. Тогава Голов опипа с пръсти егеровите му наполеонки. – Ти си офицер – рече Голов, затулил с ръка очите си от слънцето. – Не – чухме твърд отговор. – Нашего брата не носим такива – избъбра Голов и млъкна. Той мълчеше, потръпваше, гледаше пленни­ка, очите му побеляваха и се изблещваха. – Майка ми ги плете – твърдо каза пленникът. Обърнах се и го погледнах. Беше младеж с тънка талия. На жълтите му бузи се къдреха ба­кенбарди. – Майка ми ги плете – повтори той и сведе очи. – Фабрична ти е майката – подхвана Андрюш­ка Бурак, румено казаче с копринена коса, съ­щият, дето беше свалил панталона на умиращия поляк. Панталонът сега беше преметнат през седло­то му. Андрюшка засмян отиде при Голов, дели­катно взе мундира от ръката му, хвърли мунди­ра на седлото си върху панталона, леко размаха камшика и потегли. Слънцето се изля в този миг иззад облаци­те. То ослепително обгърна Андрюшкиния кон, веселото му препускане, безгрижното полюш­ване на рязаната му опашка. Голов с недоуме­ние загледа отдалечаващия се казак. Извъртя се и ме видя как правя списък на пленниците. После видя младежа с къдравите бакенбарди. Той вдигна към Голов спокойните очи на сниз­ходителната си младост и се усмихна на негово­то объркване. Тогава Голов сви ръце на фуния и викна: „Републиката ни още е жива, Андрей. Рано е за делба. Давай вехториите!“. Андрей хич не се впечатли. Той яздеше в тръс и кончето му енергично отмяташе опашка изпод себе си, сякаш ни отпъждаше. – Измяна – пошепна тогава Голов. Той изрече тази дума сякаш буква по буква и стана жалък, и се вцепени. Сниши се на коляно, прицели се, стреля и не улучи. Андрей незабавно обърна коня и препус­ на право към взводния. Руменото му ведро лице беше сърдито. – Виж кво, земляк – кресна той звънливо и внезапно се зарадва на звука на силния си глас, – глей да не те цапардосам, мамка му. Имаш десе­тина шляхти да оправиш и каква врява дигаш. По стотина сме ги оправяли и не сме чакали на теб да помагаш… Като си работник, изпълнявай си задълженията… Погледна ни победоносно и се оттегли от нас в галоп. Взводният не вдигна очи към него. Той си хвана с ръка челото. Кръвта му се лееше като дъжд по купа слама. Той легна по корем, изпъл­зя до потока и дълго държа в пресъхващото му корито разбитата си окървавена глава… Деветимата пленници ги няма вече. Усещам го в сърцето си. Яхнал коня си, им направих списък, надлежно разчертан. В първата графа поредните номера, в другата – името и презиме­то, и в третата – военното поделение. Записах общо деветима. И четвъртият беше Адолф Шул­мейстер, лодзински продавач, евреин. Той току се притискаше към моя кон и милваше ботуша ми с потръпващи гальовни пръсти. Кракът му беше счупен с приклад. Тънка следа оставяше строшеният му крак – като от ранено окуцяло куче; на щърбавата оранжева плешивина на Шулмейстер се пенеше искряща от слънцето пот. – Вие сте Jude, пане – шепнеше той и трес­каво галеше стремето ми. – Вие сте Jude – врещеше, пръскаше плюнка и се гърчеше от радост. – Строй се, Шулмейстер – викнах му и нео­чаквано обзет от смъртоносна слабост, взех да се свличам от седлото и му казах задъхан: – От­къде знаете? – Еврейският сладък поглед – изпищя той, подскачаше на един крак и влачеше подире си кучешката тънка следа, – сладкият ви поглед, пане… Едвам се отървах от предсмъртната му сует­ливост. Свестявах се бавно като след контузия. Началник-щабът ми каза да имам грижата и препусна към поделението. С въжета изтеглихме картечниците нагоре по възвишението като теленца. Те се движеха за­едно в задружно стадо и утешително скърцаха. Слънцето заблещука на прашните им цеви. И аз видях дъга на желязото. Полякът, младежът с къдравите бакенбарди, ги