Р. Теодосиев

СКРИТИЯТ ПОХОД НА БЪЛГАРСКИТЕ КРЪСТОНОСЦИ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41661 ПОДБОР, ПОДГОТОВКА, ПОСВЕЩЕНИЕ И ПОДВИГ НА СВЕЩЕНИТЕ ВОИНИ Христо Буковски Стр. 340 Цена 15 лв. Свещените воини на българите не са въоръжени убийци, скрити под плащ с изписан кръст на него, а кръста носят тайно в пазвата си, за да атакуват неотразимо с него. Тяхна­та тай­н­с­т­ве­на си­ла обър­к­ва османската им­пер­с­ка ад­ми­нис­т­ра­ция. След поредица от подвизи те придобиват та­ка­ва мо­­щ, че все­ки свой на­бег бе­ле­жат със све­ще­на кръв. При то­ва не на­па­дат из кли­су­ри­те на Бал­ка­на. Не се про­мък­ват но­щем. През охранявани­те заг­раж­де­ния не пре­ми­на­ват пъл­зеш­ком. Ата­ку­ват Ца­риг­рад или важ­ните гра­дове в про­вин­ци­и­те. На щурм се хвър­лят ви­на­ги по­е­ди­нич­но. Нах­лу­ват в де­ня и часа, ко­га­то вът­ре има много мюсюлмани. До­мог­ват се до па­ша или ка­дия и го зас­та­вят да иг­рае спо­ред ро­ля­та, която му е отредена в Пла­на, който те следват. Тях никой не може да ги спре. Няма какво да ги отклони. Те няма да отстъпят, нито да се прикрият. Те неизменно побеждават. Те са най-честитите ученици на посветените, защото Бог би се гордял с тях дори повече, отколкото с техните високоучени учители. Те не печелят триумф, на който могат да се насладят. Те се развихрят в него и са неговата същност. Те са духовете, на които Бог би желал да даде нови тела, за да продължат да Му служат. Където и да са! Историците непременно ще отрекат този прикрит поход на българските свещени воини по условието на службата си. Те спадат към хората, заради които се скриват най-удивителните тайни планове срещу удовлетворението за участвалите в тях, че са успели да сторят всичко без издънки. На църковниците дори няма да им хрумне, че могат да обсъждат такова Дело – те ще останат верни на трудно извоюваните си, но пък завинаги спечелени права да четат само каквото подготвените от тях автори са писали. Но останалите сме длъжни да прочетем великата и надживяваща хилядолетията книга на предците си и като проумеем нарочно потулваните тайни, да продължим тяхната свещена мисия – в живота, а когато настане Часът – и в смъртта. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41661 ВДЪХНОВЯВАЩАТА СИЛА НА КРЪСТА Преди две столетия тяхната тайнствена сила обърквала османската имперска администрация. След поредица от подвизи те придобили такава мощ, че всеки свой набег бележели със свещена кръв. При това не нападали из клисурите на Балкана. Не се промъквали нощем. През охраняваните заграждения не преминавали пълзешком. Атакували Цариград или важните градове в провинциите. На щурм се хвърляли винаги поединично. Но – право в турските съдилища. Нахлували там в деня и часа, когато вътре имало много мюсюлмани. Домогвали се до паша или кадия и го заставяли да играе според ролята, която му била отредена в Плана, който те следвали. Властта бързо разбрала, че тези странни воини идвали от една школа. С времето дори се затвърдило отначало плахото подозрение, че тези непоколебими нападатели са съблекли монашески раса, преди да се предрешат за атаката. Но никоя инструкция към имперските слу­жители как да ги обезсилват, не се оказала ефикасна. Щом призваните застанели лице в лице срещу съдиите, които сами са обрекли за целите на своето изпитание, нямало светска сила, която да ги спре. Аз знаех за подвизите на много от тях. Но – поотделно. Не по­дозирах, че – толкова неовладяеми от властниците! – те явно са били подчинени на общ център. Не ми хрумваше дори, че зад тях може да стои тайна организация, въпреки натрапчивите факти за следвана ми­сия. Не бях попадал на книга, в която някой да беше писал за това. А ключът се оказа наръки. Направо мога да кажа, че го намерих сякаш под зтривалката на натрапваната ни официална история... Но за да изложа всичко, е нужен разумен ред. В учебниците по история и в енциклопедиите кръстоносните походи са обяснени като експедиции за „освобождаване на Божия гроб от властта на неверни­ците“. През ноември 1095 г. в Клемон, Южна Франция, на голям чер­ковен събор папа Урбан II обявил своята благословия за воините хри­стияни, които биха се решили да освободят Палестина. Без да изчакат рицарите, първи на следващата пролет поели опълченските отряди от бедняци и селяни с авантюристичен дух, оглавени от непрокопсалия рицар Валтер Голтака. След тях вървели и последователите на Петър Пустинника. През есента стигнали до Никея и там били разбити от турците. По това време тръгнало елитното рицарство на Западна Европа начело с благословените си предводители херцог Готфрид Булонски, граф Роберт Фландърски, херцог Роберт Нормандски и граф Раймонд Тулузки. Те също пресекли древните земи на траките, през юни 1097 г. превзели в Мала Азия столицата на Иконийското султанство Никея, през следващата година в Едеса създали Едеското графство, а в Антиохия – Атиохийското и на 15 юли 1099 г. влезли в Йерусалим, където обявили Йерусалимско кралство. Когато през 1114 г. загубили Едеското графство, абат Бернар Клервоски призовал европейските владетели да застанат зад нов по­ход. Следващите рицари потеглили подир три години, поведени от германския император Конрад III и френския крал Людвик VII. Но те не успели дори да навлязат в Иконийското султанство и след тежко сра­жение при Дорилеон се оттеглили. Оцелелите не постигнали успех и при обсадата на Дамаск, след което оживелите – кой както могъл – се завърнали по домовете си. На свой ред египетският султан Саладин завзел Йерусалим на 2 октомври 1187 г., та през 1189 г. натам потеглили със свои те рицари германският император на Свещената Римска империя Фридрих I Барбароса, френският крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце. Този Трети кръстоносен поход се раз­пилял обаче в Мала Азия и угаснал в Каликия. Организираният и благословен от папа Инокентий III Четвърти кръстоносен поход бил оглавен от италианския маркиз Бонифаций Монфератски. В негова подкрепа тръгнал със своите френски и фла­мандски рицари Балдуин Фландърски. Но вместо да преминат морето с обещаните им венециански кораби, от Рим дошло нареждане да поемат пак по суша към Тракия. Още на 1 май 1203 г. обаче френски и фламандски рицари, германци, сицилийски нормани, англичани и унгарци от същия кръстоносен поход, транспортирани с венециански кораби, пре­взели остров Корфу и през Крит се отправили към ромейската столица Константинопол. Първият им щурм срещу най-големия и най-богат град в Европа бил на 17 юли 1203 г., а го превзели на 9 април следващата годи­на. Тогава там основали Латинската империя, просъществувала до 1261 г. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41661

