Р. Теодосиев

Полезни практики в неформалното образование - БГ НАУКА Росен Теодосиев Петър Теодосиев Статия от списание "Българска Наука" бр. 57 Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%B2-%D0%BD%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B1%D0%B3-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0 0. Какво е неформално образование? Спекулира се с това какво е неформално образование. Не всичко интерактивно и различно от програмата в училище може да се нарече неформално образование. Неформалното образование е необятно, това е място където човек може да експерименти-ра, да създава нови методи и технологии на образование. Сега е ред да се отворят вратите за неформалното образование – процес, при който човек придобива различни умения и знания чрез собствения опит и в зависимост от собствените си нужди. Когато говорим за неформално учене трябва да имаме предвид няколко важни принципа: То се случва в неформална обстановка – извън образователни и обучителни институции където има регламентиран ред. Характеризира се по-скоро като практически, отколкото като теоретичен процес. Основна е идеята за учене чрез правене – learning by dоing – защото хората се учат докато правят нещо, а не докато слушат някого. Човек сам определя посоката – неформалното образование не е курс на обучение; не може да бъде интензивен или съботно-неделен курс. То е един краткосрочен или дългосрочен процес, чието времетраене човек избира сам, т. е. е въпрос на личен избор. Придобитите умения и качества не се сертифицират – в края на процеса на неформалното обучение не се получава диплома или сертификат. Личностното обогатяване е индивидуално и като такова не може да се впише в стандартизиран официален документ. 1. Списание и онлайн медия Всичко започна още когато бяхме ученици. По онова време думи като: учен, наука, списание звучаха толкова странно, че никога не бих ги събрал на едно място. Тогава започнахме да търсим какво в образователната система липсва и коя е причината да има толкова голяма пропаст между учениците и учителите; къде е проблема. В един момент в четене и търсене на различен тип статии, материали, форуми и сайтове ние осъзнахме, че има липса на това, което в момента наричаме БГ Наука или казано по друг начин – платформа за неформално образование. Още тогава създадохме фирма, която никога не проработи като такава, а едва преди по-малко от две години учредихме сдружение, даващо възможност за кандидатстване по различни европейски програми в сферата на неформалното образование. Стартираното, през зимата на 2005/2006 г., списание "Българска Наука" успя да спечели читатели и ентусиасти, които чрез свои материали и идеи доразвиват първоначал-ната концепция за медиен проект, който се занимава с неформално образование. И до днес списанието се е безплатно интернет издание, осигуряващо възможно най-добрата, интересна и подробна научна информация, представена достъпно за нуждите на възможно най-широка аудитория. Издава се от ”Българска Наука” ООД иСдружение "Форум Наука". Развива се с много добро темпо, като за кратко време се превърна в най-голямата и динамична научна общност в българското интернет пространство. Списанието е поле за изява и обмен на коментари между потребителите по въпроси и проблеми от различни области на знанието. Това не означава, че само учени четат или пишат в сп. „Българска Наука”, дори напротив. Огромна част от авторите са хора чиито интереси надхвърлят средното четене по дадена тема и стават „специалисти” без дори да имат нужното образование за това. Имаме потребители, които правят собствени изследвания по дадени теми от историята – ровят се в архиви, четат документи в оригинал и т.н. само и само, за да се запознаят подробно с материя, която частично е изследвана от науката. Така неформално всеки сам образова себе си, а чрез собствените си изследвания – и други потребители, читатели. Важно е да се каже, че специалисти проверяват всяка теория, публикация и въобще всякакъв тип информация постъпила за публикуване в списанието, за да не се допускат грешки и неправилно информация бъде сметната за истина. Огромна част от работата по самото списание, сайт и форум се извършва от млади хора доброволци. Самия процес на работа, състоящ се от преводи, редакция, техническа работа по самия сайт или списание е в същността си неформално образование. Всеки извършен процес научава и затвърждава наученото от доброволците, като това се прави само от хора, искащи да научат повече в тази сфера. Освен интернет изданието ние организираме и много различни събития, свързани с науката и неформалното образование извън интернет пространството. От 2009 г. до сега участваме като: - съорганизатори на „Фестивала на Българското Образование”; - организатори на първия за България Конкурс за късометражен документален филм; - участници в различни семинари на БАН; - съорганизатори в първия проект за космическо образование в България „Космически предизвикателства” на сдружение „Циолковски”; - съорганизатори и медийни партньори на първия за България „Софийски Фестивал на Науката”, организиран от Британски съвет – България и пр. Статия от списание "Българска Наука" бр. 57 Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%B2-%D0%BD%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B1%D0%B3-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0

Концепция за изграждане на мир и еволюция в практиката на ООН като основен глобален регулатор гл. ас. инж. Николай Тодоров Илиев, д-р НВУ “Васил Левски” Статия от сп. "Българска Наука" бр. 56 Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BE%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%BB%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-0 Концепция за изграждане на мир и превантивна дипломация на ООН Основната характеристика на съвременния свят е неговата глобализация. Под влиянието на този процес, международната общност последователно се интегрира в единно политическо-правно и социално-икономическо пространство. Често, това се случва при активното участие на международните регулатори за глобално взаимодействие и поддържане на мира. Най-авторитетните, признати от света държави и ефективни регулатори за изграждане и поддържане на световния мир се организират като институция, функционираща под егидата на Организацията на обединените нации (ООН). Организацията на обединените нации е изиграла важна роля за намаляването на мащабите на конфликти в редица региони по света, като посредник в мирните преговори и със съдействие за осъществяването на мирни споразумения. Въпреки това, някои от тези споразумения не издържат изпитанието на времето - например в Ангола през 1993 г., и в Руанда през 1994 г. В около половината от всички страни, които са преживели война, след пет години отново се възражда насилие, от които можем да се заключим, че за да се избегнат конфликтите, мирните споразумения трябва да се осъществяват постепенно. През юни 2006 г. ООН учредява Комисия за спазване на мира, предназначена да помогне на страните да осъществят преход от война към траен мир. Мащабните събития на международната сцена, които се случват след Втората световна война, променят света до неузнаваемост. Тези промени засягат буквално всички сфери на живота, човечеството постоянно се сблъсква с все повече и все по-разнообразни и сложни задачи. На фона на това, към числото на безспорните постижения трябва да включим и многостранните дейности на главния международен механизъм - Организацията на обединените нации. Самата ООН се е променила значително през годините - повече от трикратно се увеличава броят на държавите-членки, неизмеримо се увеличават областите, където се влагат усилия и средства, използвани за намиране на отговори на предизвикателствата на нашето време. ООН може да се разглежда като централна структура, която се справя с управлението на кризисни ситуации, и притежава стратегическа политика за нарастване потенциала на ООН, с цел ефективно изпълнение на основната й функция - да се осигури международен мир и сигурност. През последните години, въпросът за ролята на ООН в съвременния свят става актуален по редица причини. Към това число следва да включват, преди всичко, многократните примери за значимостта и уникалността на организацията, които са отразени в документите от „Срещата на върха за хилядолетието” и „Среща 2005”. Важен, но и спорен етап в дейностите на ООН, е пряко свързан със събитията от 11 септември 2001, в резултат на което, от една страна, се открива нова страница на международно сътрудничество за борбата с тероризма, и от друга страна, е направен опит за солидарност със САЩ. Въпреки това, краят на Студената война маркира не само прекратяването на междублоковите конфронтации, но също и появата на новата генерация на конфликти, свързани с етнически, религиозни, политически, териториални и други различия, както между държавите, така и вътре в тях. Задачата за регулирането на тези конфликти, заедно с други предизвикателства и заплахи на XXI век, е потвърдена в Декларацията на хилядолетието, като една от основните цели на световната общност. Мироопазващата дейност на Организацията на обединените нации е уникален и динамичен инструмент, създаден от Организацията за подпомагане на страните, засегнати от конфликти, за създаването на условия за траен мир. Въпреки че терминът „мироопазваща дейност” не се споменава в Хартата на ООН, вторият Генерален секретар на ООН Даг Хамаршелд успява да го определи в контекста на Хартата. Той посочва, че тя се осъществява на базата на „Глава VI и половина” от Хартата, тоест, че е кръстоска между традиционните методи за мирно уреждане на спорове (в глава VI), от една страна; и в голяма степен разчита на силата на методи, които са по-малко „консенсусни”, които са предвидени в глава VII, от друга страна. От практическа гледна точка, в отговор на новата ситуация са проведени високо компетентни мироопазващи операции, в които участват военен, полицейски и цивилен персонал. Разнообразието на задачите, които биват разрешени под егидата на ООН за поддържане на мира, води до значително разширяване на набора от средства за разрешаването на конфликтите, и паралелно с това, изисква приемането на набор от мерки, насочени към подобряване на ефективността на усилията и механизмите, които се използват за тази цел. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BE%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%BB%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-0

Американските изследователски университети Проф. дмн Николай К. Витанов Институт по механика на БАН Статия от списание "Българска Наука" брой 56 Какво ме накара да почна да пиша тази статия Вървях един следобед със цел и с посока. Небето не беше синьо, нито пък денят беше красив. Колегата, директор на съседния институт на 20 метра от института, на който съм заместник-директор, тъкмо беше станал министър на образованието и науката. Съчувствено подритвах камъчета като си мислих какви ли каши е заварил, но понеже машината за кафе в неговия институт от време на време прави доста добри кафета, си помислих, че пък може и да оправи нещо човека за нулата време, което има. Като се сетих за кафето, се сетих, че съм и 47-годишен феодален старец и ми стана весело, та чак заподскачах и така се понесох към къщи със скорост, непривична за грохнал дядка. Като се прибрах, имах неблагоразумието да пусна телевизора. Оттам веднага потекоха вонящи, та чак смърдящи политически води. Един бивш министър, неосъзнал още, че е изгонен от народа с шутове, даваше акъл как сега, ама ей тъй, парите за наука трябвало да отиват за иновационната дейност във фирмите. Гледах недоучилата физиономия, която бълваше глупости от екрана и се сетих за един практик с голям опит, покойният вече руски милиардер Борис Березовски, който беше казал: „Политиците са наемните работници на предприемачите.“ – виж също фиг. 1 . Фигура 1. Един човек с опит – Борис Березовски. Ето една мъдра мисъл от него: „Стой си тихо и кради. Тогава всичко ще върви по мед и масло“. Искате ли още: „Не трябва да се приватизира заводът, трябва да се приватизира неговият директор!“. И едно откровение пак от него: "Капиталът наема на работа властта. Формата на наемане се нарича "избори". Без съмнение Березовски беше умен човек и едва ли би наел политици със съмнително качество. Тогава реших да подпомогна нашенския бизнес, като вдигна малко качеството на родните политици чрез обяснение на това, как работи научно-технологическата система на САЩ и какви неолиберални глупости за работата на тази система ни се сервират от родни „политици“, чули-недочули от „оная една жена”, която им казала как стават нещата в САЩ или чели-недочели книжки, които им обясняват как най-бързо да разбият националната си научно-изследователска система. И така, седнах и почнах да пиша. Няколко похвални думи за истинската Америка (а не за изкривения неолиберален образ, който недочелите нашенски неолиберали се опитват да ни пробутат) Фигура 2. Един американски град на Атлантическия океан. Кой ли е той? Подсказване – наблизо е Харвардският университет. Това е то – лъскавата страна на Америка. А защо Америка има лъскава страна, а България няма, ще разберете от текста. И тук подсказване: Америка я управляват такива, които се учат от генерал Грант и адмирал Нимиц. България я управляват почитатели на Винету, които нищо не са прихванали от него. Винету е доста положителен герой. С което искам да кажа, че едно е да си чел книгата за Винету, друго е да си я разбрал и съвсем трето – да си поприхванал някое от положителните качества на този смел индианец. Пишман-неолибералите у нас имат огромен страх от това де се разкрият някои истини за функционирането на американското общество. Защото веднага ще стане ясно, че неолиберализмът е идеологически и икономически боклук, предназначен за разнебитване на държави. Ще ги чуете да ви говорят как постиженията на САЩ са резултат от действието на свободния нерегулиран пазар. Истината е точно обратната – неолибералните концепции са на път да затрият водещата роля на САЩ в света. Ще ги чуете нашенските юнаци да ви говорят как мразя САЩ. Ако човек се хване да им вярва, долните редове ще ви се сторят доста странни. А долните редове ви казват, че САЩ имат доста конкурентни преимущества пред другите страни. И тези преимущества са създадени преди Рейгън да дойде на власт (например програмата, чийто резултат е показан на фиг. 3). Няколко важни за този текст преимущества са: Отлично развита научна инфраструктура и лидерство в направления на фундаменталната и приложната наука, които са ключови за съвременното икономическо и обществено развитие на една държава. Най-добре развитата образователна система в света, която не само е много добра, но и гъвкаво реагира на нуждите на производството и обществото Солидна държавна политика в областта на образованието и научно-технологичното развитие, която политика предполага масивно държавно финансиране на науката Финансова система, осигуряваща достъп до рисков капитал, който е важен двигател в процеса на прилагане на технологични иновации в производството. Ефективно сътрудничество на частния сектор с държавата в областта на образованието и научно-технологичното развитие Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%82%D0%B8 Статия от списание "Българска Наука" брой 56

На 24 февруари 2013 правителството на САЩ съобщи, че всички федерално финансирани изследвания трябва да бъдат достъпни в интернет безплатно. Подобно решение беше взето от британското правителство миналата година. Повечето научни сайтове изискват платен абонамент от своите потребители, за да им дадат достъп до резултатите от своите проучвания. От сега нататък всички федерални агенции, които харчат по 100 милиона долара годишно за проучвания и развитие, ще трябва да дават свободен достъп до резултатите в определен срок след първото им издание. Правителството на САЩ предлага този срок да бъде 12 месеца. Според Джон Холдрън, директор на отдела за научна и технологична политика в САЩ, това ще подобри достъпа до информация, като в същото време ще позволява на издателите да събират такси за по-ранен достъп. (щракнете върху изображението, за да го видите по-голямо) Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF-%D0%B4%D0%BE-%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82

Лъвовете в зоопарка в Мелбърн, Австралия получат блокове замразена кръв, за да се справят по-лесно с горещите дни. Идеята за замразена кръв е само част от програма, която има за цел да ги държи заети и да ги обогатява. Също така им се дава замразено месо и риба, също така в програмата включва различни аромати , като урина на различни животни. различни растения, дървени стърготини. Големи играчки, като различни топки и картонени кутии.

