Р. Теодосиев

Обърна ли се към редакцията - http://www.bas.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0123&g В библиотеката на БАН...

Конкурсът търси българското лице на науката сред учените, които умеят да разказва за своята работа харизматично и на разбираем за хората език. Финалът на българското издание на „Лаборатория за слава FameLab” ще се проведе, вече по традиция, в рамките на Софийския фестивал на науката. Конкурсът е създаден по оригинален формат на Челтнъмския фестивал на науката, където се провежда и международния финал. Тази година в него ще участват над 20 държави. Международните издания на „Лаборатория за слава FameLab” се организират от Британски съвет, като в България основни съорганизатори са Министерството на образованието, младежта и науката и Форум Демокрит. Конкурсът се провежда във формат, добре познат от популярни телевизионни предавания. Всеки участник трябва да подготви две 3-минутни научно-достоверни, атрактивни и разбираемо поднесени представяния на научна тема. Явяването на кастинга е с изпълнение по избор на кандидата. То може да включва песен, танц, поезия, изображения или да бъде представено по друг атрактивен начин, но без компютърни презентации. Темите трябва да са от природо-математическите и инженерни науки, но могат да разясняват както фундаментални понятия, така и съвременни научни открития. Участниците могат да са студенти със задълбочени познания и опит от своята област, да преподават в училище или ВУЗ или да работят в изследователски или приложни институти. Конкурсът се провежда от Британски съвет, Форум Демокрит и Министерството на образованието, младежта и науката, в партньорство с Българската национална телевизия, БНР, Българската академия на науките, Столична община, Майкрософт България, Издателство Сиела, Издателство РОЙ Комюникейшън, сп. "Българска Наука", сп. Обекти и др. Искате да участвате? Потърсете повече информация на уебсайта на Британски съвет България. http://www.britishcouncil.org/bulgaria-beautiful-science-famelab.htm

Доц. д-р БОЖИДАР ЕНЧЕВ ИВАНОВ ФАУНА НА БЪЛГАРИЯ Т. 30 _________________ Aves Част ІІІ Разредът Passeriformes е най-богатият на видове и включва повече от половината птици на света, заселващи всички местообитания по Земното кълбо. Съставляват най-големият брой видове от орнитофауната. Това са най-често срещаните птици както по брой видове, така и по численост на индивидите. Те са и най-лесни за наблюдение. Поради това и интересът към тях е най-голям. След излизането на първите два тома за птиците през 1990 и 1997 г. напълно естествено е томът с видовете от разред Врабчоподобни да се очаква с голям интерес както от специалистите, така и от многобройните любители. В излезлите досега два тома за птиците (т. 20 и 26) от многотомната поредица „Фауна на България“ систематичното подреждане на таксоните във всички рангове бе извършено по H o w a r d, M o o r e (1980). През последните години се утвърди системата, предложена от V o o u s (1977a). Интензивните изследвания с метода на ДНК хибридизацията хвърлиха нова светлина върху родствените връзки между отделните таксони (групи) както в рамките на разреда, така и в отделните семейства. Това наложи редица размествания и прегрупирания, както и промяна в ранговете на отделни таксони. Редица подвидове бяха издигнати на ниво вид. В този том е прието подреждането по V o o u s (1977a), като в някои случаи са направени корекции съобразно общоприетите и вече утвърдени нови промени в ранговете на отделните таксони. Тук се предлагат подвидовото подразделение на отделните видове и разпространението им в рамките на ареала на вида, възприети в многотомната монография Handbook of the birds of Europe, the Middle East and North Africa, Vol. 5-9, Oxford University Press. По отношение на българските имена са следвани препоръките на Българския национален комитет по редките видове птици (BUNARCO, 2009). http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=925

