Р. Теодосиев

Какво ни мотивира да се развиваме? Сензационният писател и журналист Даниъл Пинк хвърля светлина по един твърде некоректно експлоатиран въпрос – въпросът за „Мотивацията”, която провокира хората да се „движат напред”: както в професионален и творчески, така и в чисто личен план. Представете си книга за мотивацията, която не е от онези книги. Прекалено много организации – не само компании, а и правителства и организации с идеална цел – все още действат въз основа на предпоставки за човешкия потенциал и индивидуалната реализация, които са остарели и се основават по-скоро на фолклора, отколкото на науката. Те продължават да следват практики от рода на краткосрочни планове за стимулиране или схеми за плащане за изпълнение на задача – въпреки все повечето доказателства, че подобни мерки обикновено не просто не действат, а често вредят. Още по-зле: тези практики не са непознати в училищата ни; отрупваме децата с модерни технологични джаджи и лесни пари, за да ги „стимулираме“ да учат. Да, посоката наистина е грешна... „Мотивацията” обаче е труд, който не само разбива на пух и прах редица заблуди, избистряйки и аргументирайки се точно и ясно по тема, с която често се спекулира и злоупотребява, но и дава решения. „Проблемът е”, казва авторът Даниъл Пинк, „че повечето фирми не са достигнали до тованово разбиране за нещата, които ни мотивират.” Тогава къде е изходът? Какъв е верният подход? Отговорите се крият в трудовете на учени, чиято работа през последния половин век ни предлага по-различен възглед за човешката мотивация. Твърде дълго е имало разминаване между онова, което знае емпириката, и онова, което прави бизнесът – между нас самите, когато сме на работа и когато се забавляваме. Целта на „Мотивацията“ е да преодолее този разрив. В рамките на три ясно обособени части Пинк съумява да избистри всички неизвестни и да развенчае всички митове, като поставя темата в една иновативна плоскост. Първата част разглежда недостатъците на системата ни от награди и наказания и предлага нов начин за осмисляне на мотивационния фактор; тя изследва как преобладаващият възглед става все по-несъвместим с много аспекти на съвременния бизнес и живот. Втората част разкрива седемте причини, поради които външните мотиватори (като моркова и тоягата) често пораждат обратното на онова, което имат за цел да постигнат. Финалната третина въвежда начин на мислене и подход към бизнеса, основаващ се на действителния научен режим за човешката мотивация и движен от вродената ни потребност да ръководим собствения си живот, да учим и да създаваме нови неща, както и да усъвършенстваме себе си и своя свят. Пинк е познат у нас с чудесно приетото си изследване „Изцяло ново мислене”, което (заедно с „Мотивацията“) е включено в предизвикателната и отрезвяваща поредица на ИК „Изток-Запад”, наречена „Красив ум”. В нея досега бяха реализирани такива заглавия като „12-те к работи умът” на Стивън Пинкър.

Какво ни казва Фридрих Ницше в „Тъй рече Ницше...”? Изданието „Тъй рече Ницше...” (ИК „ Изток-Запад”) е прекрасна и рядка колекция от доскоро непубликувани фрагменти, които са част от великото философско наследство на немския мислител и автор Фридрих Ницше. Интелектуалният исполин Фридрих Ницше е име, което отдавна се е затвърдило като едно от най-значимите явления във философията, филологията и литературата на XIX век. Ницше е автор на критически трудове за религията, морала, културата и науката, използвайки отличителен стил и проявявайки вкус към метафорите, иронията и афоризмите. Влиянието му е огромно, особено когато говорим за екзистенциализма и постмодернизма, а стилът му на писане и радикалните въпроси относно стойността и обективността на истината, които той засяга, са породили безброй дискусии и размишления. Основните му идеи включват тълкуванието му за трагедията като тържество на живота, разностранно интерпретирания вечен кръговрат, преобръщането на платонизма, а също и критиките му, отправени към християнството и егалитаризма. „Тъй рече Ницше...” съдържа елементи от цялата интелектуална и биографична палитра на мислителя – в събраните мисли от непубликуваното наследство на този изключителен гений е проследен периода от 1869 г. (времето на неговата младост) до края на 1888 г., когато на 3 януари 1889 г. той претърпява сериозен срив. Изтъкнатият преводач Донка Илинова – в неин превод от немски език са публикувани редица класически и съвременни автори и творци на художественото слово – е съставител на изданието и в предговора към него конкретно и ясно изяснява защо „Тъй рече Ницше...” е толкова ценна придобивка за всеки любител на книгите: „Подборът на включените в изданието мисли, бележки, записки,скици от посмъртния архив на Ницше, избягвайки систематичната подредба, остава верен на хронологията на живота му, чрезкоято се разкрива по-пълноценно преди всичко образа на човека, а после този на философа. Много често размислите звучаткато лични изповеди, предизвикани от настроението на мига,в тях е спотаена голяма човешка мъка, едно дълбоко душевнотерзание, станало, уви, спътник на почти целия му съзнателенживот. Именно тази страна от личността на твореца, неговотосъкровено, раздвоено и изстрадано „Аз“ е все още чуждо на неговите читатели и почитатели.” Илинова уточнява, че по-голямата част от съдържанието изразява „отношението на Ницше къмзаобикалящия го свят в пъстрото многообразие от човешкисъдби, норми на поведение, аксиоми. С погледа на философтой наблюдава и анализира живота не само в настоящето, но ив перспективата на бъдещето, докато от гледна точка на човекасе стреми да прозре и разтълкува себе си по пътя,който е трябвало да измине през различните фази и превратности на времето.” По този начин „Тъй рече Ницше...” разкрива пред читателя една самобитна и неповторима натура, съхранена в един същински документ на човешката уникалност и интимност. Така книгата може да се разглежда и като мерило за самото състояние на духа и съзнанието, довели до възникването на велики творби и на още по-велики светоусещания...

Спомени от бунтовната 1876 г. Вече е реалност книга, в която за първи път са събрани цялостно и изчерпателно спомените на петима видни участници в Априлското въстание от 1876 г. В „Спомени за бунтовно време 1876 година” (ИК „ Изток-Запад”) няколко души разказват какво са преживели по време на едно от най-съдбоносните и важни събития в българската история... Темата за националноосвободителните борби на българския народ в навечерието на освобождението от турско иго през втората половина на XIX век винаги са представлявали интерес не само за учените, но и за немалък процент от широката общественост. И въпреки че историците в голяма степен са изучили този важен период от родната история и са представили публично редица изследвания, на специалистите е добре известно, че източниците за българската история все още не са достатъчно пълно издирени и издадени. Липсват добре обмислени серии, корпуси от извори, и исторически спомени на дейци, непосредствено участвали в съдбоносни за България събития. В „Спомени за бунтовно време 1876 г.” са събрани спомените на петима членове на Панагюрския революционен комитет: Филип Щърбанов, Найден Дринов, Пейо Дринов, Иван Соколов и Ангел Телийски. Те са писани в различни периоди от време и носят отделни названия, но по своята същност и петте текста в книгата са писани от първа ръка – дело са на възрожденски българи, непосредствени участници в различни исторически събития преди и по време на Априлското въстание от 1876 г. Те описват по вълнуващ и достоверен начин живота на дейците в годините непосредствено преди освобождението и техните начални стъпки в революционно-освободителното движение до и по времето на Васил Левски. Най-важното събитие – Априлското въстание през 1876 г., както и неговата подготовка и последвалите разгром и репресии от страна на турските власти над участниците и беззащитното мирно българско население също са описани изключително интересно. Съставителството, редакцията, бележките и подборът на фотографии са дело на Христо Йонков и покойната му съпруга Стоянка Йонкова. Заедно с дългогодишната си научноизследователска дейност проф. Йонков прави публично достояние редица архивни фотографии и портрети – на Г. С. Раковски, Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на участници в Априлското въстание от 1876 г. и др. Участва като автор в „Енциклопедия България“. Сред основните му трудове са още: „Числен, социален и класов състав на революционерите в Априлското въстание 1876 г.“, (1993), научните биографии „Братята на Васил Левски“, „Старозагорският революционер Кольо Ганчев“ (2005), „Георги Стойков Раковски“, „Личности от Българското възраждане“ (2001), „Великото народно събрание на Оборище 1876 г. – начало на българската парламентарна демокрация“ (2007), „Васил Левски. Биография“ (2008) и „Христо Спиридонов – първият кмет на град Севлиево след освобождението на България“ (2009). През 1990 г. обнародва (съвместно със Стоянка М. Йонкова) „Спомените на Михаил Греков“. Важно е да се отбележи също, че „Спомени за бунтовно време 1876 г.” е част от заветната поредица „Забравените българи”.

