Р. Теодосиев

Впечатляващо увеличение на фракталната структура на антените в отделна кристална златна люспичка. © Институт за изследване на светлината (Б.Хофман) – проект FIBLYS FP7 Енергетиката, науките за околната среда, медицината, безопасността на храните и транспорта са само някои от областите, които не просто са развити, а на практика са революционизирани от нанотехнологиите. А за да се използват нанотехнологиите по най-добрия начин, изследователите и фирмите се нуждаят от най-модерните и ефективни инструменти. Проектът FIBLYS и неговият пряк наследник, проектът UnivSEM, направиха голям пробив в тази област, като разработиха нанотехнологично устройство, което е „швейцарското ножче” на нанотехнологиите. То дава възможност на оператора да използва само един апарат за редица процедури, които преди изискваха редица апарати. Това пести време и пари, а също така премахва риска от замърсяване или окисляване на пробата при пренасяне от апарат в апарат. Проектът FIBLYS се координираше от Германия с партньори от Чешката република, Франция и Швейцария. Партньорът от Чехия е координатор на текущия проект UnivSEM. Интернет страница на проекта UnivSEM / Контакти

Азбестът в строителството е забранен в ЕС от 2005 г., но си остава неговото смъртоносно наследство. Според международната организация на труда (МОТ), до 100 000 работници умират всяка година в ЕС от професионални заболявания, като водещите са тези свързани с азбеста. Азбестът поразява строители и разрушители чрез наследените изолации, резервоари за вода, таванни плоскости, подови настилки и релефни стайни мазилки. Проектът ALERT разработи преносим азбестов детектор (ARAD), който може да стане животоспасяващ за работниците. Екипът разработва първият в света преносим детектор за азбестови влакна във въздуха, работещ в реално време. Очаква се този евтин инструмент, с размерите на ръчна бормашина, да даде възможност на строители и проучватели да проверяват за наличие на минерала при изграждане и събаряне на сгради. Проектът се координира от Обединеното кралство и включва партньори от Испания, Холандия, Великобритания, Италия и Естония. Интернет страница на проекта ALERT / Контакти

Морските инциденти от последните години рязко ни припомниха, че да евакуираме кораб в беда навреме и с успех, е трудна работа с голям риск от човешки жертви. © Ivan Cholokov / Dreamstime.com Проектът LYNCEUS (Линкей) в момента разработва нова мрежова радиотехнология, която ще позволи на корабната охрана, в случай на тревога, да вижда местоположението на всеки пътник с цел безопасна евакуация. За LYNCEUS е особено важно местоположението на хора зад борда: приложена е свръхмодерна безжична технология, вградена в умни спасителни жилетки. Иновативни продукти свързани с корабоплаването като спасителни жилетки и умни димни детектори, които сигнализират за изчезнали пътници, миниатюрни сензорни мрежи, UAV-монтиран радар и модерни системи за подкрепа при взимане на решение за евакуация са някои от продуктите, които ще се появят на пазара след завършването на проекта. Координатор на проекта е Кипър, участват още партньори от Гърция, Швейцария, Италия, Испания, Германия и Обединеното кралство. Интернет страница на проекта LYNCEUS

Любопитство, критично мислене, решаване на проблеми … - качества, важни за оформянето на мисленето на всеки бъдещ лидер, иноватор или предприемач. Амбициозният европейски проект FIBONACCI (ФИБОНАЧИ), взел назаем името на изключително талантливия италиански математик, има за цел да разпространява прилагането на изследователския подход в образованието по математика и природни науки в целия Европейски съюз. Изследователският подход в обучението насърчава студентите да търсят контакт с преподавателите, да задават въпроси, а не пасивно да възприемат информацията. По проекта вече е създадена мрежа от 60 висши учебни заведения, посветени на обучението на начални и прогимназиални учители. В този наистина общоевропейски проект участват 24 страни: Франция (координатор на проекта), Обединеното кралство, Испания, Австрия, Германия, Белгия, Швейцария, Финландия, Словения, Сърбия, Гърция, Естония, Люксембург, Румъния, Швеция, България, Дания, Полша, Ирландия, Нидерландия, Норвегия, Босна и Херцеговина, Република Македония, и Украйна. През декември 2013 г. проектът FIBONACCI получи наградата на френското правителство „Звезда на Европа”. Интернет страница на проекта FIBONACCI / Лауреати на наградата Звезда на Европа