Първо детайлно потвърждение на ефекта на Сюняев-Зелдович (разсейване на фотони от космическия микровълнов фон, произхождащи от Големия взрив, при тяхното преминаване през горещи електронни облаци в галактични клъстери) http://www.dailygalaxy.com/my_weblog/2014/01/key-prediction-about-origin-of-the-universe-detected-for-1st-time.html?goback=.gde_2251395_member_5830545084461916160#%21

На 16 януари в една токийска болница на 92-годишна възраст почина младши лейтенантът от Японската императорска армия Хиро Онода. Името му неслучайно звучи като английската дума за „герой”. Онода наистина бе особен герой. За него Втората световна война завърши едва през 1974 г., когато той се предаде на филипинските военни на един малък остров, на който живя като партизанин 30 години. За тези десетилетия Онода уби почти 30 души и рани около сто. Филипинските закони му отредиха смъртна присъда, но властите отчетоха особените обстоятелства и ходатайството на японската държава и му позволиха да се завърне в родината си. Там го приеха без особен възторг – страната вече бе възприела левите и либерални идеи, а Онода бе прекалено очевиден спомен от милитаристичното минало. През 1942 г. 20-годишният Хиро постъпва в армията. Възпитан в старите традиции, според които императорът е божество, а да умреш за него – подвиг, Онода сам избира съдбата си и отива в школата за шпиони. Когато американците наближават, той отива в джунглата на о. Лубанг с още трима бойци. Те се крият в пещери, хранейки се с това, което намират в гората. Към края на 1945 г. в ръцете им попада листовка със заповедта на командващия 14 фронт генерал Томоюки Ямашита за капитулация. Младите войници обаче решават, че това е вражеска пропаганда. Още десетилетия Онода не може да повярва, че Япония се е предала, че се възстановява от войната, че в Токио се е провела Олимпиада, че човек е полетял в Космоса. Офицерът бил убеден, че истинското правителство се крие в Манджурия, а на островите управляват американски марионетки – предатели, чиито заповеди истинският войник не бива да спазва. Двамата съратници на Онода – Шимада и Кодзука – са убити в престрелки с полицията – единият през 1954 г., а другият – през 1972 г. Третият още през 1949 г. се отделя от групата, а половин година по-късно приема филипинско гражданство и се връща в Япония. Две години Онода прекарва в пълна самота, прекратена през 1974 г. от един 25-годишен хипи и търсач на приключения – Норио Судзуки. Той обикалял света в търсене на различни феномени – като лейтенант Онода, пандите и снежния човек йети. Судзуки намерил партизанина и се сприятелил с него. Горе-долу по това време непримиримият войник приел факта за поражението на родината си, но заявил, че няма да прекрати съпротивата си без заповед от висшестоящ, когото признава за такъв. През 1974 г. императорът му изпраща лична заповед за прекратяване на военните действия. Лейтенантът се предава в плен в присъствието на тогавашния президент на Филипините Фердинанд Маркос, на когото връчва меча си в знак на капитулация. После той му е върнат в знак на помилване. В Япония Онода се почувствал като риба на сухо. Страната вече била твърде американизирана. Предлагат му да стане депутат, но той решава да емигрира в Бразилия, където живее голяма японска диаспора, запазила традиционните ценности. Там се жени, създава си стопанство и става успешен животновъд. Със смъртта на Онода се затваря още една глава от световната история. Той бе последният от непримиримите японски военни, които отказаха да приемат поражението на своята страна. Докрая остана верен на клетвата, дадена пред императора. В Япония такива войници ги наричат „дзанрю”, което означава „останали”. Онода бе смятан за последният човек, съхраняващ жив самурайския дух на своите предци. Едва ли е етично да оценяваме действията му от съвременна гледна точка. Онода бе последен проблясък на едно героично минало и напомняше на бъдещите поколения, че войната не е само кръв и кал, но и чест и дълг. По материали от Лента.ру Източник: www.manager.bg/

А ето и най-новите данни (08.01.2014) за космологичните разстояния - с безпрецедентната досега точност от 1% ! Все пак изглежда, че Вселената е пространствено плоска и БЕЗКРАЙНА. И НЯМА "множествени вселени" (което си е вътрешнопротиворечиво изобретение на струнните теории, възникнало от безпомощност): http://www.huffingtonpost.com/2014/01/09/scale-of-universe-galaxy-map_n_4567445.html?goback=%2Egde_4380246_member_5828655357819387905#21

Ричард Докинс ни помага да проследим живота на Земята – от съвременните му представители до древните им праотци „Сказанието на прадедите” (ИК „Изток-Запад“) описва древната история на живота на Земята – живот, докоснат от емпиричното чудо на еволюцията и описан от авторитетния автор и учен проф. Ричард Докинс. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1138 „Сказанието на прадедите” е брилянтен разказ за нашите предци – пречупен и вдъхновен от легендарния сборник „Кентърбърийски разкази” на английския класик Джефри Чосър. Чрез мащабното си изследване световноизвестният учен и автор проф. Ричард Докинс ни повежда на едно поклонение: странстване в продължение на цели четири милиарда години. Ние, съвременните хора, сме поклонниците, и пътуваме назад във времето в търсене на нашите предци. Същевременно всяко друго живеещо днес същество потегля на свое пътуване със същата мисия. По пътя всеки поклонник разказва своята история, включително и част от процесите, свързани с развитието на живота на Земята. Поклонението продължава все по-назад и по-назад, като дори се разминаваме на косъм с масово унищожение. В крайна сметка преминаваме фундаменталната повратна точка – комбинирането на едноклетъчни, които ще се превърнат в протисти, с бактерия, за образуване на клетка с ядро... След това всички живи организми изминават последната част от поклонението заедно към зараждането на самия живот. „Сказанието на прадедите” е обемен том, изпълнен с десетки цветни илюстрации и фотографии, а текстът се простира из цели 800 страници, които поглъщат любознателния читател със своята очарователна и страстно описана теза – колкото научна (с прецизно подбрани и представени факти, теории и хипотези), толкова и увлекателна за четене (дори от неспециалисти). Всичко това дължим на острия нюх на Докинс към детайлите, а също и към онези тъй интересни и удивителни фрагменти от еволюционната ни история, които най-интензивно биха ангажирали жадния за знания ум. Докинс е британски етолог и еволюционен биолог, скептик, преподавател в Оксфордския университет и популяризатор на науката. Става известен през 1976 г. още с първата си книга „Себичният ген”, а провокативният бестселър „Делюзията Бог”, публикуван и у нас преди няколко години, му носи международна слава. Автор е на множество книги, научни и научнопопулярни публикации, както и на редица документални филми по въпросите на еволюцията и секуларизма, а „Сказанието на прадедите” е сред най-амбициозните му трудове. * Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1138 „Мащабното издание „Сказанието на прадедите” е едно от най-изчерпателните описания на еволюцията, правени някога.” Financial Times

Речник ни помага да научим повече за произхода на думите Значението на редица думи и собствени имена, както и техните граматически преоформяния – придобили вече популярност или все още „неозаконени“ в родната езикова практика, са описани в речника „Народни етимологии“ (ИК „Изток-Запад“) на проф. Борис Парашкевов. Ценният труд разяснява какъв е реалният произход на тези думи, коя тяхна употреба е правомерна и какъв вид отклонение от първоначалната им форма е настъпил с времето. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41373 Всекидневно използваме редица думи, които са навлезли в речника ни, без да се замисляме особено върху техния произход. Всеки получава спам на електронната си поща, но малцина са наясно, какъв е произходът на тази дума. Всъщност spam е телескопично производно от англ. spiced ham – „шунка с подправки”, което е възродено понятие с отрицателна асоциация, отразяващо фирменото наименование на консерви с шунка, които американските войници яли до втръсване по време на Втората световна война. Произходът на тази и на редица други думи и собствени имена от ежедневието е разяснен в речника „Народни етимологии“. Трудът на професора по история и историческа граматика на немския език Борис Парашкевов запознава читателите с множеството както „простодушни, но естествени в мотивацията си осмисляния на неясни по звучене думи и собствени имена“, така и граматически преоформяния, придобили вече популярност или все още „неозаконени“ в родната езикова практика. Етимологията е най-популярната област на езикознанието, в частност на неговия дял лексикологията. Това е наука, която изследва произхода, родствените връзки и развоя на думите. Етимологията води своето начало от Древна Елада, където се е зародило учението за издирване истинността на думите: еτυμολογία. В по-опростен смисъл днес свързваме означението етимология с изясняване на въпроса откъде идва някоя чужда или непозната дума. Под „народна етимология“ пък се разбира наивният опит да се осмисли някоя неясна дума. „Народни етимологии“ (с подзаглавие „Думи и имена с вторична семантична и морфологична мотивация“) проследява реалния произход на редица думи, показва коя тяхна употреба е правомерна и съответно какъв вид отклонение е настъпил от първоначалната форма, както и доколко то е допустимо и как да бъде избягвано при заемки, когато те бъдат използвани в естествената им среда извън рамките на българския език. Анализирани са неправдоподобни етимологични справки в различни лексикографски справочници, имащи в известен смисъл характер на своеобразна „научна“ народна етимология и налагащи подмяната на несъстоятелни постановки с по-коректни решения. Книгата се посвещава на 120-годишнината от публикуването на монографията „Принос към българската народна етимология“ на проф. Иван Шишманов (1862–1928). Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41373

1200 от най-известните латински и гръцки крилати фрази са събрани в енциклопедия Излезе от печат „Латински и гръцки крилати думи“ (ИК „Изток-Запад“) на Георги Батаклиев – енциклопедичен труд, включващ близо 1200 латински и гръцки крилати думи, често използвани в областта на логиката, правото, философията, религията, историята и медицината. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41317 Старогръцкият и латинският са класически езици, които разкриват голямото богатство, положило основите на европейската литература и култура. Античната мисъл и мъдрост вдъхновяват и днес творците на науката и изкуството. Много от т. нар. „крилати фрази“ от Античността се използват и до ден днешен в редица области – в правото, логиката, философията, историята, религията, медицината и др. „Латински и гръцки крилати думи“ на покойния преводач на творби от антични автори Георги Батаклиев включва близо 1200 от най-известните латински и гръцки крилати думи и терминологични словосъчетания. А priori, in vino veritas, in vitro, vox populi vox Dei, ius, terra incognita и много други антични изрази, които използваме редовно, са подредени по азбучен ред в енциклопедията. За допълнително отличаване и по-бърза и точна справка са направени графични отлики. Гръцките изрази са изписани в оригинал, а транскрипцията и на тях, и на латинските фрази е дадена на кирилица, като изрично са посочени ударенията (за по-правилно произношение). Много от изразите са изписани и в съкратената им форма, с която понякога са по-известни. „Латински и гръцки крилати думи“ съдържа и азбучен показалец на по-важните съкращения в българския текст. Тази малка, но полезна енциклопедия е предназначена за широк кръг читатели – ученици, филолози, преподаватели в хуманитарните гимназии, историци, прависти, богослови, журналисти, медици и всеки, чиито интереси се простират в сферата на античната и по-късната европейска култура. Книгата излиза под общата редакция на Петя Стоянова. * Nomina si nescis, perit et cognitio rerum [„Ако не знаеш имената, губи се и познанието за нещата.“] Линей, „Философия на ботаниката“, VII, 210 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41317