Академично издателство „Проф. Марин Дринов“ Ви представя новата книга Етнографски проблеми на народната култура, том 8 В този том си дават среща различни теми от традиционната обредност и вярвания, някои проблеми, свързани с тях, и подходи за научния им анализ. Обширният географски обхват на изследванията дава основания за съпоставка на явленията на по-широка основа, а включването на различни културни пластове (като се започне от най-древните и се стигне до времето на модерното общество) позволява да се проследят процесите и в дълбочина. В своята съвкупност публикуваните тук студии разкриват динамиката на явленията, отнасящи се до българската традиционна култура, единството на тази култура, нейното богато многообразие и пъстрата й мозаичност в рамките на общото. Различните подходи на авторите и използваният от учените инструментариум за успешното решаване на поставените от тях задачи дават възможност да се проникне в психологическата, обичайно-правната, семантичната, лингвистичната, социологическата, културологичната и, разбира се, етнологичната страна на явленията, за да се разкрие по-всеобхватно и по-убедително част от същността на българската традиционна култура. Първо издание, 2011 г. ISBN 978-954-322-474-6 Цена: 19,00 лв. Книгата можете да закупите в търговските обекти на издателството или от онлайн книжарницата ни: Книжна борса и склад - 1113 София, ул. „Акад. Георги Бончев“ бл. 5, тел.: (02) 979 34 13, (02) 979 30 17 Книжарници – София „Академична книжарница“ – ул. „15-и ноември“ № 1, (в сградата на ЦУ на БАН), тел.: (02) 987 97 86 „Иван Евстр. Гешов“ – ул. „Сердика“ № 4, тел.: (02) 870 45 08 Книжна борса – Пловдив ул. „Филип Македонски“ № 29, тел.: (032) 64 25 33 e-mail: aph_plovdiv@aph.bas.bg Търговски отдел – тел.: (02) 979 30 10, (02) 870 41 55, e-mail: aph@aph.bas.bg Онлайн книжарница: www.baspress.com

Влиза се в BB Code - от въпросителния в опциите за публикуване на мнение - от дясната страна. [spoiler] Тези тагове се използват. [/spoiler] [/code] [spoiler] Tук се крие текста! [/spoiler]

Какво е ACTA?

Ягичев златоуст. Средновековен български паметник със слова и поучения от началото на ХІV век от Мариана Димитрова Настоящото изследване е посветено на един от най-ценните и интересни среднобългарски книжовни паметници, който в науката се причислява към най-старите, известни хомилиари и запазени до наши дни. Големият интерес на медиевистиката е причина той да стане предмет на пълно и детайлно изследване, за да се уточни неговото датиране и локализиране. За целта е направен подробен кодикологически и палеографски анализ на ръкописа, като са анализирани основните датиращи параметри, които взаимно се допълват и потвърждават извода, че паметникът е изтотвен в началото или в първото десетилетие на ХІV в. Палеографско-кодикологическата фактология успоредно с основните наблюдения върху правописа, направени във втората част на изследването, се съгласуват и локализират ръкописа в югозападната област на средновековното Българско царство. В третата част на изданието се разглежда съставът на Ягичевия Златоуст като се съпоставя с българските чети сборници от календарен тип с цел изясняването на въпроса доколко е вярно традиционното наименование „Златоуст“, определено от първия изследовател на хомилиара В. Ягич. Последната част на изследването разглежда съдържанието на Ягичевия Златоуст, като се съпоставя с различните типове сборници, възникнали в Русия, което дава основание за твърдението, че структурата на минейния чети сборник – изграден при южните славяни, оказва влияние не само в периода на по-древните контакти, но и по времето на второто южнославянско влияние, когато много произведения са влезли в състава на втората редакция на древноруския Тържественик. Изследването съдържа приложение, което илюстрира подвързията, типовете разлиновка, отделните почерци и орнамент. Изданието на паметника е предназначено както за специалисти – българисти и слависти, така за по-широкия кръг медиевисти. ISBN 978-954-322-433-2 Първо издание, 2011 Формат 70X100/16 382 стр. Цена 15.00 лв. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=910

