Р. Теодосиев

21 ноември – Международен ден на болните от Муковисцидоза След сключеното през октомври 2014 г. партньорство между Националната Генетична Лаборатория и ГПСМП НМ Дженомикс - за осигуряване на достъп на пациентите от цялата страна до услугите на най-голямата генетична лаборатория на територията на България, спестяващо на пациентите нуждата от физическо присъствие в сградата на НГЛ - София за извършване на изследвания, двете медицински заведения участват в нова инициатива. Във връзка с 21 ноември – Международен ден на болните от Муковисцидоза, НМ Дженомикс инициира серия от кръвни изследвания за носителство на дефектен ген причиняващ Муковисцидоза. Кампанията ще се проведе на 24 и 25 ноември 2014 г. (понеделник и вторник) в градовете София, Пловдив, Стара Загора и Варна, като възможност за безплатно изследване ще бъде предоставена на пациенти в репродуктивна възраст, имащи във фамилиите си болни от Муковисцидоза или съмнения за носителство на дефектен ген причиняващ Муковисцидоза поради поставена диагноза обструктивна азооспермия. Инициативата е съгласувана с Асоциация Муковисцидоза България и е изключително подходяща за бременни и семейства планиращи бременност. Кръвните проби ще се вземат в манипулационните на МДЛ „Бодимед“ по градове, от 8.00 до 14.00 ч. на 24 и 25 ноември 2014 г. след предварително записване при НМ Дженомикс. ГПСМП НМ Дженомикс е групова практика за специализирана медицинска помощ предоставяща на българските пациенти иновативни молекулярно-генетични решения в сферата на пренаталното проследяване и онкологията. Националната генетична лаборатория (Лаборатория по Клинична генетика, СБАЛАГ “Майчин дом” – София) е център за диагностика, профилактика и контрол на лечението на над 120 редки генетични болести и генетични предразположения. Тя поддържа Национална ДНК банка и Национален генетичен регистър. Муковисцидозата е наследствено заболяване, което оказва влияние основно върху дейността на белите дробове, панкреаса и мъжката репродуктивна система. То се характеризира с продукцията на голямо количество гъст, жилав секрет, който полепва и блокира малките бронхи, панкреасните пътища и др. Пациенти, при които е налице само един унаследен генетичен дефект от родителите се наричат „носители“. В България приблизително 1 на всеки 33 човека (3%) е носител. Заболяването е налице и се проявява, когато човек е унаследил два генетични дефекта – по един от всеки свой родител-носител. При всяка бременност на двама родители - носители има 25% риск от раждане на дете с Муковисцидоза. Средната продължителност на живота на болните от Муковисцидоза в България е около 13 години.

Може би след записа на кометата "Розета" всички се чудим дали така "звучи" Космосът? Ето какво ни дава НАСА като звуци на различни планети: https://soundcloud.com/nasa/chorus-radio-waves-within-earths-atmosphere?in=nasa/sets/solar-system-beyond-sounds

След няколко десетилития човешкото мислене ще бъде хибрид между биологично и небиологично, прогнозира футуристът Рей Курцвайл „През 1999 прогнозирах, че в рамките на десетилетие ще станем свидетели на технологии като самоуправляеми автомобили и мобилни телефони, които са способни да отговарят на въпросите на собствениците си. Тогава хората ме критикуваха, че подобни прогнози са нереалистични“, писа неотдавна в своя блог известният американски учен и футурист Рей Курцвайл. Сега, новата му прогноза е, че след няколко десетилетия способностите на човешкия мозък ще бъдат неограничени. „След 20 години ще имаме наноботи, които ще влизат в мозъка ни чрез капилярите. Те ще свързват неокортекса ни със синтетичен неокортекс в облак, осигурявайки му разширение“, обяснява ученият. „В наши дни имаме компютър в телефона си, но ако ни трябват 10 хиляди компютъра за няколко секунди, за да направим комплексно търсене, можем да получим достъп до такива за секунда или две в облака. През 2030, ако имаме нужда от допълнителен неокортекс, ще можем да се свържем с такъв в облака, директно от нашия мозък“, твърди Курцвайл. Човешкото мислене тогава ще бъде хибрид между биологично и небиологично. И последното ще расте експоненциално, тъй като по неговите думи няма да бъде ограничено от фиксираната архитектура на нашата обвивка. Така, благодарение на новото разширяване на неокортекса, в следващите няколко десетилетия ще направим качествен скок в културата, науката и технологиите. Вижте неговата лекция пред TED: http://www.economy.bg/history/view/15684/Prez-2030-silata-na-choveshkiya-mozyk-shte-byde-neogranichena-

Българката Наташа Бохорова, участваща в създаването на лекарство срещу смъртоносния вирус, пред Economy.bg Броят на жертвите на ебола вече надхвърля 5 420 души, сочат данни на Световната здравна организация (СЗО). Ебола е един от най-опасните вируси, а настоящата епидемия се смята за една от най-тежките до момента. Досега няма одобрено лекарство или ваксина срещу болестта. Експерименталното лекарство ZMapp на американската компания Mapp Biopharmaceutical засега се счита като най-обещаващото в борбата срещу смъртоносния вирус. Ефективността му беше потвърдена в изследване, при което всички предварително инфектирани с вируса на ебола маймуни оживяват след третиране със ZMapp. Резултатите от изследването бяха публикувани в престижното научно списание Nature през октомври. Все още не е ясно дали лекарство действа при хора. Досега според данни на изследователския институт Scripps пет от седем третирани със ZMapp пациенти са оцелели. Клинични изследвания на лекарството са планирани за началото на 2015. ZMapp е смес от три антитела, които имунната ни система използва, за да неутрализира опасния вирус. Те се изолират и извличат от генетично модифицирани тютюневи листа. Производството обаче отнема месеци. В разработката на Zmapp участват двама български учени – съпрузите Наташа и Огнян Бохорови. Economy.bg се свърза с Наташа Бохорова, за да ни разкаже повече за работата си по едно от най-търсените в момента лекарства в света. Вижте какво сподели тя за предизвикателството да работиш под натиска на времето и обществените очаквания. Г-жо Бохорова, премина ли според Вас опасността от Ебола? По данни на Световната здравна организация (СЗО) повече от 14 400 души са инфектирани с вируса на ебола. Без съмнение предприетите досега профилактични мерки имат положителен ефект върху ограничаване на епидемията, но на този етап трудно може да се направи точна прогноза, кога това опасно инфекциозно заболяване ще бъде поставено под контрол. В реч преди дни Бил Гейтс подчерта, че светът трябва да научи уроците от епидемията от ебола. Какви са според Вас изводите, които трябва да извлечем? Настоящата епидемия от ебола е най-голямата и най-смъртоносната в съвременната история, засегнала няколко държави в Западна Африка. Тя е предупреждение към света и показа колко неподготвен е той да реагира бързо и адекватно при подобни ситуации. Същевременно епидемията показа и какви мерки трябва да се предвидят, за да се предотвратят бъдещи епидемии. Акцентът трябва да бъде върху: ранна диагностика, координирани действия за ограничаване на първите доказани случаи на ебола и мерки за предотвратяване разпространението на вируса, сформиране на медицински екипи за бързо реагиране в страните, засегнати от ебола, болнична инфраструктура и подготвен медицински персонал, повече научни изследвания върху вируса на ебола, разработване на нови и ефективни методи за профилактика и лекуване, ускоряване на клиничните изследвания с нови и перспективни ваксини и лекарства. Подготвен ли е според Вас светът за възможността вирусът на ебола да мутира? Научни изследвания показват, че вирусът на ебола мутира. Тъй като ебола е РНК вирус, всяка нова репликация в човешкото тяло води до малки мутации. Повечето от тези мутации обаче не го превръщат в по-устойчив, по-смъртоносен или по-труден да се третира. Въпросът не е дали вирусът на ебола мутира, а дали мутиралият вирус се адаптира по-добре в нова обстановка и дали по-бързо и по-лесно може да се предава от човек на човек, което го прави и по-смъртоносен. Съвременната наука все още няма ясен и точен отговор на този въпрос. Няколко научни групи усилено работят върху мутациите при този вирус. Разкажете малко повече за себе си: откога сте в САЩ, откога работите за Mapp Bio, какво сте завършили в България? Научната ми кариера започна като аспирант в Институт по генетика на растенията- БАН, където защитих дисертация и получих степен "Кандидат на биологическите науки". С обявен конкурс спечелих място за научен сътрудник в същия институт, където работих като старши научен сътрудник и pъководител на секция „Растителни биотехнологии”. Cпециализирах в областта на растителните биотехнологии в Нотингамския университет, Англия. През 1991 с конкурс бях приета като ръководител на Лаборатория по прилоҗно генетично инҗенерство в Департамента по приложни биотехнологии в Международния център за подобряване на царевицата и пшеницата в Мексико (CIMMYT). CIMMYT е един от 15-те научни института, разположени в различни страни в света, които cа част от Консорциума за международни научни изследвания по селско стопанство (Consortium of International Agricultural Research Centers (CGIAR, Washington, USA). В CIMMYT ръководих проекти, финансирани от United Nations Development Programme (UNDP), за повишаване ефективността от продукцията на царевицата и пшеницата чрез приложение на растителните биотехнологии, като се запазят и използват наличните генетични ресурси. Едно ново направление в биотехнологиите изцяло пренасочи моя научен интерес – експресия на гени и синтезиране на протеини в растителни видове за биофармацевтични цели. След успешно интервю в началото на 2003 започнах работа в МАРР Biopharmaceutical, Сан Диего, САЩ, като директор по научните изследвания. Съпругът ми е научен сътрудник в областта на медицинската биохимия и е работил във водещи научни институти, като CIMMYT, Мексико; Санфорд-Бърнам научен институт за медицински изследвания, САЩ; Скрипс научен институт, САЩ. От 2009 той работи в MAPP Biopharmaceutical като Senior scientist. Дъщеря ни e старши икономист в Световната банка (Вашингтон), синът ни e банкер в Goldman Sachs, (Ню Йорк), имаме две умни и палави внучета Томас и Габриел. 3-D модел на това как антителата в ZMapp се свързват с вируса Ебола Снимка: Ward lab/ The Scripps Research Institute Доколко сте ангажирани с разработването на експерименталното лекарство срещу ебола? Научните изледвания на компанията са насочени към експресията в тютюневи растения и производството на моноклонални антитела срещу pазлични инфекциозни болести като ебола, Марбърг, СПИН и др. Работата върху експерименталното лекарство срещу Ебола започна преди повече от 10 години. Eкспериментираxме и тествахме много и различни моноклонални антитела. На базата на получените резултати от неутрализaция на вируса и от опити с експериментални животни, селектирахме трите най-ефективни антитела, които са компонентите на ZMapp. Аз работя върху този проект от самото начало. Научнитe ми изследвания включват подготовка на конструктите, инфилтрация на тютюневи растения, екстракция и характеризиране на моноклоналните антитела. Моят съпруг е отговорен за измерване концентрацията на екстрахираните антитела, тестване на тяхната стабилност и за факмако-кинетичните опити при експериментални животни. Как се чувствате като българи, участващи в разработката на вероятно най-търсеното в момента лекарство в света? Гордост е за нас да бъдeм представители на българските учени, които допринасят за развитието на науката в света. Трудно ли се работи, когато си притиснат от времето? Може би изключителната ни амбиция и трудолюбие (което имаме от българския народ като цяло или от семействата, от които произхождаме), нашето умение и отговорност, с които подхождаме във всеки един аспект, не създава у нас натоварване или напрежение. С нашия професионален подход, както и с добрата организация, факторът време не се чувства като бреме. Надпреварата с времето за създаване на лекарство при подобна епидемия поражда и етични въпроси. Стояха ли такива пред вас? Отчитайки размерите на епидемията в Западна Африка производство на ваксина срещу ебола или производството на лекарство за третиране на вече заболели от ебола пациенти е приоритет на няколко държави, компании и научни институти. Нашето мнение е, че няма нищо по-хуманно и по-етично от това да се произведе лекарство, с което да се спаси животът на хиляди хора. Вярно ли е, че в момента запасите от Zmapp са изчерпани и че за производството на нови количества ще са необходими поне шест месеца? Има ли възможност да се ускори процесът? Тъй като ZMapp беше в експериментален стадий, разполагахме с ограничени дози. Малките налични количества бяха използвани за лечение на първите пациенти, заболели от ебола (лекари и медицински сестри). Работи се усилено за увеличаване на производството на ZMapp чрез различни подходи и технологии. При постоянното увеличаване на смъртните случаи от вируса на ебола, необходимостта от бързото увеличаване на производството на лекарството е критично. Нашата цел е: да се повиши нивото на експресия на антителата, с което ще се увеличи производствения процес на ZMapp; да се установи дали по-ниски дози от това лекарство ще бъдат ефективни срещу вируса, което означава, че ще се разполага с повече дози. В производството на ZMapp се включиха и големи фармацевтични компании. Отпуснатите 42 милиона долара от правителството на САЩ ще допринесат за по-бързото производство на достатъчни количества от ZMapp, които ще бъдат необходими за планираните клинични изследвания и доказване на неговата ефективност и липсва на странични ефекти. Започнаха ли вече тестовете на лекарството срещу ебола върху хора? Клиничните изследвания са планирани за началото на 2015. http://www.economy.bg/science/view/15740/Vizhte-bylgarkata-koyato-spasyava-sveta-ot-ebola-

Аз преместих темата! Тя е за тук.

Класиране и финансиране на проектни предложения от "Конкурс за финансиране на научни изследвания в приоритетните области - 2014 г.". - http://fni.bg/?q=node%2F239 чуха се доста положителни мнения за този конкурс, но не липсваха и негативните..., вие какво мислите?