Появи се книга, която ни помага да научим повече за изкуството на успеха в древен и съвременен Китай Излезе книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена от неизвестно лице през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на древен Китай – „Тридесет и шестте стратегеми“ (ИК „Изток-Запад“). На български език сборникът е преведен от оригиналния старокитайски текст, а от съвременни китайски издания на книгата преводачът е събрал и превел повече от 70 исторически примера и анализи на практическото им приложение във война и мир. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41201 В Китай има множество книги по военно-тактическо и дипломатическо изкуство. Някои от тях са запазени в преписи, споменати са в исторически и други съчинения или от тях са останали само фрагменти; други пък са изчезнали безследно. Има и такива, които обаче са изчезнали и след хиляди години са се върнали при нас. Такава е забележителната книга „Тридесет и шестте стратегеми“, въпреки че нито сред запазените книги, нито в списъка на споменаваните се намира точно това заглавие. „Завърналата се книга“ е случайно открита в началото на 1940 г., но е пазена в тайна чак до първото споменаване за нея през 1961 г., а на книжния пазар се е появила едва в края на 70-те години на ХХ век. В предговора на книгата е разказано подробно за нейната любопитна историческа съдба, разказано е също преданието за напрегнатата борба между даровития стратег от древността Сун Бин, считан за далечен роднина на Сундзъ – знаменития автор на „Изкуството на войната“, и неговия съперник и бивш съученик: завистливият и честолюбив Пан Дзюан. В тази тяхна борба са приложени на практика всичките 36 стратегеми. Самият текст на стратегемите се състои общо от 138 йероглифа, но тълкуванията и приложенията им са толкова необятни, че в българското издание на книгата е включена само малка част от написаното за стратегемите в Китай и на Запад. В „Тридесет и шестте стратегеми“ на български е отпечатан в оригинал и целият старокитайски текст на трактата, заедно със старинните коментари към него. В книгата има и няколко приложения – хронологическа таблица, показалец на историческите имена и термини, използвани в „Стратегемите“, които допълнително спомагат за ориентирането в историческия контекст на книгата. Имената на стратегемите са също така екзотични, както и древната мъдрост, събрана в тях: „Измамѝ небето, прекоси морето“, „Вдигни шум от изток, нападни от запад“, „Удряй по тревата, уплашѝ змията“, „Пусни, за да хванеш по-здраво“, „Ругай акацията, сочейки черницата“ и т.н. Философско-афористичният стил на старинния трактат и коментарите му разгръща пред читателя неизбродни полета за осмисляне – тази книга е повече от съчинение на военното изкуство: в основата ѝ е втъкана хилядолетната житейска мъдрост на Китай, извлечена от опита във всяка област на човешкия живот. Нейната мъдрост е приложима не само във военното и дипломатическото изкуство, но и в бизнеса, управлението, спорта, семейните отношения. Книгата може да се чете като философски трактат от философите, като историческо съчинение от историците, като психология от психолозите, дори като художествено-историческо четиво от деца и младежи. „Тридесет и шестте стратегеми“ неслучайно е бестселър както в Китай, така и в Япония, Русия, Западна Европа и САЩ. В нея се съдържат – подобно в книгите по бизнес, по управление, по изкуство на властта, по психология на общуването – „тайните на китайския успех“. Сборникът „Тридесет и шестте стратегеми“ принадлежи към съкровищницата на китайската култура. Преводът от старокитайски и съвременен китайски език е дело на китаиста Петко Хинов. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41201

Критика на чистия разум Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1100 „Критика на чистия разум“ според самия Кант e трактат върху метода. Революцията в начина на мислене, която Кант извършва във философията със своя трансцендентален метод и която сам сравнява с революцията на прочутия метод на Коперник в астрономията, се състои в това, че той накара предметите да се съобразяват с нашето познание, а не познанието с предметите. В първата част на Критиката, в трансценденталното учение за елементите, Кант се занимава с пространството и времето като принципи на сетивното познание, с чистите разсъдъчни понятия, или категориите като формални условия за обединяването на многообразното на опита в синтетичното единство на нашето съзнание, със синтетичните съждения a priori от чисти понятия като принципи на метафизиката и накрая с идеите като понятия на чистия разум, които разглеждат опитното познание като определено от една абсолютна тоталност на условията и служат да се издигнем в реда на условията до безусловното. Във връзка с идеите стои учението за трансценденталния идеализъм. Кант посочва, че тезите и антитезите при антиномиите са възможни, защото се излиза от две различни становища – това на света във времето и пространството и това на света сам по себе си. Във втората част на Критиката е изложено учението за трансценденталния метод, което се занимава с формалните условия за една завършена система на чистия разум. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1100

Започна двуседмична имитация на човешка мисия на Марс в пустинята Юта, близо до Hanksville. Екипът от 8 учени ще направи Марсиански разходки в космически костюми, докато обитава и работи в тесния животоподдържащ модул. Можете да изпращате въпроси относно мисията към "астронавтите", на които те ще отговорят във видео утре . Линк: http://www.space.com/24174-mock-mars-mission-questions-wanted.html

Честито на всички! Много чудеса и положителни емоции през новата година и нека науката има повече успехи

В рамковата директива на ЕС за водите се посочва, че водата е наследство, което трябва да бъде опазвано и защитавано. Потенциалната заплаха от замърсяване на водите и разпространението на предавани чрез водата болести е по-сериозна от всякога. Това се дължи на няколко фактора, сред които увеличаването на населението, глобализацията и придвижването на все повече хора между отделните страни, както и последиците от изменението на климата. Финансираният от Европейския съюз проект MICROAQUA има за цел разработването на нов, високо ефективен и бърз метод за откриване на патогени във водата (бактерии, вируси, протозои и цианобактерии), причиняващи болести при хората. Съществуващите техники изискват много усилия и време, тъй като налагат трудоемко събиране и изследване под микроскоп на потенциални патогени от проби вода. За разлика от тях, новаторските молекулярни биологични техники, проучвани от екипа на MICROAQUA, ще позволят бързото и по-надеждно откриване на патогени в големи обеми вода. Работата по проекта трябва да продължи до ноември 2014 г., но екипът вече успя да проектира и изпробва основните елементи от планирания „универсален микрочип“. Този чип съдържа няколко специфични за определени видове проби, чрез които може да се установи наличието на нуклеинови киселини от различни организми, които причиняват болести или по някакъв начин са вредни. Токсините, произвеждани от цианобактериите, известни още като синьо-зелени водорасли, които не са нуклеинови киселини, се откриват чрез използването на антитела или други свързани с токсините протеини. Освен за откриването на патогени микрочипът е проектиран за извършването на оценка на качеството на водата в по-широк аспект. Това става чрез наблюдение на наличието на вид водорасли, наречени диатомеи, които са характерни биоиндикатори за цялостното качество на водата. В дългосрочен план целта е разработваният микрочип да може да се използва относително редовно, осигурявайки чувствителна, надеждна и евтина система за наблюдение и предупреждение в реално време. Друга част от проекта MICROAQUA е натрупването на по-добри познания относно вирусите, известни като цианофаги. Те са важни, тъй като имат способността да убиват произвеждащите токсини цианобактерии. „Съществува възможност тези вируси да бъдат използвани в нещо като малка „биологична война“ срещу опасните цианобактерии“, заявява координаторът на проекта MICROAQUA проф. Клаудио Гуалерци от Università degli Studi di Camerino в Италия. „Тази част от проекта обаче е по-скоро пилотно проучване,“ добавя професор Гуалерци, „и за каквото и да било потенциално приложение ще е необходима много повече работа, като най-вероятно този метод ще бъде използван само в спешни ситуации.“ „Най-сложните и отнемащи време етапи на проекта MICROAQUA вече приключиха,“ според проф. Гуалерци. Това са проектирането и валидирането на различните специфични за определени видове проби и разработването на ефективна стандартна процедура за събиране и обработка на проби от водите. „Успехът на този проект ще подобри значително способността ни за наблюдение на европейските повърхностни води за наличието на опасни микроорганизми, вируси и токсини, което ще позволи навременното прилагане на мерки за управление,“ казва проф. Гуалерци. Едва в края на проекта ще бъде възможно микрочипът да бъде изграден изцяло и да се изпробва неговата ефикасност. Дотук обаче резултатите са обещаващи и Европа силно се надява проектът MICROAQUA да ѝ помогне да направи голяма крачка напред в опазване на качеството на водите и общественото здраве. Онлайн версия: · http://ec.europa.eu/research/infocentre/article_en.cfm?artid=31396 За повече информация вж. също: · CORDIS: http://cordis.europa.eu/projects/rcn/99122_en.html · Интернет страница на проекта: http://microaqua.eu/project За контакти: · RTD-MEDIA-REQUESTS@ec.europa.eu

Народни песни от Тракия Тодор Джиджев Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1075 Академични издателство „проф. Марин Дринов“ Сборникът съдържа над 1000 автентични песни, записани от Тодор Джиджев между 1964 и 1980 г. в различни селища от Тракия. Книгата е поредна крачка по утъпкания от българските етномузиколози път за съставяне на капитални сборници с нотирани народни песни, представящи фолклорното богатство на българските музикалнодиалектни региони. Снабден с разнообразни показалци, облекчаващи научните употреби и дирения, сборникът притежава потенциала да „проговори” и на непрофесионално заинтригуваните от магията на традиционната българска музика и словесност. Особена стойност и значимост на книгата придава и приложеният към нея компактдиск. Съдържание на диска: 1414 песенни аудиозаписи Нотирани песни и текстове към тях Пълнотекстова търсачка Честотен индекс Речник конкорданс Словесни и музикални показалци Списък на музикалните записи Оригинални тетрадки на Тодор Джиджев Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1075 Тодор Василев Джиджев е роден в София на 30 март 1927 г. Започва да се занимава с музика от 7-годишна възраст. През 1942 г. постъпва във Военното на Н.Ц.В. училище в София, което завършва през 1947 г. На 25-годишна възраст постъпва като редовен студент в Теоретичния отдел на Държавната музикална академия. Завършва с отличие висшето си образование в специалност „Хорово дирижиране“ в класа на професор Георги Димитров. През същата година става редовен аспирант в Института за музика при Българската академия на науките. В периода 1960-1989 г. работи в Института за музика, а след това – в Института за фолклор. През 1989 г. е удостоен с научната степен доктор на изкуствознанието. Автор е на четири книги, всяка от които разширява хоризонтите на българската наука. В библиографията му има над 300 научни и научно-популярни публикации по различни проблеми на музикалния фолклор. Тодор Джиджев е сред водещите имена в приложната етномузикология в България. Членувал е в Съюза на българските композитори, Съюза на музикалните и танцови дейци, в работни групи при Международния съвет за традиционна музика (ICTM) към ЮНЕСКО и в Международната организация за фолклор (IOF). Тодор Джиджев е носител на редица отличия и награди, връчени от Българската академия на науките, Министерството на културата, Центъра за художествената самодейност... Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1075

Суфизъм, архитектура и изкуство на турците в България Избрани студии Том 2 Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1063 Любомир Миков Академични издателство „проф. Марин Дринов“ Студиите в този том, както и в първия, имат интердисциплинарен характер и се отличават с широк тематичен обхват. Макар и твърде разнообразни в тематично отношение, те са обединени от пронизващия ги в една или друга степен суфизъм – едно от най-сложните и най-устойчивите течения в историята на исляма и ислямската култура. В тома са включени 14 студии, публикувани в различни научни издания (списания и сборници). Те също са допълнени и основно редактирани. Изданието съдържа 10 плана, както и 206 цветни и черно-бели фотографии, повечето от които са направени от автора и са представени в общо приложение. Полезен за българския читател е и приложеният подробен речник на турско-арабско-персийските термини и названия, срещащи се в двата тома. Книгата е предназначена за студенти, докторанти хуманитаристи и всички, които се интересуват от османското културно наследство (архитектура и изкуство), съхранено до днес в България. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1063