Advertisements: signs of feminity and their corresponding color meanings от Мони Алмалех Монографията е съставена от две основни части. Първата може да служи като учебник по семиотика на цветовете, а втората е изследване на значението на цветовете за признаците на женственост . Приносът на Алмалех е в развитието на семиотиката на цветовете и прилагането и в рекламата. Авторът насочва вниманието ни върху семиотичните разлики между визуалните цветове и цветове в езиково отношение. Той признава две форми на съществуване на езика на цветовете – вербални и визуални/невизуални. Визуалните цветове се възприемат чрез зрението-едновременно. Вербализираната форма е когато използваме езика за да опишем/определим цвета. Вербализирането на цвета на езика е подчинено на линейната или синтактична подредба на езика. Алмалех използва междуезиковият свободен асоциативен експеримент (на Кент-Росаноф), за да определи българската норма за асоциации на цветовете. (Apendix 1). Списъкът с асоциациите е като речник с цветовите значения. В предишната си книга „Балканският народен език на цветовете” – Алмалех представя списък на универсалните и неуниверсалните значения на цветовете при брак или погребение във фолклора. Той използва оригиналната теория на Рош и Лаков за да коментира правилото за асоциациите и списъка с визуалните значения на цветовете. ISBN 978-954-322-020-4 Първо издание, 2011 Формат 60X84/16 188 стр. Цена 11.00 лв. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=911

Един невероятен разказ за едно невероятно пътуване...от Недялка Иванова. Автор: Недялка Иванова Запознахме се във форум за пътуване на стоп. Явно на всички ни се искаше да попътуваме извън България това лято, вместо класическото море. Или освен него. Всеки можеше да отдели горе долу един месец за това начинание и оригиналната идея беше да се стигне до Ирландия, но поради ред причини се отказахме и решихме последна дестинация да ни бъде Амстердам. Видяхме се няколко пъти в София за да уточним маршрута и след един месец се изясни датата на тръгване и всичко останало. Искахме да останем по няколко дена във Виена, Прага, Кьолн и Амстердам. По план трябваше да си уредим безплатно спане с т.н. каучсърфинг (http://www.couchsurfing.org/), тъй като разполагахме с ограничено количество пари. А и не само – друго е да поговориш с местните и да прекараш с тях в тяхната къща няколко дена. Взехме си всеки по един спален чувал, шалте, две палатки и и бяхме готови Пътувахме четири човека, разделени по двойки. Палец. Шапка. Хавлия…класика Карта на Европа (остава хубав спомен, ако не я забравиш в някой камион или кола, както направих с моята …Видя се, че здрави и удобни обувки са също важни, защото много километри бяха минати и пеша. Тук много ми се иска да допълня и лека раница, но тъй като това на нас не ни се случи, няма да отговаря на истината. Като сложиш храна за първите няколко дни, няколко резервни тениски и дрехи за студено, спален чувал.. споменах ли консерви, русенско варено, бутилка домашна ракия. Трудна работа. Е, ние тръгнахме на 8 август, понеделник, 7:00ч. (с половин час закъснение от уречения час срещата беше на метростанция „Сливница”, а от там с автобус 42 до изхода за Драгоман. О, да не забравяме картонените табели в комплект с маркер. Тук те влизат в действие. И така паркирали сме се в страни от пътя. Аз и Петър и малко зад нас – Росен и Боян. Започваме да чакаме. Какво ли ще стане сега? Хм. Скоро се питаме – кога ли ще стане… Незнам защо зациклихме толкова там преди тоя Драгоман. С триста мъки с Петър се добираме на 12км. от границата със Сърбия – т.