Автор: Джералд Даръл Обем: 264 стр. Формат в мм.: 130х200 Издател: ИК "Колибри" Мека подвързия Дата на включване: 2014-02-08 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550 За книгата: Една вечер семейството на Даръл – майка му, брат му Лари и сестра му Марго, се е събрало в Лондон и, вкиснато от отвратителния английски климат, упреква писателя за това, че ги е осмял в първата си книга. Всеки твърди, че с другите членове на семейството са се случвали далеч по-забавни неща, които си е заслужавало да бъдат описани. Тогава Даръл им съобщава, че в следващата си книга смята да навакса пропуснатото. Така се ражда „Птици, зверове и роднини“, своеобразен „римейк” на „Моето семейство и други животни” и втора книга от знаменитата трилогия. Не по-малко смешна от първата, тя обогатява идиличната картина на райския остров, където любимецът на поколения читатели Джери Даръл научава все повече за света на животните и техните тайни. За автора: Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550 Откъс от книгата: През един топъл пролетен ден, син като перцето на сойка, нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото непрекъснато го обсипвах с въпроси – от момента на пристигането му, докато си тръгнеше. Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица. – А, ъъ! – каза той, като ми стискаше силно ръката. – Как си! Виждам, че сме улучили... ъъ... хубав ден за екскурзия. Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади. Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемони с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като направени от восък – човек имаше чувството, че само да доближи кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения. Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото – ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се бе проточило нещо като дебел кабел, загадъчно надарен със свой собствен живот. Като се вгледах по‑внимателно, открих, че кабелът е образуван от стотици малки прашни змийчета. Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето. – Аха! – каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. – Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета. Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона. – Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ... разбираш ли, се движат към езерото. Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки? – Ъъ... историята на змиорката – каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала – е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ... се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време учените се чудеха къде изчезват. Единственото нещо, ъъ... разбираш ли, което знаеха, беше, че те никога не се завръщат, а едни малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност. Той спря и замислено потри брадата си. – Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Там се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ... разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават ето като тези. Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение. – Изглежда, имат много ъъ... разбираш ли, силен инстинкт за родното място – каза Теодор. – Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали. Той спря, огледа се внимателно и после посочи с бастуна. – Пътешествието им е доста рисковано. Един керкенез, който летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, се спусна и отлетя, сграбчил в ноктите си гърчещо се кълбо змиорки. Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители – ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти. На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо – кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближихме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше какви ли не загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът. В застоялите виненозлатисти води се криеше цяла миниатюрна джунгла. По дъното дебнеха ларвите на водните кончета, хитри като тигри хищници, които бавно се промъкваха през остатъци от безброй миналогодишни листа. Черните попови лъжички, гладки и лъскави като сладник, се забавляваха в плитчините и наподобяваха стадо дебели хипопотами в африканска река. Многоцветни рояци от микроскопични животинки трептяха и пъплеха като ята екзотични птици в зелените водораслови гори, а в мрака на корените вечно гладните тритони и пиявици се извиваха като огромни змии. Ларвите на ручейниците, във влакнести одежди от клонки, приличаха на мечки, току-що станали от сън. Те пълзяха с премрежени очи през позлатените от слънцето хълмове и долини от мека черна тиня. – А, ето това тук е доста интересно. Виждаш ли това, ъъ... това нещо, подобно на личинка? То е ларвата на нощната пеперуда порцеланова огневка. Всъщност май имаш една в колекцията си. Какво? Казват се порцеланови огневки заради характерните фигури по крилете си... те наподобяват печатите, които грънчарите слагат на... ъъ... разбираш ли, много хубав порцелан – Споуд. Порцелановата огневка е една от малкото нощни пеперуди с водни ларви. Ларвите живеят под водата, докато... ъъ... наближи да се превърнат в какавиди. Интересното при този биологичен вид е, че има... ъъ... ъъ... нали разбираш, два вида женски. Мъжкият, разбира се, има напълно развити крила и лети, когато се излюпи, и ъъ... същото се отнася за единия вид от женските. Когато се излюпят, ъъ... женските от другия вид нямат крила. Те продължават да живеят под водата и използват краката си, за да плуват. Теодор направи още няколко крачки по калния бряг, вече изсъхнал и напукан като парчета юфка. От малката върба излетя като син фойерверк земеродно рибарче, а една рибарка се спусна откъм средата на езерото и плавно се зарея на грациозните си сърповидни крила. Теодор потопи сакчето си в пълната с водорасли вода и започна да го движи леко напред-назад, като че галеше котка. После го вдигна нависоко и най-внимателно разгледа през лупа мъничката бутилчица, която висеше на сака. – Ъъ, да, няколко циклопса. Две ларви на комари. Аха, това е интересно. Виждаш ли, тая ларва на ручейник си е направила обвивката изцяло от черупки на охлювчета. Тя е, нали разбираш... извънредно красива. Ах, ето! Тук имаме, мисля... да, да, ето няколко ротатории. В отчаян опит да не изоставам в усвояването на това богатство от знания, попитах какво представляват ротаториите и Теодор ми каза да погледна през лупата в малката бутилчица, където видях дребни трепкащи и гърчещи се същества. – Ранните естественици са ги наричали колеловидни животни заради странните им реснички, разбираш ли? Движат се по много особен начин, тъй че изглеждат почти като... ъъ... разбираш ли... ъъ... ъъ... като колелца на часовник. Когато следващия път ми дойдеш на гости, ще ти ги покажа под микроскопа. Действително са много красиви същества. Тия тук, разбира се, са женски. Естествено, попитах защо трябва всичките да са женски? – Това е едно от интересните неща при ротаториите. Женските снасят неоплодени яйца... ъъ... тоест снасят яйца, без да са имали допир с мъжки ротатории. Ъъ... ъъ... разбираш ли, нещо като кокошките. Но разликата е в това, че от яйцата на ротаториите се излюпват други женски, които на свой ред снасят повече яйца, от които... ъъ... отново се излюпват женски. Но понякога женските снасят по-малки яйца, от които се излюпват мъжки. Ще видиш под микроскопа, че женската има – как да кажа – доста нежно тяло, храносмилателен канал и така нататък. Мъжкият е устроен много по-просто. Друго интересно нещо – Теодор продължаваше с наслада да разказва чудесия след чудесия – е, че понякога ъъ... разбираш ли, когато лятото е горещо или нещо такова и има вероятност езерото да пресъхне, те се спускат на дъното и се обвиват в нещо като твърда черупка. Това е своеобразна летаргия, защото езерото може да пресъхне за... ъъ... ъъ... да кажем седем-осем години, и те просто ще си стоят там в прахта. Но щом падне първият дъжд и напълни езерото, те пак се съживяват. Продължихме да вървим по брега, прокарвайки сакчетата си през балонообразните купчинки жабешки яйца и навързаните като огърлици яйца на краставите жаби. – Ето... ъъ... ако вземем лупата, ще видиш една изключително нежна хидра. Под лупата се открои мъничко късче от водорасло, за което бе прикрепено дълго, тънко стълбче с цвят на кафе, завършващо с много виещи се нежни пипала. Докато наблюдавах, един закръглен циклопс, който старателно носеше две големи и явно тежки торбички с розови яйца, доплува с няколко стремителни тласъка прекалено близо до виещите се ръце на хидрата и беше незабавно погълнат. Преди да изчезне напълно, той направи няколко отчаяни напъна да се измъкне. Знаех, че ако наблюдавам продължително, ще видя агонията на още циклопси, поглъщани бавно и сигурно и придвижвани като движеща се издутина към вътрешността на хидрата. Палещите лъчи на издигналото се в зенита си слънце ни напомниха, че е време за обяд. Върнахме се под нашите маслинови дървета, обядвахме и пихме от джинджифиловото си питие. Наоколо се носеше сънливото цвъртене на новоизлюпените цикади, което наподобяваше звуците на цитра, и нежното въпросително гукане на гугутките. – На гръцки – каза Теодор, докато методично дъвчеше сандвича си – гугутката се казва декаоктур – осемнайсетгодишен, нали разбираш. Разправят, че когато Христос...ъъ... носел кръста към Голгота, един римски войник, като видял колко е изтощен Той, му дожаляло за Него. Край пътя имало една стара жена, която продавала... ъъъ... нали разбираш... мляко и, значи, римският войник отишъл при нея и я попитал колко иска за чаша мляко. Тя отговорила, че чашата ще струва осемнайсет монети. Обаче войникът имал само седемнайсет. Той... ъъ... нали разбираш... молил жената да му даде чаша мляко за Христос за седемнайсет монети, но жената алчно настоявала за осемнайсет. И, значи, след като Христос бил разпнат, старата жена се превърнала в гугутка и била прокълната до края на дните си да повтаря дека-окто, дека-окто – осемнайсет, осемнайсет. Ако някога се съгласи да каже дека-епта, седемнайсет, ще възвърне човешкия си облик. А ако се заинати и каже дека-еннаеа, деветнайсет, ще настъпи краят на света. В прохладната сянка на маслините мъничките мравки, черни и лъскави като хайвер, събираха трохите по опадалите миналогодишни маслинови листа, изсъхнали, обагрени в ореховокафяво и банановожълто, с накъдрени като бисквити краища. По склона зад нас минаваше стадо кози под скръбния звън на хлопатара на козела водач. Чувахме хрупането на козите, които безразборно унищожаваха всеки попаднал им свеж лист. Водачът дойде при нас и ни загледа със зли жълти очи, като сумтеше и въздишаше дълбоко. Дъхаше на мащерка. – Не трябва, ъъ... нали разбираш, да ги оставят без надзор – каза Теодор и леко побутна козела с бастуна си. – Козите нанасят повече вреда на околната растителност, отколкото почти всички други животни. Козелът избля язвително и се отдалечи, послушно следван от целия си пакостлив отряд. Полежахме около час, докато ни се смели храната, отправили поглед през сплетените маслинови клони нагоре към небето, нашарено с мънички бели облачета, подобни на отпечатъци от детски пръстчета по син заскрежен зимен прозорец. – Е... – каза накрая Теодор и стана, – мисля, че може би трябва... разбираш ли, просто да видим какво може да ни предложи отвъдната страна на езерото. И така, още веднъж започнахме да обикаляме бавно брега. Епруветките, бутилките и бурканите ни постепенно се изпълниха с блясъка на микроскопични животинки, а картонените и тенекиените ми кутии и чанти – с жаби, малки водни костенурки и много бръмбари. – Предполагам – каза накрая Теодор, поглеждайки към залязващото слънце, – предполагам... нали разбираш, че трябва да си тръгваме. С мъка метнахме на гръб вече съвсем натежалите колекционерски чанти и се отправихме към къщи, капнали от умора. Роджър подтичваше пред нас, изплезил език като розово знаме. Щом стигнахме във вилата, разквартирувахме улова си. После седнахме да си починем и да обсъдим свършената пред деня работа, изпихме огромни количества силен топъл чай и се натъпкахме със зачервените горещи кифлички, които мама току-що бе извадила от фурната. Веднъж отидох на езерото без Теодор и съвсем случайно хванах животинче, за което отдавна мечтаех. Като извадих мрежичката си от водата и внимателно заразглеждах заплетената маса водорасли, неочаквано открих, че в тях се е спотаил паяк. Възторгът ми нямаше граници, защото бях чел за това интересно същество, известно като един от най-необикновените видове паяци в света поради съвсем своеобразния му начин на живот във водата. Беше дълъг около половин инч и имаше неясно изразени сребристи и кафяви петна. Победоносно го сложих в една тенекиена кутия и внимателно го занесох вкъщи. Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да изучи всички клонки и водорасли, преди да си избере място за строеж на жилище. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550

Представянето беше много добро! Ето малко за книгата из медиите: http://www.mediapool.bg/svetat-za-balgarskiya-voin---unikalen-dokument-za-vazkrasnalata-prez-xix-vek-bulgaria-news212357.html http://books.actualno.com/Svetyt-za-bylgarskija-voin-news_2957.html http://www.focus-news.net/opinion/2014/02/09/27241/dimitar-dimitrov-knigata-svetat-za-balgarskiya-voin-izpalnyava-edin-dalg-kam-tezi-koito-sa-se-zhertvali-za-stranata-ni.html http://www.focus-news.net/news/2014/02/09/1881960/ Браво за положеният труд! Тази книга трябва да я има във всяко българско семейство! Очакваме следващата книга...

Най-висшият възможен етап в моралната култура е, когато осъзнаваме, че трябва да контролираме мислите си. Чарлз Дарвин Едно филмче за Дарвин http://www.youtube.com/watch?v=ptV9sNezEvk

Прикачвам ви поканата за премиерата на "Светът за българския воин" (книга първа) на Димитър Димитров. Представянето ще се състои на 10 февруари (понеделник) от 17.30 часа в "Централен военен клуб", зала 1, бул. "Цар Освободител" 7.

IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41429 Aвтор: Алберто Анджела Обем: 424 стр. Формат в мм.: 145х215 Издател: ИК "Колибри" Мека подвързия Дата на включване: 2014-01-17 Книгата Cлед „Един ден в древен Рим” (ИК „Колибри”, 2010), където разказва за живота на столицата на Римската империя по времето на Траян, Анджела ни предлага книга за самата огромна империя от същия период – II в. сл.Хр. Проследявайки пътешествието на една сестерция, която минава от ръка на ръка, авторът ни отвежда в Лондон и Париж, в Испания и Египет, в Индия и Месопотамия и, разбира се, в Рим, откъдето тръгва и където се завръща. Научаваме как са се секли монети, как се е добивало злато, как са се правили хирургически операции, какви вицове са си разправяли римляните, как са се забавлявали. Добиваме панорамен поглед върху необозримата територия, на която е протекла първата глобализация в историята на човечеството с единна валута, единен първи език – латински, но и запазени местни езици, с единни закони, но и запазени местни традиции. Запознаваме се с един свят по-жесток, но и в някои отношения по-справедлив от нашия. Ето как ни въвежда в него Анджела: Погледнете някоя карта на Римската империя от времето на нейната най-голяма експанзия. Това, което поразява най-много, е обширността ѝ. Простира се от Шотландия до Кувейт, от Португалия до Армения. Какъв е бил животът тогава? Какви хора са обитавали градовете ѝ? Как са успели римляните да създадат такава огромна държава, обединявайки толкова различни народи и страни? Целта ми е именно тази – да ви поведа на голямо пътешествие из Римската империя и да се постарая да отговоря на всичките ви въпроси. Авторът Алберто Анджела (1962) е италиански палеонтолог, журналист, документалист и блестящ популяризатор. От дете обикаля света с баща си, известния телевизионен журналист Пиеро Анджела, научава няколко европейски езика и придобива огромна космополитна култура. Автор е – съвместно с баща си и самостоятелно – на десетина научнопопулярни труда, сътрудничи на вестниците „Ла Стампа“, „Айроне“, „Епока“, води предаването „Одисей“ по италианската телевизия RAI. Алберто Анджела - „IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя“ Тя върви бързо из сокаците, промушвайки се между хората. Забулила е лицето си, за да не бъде разпозната. Елегантна и изискана жена с благородни обноски. Пръстите на ръцете й са дълги и тънки, с добре поддържани нокти. Ръце, които никога не са работили. Не е на мястото си тук, в Субура, народния квартал на Рим, където няма нито коприни, нито мрамори, а само глад и бедност. С гъвкавостта на котка избягва контакта с хората, но не й е лесно. Разминава се с беззъби месари, нарамили на раменете си говежди бутове, с дребни жени, дебели и нервни, които говорят високо, с обръснати роби, със съсухрени мъже с онази типична смрад на занемарената лична хигиена, с деца, които тичат. Трябва и да внимава къде стъпва. Пълни с нечистотии вади замърсяват уличката и от локвите пият вода рояци мухи, които босите крака на минувачите се мъчат напразно да прогонят. Някакъв женски глас, писклив и възбуден, стига до нея отдясно. Отвъд тази порта явно има кавга. Няма време да надникне, защото пърхането на кокошка я кара да погледне на противоположната страна, където вижда дюкян с купчина дървени клетки, пълни с птици, от които се носи невъзможната да се обърка с друго миризма на курник. Жената върви бързо, сякаш иска да бъде колкото се може по‑кратко време на тази улица, и минава пред седнал старец. Той вдига глава, когато усеща не толкова милувката на туниката й върху коляното си, колкото уханието на свежия парфюм, носещ се от нея. Напразно очите на мъжа, едното от които е побеляло, се опитват да видят тази „фея“... Здравото забелязва само ръба на воал да плува във въздуха и да се скрива зад завоя. Стигнахме – точно това е мястото. „След като завиеш зад ъгъла, продължи по улицата надолу, но преди да отидеш до края й, ще видиш параклисче – мъничко храмче, закачено на стената. Отсреща ще забележиш вход със стълбички, които слизат надолу. Там ще я намериш“, й беше казала нейната стара акушерка. Младата жена се колебае. Входът наистина е малък и тъмен. Стълбичките свършват в мрак... Оглежда се наоколо – вижда само стените на много високи сгради в пълна разруха, строени за обикновените хора от народа. Стените са олющени, с петна от влага и мръсотия, прозорците са със счупени панти, балконите изглеждат застрашени от срутване, виждат се висящи въжета... „Но как живеят хората така?“, пита се тя. И после: „Какво правя аз тук?“. Отговорът е пред нея, в онзи тъмен вход. Среща погледа на стара жена със смачкана туника и майчинска усмивка, която се показва от един прозорец и й кима одобрително, сякаш е разбрала защо се намира там, и иска да й вдъхне увереност. Кой знае колко такива е виждала да идват при нея. Жената въздиша дълбоко и влиза. Почти веднага я блъсва острата миризма на нещо, което се готви или загаря, но не може да разбере какво. Усеща само атмосфера, която й напомня за ада. Значи, точно това е мястото, което търси. Сърцето й бие силно и й се струва, че го чува в тишината и сумрака. Прави пак няколко крачки... Внезапно от тъмнината изплува лицето на жена. И тя подскача от уплаха. Това е магьосницата. Видът й е на жена от народа, дебела, едра, със занемарена коса, осеяна от бели косми. Поразяват черните й проницателни очи и преди всичко погледът й – решителен и уверен. „Всичко ли е в теб?“ Новодошлата й подава навито на руло платно. Тя понечва да го вземе, после стиска ръцете й и я привлича към себе си. „Мъртъв ли го искаш?“ Очите й поглъщат тези на младата, която кима уплашено. Магьосницата, вече осведомена, трябва да извърши ритуал, за да изчезне мъжът, за когото клиентката е омъжена по решение на родителите й. Той е насилник, редовно я бие. А тя отдавна е намерила утеха в друг. Между двамата е пламнала голяма любов. Сега прибягва до магията, за да потърси разрешение на проблема си. Магьосницата разгъва платното – вътре има косми и нокти от мъжа, които младата жена е донесла от къщи. Започва да подготвя ритуала. Ще трябва да направи статуетка от брашнено тесто, като я напълни с „части“ от мъжа, който трябва да бъде поразен. Естествено, най‑напред иска да й бъде заплатено. Младата жена изважда кожена кесийка с пари и я подава. Тя я отваря и поразтърсва, за да види съдържанието. Усмихва се, парите са много. Обръща се и я скрива в малка люлка, закачена на тавана с ленти. В нея има момиченце, което спи. Магьосницата нежно го разлюлява. Сигурно е на трийсет и пет‑четирийсет години, но повехналото й тяло и занемареният й вид я състаряват. Мястото, където живее, е тъмно, мръсно. Светлината идва най‑вече от запаленото огнище. Над него виси малка тенджера със странна смес, която ври. Тя издава острата миризма, която младата жена бе усетила на влизане. Вероятно е любовен еликсир или напитка, която магьосницата приготвя за някой клиент. Такива тенджери, наречени caccabus, са типични инструменти на тези жени от простолюдието, които приготвят както лекове от растения, така и, при нужда, магически питиета (ако искате, наречете ги „вещици“), както разказва и Вергилий. Тенджерата caccabus ще остане през годините свързана с образа им. Стереотипният образ на вещицата е на застаряла жена, която е загубила всякакво очарование (дори е направо грозна), не е богата, облечена е с извехтели дрехи, живее в бедни квартали, със сигурност не в палати, и приготвя отрови. Ето откъде започва всичко – от определен вид жени от простолюдието, които във всички епохи (не само в римската) са се посвещавали на гадаене и врачуване, възползвайки се от доверчивостта на обикновените хора, от техните слабости и преди всичко от тяхното страдание. Затова кесийките със сестерции, драхми, флоринти, шилинги или... евра, попаднали в техните ръце, в продължение на векове и хилядолетия са представлявали едни от най‑противните и най‑малко наказвани от властите обири. Така е и в Рим по времето на Траян. Статуетката е готова. Прилича на мъж, виждат се дори гениталиите. Върху тялото жената издълбава в още мекото тесто магически думи, които вероятно само тя може да изтълкува. После, след цяла поредица от ритуали и заклинания, произнесени на глас, за да призове подземните божества, статуетката е поставена с главата надолу (в символична позиция) в оловен цилиндричен контейнер, който на свой ред е пъхнат в други два по‑големи. Тази „матрьошка“ за проклятия бива запечатана с восък, а отгоре й магьосницата издълбава с нож формули и свещени фигури на злото. После със запотено лице вдига контейнера високо, като го „сграбчва“ с върха на ноктите си. Рецитира пак някакви заклинания и накрая го подава на клиентката. „Върви, казва й, знаеш къде да го сложиш.“ Младата жена поема контейнера. Размерите му са колкото на голям буркан, но тежи много заради оловото. Увива го в парче плат и излиза, без да поглежда повече магьосницата. На улицата светлината е различна. Въпреки че в сокаците на Рим лъчите не докосват земята, тя разбира, че слънцето е преминало от другата страна на покривите. Кой знае колко време се е забавила с магьосницата... Сега трябва да бърза. На следващия ден жената, с извинението, че отива да посети някакъв роднина, излиза от града заедно със старата акушерка. Вървят по Фламиния. От дясната му страна се издигат жълтеникави зъбери, изцяло покрити с дървета. Това е colle, хълм, релеф, оцелял в модерната епоха и който днес подслонява квартала Париоли в Рим. Сега мястото е напълно урбанизирано, но ивица от тогавашната растителност все още съществува. Непокътната е в градския център и е един от многото зелени острови на столицата. Дърветата, които автомобилисти и пешеходци гледат разсеяно, в действителност са преки наследници на онези, които растели в една от свещените гори през римската епоха. Двете жени вървят по добре отъпкан път, който се отделя от Фламиния и води към вътрешна долинка на въпросния хълм. Свещената гора е навсякъде около тях. Мястото е много красиво. Съвсем тихо е и се чува пеенето на птичките. Напълно различно е от хаоса в Рим. Около долинката, между дърветата, се виждат пещери, посветени на нимфите. Тази гора е неприкосновена. Тежко на този, който отреже растение или отсече дърво. Тук горите са като храмове за римляните. Дори в незащитените области трябва да се внимава, преди да се посегне на тях. Римляните мислели, че под кората на дъбовете живеят нимфи и хамадриади, които са свързани с живота на растението. Затова трябвало жрец да извърши необходимите ритуали, за да ги накара да се отдалечат, преди дървото да бъде отсечено. В центъра на долината, там, където тя се разширява в равна полянка, блика естествен извор. Около него е издигната голяма структура от тухли с централен басейн, който събира водата му, и други два странични, където вярващите докосват свещената течност. Този извор е посветен на божество със странно име – Анна Перенна. Не става въпрос за личност, както името би могло да ни накара да мислим. Това е божеството, отговорно за протичането на годината и за нейното непрекъснато обновяване. Не случайно Annare perennereque commode, тоест нещо като „Да изживееш прекрасна година от началото до края“, е едно от пожеланията, които римляните си отправят от време на време, и най‑вече за Нова година. Да, кога е Новата година за римляните? В императорската епоха тя е на първи януари. Докато през републиканската била на (прочутите) мартенски Иди, тоест на 15 март. Хиляди хора идват да я празнуват тук, около свещения извор на Анна Перенна. Според древните автори сцените са били впечатляващи. И така, представете си, мъже и жени в дълга колона излизат от град Рим и идват тук, за да пируват, да пеят, да се забавляват. Масите се поставят покрай пътя Фламиния, но почти всички се излягат на тревата, като на колосален пикник. Пеят, танцуват, напиват се (някои наздравици се оказват невъзможни – купа вино за всяка година, която още искаш да живееш...). Всичко много напомня на нашата Нова година. Всъщност празнуването е дори по‑крайно – прилича наистина на Октоберфест на Античността. А в действителност е и нещо повече... Ако вярваме на Овидий, празникът е много весел и с ясно изразен еротичен характер. Пие се и се прави секс. Овидий разказва, че жените разпускат косите си и запяват песни с неприкрити еротични намеци. Всъщност празникът има смисъл на инициация и много момичета загубват девствеността си точно на този ден. В атмосфера, напомняща Удсток, двойките се излягат на тревата или се подслоняват под импровизирани навеси, направени от клони, тръстики и тоги. Има учени, които смятат, че някои фрагменти от дърво, намерени в централния басейн на извора, са именно части от тези набързо сглобени навеси. Изворът е открит по време на строежа на подземен паркинг и при разкопките, извършени от професор Марина Пираномонте от Археологическата дирекция на Рим, са се появили много предмети, хвърляни във водата като дарове. Например многобройни яйца (символ на плодородие и плодовитост), както и шишарки (символ на плодовитост, но и на непорочност). Намерени са и предмети, предизвикали любопитството на археолозите, които изобщо не са свързани с култа на Анна Перенна, а с магическите ритуали и магиите. От разкопките са излезли на бял свят един прекрасен caccabus, („тенджерата“ на вещиците) и поне петстотин монети, които римляните хвърляли на важни и свещени места, както мнозина правят и днес. И както и в нашето съвремие, те никога не са монети с голяма стойност – преди всичко асове, равни на четвърт сестерция (около 50 днешни евроцента). Намерени са цели седемдесет светилника и което е странно, почти всичките нови. Защо в различните епохи да се носят дотам, извън Рим, толкова много нови лампи и после да се хвърлят в извора? Както Овидий, така и Апулей подробно описват ритуалите на магьосниците от Античността. Те почти винаги се изпълнявали нощем, следователно светилниците били съществен елемент било за маговете, било за клиентите. И се изисквало да бъдат нови. Твърде е вероятно откритите там да трябва да се свържат с някакъв ритуал за магия или чародейство, а не с култа на Анна Перенна. Още повече че шест от тях са запазили проклятие, издълбано върху оловото във вътрешната им част. Въпросът с проклятията (defixiones) e интересен, защото в басейна са намерени общо двайсетина. Става въпрос за малки „листове“, пластинки от олово. Оловото е ковък метал и не се разяжда, ето защо бил предпочитан пред други материали. Върху малка и много фина пластинка се издълбават магически формули срещу някого, после пластинката се сгъва и се пъха в гроб, кладенец, река или извор (като този на Анна Перенна). Всъщност се смята, че тези места са в тясна връзка с реката от подземния свят или с подземните божества, които ще осъществят проклятието. Любопитното и до известна степен забавното е, че между формулите и магическите букви (characteres) се чете името на жертвата, повторено много пъти или допълнено с много подробности (живее еди‑къде си, работи еди‑какво си и т.н.), за да се „превиши дозата“ и за да не може подземното божество да обърка човека, поразявайки някой невинен. Малко като с наемните убийци. Но кои били жертвите? На едно от откритите defixiones например се вижда издълбана фигура на мъж и после името му (Сура) и неговата длъжност – може би съдия. Препоръчва се на подземните божества да му избодат очите, първо дясното и после лявото (!), защото: „Qui natus est da vulva maledicta...“ Това, с което се прочува откриването на извора на Анна Перенна, е намирането на седем (непокътнати) малки човешки фигурки, използвани за магически ритуали – еквивалента на кукличките вуду. Точно това, което видяхме да извършва магьосницата. Лабораторните анализи показват, че са изработени от брашнено тесто и мляко. Само една е направена от восък. Виждат се добре очите, устата, гърдите или мъжкия полов орган, в зависимост от случая. Поне при една от тях краката са пречупени умишлено. Тези толкова деликатни статуетки са се запазили, защото, веднъж хвърлени, те всички са се разположили на дъното на басейна, където постепенно потънали в слой от глина. Тъй като в нея няма кислород, тя е попречила на бактериите да действат и да разрушат статуетките през вековете. Контейнерите до един са от олово и са винаги три един в друг. Със сигурност повторението на числото три има магически смисъл. За „гръбначен стълб“ на статуетките служи кост, върху която в поне един от случаите са отбелязани латински букви. Това съвпада с препоръките на прочутите гръцки магически папируси, които описвали всичко това. Наблюдавайки обаче статуетките, откриваме следи и от други ритуали. Върху една от тях са издълбани магически букви по тялото и дълбок отвор на главата. Лесно можем да си представим какъв е бил желаният ефект върху жертвата. Статуетката, която изненадва най‑много, е тази на човек, обвит от спиралата на голяма качулата змия, която го хапе по лицето. В помощ на „хватката“ на змията е поставена метална пластинка, която обгръща жертвата. Сякаш това не стига, втора метална пластинка с проклятия е закована върху тялото. Един от пироните пробива пъпа, другият стъпалата. Вероятно всичко това има символично значение. Трябва да са били изключително много римляните, които са прибягвали до този вид практики. За това говори фактът, че контейнерите се произвеждали серийно. Следователно заинтересованите ги купували и ги носели на магьосниците. Общо взето, зад тези предмети се криела процъфтяваща търговия и се въртели много пари. Разучавайки начина на затваряне на един от контейнерите, запечатан със смола около „тапата“, изследователите забелязали пръстови отпечатъци. Предметът бил занесен на техниците от научната полиция и станало ясно, че ръката, затворила капака, е била малка, следователно на много млад човек или... на жена! Сякаш за да потвърди онова, което ни разказват древните за магьосниците. Младата жена и старата акушерка се приближават до извора. Оглеждат се. Наоколо няма никого. С бързи движения акушерката развива парче платно, хваща цилиндричния контейнер и го хвърля високо над извора. Цилиндърът изчезва от погледа и след миг на очакване се чува как пада във водата. Двете жени се споглеждат и се усмихват... Изворът на Анна Перенна продължава да бъде опорна точка на култа, свързан с плодовитостта, с благопожеланията, с празника на Нова година още дълго време, поне до III в. сл. Хр. После тази религиозна традиция постепенно се видоизменя и към IV–V в. е все повече „замърсявана“ от потайни практики с контейнери и проклятия, свързани с различни суеверия. Това деградиране се дължи на затварянето на извора (император Теодосий забранява езическите култове), но е и отражение на упадъка на ценностите в римското общество, вече близко до колапс. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41429