ЛЕГЕНДА ЗА СИГУРД И ГУДРУН Дж. Р. Р. Толкин Под редакцията на Кристофър Толкин Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41564 *билингва издание Формат: 70/100/16 (163*230) + 8 см крилца Обем: 336 ISBN: 978-954-28-1455-9 Цена: 19,90 лв. Превод от английски: Ангел Игов Излиза: 10.02.2014 През 2009 г. – 35 г. след смъртта на фентъзи писателя Дж. Р. Р. Толкин бе публикувана неговата последна и неизвестна досега книгаЛегенда за Сигурд и Гудрун.Написана е в периода на 20-те и 30-те години на ХХ век, когато Толкин преподава англосаксонски в Оксфордския университет. Макар Легенда за Сигурд и Гудрун да е написана двайсет години преди да завърши трилогията си заВластелинът на пръстените, Кристофър Толкин, син на писателя, я намира в архива на баща си едва преди няколко години. Книгата представлява поетична интерпретация за северните разкази за вьолсунга Сигурд и падението на нифлунгите (нибелунгите). Първата поема се нарича „Сага за вьолсунгите” и съдържа 339 стиха по 8 реда и разказва за великия герой Сигурд, който посича дракона Фафнир и му отнема съкровището, а втората – „Песен за Гудрун” – се състои от 166 стиха и пресъздава съдбата на Гудрун след смъртта на Сигурд, женитбата й с краля на хуните Атли, за смъртта на братята й и нейното отмъщение. Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитирал пространно една по-завършена лекция с такова заглавие, а след нея съм прибавил кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други теми. По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някои записки върху „старонорвежките въпроси“ и трагедията на вьолсунгите и нифлунгите, колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм се стремил съзнателно да направя тази книга в целостта й дотолкова негово дело, доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замислена по-скоро като представяне и свидетелство какбаща ми е възприемал, в съответното време, една литература, която дълбоко ценеше. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41564 Кристофър Толкин ПРЕДГОВОР В своето есе „За приказните истории“ (1947 г.), баща ми пише за книгите, които е чел в детството си, и там казва следното: „Нямах почти никакво желание да търся скрити съкровища и да се бия с пирати, и „Островът на съкровищата“ ме остави равнодушен. Червенокожите индианци ми харесваха повече: там имаше лъкове и стрели (изпитвам и до днес напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък), и непознати езици, и сцени от архаичен начин на живот, а най-вече, имаше гори. Но още повече харесвах земите на Мерлин и Артур, а най-много от всичко – безименния Север на Сигурд и вьолсунгите, и княза на всички дракони. Такива страни определено бяха за предпочитане“. Несъмнено е отчетено, че древната старонорвежка поезия, позната под името „Старата Еда“ или „Поетичната Еда“, си остава дълбока, ако и да било подводна, сила в по-късното му творчество. Със сигурност е добре известно, че той извлича имената на джуджетата в „Хобит“ от първата поема в „Едата“ – „Вьолуспа“, предсказанието на пророчицата. По този повод с леко саркастичен, но свойствен за него тон, той отбелязва следното в писмо до свой приятел от декември 1937 г.: „Аз самият не одобрявам особено „Хобит“, предпочитам своята собствена митология (която там е едва загатната) с нейния последователен ред... пред тази орда джуджета с едически имена от „Вьолуспа“, новоизлюпени хобити и ам-гълове (съчинени в безделни часове) и англосаксонски руни.“ Но със сигурност не е добре известно, дори почти никак не е известно (макар че може да бъде открито сред съществуващите публикации), че той е написал две тясно свързани поеми, занимаващи се с легендите за вьолсунгите и нифлунгите (или нибелунгите), използвайки съвременен английски език, адаптиран към старонорвежката метрика, които надхвърлят петстотин строфи. Тези поеми не са публикувани до днес, нито пък е цитиран някой ред от тях. Те се наричат Volsungakvi.a en nyja, „Нова песен за вьолсунгите“, и Gu.runarkvi.a en nyja, „Нова песен за Гудрун“. Ерудицията на баща ми в никакъв случай не се ограничаваше до „англосаксонския“, а достигаше до превъзходно познаване на поемите от „Старата Еда“ и старонорвежкия език (термин, който в общата употреба е като цяло равносилен на староисландски, тъй като основната част от старата норвежка литература достига до нас в исландски препис). Всъщност в продължение на много години, след като става професор по англосаксонски в Оксфорд през 1925 г., той е също така и професор по старонорвежки, макар да не съществува такава титла; изнася лекции и семинари по старонорвежки език и литература от 1926 г. поне до 1939 г.. Но въпреки постиженията му в това поле, особено признати в Исландия, той никога не е писал за публикация нещо специфично на норвежка тематика – освен навярно двете „Нови песни“; и, доколкото ми е известно, за други такива текстове няма никакви доказателства, освен ако съществуването им не се подсказва от един запис, диктуван за машинопис, с неизвестна датировка и непредставляващ иначе интерес. Обаче съществуват много страници с бележки и чернови за лекциите му, макар в голямата си част да са написани много бързо и често на границата на нечетливото, или дори я преминават. „Новите песни“ са възникнали от тези изследвания и принадлежат на същото време. Изкушавам се да ги датирам не от ранните, а по-скоро от късните му години в Оксфорд преди Втората световна война, но това не е нищо повече от незащитима интуиция. Двете поеми, които според мен са съчинени почти една след друга, представляват много съществено дело, и ми изглежда възможно, макар да е само предположение, лишено от каквито и да било доказателства, че баща ми се е обърнал към старонорвежките поеми като нов поетически проект след като е изоставил „Песен за Леитиан“ (легендата за Берен и Лутиен) към края на 1931 г. Тези поеми се намират в сложно отношение със своите древни източници, те не са в никакъв случай преводи. Самите източници, разнообразни по характер, изобилстват от неясноти, противоречия и загадки, и тъкмо от съществуването на тези проблеми идва решимостта на баща ми да напише „Новите песни“. Впоследствие той много рядко (доколкото ми е известно) говори за тях. Аз лично не си спомням нито един разговор с него по темата чак до последните дни от живота му, когато той ми каза за тяхното съществуване, и безуспешно се опита да ги издири. Но той мимоходом споменава тези произведения в писма до У. Х. Одън. В писмо от 29 март 1967 г., като благодари на Одън за изпратения превод на „Вьолуспа“, той изразява надежда в отговор да му изпрати „ако мога да се добера до него (дано не е изгубено) нещо, върху което работих преди много години, когато опитвах да изуча изкуството да се пише алитеративна поезия: опит да се обединят песните за вьолсунгите от „Старата Еда“, написани в старата осемстишна строфа fornyr.islag (под това име е позната метриката на старонорвежките алитеративни строфи, използвана в повечето от „едическите“ поеми, „стародавният стих“). А през следващата година, на 29 януари 1968-а, пише следното: „Ако не греша, тук някъде имам една дълга непубликувана поема, наречена Volsungakvi.a en nyja, написана в осемстишни строфи fornyr.islag на английски: опит да се организира едическият материал за Сигурд и Гунар.“ Да се „обедини“, да се „организира“ материалът от песните на „Старата Еда“: така се изразява около четирийсет години по-късно. Ако говорим конкретно за Volsungakvi.a en nyja, неговата поема като повествование представлява на практика подреждане и изясняване, кристализиране на последователна схема или структура. Но не трябва никога да се забравят следните негови думи: „Хората, които са написали всяка от тези поеми [от „Едата“] – не събирачите, които по-късно са ги преписали и обобщили – са ги написали като отделни, индивидуални произведения, които да се слушат всяко само за себе си, като се има предвид някакво фоново знание за историята.“ Може да се каже, така ми се струва, че той представя своята интерпретация на източниците по начин, който да се възприема независимо от съмненията и споровете на „едическите“ и „нибелунговите“ изследвания. Така че самите „Нови песни“ – изкусни поеми, плътно следващи както по метрика, така и по маниер „едическите“ песни – силно се открояват; тук те са представени като чист текст, без никаква редакторска намеса; всичко останало в книгата е допълнение. И все пак това, че книгата съдържа още толкова много, изисква известно обяснение. Би могло да се допусне, че е добре да се даде някакъв коментар върху това, кое точно е своеобразното в начина, по който баща ми третира легендите. Да се предложат изчерпателни сведения за пространно дискутираните проблеми, които той се е опитвал да реши, би довело твърде лесно дотам, че „Новите песни“ да бъдат за пръв път издадени след около осемдесет години с увиснали на шиите воденичните камъни на академичната дискусия. Това изобщо не стои на дневен ред. Но ми се струва, че публикацията на тези поеми предлага възможност да чуем самия автор, посредством бележките, по които е подготвял лекциите си, да го чуем как говори (тъй да се каже) с характерен тон за същите онези елементи на несигурност и затруднение, които се откриват в старите легенди. Трябва също да се каже, че неговите поеми не винаги са лесни за четене и това произлиза в частност от природата на старите поеми, които са били негови образци. В една от лекциите си той отбелязва: „Староанглийските текстове се стремят към широта, пълнота, размисъл, елегичен ефект. Старонорвежката поезия се стреми да улови ситуацията, да нанесе удар, който ще се запомни, да освети момента с ярка светкавица – и съответно често е сбита, плътно сгъстява езика в смисъла и формата му... “ Това „улавяне на ситуацията“ и „осветяване на момента“, без ясно разгръщане на последователно повествование или други неща, наблягащи върху „момента“, ще бъдат видени като отличителна характеристика на „Новите песни“; и затова може би ще има нужда от някакво водачество в допълнение към кратките бележки в проза, които той е добавил към някои от разделите на Volsungakvi.a en nyja. По тази причина след дълги размишления добавих след края на всяка поема коментар, предназначен да изясни отпратките и епизодите, които навярно изглеждат мъгляви; а също и да посочи значителните отклонения на баща ми от старонорвежките източници, или пък между различните им варианти, като в тези случаи се указват неговите възгледи, където е възможно, с позоваване на казаното в лекциите му. Трябва да се подчертае, че нищо в тези негови чернови не подсказва, че е писал или че е имал намерение да пише собствени поеми по темата; от друга страна, както и би могло да се очаква, често се наблюдава съвпадение между гледищата, изразени в бележките за лекциите, и обработката на старонорвежките източници в неговите поеми. Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитирал пространно една по-завършена лекция с такова заглавие, а след нея съм прибавил кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други теми. По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някои записки върху „старонорвежките въпроси“ и трагедията на вьолсунгите и нифлунгите, колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм се стремил съзнателно да направя тази книга в целостта ѝ дотолкова негово дело, доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замислена по-скоро като представяне и свидетелство как той е възприемал, в съответното време, една литература, която дълбоко ценеше. В коментарите наричам двете поеми „Песен за вьолсунгите“ (Volsungakvi.a) и „Песен за Гудрун“ (Gu.runarkvi.a). Но в заглавието на книгата, „Легенда за Сигурд и Гудрун“, възприех подзаглавието, което баща ми дава на Volsungakvi.a на първата страница на ръкописа – Sigur.arkvi.a en mesta, „Най-дългата песен за Сигурд“. Ще бъде забелязано, че в книгата не се споменават оперите на Рихард Вагнер, познати под общото название „Пръстенът на нибелунгите“ или просто „Пръстенът“. За своето дело Вагнер е разчитал предимно на старонорвежката литература. Неговите основни източници, които е използвал в превод, са песните от „Поетичната Еда“ и „Сага за вьолсунгите“, също както при баща ми. Голямата епическа поема „Песен за нибелунгите“, написана около началото на тринадесети век на средногорнонемски, съвсем не е била източник за либретите на Вагнер по същия начин, по който старонорвежките творби, макар това да е на повърхността прикрито от употребата на имена в немска форма (Зигфрид, Зигмунд, Гюнтер, Хаген, Брюнхилде). Но Вагнеровата трактовка на старонорвежките варианти на легендата е не толкова „интерпретация“ на древната литература, колкото нов и преобразяващ импулс, който взима елементи от старата северна концепция и ги поставя в нови отношения, адаптира, променя и изобретява с широк размах, според собствения си вкус и творчески намерения. Така че либретите на „Пръстенът на нибелунгите“, макар да се въздигат върху древни основи, трябва да се гледат не като продължение или развитие на стародавната героическа легенда, а по-скоро като ново и независимо произведение на изкуството, към което по своя дух и цел Volsungakvi.a en nyja и Gu.runarkvi.a en nyja нямат особено отношение. ВЪВЕДЕНИЕ Преди много години баща ми се позова на Уилям Морис* за както той го нарича „Големия епос на Севера“, който според него трябвало да бъде за нас „онова, което е било за гърците троянският епос“ и който за много десетилетия напред щял да бъде „за нашите наследници също толкова важен, колкото е за нас преданието за Троя“. По този повод баща ми забеляза: „Колко далечни и остарели звучат днес думите на Уилям Морис! От неговото време насам разказът за Троя изпада в забрава с изумителна скорост. Но вьолсунгите не са заели неговото място.“ Очевидно е желателно една тема и жанр, станали толкова екзотични, да бъдат по някакъв начин „въведени“; и сметнах, че при тази първа публикация на „старонорвежките“ поеми на баща ми, ще бъде както любопитно, така и уместно да се предложи подобно въведение от автора, а не от редактора. Никъде в бележките му по старонорвежки не се открива какъвто и да било намек за „Новите песни“, като изключим четири хвърчащи листчета с неизвестна дата, на които баща ми набързо е записал интерпретативни забележки за тях (включени са по-нататък в това издание). Макар да са особено интересни сами по себе си, те не представляват някакво мащабно гледище за стила и същината на неговите старонорвежки песни в исторически контекст; и тъй като напълно отсъстват подобни текстове, осмелих се да включа тук значителна част от уводната лекция (озаглавена „Общо въведение“) към курса, изнесен от него в Английския факултет в Оксфорд под наслов „Старата Еда“. Нека се има предвид, че това представлява ръкописът и записът на лекция изнесена пред малка аудитория. Не би могло дори да се подозира намерение за публикация. Целта му е била да очертае своето гледище с широки и ясни движения. Поместил е насила „Едата“ в обширен времеви контекст и красноречиво е предал своята собствена концепция за тази по-езия и мястото ѝ в историята на Севера. В други лекции върху конкретни поеми или специфични въпроси той, естествено, се изразява предпазливо; но тук е могъл да прояви смелост и дори екстравагантност, и не е застраховал с квалификации всяко свое твърдение по тема, в която споровете около съмнителните сведения минират всяка стъпка. Всъщност изрази като „навярно“ и „вероятно“, като „някои твърдят“ и „би могло да се сметне“ красноречиво отсъстват от това негово писание. Моето впечатление е, че става дума за относително ранен текст; а по-късно той е добавил немалко квалификации към първоначалните си твърдения. Оцеляла е също така по-ранна и много по-сурова чернова на лекция, озаглавена „Старата Еда“. Тя е била изнесена по спешност пред неназован „клуб“, но на нейна основа е съставена много по-прецизната лекция, която е отчасти приведена тук. Баща ми се е отнесъл към онзи първи текст по характерен за него начин: задържал е някои фрази, но много е пренаписвал и добавял, и в резултат се е получил нов ръкопис. Не подлежи на съмнение, че тъкмо тази по-ранна форма на лекцията е прочел под това заглавие пред Есеистичното общество на колежа Ексетър на 17 ноември 1926 г. Но колко време е минало между двата текста, е невъзможно да се каже. Помествам го тук в по-късния му вариант най-вече за да се чуе гласът на автора на публикуваните поеми, тъй както е писал (с намерение да говори) лично и живо за „Поетичната Еда“ – тема, по която никой не го е чувал след последната му лекция по старонорвежки в Оксфорд преди около седемдесет години. Текстът е написан набързо и не навсякъде е напълно четим, тъй че тук е внимателно редактиран и леко съкратен, като в квадратни скоби са добавени няколко обяснения и бележки под линия. Начало В дни стародавни без дъно бе светът: нямаше бряг, нито бурно море, без стени бе земята, без свод – небето, зейнала бездна без злак, без стръкче. Тогава се потрудиха тежко боговете, сияйния свят строиха здраво. Над вълните възлезе величавото слънце, тучната трева в утрото огрея. Те високо възправиха сводове, кули, с подпори полирани, с позлатени стълбове, в скалата изсякоха стръмни валове, ковачници, крепости скроиха нетленни. В чертозите почнаха чудно веселие, твориха човеци, като тях изкусни; под небесните хълмове, нависоко сградени без злост заживяха в забравено време. Страховити сенки от сумрака плъзнаха над мъгливите ридове край Морето без бряг, врази вековечни, воини на мрака, от прастара пустош, първични, древни. Война се отпочна: великани превзеха зидове, замъци, замря радостта. Планини се преместиха, прогърмя Океанът силно и страшно, Слънцето изтръпна. Боговете се сбраха в бисерни зали, за смъртта, за съдбата се сурово замислиха, ориста да отвардят, вразите да смажат, лек да добият, та лъчи пак да бляснат. В разгорения огън от гняв нажежен бе сръчно изсечен чукът най-тежък. Гръм и мълнии могъщият Тор размаха сред тях – разделени, сразени. Вековечни врази веднага побягнаха, от стените отблъснати, със страх се загледаха; заехтя Земята, зарева и морето, и ледните ридове по ръба на света. Песен поде пророчица древна, заслушаха замъците – тя застана високо. За съдбовност и смърт словата ѝ бяха, за последната битка, що боговете чака. „Рогът на Хеймдал реве в ушите ми; Огненият мост се огъва под конници; Ясенът страда, треперят ръцете му, Вълкът се събужда, воини яздят. Мечът на Сурт морав дими; Змеят заспал замърда в морето; от пристан в пъкъла призрачен кораб стоварва легиони за сетната битка. Вълкът Фенрир вече чака Один, а пламъкът на Сурт – прекрасния Фрейр; дълбокият дракон дебне Тор – нима загива Земята вече? В ден съдбовен дойде ли някой, от смъртта вкусил и вече безсмъртен, погубил змея, потомък на Один, не ще загине Земята тогава. Шлем ще носи, а в шепата – мълния, ще е лумнал духът му, а ликът – царствен. Сурт ще се сгърчи, ще се скрие Змеят, Вълкът ще се срине и свят ще има.“ Боговете се сбраха на било високо, за смъртта, за съдбата се сурово замислиха. Слънцето спретнаха, сребърната луна, задружно заплаваха по звездни моря. Фрейр и Фрея фиданки насадиха, жилави треви и живи цветя; Тор в колесницата трещеше отгоре им, през дверите бързаше към бърдата от камък. По земята зелена закрачи Один, морен от мъдрост, мора предвидил, Господ на господарите, гордите богове, пръсна семето си, прадед на герои. Съгради Валхала, величава и бляскава, с колони от копия, с керемиди от щитове. Оттам засноваха над земята гарвани, а орел на вратите остана да чака. Многото гости мрачно пееха, медовина преглъщаха и месо от глиган: могъщи воини в метални ризници, сбрани в чертога, чакат Избраника. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41564