н. “кпп Калотина”. Другите остават някъде назад след нас и знаем, че няма да ги видим в следващите няколко дни. Какво ли ще стане с тях, как ли ще ги отвее стопаджийския вятър до Виена, където е уговорката да се срещнем след няколко дена. Незнаем, но нас ни отвя най-напред един тир до Любляна, Словения, с който прекарахме незабравими цели два дена и една нощ. Имам предвид спането в тира – клюмането на предната седалка, а аз отзад на леглото сред нашите две раници, шалтета и одеялата на шофьора. Това беше също и първата ни нощ на палатка, разпъната в градинката на мотел, част от целия комплекс на бензиностанцията, която нашия шофьор избра за почивка през нощта. Шофьорите на тир поне в едно са неотразими – винаги имат нещо, с което да те почерпят. Най-често с цигари, особено ако се намираме в или около България, защото ако не знаете в Сърбия можете да се сдобиете с наистина евтини цели стекове цигари. Какво още ни гостиха тези мили хора, които прекарват дни и дни по пътищата и имено затова се запасяват с добри количества припаси. Бира. Ммм, студена „Ариана”! Ред Бул – незаменим, спаси ни веднъж от неизбежно заспиване, когато се прибирахме вече (останали само двамата) с Боян от Хърватска. Да не говорим за невероятния омлет, който същия този турски шофьор ми сготви в 3ч. през нощта докато Боян спеше на най-горното легло в кабината. Той самият не яде много, защото му предстояха още доста часове път и се страхуваше да не му се доспи, но отдели доста време да го сготви наистина майсторски. Омлет с кашкавал и червен пипер – можете да си представите колко изумително вкусно ще ви се стори това, след като сте прекарали няколко дни по пътищата единственото с овесени бисквити, хляб, кетчуп и евтин наденицо-подобен колбас. И то в съвсем ограничени количества. Превъзходно. Говорихме си за баклава и за локум, но разговора отслабна след като той ми поиска телефона и твърдеше, че ще ми се обади да ми даде някаква си монета от древни времена, която той беше изкопал, за да я покажа на моя приятел иманяр.. Сори, ама не. Още не ми се е обадил де и дано да не ми се. Няма значение. Интересно е да спомена, че той имаше някаква машинария, с която пренастройваше апарата за отчитане на часовете и километрите и го „лъжеше”, че кара толкова, колкото позволява закона. С нас кара повече от 24 часа без да спи, а като ни остави в София продължи за Истамнбул и твърдеше, че няма да спи. Пихме доста кафета с него. Но добре, че беше той. На края на нашето пътешествие съвсем нямахме търпение да се приберем на родна земя. Но да не се отклоняваме. От Любляна ни взе кола до малко градче, близо до словенската граница с Австрия – Марибор. Почивка за по една бира и отново на път. Пристигаме на “бензинска станция” до границата, но е 3 посред нощ и опъваме палатката. На сутринта се уреждаме с кола до Виена – директно. Е, така де, не е зле. Стоварват ни баш на централната Mariahilfer Strasse, която се оказва наша територия за следващите 4 дни. Това е голяма търговска улица, тротоарите са претъпкани с хора, а по самата улица гъмжи от коли. Напомня леко на нашата Витошка, но е по-тясна и няма трамваи, а и е по-дълга. Скоро разбираме, че това е основна артерия на града и сме изкарали голям късмет, че ни свалиха точно на нея. Не губим време, гладни сме. Докато пътуваш не огладняваш толкова, просто не мислиш за това, а и нямаш време да застанеш, да бръкнеш в раницата и да разотваряш разните там запаси. Къде ти! Покрай тебе препускат множество коли, а с тях и възможностите да стигнеш закъдето си тръгнал. Е, зависи колко си гладен! Та сега усетихме глад най-сетне. Хапваме спокойни и доволни, че сме достигнали първата точка от маршрута. Не сме само ние. До нас имаше цяло семейство, които също си бяха наизвадили кутии с паста и обядваха. От другите двама (стопаджии) получаваме SMS, че ще пристигнат след няколко часа, и се разбираме да се чакаме на входа на Пратера. прочутото Виенско колело, Пратера Росен и Боян пред входа на Пратера, разказваме си един през друг как сме стигнали до тук. Планът с каучсърфинга за Виена се провали в последния момент и трябваше спешно да се сдобием с легла в хостел. Изкарваме късмет. Някой се беше отказал от резервацията си и имаше места за нас в