Кои са „Хората, които промениха света”? Бил Гейтс, Тед Търнър, Опра Уинфри, Марк Зукърбърг и Хауард Шулц са само частот личностите, които промениха напълно живота ни, а в „Хората, които промениха света” (ИК „ Изток-Запад”) Джон А. Бърн представя 25-те визионери, които преобразиха световния бизнес... и които са главните „виновници”за начина на живот през XXI век. Векът на високите технологии, силно развития капитализъм и финансовата криза – XXI век – си има своите предимства и недостатъци. Има едни находчиви хора, които съумяват да се възползват не само от предимствата, но и от недостатъците както на развиващите се, така и на развитите общества. Опитвайки се да осъществят своите мечти, те променят изцяло начина ни на живот. Това, твърди Джон А. Бърн, са предприемачите. В „Хората, които промениха света” той представя 25-те най-ключови фигури в световния бизнес, които са предприемачи. Според Бърн всеки успешен предприемач вижда потребности, които съществуват някъде навън. Неговата цел не е да трупа богатства, а да следва и осъществи това, за което е мечтал. Добрият предприемач, твърди още авторът, мечтае да разработи стока, услуга или идея, която отговаря на потребности, които е забелязал в обществото. Той има нужния кураж да рискува и да последва мечтите си. Притежава също и необходимата упоритост да ги реализира. Бърн описва трите основни качества на успешния предприемач: нагласата да вижда благоприятните възможности (там, където другите виждат разпад и хаос, той съзира благоприятна възможност), поемане на голям риск и потенциален провал (това не значи, че е безразсъден, просто много внимателно преценява и благоприятните възможности, и риска), независимост и контрол (при него независимостта и контролът са както потребност, така и нужда). Именно на тези три основни елемента предприемачите отдават своята енергия, упоритост и постоянство. „Хората, които промениха света” разкрива също, че потребността от контрол е фундаментална за всеки предприемач. В допълнение на тезата си, книгата цитира професора по въпроси на предприемачеството в бизнес училище в САЩ – Манфред Кетс де Вриес; ученият поддържа твърдението, че индивидите се делят на два основни вида – хора с външен локус на контрол, които обикновено вярват, че събитията се случват в резултат на обстоятелства, които са извън техния контрол, и хора, които вярват, че събитията в живота им са пряк резултат от собствените им действия или поведение, т.е. притежават вътрешен локус на контрол. Според Де Вриес предприемачите обикновено имат силен вътрешен локус на контрол. С „Хората, които промениха света” Бърн има за цел да вдъхнови и мотивира читателя да постигне мечтите си.В дългата си и забележителна журналистическа кариера самият Бърн е бил изпълнителен редактор на „Бизнес Уик“, съредактор във „Форбс“ и главен редактор на „Фаст Къмпани“. Основател е на дигиталната медийна компания C-ChangeMedia, която изгражда мрежа от уебсайтове и блогове в сферата на бизнеса. Автор и съавтор е на десетина книги, сред които и „Джак: Направо от душата“ (в съавторство с Джак Уелч).

Това, което видях от Балканската война. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Симеон Радев Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38492 Симеон Радев (1879–1967) е роден в Ресен, дн. в Република Македония. Български историограф, публицист, литературен критик, журналист. През периода 1913–1940 г. е пълномощен министър в различни държави. Известен на българския читател най-вече със „Строители на съвременна България“, където се изявява като майстор на българската документална проза. Като непосредствен участник в Балканската война Симеон Радев е свидетел на успехите на българските воини, на радостта на освободените си братя от Македония и Тракия. За тези събития ни разказва с вещото си перо на публицист Симеон Радев в книгата „Това, което видях от Балканската война“. Но подписаният Лондонски мирен договор няма практическо приложение поради избухването на Междусъюзническата война (1913). Като пряк свидетел и участник в мирната конференция в Букурещ той ни разказва в книгата си „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – как поради задкулисни игри, нечестни сделки и недалновидност на българското правителство жестоко се ампутира неговата Родина.