На 12 март 2014 г. от 19.00 часа в аудитория 224 (зала „Америка за България”) на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски” ще се проведе последната от трите последователни лекции по физика за работата в ЦЕРН на доц. Леандър Литов. Събитието е част от цикъла лекции на Висшия институт за изследвания „Балкански-Паница“. Темата на третата лекция е „Наука в името на човека“. В лекцията ще бъде разгледан въпросът за приложенията на технологиите и апаратурата, разработвани в ЦЕРН в областта на медицината, информационните технологии и производството на слънчева енергия. Доц. д-р Леандър Литов Завършва специалност „Физика на ядрото и елементарните частици“ във Физическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ през 1980 г. Работи в продължение на 10 години в Обединения институт за ядрени изследвания гр. Дубна. От 1990 г. преподава в СУ „Св. Кл. Охридски”, където чете лекции в областта на квантовата физика и физиката на елементарните частици. Ръководител е на магистърската програма по „Физика на ядрото и елементарните частици” и е координатор на бакалавърската програма по „Медицинска физика”. Ръководител е на катедра „Атомна физика“ през периода 2007 – 2012 г. Научните му интереси са в областта на теоретична и експериментална физика на елементарните частици, разработване на детектори на йонизиращи лъчения, високопроизводителни компютърни изчисления и биофизика. Провежда изследвания на Серпуховския ускорител и от 1992 г. на ускорителния комплекс в ЦЕРН. Член е на колаборацията CMS от основаването й и е ръководител на колектива от Софийския университет, участващ в изследванията, провеждани на Големия адронен колайдер. Автор и съавтор е на над 400 научни публикации. Носител е на ред международни и национални награди. Член е на различни научни съвети и бордове, председател на борда на Институтите на RPC CMS колаборацията, член на Европейската комисия за бъдещи ускорители ECFA и на Съвета на ЦЕРН.

Успехи за двата български отбора на европейските финалите на състезанието по роботика FIRST LEGO League Българският отбор KASAPIN40 завърши на четвърто място в крайното класиране на европейските финали на състезанието по роботика FIRST LEGO League (FLL), които се проведоха на 24 и 25 януари в Падерборн, Германия. KASAPIN40 завоюва трето място в категорията „отборна игра“ и спечели специалната награда на SAP за най-добре написана програма. KASAPIN40 е първият български отбор, който успя да се класира за най-голямото FLL събитие през целия сезон – Международният фестивал по роботика в Сейнт Луис, САЩ, който ще се проведе в края на месец април. В него ще вземат участие 80 отбора от повече от 35 страни, сред които САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Русия, Китай, Япония, Турция и Австралия. Другият български отбор, DisasterUs, бе отличен със специалната награда на Motorola за най-комуникативен отбор на състезанието. Членовете на отбор DisasterUs коментират, че са вдъхновени да продължат дейността си и да привличат още ученици от цяла България за участие в FLL. За първи път тази година на финалите за Централна Европа България бе представена от два отбора. Ментори и на двата отбора са професионалисти от екипа на SAP Labs България – генералният спонсор на националния кръг на FLL и компанията, която подкрепя финансово участието на отборите в следващите етапи на състезаниетo. „Успехите на българските отбори по роботика на европейския финал на FIRST LEGO League са поредно доказателство за българския ИТ талант и потенциала на нашите деца. С нетърпение очакваме участието на KASAPIN40 на Международният фестивал по роботика в САЩ, защото сме уверени, че отборът отново ще прослави името на нашата страна.“, споделя Радослав Николов, изпълнителен директор на SAP Labs България. За трета поредна година SAP Labs България е генерален спонсор на националния кръг на FIRST LEGO League. Състезанието е подкрепено и от SAP AG на глобално ниво. Състезанието по роботика FIRST LEGO League се организира в България от Училище по роботика “Robopartans”. Създадено през 2009 г., училището има за цел да събуди и затвърди интереса на учениците към физиката, информационните и комуникационни технологии, математиката и техническите науки като цяло. Негова мисия е подобряване на обучението в тези области. В училището се дава възможност на учениците да мислят, грешат, създават и да бъдат оригинални. Преподавателите организират демонстрации, работни срещи, курсове и занятия по роботика с ученици от училища в страната. С помощта на реални роботи се предоставя един по-практичен поглед към науката.

Асоциацията на византинистите и медиевистите в България, Софийският университет „Св. Климент Охридски“, Институтът за балканистика с център по тракология при БАН, Центърът за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ и Институтът за исторически изследвания при БАН организират на 28 февруари 2014 г. научна конференция „Средновековна България в контекста на балканската и европейската история и култура“ в чест на 90- годишнината на проф. д-р Василка Тъпкова-Заимова. Конференцията ще бъде официално открита в 9.00 часа в Заседателна зала 1 на Ректората от председателя на Асоциацията на византинистите и медиевистите в България акад. Васил Гюзелев. По-късно през деня работата на научната конференция ще продължи в четири секции – изворознание и историография, история на Средновековна България и Балканите, литературознание, изкуствознание и музикознание и археология, епиграфика, нумизматика и сигилография, в Заседателни зали 1 и 2 и в Конферентната зала на Ректората. Проф.Тъпкова-Заимова е родена през 1924 година в семейството на учителя Кирил Тъпков. Внучка е на Димитър Тъпков и сестра на композитора Димитър Тъпков. Преподавател е в катедрата по класическа филология на Софийския университет. Работи в Института по история, а по-късно в Института по балканистика при Българската академия на науките. Преподава история на Византия и балканските средновековни държави и други сродни дисциплини в Художествената академия, повече от двадесет години във Великотърновския университет, а в определени периоди и в Пловдивския университет, Нов български университет и други. Почетен доктор е на Великотърновския университет, Пловдивския университет и Букурещкия университет. Член е на национални и международни комисии и комитети по византология и балканистика. Проф. Василка Тъпкова-Заимова е почетен председател на Асоциацията на византинистите и медиевистите в България. Програмата на събитието: https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/119256/902622/version/1/file/Programa_28+02+2014.pdf

Нови данни за мистерията на избухването на масивните звезди в края на еволюционния им път http://www.jpl.nasa.gov/news/news.php?release=2014-054 "Точно затова построихме NuSTAR," казва Paul Hertz, директор на астрофизичната секция на NASA във Вашингтон. "За да откриеме такива неща за високоенергетичната Вселена, които никога не сме знаели и дори не сме очаквали".

На 24 февруари 2014 г. (понеделник) от 9.00 часа в Конферентната зала на Ректората ще се проведе третата международна конференция по проблемите на съвременната академична архивистика и мястото на архивите като социално политически институции в глобалната информационна среда. Проявата е организирана съвместно от Университетския комплекс по хуманитаристика „Алма матер“ към Софийския университет и Държавна агенция „Архиви“. Темата на докладите и дискусиите тази година е „Архивите, университетите и социалните медии“. Сред участниците, които ще споделят своя национален и професионален опит са директори и завеждащи отдели в националните архиви на Франция, Великобритания, Германия, Швейцария, Финландия, Унгария Естония и България. Програма на конференцията: 9:00 – 9.30 - Регистрация 9.30 – 10:00 - Откриване на конференцията Проф. д.и.н. Иван Илчев – ректор на СУ „Св. Климент Охридски“ г-н Иван Комитски – председател на ДА „Архиви“ доц. д-р Костадин Грозев – Исторически факултет на СУ, научен директор на УКХ „Алма матер“ 10:00 – 11:00 - Първи панел: Опитът от използването на архивни документи в съвременното общество и в социалните медии. Mодератор: доц. д-р Костадин Грозев Odile Welfelé , National Archives of France. „Internet and Social Media in the archives: a new way of dealing with the public?“ Tomi Ahorata, National Archives of Finland. „How to use social media in binding the archives to society – the use of wikis, Facebook, Twitter and geocaches.“ Beatrice Bürgi, Swiss Federal Archives. „Wikipedian in Residence in the Swiss Federal Archives – approach and projects realized.“ Nikolai Dimitrov, I-NATURE, Bulgaria. „BG archives digital platform further development with general public participation.“ 11:00 – 11:15 - Кафе-пауза 11:15 – 12:15 - Втори панел: Дигитализация и общество. Mодератор: доц. д-р Димитър Биров, СУ „Св. Кл. Охридски“ г-н Христо Христов, журналист, България. „Публикувани онлайн документи за репресивните служби на комунистическия режим.“ Dr. Joachim Kemper, Head of department cultural heritage/city archives Speyer, Germany. „The State of “Archive 2.0” inGermany.“ Zoltán Szatucsek, National archives of Hungary. „The Hungarian experience with archives 2.0 and the digital archives project.“ 12:15 – 12:45 - Дискусия 12:45 – 13:45 - Обедна почивка 13:45 – 14:45 - Tрети панел: Електронни системи на архивите и нестандартното популяризиране на архивните документи Moдератор: гл.ас. д-р Димитър Илиев, СУ „Св. Кл.Охридски“ Timothy Gollins, The National Archives of the UK. „The unintended consequences for openness and transparency in archives of the calls for increased personal privacy in the digital domain.“ Oрлин Илиев, ДА „Aрхиви“. „Електронната система на българските държавни архиви.“ Любомир Благоев, БАН. „Създаване на е-правителство и поддържането на семантична оперативна съвместимост чрез национална номенклатура на видовете документи.“ 14:45 – 15:00 - Дискусия 15:00 – 15:15 - Кафе-пауза 15:15 – 16:15 - Четвърти панел: Социалните медии и интересът на публиката. Mодератор: д-р Румяна Маринова - Христиди, СУ Tõnis Turna, National Archives of Estonia. „Crowdsourcing in Estonian archives: projects, problems and plans.“ Dr. Dimitar Iliev, Sofia University. „Αncient epigraphical monuments from Bulgaria on the web: technicalities, events, and the advantages provided by social media“. Assoc. Prof. Dr. Kostadin Grozev, Sofia University. „ SU DIGITAL – Library portal and the digitized recourses of SofiaUniversity.“ 16:15 – 16:30 - Дискусия 16:30 – 17:00 - Закриване на конференцията