Българска народна митология Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1001 Иваничка Георгиева Академични издателство „проф. Марин Дринов“ В монографията „Българска народна митология“ се изследва системата от митологични образи и представи като неразделна част от българската народна култура, светоглед, психика и идентичност. Написана е въз основа на богат изворов материал от цялата българска етническа територия. С цел да се разкрият генезисът, първичната функция и смисловото съдържание на поверията, запазени в народната памет до кр. на ХIХ и нач. на ХХ в., се правят паралели с аналогични явления от митологиите на други народи. Типологичната близост с митологични сюжети, присъщи на различни етнокултурни общности, позволява да се разкрият някои общи закономерности в развитието на човешкаката култура и съзнание. От друга страна, българските митични персонажи са разгледани като резултат от еволюционен развой и трансформация, наслоения и синтез на митологични явления, характерни за етническите компоненти на българскаката народност. Показано е, че етнически специфичното се създава в резултат на конкретните условия, при които възниква и се развива българският народ, от своеобразното преплитане на поверия и представи на траки, прабългари и славяни, от културното влияние на народи, с които българите са били в тесен контакт. Първото издание на „Българска народна митология” излиза от печат през 1983 г.и е преиздадена през 1993 г. Издадена е на английски ( Svyat,1985) и на италиански език (Bulzoni, Roma,1991). Удостоена е с Кирило-Методиевата награда за 1984 г. и международната награда по етноантропология „Питрè-Саломоне Марино” (Палермо,1986 г.). Илюстрациите на книгата са дело на съвместния труд на авторката и нейния съпруг фотограф-художника Христо Юскеселиев. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1001

Планините в България Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1085 Васил Николов, Марина Йорданова, Иванка Ботева Академични издателство „проф. Марин Дринов“ В книгата се разглеждат последователно всичките 37 български планини, някои от които са малко познати. Любознателният читател ще научи повече за природните им особености – форми на релефа, интересни скални образувания, климат, реки, езера и язовири, растителност; за защитените природни обекти – паркове, резервати, водопади, пещери и др.; за архитектурно-историческите и културните забележителности – манастири, свети места, селища – архитектурни резервати, и др. Подробно са описани географското положение и отделните дялове на планините, като са посочени основните маршрути и главните изходни пунктове, от които най-лесно и бързо туристът може да достигне интересуващите го обекти. Всеки, който обича природата на България и желае да бъде в досег с нея, би намерил за себе си полезна информация в тази книга, която да му помогне при бъдещите му срещи с красивите български планини. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1085

Глобални предизвикателства пред човечеството Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1083 Акад. Тодор Николов Академични издателство „проф. Марин Дринов“ Във второто издание на „Глобални предизвикателства пред човечеството“ е включена трета лекция, в която се разглежда съвременното състояние на планетата в светлината на геоложката история на Земята и се посочват основните заплахи, които тегнат над съвременното човечество. Защото знанията за дългата, сложна и динамична история на нашата планета, както и за еволюцията на организмите върху нея позволяват да се очертаят общи закономерности, които са много важни за изграждане на солидни знания за нашия космически дом и за преценка на сегашното състояние на биосферата. Трите академични лекции са самостоятелни тематични единици, но са свързани с един обект – Земята, разгледана в три разреза: строеж и динамика, основни закономерности на биологичната еволюция с акцент върху ускорението на еволюционния процес и съвременното състояние на планетата, проблемите с ресурсите ú, климатичните промени и бъдещето на човечеството с дилемата: с кораб към други планети или повече грижи за собствения космически дом и биосферата – това невероятно творение на биологичната еволюция. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1083