http://www.faber-bg.com/index.php?mod=books_item&show=1740 Цена на романа – 16 лв. При поръчка на 3 книги – 14 лв., а при 5 и повече броя – 12 лв. Доставката се извършва с куриерска фирма, като пощенските разходи са за сметка на читателя. Заявката се подава на адрес – solon@abv.bg Същата задължително трябва да съдържа: - Три имена на читателя; - Точен адрес; - Телефон за връзка. КАН ТЕРВЕЛ – СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА В предговора към своята „История на България” (1761 г.), фрацисканският монах Блазиус Клайнер пише: „Стори ми се, че навлизам в осеян с тръне и изпълнен с бодли лес, когато ми дойде на ум да изложа накратко поредицата от достойните за споменаване дела на царство България не само поради това, че работата ми изглеждаше извънредно трудна, тъй като царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света, но и защото чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва. На второ място, е станало, както лесно можем да се досетим, поради тази причина, че чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите; а пък гърците, които са имали действително отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допуснала те да кажат нещо похвално за този народ, но против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат. И ако българският народ не е бил толкова войнствен, щото често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките императори, гръцките писатели нито го биха споменали, но, както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите.” Позволявам си този обширен цитат, защото в него намирам обяснение за забравата, която за дълги векове обгърнала българите в историческата памет на европейските народи. Поради превратностите на историческата съдба, огромна част от паметниците на българското минало били унищожени, разпилени, разрушени , а твърде малко са достигнали до наши дни. Имало и време, когато самите българи предпочитали да творят историята със сабите си, отколкото с паче перо. Най-великите дела записвали на камък, защото имали силно чувство за историчност. Времето и разрушителната стихия, дело на човешко невежество или незаинтересованост, не пощадили дори и камъка. Жалки откъси от тази каменна летопис, преведени и преписвани на пергамент и хартия, все пак са оцелели и днес се гордеем, че ги имаме. Останал е Мадарският конник, преборил се с разрухата, ням свидетел за епохата на Тервел, канът съзидател на дунавска България. Дядото на Тервел, Кубрат, положил основите на „Старата Велика България” в степите на Северното Причерноморие. Бащата на Тервел, Аспарух, изместил западните граници на „Велика България” чак до Стара планина (680/681), завладял местните славянски племена и разгромил най-добрите легиони на император Константин IV Погонат, победителят на арабите от 678 г. Може да изглежда парадоксално, но историята отредила на самия Тервел да бъде спасител на Константинопол, империята и Европа. Заплахата идвала от могъщия Арабски халифат. Драги читатели, Романът, който Ви предстои да прочетете, е посветен на едно от най-великите събития в историята на Европа – разгромът на арабската обсада на Константинопол през 717/718 г. Халифатът, чийто основател бил самият Мохамед, победоносно развявал знамената си на три континента, а под властта му падали стотици народи и древни империи. При халифите Сюлейман Абд ал-Малик (685-705) и Уалид ал-Малик (705-715) империята на Пророка започнала инвазия в Афганистан и Северна Индия, достигайки до Синд в днешен Пакистан. Завладяла Туркестан, Армения и почти целия Кавказ. В Северна Африка арабските конници се спрели на брега на Атлантическия океан. Гибралтар не бил проблем за техния флот и те се прехвърлили в Европа. За броени години и без особени усилия разгромили варварските кралства в Испания и Южна Франция. По същото време, на арабските удари била изложена и Източната Римска империя, която днес познаваме като Византия. Арабите ѝ отнели Месопотамия, завладяли почти цяла Мала Азия. През 674-678 г. подложили на тежка блокада „столицата на света” – Константинопол. „Гръцкият огън”, новото оръжие на ромеите, изпепелил арабския флот, а железните легиони, съставени от професионални войници, довършили останалото. Византия не могла дълго да се наслаждава на победата си – тя получила само временен отдих, а арабите продължили със завоюването на Средиземноморието. През 717 г. халиф Умар ибн Абдул-Азиз (717 - 720) мобилизирал огромни ресурси и започнал невиждана по своите мащаби военна акция. Под командването му се намирали над 200 000 ? бойци, а флотът му броял 2000 ? кораба. Константинопол бил подложен на пълна блокада по море и суша. Император Лъв III (717-741) ръководел енергично отбраната и обсадата се затегнала. Тежката зима, гладът, болестите взели своя дан от обсадени и обсадители. Въпреки това изходът от титаничния сблъсък не бил ясен. Тогава , на бойното поле се появила армията на кан Тервел и обърнала хода на историята. Благодарение на българите обсадата на Цариград е свалена, а арабите никога повече не предприемат опит за инвазия в Европа през Балканския полуостров. Почти цяло столетие учени от България и Източна Европа доказват, че именно победата на Тервел спира нашествието на исляма към сърцето на стария континент. Въпреки това, на Запад малцина знаят и приемат българите и техния владетел Тервел за спасител на Европа. Без никакви основания продължава да се твърди, че Карл Мартел, в битката при Поатие на 10.10.732 г. успял да спре арабите. Всъщност това било една обикновена акция на управителя на Андалусия Абд ал Рахман, а франките разбрали, че са победили едва на следващия ден, когато арабите вече се били оттеглили. Напоследък се налага мнението на сериозни западни учени, че армията на франките не надхвърляла 7 - 8 000 души, което означава, че и арабите имали приблизително същата численост. Загубите на „нашествениците” и на „победителите” , в убити и ранени, се изчисляват от 1 500 до 4- 5 000 души. Тервел се изправил , по занижени изчисления, срещу 100 000 армия, а само убитите араби били между 22 000 и 30 000. Не може и дума да става за съпоставяне на двете битки. Романът запълва една празнота в нашите представи за титаничния подвиг на кан Тервел, който му отредил място в европейската история. Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници – арабски, византийски, западни, български. Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява. Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познане на непредубедения читател. Приятно четене! Доцент д-р Иван К. Лазаров Ръководител катедра и преподавател по Средновековна българска история във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий". Емил Андреев Писател, Автор е на сборниците с разкази "Ломски разкази" (1996), "Късен сецесион" (1998), "Островът на пияниците" (1999), на романите "Стъклената река" (2004; награда ВИК за 2005), "Проклятието на жабата" (2006) и на пиесите "Да убиеш премиер" (2004), "Иманяри", "Бебето". Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски. Драги г-н Димитров, адаше, С удоволствие, макар и на пресекулки, чета текста ти и вече съм го преполовил. Стигнал съм до глава 14, когато Зонара предава съобщението от Плиска на императора Лъв ІІІ. Бедата е, че аз наистина нямам буквално никакво време и само нощем успявам да чета. Текстът е много съвестно и задълбочено написан - явно от историческа гледна точка е изключително верен. Лично на мен тези събития са ми много интересни. И понеже ме питаш какво е мнението ми за момента, ще ти кажа, че е положително, но нека да свърша книгата и тогава ще ти изпратя по-подробна и, надявам се, точна оценка. За сега мога да ти изтъкна някои дребни слабости от литературно-повествователна и стилистична гледна точка като например - има известна схематичност в описанието на природните картини, заседанията в различните дворове, но ти си уточнил в подзаглавието че това е документално-исторически роман, а не художествен. За сега - толкоз. Нека свърша книгата и тогава. Хубавите работи не стават бързо. Поздрави! Емил Андреев Драги Емиле, адаш, Прочетох отдавна книгата ти, но тъй като съм ужасно зает, не ми остана време да ти пиша, за което ти се извинявам. Като документален исторически роман тя е добра и си струва да бъде издадена. Така казах и на Нейко Генчев. Като литература не бих казал, че си постигнал съвършенство, но пък исторически книги трудно се пишат и се иска голям майсторлък. Доста са ти еднотипни описанията и природните картини, макар да са написани прилично. Би могъл да ги преработиш, особено дворцовите срещи и реакциите на участващите в тях, но както си написал книгата, сигурно ще я развалиш. Така, поне за мен, си струва, особено с оглед величието и значението на кан Тервел. В края на крайщата всичко зависи от издателя, а аз съм те подкрепил пред него. Възхитен съм от историческите ти познания. Може би е редно да я прочете и историк от ранга на доц. Пламен Павлов, но това ще го реши издателят, ако прецени, че е необходимо. д-р Милчо Чипев. гр.Ботевград, Г-н Димитров, с интерес прочетох романа Ви. За хан Тервел съм чел много - Захари Златев, Л. Манолов, Г. Кирилов, дилогията "Тервел" на Киро Дженков, трилогията -"Величието на Дуло" на Стоян Цонев, но начина по който Вие сте поднесли събитията и фактите не съм чел при други автори. Наистина романа Ви е превъзходен. От все сърце Ви желая творчески успехи. С УВАЖЕНИЕ; д-р Чипев. ОТКЪСИ ОТ РОМАНА І. Ловът набираше сили и олелията огласяше гората. В един момент Анастасия най-после събра смелост и зададе вълнуващия я от месеци въпрос: – Кажи ми, моля те, какво става в Константинопол? Верни ли са слуховете, че ще има война? – Да, наистина ще има война и в царския град вече се готвят за нея – отговори Тервел, без да се изненадва от информираността на съпругата си и нейния интерес – все пак ставаше дума за родния й град и за нейната родина. – И с кого? – С Арабския халифат. Те воюват от много години, но този път сарацините са събрали огромна армия и в момента се изнасят през Мала Азия към Босфора, а флотът им плава в Егея към Хелиспонта. – Но нали Лъв ІІІ подписа с тях мирен договор? – попита наивно Анастасия. – Вярно е, но тогава договорът беше необходим и на двете страни. Лъв Исавър подготвяше свалянето на Теодосий III и завземането на трона и просто му трябваше спокойствие по южните граници. Халифатът от своя страна вече беше започнал да събира войските си, но тогава още не беше готов за такава голяма кампания, какъвто е походът до Босфора и превземането на огромния град. Така че и Дамаск също се нуждаеше от време за подготовка. – Да превземат Константинопол? – възкликна царицата. – Та това е невъзможно, градът е практически непревземаем! – Е, така мислиш ти – усмихна се Тервел, – но аз го превзех и вкарах цялата си конница вътре, когато помагах на баща ти да се върне на трона, а и арабите са на друго мнение. По моя информация армията им надминава 100 000 души, а флотът е поне хиляда и петстотин кораба. В цялата си история градът не се е изправял пред такава заплаха и положението наистина е много сериозно. Сигурен съм, че и императорът го разбира. – Но това прави общо над 150 000 души! – изуми се тя.– Империята никога не е събирала такава войска, още повече без азиатските теми, защото ти каза, че арабите са вече в Мала Азия, нали? – Да, превзели са без проблеми редица крепости и в момента бавно напредват на север. – Значи, дори и да иска, Лъв ІІІ няма откъде да прекара отрядите от Армениак, Опсикион и Анатоликон. В Тракия, Македония и Илирия войската е малко – знам го още от баща си. В Константинопол обикновено има гарнизон от около 15–20 000 души (поне така беше по мое време) и следователно – градът е обречен! – отрони дъщерята на Юстиниян ІІ и се замисли. Тервел само кимна с глава в съгласие и двама яздиха дълго, без никой да промълви и дума. Около тях ловът протичаше с пълна сила, но те не забелязваха нищо. Канът, за кой ли път през последния месец, отново и отново премисляше обстановката и търсеше най-правилното за България решение. Царица Анастасия, хванала здраво юздите на кобилата си, мислено се беше пренесла в Константинопол. Видя богатите стаи на Влахернския дворец и любимата си библиотека с древни манускрипти от цял свят. Спусна се мислено по приказните алеи на парка под двореца „Вукелион“ и стигна до красивата малка мраморна беседка, където получи първата си греховна целувка. Спомни си първото си причастие в прекрасната „Света София“ и златотъканите дрехи на свещениците. Пренесе се на хиподрума и чу рева на възторжената и пъстра тълпа, тропота на копитата и грохота на обкованите в желязо тежки колела във вихрения бяг на състезаващите се квадриги. Разходи се по любимите си тесни улички из града и по златистия пясък на морския бряг. Почти физически усети ласкавия плисък на солените вълни по краката си и потръпна – всичко това беше заплашено да изчезне! Самата мисъл, че може да бъде завладян нейният град – градът на дедите й, сърцето на империята, символът на православната християнска религия, и да бъде унищожено всичко, което олицетворява византийската култура и история, я ужаси, потресе до дъното на душата й и я накара буквално да се разтрепери. – Моля те, спаси ги! – прошепна тя със сълзи на очи. – Моля те! Твоята конница е непобедима, помогни им! О, Боже! – и сълзите рукнаха от очите й неудържимо. Чул треперещия глас, Тервел се обърна и видя сълзите в прекрасните очи на съпругата си. Приближи се с коня си, пресегна се, прегърна я ласкаво с лявата ръка и тихо каза: – Моля те, не плачи, теб не те заплашва нищо! Ридаейки неудържимо, Анастасия се сгуши през коня в рамото му и хълцайки, през сълзи, тихо отрони: – Аз съм твоя съпруга, обичам те и тук е семейството ми. Знам, че съм в безопасност в България, но там е душата ми! Тервел я погледна внимателно. За първи път чуваше от нея подобни думи, очевидно излезли от дълбините на сърцето й, и се замисли дълбоко. Малко по-късно с махване на ръка към охраната си обърна коня обратно и всички поеха към Плиска. Ловът продължи без тях, а двамата – българският владетел и неговата любима съпруга – яздеха бавно, коляно до коляно, всеки потънал в собствените си мисли. ІІ. В ранните зори на 14 август 717 г. лагерът на емир Маслама край Силимбрия беше още потънал в дълбок сън и никой, дори и охраната, не забеляза лумналия в гората далече на север буен огън. Изведнъж от запад се надигна страхотен грохот и черна лавина от хора и коне, облечени целите в желязо, се стовари върху сарацините. Настана паника, никой не знаеше какво става, хиляди хора се лутаха като замаяни от ужас, уплашени коне, отвързани или изтървани, тичаха като подивели из лагера, а първите десетки жертви вече лежаха мъртви. И преди някой от арабите да успее да разбере каквото и да било, от изток се надигна с оглушителен тътен нова стена от страховити конници и насмете пред себе си първите попаднали на пътя им сънени и лутащи се безпомощно войници. Клането по двата края на големия боен лагер беше безмилостно жестоко, а в центъра пълководецът Убайда хладнокръвно организираше отбраната по двата фланга, без дори да знае кой го е нападнал. Арабите постепенно се съвземаха от шока и се отбраняваха ожесточено, но пешаците, изправени пред желязната стена на българската конница, падаха покосени редица след редица. Емир Маслама, не по-малко изненадан от внезапния удар и бесен от проспаната заплаха, за около час успя да събере около себе си около хиляда и петстотин от разпилените си в паниката конници. Застана начело и ги поведе на север с цел да заобиколи нападащия от запад отряд и да му излезе в гръб. Слънцето вече огряваше с първите си лъчи полето, когато отрядът напускаше лагера и пое на север. В този миг от далечната гора се зададе черна, като огромен градоносен облак, сякаш безкрайно дълга редица конници, препускащи в галоп на юг, с извадени саби и мечове, размахали бойни брадви, обвити в облаци прах. В средата пред тях, на великолепен бял жребец и с тежка сабя в ръка, в пълен кариер летеше командирът им, а бойният вик на бойците му заглуши и трясъка на битката зад гърба на Маслама. Емирът закова коня си втрещен и изумено впери поглед напред – никога през живота си не беше виждал такива конници - всички до един облечени с блестящи люспести брони и тежки шлемове. Главите и гърдите на конете също бяха покрити броня, а тропотът на тежките им подковани копита разтресе земята. Разбра моментално, че ако продължи с плана си, е обречен на пълен разгром, и то още в началото на военната си кампания в Европа, и изрева: Право на север! Напред!Отрядът му отговори с гръмовно „Аллах Акбар”, разгърна се моментално в боен строй и в галоп пое на север. Ударът между двете конници беше титаничен. И от двете страни стояха опитни и калени в много битки войни, завързаха се жестоки двубои и никой нямаше и най-малкото намерение да отстъпва и крачка назад. В центъра, в зоната на най-жестоката битка, плътно обкръжен от гвардията на Аудан, бясно се сражаваше и канартикин Таберган, а труповете на хора и коне се трупаха на страховити камари около тях. Усетил равновесието в битката, багаин Умор подаде сигнал и изведе хората си от сражението и преди някой да се усети, прилегнал ниско над гривата на коня и развял дългите си мустаци, пое в бесен галоп с отряда си на изток. Бързо заобиколиха сарацините и надавайки българския боен вик, устремно ги нападнаха в гръб. Не очаквали подобно развитие, арабите се смутиха и се огънаха. И настана сеч – безмилостна и невиждана до момента в историята на халифата. Отрядът на емир Маслама, плътно обкръжил великия си военоначалник и защитавайки отчаяно живота му с телата си, започна бавно да отстъпва към основния лагер. А там Убайда вече беше успял по някакъв начин да организира разпилените отряди от пехотинците и остатъците от конницата си за отбрана срещу страшния си противник. Величествено изправен на бойния си кон, кан Тервел спокойно наблюдаваше битката пред себе си, обкръжен от охраната, когато багатур Тохол се приближи с коня си и мълчаливо посочи с ръка на запад. Над хоризонта бавно се издигаше голям облак прах – идваше подкрепление! Тервел се обърна към багатура и рязко кимна с глава. Миг по-късно недалеч от тях лумна в буйни пламъци огромна клада. Минути по-късно, сражението, както беше внезапно започнало, тъй и внезапно спря. Българските конници, облени в кръвта на противниците си, без никаква видима причина, прекратяваха двубоите, обръщаха конете си и надавайки победни викове, размахали оръжията си, поемаха на север. След по-малко и от четвърт час в лагера на сарацините и около него не беше останал нито един българин, всички препускаха в галоп и потъваха в дебрите на гората. А арабите, неразбиращи нищо, изумени гледаха след тях. В късния следобед на 14 август 717 г., седнал на стола си и мрачен като буреносен облак, емир Маслама, гологлав, прашен и с опръскана с кръв ризница, изслуша отчета на Убайда за резултатите от сражението – убити бяха над три хиляди души, ранени бяха почти всички – незасегнатите бяха единици, разгромът на отряда му беше тотален! Потресен до дъното на душата си от чутите цифри, Маслама тихо попита: Кои бяха тия бойци? Знам, че Исавър няма такава конница – откъде се взеха? Предполагам, че са българите, о Ал-Амджад! – отговори още по-тихо Убайда. Беше паднал на едно коляно пред главнокомандващия армията на халифата, с разкъсана ризница, потънал в прах и кръв, с превързана и висяща на гърдите му дясна ръка, и ниско, виновно и уморено, навел глава. Тервел! – процеди през зъби Маслама. Беше слушал много за него и за непобедимата му конница, но дълбоко в себе си беше сигурен, че няма да се наложи да воюва с него. Така го уверяваха и мъдреците в Дивана в Дамаск. А днес той го нападна, и то толкова дълбоко в територията на Византия! Емирът мълча дълго и замислено, вперил поглед далече на югоизток, там, където зад хълмовете се издигаха стените на величествения Константинопол. Край него прибираха труповете на убитите и ги отнасяха за погребение в полето, моллите пееха своите молитви към Аллах, знахари превързваха на място леко ранените или доубиваха тежко ранените, за да ги избавят от мъките им. Стонове и молитви огласяха въздуха. Пристигналите вече отряди на емир Сулейман спряха на лагер северно и източно от района на битката. Войници и офицери потресени гледаха купищата трупове на хора и коне, надигналите се рояци мухи, виещите се ята от зловещи гарвани и потънали в ужасяващата смрад на кръв и разлагащи се на слънцето хиляди тела по бойното поле, горещо благодаряха на Аллах, че ги е запазил от тази гибел. Много преди изгрев слънце на следващия ден емир Маслама вдигна цялата си войска от Силимбрия. След тях идваха още и още – безкрайна колона от въоръжен народ, протегнала се от моста на Хелеспонта, до главнокомандващия, яздещ великолепен арабски жребец. Пред стените пристигнаха късно вечерта и започна най-дългата до момента обсада на вековния град – неповторимия и велик Константинопол. Беше 15 август 717 година.