горе долу прилично място в самия център, на 5мин. от всички забележителности. Прекарваме няколко дена из белите ренесансови сгради на Виена – бели и чисти, все едно сега са ги съградили. Това прави още по-голямо впечатление след като три дена пред очите ни са били само магистрали, бензиностанции, коли и камиони. Контрастът в съзнанието ни е голям. Не случайно наричат най-големия и главен град на Австрия „Европейската културна столица“ – тук има около 70 театъра, 4 опери, няколко музикални сцени и около 100 музея, устройват се безброй фестивали в различни сфери на изкуството и се организират шумни празненства на открито, съпроводени с много традиционна, класическа и модерна музика. Виена е част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО, наследник на бурно историческо минало.Обикаляме до късно. Возим се на трамвай само за да видим как е по виенски, а иначе метрото ни стана като лично превозно средство. Не можахме да опитаме виенско кафе, но пък си разделихме парче сахер. Боян – в захлас, Росен проучва Искахме да разгледаме колкото се може повече неща, но в същото време бяхме и доста уморени от пътя. Въпреки това видяхме невероятните сгради на Операта, Императорският комплекс „Хофбург“, Парламента (с гръцка класическа архитектура) със статуята на богинята Атина Палада отпред, Кметството, Императорският театър (Burgtheatur – вторият най-стар в Европа), Държавният университет и Народният театър (Volkstheater), обширният градски парк(Volksgarten) с паметника на великия композитор Волфганг Амадеус Моцарт. Една вечер отделихме за разходка из островите и мостовете на река Дунав. Един цял ден отиде за двореца Шонбрун – бароков замък, издигнат през XVI в. и свидетелстващ за могъществото и богатството на Хабсбургите, заедно с величествените градини около него.Всички тези неща са страшно впечатляващи и си заслужават да се видят на живо. Чувствахме се доволни, че сме там и чак не ни се вярваше. Глориета в двореца Шонбрун Някой ме е хванал в момент на съмнение – “абе тия наистина ли знаят накъде отиваме ?!” Поемаме към Прага. Най-трудното на стопа в чужда страна е да намериш добра бензиностанция, на която да застанеш и да разпитваш хората дали ще те вземат и накъде пътуват. Това ни измаряше най-много. Нямахме много ясна представа как се стига извън градовете и това ни отнемаше най-много време, почти цял ден за да се позиционираме добре. Напуснахме Виена и се запътихме към Hollabruhn с влак, както ни упътиха. От там с друг влак към Korneuburg. Тук със Боян ни провървя (сега се падаше да пътувам с него, аз като единственото момиче в компанията трябваше да се редувам със всички :). Взе ни един немец, който бъкел не говореше английски (което не е често срещано, повечето, дори и възрастни австрийци или германци нямаха проблеми с английския) а пък и ние никак не знаем немски, та се разбирахме с много кимане и подразбиране на смисъла от къде чути, недочути откъслечни думи. Поне караше бързо и стигнахме в Прага за 3,5 часа. В Прага беше интересно. Там ни се случиха доста непредвидени и леко екстремни неща. Останахме без подслон за през нощта и се наложи да спим на жп гарата, след като така и не успяхме да се уредим с каучсърфинг. Търсихме хостел, но всички в центъра бяха заети. И така решихме, нямаше какво да се лутаме повече из града с тежките раници, а освен това почваше да вали. Гарата в Прага е много голяма и впечатляваща, но полицаите не ни позволиха да останем дълго там. За сметка на това пък бяха доста учтиви в молбата си да напуснем. Представлява две дъгообразни халета, залепени едно за друго. Доста сходна с тази в Хамбург, а и сигурно не само с нея, но доста по-голяма. С малко помощ от местни успяхме да се сдобием със стая в нещо, която беше вероятно най-големия (а вероятно и най-посредствения) хостел в Прага. Затова и намерихме свободни места и то на приемлива цена. Представляваше сграда, като голямо училище, а стаите бяха с високи тавани и в тях имаше толкова бюра, колкото и легла. Точно