Сдружение за дива природа БАЛКАНИ ви кани да отбележим заедно 2 февруари (02.02) – Световният ден на влажните зони (и 22 години от основаването на СДП БАЛКАНИ) Влажните зони са едни от най-важните ни природни богатства. Това са територии, в които водата покрива почвата или присъства в повърхностния й слой, целогишно или сезонно. Влажните зони са дом на редки животни и растения. Влажните зони имат важна роля и в предпазването от наводнения, като поемат и задържат голяма част от повърхностните води. През XX век у нас, а и в световен мащаб голяма част от тях са били пресушени или силно изменени. Днес тези екосистеми заемат едва 0,1% от територията на България и са сред най-важните за опазване обекти. Повече за влажните зони може да научите от портала за влажните зони. Каним ви на 2 февруари (неделя) заедно да се потопим в света на влажните зони в Центъра за опазване на влажните зони „Драгоманско блато” в гр. Драгоман. Започваме в 11:00 ч.: 11:00 – 12:00 ч. представяне на Център за опазване на влажните зони „Драгоманско блато” и Сдружение за дива природа БАЛКАНИ; Да научим за влажните зони, Драгоманското и Алдомировското блато (презентация ипрожекции на филми) 12:00 - 13:00 ч. образователни занимания за деца и родители на тема влажни зони (опознаване обитателите на блатото и естествените процеси, рисуване, пантомима, оригами и много други интересни и вълнуващи занимания за малки и големи) 13:00 – 14:00 ч. разходка по мостчетата на блатото При подходящо време за ентусиастите сме подготвили по-продължителна разходка в района. Походът ще има природозащитна цел. Облечете се топло и си приготвите туристически обувки. Предвиждаме да походим 4 часа. Ако искате да научите за живота на блатата, желаете вашите деца да се запознаят чрез игри и забавление с вълшебния свят на влажните зони или копнеете да се разходите за няколко часа, очакваме ви на 2 февруари в 11:00 ч. в гр. Драгоман! Повече информация за събитието тук>> и линк за фейсбук>>. Пишете ни на имейл dragoman@balkani.org, за да потвърдите Вашето присъствие!