гледаше със селско любопитство. Той се наведе напред и ми разкри Голов, който изпълзяваше откъм канавката вни­мателен и блед, с разкървавена глава и с винтов­ката в ръка. Протегнах ръце към Голов и вик­нах, но звукът се затлачи и набъбна в гръкляна ми. Голов бързо гръмна пленника в тила и скочи прав. Учуденият поляк се извъртя към него, на­прави пълен кръгом като на строева подготовка. С бавно движение на отдаваща се жена вдигна и двете си ръце към тила, рухна на земята и умря мигновено. Усмивка на облекчение и успокоение озари тогава лицето на Голов. То с лекота си върна руменината. – За нашего брата не ни плетат майките таки­ва гащи – рече ми лукаво. – Задраскай единия, дай бележка за осем души… Дадох му бележката и казах с отчаяние: – За всичко ще отговаряш, Голов. – Ще отговарям – изкрещя той с неизразимо ликуване – не пред теб, очилат, пред своего бра­та, сормовския. Своите ще преценят… Деветима пленници ги няма вече. Усещам го в сърцето си. Днес сутринта реших да извърша опело за убитите. В конармията няма кой да го направи освен мен. Отрядът ни спря за почивка в разрушен чифлик. Взех си дневника и отидох в цветната градина, засега оцеляла. Там растяха зюмбюли и сини рози. Започнах да си записвам за взводния и де­ветимата покойници, но шум, познат шум ме прекъсна веднага. Ординарецът Черкашин, маз­никът в щаба, беше поел на поход срещу коше­рите. Митя, руменият орловец, го следваше с димяща факла. Главите им бяха омотани с ши­нелите. Цепките на очите им блестяха. Безброй пчели оттласкваха победителите и умираха край пчелините. Изоставих писането. Ужасих се от многото опела, които ми предстояха. (1923) ПРИ ТАТО НИ МАХНО Нощес шестима махновци изнасилили слуги­нята. Щом го научих сутринта, реших да видя как изглежда жена след шесткратно изнасилва­не. Намерих я в кухнята. Тя переше, сгърбена над легена. Беше дебелана с напращели бузи. Само бавното съществувание на плодородната украинска земя може да изпълни еврейката с та­кава кравешка жизненост. Нозете на момичето, тлъсти, керемидени, издути като гюлета, слад­никаво воняха на току-що срязано месо. И ми се стори, че от довчерашната й девственост са останали само бузите, нажежени повече от вся­кога, и очите, сведени надолу. Освен слугинята заварих в кухнята Кикин, куриерчето към щаба на тато Махно. Знаеше се, че не е съвсем наред и като нищо може да тръгне на ръце в най-ненадейния момент. На няколко пъти съм го заварвал пред огледалото. Изпружил крак със запретнат крачол, той си намигаше, тупаше се по голия момчешки тум­бак, пееше бойни песни и правеше победоносни гримаси, от които си умираше от смях. Въоб­ражението му работеше с невероятен кипеж. Днес пак беше измислил нещо – налепваше на германска каска ивици златен станиол. – Колцина те прекараха снощи, Рухля? – каза той и присви око да огледа украсената си каска. Момичето мълчеше. – Шестима те прекараха – продължи момче­то, – а има някои женски – и за по двайсет ги бива. Вчера нашите момчета се скъсаха с една тукашна от Крапивно, та чак я зарязаха накрая, ама тя комай по-тлъстичка от теб… – Донеси вода – каза момичето. Кикин донесе от двора кофа вода. После из­шляпа бос до огледалото, нахлупи си каската със златните ивички и внимателно се взря в от­ражението си. Огледалният му вид го заинтри­гува. Той пъхна два пръста в ноздрите си и жад­но загледа как се променя формата на носа му от вътрешната деформация. – Ще се махам от експедицията – обърна се към еврейката, – не казвай на никого, Рухля. Стеценко ще ме вземе в ескадрона. Там поне дават униформа и ще съм на почит, и ще си на­меря бойни другари, не като тука, вехтошарска команда… Вчера като те хванаха, а аз те държах