РОМАН ЗА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 1877-1878 г. Най-новата книга на писателя Иван Енчев е романът „Злато и чакъл”. За разлика от други белетристични произведения за Руско-турската война през 1877-1878 г., където българите са представени основно като посрещачи на освободителите и разузнавачи, тук се открива нова сюжетна ниша: прякото им участие в бойни отряди и чети; показани са и проявите на местното турско население. Сюжетът започва като пролетна идилия на ежедневието и любовта на младите в голямо българско село в Търновския край, но всичко изведнъж се променя във вихрушката на войната. Трогателно е откровението на автора: „На младини кой ли не се е опарвал от своите сърдечни трепети, надежди и разочарования?! Но любовта по време на война – сватбата с китки от черни божури! – ранява с най-дълбоки рани.” Текстът е гладък, четивен и увлекателен. Освен свежите морално-естетически внушения, оригинални са белетристичните находки на писателя Иван Енчев в запомнящи се сцени и диалози. Убедително се проследяват вътрешните съмнения и раздвоения на героите. Повествованието в романа „Злато и чакъл” засяга бегло всеизвестните епични боеве при връх Шипка през лятото на 1877 г., но много релефно отразява един по-малко известен есенен бой край село Миндя и Златарица в Предбалкана край Търново. Тук самоотвержената борба на руски войници и български доброволци, както при Шипка, отново прекатурва военната колесница на османските генерали и прегражда твърде важното им настъпление към Търново и оттам към обсадения град Плевен с приклещената многохилядна турска армия. Само след четири дни градът е освободен. „А за армейските мащаби на големите сражения този бой се води малък. Тъй малкото зъбче на таралеж прегризва гръбнака на голяма отровна змия” – изтъква авторът. Иван ЕНЧЕВ е роден на 25 март 1942 г. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Основната му професия е журналист. Автор е на шестнадесет книги с поезия, белетристика и публицистика. Сред тях са: стихосбирките „Попътно лято” и „Душа немирна”; романите „Кървав пелин”, „Танго назаем”, „Бавен огън”, „Студено кафе”, „Труден сезон”, „Край Бързица”, „Злато и чакъл”; сборникът с есета и коментари „Жажда за утре”. Членува в Съюза на българските писатели. Отличен е с националните награди „Александър Паскалев” /2008/ за цялостно творчество и „Георги Караславов” /2010/ за романа „Кървав пелин”.

Греъм Грийн Намек за обяснение Разкази Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38767 Цена 14 лв. ISBN 978-954-28-1174-9 Преводач Деян Кючуков Любовни афери, мании, страсти, фантазии, митове, легенди и сънища, страхове, жалост и насилие – тази великолепна колекция от истории осветява всички кътчета на човешките изживявания. Настоящият сборник от разкази ни разкрива Греъм Грийн в широка гама от контрастиращи настроения, понякога цинични и остроумни, понякога търсещи и философски. Всеки един от тях потвърждава думите на В. С. Причет, че Грийн е "истински майстор-разказвач". Греъм Грийн (1904 –1991) е английски писател, драматург и критик. Той е сред щастливите автори, които приживе са се радвали както на възторзите на критиката, така и на обичта на читателите. Макар самият той силно да се противопоставя на определението, че е „католически писател“ и предпочита да бъде наричан „писател, който е и католик“, много от най-великите му романи са пропити от католическите религиозни теми, в това число Кеят на злото, Същността на проблема, Краят на една любовна история, Безнадежден случай, Силата и славата, Нашият човек в Хавана, Тихият американец и Пътешествия с леля ми.

От 17 до 21 октомври Университетският център за изследване на религиите при СУ „Св. Климент Охридски“ (ЦИР) ще бъде домакин на международната научна конференция на тема „Толерантност в църквите. Толерантност, поддържана от църквите“. Официалното откриване на конференцията ще се състои на 18 октомври, четвъртък, от 9.15 часа в зала №1, Ректорат на СУ „Св. Климент Охридски“. Организатор на академичната проява е Богословският факултет на Университета Карл-Францен в Грац (Theologische Fakultät, Karl-Franzens University Graz/Graz Process) в рамките на започналия преди десет години процес на сътрудничество между богословските школи от цяла Европа, известен като „Процесът от Грац“ (Graz-Prozess). Международната конференция за толерантността се осъществява с подкрепата на Центъра за югоизточноевропейски изследвания на университета Карл-Францен в Грац (Centre for Southeast European Studies of the Karl-Franzens University Graz), Фондация „Про-Ориенте“ - Виена (Pro Oriente Vienna) и Университетския център за изследване на религиите при СУ (ЦИР). Участниците ще бъдат приветствани от зам.-ректора на СУ „Св. Климент Охридски“ доц. д-р Милена Стефанова, а от името на ръководството на ЦИР – от проф. дфн Пламен Макариев. В програмата се предвижда участниците от седем европейски богословски факултета с различни християнски конфесии да дискутират границите на религиозната толерантност и приноса на църквите за поддържане на толерантността в съвременното общество. Проф. д-р Ханс-Фердинанд Ангел, декан на Богословския факултет в Грац, ще представи доклад „Психодинамиката на толерантността“, проф. д-р Анет Мошер от богословския факултет на Свободния университет в Амстердам ще постави въпроса „Опасна етика ли е толерантността?“, а проф. д-р Пабло Аргарате от Грац ще говори за „Свещените места в Йерусалим след смъртта на Константин Велики“. В следобедния панел на 18 октомври 2012 г. след предвидената пресконференция за журналисти проф. д-р Иван Желев, дългогодишен преподавател в БгФ на СУ „Св. Климент Охридски“, ще запознае гостите с Българската православна църква и другите вероизповедания в България, а за „Pro Oriente като импулс за толерантност и съгласие“ ще говори генералният секретар на фондация „Pro Oriente“ Флориан Тудер. В края на втория панел е предвидена междурелигиозна работна среща на участниците в конференцията с представители на различните вероизповедания в България. На 19 октомври, празника на св. Йоан Рилски, участниците в международната среща по въпросите на толерантността ще посетят Рилския манастир, за да се запознаят с историята на монашеството в България. На 20 октомври, събота, от 9.15 часа в зала №1 на Ректората на Софийския университет конференцията ще продължи представянето на докладите. Проф. д-р Видар Ханес, президент на Висшата богословска школа в Осло, ще направи сравнение между „Толерантността по времето на император Константин и днес“; Ремесианският епископ Андрей (Чилерджич), викарий на Сръбския патриарх, ще говори за подготовката на Сръбската православна църква за честванията на 1700-годишнината от Миланския едикт през 2013 г. в Сърбия; проф. Йозеф Марко, декан на Юридическия факултет на университета в Грац, ще представи доклад „Равенство и разнообразие: толерантност и закони“; проф. протойерей Дорин Оанчя от богословския факултет в Сибиу ще засегне проблема за „Толерантността като общение с познатия и непознат Христос“. В работата на конференцията ще участват още проф. архим. Григорий Папатомас от БФ на Атинския Каподистриев университет, преподаватели от БФ на СУ „Св. Климент Охридски“, както и от други факултети.

БГ Наука - конференция - Александър Стоянов Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Александър Стоянов - "Военна еволюция или военна революция?"