Открийте един нов свят „В търсене на Константинопол“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44298 Проф. дин Сергей Иванов описва достойно зашеметяващата столица на Византийската империя, запознавайки ни в детайли с нея в мащабния си труд „В търсене на Константинопол“ (ИК „Изток-Запад“). Изпълнено с интересни факти, множество карти и богат илюстративен материал, изданието е първият по рода си пътеводител за днешен Истанбул по времената на Византийската империя. Роденият в Москва Сергей Аркадиевич Иванов (1956) е професор, доктор на историческите науки, автор на редица научни изследвания, посветени на древната история на славяните и византийската култура. Иванов идва в София по повод Международната научна конференция „Европейският югоизток през втората половина на X и началото на XI век“, където освен доклад за конференцията ще представи и една от най-забележителните си книги – „В търсене на Константинопол“, който излезе в луксозно издание на български език. Своеобразният научен пътеводител е резултат от десетгодишен изследователски труд, който представя историческите факти и събития като интригуващ, наситен с детайли разказ за исторически места, свързани със съдбата на един от безспорно най-великите градове в човешката история. Византологът Сергей Иванов си позволява да отмине съвременния бляскав османски Истанбул, за да стигне в сърцето на някогашна Византия: Константинопол. В книгата е разказана завладяващата история на всички паметници на византийското Средновековие (без изключение), чието местоположение е стриктно отбелязано на редица карти. „В търсене на Константинопол“ е едновременно и пътеводител за туристи, с който всеки може спокойно да се разхожда из великия Град, и блестящо написан научен труд. Сергей Иванов ни среща с константинополските карнавали и тържища, с местата, където жителите на града са живели, молили са се, обичали са и са убивали. Следвайки своеобразния научен пътеводител, човек се оказва не само на мястото на стара византийска школа, но и разбира какво се е учило там; озовава се не само в константинополска болница, но и разбира какво и как са лекували там... Освен увлекателен разказ, в книгата са изложени и най-новите научни хипотези. „В търсене на Константинопол“ потапя читателя в обстановката на града и го прави участник в случилите се някога там събития – авторът разказва надълго и широко за византийските фрески и мозайки, за тяхната история и съдържание, Хиподрума и надбягванията с колесници оживяват пред очите на читателя. Разбираме как е изглеждал Големият императорски дворец и къде са се намирали прочутите Златни врата. Освен че откриваме забележителности, които не се споменават в туристическите брошури, всеки един паметник на византийската култура и история е видян с очите на някогашните жители на Константинопол. Да, градът вече има друго име, пътеводителят пък представя на читателите пълнокръвна картина как е изглеждала столицата на Византия, която нашите предци с възхищение са наричали Цариград. Богато илюстриран и наситен с факти, с множество интересни истории и увлекателен език, „В търсене на Константинопол“ позволява на читателите да почувстват атмосферата, обстановката и духа на времето в този емблематичен за историята град. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44298 Откъс от „В търсене на Константинопол“, Сергей Иванов Друга защита на вътрешните покои на Двореца, този път от северната страна на Хиподрума, била мощната кула Кентинарий, която по време на византийското средновековие охранявали нормански наемници. Те били великолепни воини, които неведнъж спасявали императорите по време на метежите, но често и сами ги вдигали. По думите на историка Михаил Аталиат: вечер разумът напълно ги изоставя, тъй като се напиват с неразредено вино, защото никога не го разреждат. За съжаление, засега не е възможно да бъде установено точното местоположение на Кентинария, на Скила или на Юстиниановия триклиний. В района на юг от Сфендона няма нито един ориентир, за който да се хванем. Единственото изключение е Nakilbent Cad., 33; там е магазинът за килими Nakkaş, в който може да слезете в цистерна . Ако влезем в магазина и самоуверено се насочим към далечния десен ъгъл, никой няма да ни спре. Там има една неотбелязана по никакъв начин стълба, която води надолу в цистерната, разположена паралелно на Хиподрума. Цистерната е дълга 34,3 м и широка 9,3 м, поддържат я два реда колони, по девет във всеки ред, с коринтски капители. Те явно са от V–VІ в., т.е. от времето, когато на това пространство все още не е имало постройки на Двореца. Юстиниан ІІ го включва в територията на Двореца едва в края на VІІ в. Но тук по елинистично време продължавали да строят къщи на богаташи, тази цистерна е била част от една от тях. Очевидно наблизо са построили Пиалата на зелените, в която императорът приемал представителите на партиите от цирка. На това място имало и фонтан (по-късно го преместили пò на юг), описан от Продължителя на Теофан: Отворен двор, в средата на който има чаша от мед, чиито краища са посребрени. На нея има златна топка. По време на приемите пълнели чашата с фъстъци, бадеми и орехи, смесеното с мед вино изтичало от златната топка, така че можел да го опита всеки, който желаел, в това число и музикантите, а също и всички, които пеели в съпровод на музиката. Очевидно цистерната на Nakilbent, 33 е доставяла водата за този фонтан. Но това не ни помага да „обозначим на място“ другите части на Двореца. Съвсем зле са нещата с един участък руини , открит в началото на 90-те години на миналия век при строежа на хотела Crown Eresin (Küçük Ayasofia Cad., 40). Тук са проведени нормални и легални разкопки, което извадило на показ цистерни, мозаечен под и подземни помещения, които не били унищожени, а ги включили в новото здание. Освен това в хотела сега са изложени 49 предмета, които са от елинистичния, римския и ранновизантийския период. По колоните, капителите и мраморните плочи има табелки с надписи като в музей. Особено интересен е „барът с колоните“, украсен с разноцветни основи на колони и надгробни плочи. Щом влезете, веднага вляво е цистерната, превърната в лоби. Зад нея има византийска стена, построена от антични сполии, а през стъклото на пода на ресторанта може да се види мозайка от V–VІ в., на която е изобразена риба. Но резултатите от разкопките въобще не са били публикувани и няма възможност да бъдат установени от писмени извори. През Х–ХІ в. целият живот на Двореца се съсредоточил в сегмента, ограничен от морето и улиците Nakilbent и Kapiağasi. Въпреки всичко Горният дворец продължавал да се използва при специални случаи. Константин Багренородни описва например посещението на киевската княгиня Олга през 946 г. Дворецът се свива В сряда, на девети септември, се състоя прием по случай пристигането на Елга, архонтиса на Русия. Тази архонтиса влезе с близките си, роднините архонтиси и най-видните сред прислугата. Тя шестваше пред всички останали жени, а те по ред, една след друга, след нея. Тя спря на онова място, където обикновено логотетът задава въпросите си. След нея влязоха посланици и търговци, архонти на Русия и се спряха зад нея, покрай завесите. Когато отново излязоха (от Магнаура) и през Анадендрадия и Триклиния на кандидатите, тя премина през Онопод и Златната ръка и седна там. В Триклиния на Юстиниан имаше подиум, украсен с порфирни платове, а на него голям трон. Зад него, скрити от две завеси, имаше два сребърни органа. Поканена от Августия, архонтисата премина през Апсидата, Хиподрума (покритият) и приседна в Скила. След това архонтисата с нейните роднини и прислужници мина през (Триклиния) на Юстиниан, Лавсиак и Трипетон и влезе в Кенургия и там си почина. По-късно, когато василевсът с августата и багренородните деца седнаха, от Триклиния Кенургия беше повикана архонтисата. Седнала по знак на василевса, тя беседва с него, колкото пожела. Бяха разиграни и всякакви театрални игрища. След като василевсът стана от масата, се даде десерт в Аристария, където на малка златна маса бе поднесен десертът в каменни чаши, украсени с перли и скъпоценни камъни. На архонтисата бяха връчени 500 милисария в златна чаша, украсена със скъпоценни камъни, а на нейните жени по 20 милисария и на 18 от прислужниците ѝ по 8 милисария. В неделя, на осемнадесети октомври, имаше прием в Хрисотриклиния. Василевсът седеше с русите. Този разказ ни разкрива най-ранните години на древноруската държавност, но той демонстрира и нещо друго: дори Константин Багренородни да не се е сватосвал за Олга, както твърди нашият летопис, той се стремял да ѝ направи впечатление и за този прием е задействал всички парадни зали на Двореца, дори онези, които отдавна не са били използвани. Константин е описал нещо, което си отивало: почти веднага след неговата смърт император Никифор Фока е признал неизбежното, а именно, че Византия не разполага със средства да продължава да поддържа в парадното му състояние целия Голям дворец. Физическо въплъщение на тази капитулация били стените, с които Никифор оградил реално функциониращите части на Долния дворец. Възникнал триъгълен сегмент, чиято най-северна точка била Катизмата на Хиподрума. От нея като два лъча тръгвали две стени: една паралелно на Хиподрума на югозапад и стигала до морето приблизително до Сергий и Вакх, а втората – повече или по-малко точно на юг. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44298

В понеделник, 24 ноември 2014 г., в 17.00 часа в централното фоайе на Ректората на Софийския университет "Св. Климент Охридски" ще бъдат представени изложба, филм и сборник с документи за периода ХV-ХІХ в. „Св. Димитрий Басарбовски - светец на два народа". Събитието е организирано от Музея на Софийския университет и посолството на Румъния у нас. Проектът е реализиран с помощта на Университетския комплекс по хуманитаристика "Алма Матер". На откриването ще присъстват ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. дин Иван Илчев и посланикът на Румъния у нас Антон Пъкурецу. Свети Димитрий Басарбовски е малко известен български светец, който е покровител на румънската столица Букурещ, като по този начин се превръща в религиозен, културен и исторически обединител между двата балкански народа. Интересът към неговия живот започва още от епохата на Българското възраждане, а от тогава датират и научни спорове, които се отнасят до времето, в което е живял, тъй като част от сведенията се отнасят до Средновековието. За преподобния Димитрий първи сведения дава бележитият български възрожденец св. Паисий Хилендарски в своето изключително важно за българската история произведение от 1762 г. „История славянобългарска“. Със светия си живот, живеещият просто Димитрий угодил на Бога и на същото място, където починал, бил погребан. По-късно Бог открил на някои човеци неговите мощи, които били пренесени в село Басарбово, Русенско и край тях започнали да стават изцеления. Така с простото си житие св. Димитрий просиял всред българския народ. Бог го прославил посмъртно с много чудеса. През 1774 г. по време на Руско-турската война от 1768 до 1774 г., руският генерал Иван Салтиков наредил мощите на преподобния Димитрий да бъдат отнесени в Русия. Българинът Димитър Хаджи, който служил за преводач при генерала, го помолил да ги остави в Букурещ като обезщетение срещу загубите на румънския народ във войната. От тогава светите мощи почиват в Букурещ, в църквата „Св. Св. Константин и Елена“. Всяка година на 27 октомври хиляди поклонници от България и Румъния се стичат в единствения действащ български скален манастир „Св. Димитрий Басарбовски” край Басарбово, Русенско, за да почетат родения тук патрон на светата обител. Преди няколко седмици бяхме там и ето една актуална снимка от манастира:

Държавна агенция „Архиви“ По проект: http://action.nauka.bg Архивистиката е наука, която е позната още от древни времена, но придобива популярност сравнително скоро, когато се отделя от историята като самостоятелна дисциплина. Основните ѝ занимания са свързани със съхранението, организирането, обработването, реставрирането и опазването на документи с архивно значение. Историята на архивното дело у нас датира от 10 октомври 1951 г., когато Президиума на НС издава Указ 515, който полага основите на Държавен архивен фонд – ДАФ. До този момент архивните средища нямат целенасочена дейност към приемането на архивни фондове и документи и липсва законова регламентация, която да урежда централизирането съхранение на документация, произлизаща от държавни институции и организации. Указът регламентира и инструктира правилата за съхранение на архивните документи, определя сроковете за тяхното съхранение, както и организира и синхронизира систематично учрежденските архиви, както и води до създаването на Архивно управление към МВР – първата институционална организация в българската архивна история. На 18 април 1952г. с Постановление 344 на МС са определени функциите, организацията и профила на ДАФ, създаден е Централен държавен архив, както и 12 окръжни архива. По-нататъшното развитие и организация на архивната наука в България се определя от променливите политически, социални, икономически и културни събития, съпътстващи страната ни, които неизменно остават отпечатък върху всяка една сфера. В периода между 1961-1976г. Държавният архив се лута в подчиненост между системата на МВР, Министерството на просветата и науката, Комитета за изкуство и култура, Министерството на информацията и съобщенията, докато през 2007 г. се приема Закон за националния архивен фонд, който определя съвременния статут на Държавна агенция „Архиви“ и заменя Закона за държавен архивен фонд. Един от успешно приключилите проекти на Държавна агенция „Архиви“, е популяризирането на архивите сред училищните следи и представянето на документалните ресурси през призмата на изкуството. Това ни дава основание да отбележим всеобхватния спектър на архивната наука, тъй като тя намира различни форми на изразяване на отношение към най-разнообразни сфери от човечеството. Благодарение на Държавна агенция „Архиви“, творчеството на забележителната Бистра Винарова намира място в много известни галерии и се радва на широк обществен отзвук. Това става възможно чрез Проект: „Богатството на българските архиви. Изкуството на Бистра Винарова 1890-1997 г.“. Проектът е финансиран от Столична община, като периодът му на изпълнение обхваща юли-декември 2012 г. Основните цели на проекта се изразяват в реставрирането на живописните произведения на Бистра Винарова, обхващащи над 200 художествени творби, както и подпомагането на потребители, интересуващи се от съдържанието и използването на документите в този архивен фонд. Друг проект, който също е реализиран успешно е: Проект: „Изграждане на ескпертна мрежа за популяризиране на архивите в средните училища в Балканските държави.“ Финансиран е от Международния съвет на архивите и е реализиран за 12 месеца. Проектът е продължение от дългосрочна програма, която водеща цел е да популяризира архивите в средните училища в Балканските държави. Основна цел е създаването на мрежа от специалисти-архивисти, които заедно да разработят Стратегия и План за действие. В проекта взимат участие 12 балкански държави: Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Македония, Гърция, Косово, Черна гора, Румъния, Сърбия, Словения и Турция. Балканските архивисти са подпомагани от водещи експерти от Франция и Германия. Крайните резултати от проекта са разработването на Стратегия за промоция на архивите в средното образование в балканските страни и изработването на План за действие. Сред най-интересните проекти, реализирани от ДА „Архиви“ е инициативата „Архивите говорят“ – проект, в чиято основа е дигитализирането на колекции. Основна и водеща цел е да се направят по-достъпни до обществото важни и значими документи. Успешна реализация досега имат колекциите: Протоколи на Политбюро и на ЦК на БКП (1944-1989) Загинали военнослужещи в Балканските войни (1912-1913) Полицейски досиета на известни личности от периода през 1944 г. Еврейската общност в България ФотоАрхив.bg - стартира с около 40 000 фотокадъра (снимки и пощенски картички), които хронологически проследяват действията в България от 30-те и 40-те години на XX век до наши дни През 2007 г. Държавна агенция „Архиви“ стартира и инициативата за дигитален архив. Заложените цели обхващат дигитализирането на по-значимите документални ресурси, за да се осигури достъпност и прозрачност на граждани, проявили интерес. Този проект се простира и сред областните архиви, като някои от тях вече разполагат с дигитализирана документация, такива са: регионалните архиви в Бургас, Варна, София, Велико Търново, Монтана, Пловдив, Централен държавен архив, Военно-исторически архив. Настоящите проекти към момента (2013 г.), с които се е заела Държавна агенция „Архиви“ са пряко продължение на предишните такива. Такава роля има: Проект АPEx (Archives Portal Europe), който стартира на 1 март 2012 г. с 28 страни участници, сред които и Държавна агенция „Архиви“. APEx е първата си по рода версия на интернет портал за архивни документи в Европа. По договора за този проект, който обхваща 3 години, ДА ‚Архиви“ трябва да качи на портала следното дигитално съдържание: 2000 образа във формат JPEG, които са считани за шедьоври на ранната национална история (края на 19 век) и на историята на КП (1944-1989) Архивни справочници във формат EAD 34 описания на институции във формат EAG, които съдържат архивни документи Други действащи проекти са административно ориентирани, но все пак оказват влияние върху развитието на архивната наука. Такива са: Проект „Разработване, внедряване и оценка на въздействието на усъвършенствана политика в ДА „Архиви“ по Оперативна програма „Административен капацитет“, съфинансирана от ЕС чрез Европейския социален фонд. Периодът на изпълнение обхваща: 18.09.2012 – 18.03. 2014. Основната цел на проекта е да се създадат условия за прилигане на модерни механизми и инструменти за фондообразуване, опазване и използване на архивите. Постигнати резултати до този момент са: Написването на нов Методически кодекс Предоставянето на новия Методически кодекс на академичните среди и студентите, изучаващи специалност Архивистика. Все още проектът не е приключил и се очакват нови постижения и разработки, свързани с внедряването на нови инструменти, спомагащи архивната дейност. Настоящ проект на ДА „Архиви“ е и: Проект „Изготвяне на функционален анализ за подобряване на ефективността на ДА „Архиви“.“ Финансиран е от Оперативна програма „Административен капацитет. Проектът обхваща продължителност от 12 месеца – 15.11.2011 – 15.11.2012 г. Водеща цел е: създаване на условия за организационно развитие и повишаване ефективността на дейността на ДА „Архиви“. Интервю Проведено интервю с доц. д-р Мартин Иванов – историк, юрист, председател на Държавна агенция „Архиви“ от март 2011 г. до август 2013 г. Илиана Борисова: Какво за вас е архивът – държавна или културна институция? Мартин Ивано: Архивът е и двете. От една страна, е наистина държавна администрация, защото се води по официално заглавие Държавна агенция „Архиви“, което крие възможност отделни институции да бъдат задължени да предават своята документация. От друга страна, архивът е повече за мен културна институция и в един период от миналото се води дискусия дали да бъде културна или държавна институция, може би преди 10-15 години. В някои държави-членки на ЕС и не само, архивите са културни институции. Например в Канада архивът и библиотеката са обединени в едно, в Нова Зеландия също, има идеи в Австралия и Холандия да се приложи същата практика. Илиана Борисова: Какви недостатъци бихте посочили като част от архивното дело и на какво се дължат според Вас? Какви са способите за преодоляването им? Мартин Иванов: Основният проблем в България е, че нямаме уважение към историята и документите си, поради което не се опазват както трябва и след 30-40 години голяма част от документите няма да оцелеят. Същевременно новите документи не постъпват регулярно и няма достатъчно интерес това да се случи. Не се разсъждава, че в момента преминаваме в един такъв период, през който старата хартия на хартиени документи все повече и повече намалява и ако някой се замисли какво би могъл един ден да остави на Архива, то ще се убеди, че значителна част от документите му са в електронен вариант. Снимките са електронни, писмата са електронни, а за някои от тях нямаме технологично решение те да бъдат опазени като например документи в abv.bg, Facebook и др. Разбира се, те могат да бъдат разпечатани, но никой няма да си играе да ги предаде в Архива. В общи линии това са основните проблеми в нашата архивистика, които надали ще успее изцяло да реши, но може да се опита да търси по-минимални отговори на проблема. Илиана Борисова: Смятате ли, че архивистиката има бъдеще за развитие като самостоятелна наука? Мартин Иванов: Архивистиката е нещо повече от наука. Тя дава възможност да бъде съхранен споменът и тя има изключително важна социална роля. Независимо как ще я наречем, дали наука или не, тя има според мен много по-голямо значение в дългосрочен аспект, отколкото други човешки дейности, които сега ни се струват важни. Когато човек се опита да се върне назад и да си отговори на някои въпроси било то защо сме такива, кои сме ние, кои са прадедите ни и с какво са се занимавали, Архивът е единствената институция, която би могла да помогне. Архивистиката има тази благородна роля да опазва чуждите спомени без да има личен интерес от това. Илиана Борисова: Ако миналото направлява бъдещето, то доколко може да се каже, че архивът като носител на спомени може да ни послужи за едно по-добро осмислено бъдеще? Мартин Иванов: Това е изконна човешка идея, не случайно още древните гърци откриват историята, която се основава на архиви и веществени доказателства. Друг е въпросът дали някой извлича поука от това. Има една доста шокираща мисъл на един мой приятел „Ако историята ни учи на нещо, то това е, че не ни учи на нищо.“ Аз не съм убеден, че това е толкова крайно, но самият факт, че се повтарят много неща от миналото и че всяко поколение повтаря грешките на предходните, е доказателство, че тази мисъл е намерила някаква реализация. Илиана Борисова: Кой е най-успешно реализираният проект на Държавна агенция „Архиви“? Мартин Иванов: Аз не познавам всички. Мога да говоря за периода, в който бях председател на Архива. Най-важният проект за мен беше този пръв проект, свързан с публикуване онлайн на дигитализирани материали и друго, което за мен също е много важно – кампанията за публичност, която започнахме да градим за архива. Това за мен са най-смислените проекти през моя престой в Държавна агенция „Архиви“. Илиана Борисова: Какви проекти бяхте замислили, докато все още бяхте председател на Държавна агенция „Архиви“? Мартин Иванов: Имахме един изключително интересен проект – използването на социалните мрежи за архиви, тоест той беше свързан с тази кампания за публичност, което осъществихме чрез дигитализацията. Проектът беше обещан да бъде финансиран от фондация „Америка за България“ и трябваше да агитира хора да качват свое собствено съдържание като го предоставят на Архива чрез Facebook, да споделят свои архивни документи и по този начин да се отглежда чувство за грижа към архивите. Идеята беше да се разработи страница във Facebook, в която всеки може да сподели своя личен архив. Примерна част от този проект беше да сканираме и качим снимки и хората да разпознават и определят тяхната датировка и съдържание, както и да правят паралели със съвременни снимки. Целта беше да ангажираме хора, които имат познания и чрез тях да ни съдействат за разпознаването и по този начин да усъвършенстваме нашата колекция. Илиана Борисова: Каква е Вашата позиция относно централизацията на архивното дело? Мартин Иванов: Мисля си, че в една страна, в която съзнанието до определена степен отсъства и няма традиции, няма ценности и документът не се цени особено, е хубаво да имаме една по-стройна и по-централизирана система. Дали България може да си позволи това и дали има смисъл да имаме повече от една администрация, занимаваща се с архива, времето ще определи и даде отговор. Илиана Борисова: Как бихте мотивирали някого да се занимава с архивно дело? Мартин Иванов: Един друг проект, за който не стана дума, който тествахме с деца на архивисти, беше чудесна възможност за мотивация. Поканихме децата да дойдат в Архива и им показахме какво значат документите. През този си престои, те сами правеха хартия в нашата лаборатория, слагаха изсъхнали листа, ароматизираха, беше много впечатляващо. Така решихме, че това би станал един добър проект, който също трябваше да бъде подкрепен от фондация „Америка за България“, но не беше одобрен. Това беше една страхотна възможност да се отгледа интерес към една такава скучна и прашна институция, каквато е Държавна агенция „Архиви“. По проект: http://action.nauka.bg