за главата, казах на Матвей Василич – кво става, викам, Матвей Василич, за четвърти път се сме­нят, само аз държа, нали. Вие втори път вече, Матвей Василич, пък аз, понеже съм малолетен и не съм от вашата компания, всеки може да ме прецака… Ти, Рухля, сигур го чу също тогава, като каза: Кикин, никой няма да те прецака, да минат първо всички дневални, тогава и ти… Ама пуснаха ли ме – как не… Чак когато те вла­чеха вече към горичката, Матвей Василич ми вика: върви сега, Кикин, ако желаеш. Не, рекох му, Матвей Василич, след Васка не желая, после цял живот да си скубя косите… – Кикин изсумтя сърдито и млъкна. Легна на пода и се загледа в далечината – бос, длъгнест, опечален, с гол тумбак и лъскава каска върху сламената коса. – Разправят хората за махновците, за техното ге­ройство – обади се мрачно той, – обаче малко от малко да ги опознаеш, веднага ги виждаш, че всякой крие камък в пазвата… Еврейката вдигна от легена зачервеното си лице, хвърли поглед към момчето и прекоси кух­нята с онази трудна стъпка, каквато имат кава­леристите, когато след дълга езда стъпят на зе­мята със схванати крака. Момчето остана само, огледа кухнята с отегчени очи, въздъхна, опря длани в пода, метна крака нагоре и без да мърда щръкналите си пети, бързо тръгна на ръце. (1923) СТАРАТЕЛНА ЖЕНА Трима махновци – Гнилошкуров и още два­ма – се наговориха с една жена за любовни ус­луги. Срещу кило захар тя се съгласи да приеме тримата, но на третия не издържа и се запремята из стаята. Изхвърча навън и в двора я срещна Махно. Той я фрасна с камшика си, та й сцепи горната устна, изпати си и Гнилошкуров. Това стана малко след осем сутринта, после денят мина в грижи и ето, вечер е, вали дъжд, ситен дъжд, шепнещ, непреодолим. Той шумо­ли отвън, пред мен виси на прозореца единстве­на звезда. Каменка е потънала в мъгла; живото гето тъне в жива тъма и в него неуморно шетат махновците. Нечий кон цвили тънко като скръб­ на жена, нейде в покрайнините скърцат безсън­ните тачанки и канонадата заглъхва, ляга си да спи на черната мокра земя. Само на далечната улица пламти прозорецът на атамана. Като тържествен прожектор разси­ча той нищетата на есенната вечер и трепти в пръските на дъжда. Там, в щаба на тато, свири духов оркестър в чест на Антонина Василиевна, милосърдната сестра, която за първи път нощу­ва у Махно. Меланхоличните плътни тръби бу­чат все по-силно и партизаните, скупчени под прозореца ми, слушат гръмките напеви на старинните маршове. Те са трима под моя прозо­рец – Гнилошкуров с приятелите си, после идва Кикин при тях, буйното казаче. Той размята крака във въздуха, ходи на ръце, пее и врещи и едва се умирява – като след припадък. – Овсяница – шепне изведнъж Гнилошку­ров, – Овсяница – казва той с тъга, – как е могло така да стане, когато тя подир мен оправи два­мата съвсем благополучно… Дори се запасвам аз, а тя така ми подмята, на възраст сте, вика, мерси ви за компанията, вие сте ми приятен… Анеля, вика, се казвам, това ми е името – Ане­ля… Та тъй ми се струва, че тя на сутринта се е наяла с гаден треволяк и ей ти го Петка й скочи за зла врага… – Петка й скочи – каза петнайсетгодишният Кикин, седна и запали цигара. – Човече, вика му тя на Петка, бъдете тъй любезен, сетните си сили губя, и като рипне, като се завърти на винт, момчетата разперили ръце, не я пущат от врата­та, а тя не, та не… – Кикин стана с грейнали очи и прихна. – Тича тя, а пред портата тато… Стоп, й вика, вие, без съмнение, сте венерическа, тук на място ви посичам, и като я фрасне, тя пък май иска нещо свое да му каже. - Обаче да ви река – намесва се тук и го пре­късва замисленият и нежен глас на Петка Орлов, – обаче да ви река, има си алчни