Известният физик Стивън Хокинг публикува нова кратка статия, в която допуска, че черните дупки в действителност не съществуват по начина, по който ние сме свикнали за мислим за тях. Според първите реакции "Съхраняване на информацията и прогнозиране на черни дупки" (Information Preservation and Weather Forecasting for Black Holes) има потенциал да се окаже революционна идея. Статията заема само две страници и половина плюс цитирана литература от една страница. Според класическата теория от черната дупка не може да излезе никаква енергия или информация. Но принципите на квантовата физика казват, че може, разказва електронното издание Verge. Това противоречие от години поражда спорове сред физиците. В статията си Хокинг предлага възможно решение на този парадокс - черните дупки не поглъщат непрекъснато енергия и информация, а я изхвърлят обратно във вселената, но в изкривена и неразпознаваема форма. Традиционно се смята, че около черните дупки се оформя т.нар. хоризонт на събитията - граница, отвъд която от гравитационните сили на безкрайно уплътняващото се ядро на дупката не може да се измъкне дори светлината. "Хоризонт на събитията" е математически извод от общата теория на относителността на Алберт Айнщайн, дефиниран от германския астроном Карл Шварцшилд в писмо до известния физик от края на 1915 г. - по-малко от месец след публикуването на теорията. Сега Хокинг предлага идеята за една подвижна граница, за един хоризонт, който извършва флуктуации в зависимост от квантовите ефекти. Терминът, който физикът от Кеймбридж употребява, е apparent horizon, което в свободен превод може да се нарече "видим", "очевиден", "логичен", "разбираем" хоризонт. В тази граница се задържат материя и енергия, преди да бъдат освободени обратно във вселената в деформирана форма, обяснява и списание "Нейчър". "Няма измъкване от класическата теория за черните дупки", казва Хокинг пред списанието. Но квантовата теория "позволява енергията и информацията да се измъкнат от черна дупка". Физикът признава, че едно цялостно обяснение на този процес ще изисква теория, успешно комбинираща гравитацията с другите основни сили във вселената - цел, убягваща на науката вече близо век. "Правилното третиране (на проблема) остава загадка", допълва Хокинг пред "Нейчър". Статията му е качена на 22 януари в сървъра arXiv, съдържащ материали преди публикация, и все още не разполага с научно рецензиране от независими оценители (т.нар. peer review). В текста се казва, че той е породен от скайп разговор в института за теоретична физика "Кавли" в Санта Барбара, щата Калифорния, през август 2013 г. Хокинг се опитва да разреши проблем, известен като "парадокс на огнената стена на черната дупка", дефиниран преди две години от екипа в "Кавли" на Джоузеф Полчински. Става дума за противоречие, засягащо предполагаема ситуация, в която астронавт пада в черна дупка. По логиката на квантовата физика би трябвало човекът веднага да изгори на този предел в "огнената стена" от мощна радиация. Но съгласно теорията на относителността астронавтът не би трябвало да усети кога е прекосил "хоризонта на събитията" и би трябвало постепенно да започне да се разтяга като спагети, докато бъде смазан в ядрото на черната дупка. Иначе казано, за Айнщайн "хоризонтът на събитията" като ясно очертан предел е несъществен въпрос, такава граница по-скоро не съществува, т.е. няма къде да възникне въпросната "огнена стена". Сега Хокинг просто отстранява допускането за определящата роля на "хоризонта на събитията", защото смята, че квантовите ефекти около черната дупка карат време-пространството да се променя толкова неудържимо, че просто няма къде да се оформи такава рязка граница. "Отсъствието на "хоризонт на събитията" означава, че няма черни дупки - в смисъла на състояния, от които светлината не може да се измъкне към безкрайността", пише Хокинг. Неговият "очевиден хоризонт" може да се разпада и не е изключено "по принцип всичко да може да излезе от черна дупка", но Хокинг не дава подробни обяснения в тази посока. Първите реакции на негови колеги са, че новата теоретична конструкция на известния физик по-скоро усложнява нещата и повече поражда въпроси, отколкото да дава отговори. Ако физикът е прав в новата си идея, възможно е и изобщо да не съществува такова нещо като ядро на черната дупка, а само да се случва временно задържане на материята и уплътняването й към центъра - но не и струпването й в една точка. Така материята не е унищожена, но е деформирана до такава степен, че когато бъде изхвърлена обратно във вселената под формата на т.нар. радиация на Хокинг, тя е толкова различна като форма, че почти не може да се познае какви са били обектите някога. Източник: http://www.dnevnik.bg/tehnologii/2014/01/26/2228178_stivun_hoking_predloji_revoljucionno_novo_tulkuvane_na/?ref=miniurl Очаквайте повече в новият брой на списание "Българска Наука"

Най-после може би сме на път да разкрием мистерията на раждането на свръхмасивните звезди:http://www.sciencedaily.com/releases/2014/01/140127141756.htm?goback=.gde_4380246_member_5833736190569775104#%21

Когато законът за енергийната ефективност се приема в САЩ през 2007г., една от законовите наредби е евентуалното премахване на една „икона на живота“ през 20-ти век: познатата (но пословично неефективна) крушка с нажежаема жичка, която харчи 90% от енергийния си разход за топлина, не за светлина. В отговор консервативните анализатори се хвърлят да протестират, твърдейки, че законът ще унищожи свободния пазар, ще разури потребителите и ще съсипе самата същност на Американския живот. В последствие много хора чуха редица необосновани истории за ефекта от премахването на крушките с нажежаема волфрамова жичка, за да произвеждат светлина и за опасностите на компактните флуоресцентни лампи (CFL) и светлоизлъчващите диоди (LED). Ето няколко факта, които осветляват някои от по-омразните митове, които се разпространяват в днешни дни. Цялата статия: http://www.chitatel.net/zabranata-na-krushkata/

Технологии за развиващи се икономики или ритник за силен старт Статията е публикувана в бр. 1, 2013 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET ), което се издава от Съюза на физиците в България. Автор: Т. Федър Мартин Фишър е впрегнал ума си в използване на съотносими технологии и така улеснява микропредприемачи в Източна Африка. Петрол, военните или университетска наука? Мартин Фишър, току-що приключил своята докторантура по теоретична и приложна механика в Станфордския университет, не е особено вдъхновен от перспективата за кариера в някоя от тези изследователски области и се втурва през 1985 г. в битката с бедността в развиващите се страни. Appropriate Technologies for Enterprise Creation - благотворителната организация, на която става съосновател, създава и продава инструменти в източната част на Африка. Днес в Кения, където организацията започва дейността си и където се е интегрирала най-дълбоко, приходите от целия бизнес, свързан с технологиите на ApproTEC, надхвърлят 0,5% от брутния вътрешен продукт. Докторантските изследвания на Фишър са върху използване на акустиката за измерване на напреженията в алуминиеви сплави. „Разбира се, причината хората да проявяват интерес, е, че остатъчният стрес предизвиква разпространяването на пукнатини. Строителите на самолетни крила могат да се възползват от подобни диагностични методи, тъй като пукнатините заради умора на материала са сериозен проблем", казва той. Според него това специфично изследване „не е актуално днес, но ме научи да мисля по логичен начин". И добавя: „От друга страна, в проектантската работа през цялото време използвам инженерните си умения". Навлизането в науката било естествено за Фишър, чийто баща Майкъл и двамата му братя Даниъл и Матю са все теоретични физици. Той обаче твърди: „Осъзнах, че колкото по-образован ставах, толкова по-малко бях годен за работа". По-добрият начин След завършване на университета Фишър прави лятно пътешествие из Перу. „Беше първото ми пребиваване в развиваща се страна. Бях доста шокиран от бедността и започнах да мисля, че трябва да има по-добър начин", казва той. Решава да се върне в Перу, за да „направи нещо срещу бедността". Но когато научава, че без да знае испански, не може да вземе стипендия на Фулбрайт, за да иде дотам, той кандидатства за Кения, където английският е официалният език. Отначало бил разочарован. Движението за подходящи технологии, започнало през 70-те години на двадесети век с книгата на Е. Ф. Шумахер „Малкото е красиво" (Blond and Briggs, 1973), било секнало. „Шумахер беше предложил технологиите местно производство с ниска цена, прилагани в малък мащаб, да станат решението за развиващите се страни - казва Фишър. - Имаше еуфория, че малките технологични иновации биха спасили света. Очаквах да прилегна там на точното си място." И продължава: „Но се оказа друго - когато през 1985 отидох в Кения, всички спонсори и партньори бяха се отказали от подходящите технологии. Казаха, че те така и не проработили, нито веднъж". Той се присъединява към ActionAid, благотворителна организация на Обединеното кралство, и през следващите пет години проектира магарешки каручки и друго фермерско оборудване, помага да се строят евтини училища, учи хората да правят по-добри тухли и подхваща голяма селска водна програма. В ActionAid Фишър среща Ник Муун, дърводелец от Обединеното кралство. „И двамата се обезкуражавахме все повече от липсата на устойчивост в това, с което се бяхме заели - припомня си Фишър. - ActionAid раздаваше притежанията си или ги продаваше на цени, ниски единствено заради високата степен на субсидиране. Състезавахме се с частния сектор." А когато работят с младежки групи: „групата претърпяваше крах в минутата, в която я оставяхме сама на себе си. Започнахме да осъзнаваме, че ако страната ще се развива, това ще стане чрез индивиди, които искат да продължат напред - предприемачи. Необходимо е да работиш с бедните, но не с най-бедните". Малки неща, голямо въздействие Фишър коментира, че преди края на Студената война „в повечето бедни страни по света образованието беше безплатно, основните здравни грижи бяха безплатни и цените на стоките от крайна необходимост бяха контролирани и високо субсидирани. Фермерът можеше да произведе достатъчно, за да се храни редовно и да поддържа семейството си живо. С края на Студената война всичко това драстично се промени. Изведнъж парите станаха нужда номер едно на бедните хора". В Кения, допълва той, само 13% от възрастното население официално има работа, като половината от работните места са към правителството. На този фон през 1991 г. Фишър и Муун пускат в действие ApproTEC. Тяхната цел е да приложат ритник при старта, за да дадат ударно начало за растежа на икономиката, като развиват съответстващи на нуждите на общността инструменти, които да бъдат местно производство, и ги продават на бедни предприемачи, които да започнат нов доходоносен бизнес. В началото на същата година продуктите на ApproTEC създават основата за над 28 000 нови бизнес начинания, като всеки месец по 900 от тях започват да функционират реално. Около 60% от предприемачите са жени. Типичен купувач на 76-доларовата „Супер машина за пари", задвижвана с педали помпа за напояване, която може да вади вода от дълбочина осем метра под земната повърхност и да я разпръсква над полето, е Джанет Ондиек от западната част на Кения -разказва Фишър. Когато съпругът й починал, тя и нейните шест деца били оставени да мизерстват. Тя прибрала децата си от училище и използвала кофа, за да напоява една осма от своя акър зеле. „Това я поддържало жива - казва Фишър. - И тогава тя видяла помпата. Отнело й шест месеца спестяване, за да може да си я купи. Днес тя напоява 2,5 акра и е наела трима души. Джанет продава своята продукция в местен магазин. Миналата година припечели 3200 долара. Изпрати всичките си деца обратно на училище." Фиг. 1. Микропредприемачите в Кения пускат в действие своята помпа за напояване „Средностатистическият кениец има само един имот - добавя той. - Малко парче земя. И едно умение - фермерството. Ако си фермер и започнеш да развиваш свързано с напояване комерсиално земеделие, можеш да прибираш по-богата реколта и можеш да отглеждаш фантастични зеленчуци." След успеха на първоначалната водна помпа тип „машина за пари - вариант на помпа, за първи път продавана в Бангладеш от IDE, друг поощрител на микропредприемачите - ApproTEC, проектира и по-големи, и по-малки помпи, включително последната модификация, ръчна помпа, която продава за 18 долара. От 31 992 продукта на технологиите на ApproTEC, продадени в началото на тази година, 28 614 са помпи за напояване, отбелязва Фишър. Организацията също е проектирала и продава преси за маслодайни култури, машина за балиране на сено и оборудване за направата на бетонни плочи, керемиди за покрив и тухли. Сред продуктите са помпа за ръчно напояване от дълбоки кладенци и технологии за пробиване на кладенци. Проектирането и конструирането на подходящи за местно приложение инструменти е предизвикателство - смята Фишър. „Правим анализи и изчисления. Нещата трябва да бъдат здрави, практични и да работят изправно. Това, което ние проектираме, е утилитарно - не ни интересува как изглежда." В бедните страни, добавя той, технологиите трябва също така да бъдат на ниска цена, ръчно управляеми, енергийно ефективни, лесни за поправка и да докарват печалба на купувача за три до шест месеца. Дори при наличието на тези условия продаването на технологичните иновации е трудно според Фишър. „Напоителна помпа от 18 долара е значително вложение за бедния фермер и убеждаването му да я купи изисква по-голямо от обичайното маркетингово усилие." Понастоящем помпите се продават в около 200 селски магазина в Кения и Танзания. „Поддържаме база данни за всички продажби и сетне на случаен принцип избираме някои от купувачите, за да ги посетим през първия месец, преди те да са извлекли някаква полза, и отново 18 месеца по-късно, за да видим повлияването. Средно - добавя той - намираме, че доходите на хората са се увеличили с повече от 12 пъти. Ясно е, че тези малки неща имат голямо влияние." Експанзията на ApproTEC Но Фишър и Муун искат това влияние да бъде дори още по-голямо. Следващата стъпка в експанзията на ApproTEC, казва Фишър, ще е по-мащабната продажба на помпите. Те тъкмо са започнали да навлизат в Уганда, Малави, Мозамбик и Южна Африка. „Започваме с помпите за напояване, защото широката маса хора в развиващите се страни са все още селски фермери, които са в положение да извлекат полза при промяната от едва задоволяващо собствените нужди земеделско производство към комерсиално земеделие. Относителното влияние на други нови технологии общо ще е по-малко", казва Фишър. Фиг. 2. Разчитайки на своята 370-доларова преса за маслодайни култури, Джейн Матенду (вляво), самотна майка и учителка, която живеев източното подножие на планината Кения, е създала печеливш бизнес - прави слънчогледово олио, което продава за готвене. Остатъчният продукт от пресованите семена тя продава като фураж По същото време ApproTEC обмисля преместването на производството си от Африка в Китай, където разходите около продукцията са по-ниски. Производството е създало относително малък брой работни места, според Фишър, „а организирането на производството е тежък етап, особено по отношение на обучението на работната сила. Ще сме способни да доставим нашите технологии до нови страни много по-бързо, ако ги внасяме, отколкото ако организираме местно производство." ApproTEC понастоящем има 68 работници и годишен бюджет от около 2 млн. долара. За да реализира плановете си за експанзията, през последната година Фишър напусна Африка и се премести обратно в САЩ след 16-годишно отсъствие с намерението да се фокусира върху събирането на нужните средства. От своята база в Сан Франциско той се стреми да натрупа 30 милиона долара за три години. „Това, което в действителност се опитваме да направим в Африка, е да създадем средна класа отдолу - от дъното - нагоре. Деветдесет процента от богатствата са в ръцете на десет процента от населението. Повечето страни имат демокрация, но тя е безсмислена при такова неравенство." Превод: Вихра Йорданова Източник: KickStarting Developing Economies With Relevant Technologies, Physics Today, April, 2003