47 РОНИНИ – ИЗВОРЪТ НА ЛЕГЕНДАТА Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41111 Отмъщението на 47-те ронини се случило в Япония в началото на 18 век. Виден японски учен описва събитията от тази история – христоматиен пример за бушидо, самурайския кодекс на честта, и я обвива с ореол на национална легенда! Годината е 1701, а мястото е Едо, днешен Токио. На фокус е съдбата на група самураи, останали без водач (бивши самураи или ронини) след смъртта на техния даймио. Господарят Асано бил принуден да извърши ритуално самоубийство, заради нападението върху Кира Йошинака, безчестен съдебен служител в императорския двор. Възмутени от несправедливостта, ронините решават да защитят честта на Асано и убиват слугата на шогуна. Доколкото е известно, те планират всеки детайл от своето отмъщение в продължение на две години! След убийството 47-те ронини също трябвало да извършат сепуку, заради умишленото кърваво деяние. И те го правят. После ги изгорили в двора на храм в Едо – такава била собствената им воля... Историята е истинска, но се сдобива с множество орнаменти и става обект на широко разпространение и обсъждане в Япония. Легендата за 47-те ронини принадлежи на културата на тази самобитна страна като емблема за вярност, жертвоготовност, упорство и чест, които хората били длъжни да отстояват през целия си живот. Популярността й расте по времето на император Мейджи. Страната търпи модернизация и наративи като този се вписват идеално в дискурса за националното наследство и идентичност. ГРАНДИОЗНА ИСТОРИЧЕСКА САГА Разказите за разтърсващи събития като драмата на 47-те ронини са известни под името Чишингура.Легендата е подложена на множество художествени интерпретации: театрални постановки, екранизации и романи. Много пиеси от бунраку (кукления театър) и кабуки (традиционния японски театър), дават сценичен живот на тази шокираща вендета. Западните зрители често недоумяват защо 47-те ронини не решават един от тях да извърши убийството и да спаси останалите от наказание. Но това издава липса на познание за началата на самурайската етика. Защото всички самураи били еднакво мотивирани да покажат лоялността си към господаря... Историята се радва на изключителна популярност в Япония и днес. Нещо повече, събитието се чества всяка година на 14 декември в храма Сенгакуджи! ВЕРСИЯТА НА ДЖОН АЛИН Романът е публикуван за първи път от Чарлс Татъл през 1970 г. и преиздаден от същия през 2006 г. Целта на тази историческа сага е да пресъздаде онова, което може би се е случило в онези размирни дни, когато Япония била отделена от останалата част на света и хората все още живеели според старите обичаи. Началото на 18 век е период на празна показност и корупция в двора на шогуна в Едо (днешно Токио) и на невъздържани развлечения в кварталите на удоволствията. И тъй като властта на търговската класа расте, това поставя началото на края на привилегиите за професионалните воини, самураите, които остро усещат загубата им, особено след като са смятали, че печеленето на пари заслужава презрение. В разгара на тези смущаващи промени изблиците на насилие не са нещо непознато. Те се проявяват най-често под формата на оризови бунтове на селяните, чиито данъци са увеличени до крайност от шогуна, върховния военен управник на Япония. Рядката поява на подобни изблици сред самураите се дължи най-вече на задълбоченото им обучение и забележителната им дисциплина. Но дори самураят има праг на търпимост. Особено ако е безразсъден млад даймио, който се сблъсква за пръв път с упадъчния и дегенерирал дух на императорския двор... Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41111 ИЗ РОМАНА „ИСТОРИЯТА НА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДЕМТЕ РОНИНИ“: „Това трябваше да ми напомни какъв късмет имахме, че този просяк се изпречи на пътя ни. Знаете ли, някои хора цял живот не знаят кой път да поемат. И животът им минава така – вятърът ги брули и размята, а те са в неведение накъде са поели. Това всъщност е съдбата на обикновените хора – те не могат да избират съдбата си.“ „За онези от нас, които са родени самураи, животът е другаде. Ние познаваме пътя на дълга и го следваме безусловно. Но и това не е лесно, защото се появяват непреодолими препятствия. Препятствия като онези, с които се сблъсква слепият просяк, например. Навярно и той тайничко си мечтае да отмъсти на някой потисник. Навярно и слепият просяк заслужава справедливост, но не е в състояние да направи нищо. Затова ви казвам – ние сме щастливци! Ние знаем какво трябва да се направи и имаме способността да го сторим!“ „... Помнете, саможертвата е неразривна от всеки живот… Мъжът, който избира да води сигурно съществуване, жертва тръпката на битката и победата. Когато знаете какво искате, трябва да сте готови да жертвате всичко, за да го постигнете. Съзнаващите това са щастливци. Щастливци са всички, които съзнават това и следват стремежа си. Какво повече може да иска един мъж?“ Джон Алин - „Историята на 47-те ронини“ НАД ЕДО, СТОЛИЦАТА НА ДРЕВНА ЯПОНИЯ, се зазоряваше. Денят щеше да е хладен и мрачен. Студеният вятър откъм високите, покрити със сняг планини разхлопа капаците на прозорците на селските къщи в покрайнините, а после, преди да влезе в града, завихри прашни въртопи по пощенския път, който идваше от югозапад. По пътя си подхвана вонята на човешки екскременти от оризовите полета, миризмата на пушек от огнищата в кухните на ранобудните домакини и най-сетне соления мирис на море от спокойните води в залива на Едо. Силата му постепенно отслабна, щом навлезе в тесните улички, които криволичеха през лабиринта от крехки дървени постройки, служещи като дом и работно място на почти седемстотин хиляди търговци и занаятчии. Издигна се над керемидените покриви и продължи да се носи на пориви към по-високия терен в центъра на града, поутихна при моста над пълния с вода ров и почти се изгуби сред наблюдателниците и замъците в крепостта Едо, където се разполагаше дворът на шогуна Цунайоши, върховен владетел на тази земя. Докато се стрелкаше невидим насам-натам, вятърът се сдоби и с глас. Промъквайки се през гробището и площада за екзекуции, той стресна едно улично псе, което нададе вой. Този вой бе подет от други и за нула време въздухът се изпълни с мрачното оплакване на хиляди скитащи кучета. Звукът се разпростря и зафуча още по-зловещо при навлизането сред копторите на просяците и именията на благородниците, прониквайки в ушите на спящите бедни и богати... Господарят Асано, даймио на провинция Ако, все още по момчешки привлекателен въпреки своите трийсет и пет години, яздеше заедно с най-близкия си подчинен Оиши из мъгливия район в преследване на смъртоносния див глиган, който тормозеше фермерите. Докато двамата се придвижваха във все по-сгъстяващата се мъгла, господарят Асано долови зловещо бучене и конят му се разтанцува нервно. Яздещият зад него Оиши спря предпазливо, но господарят Асано нетърпеливо пришпори коня си и изчезна от погледа му. – Господарю Асано! – извика Оиши, изпълнен с тревога. – Върнете се, върнете се! Но упоритата гордост на господаря Асано не му позволяваше да се върне обратно; той продължи да напредва в гъстата мъгла, докато необичайният звук премина в писък, а след това в оглушителен вой. Ехото го погълна и мъжът потрепна от ужас, изгубил всякакъв усет за посока. Объркващата белота на мъглата го заслепи и той почувства как губи равновесие и пада на земята. Воят се засили и Асано разбра, че трябва да се бори докрай, за да избяга от демоните, които копнееха да го погълнат. Той извика за помощ и в този миг се събуди в дома си близо до двореца на шогуна; вятърът постепенно отнасяше надалеч воя на кучетата на Едо. – Съпруже мой! – извика жена му, надигна се в постелята и видя как той се опитва да изтегли меча си от ножницата до леглото. – Какво има? Вече напълно разбуден, Асано поклати глава и остави меча. – Кучетата – промърмори той. – Проклетите кучета. – Заспивай – каза тя и красивото й кръгло лице грейна в усмивка. – Вече трябва да си свикнал с тях. – Никога няма да свикна – нито с тях, нито с цялото това ужасно място. – Само още един ден – напомни му тя. – После се връщаме в Ако, при дъщеря ни. – Още един ден – повтори той и в гласа му прозвучаха едновременно отчаяние и надежда. – Още един отвратителен ден. Асано се опита да заспи отново, но заради кошмара сърцето му биеше толкова силно, че той не можеше да затвори очи. Продължи неспокойно да наблюдава как зората постепенно се промъква през капаците на прозореца и бавно пълзи по татамито край леглото му. Господарят Асано въздъхна, измъкна се изпод тежкото одеяло и се изправи. Беше само по бельо и потрепери от студа. След това навлече дебелия си халат, плъзна встрани дървената врата и излезе в студения коридор. Тръгна с широки крачки по хлъзгавото дърво, потъмняло от безбройните обути в чорапи нозе, преминали по него. От едната си страна коридорът беше ограден от колони от ароматно кедрово дърво, които поддържаха рисуваните паравани; от другата страна се отделяше от градината чрез прозрачни врати. Господарят Асано потрепери, когато те затракаха при поредния порив на вятъра. Стори му се, че отново чува воя на кучетата от съня. Той отвори плъзгащата се врата на кухнята и влезе вътре. Помещението беше доста голямо, подът му беше покрит с грубо издялани дъски, а в средата беше издълбано облицовано с глина огнище. Край него клечаха и се топлеха двама самураи от неговата свита. Когато Асано се приближи до тях и ги поздрави, те бързо паднаха на колене и опряха чела в земята. Катаока, по-младият от двамата, жилав, с маймунска физиономия, се накани да направи комплимент на господаря си, но щом забеляза изражението на лицето му, бързо промени намерението си. Господарят Асано беше нервен човек, ала тази сутрин изглеждаше по-напрегнат от обичайното, а Катаока знаеше кога е за предпочитане да си държи езика зад зъбите. Другият мъж, воин на име Хара, на около петдесет години, със свирепо лице, имаше ленив поглед и не беше толкова схватлив; той просто последва примера на Катаока и седна с кръстосани крака край огъня, докато господарят им се настаняваше до тях. – Нямаше нужда да ставаш толкова рано – каза Асано на Хара. – Днес ще ме придружава единствено Катаока, а и той само ще стои отвън, ще зяпа кулите на двореца и ще си мечтае да се прибере вкъщи. Хара изръмжа, блестящите му очи се показаха за миг, после тежките му клепачи отново се отпуснаха и той поднесе купичката с ориз към устата си, за да похапне. Катаока поклати глава и устните му се разтегнаха в доволна маймунска усмивка заради голямата чест да придружава сам господаря си при това височайше посещение, но димът от огъня се изви към лицето му и той се закашля. Господарят Асано се пресегна към чайника, който висеше над огъня, но пушекът влезе в очите му и той изруга. Остави чайника на куката. – Мимура! – извика той и внезапно размърдване в килерчето му подсказа, че Мимура го е чул. Слугата, висок, непохватен младок, влезе с колебливи стъпки и се поклони ниско на господаря си. Когато вдигна поглед, той забеляза, че цялата стая е пълна с пушек, виещ се навсякъде само не и през отдушника в покрива, затова бързо измъкна от огнището зелените пръчки, които бяха причината за проблема. – Кой ги е пъхнал вътре? – попита рязко господарят Асано. – Не си чак толкова непохватен, Мимура. Не можа ли да направиш така, че денят ми да започне по-добре? Мимура го засипа с извинения, изобилстващи от учтиви фрази, и промърмори под носа си нещо за глупостта на новия огняр. После отиде до вратата на килера и извика. Не се появи никой и той отново извика. Този път през отвора щръкна главата на огнярчето – черна рошава коса над нагла физиономия. Мимура го наруга заради немарливостта му, но ако беше очаквал някакво извинение, остана горчиво разочарован. С висок, дрезгав глас момчето се сопна на Мимура, че щом е толкова придирчив, по-добре сам да си запали огъня, и бързо се шмугна обратно, затръшвайки вратата зад гърба си. Мъжете край огнището се смаяха от тази проява на наглост, а Хара толкова се ядоса, че скочи на крака и извади дългия си меч. – Какво си мисли той, че да говори така на някой от нашите прислужници? – възкликна самураят и тръгна към вратата на килера. – Не, почакай – спря го господарят Асано с властен глас. – Той е още момче. Освен това ще си навлечеш неприятности, ако го нараниш. Тук законите са различни; не можем да постъпваме както у дома. – Но обиждайки прислужника ви, той обижда вас – настоя Хара. – Щом не ми позволявате да му взема главата, мога поне да му отрежа езика. – Седни, седни и си пий чая. Трябва да свикнеш с тукашните маниери. Тук посещенията на разните даймио от провинцията са нещо толкова обикновено, че не стряскат дори най-нисшето огнярче. Без да спира да мърмори, Хара прибра меча си и седна край огнището. Той внимателно наблюдаваше как Мимура отваря вратата на килера и влиза вътре. Миг по-късно оттам се разнесе силен плясък и вик на болка. Хара се усмихна, а Катаока се разсмя на глас. – Така му се пада на малкото маймунче – извика той и устните му се разтегнаха във възможно най-маймунската усмивка, на която бе способен. Останалите се усмихнаха и Катаока остана доволен, че бе успял, макар и за кратко, да накара господаря си да забрави проблемите. – Ще ми се да можех толкова лесно да се справям с всички жители на Едо – рече господарят Асано с въздишка и хапна малко ориз. – Но се боя, че няма как да стане. Особено с онези, които притежават някаква власт, дори и най-малката. Двамата самураи се спогледаха. Те знаеха отлично какво има предвид господарят им. – Всички контета от двора трябва да се простят с главите си – изръмжа Хара и Катаока кимна утвърдително – Те говорят и се обличат като жени и са също толкова досадни. – Както и да е, днес всичко ще свърши – каза господарят Асано. – После ще се приберем в Ако и ще забравим за това място. Само си помислете какво ли е било едно време, когато всички даймио като баща ми е трябвало да прекарват тук половината година. Всички се съгласиха, че сегашното положение на нещата е за предпочитане, и се захванаха да довършат ориза си. Хара погледна със съжаление празната си купа и господарят Асано без усилие разгада мислите му. – Преди поне получавахме малко месо и риба с ориза, нали, Хара? Какво пък, може някой ден отново да им се насладим, ако законите на шогуна бъдат отменени. Животните може и да печелят от тях, но за нас, хората, не са от никаква полза. – Той остави купата си на земята и отново въздъхна. – Като че ли повечето закони са измислени само за да ни измъчват. А дворцовият етикет е напълно неразбираем за мен. Защо трябва да завися изцяло от указанията на човек като Кира! Името на сановника прозвуча като проклятие и Хара и Катаока отново се спогледаха разтревожено. Двамата знаеха, че господарят им няма да навлезе в подробности – под достойнството му бе да обсъжда личните си проблеми с тях, – но от онова, което бяха подочули, знаеха, че главният церемониалмайстор Кира прави всичко възможно да злепостави Асано.Освен това знаеха, че не могат да направят нищо по въпроса. Името на Кира заседна в мислите на господаря Асано като кост в гърлото. За пръв път престоят му в столицата беше толкова отвратителен, а и без това не обичаше да идва тук. Но този път, вместо просто да гледа отстрани, той трябваше да участва в официалните церемонии, в резултат на което бе принуден да общува по-отблизо със служителите на шогуна. Кира нямаше нито ранг на даймио, нито свое феодално владение и не управляваше нищо. Но фактът, че няколко години по-рано бе изпратен в Киото, за да изучава церемониалния протокол в императорския дворец, му осигуряваше престиж и власт, които той успешно използваше, за да изнудва поставените под негово попечителство. Предишната вечер господарят Асано беше писал за Кира в писмото си до своя началник на самураите Оиши. Макар Оиши да беше малко по-възрастен, опитът му в дворцовите порядки на Едо беше далеч по-малък от този на господаря му и Асано успя да изрази отношението си към Кира под маската на съвети за това какво трябва да е държанието в столицата. „Кира е от хората, с които трябва да се внимава”, беше написал Асано. „Той се ползва с доверието на шогуна и изглежда като предан служител, но в действителност е безскрупулен рушветчия и използва поста си само за собствена облага. Като че ли единственият начин човек да се разбере с тези хора е да играе по тяхната свирка, но аз отказах да го направя. В резултат на това Кира не спира да ми създава проблеми, макар до края на престоя ми да остава само един ден. Но независимо от случващото се аз няма да платя за услугите му, които би трябвало да са осигурени от двореца. Може и да се инатя, но според мен това е единственият почтен начин на действие за един самурай. Не мога да очаквам сам да променя упадъчните настроения, които като че ли са обсебили двореца, но поне мога да се опитам да задържа главата си над мръсната вода дотогава, докато все още мога да дишам.” Той се чудеше дали Оиши ще го разбере. В Ако нямаше нищо, което да може да се сравни с двореца на шогуна, и самият той не вярваше, че подобна корупция може да съществува, докато не се убеди със собствените си очи. Но пък Оиши мислеше като истински самурай и щеше да оцени чувствата му. Асано се съмняваше, че думите му ще бъдат възприети като практически съвет, но пък се почувства добре, след като сподели тревогите си с някого. Приключи с храненето и се надигна с въздишка. – Време е да облека клоунския си костюм – каза той на Катаока и двамата излязоха заедно от стаята, оставяйки намръщения Хара да размишлява над проблемите, тревожещи господаря му. Кира, който живееше в двореца, също се събуди рано. Като главен церемониалмайстор той бе задължен да бъде безупречен както в облеклото, така и в маниерите си и полагаше огромни усилия да поддържа висок стандарт. Приготвените за него одежди можеха да съперничат на облеклата на гостуващите придворни и даймио, но цветовата схема, която си беше избрал – плътно черно с по една огромна бяла емблема на всеки от дългите и широки ръкави, – му гарантираше, че ще изпъква сред тях. Макар все още да не бе навлязъл в средната възраст, Кира се преструваше на по-възрастен, защото смяташе, че това му придава достойнство. Но с изключение на двете дълбоки бръчки на челото, които се бяха образували от честото мръщене, лицето му бе абсолютно гладко, а едрото му тяло беше стегнато и гъвкаво. Зъбите му, в тон с последната мода, бяха потъмнени и всеки път, когато отвореше уста, за да заговори, събеседниците му виждаха само една тъмна беззъба дупка. Колкото и да беше необичайно за човек, който, макар и за кратко, се беше сдобил с власт над влиятелните даймио, Кира се притесняваше за поведението на един от тях. Господарят Асано беше от старата самурайска школа и очевидно не осъзнаваше, че в настоящата модерна епоха подкупът в правилния джоб би му помогнал много повече от безсмислената демонстрация на лоялност към шогуна. И по тази причина той представляваше заплаха за начина на живот на Кира. От три дни Кира се опитваше чрез ласкателства, намеци и най-сетне обиди да внуши на господаря Асано, че е прието да се поднася дар във вид на прилична сума пари на главния церемониалмайстор в двореца в замяна на услугите му. Но господарят Асано продължаваше да го пренебрегва и Кира започна да се притеснява, че ако тази проява на неблагодарност остане ненаказана, тя ще създаде опасен прецедент. Възнаграждението на Кира като дворцов служител не беше голямо и той нямаше никакво желание да губи страничните си доходи единствено заради упоритостта на господаря Асано. Сигурно имаше начин да му повлияе. Досега Кира никога не се беше провалял в опитите си да получи каквото поиска от тези благородни млади глупаци и беше твърдо решен този случай да не стане изключение. Мислите му бяха прекъснати от пристигането на задъхан прислужник, който обяви, че шогунът Цунайоши иска незабавно да го види. Кира бързо навлече кимоното си, ругаейки под нос, защото нямаше да може да се издокара спокойно, както беше възнамерявал. След това изскочи от стаята и тръгна забързано през двора към вътрешния дворец, като през цялото време се чудеше какво ли е разтревожило шогуна толкова рано сутринта. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41111

Докато смъртта ни раздели Автор: Гюнар Столесен Преводач: Петър Драшков Превод от:норвежки Дата на издаване:Юли 2013 ISBN:978-954-28-1231-9 Страници:300 Корична цена:13 лв Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40443 Гюнар Столесен (р. 1947 г.) е един от най-известните представители на съвременната норвежка литература. Автор е на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава.Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум, чиито казуси не са интелектуални главоблъсканици или ексцентрични екшъни, а проблемни ситуации от всекидневната реалност на обикновени хора, изправени пред необходимостта да оцелеят или да станат жертви в жестоката война с престъпни сили, превърнали живота им в бойно поле. Варг Веум е на тяхна страна и им помага, като непрестанно е в двубой между доброто и злото. Неговият драматизъм е библейски по обхват и интензивност, независимо дали се разиграва в екзотична космополитна среда, сред стъклобетонната джунгла на някой метрополис или в скромен жилищен комплекс на град като Берген, да речем – родното място на Столесен и сцена за изявите на Варг Ваум, които самият детектив не би назовал подвизи, макар че нерядко те са именно такива. Умело изградена криминална интрига, напрежение, съчетано с хумор и неочаквани лирико-художествени отстъпления. Сред романите на Гюнар Столесен, преведени в 17 страни по света, следва да се отбележат „Докато смъртта ни раздели”, „Нощем вълците са черни”, „Паднали ангели”, „Горчиви цветя”, „Заровените кучета не хапят”, „Надписът на стената”, „Сякаш в игра”, „Лице срещу лице”, „Рицарите на смъртта”… Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40443