Автор: Л.И.Пономарьов Статията е публикувана в бр. 3, 2013 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET ), което се издава от Съюза на физиците в България. Съвременната цивилизация се отличава от всички предшестващи епохи по две основни качества: обилие на използваната енергия и съвършена система на комуни­кации. Именно те представляват основата на всички впечатляващи постижения в тех­нологиите и техниката на нашето време. Техни символи са станали атомната енергия, спътниците, компютрите и безжичните телефони. През последните сто години във всекидневния живот навлязоха електричеството, автомобилът и самолетът, радиото и телефонът, телевизорът и още много други неща, за които ние си спомняме само когато някое от тях изчезне от употреба. Обаче, като всеки сложен механизъм, този, създаден от човека свят, е крехък и недълготраен, ако ние не успеем да го защитим и запазим. В тази система на ценности енергията заема особено място: без нея днешната цивилизация е невъзможна. За нейното добиване от времето на първото огнище до атомните електростанции човек е изразходвал примерно около една трета от своите усилия. Понятието за енергия - svspysia в древна Гърция - се е употребявало за озна­чаване на някакво активно начало, но само науката обяснява нейната особена същност: за разлика от веществото, което може да бъде използвано многократно, енергията може да бъде използвана само веднъж. Преди сто години един от основателите на учението за радиоактивността Фредерик Соди беше казал: "Истинското богатство на света е неговата енергия... Страхът от изразходване на храната ни е вроден; страхът от изразходване на запасите от топлинна енергия човечеството предстои да развие..." Запасът от енергия на Земята е ограничен и съсредоточен, основно, в ядрата на урана и тория, които са били родени в "звездните тигани" още преди образуването на Земята и Слънчевата система. Днес тази реалност се разбира едва от няколко човека на един милион, но за запазване на нивото и постиженията на съвременната цивили­зация техните усилия са недостатъчни: за това трябва да се измени светоусещането на цялата човешка общност. В началото на нашата ера Земята е била населена от 200-300 милиона души, и хиляда години след това този брой не се е увеличил съществено. В средата на второто хилядолетие населението на планетата започва бързо да нараства: по времето на Колумб ( ~ 1500 г.) на Земята са живеели около 500 милиона човека, при Галилей (~ 1600г.) те стават 550 милиона, при Нютон (~ 1700 г.) наближават 650 милиона, а в началото на ХIХ век съвременници на Уат и Фарадей са около 1 милиард души. През последното столетие броят на обитателите на нашата планета се удвоява всеки 40-50 години: при Планк, в началото на ХХ век те са около 1,6 милиарда, а към неговия край са вече над 6 милиарда. Не е трудно са се пресметне, че при такова темпо на размножаване на хо­рата след още две хилядолетия масата на хората ще надвишава масата на самата Земя. Абсурдността на такава екстраполация е очевидна, и наистина, програмата, уп­равляваща "свободния живот" на човечеството, започва да се изменя. През 1900 г. скоростта на прираста за населението на Земята е била 10 млн./година и е нараствала до 1989 г., когато достига максимум (87,9 млн./година). От тогава, за пръв път в цялата писана история, тя намалява устойчиво и през 2004 г. е вече само 72,5 млн./год. По оптимистични прогнози тази скорост към края на ХХI век ще падне до нула, а броят на хората на Земята ще се стабилизира на ниво 10-12 милиарда. Мощта на такава маса от хора, владееща огромна енергия, е сравнима с геологи­ческите фактори, от които зависи бъдещето на нашата планета. Днес човек използва за свои нужди ~ 10% от първичната продукция на фотосинтеза и е преобразувал като орна земя и пасища ~ 50% от годната за обработка почва: изсякъл е гори, пресушил е блата и по този начин отново е снизил техния принос в цикъла на фотосинтезата. "По-рано природата е заплашвала човека, днес човек заплашва природата ", бе казал Жак Ив Кусто. Колко енергия е необходима на човека? Среднодневната норма за енергията, която човек изразходва с храна, е равна примерно на 2-3 хиляди килокалории = (0,8- 1,3).107 джаула (което е равно на енергията от изгаряне на 300 г. въглища). Така че средната мощност на човешката жизнена дейност представлява едва 120 Вт., т.е. равна примерно на мощността на горяща клечка кибрит. На Земята днес живеят 6,3 милиарда души и сумарната мощ за тяхната жизнена дейност е равна на 0,8.1012 Вт. От времето на изобретяване на машината човекът е увеличил своята мощност многократно. В началото на ХХ век за сметка на вятъра, парата, енергията на реките и домашните животни тази мощност в развитите страни е нарастнала до 0,5 кВт на човек, а в началото на ХХI век световното производство е представлявало 1,3.1013 Вт, т.е. средно ~ 2 кВт на човек - двадесет пъти повече, отколкото той е употребявал при храненето си. Историята на развитие на нашата цивилизация представлява непрекъсната борба за увеличаване на мощността на човека свръх това, която той е имал над получаваната първоначално от храната. Примерно 500 хиляди години назад човек е овладял огъня, 40 хиляди години назад - опитомил животните, а преди 5 хиляди години ги впрегнал пред плуга. В началото на нашата ера построил водната мелница, а през ХI век изо­бретил и вятърната мелница. През 1784 г. Джеймс Уат създава първия парен двигател, който (заедно със Стефансон през 1825 г.), пуснал в движение парния локомотив и със сто години напред определил лицето на промишлената революция. Затова единицата за мощност Ват е кръстена на негово име. Още след сто години (1885) се появява автомобилът на Даймлер и Бенц с бензинов двигател, който с появяването си напълно изменя света. Откритието на Фарадей и изобретяването на електрическите машини завършват епохата на промишлената революция и на границата между ХIХ и ХХ столетие светът преминава от епохата на парата във века на електричеството. Първата електростанция и разпределението по мрежата е построена от Едисон през 1881 г. След половин век, мощността на световната електрическата мрежа представлява 3.1010 Вт, през 1970 г. е нараснала до 5,7.1011 Вт, а към края на ХХ век достига 2,1.1012 Вт. Днес за производство на електричество се изразходва около една трета от цялата добивана топлинна енергия, но има още транспорт, бит, металургична и химична промишленост и т.н., които увеличават потока на енергия до 1,3.1013 Вт. Откъде се черпи тази енергия и колко още ни трябва? В продължение на стотици години допълнително, покрай храната, източник на енергия за човека е служила енергията на вятъра и реките, дървесината и домашните животни, т.е. по същество, енергията от термоядрения поток от Слънцето, е натру­пана в атмосферата, океана и растенията. През ХVIII век повсеместно започват да се използват въглищата - също енергия от Слънцето, но натрупана от растенията в продължение на стотици милиони години, много преди появяването на човека. Към края на ХIХ век нефтът навсякъде измества въглищата, особено след появяването на автомобилите и самолетите. Накрая, през ХХ век започва активното използване на природния газ, който също бързо измества нефта. В началото на ХХI век в пещите ежегодно се изгарят около 12 милиарда (1,2.1010) тона условна топлина (1 тут = 7.109 кал = 2,94.1010 Дж), основно въглища (36%), нефт (38%) и газ (26%). При това се освобождава ~ 3,6.1020 Дж енергия, от която ~ 1/3 (1,2.1020)Дж отива за производство на електричество. При отчитане на приетият коефициент на конверсия на топлината в електричество (η = 0,375) за година всички топлинни електростанции на света произвеждат 0,44.1020 Дж електричество (~ 1,4. 1012 Вт), което представлява ~ 65% от цялата електрическа мощност на планетата. Останалите 35% се допълват примерно поравно от хидростанции и атомни електро­станции, а около 0,5% - от други източници на енергия (слънчева, вятърна, геоотермална и др.). Пълната топлинна мощ на енергетиката в началото на ХХI век е 1,34.1013 Вт, от която във вид на електричество се изразходва едва 2,1.1012 Вт (~15%), а от нея 0,36.1012 Вт (~17%) се обезпечава от атомната енергетика: засега малко, но повече от мощността на електроенергетиката в света през 1954 г., когато е пусната в действие първата атомна електростанция. Лесно се вижда, че всички благополучия на съвременната цивилизация се ос­новават основно на запасите от въглища, нефт и газ. За колко дълго ще ни стигнат, зависи от нашите днешни и прогнозируеми потребности. От времето на откриването на Америка населението на нашата планета е нараснало 15 пъти, а само за последно­то столетие се е увеличило 4 пъти. Според прогнозите към средата на ХХI век про­изводството на енергия ще се удвои, а на електричество - ще се утрои. Освен това, днешното разпределение на енергия е крайно неравномерно: например в Етиопия се пада 100 Вт на човек, в Русия 6 кВт, а в САЩ - 12 кВт. Една четвърт от населението на земното кълбо изразходва % от произвежданата енергия, от които 1/3 се използва от жителите на САЩ, съставляващи 4,6% от населението на света. Последствие от това може да бъдат или войни (те вече започнаха), или постепенно изравняване на нивата на потребление, което още повече ще увеличи потока на енергия. Към средата на ХХI век мощността на произвежданата енергия (~ 3. 1013Вт) е сравнима с енергията, излъчвана от недрата на Земята (3,2.1013 Вт) и съставлява ~0,03% от мощността на потока от слънчева енергия, която се поглъща в атмосферата на Земята и достига до нейната повърхност (~ 1017 Вт). Малко или много е това за нарушаване на сложните самосъгласувани процеси в биосферата на Земята? Днес с увереност да отговори на този въпрос не може никой, въпреки че това не ни дава никакво основание за благодушие (даже най-мощните и разрушителни торнада се зараждат от малки и незначителни вихри!). Този проблем си има вече име - "топлинно замърсяване на биосферата" и се намира в списъка на многото, обусловени от резкия ръст на произвеждана енергия. (През предстоящото полустолетие производството на енергия ще бъде толкова, колкото за цялата предше­стваща история на човечеството). При днешните темпове за изразходване на природно органичното топливо нефтът и газът към края на ХХI век, вероятно ще бъдат изчерпани. Запасите от въглища ще стигнат за още 200 ~ 300 години, но не могат да спасят ситуацията, защото при това възниква друг проблем - замърсяването на атмосферата от продуктите на изгарянето на въглищата, основно серни и въглеродни газове. Понастоящем в атмосферата се изхвърлят във вид на СО26,5 млрд. тона въглерод за година, по тон за всеки жител на планетата, а при "въглеродния" сценарий за развитие на енергетиката тези изхвър­ляния ще нараснат многократно. Според твърденията на еколозите следствие от това ще бъде т.нар. "парников ефект", т.е. повишаване на средната температура на Земята, топене на полярните ледници и съпътстващите ги природни катастрофи с глобален мащаб: повишаване нивото на световния океан, затопляне на крайбрежните градове, засушаване, урагани и наводнения, както и изменение на климата на цели региони. Доколко са верни тези прогнози засега не е ясно, но точно е известно, че изменението на климата е бавен процес, който веднъж започнал, не може да бъде спрян в продължение на хилядолетия - както това се е случило в епохата на последния ледников период, завършил само преди 12 хиляди години. Съмнително е, че нашата извънредно сложна и крехка цивилизация може да издържи на такъв груб натиск от природата. Пред лицето на този глобален призив бледнеят всички политически амбиции и национални разпри, но, за съжаление, това се разбира и се взима за сериозно едва от няколко човека на милион. А може би и по-малко. Атомната енергия. Атомната енергия се отличава от другите видове енергия, преди всичко със своята концентрация: при делението на 1 г ураново ядро се отделя ~ 8.1010 Дж енергия - примерно три милиона пъти по-голяма, отколкото при изгаря­нето на 1 г въглища (~3.104 Дж). Това е главното условие за успешната реализация на термодинамичните процеси с отделянето на топлина и извършване на работа. Освен това, запасите на енергия в ядрено гориво (уран и торий) милиони пъти превишават запасите на енергия в органичните горива. И накрая - ядрената енергетика не замър­сява биосферата на Земята с изхвърлянето на азотни окиси, въглеродни и серни газове. По съвкупност на тези причини атомната енергия няма алтернатива в обозримата историческа перспектива. Разбира се, примамливо би било да се използва енергията на слънчевото излъчване, чиято мощност на повърхността на Земята (~5. 1023 Дж/год или ~ 1017 Вт) и три хиляди пъти превишава прогнозируемите потребности на бъдещето. Обаче слънчевата енергия е силно разсеяна (средно ~ 160 Вт/м2 на морско ниво), за да може да бъде използвана ефикасно. Именно по тази причина енергията на слънчевото излъчване без съмнение ще бъде използвана (и вече се използва) за локални нужди, но основа на бъдещата енергетика тя едва ли може да стане. Енергията на вятъра и реките (всъщност, също енергия от слънчевото излъчване) е изиграла важна роля до епохата на парата и елек­тричеството, но днес нейният принос в световната енергетика е скромен (~ 7%) и не може съществено да бъде повишен. Днес енергията на ядрото се използва основно за производство на електроенергия и нейният принос в електричната мощност на света е около 17%. Световното произ­водство на електроенергия в началото на ХХI век нарасна почти сто пъти в сравнение с началото на епохата на индустриализация (1930) и днешният и дял от неговото из­ползване (~ 15%) в бъдеще несъмнено ще нараства: електричеството е универсалният и най-удобният начин за ползване на енергия. Същевременно тя може да бъде пренасяна на големи разстояния и доведена до всеки дом. Ядрената енергия, поради уникалната си концентрация, е идеално приспособена за централизирано производство на елек­троенергия. Тя може да покрие всички потребности от електричество и, освен това, голяма част от потребностите на транспорта, отоплението и промишлената химия. В такъв случай рязко ще спадне изхвърлянето на СО2 в атмосферата на Земята, а нефтът и газта ще се запазят за бъдещите поколения като изходна среда за многочислените химически производства: пластмаси, лекарства, синтетични материали и пр. "Неф­тът не е топливо - да се горят могат и ценните книжа" - е убеждавал съвремениците си Менделеев още в края на ХIХ век. А половин век след това Пьотър Леонидович Капица е писал, че в бъдеще "... за изгарянето на въглища, торф и пр. в огнища ще се говори като за варварство..." Всички тези аргументи и факти са общодостъпни и добре известни, но въпреки това хората повсеместно се съпротивляват на строителството на Атомни Електростан­ции (АЕС), устройват се референдуми и демонстрации, подават оставки правителства. Причината за това е не само неосведомеността на голяма част от хората относно природата на атомната енергия: като правило, те я отъждествяват с атомната бомба. Обаче същината на възраженията на грамотните противници на атомната енергия е значително по-сериозна и накратко се свежда към твърдението: тя и много по-скъпа и опасна. По много причини: опасност от ядрена авария; проблемите с радиоактивните отпадъци; риск ядреното оръжие да попадне в ръцете на терористи. Това са реалните проблеми и професионалистите признават, че те не са измислени, а, главно - до днес не са решени. Емоционалните протести на "зелените" спомагат малко за тяхното решение, а ядрените специалисти рядко се впускат в сериозни дис­кусии с дилетантите: значително по-често (но често отвисоко) те само коментират особено нелепите пасажи на "зелените". Но самото разгорещяване на страстите в този спор свидетелства, че и двете страни не са напълно убедени в правотата си и че не всичко е благополучно в "атомното кралство" - както често се опитват да представят нещата грамотните, но не напълно добросъвестни апологети на атомната енергия. Нещо повече, даже в самото ядрено общество няма единен възглед за бъдещето: една част от него предполага, че възникналият кризис може да бъде преодолян по пътя на усъвършенстване на днешната структура на атомната енергетика, другата настоява за коренно преустройство на базата върху нови принципи, и - преди всичко - на основата на „бързите реактори" от новото поколение. Атомната енергетика, ставайки част от голямата енергетика, престана да бъде чисто научен проблем и сега нейното бъдеще се определя не толкова от физиката, колкото от политиката и икономиката, които са станали арбитри в спора на ядрените учени с разтревожената общественост. За да може в техните спорове да се роди истината, трябва преди всичко да се избегнат двойните стандарти и да не се предявяват към атомната енергетика изисквания, много по-големи отколкото към другите видове техники. Няма спор, че примерът на Чернобил е трагичен: 134 души бяха хоспитализирани с остра лъчева болест, 32 от тях починаха в течение на една година, а още много хиляди хора живеят в очакване на неизвестни последствия от по-малки дози радиация; евакуирани бяха стотици населени места, а общите икономически загуби се оценяват на около 10 милиарда долара. Но същевременно на никой през главата му не преминава мисълта да забрани автомобилите, въпреки че всяка година по пътищата на Русия загиват по 40 хиляди души. Такива крупни аварии не са специфични само за ядрената енергети­ка - това е резултат на чудовищната концентрация на енергията. Взрив в химически комбинат в Бхапал (Индия) през 1984 г. отне живота на 3300 души и още 20 хиляди пострадаха от поражения на зрението и дихателните органи. Обаче никой не поиска на това основание да се закрие цялата химическа промишленост. Точно по същия начин пробив в язовирна стена в Италия през 1964 г., когато едновременно загинаха 500 души, не спря строителството на хидростанциите по целия свят. И малко хора знаят, че 1ГВт (гигават = 109 Вт) електричество годишно, изработено във въглищните станции, струва живота на 300 души, докато за атомните станции е пет пъти по-малко. По оценки, от замърсявания на атмосферата ежегодно загиват около 3 милиона души, а след 20 години този брой ще се утрои - хиляда чернобила ежедневно. С една дума, за енергията трябва да се плаща, а колко - зависи от остротата и срочността на проблема. Да се осигури абсолютна безопасност е невъзможно, може само да се намали рискът за възникване на аварии. Един от уроците е аварията в Чернобил: вече 20 години тя служи за един от главните аргументи "против" в спора за бъдещето на атомната енергетика, и, може би, това е основната вреда, която тя нанесе на човешката общност. Обаче, в днешните условия тази спънка може да доведе до големи и необратими загуби. Радиоактивните отпадъци са още един проблем, който трябва да бъде решен про­фесионално, а не да се плашат домакините и депутатите от парламента. Преди всичко, трябва да се разбере разликата между отработеното (облъчено) ядрено гориво (ОЯГ) и "ядрената отрова"- радиоактивните отпадъци (РАО). Парламентарните баталии, истерията в пресата и дебатите по телевизията в основата си са обусловени именно от неразбирането на тази разлика. ОЯГ 95% се състои от уран-238, годно за многократно повторно използване, и само от 5 % "ядрена отрова". При това, 1/5 от тази "отрова" е плутоний-239 - ценно гориво и "ядрен барут", за която всъщност беше и създадена навремето цялата атомна индустрия, а останалите 4/5 от "отровата" е смес на стотици изотопи на тридесетина различни радиоактивни елементи, сред които всички са чу­вали за стронций-90, цезий-137, технеций-99, йод-129. Но в действителност не те са опасните, а тъй наречените трансуранови елементи (изотопи на плутония, нептуния и особено - америция и кюрия), които в РАО са около 2%, т.е. около 0,1% от цялото отработено ядрено гориво. Атомна станция с електрична мощност 1 ГВт изгаря го­дишно примерно 1 тон уран, т.е. произвежда 1 тон РАО, който включва в себе си 200 кг плутоний-239 и 20 кг трансуранови елементи. А цялата ядрена енергетика на света (~ 360 ГВт) произвежда годишно около 10 хиляди тона ОЯГ, 400 тона РАО, 80 тона плутоний и 7 тона трансуранови елементи. За сравнение: една топлоелектрическа стан­ция със същата мощност за година ще остави след себе си ~ 300 хиляди тона отрови - повече от всички ОЯГ (~ 200 хиляди тона), натрупан в света за всичките 50 години съществуване на ядрената енергетика. В това ОЯГ се съдържат 10 хиляди тона РАО, в това число и ~ 2 хиляди тона плутоний и ~ 200 тона (4 вагона) трансуранови елементи. И до днес учените не са достигнали до съгласие какво да правят с тези отпадъци: да ги закопаят дълбоко в Земята, да ги изхвърлят далеч в космоса или да ги догарят в реакторите. Но и това не може да бъде причина за незабавното забраняване на ядрената енергия: ядрената енергетика е все още в самото начало на своето развитие и трябва да се търси решение на проблемите, а не причини, поради които да бъде задушена още в люлката. И все още не е ясно кое е по-опасно: локализираните и контролирани ядрени отпадъци, масираното замърсяване на атмосферата от изхвърлянията на топлинните станции или милиардите тонове миещи препарати, които след време могат изцяло да отровят почвата и водоемите на планетата. (Ежегодната маса от ядрени отрови от АЕС в света не надвишава и 1% от нарастването на отровните химически отпадъци). Към това трябва да се добавят и регулярните екологични катастрофи от аварии на танкери, неизбежни при превоза на милиони тонове нефт. Впрочем, във въглищата съдържанието на уран е десет пъти по-голямо, отколкото средно на Земята и затова радиоактивният пушек на ТЕЦ многократно превишава радиационния фон в околностите на АЕС (За този факт "зелените" непонятно защо не обичат да си спомнят). И накрая - проблемът за неразпространение на ядреното оръжие в епоха, когато тероризмът стана ежедневно явление в бита на човечеството. Преди всичко - терори­змът е предизвикателство за всички морални и етични норми на днешната цивилизация. Ако ние искаме да я запазим, то не следва да я поставяме в зависимост от терористите на бъдещето и в частност - от съдбата на атомната енергия. Освен това, на фона на предстоящите ожесточени войни за източници на енергия (не е изключено в бъдеще да бъдат използвани и атомни бомби) терористите изглеждат като дребни хулигани. Няма абсолютна защита против целенасоченото зло, но може и трябва да се намали рискът от него, особено в места с концентрация на енергия. За това трябва преди всичко да се реши проблемът за неразпространение на ядрените материали, т.е. да се прекъснат каналите за крадене на плутоний и уран-235. (Днес в хранилищата само на Русия има складирани над 34 тона плутоний, а за една атомна бомба са достатъчни 5 кг). В съществуващата структура на атомната енергетика при увеличаване на ней­ните мащаби едва ли ще може да се изключи рискът от такива кражби, затова вместо увеличаване на външните защити на атомните обекти, трябва да се намерят начини за вътрешна защита на атомните обекти, независими от "човешките фактори". Да се реши кардинално този проблем може само по един единствен начин: да се създадат такива ядрени реактори и технологии, които не изискват отделяне на плутоний и разделяне на изотопите на урана, т.е. коренно да се измени основата на цялата съвременна ядрена енергетика, поначало ориентирана за военни нужди. Съвременният облик на ядрената енергетика и днешните нейни проблеми се определят от историята на нейното рождение: тя се появи като страничен продукт на програмата за създаване на ядреното оръжие, която изискваше преди всичко сроч­ното създаване на реактор за бързо натрупване на плутоний, както и да се намери начин за разделяне на изотопите на урана. Невижданият разцвет на ядрената физика в следвоенните години се обяснява с безпрецедентната поддръжка от държавата на научните изследвания в тази област (която в частност спомогна и за утвърждаването на физиката на елементарните частици). По онова време никой не мислеше ни за радиоактивните отпадъци, ни за достъпните ресурси на уран, нито за безопасността над минимално необходимата (нито за терористите, предизвикващи цели държави). Пред нашите очи започва вторият етап за развитие на ядрената енергетика, където всички изисквания се формулират от самото начало и се взимат предвид по най- сериозен начин. Обаче: праволинейното отчитане на всички съвременни изисквания за безопас­ност на съществуващите типове реактори води до извода, че те стават икономически неефективни в сравнение с електростанциите на органично топливо. Именно това обстоятелство (заедно с Чернобилската авария) е причина за днешното забавяне в развитието на ядрената енергетика. Този икономически аспект на проблема учените често недооценяват, въпреки че е ясно, че цената на енергията (независимо от нейната важност) не може съществено да надхвърля онази една трета част, която днес заема в употребата за цялата човешка дейност. Това е още един проблем, който не съществува­ше при разработването на ядреното оръжие: по време на неговото създаване държавата беше готова да плати всякаква цена. Днес атомната енергетика икономически наистина отстъпва на топлинната, ако се съди според мерките на примитивната пазарна икономика, а именно, изискваната от нас бърза печалба. За създаване на устойчива ядрена енергетика на бъдещето са необходими 30-50 години и за решаването на този проблем е необходима дългосрочна стратегия за нейното развитие. Това означава, че ядрената енергетика само отчасти е работа на частни компании, а в нейната основа трябва да лежи приоритетната загри­женост на държавата, подобно на това за образованието и медицината. Икономиката и стабилността на държавата пряко зависят от решаването на проблемите на енергетиката и, освен това, именно държавата, а не частните компании, отговарят за радиационната безопасност на населението. Заслужава да се отбележи, че през последния четвърт век почти всички атомни станции са построени в развиващите се страни, а не в страни с отдавна утвърдени демократични традиции. И едва ли е случайно това, че основите на най-мощната атомна енергетика в Европа (78 %) беше заложена във Франция по времето, когато тя се управляваше от генерал Шарл де Гол. По същество, с този частен, но важен пример ние сме свидетели на това, как демокрацията на развитите страни, в която възниква и самата наука, и нейната рожба - атомната енергетика, влиза в противоречие с призива на епохата, която изисква незабавно намаляване и кардинални решения, смисълът и значението на които са разбираеми за тесен кръг професионалисти. Всички опити да се реши съдбата на атомната енергетика с помощта на демократични реформи са неа­декватни: истината не се подчинява на мнозинството на гласоподавателите, а в дадения случай това е начин да се предложи отговорно решение на безотговорния електорат. За Русия, с нейните огромни пространства и средногодишна отрицателна темпе­ратура атомната енергия е много по-важна, отколкото за Франция. Всяка зима преса, парламент, телевизия - всички са изненадани и съкрушени: "В Приморие отново децата в училищата замръзват, а домовете им се топлят с тенекиени кюмбета. Още по съветско време се планираше там да се построят две АЕС, с мощност по хиляди мегавата за всяка една от тях. И ако тези планове бяха реализирани, днес ситуацията там щеше да бъде вероятно не толкова катастрофална. За работата на два блока ВВЕР- 1000 е необходим около половин вагон (~ 30 тона) уран в година, вместо два ешелона въглища (~ 10 хиляди тона) ежедневно за захранването на ТЕЦ с подобна мощност. Както се казва за такива случаи - почувствайте разликата, особено в условията на руските простори и железопътна инфраструктура. В историята на Русия е имало епизод, за който сега не обичат да си спомнят. През 1765 г. Екатерина II започва да култивира картофи в Русия, а нейното начинание про­дължават и Павел, и Александър I, но без особен успех. Едва след две слаби житни реколти подред (1839, 1840 г.), пред заплахата от глад Николай I издава височайша заповед за провеждане на енергично и повсеместно внедряване в Русия на "втория хляб" - картофите и за тази цел заповядал да се раздадат на селяните семена, да се обучат в отглеждането, съхраняването и употребата на картофите, както и да се уредят награди за проявилите се на това поприще. Царското разпореждане възбудило всеобщо негодувание на селяните и през 1842 г. в някои губернии избухват "картофени бунтове", които са били усмирени при съдействието на военни подразделения, а на някои места и с куршуми. Както е казал половин век след това Сергей Юльевич Витте: "Против тази реформа е била цяла Русия: първо от невежество, а след това - по навик". В началото на ХХ век частта от картофени насаждения в някои губернии достига 20%. Император Николай I съвсем не е бил демократ (по съветско време той беше на­ричан Николай Палкин (от палка - пръчка, тояга. бел.прев.), но за благото на родината е бил загрижен и се е вслушал в съветите на учените хора. Но ако вместо решител­ната си намеса в главата му се бе появила мисълта да проведе всенароден "картофен референдум", то не е трудно да се досетим за резултата. Съвременните либерални идеи за референдум по въпроса за атомната енергетика малко се отличават с идеята за "картофен референдум" и в новите условия те са като него необосновани и опасни, а техните инициатори - престъпно недалновидни. И още: начинанието на Николай I е имало успех преди всичко, защото той правилно е избрал посоката на усилията. Използвайки своята абсолютна власт, той би могъл да заповяда повсеместно в Русия да се насаждат банани (или царевица) - с познатия ни резултат. Затова главната задача на ядреното общество днес е да разработи и предложи на обществеността и държавата нова структура на ядрената енергетика и, преди всичко, да създаде икономичен, безопасен ядрен реактор, изключващ възможността за крадене на ядрено взривно вещество, работещо на уран 238 (или торий 232, чиито запаси на Земята са практически неизчерпаеми). Такъв реактор още не съществува и неговият облик не е ясен в детайли, но няма съмнение, че той може да бъде създаден: половин вековният опит на атомната наука и технологии е под ръка. За това е необходимо преди всичко да се осъзнае мащаба и важността на поставената задача и концентрират усилията за нейното решаване. Такова отношение засега няма нито в обществото, нито във властовите структури и даже в самата ядрена общност. Напротив, широко е разпространено мнението, че времето за такива усилия още не е настъпило, и проблемът ще бъде бързо решен, когато обще­ството сметне, че е настъпил моментът за това. При това се забравя, че през последния четвърт век си замина поколението, създало съвременната ядрена енергетика – заедно с опита си и ентусиазма на първо­откриватели. И ако днес не преда­дат щафетата на ядрените знания на новото поколение, то след още двайсетина години проблемът за ядрената енергия ще се наложи да се решава отначало, при това в условия на дефицит на кадри и равнодушие на обществото към научните проблеми на ядрената наука и технологии. Разбира се, проблемът за атомната енергия не е изоли­ран: това е само едната страна на "Бермудския триъгълник" енергия-екология-икономика, от който на всяка цена трябва да се измъкнем. Мащабът на тази задача многократно превишава сложността на задачата, която се налагаше да се решава при създаване на ядреното оръжие. Изглежда, ядрената енергетика прибързано беше сведена до ран­га на инженерните дисциплини: в нея всъщност не са решени множество научни проблеми, за решението на които са необ­ходими младежки ентусиазъм, вдъхновение от величието на предстоящите задачи, и лидери от мащаба на Ферми и Курчатов. Изглежда, понастоящем енергетичният глад все още не е настъпил: населението още не е преодоляло страха от малко познатите плодове на ядрената енергетика, учените за сега не са решили неговите ключови задачи, а политиците не са прозрели изключителната важност на проблема за ядрената енергия, за да бъде той решен с цялата мощ на държавата. А време остава все по-малко: ядрената енергетика не е картоф и, когато настъпи истинският енергетичен глад, да се посади за две години няма да стане - даже с по­мощта на военни подразделения и тежко въоръжение. От руски Н.Ахабабян, сп. 'Знергия", №7, 2007