Излезе ново издание с най-емблематичните истории за Шерлок Холмс Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41497 Произведенията на британския класик сър Артър Конан Дойл се завръщат в книжарниците с „Три романа за Шерлок Холмс” (ИК „Изток-Запад”) – богато илюстрирано издание, в което са включени някои от най-знаковите романи на автора. Сър Артър Ингнейшъс Конан Дойл (1859-1930) е един от най-известните и авторитетни британски писатели от края на XVIII – началото на XIX век. Роден в Единбург, Шотландия, в семейство на художник-архитект, Дойл следва медицина в Единбургския университет. Слабо известен факт е, че по професия той е офталмолог, но от малък, увлечен по художествената литература и най-вече по рицарските романи, започва да пише още докато следва и през 1879 г. излиза първият му отпечатан разказ. Дойл е автор на „Изгубеният свят“ – приключенска фантастика за проф. Джордж Чаланджър, който заедно със своя екип предприема пътуване с изследователска цел до незнайни земи, където героите се сблъскват с праисторически животни. Макар авантюрите на проф. Чаланджър да са продължени в редица други творби, днес свързваме името на Дойл главно с Шерлок Холмс – знаменит персонаж, превърнал се в нарицателно за проницателност и остър ум, готов да разплете и най-сложните криминални случаи, пред които и най-добрите полицаи са безсилни. Заедно със своя верен помощник, д-р Джон Уотсън, студеният и лишен от емоции Холмс се справя с всякакви дръзки предизвикателства, действайки рационално; този неповторим британски чар и навременно проявена хитрост превръщат образите в най-популярната детективска двойка – както в литературата, така и в киното. Приключенията на Холмс и Уотсън, както и мистериите, в които двамата се забъркват, сега могат да бъдат преживени по нов и неочаквано свеж начин – чрез изданието „Три романа с Шерлок Холмс”, в което са включени някои от най-популярните и въздействащи произведения на Дойл. Книгата започва с „Етюд в червено” – мрачна и обаятелна история, в завръзката на която стои загадъчно убийство, което на пръв поглед изглежда невъзможно за разкриване; освен това именно този роман е официалният дебют на фамозния дедуктивен следовател и точно с него стартира бляскавата му литературно-детективска кариера. Следва „Знакът на четиримата”, където в сложната фабула се намесва откраднато съкровище. Накрая попадаме в „Долината на ужаса”, хипнотизирани от сюжет, майсторски развит чрез задкулисното присъствие на проф. Джеймс Мориарти, един от най-коварните престъпни умове в света и заклет враг на Холмс. „Три романа с Шерлок Холмс” е амбициозно и реализирано с размах заглавие, което допълнително въздейства на читателите с великолепните и оригинални илюстрации, дело на акламирания български художник Петър Стаминиров. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41497

Какво (не) знаем за тракийските религиозни вярвания? Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41499 Видният български траколог Димитър Попов изследва проблематиката на тракийските религиозни вярвания в своя труд „Тракийска религия“ (ИК „Изток-Запад“). Ученият показва разликата между тракийския и гръцкия орфизъм и едновременно с това проучва идеологическата основа на духовния живот в Древна Тракия от края на ІІ хил.пр.Хр. до VІ в.пр.Хр. и след това. Вярата в Слънцето-бог е широко разпространена в районите на Източното Средиземноморие и в Египет през древността. Следствие именно на това широко разпространение и на културните взаимодействия в тези региони се появява и тракийският орфизъм, разгледан обстойно от авторитетния траколог проф. Димитър Попов в монографията „Тракийска религия“. Тракийският орфизъм, твърди Попов, е „устна, аристократична доктрина, която дава идейни корени и на гръцкия орфизъм, и следователно е по-ранна от литературно обработеното елинско мислене и принципно се различава и съвсем не съвпада с него“. Ученият дефинира дълбоката разлика между гръцкия и тракийския орфизъм, като едновременно проучва идеологическата основа на духовния живот в Древна Тракия от края на ІІ хил.пр.Хр. до VІ в.пр.Хр. и след това. „Тракийска религия“ е опит да се обобщят наблюденията на автора върху проблематиката на тракийските религиозни вярвания. В изследването са разгледани същността на доктрината на безсмъртието при траките и на механизма на функционирането й, на вездесъщите фигури на Великата богиня-майка и на нейния син – Слънце (и съпруг едновременно): Върховния бог, на царя-жрец (царя-бог) – най-истинната рожба на техния свещен брак. Авторът обръща внимание също и на жреците, и на жреческите колегии. Това второ, подобрено и допълнено издание на „Тракийска религия“ би представлявало интерес не само за тесни специалисти в областта, но и за всеки, който е увлечен от древността. Димитър Попов е професор и доктор на историческите науки към Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, където води лекционни курсове в областта на античната история и култура и на тракологията. Тесните му изследвания се отнасят до културните взаимодействия в Средиземноморския свят и до религиите на индоевропейците, в частност на траките. Сред трудовете му са монографиите „Древни общества и култури“, „Траки: Исторически и културен обзор“, „Приказна Древна Тракия“, „Гръцките интелектуалци и тракийският свят“ и др. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41499

Две трети от европейското население са градски жители, а емисиите от градския транспорт достигат 23% от всички транспортни емисии в ЕС. Една по-оптимално организирана градска мобилност може следователно да доведе до значително повишаване на качеството на живота в града. Докладът на Обединения изследователски център (JRC), озаглавен Количествен израз на ефектите от плановете за оптимална градска мобилност показва, че с разумни мерки емисиите на CO₂ могат да бъдат намалени до 8% към 2030 г. Мерките включват повишаване на ефективността на градското движение, инвестиции в пешеходни и вело-инфраструктури, многопрофилни свързващи платформи, паркови и ездитни райони, както и установяване на зони с ниски емисии. Един европейски изследователски проект, който трябва да помогне на европейските градове да се справят със сложните предизвикателства на мобилността, е току-що стартираният OPTICITIES. Въз основа на публично-частни партньорства и експериментирайки с иновационните услуги ITS (Умна транспортна система), проектът очаква намаление с 1.5 милион тона CO2по-малко годишно, както и 10% по-малко ползване на частни автомобили, което ще освободи 3.6 милиона квадратни метра публично пространство. Проектът, координиран от Франция, е събрал 25 партньора от 8 държави (Испания, Швеция, Италия, Белгия, Полша, Германия, Обединеното кралство и Франция). Проектът включва градските управи и големите оператори в областта на ITS и на обществения транспорт. Шестте града в пилотното изследване са Лион, Мадрид, Торино, Гьотеборг, Бирмингам и Вроцлав. Доклад на JRC / Интернет адрес на проекта OPTICITIES / Контакти

Европейският съюз произвежда над 2 милиона тона чист зехтин годишно. Чрез подлагане не маслините на електрически удари ще можем да извлечем още повече от този хилядолетен ресурс, като заедно с това запазваме антиоксидантите и пестим енергия. Технологията OILPULSE подлага маслините на пулсиращи „електрошокове”, уголемяващи мембранните пори, което опростява извличането на маслото и увеличава полученото количеството зехтин. С тази технология пада и температурата на процедурите, а това от своя страна повишава качеството на зехтина и намалява разхода на енергия. Ако технологията се окаже подходяща за бизнеса, тя може да бъде приложена и за механичното извличане на други ядивни масла, както и към масла за производство на биодизел. Проектът събира производители и изследователи от Германия, Италия, Испания и Турция. Видео / История на проекта OILPULSE / Контакти

Впечатляващо увеличение на фракталната структура на антените в отделна кристална златна люспичка. © Институт за изследване на светлината (Б.Хофман) – проект FIBLYS FP7 Енергетиката, науките за околната среда, медицината, безопасността на храните и транспорта са само някои от областите, които не просто са развити, а на практика са революционизирани от нанотехнологиите. А за да се използват нанотехнологиите по най-добрия начин, изследователите и фирмите се нуждаят от най-модерните и ефективни инструменти. Проектът FIBLYS и неговият пряк наследник, проектът UnivSEM, направиха голям пробив в тази област, като разработиха нанотехнологично устройство, което е „швейцарското ножче” на нанотехнологиите. То дава възможност на оператора да използва само един апарат за редица процедури, които преди изискваха редица апарати. Това пести време и пари, а също така премахва риска от замърсяване или окисляване на пробата при пренасяне от апарат в апарат. Проектът FIBLYS се координираше от Германия с партньори от Чешката република, Франция и Швейцария. Партньорът от Чехия е координатор на текущия проект UnivSEM. Интернет страница на проекта UnivSEM / Контакти

Азбестът в строителството е забранен в ЕС от 2005 г., но си остава неговото смъртоносно наследство. Според международната организация на труда (МОТ), до 100 000 работници умират всяка година в ЕС от професионални заболявания, като водещите са тези свързани с азбеста. Азбестът поразява строители и разрушители чрез наследените изолации, резервоари за вода, таванни плоскости, подови настилки и релефни стайни мазилки. Проектът ALERT разработи преносим азбестов детектор (ARAD), който може да стане животоспасяващ за работниците. Екипът разработва първият в света преносим детектор за азбестови влакна във въздуха, работещ в реално време. Очаква се този евтин инструмент, с размерите на ръчна бормашина, да даде възможност на строители и проучватели да проверяват за наличие на минерала при изграждане и събаряне на сгради. Проектът се координира от Обединеното кралство и включва партньори от Испания, Холандия, Великобритания, Италия и Естония. Интернет страница на проекта ALERT / Контакти

Морските инциденти от последните години рязко ни припомниха, че да евакуираме кораб в беда навреме и с успех, е трудна работа с голям риск от човешки жертви. © Ivan Cholokov / Dreamstime.com Проектът LYNCEUS (Линкей) в момента разработва нова мрежова радиотехнология, която ще позволи на корабната охрана, в случай на тревога, да вижда местоположението на всеки пътник с цел безопасна евакуация. За LYNCEUS е особено важно местоположението на хора зад борда: приложена е свръхмодерна безжична технология, вградена в умни спасителни жилетки. Иновативни продукти свързани с корабоплаването като спасителни жилетки и умни димни детектори, които сигнализират за изчезнали пътници, миниатюрни сензорни мрежи, UAV-монтиран радар и модерни системи за подкрепа при взимане на решение за евакуация са някои от продуктите, които ще се появят на пазара след завършването на проекта. Координатор на проекта е Кипър, участват още партньори от Гърция, Швейцария, Италия, Испания, Германия и Обединеното кралство. Интернет страница на проекта LYNCEUS

Любопитство, критично мислене, решаване на проблеми … - качества, важни за оформянето на мисленето на всеки бъдещ лидер, иноватор или предприемач. Амбициозният европейски проект FIBONACCI (ФИБОНАЧИ), взел назаем името на изключително талантливия италиански математик, има за цел да разпространява прилагането на изследователския подход в образованието по математика и природни науки в целия Европейски съюз. Изследователският подход в обучението насърчава студентите да търсят контакт с преподавателите, да задават въпроси, а не пасивно да възприемат информацията. По проекта вече е създадена мрежа от 60 висши учебни заведения, посветени на обучението на начални и прогимназиални учители. В този наистина общоевропейски проект участват 24 страни: Франция (координатор на проекта), Обединеното кралство, Испания, Австрия, Германия, Белгия, Швейцария, Финландия, Словения, Сърбия, Гърция, Естония, Люксембург, Румъния, Швеция, България, Дания, Полша, Ирландия, Нидерландия, Норвегия, Босна и Херцеговина, Република Македония, и Украйна. През декември 2013 г. проектът FIBONACCI получи наградата на френското правителство „Звезда на Европа”. Интернет страница на проекта FIBONACCI / Лауреати на наградата Звезда на Европа