Нощем вълците са черни Гюнар Столесен Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41112 Формат: 60/90/16 Обем: 276 с. ISBN: 978-954-28-1362-0 Цена: 13 лв. Превод от норвежки: Петър Драшков *скандинавски трилър Във фабриката за бои „Пофугл“ избухва пожар, предизвикан от експлозия, и отнема живота на 15 души, включително и на управителния съвет на компанията. Смята се, че експлозията е умишлена – заради парите от застраховката на компанията и на загиналите. Собственикът Хагбарт Хелебюст остава жив, но след инцидента напуска града и се връща само в един-единствен ден от годината. Случаят остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и професионалния опит на полицейския следовател Ялмар Нюмарк. През всичките тези години той събира в картонена кутия улики, свързани с „Пофугл“. Вече 70-годишен разказва за инцидента на детектива Варг Веум с надеждата, че той ще стигне до истината. Съвсем неочаквано Нюмарк е блъснат от кола, в продължение на месец го лекуват в болница, но още на първия ден от прибирането си вкъщи умира. Кутията със снимките и материалите е изчезнала от дома му. Варг Веум се захваща да разкрие замесените в случая. Следите обаче неочаквано го отвеждат до поредица убийства, мистериозни появи на накуцващ мъж, забравени случки от времето на Втората световна война… По романа на Столесен през 2011 г. излиза норвежкият филм „Нощем всички вълци са сиви“ на режисьора Александер Ейк, а в ролите са Тронд Еспен Сейк, Бьорн Флобер, Ане Дал Торп, Лене Нистрьом и др. Гюнар Столесен е един от най-известните представители на съвременната норвежка литература. Автор е на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава. Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум. Романи като „Нощем вълците са черни“, „Докато смъртта ни раздели“, „Спящата красавица“, „На мъртвите им е лесно“, „Горчиви цветя“ и други са преведени на повече от 17 езика. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41112 Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза: – Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. – Той удари с вестника си по ръба на масата: – Никога! Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил. Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доб-рожелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор. – Веум – казваше той, – истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история. Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго. Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него. И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори. – Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум? Поклатих отрицателно глава. – Ротеифтен? – Така го наричаха. През войната. – Слушай... Това има ли нещо общо с „Пофугл“? Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем пог-лед. След известна пауза вече разказваше за друго. В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързo от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование. – О, чувствам се стар, Веум! – избухна внезапно. – Е, е... Имаме още доста живот пред нас. – Слабея, не ми остава много. – Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и... – Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне. – Вълкът? – Времето, Веум. Времето обикаля безшумно из улиците и точи зъби подире ти. Един ден те захапва, а не след дълго скача към гръкляна ти. И тогава си свършен. Задраскан от списъка на живите. Казах внимателно: – Може би ще ни запишат на друго място? Той остави вестника и удари с двата си пестника така тежко по масата, че бирената халба подскочи между тях. – Не вярвам в това – процеди мрачно. Огледах се. Ситният дъжд отвън навяваше в заведението мрачно есенно настроение. Осветлението вътре никога не бе особено силно и лицата на хората около нас зееха като отворени рани. Потъмнелите им от болезнена самота очи излъчваха отчужденост, устата, оставящи слюнки по чашите, ломотеха безсмислени слова, а времето течеше – коварно и безпощадно. Порази ме пресъздадената от него вярна, почти художествена картина, сякаш оживяла пред мен: космат вълк с остри зъби, свиреп хищник-единак, спътник на смъртта. Кръвожаден звяр, чийто лов не секва. В града той се чувства у дома си, бродейки по очакващите ни навън улици. Отдавна бяха изтребили вълците в горите и долините. Но звярът продължава да дебне жертвите си в града, покрай асфалтираните улици, притулен до проблясващите основи на мостовете и до зеещите отвори на отходните канали – там ловува той, вълкът, времето. И дали не е все едно вътре ли сме или навън? Погледнах Ялмар Нюмарк. Едро изсеченото му лице бе сурово и затворено. Помътнелите му очи гледаха някъде надалеч-надалеч. Той седеше изправен до ръба на масата, с леко наклонена назад глава и с поглед, зареян над мен. В едната си ръка стискаше навития вестник, другата бе отпуснал до бирената халба. – Защо не ми разкажеш за „Пофугл“? – подканих го аз. Въпросът ми го върна отново към действителността. – Това пък защо? – попита недоверчиво. Направих неопределено движение: – Интересно ми е. Той ме погледна мрачно. После лицето му сякаш отведнъж се проясни. – Прощавай, днес не съм на себе си. – Огледа се. – Обстановката тук ми действа на нервите. Я да идем у дома при мен. Там съм скътал и една бутилчица. Ще ти разкажа всичко. Допихме чашите си и станахме. Дъждът навън нахлуваше като че на приливи откъм морето и струите му шибаха лицата ни: дълги, лепкави струи, които сякаш се забиваха в косата, в кожата на главата и в дрехите, внушавайки чувство за прогизналост и печал. Горе по планинските склонове дърветата се олюляваха раззеленени и бременни. В градините покрай пътя към планината първите бледи люлякови цветове се бяха вкопчили здраво в клоните на храстите подобно на задрямали синьо-бели прилепи. Но тежкият им наситен лъх не стигаше до нас, тъй като бяхме застанали под дъжда, на обветрения тротоар до пустинния кей. Не издържах и се огледах – за вълка. Никъде не го зърнах, но прокарах ли ръка по лицето си, усещах белезите, които ми бе оставил с ноктите си. За пръв път аз и Ялмар Нюмарк излязохме заедно от заведението. 4 Ялмар Нюмарк живееше на четвъртия етаж в неизмазана тухлена къща в долната част на улица Скотегатен. Жилището се състоеше от две малки стаи, кухня и тясна, примитивна тоалетна с вход от вътрешния двор. Малка врата водеше от кухнята към аварийната стълба. През сиво-белите пердета се виждаха къщите надолу по Ньостегатен и отсреща – Пуддефиорд, където корабчета на Ашкьойската фериботна линия сновяха насам-натам в дъжда. Преди да влезем в холчето, ние си взехме по една чашка от кухнята. Когато вече се настанихме там, Ялмар Нюмарк измъкна неотворена бутилка ракия от кафяв лакиран шкаф. В тази стая прозорците бяха позатулени към слънцето и гледаха към Клостерейт. Ялмар напълни чашите. – Наздраве! – Наздраве! Ракията разпали гърлото ми и бавно се стече по тялото ми, сгрявайки го, а в стомаха ми сякаш разцъфна кехлибарена роза. Ялмар Нюмарк се бе настанил в дълбоко кресло, с подлакът-ници от светло лакирано дърво, а аз – в тапицирано, със сиво-зелена дамаска. До стената, встрани от шкафа, имаше стар стол, а между нас – масичка, застлана с доста износена покривка. Горе на шкафа се виждаха няколко пожълтели семейни снимки, а на една от полиците му видях евтини книги с подгъвани при прочита страници. До черната кахлена печка, край едно празно дървено сандъче, бяха натрупани вестници. Към следващата стая водеше светлозелена врата, до която се мъдреше телевизорът, а на пода до него – портативно черно радио. – Оглеждаш? – попита Ялмар Нюмарк. – Стар навик. – Познат ми е – кимна той. Обиталищата на хората разкриват за тях много повече, отколкото може да се предположи. Добрият следовател винаги извършва подробен оглед на местопроизшествието не само за да открие евентуални улики, но и за да си изгради определена представа за жертвата. Отпи от чашата и продължи: – Виждаш, че съм ерген. Тук няма нито цветя, нито кошнички с клъбца прежда. Не ще видиш и подноси с плодове или портрети на деца по стените. Тези снимки там са на отдавна починалите ми родители. Това не е дом, а място, където нощувам, намирам подслон от дъжда или пийвам чашка. Наздраве, Веум! Вдигнах чашата си и отпих разумно. След леко двоумение той ме попита: – Бил ли си женен някога? Мълчаливо му кимнах утвърдително. – Деца имаш ли? – Едно. Момче. – Тъкмо това може би най-много ми липсва. Той все още не бе запалил лампата и в полумрака лицето му изглеждаше още по-мургаво. То контрастираше със сиво-бялата му коса и придаваше на Ялмар вид на южноевропеец. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше ъглесто със солидната си челюст и широки скули. Кожата, обвила масивния му череп, се изпъна и той наведе тъмните си очи към мен. После пак се поизправи и каза с овладян глас: – От време на време се разхождам в парка на Нурднес и когато сядам на някоя пейка да си почина, при мен понякога идва ей такъв ситен малчуган, излязъл в градината с майка си. Пристъпва несигурно и протяга ръчички към седналия на пейката стар мъж. Аз го вдигам и слагам на колената си, а малчуганът ме дърпа за носа и се смее. След това иска да слезе и бързо-бързо да се притисне до майка си, защото близостта на непознатия стар мъж изведнъж започва да го тревожи. А майките важно-важно се усмихват, обзети от гордост, че рожбите им са толкова общителни. После ги отвеждат, а аз разбирам какво съм пропуснал в живота си... На колко години е синът ти? – На десет. – Разведен ли си? Отново кимнах с глава. – От време на време се чудя кое е по-лошо. Да си женен щастливо и после да се разведеш, или да си живял сам цял живот, без нито веднъж, истински, да си разделил нещо с друг. – Това има две страни – отбелязах аз. – Да се озовеш изведнъж отново сам, може да подейства едновременно и като шок, и като облекчение. А след като първоначалната уплаха или първоначалното чувство на облекчение се уталожат, то... остава само самотата. Но аз мисля, че поне засега съм си намерил някакъв изход. – Ала това е горчиво съществуване, Веум. Когато си станал на седемдесет години и не ти остава още много да живееш, тогава изпитваш горчивина, че си прекарал цял живот... сам. Изминаха вече... деветнайсет години, откакто за последен път бях с жена. – Погледът му се зарея нейде далеч. – Бяхме в студена хотелска стая. Тя бе на възраст към петдесетте, с рокля от груб плат и с ужасно шумолящ комбинезон, който така и не разбрах кога се свлече на пода. Бях по работа в Хаугесюнд и я срещнах в ресторанта, където пихме по бира. После тя дойде горе в стаята ми да си допием и... – Той разпери ръце и добави лаконично: – Разбира се, можех да имам и други. Можех да си купувам жени, както правят някои. Но... не исках да става така. Исках да е нещо, което човек прави, защото... защото е събрал в себе си топлина и за друго същество, защото има какво да сподели. В противен случай не би си струвало да го правя, а сега, сега вече е късно. Хиляда деветстотин шейсет и втора година – деветнайсет години оттогава, Веум! За същото време е израснало цяло ново поколение момчурляци, вече оставили зад себе си първите любовни приключения. Мислите ми отлетяха назад. През 1962 година съм бил на двайсет години и вече наистина оставил първите си любовни преживявания зад гърба си. Значи един човек току-що е привър-шил пътя си в професията, а друг едва го е започвал. Ето как животът вдява конците си в нас и шие своите модели с невидима, но безжалостна ръка. – Колко време е изминало, откакто ти? ... – Той не довърши въпроса си. Глътнах малко ракия и процедих с крива усмивка над кафявата течност: – Половин година, беше в Ставангер. Той сведе очи към чашата си и после изведнъж ме погледна, както винаги с присмехулен блясък в тях: – Оказва се, че и двамата сме изживели последни любовни приключения в Рогаланд – След което философски добави: – Да, Берген е студен град. – Не смятам, че е по-студен от други градове – казах. – Само дето доста често става така, че се чувстваш много самотен именно в родния си град, и то защото тъкмо там не би трябвало да се чувстваш така. Естествено е да те обземе самота в други градове. Но те пък ти предлагат същевременно и нови полета за действие, една внезапна свобода, каквато никога не получаваш в родния си град. Ялмар Нюмарк стана и запали един от аплиците на стената. Стаята се обля с жълтеникава прашна светлина. Отвън сумракът прииждаше на гъсти вълни към стъклата на прозорците, а вътре двама мъже, единият на седемдесет, а другият на почти четирийсет години пиеха ракия и говореха за самотата. Известно време не продумахме. После аз се обадих: – Извика ме, за да ми разкажеш за „Пофугл“, нали? Погледът му сякаш беше зареян нейде надалеч. Гласът му