Същото издание, редактирано и добавени бележки и повече описание на чуждите думи и термините...това ми казаха от издателството.

Запознайте се с вероятно най-остроумния Нобелов лауреат: Ричард Ф. Файнман! Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426 Забавният, написан сякаш от Реймънд Чандлър автобиографичен труд „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ (ИК „Изток-Запад“) на носителя на Нобелова награда за физика Ричард Ф. Файнман излезе на български език. Ричард Филипс Файнман (1918-1988) е един от най-забележителните теоретични физици на нашето време. Известен с уникалното си чувство за хумор и критичното си мислене, Файнман е определян от мнозина като „втория най-велик ум след Айнщайн“ и безспорно е един от най-бележитите американски физици на XX век. След като завършва Масачусетския технологичен институт през 1939 г. и защитава докторска степен в Принстън през 1942 г., Файнман преподава в университета Корнел, а след това и в Калифорнийския технологичен институт. Участва в разработването на атомната бомба като част от секретния проект „Манхатън“ (проект, осъществяван в САЩ в периода 1939-1946, с цел създаване на първите в света ядрени оръжия; Великобритания и Канада са сътрудници в проекта). Ричард Ф. Файнман получава Нобелова награда за физика през 1965 г. – заедно с Шиничиро Томонага и Джулиан Швингър – за разширяването на теорията на квантовата електродинамика. Изнася лекция на тема нанотехнологии през 1959 г., която впоследствие му носи световна популярност. Създател е на диаграми за взаимодействията на елементарни частици, които носят неговото име и имат огромно практическо приложение. Взима участие и в дешифрирането на йероглифите на маите, както и в изясняването на причините за катастрофата на космическата совалка Чалънджър през 1986 г. Освен на тритомното издание „The Feynman Lectures on Physics“, видният учен е автор на редица статии и издания, най-известните сред които са „What Do You Care What Other People Think?“ и преведената вече на български език „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“, чрез която българският читател има възможността да се запознае отблизо с колоритната личност на безспорния титан Ричард Файнман. В интригуващия си автобиографичен труд американският учен разказва как работи по различни проекти със световни величия във физиката като Алберт Айнщайн и Нилс Бор; как едва на 12-годишна възраст си прави собствена лаборатория вкъщи; как като тийнейджър изправя майка си и баща си на нокти, след като веднъж, прибирайки се по-късно, родителите му влизат в неговата стая, а изобретената от него аларма срещу крадци затрещява зверски; как като изпечен касоразбивач се справя със заключени сейфове, пазещи най-секретните ядрени разработки; как акомпанира с бонгосите си на балетна трупа; как рисува гола тореадорка и още много, все удивителни истории. „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ (с подзаглавие „Приключенията на един любопитко“) проследява живота на Файнман в целия му ексцентричен блясък. Екипът на Детройт Фрий Прес подчертава недвусмислено: „Ако има книга, която може да разчупи стереотипа за скучния учен, то това е точно тази.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426 Откъс от „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“, Ричард Ф. Файман Спомням си първите танци, на които отидох. Не бях танцувал от 3–4 години, докато бях в Лос Аламос, не бях излизал сред хора въобще. И така, отидох на тези танци и танцувах колкото мога най-добре. Мислех, че се справям. Обикновено човек може да каже дали на партньорите му им харесва да танцуват заедно. Докато танцувахме, си бъбрех с момичето – тя ме пита разни неща за мен, аз я питам за нея. Но когато поисках да поканя на танц някое момиче, с което вече бях танцувал, не ставаше. – Може ли още един танц? – Не, благодаря, излизам малко на въздух. Или пък: – Ами не, отивам в тоалетната. Две-три момичета се измъкнаха с едно или друго извинение! Какъв беше проблемът? Дали танцувах зле? Или пък нещо не ме харесваха? Поканих ново момиче. Докато танцувахме, си разменихме обичайните въпроси: – Студент ли сте или докторант? (Много студенти бяха по-възрастни, защото бяха ходили в армията.) – Преподавател съм. – О, така ли? По какво? – Теоретична физика. – Аха, и предполагам, че сте работили по атомната бомба. – Да, по време на войната бях в Лос Аламос. – Лъжец! – каза ми тя и си тръгна. Отдъхнах си! Това обясняваше всичко. На всички момичета бях казал чистосърдечно самата истина и не разбирах какъв е проблемът. Беше напълно очевидно, че едно след друго момичета ме шкартираха, а аз се държах мило, естествено и учтиво и отговарях на въпросите им. Всичко вървеше много добре и изведнъж – оооп – и край! Не разбирах какво става, докато за щастие тази жена не ме нарече лъжец. И така, когато отклонявах всички въпроси, ефектът беше точно обратният. – Първокурсник ли сте? – Ами не. – Докторант? – Не. – А какъв сте тогава? – Не ми се говори за това – Защо криете какъв сте? – Защото... – а те продължаваха да си говорят с мен! Вечерта две момичета дойдоха с мен вкъщи и едната от тях ми каза, че не е нужно да се срамувам от това, че съм първокурсник. Имало много момчета на моята възраст, които сега започвали да учат и това е съвсем нормално. Те бяха второкурснички и се държаха много майчински с мен, и двете. Полагаха много усилия за моята психика и аз не исках да ги подвеждам и заблуждавам, затова им казах, че съм преподавател. Разсърдиха се, че съм ги направил на глупачки. Положението ми на млад преподавател в „Корнел“ не беше никак добро. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426