Автор: Джералд Даръл Обем: 264 стр. Формат в мм.: 130х200 Издател: ИК "Колибри" Мека подвързия Дата на включване: 2014-02-08 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550 За книгата: Една вечер семейството на Даръл – майка му, брат му Лари и сестра му Марго, се е събрало в Лондон и, вкиснато от отвратителния английски климат, упреква писателя за това, че ги е осмял в първата си книга. Всеки твърди, че с другите членове на семейството са се случвали далеч по-забавни неща, които си е заслужавало да бъдат описани. Тогава Даръл им съобщава, че в следващата си книга смята да навакса пропуснатото. Така се ражда „Птици, зверове и роднини“, своеобразен „римейк” на „Моето семейство и други животни” и втора книга от знаменитата трилогия. Не по-малко смешна от първата, тя обогатява идиличната картина на райския остров, където любимецът на поколения читатели Джери Даръл научава все повече за света на животните и техните тайни. За автора: Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550 Откъс от книгата: През един топъл пролетен ден, син като перцето на сойка, нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото непрекъснато го обсипвах с въпроси – от момента на пристигането му, докато си тръгнеше. Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица. – А, ъъ! – каза той, като ми стискаше силно ръката. – Как си! Виждам, че сме улучили... ъъ... хубав ден за екскурзия. Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади. Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемони с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като направени от восък – човек имаше чувството, че само да доближи кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения. Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото – ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се бе проточило нещо като дебел кабел, загадъчно надарен със свой собствен живот. Като се вгледах по‑внимателно, открих, че кабелът е образуван от стотици малки прашни змийчета. Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето. – Аха! – каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. – Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета. Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона. – Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ... разбираш ли, се движат към езерото. Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки? – Ъъ... историята на змиорката – каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала – е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ... се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време учените се чудеха къде изчезват. Единственото нещо, ъъ... разбираш ли, което знаеха, беше, че те никога не се завръщат, а едни малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност. Той спря и замислено потри брадата си. – Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Там се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ... разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават ето като тези. Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение. – Изглежда, имат много ъъ... разбираш ли, силен инстинкт за родното място – каза Теодор. – Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали. Той спря, огледа се внимателно и после посочи с бастуна. – Пътешествието им е доста рисковано. Един керкенез, който летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, се спусна и отлетя, сграбчил в ноктите си гърчещо се кълбо змиорки. Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители – ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти. На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо – кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближихме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше какви ли не загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът. В застоялите виненозлатисти води се криеше цяла миниатюрна джунгла. По дъното дебнеха ларвите на водните кончета, хитри като тигри хищници, които бавно се промъкваха през остатъци от безброй миналогодишни листа. Черните попови лъжички, гладки и лъскави като сладник, се забавляваха в плитчините и наподобяваха стадо дебели хипопотами в африканска река. Многоцветни рояци от микроскопични животинки трептяха и пъплеха като ята екзотични птици в зелените водораслови гори, а в мрака на корените вечно гладните тритони и пиявици се извиваха като огромни змии. Ларвите на ручейниците, във влакнести одежди от клонки, приличаха на мечки, току-що станали от сън. Те пълзяха с премрежени очи през позлатените от слънцето хълмове и долини от мека черна тиня. – А, ето това тук е доста интересно. Виждаш ли това, ъъ... това нещо, подобно на личинка? То е ларвата на нощната пеперуда порцеланова огневка. Всъщност май имаш една в колекцията си. Какво? Казват се порцеланови огневки заради характерните фигури по крилете си... те наподобяват печатите, които грънчарите слагат на... ъъ... разбираш ли, много хубав порцелан – Споуд. Порцелановата огневка е една от малкото нощни пеперуди с водни ларви. Ларвите живеят под водата, докато... ъъ... наближи да се превърнат в какавиди. Интересното при този биологичен вид е, че има... ъъ... ъъ... нали разбираш, два вида женски. Мъжкият, разбира се, има напълно развити крила и лети, когато се излюпи, и ъъ... същото се отнася за единия вид от женските. Когато се излюпят, ъъ... женските от другия вид нямат крила. Те продължават да живеят под водата и използват краката си, за да плуват. Теодор направи още няколко крачки по калния бряг, вече изсъхнал и напукан като парчета юфка. От малката върба излетя като син фойерверк земеродно рибарче, а една рибарка се спусна откъм средата на езерото и плавно се зарея на грациозните си сърповидни крила. Теодор потопи сакчето си в пълната с водорасли вода и започна да го движи леко напред-назад, като че галеше котка. После го вдигна нависоко и най-внимателно разгледа през лупа мъничката бутилчица, която висеше на сака. – Ъъ, да, няколко циклопса. Две ларви на комари. Аха, това е интересно. Виждаш ли, тая ларва на ручейник си е направила обвивката изцяло от черупки на охлювчета. Тя е, нали разбираш... извънредно красива. Ах, ето! Тук имаме, мисля... да, да, ето няколко ротатории. В отчаян опит да не изоставам в усвояването на това богатство от знания, попитах какво представляват ротаториите и Теодор ми каза да погледна през лупата в малката бутилчица, където видях дребни трепкащи и гърчещи се същества. – Ранните естественици са ги наричали колеловидни животни заради странните им реснички, разбираш ли? Движат се по много особен начин, тъй че изглеждат почти като... ъъ... разбираш ли... ъъ... ъъ... като колелца на часовник. Когато следващия път ми дойдеш на гости, ще ти ги покажа под микроскопа. Действително са много красиви същества. Тия тук, разбира се, са женски. Естествено, попитах защо трябва всичките да са женски? – Това е едно от интересните неща при ротаториите. Женските снасят неоплодени яйца... ъъ... тоест снасят яйца, без да са имали допир с мъжки ротатории. Ъъ... ъъ... разбираш ли, нещо като кокошките. Но разликата е в това, че от яйцата на ротаториите се излюпват други женски, които на свой ред снасят повече яйца, от които... ъъ... отново се излюпват женски. Но понякога женските снасят по-малки яйца, от които се излюпват мъжки. Ще видиш под микроскопа, че женската има – как да кажа – доста нежно тяло, храносмилателен канал и така нататък. Мъжкият е устроен много по-просто. Друго интересно нещо – Теодор продължаваше с наслада да разказва чудесия след чудесия – е, че понякога ъъ... разбираш ли, когато лятото е горещо или нещо такова и има вероятност езерото да пресъхне, те се спускат на дъното и се обвиват в нещо като твърда черупка. Това е своеобразна летаргия, защото езерото може да пресъхне за... ъъ... ъъ... да кажем седем-осем години, и те просто ще си стоят там в прахта. Но щом падне първият дъжд и напълни езерото, те пак се съживяват. Продължихме да вървим по брега, прокарвайки сакчетата си през балонообразните купчинки жабешки яйца и навързаните като огърлици яйца на краставите жаби. – Ето... ъъ... ако вземем лупата, ще видиш една изключително нежна хидра. Под лупата се открои мъничко късче от водорасло, за което бе прикрепено дълго, тънко стълбче с цвят на кафе, завършващо с много виещи се нежни пипала. Докато наблюдавах, един закръглен циклопс, който старателно носеше две големи и явно тежки торбички с розови яйца, доплува с няколко стремителни тласъка прекалено близо до виещите се ръце на хидрата и беше незабавно погълнат. Преди да изчезне напълно, той направи няколко отчаяни напъна да се измъкне. Знаех, че ако наблюдавам продължително, ще видя агонията на още циклопси, поглъщани бавно и сигурно и придвижвани като движеща се издутина към вътрешността на хидрата. Палещите лъчи на издигналото се в зенита си слънце ни напомниха, че е време за обяд. Върнахме се под нашите маслинови дървета, обядвахме и пихме от джинджифиловото си питие. Наоколо се носеше сънливото цвъртене на новоизлюпените цикади, което наподобяваше звуците на цитра, и нежното въпросително гукане на гугутките. – На гръцки – каза Теодор, докато методично дъвчеше сандвича си – гугутката се казва декаоктур – осемнайсетгодишен, нали разбираш. Разправят, че когато Христос...ъъ... носел кръста към Голгота, един римски войник, като видял колко е изтощен Той, му дожаляло за Него. Край пътя имало една стара жена, която продавала... ъъъ... нали разбираш... мляко и, значи, римският войник отишъл при нея и я попитал колко иска за чаша мляко. Тя отговорила, че чашата ще струва осемнайсет монети. Обаче войникът имал само седемнайсет. Той... ъъ... нали разбираш... молил жената да му даде чаша мляко за Христос за седемнайсет монети, но жената алчно настоявала за осемнайсет. И, значи, след като Христос бил разпнат, старата жена се превърнала в гугутка и била прокълната до края на дните си да повтаря дека-окто, дека-окто – осемнайсет, осемнайсет. Ако някога се съгласи да каже дека-епта, седемнайсет, ще възвърне човешкия си облик. А ако се заинати и каже дека-еннаеа, деветнайсет, ще настъпи краят на света. В прохладната сянка на маслините мъничките мравки, черни и лъскави като хайвер, събираха трохите по опадалите миналогодишни маслинови листа, изсъхнали, обагрени в ореховокафяво и банановожълто, с накъдрени като бисквити краища. По склона зад нас минаваше стадо кози под скръбния звън на хлопатара на козела водач. Чувахме хрупането на козите, които безразборно унищожаваха всеки попаднал им свеж лист. Водачът дойде при нас и ни загледа със зли жълти очи, като сумтеше и въздишаше дълбоко. Дъхаше на мащерка. – Не трябва, ъъ... нали разбираш, да ги оставят без надзор – каза Теодор и леко побутна козела с бастуна си. – Козите нанасят повече вреда на околната растителност, отколкото почти всички други животни. Козелът избля язвително и се отдалечи, послушно следван от целия си пакостлив отряд. Полежахме около час, докато ни се смели храната, отправили поглед през сплетените маслинови клони нагоре към небето, нашарено с мънички бели облачета, подобни на отпечатъци от детски пръстчета по син заскрежен зимен прозорец. – Е... – каза накрая Теодор и стана, – мисля, че може би трябва... разбираш ли, просто да видим какво може да ни предложи отвъдната страна на езерото. И така, още веднъж започнахме да обикаляме бавно брега. Епруветките, бутилките и бурканите ни постепенно се изпълниха с блясъка на микроскопични животинки, а картонените и тенекиените ми кутии и чанти – с жаби, малки водни костенурки и много бръмбари. – Предполагам – каза накрая Теодор, поглеждайки към залязващото слънце, – предполагам... нали разбираш, че трябва да си тръгваме. С мъка метнахме на гръб вече съвсем натежалите колекционерски чанти и се отправихме към къщи, капнали от умора. Роджър подтичваше пред нас, изплезил език като розово знаме. Щом стигнахме във вилата, разквартирувахме улова си. После седнахме да си починем и да обсъдим свършената пред деня работа, изпихме огромни количества силен топъл чай и се натъпкахме със зачервените горещи кифлички, които мама току-що бе извадила от фурната. Веднъж отидох на езерото без Теодор и съвсем случайно хванах животинче, за което отдавна мечтаех. Като извадих мрежичката си от водата и внимателно заразглеждах заплетената маса водорасли, неочаквано открих, че в тях се е спотаил паяк. Възторгът ми нямаше граници, защото бях чел за това интересно същество, известно като един от най-необикновените видове паяци в света поради съвсем своеобразния му начин на живот във водата. Беше дълъг около половин инч и имаше неясно изразени сребристи и кафяви петна. Победоносно го сложих в една тенекиена кутия и внимателно го занесох вкъщи. Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да изучи всички клонки и водорасли, преди да си избере място за строеж на жилище. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550

Представянето беше много добро! Ето малко за книгата из медиите: http://www.mediapool.bg/svetat-za-balgarskiya-voin---unikalen-dokument-za-vazkrasnalata-prez-xix-vek-bulgaria-news212357.html http://books.actualno.com/Svetyt-za-bylgarskija-voin-news_2957.html http://www.focus-news.net/opinion/2014/02/09/27241/dimitar-dimitrov-knigata-svetat-za-balgarskiya-voin-izpalnyava-edin-dalg-kam-tezi-koito-sa-se-zhertvali-za-stranata-ni.html http://www.focus-news.net/news/2014/02/09/1881960/ Браво за положеният труд! Тази книга трябва да я има във всяко българско семейство! Очакваме следващата книга...