БГ Наука - конференция - Доц. Валери Голев Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Доц. Валери Голев - "Най-голямата загадка на науката или Парадоксът на Ферми"

БГ Наука - конференция - Проф. Румяна Михнева Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Проф. Румяна Михнева - "Социализацията на историческото наследство и образованието чрез наследство"

БГ Наука - конференция - Гл. ас. Георги Ганчев Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Гл. ас. Георги Ганчев - "Исково съдопроизводство по граждански дела"

БГ Наука - конференция - проф. д-р Ради Романски Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Проф. д-р Ради Романски - Предизвикателствата на „облака" към защитата на личните данни

БГ Наука - конференция - Д-р Екатерина Цекова Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Д-р Екатерина Цекова (Директор на НПТМ) - 55 години Национален политехнически музей

МЕЖДУНАРОДЕН ФОРУМ ЩЕ ПРЕДСТАВИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА ЕДИННИЯ ПАЗАР ПРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ Уважаеми колеги, На 15 октомври в София ще се открие Международен форум, посветен на двадесетата годишнина от създаването на Единния пазар и на десетгодишния юбилей на Европейския ден на предприемача в България. На него ще бъдат представени основните постижения на Единния пазар, възможностите, които той предлага на българските предприемачи, и ще се обсъдят идеи и предложения за неговото бъдещо развитие. Форумът се организира от Европейската комисия, Министерството на икономиката, енергетиката и туризма и Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и ще се проведе в Националния дворец на културата на 15 и 16 октомври 2012 г. Официалното откриване ще се състои на 15 октомври от 9.30ч. в зала 8 на НДК с приветствия от страна на ръководителя на Представителството на Европейската комисия в България г-жа Зинаида Златанова, министъра на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев, министъра по управление на средствата от Европейския съюз Томислав Дончев и ректора на Софийски университет проф. Иван Илчев. Очаква се във форума да участват още представители на Европейската комисия, държавните институции, бизнес асоциации и камари, неправителствени организации, академичната общност и други организации, които имат отношение към развитието на предприемачеството в условията на Единния пазар. По случай Европейският ден на предприемача, който ще премине под надслов: „Наука и предприемачество в условията на Единния пазар”, ще бъдат представени Европейските награди за насърчаване на предприемачеството. Ще бъдат разгледани и дискутирани актуални теми, посветени на Единия пазар, свързани с признаването на професионални квалификации, командироването на работници, възможностите за решаване на потребителски спорове, популяризиране на европейските информационни мрежи и на механизмите за защита на правата на гражданите, гарантирани от европейското законодателство. Ще се проведат семинари и дискусии по теми, свързани с предприемаческата среда и трансфера на технологии, управление на иновациите в малките и средни предприятия, предизвикателства пред обучението по предприемачество и модел на студентско предприемачество, предприемачество в областта на културата, иновативни инструменти за е-обучение за малките предприятия. Събитието е част от инициативите, организирани в цяла Европа за честване на двадесетата годишнина от създаването на Единния пазар и ще се проведе под мотото „Заедно за нов растеж“. Програмата на форума е налична ТУК За повече информация можете да посетите официалната страница на Европейски ден на предприемача 2012 (http://ede.uni-sofia.bg/)

Професор Пламен Павлов: Очертава се предателство към македонската независимост и за това не може да се мълчи Професор Пламен Павлов от Великотърновски университет „Свети Свети Кирил и Методий” и водещ на телевизионното предаване „Час по България” по телевизия „СКАТ” пред Агенция “Фокус” http://www.focus-news.net/?id=f22329 Фокус: Професор Павлов, какъв е Вашият коментар на предстоящото съвместно честване на битката при Куманово от Първата балканска война на Македония и Сърбия на 28 октомври? Пламен Павлов: Това съвместно отбелязване на една важна битка от историята на Балканската война, не би предизвикало учудване, ако не противоречеше напълно на македонската позиция в продължение на много години, на македонската историография и на македонската политическа пропаганда – за разделянето на Македония, в резултат на Балканските войни. Сражението при Куманово е важно сражение в историята на Балканската война. Но, не бива да забравяме, че ако не бяха действията на Седма Рилска дивизия, нямаше да се състои този голям военен успех и тази сръбска победа, която очевидно ще бъде възвеличена повече, отколкото трябва. Действията на българските сили по десния фланг на този фронт срещу Турция до голяма степен предопределят изхода от сражението при Куманово. Парадоксално е, че Македония отказва всякакъв диалог с България, за отбелязване на каквито и да било годишнини, и то – много по-важни от Кумановската битка, което също би трябвало да ни накара да се замислим. Откакто управлява режимът на Груевски, това не е първата проява на подобно сърбофилско поведение в политически и прагматичен план, а не – в някакъв романтичен, наивно-патриотарски план. В средствата за масова информация в Македония се появиха някакви внушения, че България два пъти била окупирала Македония. По отношение на Втората световна война официалната гледна точка там винаги е била за „българска окупация”, но – за Първата световна война се говореше за раздел. Ако през 1915 г., по време на Първата световна война, имаме българска окупация, то излиза, че преди това имаме сръбско освобождение. Това противоречи дори и на македонската официална линия или поне – противоречеше доскоро. Самият факт, че от сръбска страна ще участва самият президент Томислав Николич, който е известен сръбски националист, и че няма как от македонска страна да няма съответното представителство, говори за един очертаващ се съюз между остатъчна Югославия в лицето на Сърбия и резервата Югославия в лицето на Македония (извинявам се, че използвам подобни остри думи, но не мога да си го обясня по друг начин). Фокус: Има ли други примери за този съюз? Цялото интервю: http://www.focus-news.net/?id=f22329 И един цитат, който ми направи огромно впечатление от интервюто:

Разглеждайки проблема за метафората и текста, трябва да изясним природата на двете понятия, а след това и начинът, по който си взаимодействат. Първо трябва да направим уточнението, че ще гледаме на текста, не като на приумица на автора, а като на процес възникнал в себе си, ще се постараем да го освободим от авторитета на автора, от неговата личност, и да го четем във възможно най-свободния му вариант – на текст. Ще започнем диалектически и преди да дадем определение на това, какво е метафората, ще кажем какво не е тя. Метафората не е сравнение, не е алегория, не е хипербола или литота, не е и символ и затова и ние няма да се спираме на тези и други литературни тропи и фигури. За да се аргументираме все пак, ще кажем, че всички изброени по-горе похвати се случват на базата на един активен източник на информация, имат начало и край, опорна точка, около която кръжат. При метафората, имаме два активни източника, които бидейки напълно равностойни, заедно създават крайния продукт – метафоричното значение. Още едно уточнение трябва да бъде направено. Метафората се възприема като част от текст и в тази връзка, трябва да се обмисли от какво зависи животът й в този текст. Първото хрумване разбира се е - Автора. Какво друго може да бъде метафората, освен авторска приумица? Може да бъде читателска интерпретация. В Смъртта на Автора, Барт вижда читателя като „ самото пространство, в което се вписват, без да изгуби нито един, всички цитати, от които се състои писането” . За него Авторът играе ролята на „спирачен механизъм”, той възпрепятства текста със самото си присъствие, което налага интерпретации и обяснения на текста през автора. На негово място, Барт издига читателя – той, възприемайки текста го вижда и разбира цялостно – за него са всички думи, подредени по определен начин, той интерпретира, той създава. В нашия случай – той изгражда метафорите. Ако бъдем крайни, можем да приемем, че текстът е просто сбор от думи, които се подреждат и започват да значат, чак с прочитането им (можем да направим паралел с философския спор по отношение на съществуването на неодушевените предмети, когато не се намират в присъствието на човек). Тогава всичко зависи от интерпретатора, няма предзададен смисъл, до който трябва да се достигне, има само път, който за всеки читател води на различно място. Текстът се превръща в помощна тояжка, в мост, който читателят извървява, но вървейки по своя собствен път. Един апотеоз на така наречения backgroung – всичко зависи от културата на индивида, всичко е относително, няма една истина, нито една интерпретация, няма начало и край. Няма и една, и еднозначна метафора. За самата природа на метафората се пише от древността. Името й от гръцки език значи пренасяне. Аристотел я определя като пренасяне на чуждо име върху даден предмет – „или от род върху вид, или от вид върху род, или от вид върху друг вид, или по аналогия”. Ако трябва да илюстрираме метафората, бихме я определили като литературен похват, чрез който две неща, нямащи връзка помежду си, се сливат, за да постигнат търсен смисъл. Казахме сливат, но може да кажем още, че използват едно друго – метафората трябва да бъде разбирана като патерица, без която куцият не би могъл да се движи. Точно това е тя за мисълта – помощник, когато всяка предвидима, предполагаема комбинация от думи, не може да пресъздаде желаното – това от позицията на автора. А от позицията на читателя като демиург – метафората е сбора от знаци, които образуват знак, който разбира се, е индивидуално интерпретируем. В такъв смисъл едно най-обикновено изречение, може да бъде възприето като метафора, ако във възприемащото съзнание, това изречение поражда нещо повече от това, което се предполага, че предизвиква сбора всяка една от думите в него. Тоест ако имаме A+B+C=D, където D е изречението, а A, B и C са съставните му части – думите, ако сборът от A, B и C, дава и нещо друго освен D, то тогава изречението е метафора. Да вземем за пример следното изречение само по себе си: Птицата Моцарт беше дребна, красива, с изящно ярко оперяване.[url=http://nauka.bg/a/%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%B1%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82%D0%B0#_ftn1]'>http://nauka.bg/a/%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%B1%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82%D0%B0#_ftn1] Ако го прочете човек, чувал за композитора Моцарт, той ще се сети за него, може би за неговия Реквием или Малка нощна музика, ако човекът е музикант, може това изречение да извика спомени как е свирим Моцарт, или как е искал да прилича на него..Ако човекът се интересува от птиците, той може би ще се опита да си спомни коя от всички птички, които е наблюдавал би отговаряла най-пълно на описанието, ако е по-поетично настроен, може да се запита коя птичка би нарекъл Моцарт (стига да познава творчеството на композитора). Ако читателят е художник, може би това изречение ще предизвика творчески търсения – кък би нарисувал птицата Моцарт и ли просто дребна, красива птичка с шарено оперение. Ако интерпретиращият има наклонности към литературата, може би би анализирал подбора на думите, би се запитал как той би написал даденото изречение...Препратките са безброй – точно колкото и читателите. Само че това не са метафори, това са препратки. А дали има разлика? Има, защото препратките са вектори, те водят от точка А до точка В. При метафората, А и В се обединяват и създават нещо ново АВ. Но ако препратката е двустранна, тоест ако не завършва с достигането на точка В, а след това отново се върнем към точка А и така заемем позиция между А и В и по този начин, достигнем до АВ или поне до С, може би можем да говорим за вид метафора. Тоест метафората е множествена препратка. Ще прекратим нашите пространствени предположения и ще се обърнем към авторитетите. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%B1%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82%D0%B0