Симеон Радев и неговите „Погледи върху литературата и изкуството“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44469 Видният български писател, дипломат, историк и публицист Симеон Радев ни предлага своя поглед върху елита на българската култура и разглежда работата на редица западни творци от първата половина на миналия век в изданието „Погледи върху литературата и изкуството“ (ИК „Изток-Запад”).Книгата е изпълнена с увлекателни психологически портрети и е написана на великолепен език. Симеон Радев е роден през 1879 г. в гр. Ресен (дн. Македония). Учи в родния си град, в Охрид и в Битоля. След това постъпва в прочутия френски лицей Галата сарай в Цариград. Завършва право в Женева. Владее френски, английски, немски, турски, арабски. След краха на България в Балканските войни е въвлечен в дипломацията и там свирепо защитава българската кауза. Като посланик е представлявал България в Лондон, Брюксел, Хага, Анкара, Вашингтон. Той е първият български делегат в Обществото на народите в Женева. Роден и живял във време на политически интриги, дипломатически комбинации и противоборства, съпътствали изграждането на новата българска държава, Симеон Радев е известен преди всичко с произведението си „Строители на съвременна България“, което в голяма степен изгражда образа му на историк и писател. Автор е още на „Ранни спомени“, „Това, което видях от Балканската война“, „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – издадени в общо издание през 2012 г. – „Македония и Българското възраждане“ и др. Наред с това Радев е и блестящ публицист. Още като студент в Швейцария издава вестниците „Effort“ и „Mouvement Macedonien“. Впоследствие работи във в-к „Реформи“ (издаван от Върховния македоно-одрински комитет) и „Вечерна поща“, на който след време става главен редактор. Основател е също на всекидневника „Воля“ и популярното за времето си списание „Художник“, което издава съвместно с проф. Александър Балабанов. Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и художественото слово. Той се проявява като критик от най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичния живот на страната ни. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях са поместени в ценния труд „Погледи върху литературата и изкуството“ (с подзаглавие „Лични спомени“). В книгата се срещат имената на Иван Вазов, Антон Митов, Николай Лилиев, Елин Пелин, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и много други представители на българския културен елит, с които Радев е общувал. Езикът на Симеон Радев носи остроумието на високообразованите българи от тази епоха, а неговата тънка ирония и богатият му речник впечатляват силно читателя. Критик и стилист от най-високо ниво, авторът обрисува с фини щрихи брилянтните словесни портрети на знакови културни дейци. Благодарение на Симеон Радев и неговите лични спомени в „Погледи върху литературата и изкуството“ се срещаме с плеяда български творци от началото на ХХ век, огряли българския културен небосклон и поставили основите на съвременната българска култура. Наред с това се запознаваме и с впечатляващи анализи на Югославянската художествена изложба в Загреб, на съвременната карикатура във Франция, а Радев отделя специално внимание на Йожен Кариер и Клод Моне. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44469 Откъс от „Погледи върху литературата и изкуството“, Симеон Радев Политическото красноречие в България[1] Дали красноречието принадлежи към книжнината? Не е ли престанало то да бъде литературен род, за да се обърне изключително в едно оръжие на борба, подобна на журнализма? Подобно на журнализма наистина, бидейки насочено да завладява мисълта и по-често да вълнува страстите в една широка вече среда, съвременното политическо красноречие клони да се отчужди твърде бърже от изящната книжнина било като се превръща в една проста беседа, в подострен сегиз-тогиз с духовните бележки тон, било като се изражда в бойния безвкусен патос на площадните оратори. По-малко отвсякъде може би политическата реч в България отразява някакви книжовни намерения. Тя е не само оскъдна въобще от художествени похвати: в нея отсъства най-често дори и следа от някаква обща замисъл, от план. Тя е безформена. Една дума, подхвърлена от противник, една внезапна мисъл, срещната на път, една сцена на буйство, едно ръкопляскане, всичко може да отклони у един наш оратор потока на мислите му. Тоя безпорядък, който е първото впечатление, що дава въобще една политическа реч в България, може да се припише, без съмнение, преди всичко на общия навик на нашите оратори да импровизират. Импровизацията често пъти е една необходимост в парламентарните борби. В известна доза злото, което тя причинява на красноречието, е значи неминуемо. Но и когато всяка случайност е изключена, нашите оратори чакат да ги вдъхнови последният час. Би могло да се каже, че импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е изкуство, което се осъществява непосредствено. У латинската раса наклонността към импровизация, особено в живото слово, е естествен дар. Тя произхожда от излишък на блестящи качества и от неудържими пориви. У нас – нищо подобно. Нам ни липсва всичко, за да бъдем щастливи импровизатори. Липсва ни особено книжовната култура и в по-широка смисъл – естетическото възпитание. А то е, което тъй тясно свързва мисълта с художествените вълнения. В страни с високо духовно развитие, особено във Франция, даже речите по граждански процеси, тъй сухи по своето естество и тъй неподатливи за възвишено вдъхновение, отразяват постоянна грижа за външно съвършенство. Тя се вижда в строежа на фразата, във внимателния избор на думите, в образите дори. И понякога в тая малка доза на чувства, които дават нужния релеф на доказателствата. Владеещите художествени течения налагат там своя печат дори и върху площадните витийства на търговската реклама. Риторическият похват става в известна смисъл навик. По свойствата на тоя навик ние можем да причислим ораторите към тяхното време. Няма съмнение, безграничната разновидност на естествените дарби, особените свойства на темперамента, личното художествено възпитание, добито под разни влияния, дават особена физиономия на всеки оратор. Литературният вкус на епохата поддържа обаче между всичките тия разновидни физиономии нещо общо, по което ги разпознаваме, един изглед на роднинство, което ги свързва с определено книжовно течение. Има ли оратори по-разнообразни от ония, които роди Френската революция? Може ли да се помисли по-голяма разлика в темперамента и в дарбите от оная, която съществуваше между Камил Демулен и Робеспиер, между Дантон и Сейес, между Марат и Вернио? А при това, когато четем техните речи, не можем да не забележим една поразителна прилика в стилистичните ефекти, в риторическия дух, особено в образите. У всичките тях има нещо общо, нещо, което ни напомня, че те са произнасяли своите речи, след като Русо бе писал „Общественият договор“ и бе ридал в „Нова Елоиза“... Литературният вкус е явление на старите култури, един вид самообладание на творчеството и предполага зрелост. Вкусът е едно тайнствено законодателство на красотата. Той съответства на гения на езика и свойствата на психологията на един народ. Най-висшият негов израз се намира в класическите творения. Това ни напомня, че против него има често пъти бунтувания в литературата. Появяват се тъй наречените революционни школи. Тия школи обогатяват духа на един народ, разширяват неговата художествена традиция, но подир тях пак се възвръща течението към старото равновесие на класическия вкус. Френската литература ни дава многобройни примери в този смисъл. У нас красноречието има изобщо твърде слабо сродство с литературата: едва ли то отива по далече от факта, че литературата създаде новия ни език, с който си служат нашите оратори. Естествено, за нас е твърде рано да имаме установен литературен вкус. Ние сме още в младенческия период на кипеж. Всевъзможни въздействия се срещат на гостоприемната арена на нашата художественост. Специално за нашия литературен език тия въздействия са крайно очебиещи и би било много любопитно те да се опишат. В първите години след нашето Освобождение се забелязваше едно кръстосване на разнородни влияния, идещи от националните центрове през време на последните моменти на робството: внимателният език, образуван под влиянието на турската цензура, се сблъскваше с неосмирената още революционна фраза, пренесена от Букурещ. После постепенно тия влияния угасват. Само тоя патриотичен слог, който създаде Вазовата поезия, като призова спомените на древната ни история и възпя новите подвизи, се оказа по-траен. Но и той е почнал да губи своя лъх на свежест. Може да се каже, че сега красноречието няма у нас никакво прямо съприкосновение с изящната ни книжнина. Затова пък, откакто се създаде ежедневният печат, политическата ни реч е под силното влияние на публицистиката. Слабо засегнати въобще от художествени влияния, ораторите са позвани, от друга страна, да говорят пред една публика, малко взискателна. Може ли ораторът да Ј говори с изящен език? Той не е мечтател. Той е човек на действието и неговата цел, говорейки, е да подчини волята на своите слушатели, като възбуди техните страсти. Така в известна смисъл е роб на тия, които мисли да пороби духовно, защото не може да въздейства върху своята публика, ако не добие широко съприкосновение с нея; а това е невъзможно, без да се доближи до нейното равнище. Ораторът ще трябва да намери доказателствата, достъпни за нейния ум, акцентите, способни да я развълнуват, образите, действащи на нейното въображение, громките думи, при които тя трепти, и понякога този род поезия, който може да я упои. Без съмнение, има оратори, които с най-прости средства на езика могат да издигнат духа на слушателите до високите проблеми на човечеството и до най-чистите вълнения на душата, но това са великите оратори, гениите, и да бих­те поискали да ги назова, едва бих могъл да посоча мнозина, след като спомена веднъж Демостен. Колкото за ораторите на новото време, тяхната слава е голяма, но как трудно е да се четат сега техните речи! У най-знаменитите се съзира действие като в някоя драма, чувства се понякога силно движение на мисълта и риторическият дух повява сегиз-тогиз, буден и трептящ, но заедно с това пък каква тежка маса от велеречиви фрази! Невъзможно е да четем докрай, за свое удоволствие, например нито една реч на Гамбет. А знайно е как могъщо той е действал на слушателите си. [1] В настоящата статия са направени съкращения в увода, който, прекалено дълъг, смазваше композицията ми, както и на други места, където имаше пасажи, сега в моите очи излишни. Има и две малки прибавки за П. Р. Славейков и д-р Н. Генадиев, за да станат техните образи по-пълни.