Най-висшият възможен етап в моралната култура е, когато осъзнаваме, че трябва да контролираме мислите си. Чарлз Дарвин Едно филмче за Дарвин http://www.youtube.com/watch?v=ptV9sNezEvk

Прикачвам ви поканата за премиерата на "Светът за българския воин" (книга първа) на Димитър Димитров. Представянето ще се състои на 10 февруари (понеделник) от 17.30 часа в "Централен военен клуб", зала 1, бул. "Цар Освободител" 7.

IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41429 Aвтор: Алберто Анджела Обем: 424 стр. Формат в мм.: 145х215 Издател: ИК "Колибри" Мека подвързия Дата на включване: 2014-01-17 Книгата Cлед „Един ден в древен Рим” (ИК „Колибри”, 2010), където разказва за живота на столицата на Римската империя по времето на Траян, Анджела ни предлага книга за самата огромна империя от същия период – II в. сл.Хр. Проследявайки пътешествието на една сестерция, която минава от ръка на ръка, авторът ни отвежда в Лондон и Париж, в Испания и Египет, в Индия и Месопотамия и, разбира се, в Рим, откъдето тръгва и където се завръща. Научаваме как са се секли монети, как се е добивало злато, как са се правили хирургически операции, какви вицове са си разправяли римляните, как са се забавлявали. Добиваме панорамен поглед върху необозримата територия, на която е протекла първата глобализация в историята на човечеството с единна валута, единен първи език – латински, но и запазени местни езици, с единни закони, но и запазени местни традиции. Запознаваме се с един свят по-жесток, но и в някои отношения по-справедлив от нашия. Ето как ни въвежда в него Анджела: Погледнете някоя карта на Римската империя от времето на нейната най-голяма експанзия. Това, което поразява най-много, е обширността ѝ. Простира се от Шотландия до Кувейт, от Португалия до Армения. Какъв е бил животът тогава? Какви хора са обитавали градовете ѝ? Как са успели римляните да създадат такава огромна държава, обединявайки толкова различни народи и страни? Целта ми е именно тази – да ви поведа на голямо пътешествие из Римската империя и да се постарая да отговоря на всичките ви въпроси. Авторът Алберто Анджела (1962) е италиански палеонтолог, журналист, документалист и блестящ популяризатор. От дете обикаля света с баща си, известния телевизионен журналист Пиеро Анджела, научава няколко европейски езика и придобива огромна космополитна култура. Автор е – съвместно с баща си и самостоятелно – на десетина научнопопулярни труда, сътрудничи на вестниците „Ла Стампа“, „Айроне“, „Епока“, води предаването „Одисей“ по италианската телевизия RAI. Алберто Анджела - „IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя“ Тя върви бързо из сокаците, промушвайки се между хората. Забулила е лицето си, за да не бъде разпозната. Елегантна и изискана жена с благородни обноски. Пръстите на ръцете й са дълги и тънки, с добре поддържани нокти. Ръце, които никога не са работили. Не е на мястото си тук, в Субура, народния квартал на Рим, където няма нито коприни, нито мрамори, а само глад и бедност. С гъвкавостта на котка избягва контакта с хората, но не й е лесно. Разминава се с беззъби месари, нарамили на раменете си говежди бутове, с дребни жени, дебели и нервни, които говорят високо, с обръснати роби, със съсухрени мъже с онази типична смрад на занемарената лична хигиена, с деца, които тичат. Трябва и да внимава къде стъпва. Пълни с нечистотии вади замърсяват уличката и от локвите пият вода рояци мухи, които босите крака на минувачите се мъчат напразно да прогонят. Някакъв женски глас, писклив и възбуден, стига до нея отдясно. Отвъд тази порта явно има кавга. Няма време да надникне, защото пърхането на кокошка я кара да погледне на противоположната страна, където вижда дюкян с купчина дървени клетки, пълни с птици, от които се носи невъзможната да се обърка с друго миризма на курник. Жената върви бързо, сякаш иска да бъде колкото се може по‑кратко време на тази улица, и минава пред седнал старец. Той вдига глава, когато усеща не толкова милувката на туниката й върху коляното си, колкото уханието на свежия парфюм, носещ се от нея. Напразно очите на мъжа, едното от които е побеляло, се опитват да видят тази „фея“... Здравото забелязва само ръба на воал да плува във въздуха и да се скрива зад завоя. Стигнахме – точно това е мястото. „След като завиеш зад ъгъла, продължи по улицата надолу, но преди да отидеш до края й, ще видиш параклисче – мъничко храмче, закачено на стената. Отсреща ще забележиш вход със стълбички, които слизат надолу. Там ще я намериш“, й беше казала нейната стара акушерка. Младата жена се колебае. Входът наистина е малък и тъмен. Стълбичките свършват в мрак... Оглежда се наоколо – вижда само стените на много високи сгради в пълна разруха, строени за обикновените хора от народа. Стените са олющени, с петна от влага и мръсотия, прозорците са със счупени панти, балконите изглеждат застрашени от срутване, виждат се висящи въжета... „Но как живеят хората така?“, пита се тя. И после: „Какво правя аз тук?“. Отговорът е пред нея, в онзи тъмен вход. Среща погледа на стара жена със смачкана туника и майчинска усмивка, която се показва от един прозорец и й кима одобрително, сякаш е разбрала защо се намира там, и иска да й вдъхне увереност. Кой знае колко такива е виждала да идват при нея. Жената въздиша дълбоко и влиза. Почти веднага я блъсва острата миризма на нещо, което се готви или загаря, но не може да разбере какво. Усеща само атмосфера, която й напомня за ада. Значи, точно това е мястото, което търси. Сърцето й бие силно и й се струва, че го чува в тишината и сумрака. Прави пак няколко крачки... Внезапно от тъмнината изплува лицето на жена. И тя подскача от уплаха. Това е магьосницата. Видът й е на жена от народа, дебела, едра, със занемарена коса, осеяна от бели косми. Поразяват черните й проницателни очи и преди всичко погледът й – решителен и уверен. „Всичко ли е в теб?“ Новодошлата й подава навито на руло платно. Тя понечва да го вземе, после стиска ръцете й и я привлича към себе си. „Мъртъв ли го искаш?“ Очите й поглъщат тези на младата, която кима уплашено. Магьосницата, вече осведомена, трябва да извърши ритуал, за да изчезне мъжът, за когото клиентката е омъжена по решение на родителите й. Той е насилник, редовно я бие. А тя отдавна е намерила утеха в друг. Между двамата е пламнала голяма любов. Сега прибягва до магията, за да потърси разрешение на проблема си. Магьосницата разгъва платното – вътре има косми и нокти от мъжа, които младата жена е донесла от къщи. Започва да подготвя ритуала. Ще трябва да направи статуетка от брашнено тесто, като я напълни с „части“ от мъжа, който трябва да бъде поразен. Естествено, най‑напред иска да й бъде заплатено. Младата жена изважда кожена кесийка с пари и я подава. Тя я отваря и поразтърсва, за да види съдържанието. Усмихва се, парите са много. Обръща се и я скрива в малка люлка, закачена на тавана с ленти. В нея има момиченце, което спи. Магьосницата нежно го разлюлява. Сигурно е на трийсет и пет‑четирийсет години, но повехналото й тяло и занемареният й вид я състаряват. Мястото, където живее, е тъмно, мръсно. Светлината идва най‑вече от запаленото огнище. Над него виси малка тенджера със странна смес, която ври. Тя издава острата миризма, която младата жена бе усетила на влизане. Вероятно е любовен еликсир или напитка, която магьосницата приготвя за някой клиент. Такива тенджери, наречени caccabus, са типични инструменти на тези жени от простолюдието, които приготвят както лекове от растения, така и, при нужда, магически питиета (ако искате, наречете ги „вещици“), както разказва и Вергилий. Тенджерата caccabus ще остане през годините свързана с образа им. Стереотипният образ на вещицата е на застаряла жена, която е загубила всякакво очарование (дори е направо грозна), не е богата, облечена е с извехтели дрехи, живее в бедни квартали, със сигурност не в палати, и приготвя отрови. Ето откъде започва всичко – от определен вид жени от простолюдието, които във всички епохи (не само в римската) са се посвещавали на гадаене и врачуване, възползвайки се от доверчивостта на обикновените хора, от техните слабости и преди всичко от тяхното страдание. Затова кесийките със сестерции, драхми, флоринти, шилинги или... евра, попаднали в техните ръце, в продължение на векове и хилядолетия са представлявали едни от най‑противните и най‑малко наказвани от властите обири. Така е и в Рим по времето на Траян. Статуетката е готова. Прилича на мъж, виждат се дори гениталиите. Върху тялото жената издълбава в още мекото тесто магически думи, които вероятно само тя може да изтълкува. После, след цяла поредица от ритуали и заклинания, произнесени на глас, за да призове подземните божества, статуетката е поставена с главата надолу (в символична позиция) в оловен цилиндричен контейнер, който на свой ред е пъхнат в други два по‑големи. Тази „матрьошка“ за проклятия бива запечатана с восък, а отгоре й магьосницата издълбава с нож формули и свещени фигури на злото. После със запотено лице вдига контейнера високо, като го „сграбчва“ с върха на ноктите си. Рецитира пак някакви заклинания и накрая го подава на клиентката. „Върви, казва й, знаеш къде да го сложиш.“ Младата жена поема контейнера. Размерите му са колкото на голям буркан, но тежи много заради оловото. Увива го в парче плат и излиза, без да поглежда повече магьосницата. На улицата светлината е различна. Въпреки че в сокаците на Рим лъчите не докосват земята, тя разбира, че слънцето е преминало от другата страна на покривите. Кой знае колко време се е забавила с магьосницата... Сега трябва да бърза. На следващия ден жената, с извинението, че отива да посети някакъв роднина, излиза от града заедно със старата акушерка. Вървят по Фламиния. От дясната му страна се издигат жълтеникави зъбери, изцяло покрити с дървета. Това е colle, хълм, релеф, оцелял в модерната епоха и който днес подслонява квартала Париоли в Рим. Сега мястото е напълно урбанизирано, но ивица от тогавашната растителност все още съществува. Непокътната е в градския център и е един от многото зелени острови на столицата. Дърветата, които автомобилисти и пешеходци гледат разсеяно, в действителност са преки наследници на онези, които растели в една от свещените гори през римската епоха. Двете жени вървят по добре отъпкан път, който се отделя от Фламиния и води към вътрешна долинка на въпросния хълм. Свещената гора е навсякъде около тях. Мястото е много красиво. Съвсем тихо е и се чува пеенето на птичките. Напълно различно е от хаоса в Рим. Около долинката, между дърветата, се виждат пещери, посветени на нимфите. Тази гора е неприкосновена. Тежко на този, който отреже растение или отсече дърво. Тук горите са като храмове за римляните. Дори в незащитените области трябва да се внимава, преди да се посегне на тях. Римляните мислели, че под кората на дъбовете живеят нимфи и хамадриади, които са свързани с живота на растението. Затова трябвало жрец да извърши необходимите ритуали, за да ги накара да се отдалечат, преди дървото да бъде отсечено. В центъра на долината, там, където тя се разширява в равна полянка, блика естествен извор. Около него е издигната голяма структура от тухли с централен басейн, който събира водата му, и други два странични, където вярващите докосват свещената течност. Този извор е посветен на божество със странно име – Анна Перенна. Не става въпрос за личност, както името би могло да ни накара да мислим. Това е божеството, отговорно за протичането на годината и за нейното непрекъснато обновяване. Не случайно Annare perennereque commode, тоест нещо като „Да изживееш прекрасна година от началото до края“, е едно от пожеланията, които римляните си отправят от време на време, и най‑вече за Нова година. Да, кога е Новата година за римляните? В императорската епоха тя е на първи януари. Докато през републиканската била на (прочутите) мартенски Иди, тоест на 15 март. Хиляди хора идват да я празнуват тук, около свещения извор на Анна Перенна. Според древните автори сцените са били впечатляващи. И така, представете си, мъже и жени в дълга колона излизат от град Рим и идват тук, за да пируват, да пеят, да се забавляват. Масите се поставят покрай пътя Фламиния, но почти всички се излягат на тревата, като на колосален пикник. Пеят, танцуват, напиват се (някои наздравици се оказват невъзможни – купа вино за всяка година, която още искаш да живееш...). Всичко много напомня на нашата Нова година. Всъщност празнуването е дори по‑крайно – прилича наистина на Октоберфест на Античността. А в действителност е и нещо повече... Ако вярваме на Овидий, празникът е много весел и с ясно изразен еротичен характер. Пие се и се прави секс. Овидий разказва, че жените разпускат косите си и запяват песни с неприкрити еротични намеци. Всъщност празникът има смисъл на инициация и много момичета загубват девствеността си точно на този ден. В атмосфера, напомняща Удсток, двойките се излягат на тревата или се подслоняват под импровизирани навеси, направени от клони, тръстики и тоги. Има учени, които смятат, че някои фрагменти от дърво, намерени в централния басейн на извора, са именно части от тези набързо сглобени навеси. Изворът е открит по време на строежа на подземен паркинг и при разкопките, извършени от професор Марина Пираномонте от Археологическата дирекция на Рим, са се появили много предмети, хвърляни във водата като дарове. Например многобройни яйца (символ на плодородие и плодовитост), както и шишарки (символ на плодовитост, но и на непорочност). Намерени са и предмети, предизвикали любопитството на археолозите, които изобщо не са свързани с култа на Анна Перенна, а с магическите ритуали и магиите. От разкопките са излезли на бял свят един прекрасен caccabus, („тенджерата“ на вещиците) и поне петстотин монети, които римляните хвърляли на важни и свещени места, както мнозина правят и днес. И както и в нашето съвремие, те никога не са монети с голяма стойност – преди всичко асове, равни на четвърт сестерция (около 50 днешни евроцента). Намерени са цели седемдесет светилника и което е странно, почти всичките нови. Защо в различните епохи да се носят дотам, извън Рим, толкова много нови лампи и после да се хвърлят в извора? Както Овидий, така и Апулей подробно описват ритуалите на магьосниците от Античността. Те почти винаги се изпълнявали нощем, следователно светилниците били съществен елемент било за маговете, било за клиентите. И се изисквало да бъдат нови. Твърде е вероятно откритите там да трябва да се свържат с някакъв ритуал за магия или чародейство, а не с култа на Анна Перенна. Още повече че шест от тях са запазили проклятие, издълбано върху оловото във вътрешната им част. Въпросът с проклятията (defixiones) e интересен, защото в басейна са намерени общо двайсетина. Става въпрос за малки „листове“, пластинки от олово. Оловото е ковък метал и не се разяжда, ето защо бил предпочитан пред други материали. Върху малка и много фина пластинка се издълбават магически формули срещу някого, после пластинката се сгъва и се пъха в гроб, кладенец, река или извор (като този на Анна Перенна). Всъщност се смята, че тези места са в тясна връзка с реката от подземния свят или с подземните божества, които ще осъществят проклятието. Любопитното и до известна степен забавното е, че между формулите и магическите букви (characteres) се чете името на жертвата, повторено много пъти или допълнено с много подробности (живее еди‑къде си, работи еди‑какво си и т.н.), за да се „превиши дозата“ и за да не може подземното божество да обърка човека, поразявайки някой невинен. Малко като с наемните убийци. Но кои били жертвите? На едно от откритите defixiones например се вижда издълбана фигура на мъж и после името му (Сура) и неговата длъжност – може би съдия. Препоръчва се на подземните божества да му избодат очите, първо дясното и после лявото (!), защото: „Qui natus est da vulva maledicta...“ Това, с което се прочува откриването на извора на Анна Перенна, е намирането на седем (непокътнати) малки човешки фигурки, използвани за магически ритуали – еквивалента на кукличките вуду. Точно това, което видяхме да извършва магьосницата. Лабораторните анализи показват, че са изработени от брашнено тесто и мляко. Само една е направена от восък. Виждат се добре очите, устата, гърдите или мъжкия полов орган, в зависимост от случая. Поне при една от тях краката са пречупени умишлено. Тези толкова деликатни статуетки са се запазили, защото, веднъж хвърлени, те всички са се разположили на дъното на басейна, където постепенно потънали в слой от глина. Тъй като в нея няма кислород, тя е попречила на бактериите да действат и да разрушат статуетките през вековете. Контейнерите до един са от олово и са винаги три един в друг. Със сигурност повторението на числото три има магически смисъл. За „гръбначен стълб“ на статуетките служи кост, върху която в поне един от случаите са отбелязани латински букви. Това съвпада с препоръките на прочутите гръцки магически папируси, които описвали всичко това. Наблюдавайки обаче статуетките, откриваме следи и от други ритуали. Върху една от тях са издълбани магически букви по тялото и дълбок отвор на главата. Лесно можем да си представим какъв е бил желаният ефект върху жертвата. Статуетката, която изненадва най‑много, е тази на човек, обвит от спиралата на голяма качулата змия, която го хапе по лицето. В помощ на „хватката“ на змията е поставена метална пластинка, която обгръща жертвата. Сякаш това не стига, втора метална пластинка с проклятия е закована върху тялото. Един от пироните пробива пъпа, другият стъпалата. Вероятно всичко това има символично значение. Трябва да са били изключително много римляните, които са прибягвали до този вид практики. За това говори фактът, че контейнерите се произвеждали серийно. Следователно заинтересованите ги купували и ги носели на магьосниците. Общо взето, зад тези предмети се криела процъфтяваща търговия и се въртели много пари. Разучавайки начина на затваряне на един от контейнерите, запечатан със смола около „тапата“, изследователите забелязали пръстови отпечатъци. Предметът бил занесен на техниците от научната полиция и станало ясно, че ръката, затворила капака, е била малка, следователно на много млад човек или... на жена! Сякаш за да потвърди онова, което ни разказват древните за магьосниците. Младата жена и старата акушерка се приближават до извора. Оглеждат се. Наоколо няма никого. С бързи движения акушерката развива парче платно, хваща цилиндричния контейнер и го хвърля високо над извора. Цилиндърът изчезва от погледа и след миг на очакване се чува как пада във водата. Двете жени се споглеждат и се усмихват... Изворът на Анна Перенна продължава да бъде опорна точка на култа, свързан с плодовитостта, с благопожеланията, с празника на Нова година още дълго време, поне до III в. сл. Хр. После тази религиозна традиция постепенно се видоизменя и към IV–V в. е все повече „замърсявана“ от потайни практики с контейнери и проклятия, свързани с различни суеверия. Това деградиране се дължи на затварянето на извора (император Теодосий забранява езическите култове), но е и отражение на упадъка на ценностите в римското общество, вече близко до колапс. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41429