Полезни практики в неформалното образование - БГ НАУКА Росен Теодосиев Петър Теодосиев Статия от списание "Българска Наука" бр. 57 Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%B2-%D0%BD%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B1%D0%B3-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0 0. Какво е неформално образование? Спекулира се с това какво е неформално образование. Не всичко интерактивно и различно от програмата в училище може да се нарече неформално образование. Неформалното образование е необятно, това е място където човек може да експерименти-ра, да създава нови методи и технологии на образование. Сега е ред да се отворят вратите за неформалното образование – процес, при който човек придобива различни умения и знания чрез собствения опит и в зависимост от собствените си нужди. Когато говорим за неформално учене трябва да имаме предвид няколко важни принципа: То се случва в неформална обстановка – извън образователни и обучителни институции където има регламентиран ред. Характеризира се по-скоро като практически, отколкото като теоретичен процес. Основна е идеята за учене чрез правене – learning by dоing – защото хората се учат докато правят нещо, а не докато слушат някого. Човек сам определя посоката – неформалното образование не е курс на обучение; не може да бъде интензивен или съботно-неделен курс. То е един краткосрочен или дългосрочен процес, чието времетраене човек избира сам, т. е. е въпрос на личен избор. Придобитите умения и качества не се сертифицират – в края на процеса на неформалното обучение не се получава диплома или сертификат. Личностното обогатяване е индивидуално и като такова не може да се впише в стандартизиран официален документ. 1. Списание и онлайн медия Всичко започна още когато бяхме ученици. По онова време думи като: учен, наука, списание звучаха толкова странно, че никога не бих ги събрал на едно място. Тогава започнахме да търсим какво в образователната система липсва и коя е причината да има толкова голяма пропаст между учениците и учителите; къде е проблема. В един момент в четене и търсене на различен тип статии, материали, форуми и сайтове ние осъзнахме, че има липса на това, което в момента наричаме БГ Наука или казано по друг начин – платформа за неформално образование. Още тогава създадохме фирма, която никога не проработи като такава, а едва преди по-малко от две години учредихме сдружение, даващо възможност за кандидатстване по различни европейски програми в сферата на неформалното образование. Стартираното, през зимата на 2005/2006 г., списание "Българска Наука" успя да спечели читатели и ентусиасти, които чрез свои материали и идеи доразвиват първоначал-ната концепция за медиен проект, който се занимава с неформално образование. И до днес списанието се е безплатно интернет издание, осигуряващо възможно най-добрата, интересна и подробна научна информация, представена достъпно за нуждите на възможно най-широка аудитория. Издава се от ”Българска Наука” ООД иСдружение "Форум Наука". Развива се с много добро темпо, като за кратко време се превърна в най-голямата и динамична научна общност в българското интернет пространство. Списанието е поле за изява и обмен на коментари между потребителите по въпроси и проблеми от различни области на знанието. Това не означава, че само учени четат или пишат в сп. „Българска Наука”, дори напротив. Огромна част от авторите са хора чиито интереси надхвърлят средното четене по дадена тема и стават „специалисти” без дори да имат нужното образование за това. Имаме потребители, които правят собствени изследвания по дадени теми от историята – ровят се в архиви, четат документи в оригинал и т.н. само и само, за да се запознаят подробно с материя, която частично е изследвана от науката. Така неформално всеки сам образова себе си, а чрез собствените си изследвания – и други потребители, читатели. Важно е да се каже, че специалисти проверяват всяка теория, публикация и въобще всякакъв тип информация постъпила за публикуване в списанието, за да не се допускат грешки и неправилно информация бъде сметната за истина. Огромна част от работата по самото списание, сайт и форум се извършва от млади хора доброволци. Самия процес на работа, състоящ се от преводи, редакция, техническа работа по самия сайт или списание е в същността си неформално образование. Всеки извършен процес научава и затвърждава наученото от доброволците, като това се прави само от хора, искащи да научат повече в тази сфера. Освен интернет изданието ние организираме и много различни събития, свързани с науката и неформалното образование извън интернет пространството. От 2009 г. до сега участваме като: - съорганизатори на „Фестивала на Българското Образование”; - организатори на първия за България Конкурс за късометражен документален филм; - участници в различни семинари на БАН; - съорганизатори в първия проект за космическо образование в България „Космически предизвикателства” на сдружение „Циолковски”; - съорганизатори и медийни партньори на първия за България „Софийски Фестивал на Науката”, организиран от Британски съвет – България и пр. Статия от списание "Българска Наука" бр. 57 Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%B2-%D0%BD%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B1%D0%B3-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0