ИНТЕГРАЛНИЯТ СЕКТОР ЗА СИГУРНОСТ БАЗИРАН НА ЗНАНИЯ полковник доцент доктор Стойко Димитров Стойков ВА “Г.С.Раковски” Навлизането на човечеството в ерата на ноосферата (ера на знанието) налага на нации, като българската, да концентрат вниманието си върху натрупването на интелектуален потенциал, който имa потребен за укрепване и развитие на благосъстоянието на българското гражданско общество, както и на собствено място в интеграционен и коалиционен план. Чрез националния духовен потенциал, включително в контекста на европейското духовно пространство, България може да устои на външни и вътрешни неблагоприятни въздействия и да се развива успешно в световното интелектуално съревнование. Един от трите основни стълба на обновената Лисабонска стратегия за развитието на икономика и общество, базирани на знание, са инвестициите в образованието и обучението и воденето на активна политика за неговото изграждане. Като част от Лисабонската стратегия, изграждането на Европейското изследователско пространство (ЕИП) се превърна в съществен момент от отклика на ЕС към предизвикателствата на глобализацията. Към четирите стълба на икономиката на знанието може да се добави и пети. Става дума за социалния капитал, представен от доброто ръководство, визия и воля за промяна и развитие. Това ни позвлява да посочим двата акцента от тази проблематика – знанието като вид ресурс и знанието като капитал, а не разход. Целта е да се създаде Единен европейски пазар на труда за изследователите, където знания, изследователи и технологии могат да преминават безпрепятствено границите, така както това става за стоките, хората, услугите и капитала. Това е т.нар. пета свобода — свободното движение на знанието, където то е използвано и развивано по най-добрия начин. Петата свобода е задължителна, ако Европа иска да стане водеща „икономика, базирана на знанието“ в света, където знанията ще помогнат в устойчивото развитие и конкурентоспособността и ще се занимават с обществените предизвикателства, които тревожат европейските граждани. Необходимо ни е да създадем атмосфера, в която научните закони, научният начин на мислене и научната мисъл са високо ценени, за да построим общество, основано на науката, което да отглежда талантливи свои членове, способни да произвеждат нови знания чрез действена подкрепа за науката, позволяваща да се увеличи националното научно образование, като основа за процъфтяващата икономика на знанието. Традиционен инструмент за планиране на политиката за научни изследвания и технологично развитие на Европейско ниво и основен финансов инструмент за изграждане на Европейското пространство за научни изследвания и технологично развитие, е предложена от ЕК и одобрена от Европейския Съвет и Европейския Парламент - 7 рамкова програма “7РП - Утрешните отговори започват от днес” със срок на действие от 1 Януари 2007г. до 31 Декември 2013г. Програмата “СИГУРНОСТ” на 7 РП с бюджет 1.3 млрд. евро (2007 - 2013 г.) е насочена основно към Европейската сигурност като основна предпоставка за просперитет и свобода. Обръща се особено внимание на необходимостта от подробна стратегия за сигурност, която покрива мерките както за гражданска, така и за отбранителна сигурност. Защото за да са защитени нашите граждани от заплахи като тероризъм, природни бедствия и престъпност, трябва да се инвестира в знанието и да се разработват нови технологии, като в същото време се осигури защита на неприкосновеността на личния живот и фундаменталните човешки права. В Седма рамкова програма (7РП) изследователската дейност, финансирана от ЕС, се занимава с теми, свързани с гражданската сигурност (антитероризъм и управление на кризи) и има принос към цял набор от политики на Общността като транспорт, мобилност, гражданска защита, енергетика, околна среда и здравеопазване. Посредством обединяването и координирането на усилията на европейско ниво, ЕС придобива по-добро разбиране и реагира по-адекватно на рисковете в един постоянно променящ се свят. Проучванията, свързани със сигурността, генерират нови познания и насърчават прилагането на нови технологии в областта на гражданската сигурност. Изследванията в Седма рамкова програма са съсредоточени в следните области: • Сигурност за гражданите (технологични решения за гражданска защита, биологична сигурност, защита срещу престъпността и тероризма); • Сигурност на инфраструктурата и комуналните системи (изследване и обезопасяване на инфраструктурата в области като информационни и комуникационни технологии, транспорт, енергетика и услуги във финансовата и административна сфера); • Интелигентно наблюдение и сигурност по границите (технологии, оборудване, инструменти и методи за защита на европейските сухопътни и водни граници); • Възстановяване на сигурността и безопасността в кризисни ситуации (технологии и комуникация, координация в подкрепа на граждански, хуманитарни и спасителни дейности); • Интегриране на системите за сигурност, взаимна обвързаност и оперативна съвместимост (събиране на информация за гражданската сигурност, защита на поверителността и проследяемостта на транзакциите); • Сигурност и общество (приемане на решенията в областта на сигурността, социално-икономически, политически и културни аспекти на сигурността, етика и ценности, социална среда и възприемането на сигурността); • Координиране и структуриране на научните изследвания в областта на сигурността (координация между европейските и международните изследователски усилия в гражданската област, сигурността и отбраната). Многоскоростна и многопрофилна в своето развитие, Европа заяви своята готовност да стане “най-конкурентната и динамична икономика на знанието в света”, като увеличава и поддържа лидерството в ключови области от развитието на съвременното общество, чрез публичните инвестиции във висшето образование като първостепенен приоритет. Целта е да се гарантира, че институциите за висше образование разполагат с необходимите ресурси, за да продължат да постигат своите цели за създаване и поддържане на широка съвременна база на знанието и стимулиране на научните изследвания и иновациите. Болонският процес, който води до по-голяма съвместимост и сравнимост на системите в Европейското пространство за висше образование се гарантира с реформи на националните системи и политики за висше образование, основаващи се на европейските ценности на институционалната автономия и академичната свобода. Една от основните теми в съвместните научни изследвания е сигурността на обществото, включена в част от специфичните програми на 7 РП, като общата визия предвижда създаване на националните програми и национални технологични платформи, за да се осигури пълно осъществяване на националния и Европейския научен потенциал чрез ефективно сътрудничество между академичната наука и потребителите. Във визията изрично е подчертано, че Националните програми не могат да бъдат заместени от Рамковите програми на ЕС, доколкото те са инструменти за осъществяване на националните стратегии и постигането на националните приоритети. Ускоряване зараждането на ново знание, иновации и издигане на научните изследвания във високо технологични сектори и стратегически технологии, водещи до повишена производителност и укрепване на конкурентноспособността е възможно да бъде постигнато по пътя на: -стратегическо и оперативно ръководство за обновяване на образователните и квалификационните системи и учебни програми в ЕС; дефиниране на образователни и квалификационни програми на бъдещето; споделяне и трансфер на знания; модернизиране на системите за образование и квалификация. Основни изисквания към научно-образователния процес в новите условия и в духа на Болонската декларация са повишаването на неговата ефективност при запазването на равния достъп до образование, засилването на връзката с партньори и заявители, разгръщането на формите на учене през целия живот, фундаментално необходими в условията на непрестанно променящата се конкурентна среда. За да се улесни преходът към общество на знанието, Европейската комисия стимулира установяването на стратегии за учене през целия живот. Тъй като знанието в областта на сигурността е силно специализирано и разпръснато, за неговото групиране, съхранение, разпространение и реализиране в практиката е нужно изграждането на множество, предимно хоризонтални връзки между хора, ведомства и организации. Тези връзки трябва да обхващат не само сферата на информационните и комуникационните технологии, но и всички останали – бизнеса, академичната общност, правителството, обществото като цяло. Обединяването на знанието създава огромен потенциал, но това не е достатъчно то да се превърне в полезно, използваемо знание. Необходими са опит и умения, за да може то да се обработи и използва. Световната банка доказва връзката между икономическото развитие и знанието и проследява процеса на превръщането на едно откритие в продукт в своя аналитичен модел за четирите стълба на икономиката на знанието. Това са иновационната система, която създава новото знание; институциите, които го събират и превръщат в блага; добре обучената работна сила и информационните и комуникационните технологии, които го съхраняват и разпространяват. Способностите на отделните нации да създават, абсорбират и овеществяват нови знания се отразяват пряко върху тяхната икономическа мощ и благосъстоянието на гражданите. Това налага в теорията и практиката да се използва и понятието “нова икономика”, за която решаващият ресурс е именно знанието, както и неговото управление, емкостта му в пазарното общество. Наложително е да се формира определено нова стратегия за обществено развитие, основана на знанието, чрез нарочно инвестиране в човешкия капитал в образователната система и извън нея, стимулиране на иновациите, акумулиране на знанията в материалното и духовното производство и в публичните блага. Защото основна характерна черта на съвременното производство представлява наличието на компонент на знанието във всяко благо (стока или услуга), и това неизбежно се отразява на структурата на стойността на всеки продукт, предназначен за продажба. Както пише Хенри Форд, “Невъзможно е да бъде направено само това, за което липсват все още необходимите знания”. Знанието е това средство, което увеличава потенциала на факторите на производството, в т.ч. и на човешкия фактор. В условията на бързо променящата се икономическа среда знанието се превръща в основен ресурс, определящ ефективното функциониране на всички останали сфери. В контекста на тази нова концепция и на бъдещото си, България трябва да намери механизма да се интегрира към най-бързо развиващите се икономики в света. Това може да стане само ако от страна на правителството, бизнеса и обществото бъдат поети съответните отговорности и мерки; за успешното развитие на икономиката на знанието. Висшето образование представлява изключително богата и разнообразна научна и културна придобивка и играе ключова роля за развитие на общество ни по нелекия път за реализиране на идеята за Европа на знанието. Създаването на Националната стратегия за научни изследвания в Република България подпомага продължаването на традициите за развитие на вековните ни национални ценности – наука и образование, дълбоко вкоренени в националния ни дух и култура и би допринесла за интегрирането на България към развитите европейски страни, където науката е национална ценност, удовлетворяваща духовни потребности на обществото и допринася за увеличаване на благосъстоянието, сигурността и устойчивото му развитие. Решението на тази извънредно тежка задача е невъзможно без наука и мисията на науката ни в настоящия момент се състои в решението именно на тази задача. Според “Български синонимен речник” (с автор Любен Нанов, издаден от издателство “Наука и култура”, София, 1968 г.) “учението” е, “просвета, наука, образование, обучение, доктрина, дисциплина, школа”, но учението е и процес на разбиране, който води до промяна в поведението (преди всичко в нагласите) на индивида чрез придобиване на познания, умения и ценности. Съгласно тази дефинициия за учене, във висшето учебно заведение би следвало да се получат поне три резултата: да се генерират съществени промени в мисленето, във възприятията и в нагласите на обучаемите, за което отговорността в това отношение е изцяло на висшето учебно заведение, тъй като то има социалното задължение и социалната отговорност пред обществото ни да обучава и възпитава. Ние смятаме, на базата на досега постигнатите резултати, че ВА “Г.