хора, има си безмилостно алчни… Рекох й: ние сме трима, Анеля, вземи си дружка, поделете си захарта, тя ще ти помогне… Не, вика, на себе си разчитам, че ще издържа, три деца имам да храня, да не съм някоя девица… – Старателна жена – увери го Гнилошкуров, все тъй седнал под прозореца ми, – старателна до последно… И млъкна. Чух отново шума на водата. Дъж­дът все така бъбли и хленчи, и стене по покри­вите. Вятърът го подхваща и го огъва встрани. Тържественото бучене на тръбите замлъква в двора на Махно. Светлината в стаята му на­ малява наполовина. Тогава стана от пейката Гнилошкуров и преломи с тялото си мътното блещукане на луната. Той се прозя, повдигна си ризата, почеса си корема, неочаквано бял, и се запъти към плевнята да спи. Нежният глас на Петка Орлов се понесе подире му. – В Гуляй поле живееше един другоземец Иван Голуб – каза Петка, – хрисим селянин, трезвен, работата му спореше, изпотрепваше се от труд и умря от пресилване… Жалеха за него хората в Гуляй поле и всички от селото го из­ проводиха на гробището, хем другоземец беше, ама всички… Петка вече беше стигнал до вратата на плев­нята и бръщолевеше там за умрелия Иван, ло­мотеше все по-тихо, все по-сърдечно. – Има си безмилостни хора – отговори му Гнилошкуров, заспивайки, – има си, вярно… Гнилошкуров заспа, с него и другите двама, само аз останах на прозореца. Очите ми питат безгласната тъма, звярът на спомените ме дере и сън не ми идва. …Тя седеше сутринта на главната улица и продаваше горски плодове. Бойците й плащаха с махновски хартийки. Тялото й беше пухкаво, леко тяло на блондинка. Гнилошкуров, изпъчил корем, се припичаше на пейката. Той дремеше, чакаше и жената бързаше да разпродаде стока­та, поглеждаше го със сините си очи и лицето й порозовяваше в бавна, нежна руменина. – Анеля – шепна нейното име, – Анеля… (1928)

Всичко е започна през 2013 г., когато Серджо Канаверо от групата за напреднали по невромодулиране в Торино, предложи идеята за правене на операция за удължаване живота на хора с дегенерирали мускули и нерви или органи с разпространен вече рак, съобщава New Scientist. Канаверо обобщи, че смята за 36-часовата процедура да се води от международното списание за неврологични операции ( Surgical Neurology Internationa) през февруари тази година. Ще се нуждае от персонал от 150 лекари и медицински сестри. Повече: http://nauka.bg/a/руснак-ще-стане-първия-пациент-с-трансплантация-на-глава-правена-някога

На летище “Лесново” беше представен чешкият модел, който ще се сглобява в завода “Терем-Летец”. Ще се продава на пазарите в България, Гърция, Румъния, Полша. Новият "Скай лидер" 600, който ще се прави в северната зона на летище "София", е двуместен със 120-литров резервоар, по 60 в двете крила, за 1600 км пробег. Oсвен за развлекателни цели, може да се използва за наблюдение от въздуха, за помощ при природни бедствия, пожари или пък за разузнаване. Самолетът има изцяло метална конструкция, размахът на крилото е 9.90 метра. Тежестта му е 472 кг, а разходът му е 15 литра на час с обикновен бензин А95. Максималната скорост на самолета е 265 километра. Разстоянието между София и Варна се взима за 2 часа. "Скай Лидер" 600 е сертифициран в Съединените щати през 2013 г. Този тип въздухоплавателни обекти се продават успешно по целия свят на цената на луксозен автомобил – около 100 хиляди евро. Новият български самолет ще се продава на пазарите в България, Гърция, Румъния, Полша. Добрата новина, че самолетостроенето у нас се възражда, идва точно 100 години след построяването на първия български самолет от прочутия конструктор Асен Йорданов. За последно у нас са произвеждани самолетите “Лаз” през 50-те години на миналия век.