Концепция за изграждане на мир и еволюция в практиката на ООН като основен глобален регулатор гл. ас. инж. Николай Тодоров Илиев, д-р НВУ “Васил Левски” Статия от сп. "Българска Наука" бр. 56 Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BE%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%BB%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-0 Концепция за изграждане на мир и превантивна дипломация на ООН Основната характеристика на съвременния свят е неговата глобализация. Под влиянието на този процес, международната общност последователно се интегрира в единно политическо-правно и социално-икономическо пространство. Често, това се случва при активното участие на международните регулатори за глобално взаимодействие и поддържане на мира. Най-авторитетните, признати от света държави и ефективни регулатори за изграждане и поддържане на световния мир се организират като институция, функционираща под егидата на Организацията на обединените нации (ООН). Организацията на обединените нации е изиграла важна роля за намаляването на мащабите на конфликти в редица региони по света, като посредник в мирните преговори и със съдействие за осъществяването на мирни споразумения. Въпреки това, някои от тези споразумения не издържат изпитанието на времето - например в Ангола през 1993 г., и в Руанда през 1994 г. В около половината от всички страни, които са преживели война, след пет години отново се възражда насилие, от които можем да се заключим, че за да се избегнат конфликтите, мирните споразумения трябва да се осъществяват постепенно. През юни 2006 г. ООН учредява Комисия за спазване на мира, предназначена да помогне на страните да осъществят преход от война към траен мир. Мащабните събития на международната сцена, които се случват след Втората световна война, променят света до неузнаваемост. Тези промени засягат буквално всички сфери на живота, човечеството постоянно се сблъсква с все повече и все по-разнообразни и сложни задачи. На фона на това, към числото на безспорните постижения трябва да включим и многостранните дейности на главния международен механизъм - Организацията на обединените нации. Самата ООН се е променила значително през годините - повече от трикратно се увеличава броят на държавите-членки, неизмеримо се увеличават областите, където се влагат усилия и средства, използвани за намиране на отговори на предизвикателствата на нашето време. ООН може да се разглежда като централна структура, която се справя с управлението на кризисни ситуации, и притежава стратегическа политика за нарастване потенциала на ООН, с цел ефективно изпълнение на основната й функция - да се осигури международен мир и сигурност. През последните години, въпросът за ролята на ООН в съвременния свят става актуален по редица причини. Към това число следва да включват, преди всичко, многократните примери за значимостта и уникалността на организацията, които са отразени в документите от „Срещата на върха за хилядолетието” и „Среща 2005”. Важен, но и спорен етап в дейностите на ООН, е пряко свързан със събитията от 11 септември 2001, в резултат на което, от една страна, се открива нова страница на международно сътрудничество за борбата с тероризма, и от друга страна, е направен опит за солидарност със САЩ. Въпреки това, краят на Студената война маркира не само прекратяването на междублоковите конфронтации, но също и появата на новата генерация на конфликти, свързани с етнически, религиозни, политически, териториални и други различия, както между държавите, така и вътре в тях. Задачата за регулирането на тези конфликти, заедно с други предизвикателства и заплахи на XXI век, е потвърдена в Декларацията на хилядолетието, като една от основните цели на световната общност. Мироопазващата дейност на Организацията на обединените нации е уникален и динамичен инструмент, създаден от Организацията за подпомагане на страните, засегнати от конфликти, за създаването на условия за траен мир. Въпреки че терминът „мироопазваща дейност” не се споменава в Хартата на ООН, вторият Генерален секретар на ООН Даг Хамаршелд успява да го определи в контекста на Хартата. Той посочва, че тя се осъществява на базата на „Глава VI и половина” от Хартата, тоест, че е кръстоска между традиционните методи за мирно уреждане на спорове (в глава VI), от една страна; и в голяма степен разчита на силата на методи, които са по-малко „консенсусни”, които са предвидени в глава VII, от друга страна. От практическа гледна точка, в отговор на новата ситуация са проведени високо компетентни мироопазващи операции, в които участват военен, полицейски и цивилен персонал. Разнообразието на задачите, които биват разрешени под егидата на ООН за поддържане на мира, води до значително разширяване на набора от средства за разрешаването на конфликтите, и паралелно с това, изисква приемането на набор от мерки, насочени към подобряване на ефективността на усилията и механизмите, които се използват за тази цел. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B8-%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BE%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%BB%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-0

Американските изследователски университети Проф. дмн Николай К. Витанов Институт по механика на БАН Статия от списание "Българска Наука" брой 56 Какво ме накара да почна да пиша тази статия Вървях един следобед със цел и с посока. Небето не беше синьо, нито пък денят беше красив. Колегата, директор на съседния институт на 20 метра от института, на който съм заместник-директор, тъкмо беше станал министър на образованието и науката. Съчувствено подритвах камъчета като си мислих какви ли каши е заварил, но понеже машината за кафе в неговия институт от време на време прави доста добри кафета, си помислих, че пък може и да оправи нещо човека за нулата време, което има. Като се сетих за кафето, се сетих, че съм и 47-годишен феодален старец и ми стана весело, та чак заподскачах и така се понесох към къщи със скорост, непривична за грохнал дядка. Като се прибрах, имах неблагоразумието да пусна телевизора. Оттам веднага потекоха вонящи, та чак смърдящи политически води. Един бивш министър, неосъзнал още, че е изгонен от народа с шутове, даваше акъл как сега, ама ей тъй, парите за наука трябвало да отиват за иновационната дейност във фирмите. Гледах недоучилата физиономия, която бълваше глупости от екрана и се сетих за един практик с голям опит, покойният вече руски милиардер Борис Березовски, който беше казал: „Политиците са наемните работници на предприемачите.“ – виж също фиг. 1 . Фигура 1. Един човек с опит – Борис Березовски. Ето една мъдра мисъл от него: „Стой си тихо и кради. Тогава всичко ще върви по мед и масло“. Искате ли още: „Не трябва да се приватизира заводът, трябва да се приватизира неговият директор!“. И едно откровение пак от него: "Капиталът наема на работа властта. Формата на наемане се нарича "избори". Без съмнение Березовски беше умен човек и едва ли би наел политици със съмнително качество. Тогава реших да подпомогна нашенския бизнес, като вдигна малко качеството на родните политици чрез обяснение на това, как работи научно-технологическата система на САЩ и какви неолиберални глупости за работата на тази система ни се сервират от родни „политици“, чули-недочули от „оная една жена”, която им казала как стават нещата в САЩ или чели-недочели книжки, които им обясняват как най-бързо да разбият националната си научно-изследователска система. И така, седнах и почнах да пиша. Няколко похвални думи за истинската Америка (а не за изкривения неолиберален образ, който недочелите нашенски неолиберали се опитват да ни пробутат) Фигура 2. Един американски град на Атлантическия океан. Кой ли е той? Подсказване – наблизо е Харвардският университет. Това е то – лъскавата страна на Америка. А защо Америка има лъскава страна, а България няма, ще разберете от текста. И тук подсказване: Америка я управляват такива, които се учат от генерал Грант и адмирал Нимиц. България я управляват почитатели на Винету, които нищо не са прихванали от него. Винету е доста положителен герой. С което искам да кажа, че едно е да си чел книгата за Винету, друго е да си я разбрал и съвсем трето – да си поприхванал някое от положителните качества на този смел индианец. Пишман-неолибералите у нас имат огромен страх от това де се разкрият някои истини за функционирането на американското общество. Защото веднага ще стане ясно, че неолиберализмът е идеологически и икономически боклук, предназначен за разнебитване на държави. Ще ги чуете да ви говорят как постиженията на САЩ са резултат от действието на свободния нерегулиран пазар. Истината е точно обратната – неолибералните концепции са на път да затрият водещата роля на САЩ в света. Ще ги чуете нашенските юнаци да ви говорят как мразя САЩ. Ако човек се хване да им вярва, долните редове ще ви се сторят доста странни. А долните редове ви казват, че САЩ имат доста конкурентни преимущества пред другите страни. И тези преимущества са създадени преди Рейгън да дойде на власт (например програмата, чийто резултат е показан на фиг. 3). Няколко важни за този текст преимущества са: Отлично развита научна инфраструктура и лидерство в направления на фундаменталната и приложната наука, които са ключови за съвременното икономическо и обществено развитие на една държава. Най-добре развитата образователна система в света, която не само е много добра, но и гъвкаво реагира на нуждите на производството и обществото Солидна държавна политика в областта на образованието и научно-технологичното развитие, която политика предполага масивно държавно финансиране на науката Финансова система, осигуряваща достъп до рисков капитал, който е важен двигател в процеса на прилагане на технологични иновации в производството. Ефективно сътрудничество на частния сектор с държавата в областта на образованието и научно-технологичното развитие Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%82%D0%B8 Статия от списание "Българска Наука" брой 56

На 24 февруари 2013 правителството на САЩ съобщи, че всички федерално финансирани изследвания трябва да бъдат достъпни в интернет безплатно. Подобно решение беше взето от британското правителство миналата година. Повечето научни сайтове изискват платен абонамент от своите потребители, за да им дадат достъп до резултатите от своите проучвания. От сега нататък всички федерални агенции, които харчат по 100 милиона долара годишно за проучвания и развитие, ще трябва да дават свободен достъп до резултатите в определен срок след първото им издание. Правителството на САЩ предлага този срок да бъде 12 месеца. Според Джон Холдрън, директор на отдела за научна и технологична политика в САЩ, това ще подобри достъпа до информация, като в същото време ще позволява на издателите да събират такси за по-ранен достъп. (щракнете върху изображението, за да го видите по-голямо) Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF-%D0%B4%D0%BE-%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82

Лъвовете в зоопарка в Мелбърн, Австралия получат блокове замразена кръв, за да се справят по-лесно с горещите дни. Идеята за замразена кръв е само част от програма, която има за цел да ги държи заети и да ги обогатява. Също така им се дава замразено месо и риба, също така в програмата включва различни аромати , като урина на различни животни. различни растения, дървени стърготини. Големи играчки, като различни топки и картонени кутии.