прозвуча глухо: – Не си ли спомняш обявите им във вестниците от онова време? На рекламните страници се мъдреше паун с разперена пъстра опашка. Много по-едър екземпляр бе изрисуван върху стената, обърната на север, и блестеше на светлината на автомобилните фарове, когато колите ни се носеха по Фьосангервайен. Поклатих отрицателно глава. – Трябва да съм бил твърде малък. Единственото, което си спомням от рекламите, са усмивките и ослепителните зъби на оня здравеняк, който като че направо ни повеляваше да използваме пастата за зъби „Фенол“. Ялмар стана и влезе в стаята зад светлозелената врата. Върна се с голяма продълговата кутия от картон под мишница, обвързана с канап. Пусна я на пода и тя глухо изкънтя. – Тук е целият материал, който съм събрал за „Пофугл“ – каза той, отново седна край масата и напълни вече изпразнените чаши. – Изглежда тежичък – казах аз. – Какво съдържа кутията? Той разтвори джобното си ножче и сряза връвчицата, опасала кутията. Бръкна вътре и извади куп хартия. Подаде ми го. – Голяма част от това, което виждаш, са изрезки от вестници. Освен тях тук има копия от протоколите на всички разпити и технически експертизи, направени след пожара. Най-отгоре в купчината имаше пожълтяла изрезка от брой на вестник, излязъл в началото на петдесетте години, когато босовете на агенциите за покупко-продажби на имоти още не бяха превзели редакциите и страниците на вестниците. Богата на заглавия бе първа страница и на нея с най-дебели букви се открояваше следното: „15 УБИТИ ПРИ ПОЖАР, ПРИЧИНЕН ОТ ЕКСПЛОЗИЯ“. Отдолу бе написано с по-ситен шрифт: „Пофугл Малинг“ на Фьосангервайен изгоря до основи“. В текста се съобщаваше, че хората от околността чули силна експлозия около 14,25 часа. Веднага след това станало ясно, че зданието е обхванато от пламъци, а когато в 14,35 часа пристигнала пожарната команда, цялата сграда горяла. Най-тежко било положението в производствения цех и всичките петнайсет души, които по време на злополуката били на работните си места, загинали. Най-незначителни били щетите в крилото на администрацията. Извършени били светкавични спасителни операции, за да се измъкнат от пламъците евентуално оцелели работници, а на една драматична снимка личеше запечатан момент, в който пожарникарите изнасят пострадалите от горящата сграда сред порой от водни струи. По-нататък следваше указание да се обърне на осма страница, където намерих поредната изрезка. Пред огромен и черен терен, опустошен от огъня, бяха снети две жени: едната – млада брюнетка с разрошени коси; другата – по-възрастна, с очила с рогови рамки, уста и нос, напомнящ клюна на бухал, силно накъдрена. Текстът под снимката гласеше: „Чиновничката Елисе Блум и секретарката Алвилде Педершен, и двете оцелели от злополуката, пред изгорялата до основи сграда на фабриката на Фьосангервайен“. Под снимката бяха поместени интервюта с различни очевидци, единни по въпроса, че експлозията е станала съвсем неочаквано и „била като шок“ (според госпожица Педершен). Собственикът на фабриката, директорът Хагбарт Хелебюст, се намирал по същото време в Осло и по телефона не можал да каже нищо друго пред журналистите, освен че е дълбоко потресен от случилото се нещастие и изказва най-искрено съчувствие на скърбящите семейства на загиналите. От информацията във вестника ставаше ясно, че много от работниците са извършили истински геройски подвизи още преди да пристигне пожарната команда, и че без тяхната себеотрицателна и бърза намеса броят на загиналите сигурно е щял да бъде още по-голям. Началникът на пожарната команда поясняваше, че все още е невъзможно да бъдат открити причините за експлозията. Прелистих по-нататък. В доста изрезки от други вестници се разказваше за произшествието приблизително по същия начин. Мненията на разни експерти бяха толкова много и все изпълнени с професионални термини, че направо не ми бе възможно да си създам свое собствено само с едно тяхно изчитане. Вдигнах очи към Ялмар Нюмарк, който ме наблюдаваше с израза на колекционер, показващ уникалната си сбирка от стари фотографии. – Откриха ли причината за пожара? – попитах аз. – Имало е пробойна на един от промишлените резервоари. Оттам е изтичал силно избухлив газ и дори една искра от електрическата мрежа е била достатъчна, за да предизвика експлозия. Така впрочем е и станало. – Добре, но?... Той ме погледна, сякаш преценяваше до каква степен би могъл да ми се довери. Продължих: – Да, убеден съм, че трябва да има някакво „но“, щом си натрупал целия този материал. – Имаше основание, Веум. Започнах работа в криминалния отдел през 1945-а и не знам колко престъпления съм разследвал до пенсионирането си. Какво ли не – от обикновените кражби с взлом до убийства, изнасилвания, малтретиране на деца... – Лицето му стана затворено, сурово. – Господи, какви ли не човешки съдби! Животът на един полицай е незавиден живот в сянка. Когато половината от деня плюс допълнителната работа вечер отива, за да се ровиш в човешкото нещастие, ти неусетно започваш да претръпваш. Жени, пребивани всеки ден в продължение на десетилетия; бебета на по три-четири месеца, захвърлени от майките си; покварени жени, изневерявали на кротките си и търпеливи съпрузи години наред, но един ден най-внезапно прободени с нож, защото търпението на мъжете им неочаквано се изчерпало. Пияни хулигани, нападнали камиона на пивоварната, и дебели проститутки, отмъкнали без остатък заплатата на някой наивен „сламен“ вдовец... Знаеш, Веум, колко безкрайно богат е този репертоар. Изнасилени момичета на шестнайсет години, изплакали очите си, които сигурно никога вече няма да погледнат с обич някой мъж. Четиринайсетгодишен крадец на автомобили, който се врязал с открадната от него кола в телеграфен стълб и ще остане сакат за цял живот... Много, много съм видял. Но сред всички случаи, с които съм се занимавал, само няколко са ме преследвали така, както пожарът в „Пофугл“. – Но защо? – Защото... Защото знам, че никой никога няма да се добере до истината за причините му. А нима нещо може да ядоса повече полицая от безсилието, че не е в състояние да разкрие едно престъпление. – Но... – И защото – прекъсна ме той, – защото виновникът за него беше тук, между нас. Бедният пияница, откраднал бутилка бира, получи половин година затвор в Йерен. А Хагбарт Хелебюст се измъкна безнаказано. – Собственикът на фирмата? – Именно. – Но нали е бил в Осло, когато е станала експлозията? – Да, така е. Ала ако някой носи отговорност за случилото се, това е само той. Никой друг! – Откъде знаеш? В погледа му се четеше умора: – Ако наистина го знаех, нямаше да държа до ден днешен тук, у дома, тази картонена кутия, а Хагбарт Хелебюст не би бил там, където е сега. Тъкмо в това се състои работата. Не се намериха никакви доказателства. – А къде е сега Хагбарт Хелебюст? – Името не ти ли подсказва нещо? – Като че да, но съвсем смътно. – А може би името Хагбарт Хеле ти звучи по-познато? – Разбира се! Ялмар Нюмарк отново напълни чашите, но не постави бутилката на масата, а продължи, държейки я в ръка: – Какво знаеш за него? – попита. – Немного. Напуснал Норвегия в началото на петдесетте години и се установил по бреговете на Карибско море или някъде около този регион. Собственик е на непрестанно увеличаваща се търговска флотилия, чиито кораби неизменно плуват под най-удобния за момента флаг. Той е от онези корабопритежатели, у които няма и капка патриотично чувство, но за сметка на това пък съблюдават изискванията на данъчната система, плащат според тях и имат самочувствието, че са строители на една истинска държава на благоденствието. Ала не мога да си го представя физически, за мен е някак си... неопределен. – Неопределен, именно това е думата! – Ялмар Нюмарк размаха възбудено бутилката, ракията в нея се разклати и аз изпитах опасението, че ще удари с нея по ръба на масата тъй, както в такива моменти удряше с вестник. – Не се е снимал от 1954 година насам. Когато е в Норвегия, се пази като от чума от каквато и да било гласност около персоната му. – Явно мъж, който високо цени неприкосновеността на личния си живот. Женен ли е? – О, да. Вече е над седемдесетте, а жена му още не е навър-шила четирийсет. Доколкото ми е известно, тя е англичанка. Срещнал я на Барбадос. Там живее сега. Вдигнах чаша: – Ето местенце за нас, приятелю! – Ами! По дяволите! – Той се наведе през масата. – Не понасям силното слънце. Доколкото ми бе възможно, не съм напускал Вестланд [1] . – Той погледна през прозореца. – Едно дълго и дъждовно вестландско лято, ето това е за мен щастието. – Значи сигурно си много щастлив човек, Нюмарк, не на всекиго желанията се сбъдват така добре. Усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми. Бях на път да се напия. – Да, Хагбарт Хеле натрупа състояние от пожара в „Пофугл“, Веум – продължи неочаквано той. Облегнах се назад в креслото с чаша в ръка: – Да чуем. – Можеш спокойно да се изразиш и така. Това наистина прилича на сага, само че със сюжет за неочаквано преуспяване в бизнеса. Той леко заваляше думите със „с“. Ракията бе започнала да оказва въздействие и върху него. – Хагбарт Хелебюст е роден в Берген през 1908 година. Баща му дошъл тук някъде от крайбрежието долу, изглежда, от Бюланд. Бил бояджия. Синът започнал да упражнява същия занаят, но го развил по-нататък в цял бранш, ако мога така да се изразя. Както повечето процъфтели предприятия, „Пофугл“ отначало е било магазинче за бои с един-единствен работник и в тази връзка за Хагбарт Хеле може със сигурност да се твърди, че владее умението да прави от нищо нещо. Той на два пъти впрочем го демонстрира. „Пофугл“ много бързо добива известност и се разраства: от дървена барачка на Шьогате в голяма фабрика на Фьосангервайен, а Хелебюст сменя бедната си мансарда на Ледегордгате с разкошна вила. С подобно умение впрочем се отличавало цялото му семейство. Известно време заедно с него работил по-малкият му брат Ингвар, който след това се прехвърлил в трикотажа, основал предприятие, което също много скоро процъфтяло. Той все още живее в Берген. – А Хеле? Съвсем ли е изчезнал от норвежкия хоризонт? – Мисля, че да. Идва в Берген само веднъж в годината и остава тук за един ден: на първи септември, когато брат му има рожден ден и цялото семейство се събира. – А в останалото време предпочита да се припича на слънчице? – Точно тъй. Погледнато на практика, пожарът в „Пофугл“ е можел да има за него катастрофални последици. А е успял да превърне бедствието в капитал. Получил е пълната застраховка. Каква точно сума, така и не се съобщи, но мога да ти гарантирам, че е била солидна, разбира се, ако я пресмятаме по стойността на норвежката крона от 1953-а. – Иначе казано, днес тази сума не би му стигнала дори да си покрие разходите за електроенергията... – Прав си. Тогава обаче с тези пари закупил немалка част от акциите на един кораб. – Тук, у нас? – Тук, разбира се. И то в пълно съответствие с нашите закони. Направи го тъй, сякаш просто сменя коня си. За един-два дни от фабрикант стана корабопритежател. После, подир година или малко повече, изплува изведнъж, като че изпод земята, в Карибия. Бе продал тук своята част от акциите на параходната компания, която и без това фалира само след няколко години, и се установи на остров Барбадос с тъй леко спечелените пари в джоба си. Така световните морета и океани за пръв път понесоха на водите си кораби с изписани по тях инициали на станалата по-късно голяма и всеизвестна компания: две бели букви „X“ върху син фон. Оттогава двойното „X“ го съпътства непрекъснато. Бе показал умение да изплува в най-удобния момент – година и половина преди Суецката криза, на която и заложи печалбите си. Както при много други корабопритежатели, диаграмата на постъпленията на доходите му може да се очертае въз основа на близкоизточните кризи: най-големите печалби съответно датират от 1956, 1968 и 1983 година. – А кога си е съкратил фамилното име? – Когато се установил в чужбина, констатирал, че Хеле се произнася там много по-лесно от Хелебюст. Ялмар млъкна. Известно време седяхме, без да продумаме. Отпивахме, заслушани в дъжда, потропващ по стъклата на прозорците. В друго жилище на дома някой намали звука на телевизора си. Навън от време на време фучаха коли, макар това да бе, общо взето, тиха улица. Когато Ялмар Нюмарк отново наруши тишината, очите му бяха потъмнели и в тях се четеше горчивина: – Казах ти, нито един случай в моята практика не ми е направил такова силно впечатление, както пожарът в „Пофугл“. Ще ти кажа защо. Вече бях видял немалко трупове на хора, затворени цели седмици в автомобилите си, потънали на дъното на фиорда; овъглени тела в изгорели къщи; стари хора, разложени в леглата им, докато ужасната воня се усети у съседите... Но зловещата