С.Раковски” e Висшето учебно заведение, в което младите хора се възпитават и насочват за своето бъдеще чрез придобитите в процеса на обучението си ценности; да “тече” постоянен процес на разбиране, т.е. обучемият да може да си обяснява явленията и фактите. Във ВА “Г.С.Раковски” не си позволяваме създаването на Учебни планове на специалности, които по-скоро “са скроени” по мерките на самото ни висше учебно заведение и на наличните към момента преподаватели в него, отколкото по потребностите на реалния живот. Убедени сме, че това е пътят срещу досегашната практика на масово дипломиране на млади хора, които никога не работят по специалността си; да се генерират постоянно познания и умения, които се изразяват в определена компетентност. За нас е особена гордост, че нашите випускници с гордост носят името на патрона ни, защото в процеса на тяхното обучение, “ние не се опитвахме да ги лъжем, че ги учим, а те самите да ни лъжат, че се учат”. Ние като научно-образователна организация, не си позволяваме да станем участници в процес на надлъгване (в който няма победители) на двете групи - едната Висшето училище и преподавателите в него, а другата - нашите обучаеми. За нас това би означавало отклонения от философията на самото учене и “брак” в крайния продукт на висшето ни училище, “рекламации” от страна на потребителите на този продукт (сигурността , обществото), неефективен обществен разход на ресурси (пари, време и др.) и не на последно място – нещастни, необразовани хора с дипломи, които не съумяват да открият навреме достойното си място в живота. В общ енциклопедичен план знанието се определя като система от съждения с принципна и единна организация, основана на обективни закономерности. От ЕС са разработени два съставни индикатора за оценяване на напредъка към икономика, базирана върху знания. Първият от тях измерва усилията на всяка страна за изграждане на икономика, базирана върху знания, като се отчитат двата основни аспекта на инвестициите в научните изследвания: - създаване на нови знания и разпространението на тези знания. За наше съжаление от страна на България не са налице достатъчно данни за оценяване на мястото й по отношение на останалите европейски страни и отговорът може би се намира в нежеланието на администрациите на министерствата и ведомствата да се занимават с научна дейност и липсата на научни интереси в тях. Вторият индикатор измерва постиженията на всяка страна при изграждането на икономика, базирана върху знания. Той включва: общата производителност на труда (БВП на работен час); постиженията в науката и технологиите (патенти и публикации); използуването на информационната инфраструктура (електронна търговия); ефективността на образователната система (успеваемостта в обучението). Позицията на България, определена по този индикатор, в сравнение със страните от ЕС и присъединяващите се към него, показва не просто ниско общо ниво, близко само до това на Румъния и Турция, но и негативен растеж, който води до тревожно увеличаване на изоставането. Не само делът на младите хора в третия цикъл на обучение с докторски степени в България е много малък - по този показател след България са само Латвия и Кипър. Значително по-неблагоприятно стоят нещата по отношение на подготовката на млади учени чрез докторантура. Данните показват, че не повече от половината от приетите в докторантура стигат до защита на дисертация. Това означава, че организацията на тази дейност се нуждае от много сериозно преосмисляне, за да не се изразходват напразно значителни средства и да се осигури възпроизводството на научен потенциал. В противен случай България остава извън борда при изграждането на общество, основано на знанието - обявената обща цел на ЕС. Очевидно е, че България трябва да положи значителни усилия за промяната на тази ситуация, чрез повишаване на интереса към научноизследователска дейност във висшите училища, за създаване на условия за усвояване не на какви да е, а на съвременни знания от младото поколение и подготовка на новата генерация учени. Университетското образование, особено в магистърските и докторски програми, е немислимо без активна научноизследователска дейност. Трябва да се стимулира въвеждането на нови интердисциплинарни научни дисциплини, както и да се използува капацитетът на неуниверситетските изследователски организации при подготовката на млади учени. Съвременната инфраструктура, обслужваща научната им дейност - библиотеките, компютърните мрежи, центровете за обработка на информация, изграждането и развитието на национална информационна мрежа за изследователската дейност, съвременните комуникации, достъпът до научна информация и възможностите за съвместни изследвания са особено съществени за ефективна научна дейност. Необходими са ни реални действия, а не партийни заклинания от поредния министерски съвет за създаване на европейски условия за научното развитие и кариерното израстване на учените в системата на висшите училища и държавните изследователски структури. За оценка на постигнатите резултати се предлага прилагането на следните индикатори, успешно ползвани в добрите европейски практики: съотношение на вложени средства към реализирани научни продукти; брой регистрирани и поддържани патенти; публикации; преотстъпени лицензи; брой на докторанти; брой на поканени чуждестранни професори; брой на новоизградени динамични научни звена; брой на допълнително квалифициран административен и научен потенциал; брой на успешни проекти в рамковите и други международни научни програми с национално участие; степен на обновена инфраструктура; мрежи, изградени между научни звена и малки и средни предприятия; брой на нови spin-off формирования; степен на подобряване на възрастовия профил на научния потенциал; брой на призната научна периодика, издавана у нас; брой на създадени звена за трансфер на научни знания. Мисля, че внимателният самостоятелен прочит на тези индикатори от всички ръководители на Висши учебни заведения и представители на министерства и ведомства, носещи непосредствена отговорност за успешна национална образователно-научна политика, позволява много точно и безпощадно ясно да открием своето място и разминаването между декларирани желания и постигнати резултати. Науката, в най-общ смисъл, е система от обективно знание. В по-тесен смисъл, науката е знанието за възприемания свят, добито чрез емпирични научни методи, основано на наблюдаеми явления, което може да бъде както потвърдено, така и отхвърлено. Мисията на науката е в това да проправя разумния път на практиката. Ефектът на всяко или почти на всяко научно знание се проявява преди всичко в това, че то служи като предпоставка за откриване на друго научно знание. Именно по този начин съвкупността от знания се превръща в система, всеки елемент, от която в някаква степен е резултат от предшестващия и в някаква степен - предпоставка за следващия. По тази сложна мрежа от връзки, ефектът от едно научно откритие или научна теория минава през по-малко или повече звена, „преработва се” от етап към етап, докато се стигне до „крайния продукт” на отворената система наука, т.е. до такова знание, чийто непосредствен ефект се състои във въздействието върху другите системи от дейности в обществото, една, от които е сигурността. Научният метод е систематичен начин за придобиване на знания. Той се основава на наблюдения, измервания, предположения, експерименти и верификация. Последователното прилагане на научния метод е това, което различава науката от лъженауката и другите форми за придобиване на знания. Разграничението между наука и лъженаука е общофилософски въпрос, известен ни като “проблем на демаркацията”. Лъженау̀ка или Псевдонау̀ка (на гръцки: ψευδής - лъжлив, неверен + наука) е вид твърдение, дейност, метод, практика или теория, които твърдят, че са научни и които на пръв поглед дори може да изглеждат научни, но на които липсват някои от характерните за науката изисквания като: не използват научния метод; не могат да представят разумни и достоверни доказателства; не отговарят на елементарни научни критерии. Разбира се, съществуват епистемологични разногласия по отношение на научния метод и използваните критерии за разграничаване на науката от псевдонауката и по принцип за намиране на обективен и надежден начин за класифицирането им, но най-общо казано псевдонауката се характеризира с неяснота, непълнота, изопачаване или преувеличаване на ефектите и обикновено липса на прогрес в развитието на теорията и нежелание за експериментална проверка. Характерните отличителни черти на псевдонаучната теория са: игнориране или изкривяване на факти, известни на автора на теоритичната разработка, но противоречащи на неговите постановки; отказване от опити да се сверят теоретичните изследвания и изчисления с резултатите от изследванията при наличие на такава възможност, замяна на проверките с позоваване на “авторитетни в областта на сигурността институции”; “интуицията на самоопределилия се или самопроизвел се експерт в областта на сигурността и отбраната”; “здравия разум” или нечие “политически авторитетно мнение”; използване в основата на теорията на недостоверни данни (т. е. данни, непотвърдени от поредица независими експерименти или от изследователи). Псевдонауката игнорира най-важните елементи на научния метод - експерименталната проверка и поправянето на грешките. Отсъствието на тази отрицателна обратна връзка лишава псевдонауката от връзка c обекта на изследване и я превръща в неуправляем процес, силно подложен на натрупване на грешки, част от които могат да бъдат и злоумишлени. Съществуват и постоянно се появяват множество теории и хипотези, които могат да изглеждат псевдонаучни поради нов, непривичен формализъм (език на теорията) или отсъствие на информация или знания, необходими за разбирането й. От друга страна, “степента на налудничавост” на теорията или нейното непризнаване все още не са достатъчен признак за нейната новост и научност, въпреки че много псевдоучени са склонни да апелират за това, забравяйки, че научните знания в сектора за сигурност и отбрана не трябва да се отнасят към това, което поначало не е наука и е свързано с други аспекти на живота, например религия, спорт, театър, фолклор, психотерапия. Естествено, не всички учени в сектора за сигурност и отбрана работят по един и същ начин при създаването на знания: някои учени се доверяват на вдъхновение и прозрение, други са много систематични в своите изследвания. Точният начин, по който се извършва научна работа не може да се разглежда изолирано от дисциплината и (политическия) контекст, в който тя се извършва, и най-вече (икономическия) натиск върху учения. Един вариант на точната интерпретация на научния метод, който ви предлагаме, е да се каже, че той не служи за придобиване на знание, а само за верификация на вече придобито знание. Във всеки случай има съгласие за това, че научният метод предлага начин да се гарантира, че знанието не е изкривено от субективни влияния и че грешките могат да бъдат открити. Непрекъснато нарастват опитите в съвременното стратегическо управление на организациите (системите) знанието да се вгражда и да съпътства всички дейности през целия им жизнен цикъл, задължавайки ги да се учат непрекъснато и превръщайки ги в учещи се организации. Значимостта дори на отделните управленски дейности за формиране на основните характеристики на системите в процеса на управлението им позволява всяка от тях да бъде причислена към учещите се. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%B1%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F