Сдружение за дива природа БАЛКАНИ ви кани да отбележим заедно 2 февруари (02.02) – Световният ден на влажните зони (и 22 години от основаването на СДП БАЛКАНИ) Влажните зони са едни от най-важните ни природни богатства. Това са територии, в които водата покрива почвата или присъства в повърхностния й слой, целогишно или сезонно. Влажните зони са дом на редки животни и растения. Влажните зони имат важна роля и в предпазването от наводнения, като поемат и задържат голяма част от повърхностните води. През XX век у нас, а и в световен мащаб голяма част от тях са били пресушени или силно изменени. Днес тези екосистеми заемат едва 0,1% от територията на България и са сред най-важните за опазване обекти. Повече за влажните зони може да научите от портала за влажните зони. Каним ви на 2 февруари (неделя) заедно да се потопим в света на влажните зони в Центъра за опазване на влажните зони „Драгоманско блато” в гр. Драгоман. Започваме в 11:00 ч.: 11:00 – 12:00 ч. представяне на Център за опазване на влажните зони „Драгоманско блато” и Сдружение за дива природа БАЛКАНИ; Да научим за влажните зони, Драгоманското и Алдомировското блато (презентация ипрожекции на филми) 12:00 - 13:00 ч. образователни занимания за деца и родители на тема влажни зони (опознаване обитателите на блатото и естествените процеси, рисуване, пантомима, оригами и много други интересни и вълнуващи занимания за малки и големи) 13:00 – 14:00 ч. разходка по мостчетата на блатото При подходящо време за ентусиастите сме подготвили по-продължителна разходка в района. Походът ще има природозащитна цел. Облечете се топло и си приготвите туристически обувки. Предвиждаме да походим 4 часа. Ако искате да научите за живота на блатата, желаете вашите деца да се запознаят чрез игри и забавление с вълшебния свят на влажните зони или копнеете да се разходите за няколко часа, очакваме ви на 2 февруари в 11:00 ч. в гр. Драгоман! Повече информация за събитието тук>> и линк за фейсбук>>. Пишете ни на имейл dragoman@balkani.org, за да потвърдите Вашето присъствие!

Известният физик Стивън Хокинг публикува нова кратка статия, в която допуска, че черните дупки в действителност не съществуват по начина, по който ние сме свикнали за мислим за тях. Според първите реакции "Съхраняване на информацията и прогнозиране на черни дупки" (Information Preservation and Weather Forecasting for Black Holes) има потенциал да се окаже революционна идея. Статията заема само две страници и половина плюс цитирана литература от една страница. Според класическата теория от черната дупка не може да излезе никаква енергия или информация. Но принципите на квантовата физика казват, че може, разказва електронното издание Verge. Това противоречие от години поражда спорове сред физиците. В статията си Хокинг предлага възможно решение на този парадокс - черните дупки не поглъщат непрекъснато енергия и информация, а я изхвърлят обратно във вселената, но в изкривена и неразпознаваема форма. Традиционно се смята, че около черните дупки се оформя т.нар. хоризонт на събитията - граница, отвъд която от гравитационните сили на безкрайно уплътняващото се ядро на дупката не може да се измъкне дори светлината. "Хоризонт на събитията" е математически извод от общата теория на относителността на Алберт Айнщайн, дефиниран от германския астроном Карл Шварцшилд в писмо до известния физик от края на 1915 г. - по-малко от месец след публикуването на теорията. Сега Хокинг предлага идеята за една подвижна граница, за един хоризонт, който извършва флуктуации в зависимост от квантовите ефекти. Терминът, който физикът от Кеймбридж употребява, е apparent horizon, което в свободен превод може да се нарече "видим", "очевиден", "логичен", "разбираем" хоризонт. В тази граница се задържат материя и енергия, преди да бъдат освободени обратно във вселената в деформирана форма, обяснява и списание "Нейчър". "Няма измъкване от класическата теория за черните дупки", казва Хокинг пред списанието. Но квантовата теория "позволява енергията и информацията да се измъкнат от черна дупка". Физикът признава, че едно цялостно обяснение на този процес ще изисква теория, успешно комбинираща гравитацията с другите основни сили във вселената - цел, убягваща на науката вече близо век. "Правилното третиране (на проблема) остава загадка", допълва Хокинг пред "Нейчър". Статията му е качена на 22 януари в сървъра arXiv, съдържащ материали преди публикация, и все още не разполага с научно рецензиране от независими оценители (т.нар. peer review). В текста се казва, че той е породен от скайп разговор в института за теоретична физика "Кавли" в Санта Барбара, щата Калифорния, през август 2013 г. Хокинг се опитва да разреши проблем, известен като "парадокс на огнената стена на черната дупка", дефиниран преди две години от екипа в "Кавли" на Джоузеф Полчински. Става дума за противоречие, засягащо предполагаема ситуация, в която астронавт пада в черна дупка. По логиката на квантовата физика би трябвало човекът веднага да изгори на този предел в "огнената стена" от мощна радиация. Но съгласно теорията на относителността астронавтът не би трябвало да усети кога е прекосил "хоризонта на събитията" и би трябвало постепенно да започне да се разтяга като спагети, докато бъде смазан в ядрото на черната дупка. Иначе казано, за Айнщайн "хоризонтът на събитията" като ясно очертан предел е несъществен въпрос, такава граница по-скоро не съществува, т.е. няма къде да възникне въпросната "огнена стена". Сега Хокинг просто отстранява допускането за определящата роля на "хоризонта на събитията", защото смята, че квантовите ефекти около черната дупка карат време-пространството да се променя толкова неудържимо, че просто няма къде да се оформи такава рязка граница. "Отсъствието на "хоризонт на събитията" означава, че няма черни дупки - в смисъла на състояния, от които светлината не може да се измъкне към безкрайността", пише Хокинг. Неговият "очевиден хоризонт" може да се разпада и не е изключено "по принцип всичко да може да излезе от черна дупка", но Хокинг не дава подробни обяснения в тази посока. Първите реакции на негови колеги са, че новата теоретична конструкция на известния физик по-скоро усложнява нещата и повече поражда въпроси, отколкото да дава отговори. Ако физикът е прав в новата си идея, възможно е и изобщо да не съществува такова нещо като ядро на черната дупка, а само да се случва временно задържане на материята и уплътняването й към центъра - но не и струпването й в една точка. Така материята не е унищожена, но е деформирана до такава степен, че когато бъде изхвърлена обратно във вселената под формата на т.нар. радиация на Хокинг, тя е толкова различна като форма, че почти не може да се познае какви са били обектите някога. Източник: http://www.dnevnik.bg/tehnologii/2014/01/26/2228178_stivun_hoking_predloji_revoljucionno_novo_tulkuvane_na/?ref=miniurl Очаквайте повече в новият брой на списание "Българска Наука"