Първо детайлно потвърждение на ефекта на Сюняев-Зелдович (разсейване на фотони от космическия микровълнов фон, произхождащи от Големия взрив, при тяхното преминаване през горещи електронни облаци в галактични клъстери) http://www.dailygalaxy.com/my_weblog/2014/01/key-prediction-about-origin-of-the-universe-detected-for-1st-time.html?goback=.gde_2251395_member_5830545084461916160#%21

На 16 януари в една токийска болница на 92-годишна възраст почина младши лейтенантът от Японската императорска армия Хиро Онода. Името му неслучайно звучи като английската дума за „герой”. Онода наистина бе особен герой. За него Втората световна война завърши едва през 1974 г., когато той се предаде на филипинските военни на един малък остров, на който живя като партизанин 30 години. За тези десетилетия Онода уби почти 30 души и рани около сто. Филипинските закони му отредиха смъртна присъда, но властите отчетоха особените обстоятелства и ходатайството на японската държава и му позволиха да се завърне в родината си. Там го приеха без особен възторг – страната вече бе възприела левите и либерални идеи, а Онода бе прекалено очевиден спомен от милитаристичното минало. През 1942 г. 20-годишният Хиро постъпва в армията. Възпитан в старите традиции, според които императорът е божество, а да умреш за него – подвиг, Онода сам избира съдбата си и отива в школата за шпиони. Когато американците наближават, той отива в джунглата на о. Лубанг с още трима бойци. Те се крият в пещери, хранейки се с това, което намират в гората. Към края на 1945 г. в ръцете им попада листовка със заповедта на командващия 14 фронт генерал Томоюки Ямашита за капитулация. Младите войници обаче решават, че това е вражеска пропаганда. Още десетилетия Онода не може да повярва, че Япония се е предала, че се възстановява от войната, че в Токио се е провела Олимпиада, че човек е полетял в Космоса. Офицерът бил убеден, че истинското правителство се крие в Манджурия, а на островите управляват американски марионетки – предатели, чиито заповеди истинският войник не бива да спазва. Двамата съратници на Онода – Шимада и Кодзука – са убити в престрелки с полицията – единият през 1954 г., а другият – през 1972 г. Третият още през 1949 г. се отделя от групата, а половин година по-късно приема филипинско гражданство и се връща в Япония. Две години Онода прекарва в пълна самота, прекратена през 1974 г. от един 25-годишен хипи и търсач на приключения – Норио Судзуки. Той обикалял света в търсене на различни феномени – като лейтенант Онода, пандите и снежния човек йети. Судзуки намерил партизанина и се сприятелил с него. Горе-долу по това време непримиримият войник приел факта за поражението на родината си, но заявил, че няма да прекрати съпротивата си без заповед от висшестоящ, когото признава за такъв. През 1974 г. императорът му изпраща лична заповед за прекратяване на военните действия. Лейтенантът се предава в плен в присъствието на тогавашния президент на Филипините Фердинанд Маркос, на когото връчва меча си в знак на капитулация. После той му е върнат в знак на помилване. В Япония Онода се почувствал като риба на сухо. Страната вече била твърде американизирана. Предлагат му да стане депутат, но той решава да емигрира в Бразилия, където живее голяма японска диаспора, запазила традиционните ценности. Там се жени, създава си стопанство и става успешен животновъд. Със смъртта на Онода се затваря още една глава от световната история. Той бе последният от непримиримите японски военни, които отказаха да приемат поражението на своята страна. Докрая остана верен на клетвата, дадена пред императора. В Япония такива войници ги наричат „дзанрю”, което означава „останали”. Онода бе смятан за последният човек, съхраняващ жив самурайския дух на своите предци. Едва ли е етично да оценяваме действията му от съвременна гледна точка. Онода бе последен проблясък на едно героично минало и напомняше на бъдещите поколения, че войната не е само кръв и кал, но и чест и дълг. По материали от Лента.ру Източник: www.manager.bg/

А ето и най-новите данни (08.01.2014) за космологичните разстояния - с безпрецедентната досега точност от 1% ! Все пак изглежда, че Вселената е пространствено плоска и БЕЗКРАЙНА. И НЯМА "множествени вселени" (което си е вътрешнопротиворечиво изобретение на струнните теории, възникнало от безпомощност): http://www.huffingtonpost.com/2014/01/09/scale-of-universe-galaxy-map_n_4567445.html?goback=%2Egde_4380246_member_5828655357819387905#21

Ричард Докинс ни помага да проследим живота на Земята – от съвременните му представители до древните им праотци „Сказанието на прадедите” (ИК „Изток-Запад“) описва древната история на живота на Земята – живот, докоснат от емпиричното чудо на еволюцията и описан от авторитетния автор и учен проф. Ричард Докинс. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1138 „Сказанието на прадедите” е брилянтен разказ за нашите предци – пречупен и вдъхновен от легендарния сборник „Кентърбърийски разкази” на английския класик Джефри Чосър. Чрез мащабното си изследване световноизвестният учен и автор проф. Ричард Докинс ни повежда на едно поклонение: странстване в продължение на цели четири милиарда години. Ние, съвременните хора, сме поклонниците, и пътуваме назад във времето в търсене на нашите предци. Същевременно всяко друго живеещо днес същество потегля на свое пътуване със същата мисия. По пътя всеки поклонник разказва своята история, включително и част от процесите, свързани с развитието на живота на Земята. Поклонението продължава все по-назад и по-назад, като дори се разминаваме на косъм с масово унищожение. В крайна сметка преминаваме фундаменталната повратна точка – комбинирането на едноклетъчни, които ще се превърнат в протисти, с бактерия, за образуване на клетка с ядро... След това всички живи организми изминават последната част от поклонението заедно към зараждането на самия живот. „Сказанието на прадедите” е обемен том, изпълнен с десетки цветни илюстрации и фотографии, а текстът се простира из цели 800 страници, които поглъщат любознателния читател със своята очарователна и страстно описана теза – колкото научна (с прецизно подбрани и представени факти, теории и хипотези), толкова и увлекателна за четене (дори от неспециалисти). Всичко това дължим на острия нюх на Докинс към детайлите, а също и към онези тъй интересни и удивителни фрагменти от еволюционната ни история, които най-интензивно биха ангажирали жадния за знания ум. Докинс е британски етолог и еволюционен биолог, скептик, преподавател в Оксфордския университет и популяризатор на науката. Става известен през 1976 г. още с първата си книга „Себичният ген”, а провокативният бестселър „Делюзията Бог”, публикуван и у нас преди няколко години, му носи международна слава. Автор е на множество книги, научни и научнопопулярни публикации, както и на редица документални филми по въпросите на еволюцията и секуларизма, а „Сказанието на прадедите” е сред най-амбициозните му трудове. * Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1138 „Мащабното издание „Сказанието на прадедите” е едно от най-изчерпателните описания на еволюцията, правени някога.” Financial Times

Речник ни помага да научим повече за произхода на думите Значението на редица думи и собствени имена, както и техните граматически преоформяния – придобили вече популярност или все още „неозаконени“ в родната езикова практика, са описани в речника „Народни етимологии“ (ИК „Изток-Запад“) на проф. Борис Парашкевов. Ценният труд разяснява какъв е реалният произход на тези думи, коя тяхна употреба е правомерна и какъв вид отклонение от първоначалната им форма е настъпил с времето. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41373 Всекидневно използваме редица думи, които са навлезли в речника ни, без да се замисляме особено върху техния произход. Всеки получава спам на електронната си поща, но малцина са наясно, какъв е произходът на тази дума. Всъщност spam е телескопично производно от англ. spiced ham – „шунка с подправки”, което е възродено понятие с отрицателна асоциация, отразяващо фирменото наименование на консерви с шунка, които американските войници яли до втръсване по време на Втората световна война. Произходът на тази и на редица други думи и собствени имена от ежедневието е разяснен в речника „Народни етимологии“. Трудът на професора по история и историческа граматика на немския език Борис Парашкевов запознава читателите с множеството както „простодушни, но естествени в мотивацията си осмисляния на неясни по звучене думи и собствени имена“, така и граматически преоформяния, придобили вече популярност или все още „неозаконени“ в родната езикова практика. Етимологията е най-популярната област на езикознанието, в частност на неговия дял лексикологията. Това е наука, която изследва произхода, родствените връзки и развоя на думите. Етимологията води своето начало от Древна Елада, където се е зародило учението за издирване истинността на думите: еτυμολογία. В по-опростен смисъл днес свързваме означението етимология с изясняване на въпроса откъде идва някоя чужда или непозната дума. Под „народна етимология“ пък се разбира наивният опит да се осмисли някоя неясна дума. „Народни етимологии“ (с подзаглавие „Думи и имена с вторична семантична и морфологична мотивация“) проследява реалния произход на редица думи, показва коя тяхна употреба е правомерна и съответно какъв вид отклонение е настъпил от първоначалната форма, както и доколко то е допустимо и как да бъде избягвано при заемки, когато те бъдат използвани в естествената им среда извън рамките на българския език. Анализирани са неправдоподобни етимологични справки в различни лексикографски справочници, имащи в известен смисъл характер на своеобразна „научна“ народна етимология и налагащи подмяната на несъстоятелни постановки с по-коректни решения. Книгата се посвещава на 120-годишнината от публикуването на монографията „Принос към българската народна етимология“ на проф. Иван Шишманов (1862–1928). Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41373

1200 от най-известните латински и гръцки крилати фрази са събрани в енциклопедия Излезе от печат „Латински и гръцки крилати думи“ (ИК „Изток-Запад“) на Георги Батаклиев – енциклопедичен труд, включващ близо 1200 латински и гръцки крилати думи, често използвани в областта на логиката, правото, философията, религията, историята и медицината. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41317 Старогръцкият и латинският са класически езици, които разкриват голямото богатство, положило основите на европейската литература и култура. Античната мисъл и мъдрост вдъхновяват и днес творците на науката и изкуството. Много от т. нар. „крилати фрази“ от Античността се използват и до ден днешен в редица области – в правото, логиката, философията, историята, религията, медицината и др. „Латински и гръцки крилати думи“ на покойния преводач на творби от антични автори Георги Батаклиев включва близо 1200 от най-известните латински и гръцки крилати думи и терминологични словосъчетания. А priori, in vino veritas, in vitro, vox populi vox Dei, ius, terra incognita и много други антични изрази, които използваме редовно, са подредени по азбучен ред в енциклопедията. За допълнително отличаване и по-бърза и точна справка са направени графични отлики. Гръцките изрази са изписани в оригинал, а транскрипцията и на тях, и на латинските фрази е дадена на кирилица, като изрично са посочени ударенията (за по-правилно произношение). Много от изразите са изписани и в съкратената им форма, с която понякога са по-известни. „Латински и гръцки крилати думи“ съдържа и азбучен показалец на по-важните съкращения в българския текст. Тази малка, но полезна енциклопедия е предназначена за широк кръг читатели – ученици, филолози, преподаватели в хуманитарните гимназии, историци, прависти, богослови, журналисти, медици и всеки, чиито интереси се простират в сферата на античната и по-късната европейска култура. Книгата излиза под общата редакция на Петя Стоянова. * Nomina si nescis, perit et cognitio rerum [„Ако не знаеш имената, губи се и познанието за нещата.“] Линей, „Философия на ботаниката“, VII, 210 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41317