Интересно какво ще реши съдът..., а в България как се процедира в подобни ситуации? Някъде в закона записано ли е че трябва да се изплати цялото образование, ако вземеш всички изпити само за 4 семестъра вместо за 8 при бакалаврите?

Една любима песен Песен от персийския фолклор разказва за двама ловци отишли на лов: "Biyâ berim dasht." "Kodum dasht?" "Hamun dashti ke khargush-na dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb be pâyash tâb dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb-râ mazan, khargush-e dashtom râ mazan, Khâb1-e khargush be khâb-e yâr mimunad, bale, Khâb-e khargush be khâb-e yâr mimunad, bale!" "Let's go to the field." "Which field?" "The same that has rabbits, oh yes!" "And my dog has a rope on its foot, oh yes!" "Don't kill my dog on the leash nor my rabbits in the field, For the dream1 of the rabbit reminds me of the dream of my lover, oh yes!" "Biyâ berim kuh." "Kodum kuh?" "Hamun kuhi ke âhu-na dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb be pâyash tâb dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb-râ magir, khargush-e dashtom râ magir, âhu-e kuhom râ magir, Khâl2-e âhu be khâl-e yâr mimunad, bale, Khâl-e âhu be khâl-e yâr mimunad, bale!" "Let's go to the mountain." "Which mountain?" "The same that has deer, oh yes!" "And my dog has a rope on its foot, oh yes!" "Don't kill my dog on the rope, nor my rabbit in the field, nor my deer of the mountain, For the grace2 of my deer reminds me of the grace of my lover, oh yes!" "Biyâ berim bâgh." "Kodum bâgh?" "Hamun bâghi ke ghomri-ta dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb be pâyash tâb dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb-râ mazan, khargush-e dashtom râ mazan, âhu-e kuhom râ mazan, ghomri-e bâghom râ mazan, Charkh3-e ghomri be charkh-e yâr mimunad, bale, Charkh-e ghomri be charkh-e yâr mimunad, bale!" "Let's go to the garden." "Which garden?" "The same that has pheasants, oh yes!" "And my dog has a rope on its foot, oh yes!" "Don't kill my dog on the leash, nor my rabbit in the field, nor my deer of the mountain, nor my pheasants in the garden, For the amble3 of the pheasant reminds me of the amble of my lover, oh yes!" "Biyâ berim châh." "Kodum châh?" "Hamun châhi ke koftar-na dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb be pâyash tâb dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb-râ mazan, khargush-e dashtom râ mazan, âhu-e kuhom râ mazan, ghomri-e bâghom râ mazan, koftar-e châhom râ mazan, Tâb4-e koftar be tâb-e yâr mimunad, bale, Tâb-e koftar be tâb-e yâr mimunad, bale!" "Let's go to the well." "Which well?" "The same that has pigeons, oh yes!" "And my dog has a rope on its foot, oh yes!" "Don't kill my dog on the leash, nor my rabbit in the field, nor my deer of the mountain, nor my pheasants in the garden, nor my pigeons at the well, For the flight4 of the pigeon reminds me of the flight of my lover, oh yes!" "Biyâ berim kuh." "Kodum kuh?" "Hamun kuhi ke oghâb-ta dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb be pâyash tâb dâre, ây bale!" "Bacche sayyâb-râ mazan, khargush-e dashtom râ mazan, âhu-e kuhom râ mazan, ghomri-e bâghom râ mazan, koftar-e châhom râ mazan, Chang-e5 oghab be chang-e yâr mimunad, bale, Chang-e oghab be chang-e yâr mimunad, bale!" "Let's go to the mountains." "Which mountains?" "The same that have eagles, oh yes!" "And my dog has a rope on its foot, oh yes!" "Don't kill my dog on the leash, nor my rabbit in the field, nor my deer of the mountain, nor my pheasants in the garden, nor my pigeons at the well, For the clutch5 of the eagle reminds me of the clutch of my lover, oh yes!" "Khâb-e khargush be khâb-e yâr mimunad, bale, Khâl-e âhu be khâl-e yâr mimunad, bale, Charkh-e âhu be charkh-e yâr mimunad, bale, Tâb-e koftar be tâb-e yâr mimunad, bale, Chang-e oghab be chang-e yâr mimunad, bale, Chang-e oghab be chang-e yâr mimunad, bale, Chang-e oghab be chang-e yâr mimunad, bale, Chang-e oghab be chang-e yâr mimunad, bale!" My notes: 1 Khâb literally means sleep. 2 Khâl literally means spot or beauty spot. 3 Charkhliterally means (dancing) rounds. 4 She probably says Togh and not Tâb; Togh may mean neckband. 5 Chang literally means nail. Go to Page 2 to see two other performances of Biya berim dasht… or The Hunt!

Във връзка с въвеждането на дисциплината „Гражданско общество" в средното образование ви изпращаме интервю с доц. д-р Красимира Табакова. Голяма актуалност започна да придобива темата за гражданското образование в училище и за изучаване на самостоятелен предмет, който да възпитава учениците как да бъдат граждани. От друга страна, в учебната програма по дисциплина „История и цивилизация" са заложени сходни теми и идеи, с цел да се формира духовна и гражданска идентичност на личността. Идеята на новия предмет „Гражданско общество" е по време на обучението децата да научат какво е гражданско обществото, какви са неговите структури, кой с какво се занимава, да разберат и отстояват своите права и да осъзнаят и спазват своите задължения. Учебната програма по предмета „История и цивилизация" акцентира върху ролята, която има историята в "подготовката на младите хора, в тяхната ориентация, адаптация и реализация в съвременното демократично общество, в развиване на уменията им за активно гражданско участие в социалния живот в условията на културно многообразие и глобализация." Като цяло учениците изучават културните, политическите и стопанските структури в живота. У тях се формира ценностна ориентация и необходимост от ефективното им участие като граждани в динамичното съвременно общество. Целта на обучението по време на предмета „История и цивилизация" е не само да представи историческото развитие на българския народ, но и да „развива у учениците умения за самостоятелност в боравенето с различни източници и способности за изразяване и отстояване на критическа позиция." За по-ясен и критичен поглед към темата се обърнахме с няколко въпроса към доц. д-р Красимира Табакова, зам.-декан на Историческия факултет към Софийския университет. Интервюто може да видите на сайта: http://nauka.bg/a/%D...%BE%D0%B2%D0%B0

http://www.dnevnik.bg/sviat/2012/08/21/1891753_nasa_podgotvia_nova_misiia_do_mars/

Само за една седмица името му се появи в медии по цял свят – от Русия до Южна Америка, от САЩ до Азия; от световния научен стожер Science до гледаната от стотици милиони CNN. Името му е Теньо Попминчев и е начело на екип, създал революционно изобретение – рентгенов лазер. Благодарение на работата му установка, която преди е била голяма колкото футболно игрище, сега се събира на една маса. И още: създадената от него технология за първи път може да заснеме най-бързите процеси извън сърцето на атома; да направи рентгеновите снимки на практика безвредни; да създаде компютри, многократно по-бързи от днешните. ' Принципът на Франкен, по който фотоните могат да се комбинират и респективно лазерната светлина да става по-високочестотна, работи ефективно само при сравнително малък брой фотони. Тоест, за да направим рентгенов лазер, трябва на започнем от ултравиолетов. Много от учените доскоро приемаха това за даденост, но не и българинът. Той решава да тръгне срещу догмите в своята област и това му носи впечатляващите резултати. Не се предоверява на авторитетите и досегашните проучвания, според които механизмът не може да се осъществи, ако се започне с лазерни фотони от средата на инфрачервената област. Решава да провери сам дали наистина е така и след серия от експерименти успява да създаде установката – рентгенов лазер с размери колкото една маса. Ученият и колегите му вече имат и първите потвърждения, че силното лъчение е неотличимо от идеален лазер, въпреки че не се основава на същия принцип, който би изисквал енергията на атомна бомба. Тоест дори е нещо повече от рентгенов лазер... Да опитаме да обясним изобретението на езика на музиката: нека си представим цигулка. Ако скъсим наполовина дължината на една от нейните струни, тя ще започне да издава два пъти по-висок звук. Или на езика на физиката – честотата на трептене ще е два пъти по-висока. С изобретението си Попминчев успява да скъси струната, която в случая е светлина, цели 5000 пъти – комбинира 5000 фотона! При това го прави едновременно, образно казано, с цели 10 милиона цигулки! И най-важното – всички „свирещи" в синхрон! Толкова едновременно изпратени рентгенови фотони се улавят при снимка. Целият материал: http://science.actua...ews_397418.html

Ще помоля най-учтиво да се придържате към темата. Може да си обсъждате всичко друго на лично съобщения.