Турски пътешественик обикаля българските земи през XVII век и пътьом описва бита и порядките на местното население в своя „Пътепис“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44500 За хората, живели на Балканите през XVII век, за бита и ежедневието им, за градовете и тяхната уредба научаваме много от „Пътепис“ (ИК „Изток-Запад“) на османския поет и пътешественик Евлия Челеби. Книгата е ценен извор както за балканската, така и в частност за българската история. Евлия Челеби е определян от мнозина като най-известния османски автор, живял и творил през ХVІІ век. Той е сред малцината писатели от периода, които описват толкова подробно и живо епохата и разкриват по тъй увлекателен начин бита и ежедневието на своите съвременници. Събраните пътеписни бележки от множеството пътешествия на Челеби са публикувани в 10 тома под заглавието „Книга на пътешествията“ или „Пътепис“. Освен омаен разказвач и писател с вкус към точния детайл, Евлия Челеби е и пътешественик, носен от желанието и възможността да пропътува всяко непознато му още място; за наша радост разказва впоследствие какво е видял и преживял там. Тъкмо затова неговият „Пътепис“ е своеобразна необятна панорама на живота в Османската империя през средата на ХVІІ век – към текстовете му могат да се обърнат и историкът, и езиковедът, и етнографът, и географът, и литературоведът, а и всеки любознателен читател, който със сигурност ще намери нещо интересно и ценно, което не може да бъде почерпено от други източници. На страниците на интересното и оригинално четиво, обвеяно от колорита на епохата, срещаме наблюдателния, любознателен източен човек, сладкодумният разказвач, прекарал живота си в търсене да види какво се крие във всяко кътче на обширната Османска империя, какво става в съседните ѝ страни, как живеят хората в по-далечните държави… Необятната любознателност и стремежът на Челеби към опознаване на невидяното поставят отпечатък върху целия му живот, което се вижда ясно и в „Пътепис“. В настоящото издание е включена онази част от обемното творчество на видния автор, която засяга днешните български земи. Почти няма град, който да не е намерил място в пътеписите му – Челеби внимателно е обрисувал редица градове като Самоков, София, Пловдив, Чирпан, Казанлък, Ловеч, Плевен, Враца, Ямбол, Видин, Хасково, както и множество села. Този труд на Евлия Челеби дълго време е привличал вниманието на историците, а днес може да послужи като неизчерпаем извор за историята на нашия народ. Колоритните описания на обичаите възстановяват живота в онези времена, видян през погледа на образования ориенталец. „Пътепис“ е интересен пътеводител за културните аспекти и начина на живот в Османската империя през ХVІІ век – авторът рисува колоритно своите маршрути и увлекателно разказва за живота на своите съвременници. Книгата поставя началото на нова поредица Terra Incognita. Евлия Челеби е известен ислямски литературовед и пътеписец, роден в Истанбул. Пътешестването му започва през 1630 г. с историята на Истанбул и продължава до кончината му през 1682 г. Той обхожда Анадола, Сирия, Палестина, България, Унгария, Трансилвания, Германия, Босна и Херцеговина, Холандия, Азарбайджан, Армения, Далмация (източното крайбрежие на Адриатическо море), Крим, Кавказ, Ирак, Египет, и др. В страните, където е бил, описва подробно видяното и прави различни изследвания. Негови герои са обикновените хора, управниците, известните личности, а акцентите поставя върху културата и традициите, историческите книги и архитектурните детайли на градоустройството на всяко селище. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44500 Откъс от „Пътепис“, Евлия Челеби Разрушената крепост Самоков Тази крепост била построена от Самаяков[1], един от дедите на крал Деспот, поради което се нарича Самоков. През 772 г.[2] Лала Шахин паша завладял и разрушил крепостта. Сега градът е хас в еялета Румили, има отделен емин, който го управлява. Има и един наибин, който е кадия с триста акчета заплата. Има седемдесет села. Има дефтердар, кетхуда-йери, еничарски сердар, събирач на баджа, бирник, ага за хараджа и градски кетхуда. Понеже няма мюфтия, фетвите си вземат от София. Жителите му са сръбска и българска рая, които са много богати и преохолни. Земите на града Самоков. Той е на брега на река Искър[3], която се минава по един дървен мост с дванадесет пролеза. Той е една обширна каза с 1700 оживени домове, пълни с богатство, благоустроени, добре уредени и от край до край покрити с керемиди. От махалите му единадесет са мюсюлмански, а останалите са християнски и цигански. Има дванадесет молитвени места. От всичките му многобройни джамии джамията „Хунгяр“ в чаршията Малик има едно превъзходно изработено и украсено минаре, от външните балкони на което може да се обгърне светът. Пак в чаршията се намира джамията на Маркоч бей, на която казват „Новата джамия“ и която е много здраво изработена и оживена. В джамията „Шейх ефенди“ и в джамията „Юнус войвода“ също се служи петъчна молитва. Има осем месчида, две медресета, три начални училища и едно голямо теке, наричано Маркочбеево теке, шест иззидани от камък търговски ханища, две бани, двеста и четиридесет дюкяна. Във всеки дом е възприето да има животворна течаща вода. Водите им не са толкова хубави, защото идват от железните рудници. Хората, които имат навици да си угаждат, пият кладенчова вода. На площада, разположена на най-личното място на чаршията, еминът на султанската кухня Мехмед ефенди, да го приветства Бог, изградил една чешма, още нова четириъгълна постройка, от всяка страна на която има по два дебели колкото човешка ръка чучури, от които тече и шурти водата. Поради високото местоположение на града зимата е остра, а по планините наоколо се вижда бял сняг. След като излезе от това летовище, река Искър минава източно от София под един дървен мост край чифлика на Кенан паша[4], тече в северна посока през Софийското поле, минава близо край град Плевен, в територията на Никополския санджак, и на един час път по-долу, зад селото Замет[5] се смесва с Дунава. Поради лютата зима лозята на града са малко. Има много върби и тополи. От разливанията на река Искър много места са опустошени и разрушени. Забележителности. Много са прочути с изработване на клетки и железни фенери, железни брави, поставки за софри, които хората даже на война могат да си носят, разнообразни ключове и катинари, железни капани за вълци и лъвове, в малки сандъчета железни мелнички за кафе, които при нужда мелят и превъзходно брашно, френски гвоздеи, топки (?), люлки, средни тасове, вили и гвоздеи за дъски. В нахията и околностите има сто броя работилници, работещи желязо. И десет души не могат да теглят гигантските духала, с които раздухват огъня, наричани в тази област самакови. Водни колела теглят духалата и раздухват огъня. Когато изваждат от огъня желязото, зачервено като стари еминии, майсторите железари поставят посредством особен вид долапи нагорещеното желязо върху наковални, прилични на туловище на слон, и удрят с чукове като биволски глави, [движени] пак с помощта на изкусно направени водни колела, зачервеното желязо, разтърсвайки земята и небето. В самата работилница само двама майстори с водното колело поставят и изтеглят върху наковалнята под чука железа от по един-два кантара и ги чукат. Когато след цялото коване желязото се удължи, тогава с едно изкусно приспособление прекъсват водата, която върти долапа – ден и нощ с тази работа векуват. Много пътешественици са видели тази работа и са се удивлявали. Тази работа може да се обхване само с виждане, а така с писане – не може. Около осем хиляди коли желязо отиват всяка година оттук чрез солунското пристанище из цялата Османска империя. Гробници за поклонение. Гробницата на Малчок бей. Намира се пред портата на джамията, излъчващ светлина гроб, на който стои написана с украсено писмо следната дата: Когато духът тръгна към светите места, съставителите на хронограми му изрекоха хронограмата: „Да бъде с тебе хубавото добродеяние.“ – 855 г.[6] На Шейх Шакир ефенди, който бил един от учениците последователи на софиянеца Бали ефенди, и един от най-прославените благочестивци. След като се разходиха из този град, моите спътници се върнаха [в Дупница]. После взех от този град пак сто души въоръжени младежи и прехвърлих в източна посока самоковското лятно пасище сред юли в сняг, със сто хиляди мъчнотии. Пресякохме полите на лятното пасище на Голяма Рила, докато слизахме надолу снегът се свърши, за Божия слава, и навлязохме в долината. В летовището Голяма Рила пролетно време изкарват за лятна паша седемстотин кошари овце, като всяка кошара наброява по сто хиляди овце. Тази яйла е вакъф на джамията на Мустафа паша в града Легирийе[7]. Агата на летовището със сто конници събира таксата за овцете, след което я внася на мютевелията, който пък от своя страна дава определените заплати на изхранваните [от вакъфа] хора. Оттук надолу вървяхме четири часа и дойдохме в прочутия град София. Преди, когато Мелек Ахмед паша беше валия, тукашните места бяха подробно описани. Така се случи, че попадайки в центъра на божието предопределение, когато през месец реджеб моят господин Мелек Ахмед паша влизаше в този град със свитата си, и ние със своите товари също се присъединихме към свитата. Слязох от коня и крачейки пешком, целунах стремената на моя господин пашата. „Неспокойни мой Евлия, неспокойна моя душо, учен пътешественико, ти се завърна благополучно“ – каза пашата. Аз, бедният, казах: „Празен не дойдох; дойдох още повече изпълнен от Вашите благопожелания“, – от което той се изпълни със задоволство и се усмихна. „Качи се на коня си“ – ми каза. Смиреният аз, без да яздя, водех верния си кон за юздата, [вървях] наравно с главата на коня му, а останах назад при влизането в София. Мелек паша с тази свита влязъл в София така, че дори чак небето чуло. Когато аз, смиреният, пристигнах заедно с всичките си обременителни товари в специално отредения за пашите дворец, веднага в присъствието на пашата предадох на хазинедаря писмата, хуждетите за заеми, цялото имущество, подаръци, заедно с дефтерите и подаръците на тримата санджак-бейове. Пашата каза: „Мой Евлия, наистина ти си смел, най-близко предан мой човек, съкровената ми интимност. На хубаво място се настигнахме.“ В същия миг облече на този бедняк един съвсем султански халат, подари и ми връчи една кесия грошове и изказа много разнообразни пожелания. На слугите ми подари по десет алтъна и по една чоха и плат – както приятел от приятел се удостоява. На третия ден, при тръгването от София за Истанбул, моят господин ми подари един породист кон с разкошно седло и юзда и аз станах бърз като зефира конник. [1] Евлия Челеби най-често обяснява имената на българските градове, като измисля някакъв митичен първостроител на дадения град, по чието име го назовава. [2] 772 г. от хиджра започва на 26 юли 1370 и завършва на 14 юли 1371 г. [3] В оригинала е написано „Ишкар“. [4] На мястото на този чифлик сега се намира дворецът Враня. [5] При устието на Искър няма село с такова име, макар че Евлия Челеби го споменава на два пъти. Може би е изчезнало или пък става дума за Гиген. [6] Всяка арабска буква има свое цифрово значение. Като се съберат цифровите значения на включените в този текст букви, трябва да се получи датата 855 г. по мюсюлманското летоброене, т.е. интервалът от 3 февруари 1451 до 22 януари 1452 г. [7] Не ми е известно за кой град става дума. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44500

Всяка стотинка вложена в БГ Наука е за разпространение на науката. Ние продължаваме вече 9 години да се осланяме на тази кауза! Имаме нужда от вашата помощ! Всички тук помагаме за разпространението и популяризирането на науката!

http://www.ehu.es/p200-content/en/contenidos/noticia/20140701_thomas_broad/en_thomas/thomas.html Интересна нова хипотеза за "тъмната материя" като бозе-кондензат от ултра-леки частици. Ядрата на галактиките се разглеждат като солитони (в случая - стоящи вълни), образувани от този бозе-кондензат, който се описва като квантово вълново състояние с космологични размери.

Една уникална снимка от Science Photo Library Rosetta spacecraft C022/8335 Rights Managed Credit: ESA/Rosetta/Philae/CIVA/SCIENCE PHOTO LIBRARY Restrictions: This image may not be used to state or imply ESA endorsement of any company or product Caption: Image of the Rosetta spacecraft taken by its lander Philae, while the two were in orbit around comet 67P/Churyumov-Gerasimenko (top centre). Rosetta was launched in March 2004 on a 10 year mission to study this comet. It is the first mission designed to land on a comet. It rendezvoused with the comet on 6th August 2014. Rosetta is carrying instruments to map the comet's surface and probe its core, as well as the Philae lander. Philae, which successfully landed on the comet on 12th November 2014, will perform detailed analysis of the comet's surface, giving an insight into conditions during the formation of the solar system some 4.6 billion years ago. Image taken at a distance of 16 kilometres from the comet's surface on 7th October 2014. Release details: Model release not required. Property release not required. Keywords: 21st century, 67p churyumov gerasimenko, 67p/churyumov-gerasimenko, 7 october 2014, astronomical, astronomy, comet, cometary, lander, mission, no-one, nobody, orbit, philae, planetary science, probe, robotic, rosetta, selfie, solar panel, solar system, solar system formation, solar wing, space, spacecraft, technological, technology http://www.sciencephoto.com/search?subtype=keywords&searchstring=C022%2F8335&Search.x=29&Search.y=8&media_type=images&license=all&channel=all&utm_campaign=Image+of+the+Week%3A+14th+November+2014+C022%2F8335&utm_source=emailCampaign&utm_medium=email&utm_content=

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF-%D0%B4%D0%BE-%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82 Свободен достъп до Американски изследвания в интернет На 24 февруари 2013 година правителството на САЩ съобщи, че всички федерално финансирани изследвания трябва да бъдат достъпни в интернет безплатно. Подобно решение беше взето от британското правителство миналата година. Повечето научни сайтове изискват платен абонамент от своите потребители, за да им дадат достъп до резултатите от своите проучвания. От сега нататък всички федерални агенции, които харчат по 100 милиона долара годишно за проучвания и развитие, ще трябва да дават свободен достъп до резултатите в определен срок след първото им издание. Правителството на САЩ предлага този срок да бъде 12 месеца. Според Джон Холдрън, директор на отдела за научна и технологична политика в САЩ, това ще подобри достъпа до информация, като в същото време ще позволява на издателите да събират такси за по-ранен достъп. Движението за свободен достъп се засилва. През юли миналата година правителството на Обединеното кралство съобщи, че всички държавно финансирани изследвания ще бъдат достъпни безплатно от 2014г. Освен това, 13 000 изследователи бойкотират дейността на академичния издател „Елсевиър”, поради високите цени, които изисква. Бъдещето на издаването Майкъл Айзен не се дърпа, когато е поканен да изрази чувствата си. „Нелепо е колко е скъпо публикуването на научни изследвания, да не говорим за това, което ние плащаме” казва той. Според него, най-голямата пародия е, че научната общност предлага преглед на текста от колега – нещо, което е от голямо значение в публикуването на научни материали – безплатно, докато издателите на абонаметни списания събират милиарди долари на година, като казват, че тези пари са за проверка на текстовете от учени. Айзен, който е молекулярен биолог в Калифорнийския университет „Бъркли”, смята, че учените могат да се възползват от много по-добра възможност, като публикуват в издания с отворен достъп. Те позволяват на всички да четат текстовете в тях безплатно и възстановяват разходите си, като таксуват авторите или донорите си. Сред най-известните такива издания са списания на Обществената научна библиотека (Public Library of Science, PLoS), чието издаване подпомага и самият Айзен през 2000. „Цената на научните издания може да бъде много по-малка, отколкото хората си мислят” казва и Питър Бинфийлд, един от основателите на най-новия журнал с отворен достъп PeerJ, който също е бил издател в Обществената научна библиотека. Издателите на абонаментни списания обаче настояват, че такива разбирания са погрешни . Според тях, те са израз на неспособността да се разбере каква стойност издателите добавят към изследванията, които публикуват, както и към изследователската общност като цяло. Те казват, че търговските операции, които извършват, са всъщност изключително полезни, и, че ако преминаването към издания със свободен достъп намали цените за публикуване, поради избирането на по-евтини журнали, това би подкопало важни елементи като качеството на редакцията. Този тип дискусия се развива откакто се появи идеята за свободен достъп през 90-те години на 20 век. Финансите на издателската индустрия обаче остават загадка и поради това няма доказателства, които да могат да послужат в подкрепа на която и да е от двете страни. Въпреки, че цените на списанията се покачват по-бързо от инфлацията, цените, които университетските библиотеки реално плащат за тях, са тайна, запечатана в споразуменията за неразгласяване, които подписват. Разходите, които издателите влагат в списанията си, също не са добре известни. През последните няколко години обаче се наблюдава известна промяна. Броят на списанията със свободен достъп се покачва постоянно. Това е така от части заради разбиранията на донорите, че статии, базирани на изследвания, финансирани с държавни средства, трябва да бъдат достъпни за всички. До 2011г, 11% от статиите в световен мащаб са публикувани в издания с напълно безплатен достъп. Оказва се, че учените вече могат да сравняват различните цени за публикуване. Така например, статия, която би струвала 5000 долара на автора си, ако той иска да я публикува в Cell Reports, може да му струва само 1 350 в PLoS ONE. PeerJ пък предлага възможността за публикуване на неограничен брой статии от един автор за единичната такса от 299 долара. „За първи път авторът може да сравни услугата, която получава, с цената, която плаща за нея” кава Хедър Джоузеф, изпълнителен директор на Коалицията за научно-издателска дейност и академични ресурси (Scholarly Publishing and Academic Resources Coalition) във Вашингтон. Разнообразието на цените кара всички заинтересовани да поставят под съмнение научно-издателското учреждение, както никога досега. Въпросът пред изследователи и донори е колко от оскъдния им бюджет трябва да бъде употребен за публикуване и каква форма на издаване ще приеме той. За издателите въпросът е дали бизнес моделите, които употребяват по настоящем са устойчиви и дали високо селективни и скъпи издания могат да оцелеят и да се развиват в света на свободния достъп. (щракнете върху изображението, за да го видите по-голямо) Цената на публикацията Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF-%D0%B4%D0%BE-%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82 В поредица от броеве на списание "Българска Наука", ще публикуваме статии свързани със списанията за наука и научният печат...