Най-после може би сме на път да разкрием мистерията на раждането на свръхмасивните звезди:http://www.sciencedaily.com/releases/2014/01/140127141756.htm?goback=.gde_4380246_member_5833736190569775104#%21

Когато законът за енергийната ефективност се приема в САЩ през 2007г., една от законовите наредби е евентуалното премахване на една „икона на живота“ през 20-ти век: познатата (но пословично неефективна) крушка с нажежаема жичка, която харчи 90% от енергийния си разход за топлина, не за светлина. В отговор консервативните анализатори се хвърлят да протестират, твърдейки, че законът ще унищожи свободния пазар, ще разури потребителите и ще съсипе самата същност на Американския живот. В последствие много хора чуха редица необосновани истории за ефекта от премахването на крушките с нажежаема волфрамова жичка, за да произвеждат светлина и за опасностите на компактните флуоресцентни лампи (CFL) и светлоизлъчващите диоди (LED). Ето няколко факта, които осветляват някои от по-омразните митове, които се разпространяват в днешни дни. Цялата статия: http://www.chitatel.net/zabranata-na-krushkata/

Технологии за развиващи се икономики или ритник за силен старт Статията е публикувана в бр. 1, 2013 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET ), което се издава от Съюза на физиците в България. Автор: Т. Федър Мартин Фишър е впрегнал ума си в използване на съотносими технологии и така улеснява микропредприемачи в Източна Африка. Петрол, военните или университетска наука? Мартин Фишър, току-що приключил своята докторантура по теоретична и приложна механика в Станфордския университет, не е особено вдъхновен от перспективата за кариера в някоя от тези изследователски области и се втурва през 1985 г. в битката с бедността в развиващите се страни. Appropriate Technologies for Enterprise Creation - благотворителната организация, на която става съосновател, създава и продава инструменти в източната част на Африка. Днес в Кения, където организацията започва дейността си и където се е интегрирала най-дълбоко, приходите от целия бизнес, свързан с технологиите на ApproTEC, надхвърлят 0,5% от брутния вътрешен продукт. Докторантските изследвания на Фишър са върху използване на акустиката за измерване на напреженията в алуминиеви сплави. „Разбира се, причината хората да проявяват интерес, е, че остатъчният стрес предизвиква разпространяването на пукнатини. Строителите на самолетни крила могат да се възползват от подобни диагностични методи, тъй като пукнатините заради умора на материала са сериозен проблем", казва той. Според него това специфично изследване „не е актуално днес, но ме научи да мисля по логичен начин". И добавя: „От друга страна, в проектантската работа през цялото време използвам инженерните си умения". Навлизането в науката било естествено за Фишър, чийто баща Майкъл и двамата му братя Даниъл и Матю са все теоретични физици. Той обаче твърди: „Осъзнах, че колкото по-образован ставах, толкова по-малко бях годен за работа". По-добрият начин След завършване на университета Фишър прави лятно пътешествие из Перу. „Беше първото ми пребиваване в развиваща се страна. Бях доста шокиран от бедността и започнах да мисля, че трябва да има по-добър начин", казва той. Решава да се върне в Перу, за да „направи нещо срещу бедността". Но когато научава, че без да знае испански, не може да вземе стипендия на Фулбрайт, за да иде дотам, той кандидатства за Кения, където английският е официалният език. Отначало бил разочарован. Движението за подходящи технологии, започнало през 70-те години на двадесети век с книгата на Е. Ф. Шумахер „Малкото е красиво" (Blond and Briggs, 1973), било секнало. „Шумахер беше предложил технологиите местно производство с ниска цена, прилагани в малък мащаб, да станат решението за развиващите се страни - казва Фишър. - Имаше еуфория, че малките технологични иновации биха спасили света. Очаквах да прилегна там на точното си място." И продължава: „Но се оказа друго - когато през 1985 отидох в Кения, всички спонсори и партньори бяха се отказали от подходящите технологии. Казаха, че те така и не проработили, нито веднъж". Той се присъединява към ActionAid, благотворителна организация на Обединеното кралство, и през следващите пет години проектира магарешки каручки и друго фермерско оборудване, помага да се строят евтини училища, учи хората да правят по-добри тухли и подхваща голяма селска водна програма. В ActionAid Фишър среща Ник Муун, дърводелец от Обединеното кралство. „И двамата се обезкуражавахме все повече от липсата на устойчивост в това, с което се бяхме заели - припомня си Фишър. - ActionAid раздаваше притежанията си или ги продаваше на цени, ниски единствено заради високата степен на субсидиране. Състезавахме се с частния сектор." А когато работят с младежки групи: „групата претърпяваше крах в минутата, в която я оставяхме сама на себе си. Започнахме да осъзнаваме, че ако страната ще се развива, това ще стане чрез индивиди, които искат да продължат напред - предприемачи. Необходимо е да работиш с бедните, но не с най-бедните". Малки неща, голямо въздействие Фишър коментира, че преди края на Студената война „в повечето бедни страни по света образованието беше безплатно, основните здравни грижи бяха безплатни и цените на стоките от крайна необходимост бяха контролирани и високо субсидирани. Фермерът можеше да произведе достатъчно, за да се храни редовно и да поддържа семейството си живо. С края на Студената война всичко това драстично се промени. Изведнъж парите станаха нужда номер едно на бедните хора". В Кения, допълва той, само 13% от възрастното население официално има работа, като половината от работните места са към правителството. На този фон през 1991 г. Фишър и Муун пускат в действие ApproTEC. Тяхната цел е да приложат ритник при старта, за да дадат ударно начало за растежа на икономиката, като развиват съответстващи на нуждите на общността инструменти, които да бъдат местно производство, и ги продават на бедни предприемачи, които да започнат нов доходоносен бизнес. В началото на същата година продуктите на ApproTEC създават основата за над 28 000 нови бизнес начинания, като всеки месец по 900 от тях започват да функционират реално. Около 60% от предприемачите са жени. Типичен купувач на 76-доларовата „Супер машина за пари", задвижвана с педали помпа за напояване, която може да вади вода от дълбочина осем метра под земната повърхност и да я разпръсква над полето, е Джанет Ондиек от западната част на Кения -разказва Фишър. Когато съпругът й починал, тя и нейните шест деца били оставени да мизерстват. Тя прибрала децата си от училище и използвала кофа, за да напоява една осма от своя акър зеле. „Това я поддържало жива - казва Фишър. - И тогава тя видяла помпата. Отнело й шест месеца спестяване, за да може да си я купи. Днес тя напоява 2,5 акра и е наела трима души. Джанет продава своята продукция в местен магазин. Миналата година припечели 3200 долара. Изпрати всичките си деца обратно на училище." Фиг. 1. Микропредприемачите в Кения пускат в действие своята помпа за напояване „Средностатистическият кениец има само един имот - добавя той. - Малко парче земя. И едно умение - фермерството. Ако си фермер и започнеш да развиваш свързано с напояване комерсиално земеделие, можеш да прибираш по-богата реколта и можеш да отглеждаш фантастични зеленчуци." След успеха на първоначалната водна помпа тип „машина за пари - вариант на помпа, за първи път продавана в Бангладеш от IDE, друг поощрител на микропредприемачите - ApproTEC, проектира и по-големи, и по-малки помпи, включително последната модификация, ръчна помпа, която продава за 18 долара. От 31 992 продукта на технологиите на ApproTEC, продадени в началото на тази година, 28 614 са помпи за напояване, отбелязва Фишър. Организацията също е проектирала и продава преси за маслодайни култури, машина за балиране на сено и оборудване за направата на бетонни плочи, керемиди за покрив и тухли. Сред продуктите са помпа за ръчно напояване от дълбоки кладенци и технологии за пробиване на кладенци. Проектирането и конструирането на подходящи за местно приложение инструменти е предизвикателство - смята Фишър. „Правим анализи и изчисления. Нещата трябва да бъдат здрави, практични и да работят изправно. Това, което ние проектираме, е утилитарно - не ни интересува как изглежда." В бедните страни, добавя той, технологиите трябва също така да бъдат на ниска цена, ръчно управляеми, енергийно ефективни, лесни за поправка и да докарват печалба на купувача за три до шест месеца. Дори при наличието на тези условия продаването на технологичните иновации е трудно според Фишър. „Напоителна помпа от 18 долара е значително вложение за бедния фермер и убеждаването му да я купи изисква по-голямо от обичайното маркетингово усилие." Понастоящем помпите се продават в около 200 селски магазина в Кения и Танзания. „Поддържаме база данни за всички продажби и сетне на случаен принцип избираме някои от купувачите, за да ги посетим през първия месец, преди те да са извлекли някаква полза, и отново 18 месеца по-късно, за да видим повлияването. Средно - добавя той - намираме, че доходите на хората са се увеличили с повече от 12 пъти. Ясно е, че тези малки неща имат голямо влияние." Експанзията на ApproTEC Но Фишър и Муун искат това влияние да бъде дори още по-голямо. Следващата стъпка в експанзията на ApproTEC, казва Фишър, ще е по-мащабната продажба на помпите. Те тъкмо са започнали да навлизат в Уганда, Малави, Мозамбик и Южна Африка. „Започваме с помпите за напояване, защото широката маса хора в развиващите се страни са все още селски фермери, които са в положение да извлекат полза при промяната от едва задоволяващо собствените нужди земеделско производство към комерсиално земеделие. Относителното влияние на други нови технологии общо ще е по-малко", казва Фишър. Фиг. 2. Разчитайки на своята 370-доларова преса за маслодайни култури, Джейн Матенду (вляво), самотна майка и учителка, която живеев източното подножие на планината Кения, е създала печеливш бизнес - прави слънчогледово олио, което продава за готвене. Остатъчният продукт от пресованите семена тя продава като фураж По същото време ApproTEC обмисля преместването на производството си от Африка в Китай, където разходите около продукцията са по-ниски. Производството е създало относително малък брой работни места, според Фишър, „а организирането на производството е тежък етап, особено по отношение на обучението на работната сила. Ще сме способни да доставим нашите технологии до нови страни много по-бързо, ако ги внасяме, отколкото ако организираме местно производство." ApproTEC понастоящем има 68 работници и годишен бюджет от около 2 млн. долара. За да реализира плановете си за експанзията, през последната година Фишър напусна Африка и се премести обратно в САЩ след 16-годишно отсъствие с намерението да се фокусира върху събирането на нужните средства. От своята база в Сан Франциско той се стреми да натрупа 30 милиона долара за три години. „Това, което в действителност се опитваме да направим в Африка, е да създадем средна класа отдолу - от дъното - нагоре. Деветдесет процента от богатствата са в ръцете на десет процента от населението. Повечето страни имат демокрация, но тя е безсмислена при такова неравенство." Превод: Вихра Йорданова Източник: KickStarting Developing Economies With Relevant Technologies, Physics Today, April, 2003