гледка в „Пофугл“... Петнайсет почернели трупа, Веум! В кошмарите си продължавам да преживявам това, което видях тогава. Да кажеш, че съм бил млад-зелен, не бях. Четирийсет и две годишен мъж, преминал през доста неща и през войната. Но онова... Той се огледа в стаята, сякаш виждаше пред себе си още по-страшна гледка. – Производственият цех бе изцяло изгорял. Тези, които са стояли най-близко до евентуалното място на експлозията, били разкъсани на парчета и овъглените им останки се бяха пръснали по пода, стените и остатъците от скелята на покрива. Много от тези, чиито трупове бяха останали цели, побягнали от мяс-тото на взрива към изхода. Един дори успял да излезе от самия цех и да стигне до стълбището, но то също вече било обхванато от пламъците и той намерил смъртта си там. От осемнайсетте души, работили вътре, само трима успели да се спасят, като един от тях остана сляп за цял живот. Другите имаха тежки обгаряния. – Но са оживели. – Да, оживяха, ала не бяха за завиждане. Двамата впрочем са вече покойници, а обезобразената фигура на третия можеш да видиш около пристанището. Той принадлежи към „постоянната клиентела“ на бездомниците там и изглежда ужасно, Веум. – Как се казва? – Улай Усвулд. Но е известен преди всичко с прозвището Изгорелия. Неприятното чувство, което ме обзе, почти разкриви лицето ми. Как им идеше наум да лепят такива идиотски прякори на хората. – Но нима на мястото на пожара не намерихте следи? – Както вече ти казах, причината за избухването му е била експлозия на един от промишлените резервоари. Там бяха открили нещо като пробойна и тя можеше да се дължи на грешка в самата му конструкция. Предположиха, че евентуалното изтичане на газ е станало оттам. На газ с огромна експлозивна сила. Заключението на експертите бе изпратено на застрахователната компания, която го прие, без да протестира. Добре знаеш, че оттам инак не дават пари, ако съществува и най-нищожен шанс да си ги спестят. Но в случая не ставаше дума само за сумата, за която бе застрахована фабриката. А и за застрахователни полици за живота на много хора. Това обстоятелство не ме изненада. Случвало ми се е да работя за някои застрахователни компании и парите, които получавах от тях за работата си, съвсем не бяха лесно спечелени. Той продължи: – Изводите от експертизите бяха представени и на съдебните власти. Те имаха възможност да повдигнат въпроса за елементарно нарушаване на правилата за безопасността на труда или нещо подобно. Но предоставеният от нас материал не им се стори достатъчен, за да се решат на подобен ход. Този, който е носел отговорност за спазването на тези правила, за техническата проверка на машините и за незабавното сигнализиране пред ръководството на фабриката, че има евентуално изтичане на газ, бил цеховият майстор. Един мъж на име Холгер Карлсен, също загинал в пожара. – Тъй значи... – Да. И затова не последва нищо. Делото бе приключено и всякакви по-нататъшни опити да бъде възобновено претърпяха неуспех. – Значи все пак е имало опити за възобновяването му? От кого? – От мен. По молба на вдовицата на Холгер Карлсен. Сполетялото я нещастие било тежък удар за нея. Бе останала сам-самичка с четиригодишното си момиченце. Жената дори не бе съвсем на себе си и говореше несвързано, но ми каза, че тогава, сутринта, когато отивал на работа, мъжът є споделил с нея, че вече получил пълно потвърждение на своите съмнения за изтичане на газ и че имал намерение отново да занимае с този въпрос ръководството на фабриката. – Отново? – Да, отново. Жена му разбрала, че той бил поставил този въпрос още предния ден, но тъй като не говорили повече за това, на нея є беше трудно да даде по-точна информация. Хагбарт Хелебюст категорично отрече, че Карлсен е бил при него, и показанията му бяха потвърдени от всички служители в администрацията. Никой не бе чул за такъв разговор. – Лесно ли се установява изтичането на газ от резервоар? – Не се забелязва веднага, ако пукнатината е малка. Но тя непрекъснато се разширява и ако човек има късмет, в определен момент ще усети характерната миризма. Съществуват уреди за измерване на концентрацията на газовете във въздуха, но онези, с които си служели там по време на пожара, били далеч по-несъвършени от днешните. Те са регистрирали концентрацията на газовете при ниво, което вече било достатъчно за предизвикване на експлозия. Опитен в специалността си, с 10–15-годишен стаж, Холгер Карлсен знаел много добре защо поставя въпроса пред ръководството. Ала какво е мислел или направил той, никога няма да разберем, тъй като се е избавил от необходимостта да бъде кремиран един ден като всички простосмъртни. – Вдовицата е могла да разкаже... – Вдовицата! Кого интересува бръщолевенето на една замаяна, ужасена жена. Единствената є цел бе да снеме подозренията от мъжа си, за да запази светла паметта му. Ако се бе установило, че пожарът е избухнал поради пропуск в работата му, имаше опасност да изгори и застрахователната му полица. Така є бяха заявили. – Но това е било невъзможно! – Така є бяха заявили! После, след като се беше поуспокоила, разговарях с нея неведнъж. Опитах се да възобновя делото, но напразно. Пък имаше и още нещо... – Какво? – Според закона всичките петнайсет трупа трябваше да бъдат идентифицирани. Първо отделихме тези, които бяха разкъсани на парчета. Опознавахме ги по зъбите, а после и по други белези, по пръстени, часовници, катарами на колани и тям подобни. Вече ти казах, че намерихме един от тях вън, на стълбището. Това беше Холгер Карлсен. – Виж ти! – При аутопсията се установи, че дробовете му са напълно чисти, тоест не се бил задушил. Открихме обаче следи от много силен удар по тила. – И как си обяснихте всичко това? – Обяснихме си го – той ме погледна кисело – със срутването на скелето на покрива. Нещо паднало отгоре му, когато е бягал, цапардосало го по главата и той умрял на място. Пожарът е бил причинен от силната експлозия, развил се за минути и подобно нещо съвсем не е било изключено. Но ми се стори странно, че е сполетяло именно Холгер Карлсен. – Странно е, наистина. Но почти никой не сподели твоите подозрения, нали? – Не, никой. – Ти ли водеше следствието? – Един по-възрастен колега, който вече също не е между живите. Най-трудното в случая е, че повечето от тези, които са запознати с подробностите около него, са или мъртви, или толкова стари, че почти нищо не помнят. Освен това ние от полицията вършехме само черната работа, тъй като бе назначена официална комисия за разследване на произшествието. – Комисия? Защо? – Защото смъртта на петнайсет работници и парламентарните избори съвпадаха в онази есен. Оставих празната си чаша на масата. Навън съвсем се бе мръкнало. – И това ли е всичко? Той ме погледна навъсен: – С това разполагам: показанията на вдовицата и резултатите от аутопсията на трупа на Холгер Карлсен. Останалото е толкова несигурно, че... Заложено е на предположения, които си останаха непотвърдени. Хипотезата, изградена върху предположения, не може да бъде нищо друго освен предположение, нали? – Би ли желал да се опитам да направя нещо за теб? – Не, не. Извини мен, стария човек, че разбутва работи, които всички отдавна са забравили. Разказаното сега е само една история, Веум, една малка история за „лека нощ“. – Моля те, кажи ми предположенията си. Той погледна часовника си. Допря циферблата до лицето си, за да види стрелките. Беше много уморен, а и аз не се чувствах особено бодър. Приятното опиянение бе преминало. Сега питието сякаш се бе втвърдило в киселееща буца под диафрагмата ми. – Тогава ще трябва да ти разкажа за войната и за Ротеифтен, което също е дълга история. Но тази вечер едва ли ще ми стигнат силите за всичко. Едва ли. Погледът му се отмести от картонената кутия към вратата на спалнята. Бутилката се мъдреше празна с няколко капки на дъното. – Да се срещнем утре в заведението, а? Там ще довърша разказа си. Надигнах се с доста голямо усилие. Подът играеше под краката ми: – Както обикновено? – Малко по-късно. В шест устройва ли те? – Да. Ялмар заобиколи масата, протегна ми ръка и здраво стисна моята: – Благодаря ти, че все пак ме изслуша. Не мисли повече за това. Безсмислено е... Аз съм... един... старец... Говорът му ставаше все по-неясен. Олюлявайки се, той ме изпрати до вратата. Спуснах се като в дълбока шахта по стълбата и щом излязох през скърцащата входна врата, дъждът плисна в лицето ми черните си остри струи. Тъмната витрина на магазина от другата страна на улицата ме гледаше като празно око от състарено лице. Вдигнах високо яката си, наведох глава срещу атаките на дъжда и закрачих. 5 Кафето на следващия ден ми нагорчаваше с привкуса на югозападен вятър. Навън слънцето проблясваше зад надвисналите дъждовни облаци, а главата ми се цепеше от болка. Ялмар Нюмарк пристигна в заведението в шест часа, точно според уговорката. Влезе бързо и хвърли поглед назад, сякаш някой го преследваше. Спря се и огледа внимателно всички, лице по лице. Поздрави ме отсечено. Изведнъж почувствах, че е смутен и нервен – за пръв път, откакто го познавах. Оглеждаше се и изучаваше с остър поглед всеки новодошъл. Вестникът нервно потрепваше в ръката му. Изпи първата халба бира за по-малко от пет минути и си поръча нова. Попитах го предпазливо: – Случило ли се е нещо? Погледна ме под око и прехапа долната си устна: – Вчера цялото шише ли изпихме? – Да, цялото. – Чувствам по тялото си. Не се напивам като другите. Нямам махмурлук, но ставам по-нервен. Започвам да се страхувам. Мисля, че ме преследват. – Теб? – Да – той се взря в дъното на чашата си. – Може би щеше да е по-добре... Щеше да е по-добре, ако оставим на мира заспалите вълци. – Какво имаш предвид? Погледът му помътня. – Струва ли си да изравяме трупове с двайсет и осем, че и с повече години давност? На моята възраст човек се уморява по-лесно. Какво ли не съм видял. Толкова много нищета и така малко щастие. Не мислиш ли, че на обикновения човек е предопределено точно колко да поема от видяното и преживяното? Играех си с пръст по чашата, бележейки влажна следа от горния ръб до дъното є. – Вчера обеща да ми разкажеш за... Ротеифтен. Той се огледа. До нас долитаха откъслечни фрази от разговор. Слаб мъж с резлив глас разказваше на друг слаб мъж за преживяванията си на ферибота между Кинсарвик и Квандал. После започна да удря с юмруци по масата така силно, че чашите заподскачаха. Компаньонът му имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент. Ялмар Нюмарк отново ме погледна: – Наистина ли те интересува? – Абсолютно! – Добре тогава. Той се поизправи като зад трибуна. Но публиката му не бе многобройна и сниженият му, тих глас не стигаше дори до съседната маса. – Веум, ти на колко години беше, когато свърши войната? – На две или три. Не помня нищо. – Какво прави баща ти през войната? – Баща ми? Принадлежеше към огромното мнозинство на тези, които нищо не правеха. Продаваше билети в трамвая и по време на войната тъй, както преди нея, а и след това. В свободното си време четеше древноскандинавска митология, но идеите на нашите местни нацисти му бяха далечни. Мисля, че си беше просто един порядъчен социалдемократ. Почина, когато бях на четиринайсет години, и... – Добре. Не искам да възхвалявам собствения си принос, но аз бях между активните борци срещу фашизма. Още спорят кой пръв е подел съпротивителното движение, но тук, във Вестланд, то бе започнато от членовете на Работническата партия [2] и от комунистите начело с Педер Фюрюботн, когото познавах още отпреди войната. Баща ми бе майстор-дърводелец и аз отрано бях започнал да работя. Фюрюботн бе установил главния център на борбата във Валдреш, а аз се върнах отново в Берген, като загубих до голяма степен контактите си с тази група. Междувременно Съпротивата срещу хитлеристите се бе организирала и аз взех участие в доста драматични събития. Веднъж край Евангер... Отегчавам ли те? – Не, не, в никакъв случай. Продължавай! [1] Вестланд – област в Западна Норвегия. – Б. пр. [2] НРП – Норвежка работническа партия (соц.-демокпатическа партия). – Б. пр.

С призив всеки от вас да вземе участие в анкетата за нанотехнологиите http://nanopinion.eu/bg/%D0%BC%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5 Преди да започнем, нека да дефинираме нанотехнологиите: "Нано" означава "милиардна част". Един нанометър е много малка величина и е една милиардна част от метъра, или една милионна част от милиметъра. Затова наносветът е светът на атомите и молекулите. Когато говорим за нанотехнологии, ние имаме предвид просто структури и системи, които работят в нанометричен мащаб. Колко и какво знаете за нанотехнологиите? Колко запознати се чувствате с тази тема? Моля вземете участие в анкетата и ще имате възможност да участвате за награда.