Scientix, общност за научно образование в Европа Автор: О. Йорданов Статията е публикувана в Том XXXVII, кн. 1, 2014 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET), което се издава от Съюза на физиците в България. В съответствие с целите на Лисабонската декларация и с утвърждаването от Ев­ропейската Комисия, че има нужда от насърчаване на по-широко проучване на методологиите в областта на научното образование в началните и средните училища и за подкрепа на мрежите на учителите, от декември 2009 г. стартира нова, уеб-базирана информационна платформа за научно образование в Европа - Scientix. Нейната цел беше да се осигури редовно разпространение и споделяне на постигнатия напредък, ноу-хау и най-добрите практики в областта на научното образование и да обезпечи механизъм за обратна връзка. Scientix е проект, управляван от Европейската Училищна Мрежа (EUN) от името на ГД „Изследвания" и финансиран по 7-ма рамкова Програма. Европейската училищна мрежа (http://eun.org), създадена през 1997 година. Тя е уникална неправителствена организация от 30 министерства на образованието в Европа, която предвижда големи европейски образователни портали за обучение, преподаване и съвместна работа и има водеща роля в постигането на промяна в образованието чрез използването на нови технологии (NT). Нейната основна цел е преодоляване на причините за липсата на интерес към математика, природни науки и техническо образование (MST), по-специално развитието и разширяването на начините, по които се преподава наука. Този подход е от съществено значение за засилване на интереса на учащите се към тях. Порталът http://scientix.eu е достъпен на шест европейски езика. Основната група потребители са учителите, но аудиторията е много по-широка - от научни работници и изследователи до ученици, родители и политици и всички заинтересовани. Проектът предлага ресурсно хранилище на стотици учебни материали от Европей­ски проекти, научни съобщения и възможности за достъп до документи; възможности за подаване на заявка за превод на учебни материали на всеки от 23-те езика на Евро­пейския съюз. Платформата предлага онлайн общуване, включително във форум и чат стаи, онлайн новини с включени международни научни теми, свързани с образованието, и календар на предстоящите събития. Една ценна придобивка е възможността за онлайн обучение и редовно получаване на месечен бюлетин за регистрирани потребители. Платформата е динамична и фокусирана към потребителите. Scientix предлага: Ресурсно хранилище: чрез лесно за използване онлайн хранилище Scientix предлага стотици материали за преподаване, научни съобщения и възможности за достъп до документи на едно и също място. Превод по искане на учебни материали на съответния език. Общуване, включително дискусионен форум и чат стаи. Новини и събития: Scientix предлага онлайн информационна служба с участие на международни теми за научното образование; календар на предстоящите събития и възможности за обучение. Бюлетин: бюлетина на Scientix се изпраща веднъж месечно на регистрирани потребители. През първите 3 години на проекта SCIENTIX учителският панел www.scientix.eu подкрепи редица дейности като: изграждане на научни и педагогически критерии за събиране на съдържание; анализиране, коментиране и рейтинг на SCIENTIX учебни материали и ресурси; даване на обратна връзка за използваемостта на портала и не­говите услуги, принос в подготовката на Европейската конференция; мониторинг на разпространението на проекта на регионално и национално ниво; като подпомогна участие в национални и международни конференции и събития, за да се представи проектът, и даде възможност за активно участие в общностите от практики, достъпни на портала. Сега SCIENTIX направи следващата стъпка - започна втората част на проекта. Какво трябва да направите, за да използвате ресурсите му? - Най-напред трябва да се регистрирате в платформата www.scientix.eu. Разгледайте учебните ресурси, качени в платформата, и поискайте превод на български език. Използвайте ги в своето преподаване. Участвайте във форумите, проучванията и в рейтинга на ресурсите. Абонирайте се за новините, за да следите различните дейности. На Европейската конференция на SCIENTIX, която се проведе на 6-8 май 2011 г. в Брюксел, беше обсъдена ролята на научното образование за разрешаването на насто­ящите обществени проблеми, за стратегията на ЕС за Европа 2020, трансграничното сътрудничество, учебните програми и модели за оценка. Направено беше обучение за използването на ресурсното хранилище и обучение на преподаватели. Материалите от конференцията са достъпни онлайн: http://www.scientix.eu/web/guest/conference Европейска конференция на Scientix 2 ще се проведе на 24-26 октомври 2014 в Брюксел. На нея ще бъдат поканени 550 участници и EUN ще покрие настаняването в хотела за всички, както и 200 самолетни билета за учители, които ще бъдат селектирани в зависимост от активността им в платформата www.scientix.eu. Подробности за възможностите на проекта и за Европейска Училищна Мрежа (EUN) вижте тук: http://ceca-scientix.blogspot.com/2013/12/scientix-o.html Указание как да се регистрирате и използвате ресурсите на платформата може да видите тук: http://ceca-scientix.blogspot.com/2013/12/scientix.html До момента има регистрирани в платформата 2080 члена и има качени 638 учебни ресурса, които могат безплатно да се използват от всички, регистрирани с платформата. Година след година Европейската комисия финансира стотици проекти за подобряване на научното образование в Европа. След завършване на проектите придобитите знания и резултатите рядко излизат извън рамките на партньорите на проекта. С проекта „Scientix" ГД „Изследвания" към EUN има за цел да осигури дости­гането на знанията и резултатите от проектите до по-голяма аудитория от учители, бъдещи политици и бъдещи ръководители на проекти. Това е една важна придобивка и за преподавателите по физика и астрономия в нашата страна с възможностите за превеждане на материалите на български език и участието в онлайн обученията. Европейската комисия възнамерява да инвестира повече в образованието и изследователските проекти. Инвестицията в образованието днес ще ни даде стабилно обществено развитие в бъдеще. Използвана литература: „Scientix, Community of Science Education, Europe", Agueda Gras-Velazquez, European Schoolnet, Brussels, Belgium. „Scientix: The new Internet-based community for science education in Europe, E. Gerard, A. Gras-Velazquez. http://scientix.eu.

Както се вижда от снимката, след няколко удара в повърхността на П67 единият крак на апарата стърчи нагоре и не е стъпил върху кометата, което прави невъзможно нормалното му функциониране. Освен това, закрепящите го елементи не функционират и при опитите за оправяне на положението му апаратът може да отлети непредвидено (там гравитацията е нищожна). Позицията на апарата (около 500 метра встрани от планираната) го поставя в сянката, което пречи на слънчевите батерии и т.н. Но да се надяваме, че екипът на ESA ще преодолее успешно всички трудности и ще имаме очакваните уникални данни за състава и строежа на кометата. http://boingboing.net/2014/11/13/concern-about-philaes-fate-a.html http://www.theguardian.com/science/2014/nov/13/philae-lander-tight-spot-comet-tough-decisions-esa-rosetta?CMP=EMCNEWEML6619I2

IV Есенен научно-образователен форум „Учителят и модернизирането на образованието – национални и европейски практики“ На 14 ноември от 11.00 часа в Учебния корпус на Департамента за информация и усъвършенстване на учители към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ /бул. „Цар Борис III“ № 224/ ще започне IV Есенен научно-образователен форум „Учителят и модернизирането на образованието – национални и европейски практики“. На 15 ноември от 12.00 часа Департаментът за информация и усъвършенстване на учители по академична традиция на тържествена церемония ще връчи свидетелствата на учителите, защитили най-високата, първа професионално-квалификационна степен. В сесия октомври 2014 авторска иновационно-педагогическа разработка успешно защитиха 66 педагогически специалисти от цялата страна.

И в сайта: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D1%83-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D1%82-%D0%B2-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F Повече в новия брой на списание "Българска Наука"

Вие нормални ли сте?!?!? Големи хора с големи дипломи и не знам си какво, а пишете пълни глупости и пускате още по гнусни снимки и линкове...Аз от добра воля исках да има някаква тема, в която да си ГОВОРИТЕ, а очевидно не можете да напишете едно нормално мнение свързано с политика. Темата изчезва и политика във форума да не съм видял!

В сряда, 12 ноември 2014 г., от 13.00 часа в Заседателна зала 1 на Ректората Студентският съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ заедно с фондациите „Клуб на готините баби” и „Сила за живот” организира церемония по връчване на стипендии за студенти с увреждания в неравностойно положение в рамките на кампанията „Колкото повече, толкова повече”. За първа година „Клуб на готините баби” и „Сила за живот” и Студентският съвет на Софийски университет обединяват усилия в осъществяването на тази благородна инициатива. В рамките на церемонията на Университетската библиотека ще бъде връчено дарение в помощ на студентите със специфични потребности в Софийския университет - специален скенер, който ще умножи запаса от достъпна дигитална литература. Средствата са дарени от Момир Попович. От всички студенти, одобрени за подпомагане тази учебна година, седем имат зрителни, четирима- слухови и трима – двигателни увреждания. Всички са с над 50% трайно намалена работоспособност и са в крайно тежко социално положение. Студентите се нуждаят от средства за транспорт, помощно-технически средства за придвижване и за обработка и адаптиране на информацията, необходима за учебни цели. Всеки има индивидуални потребности, които са добре проучени. Техническите пособия, които кампанията си е поставила за цел да закупи, ще бъдат както за индивидуалните нужди на студентите, така и дарения за институциите, в които те учат и работят. Фондация „Клуб на готините баби“, създадена от три носителки на титлата „Мисис Баба“, от две години провежда кампании за събиране на средства, с които подпомага студенти с физически увреждания. Голямата амбиция на фондацията е да постави основите на виртуална библиотека с учебници и научна литература, която ще реши основния проблем на студентите с нарушено зрение – липсата на достатъчно литература в електронен вид. Кулминацията на тазгодишната кампания беше благотворителен концерт на 25 септември, организиран съвместно с фондация „Сила за живот“. Тази неправителствена организация си е поставила за цел да допринесе за личностното усъвършенстване и реализация на даровити хора с физически увреждания и талантливи деца в неравностойно положение от цялата страна. През учебната 2014/2015 г. Фондация „Клуб на готините баби“ подкрепя 14 студенти: Александър Андреев, на 21 г., от София. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Специална педагогика”, II курс. Желае да преподава на слухово затруднени, за да бъде от полза за тяхното образователно и творческо развитие. Василен Грозев, на 21 г., от с. Бъркач, общ. Долни Дъбник. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Специална педагогика”, II курс. Желае да се реализира като преподавател на деца с увреден слух. Виктория Гетова, на 21 г., от Бургас. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Логопедия”, III курс. Мотивирана е да помага на деца с говорни проблеми, обучаващи се в средните училища в България. Георги Панталеев, на 22 год., от Нова Загора. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Специална педагогика”, модул „Педагогика на зрително затруднени”, IV курс. Смята да работи като преподавател на деца със зрителни увреждания. Илона Калчева, на 24 г, от Тутракан. Учи в Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Бакалавър със специалност „Педагогика на обучението по музика”, профил „Поп и джаз пеене”. Като магистърска степен изучава „Изпълнителско изкуство”. Смята да се реализира като изпълнител на поп музика и преподавател по солфеж и вокално майсторство. Магдален Цветанов, на 20 г., от Ябланица. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Специална педагогика”, II курс. Иска да стане възпитател в специализираното училище за хора с увреден слух в София. Миглена Узунова, на 29 г., от Елена. Учи във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност „Библиотечно-информационни дейности”, III курс. Мотивирана е чрез различни дейности в библиотечната сфера да събуди интереса на младите хора към четенето на книги. Петко Сталинчев, на 25 г., от с. Дълбок дол, общ. Троян. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Социални дейности”, I курс. Би искал да се развива в социалната сфера и да помага на хора в неравностойно положение. Петър Ганев, на 21 г., от Сливен. Учи в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София, специалност „Библиотечен и информационен мениджмънт”, I курс. Желае да се развива в сферата на информационните технологии и така да помага на други студенти с увреждания. Петя Илиева, на 24 г., от гр.Чипровци. Учи в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Бакалавър със специалност „Педагогика на обучението по музика”, профил „Народно пеене”. Като магистърска степен изучава „Арт мениджмънт” и смята да се развива в конкретната област. Радостина Григорова, на 19 г., от София. Учи в Медицинския колеж „Йорданка Филаретова”, специалност „Масажист”, I курс. Има амбиции да работи по специалността си. Светослав Георгиев, на 26 г., от Габрово. Учи в Националната спортна академия „Треньорски факултет”, специалност „Лека атлетика”. Параолимпийски шампион по лека атлетика, желае да бъде треньор по тази спортна дисциплина. Станислав Йорданов, на 22 г., от София. Завършва професионален бакалавър в Медицинския колеж „Йорданка Филаретова”, специалност „Лечебен масаж”. В момента учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Медицинска рехабилитация и ерготерапия”, I курс. Желанието му е да работи в клиника и да развива специална терапия, помагаща на хора с двигателни увреждания да подобрят физическите си способности. Стефан Цвятков, на 20 г., от Габрово. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Социални дейности”, I курс. Желанието му е да работи в някоя от организациите на и за хора с увреждания в България.