като в общежитие. Нямахме нищо против, довилни бяхме на каквото и да е, стига да имаше къде да се спи. От този хостел ни пратиха в един друг, също толкова странен, в който се настанихме за три вечери. Мисля, че вече бяхме натрупали доста умора от пътуването до тук като цяло затова и нямахме желание да разглеждаме града извън това, което беше в центъра. Но естествено, каквото видяхме си струваше идването и беше невероятно впечатляващо. Пражкият замък с Карловия мост отвеждащ до него, където се загубих из тълпата. Мостът е атракция сам по себе си заради многото статуи от двете му страни. На всеки 4, 5 метра има улични музиканти и търговци на ръчно изработени украшения и сувенири. Ние самите имахме идея да свирим на улицата за пари, но не бяхме сигурни дали е позвлено и не искахме да ни глобят. Питахме полицаите, но орговорът беше отрицателен и така, този план пропадна или по-точно остана да чака Амстердам, където вярвахме, че всичко е позволено и наистина е така от части… Прага наистина е златна. Бирата им е наистина горчива, имам предвид Pilsner Urquell. Сградите наоколо излъчват усещане за много история, за отминали времена, за приказност. Всяка една сграда, всяка една улица и кътче изглеждат уникални. Ние се разхождахме най-вече из Стария град, който е част от центъра, където са живеели първите заселници. Към 14 век император Карл Четвърти нарежда той да бъде разширен и така около него се оформя един “нов“ град, като двете части са разделени от улица „На Пржикопе“. Там се намират и известните туристически атракции като Староместкият площад, намиращ се между Вацлавака и Карловия мост. На площада е издигнато старото кметство, прочуто с кулата с астрономическия часовник и готическата църква Дева Мария пред Тин. Интересното е, че тя е главна църква за района от 14 век до сега. Карловият мост е прочут исторически мост, който свързва двата бряга на река Вълтава. Строежът му започнал през 1357 година и приключил в началото на 15 век. Той е дълъг около 516 метра и целият е осеян с множество статуи и скулптури на светци в бароков стил. От източната страна на Вълтава се намира т.н. Малък град, който представлява множество тесни и стръмни улички и сгради с автентичен външен вид. Тук е и прочутия Пражки замък, който е бил резиденция на чешките владетели от 10 век нататък, а от 1918 година на президента на Чехия. Към двореца принадлежи и една от най-големите и внушителни катедрали в света, чието построяване започнало през 14 век и продължило до към края на 19 век. Нейните високи кули се забелязват от много далече и тя е един от най-значимите символи на Прага. Смяната на караула на входа на двореца В Прага имаше много руснаци, българи също – попаднахме на двама, които работеха в два различни магазина за сувенири из главните улици. Единият ни предложи отстъпка като разбра,че и ние сме българи. Поговорихме си с тях и те ни споделиха, че в Прага е по-добре и че се прибират в България само по празници или на почивка. Имаше също групи от американци и азиатци предвождани от гидове, държащи високо над себе си цветни чадъри за ориентир на туристите. Почти 10ч. е, чакаме Боян да си купи дъждобран и потегляме към магистралата. Дано да я намерим лесно този път. Нов ден – нова дестинация за достигане. Кьолн! Добрата новина е, че най-сетне щастието ни се усмихна и имаме две вечери каучсърфинг там. В последствие вечерите се увеличиха до цели четири, йей! Втора част: И така, потегляме отново този път с Росен, но се движим заедно, всичките четирима известно време докато излезем от Прага. Мдаам, идваме до частта, в която ни валя цял ден, чакайки по двойки на извън пражката бензиностанция. По-злощастно време не можеше да ни се случи. Никакво слънце. Само облаци, вятър и дъжд. Освен това докато стигнем до самото място изгубихме половин ден. Първоначално се бяхме залутали из противоположния край на Прага и благодарение на местен милостив човечец стигнахме до правилната “бензинка”. Слава Богу “светът е малък и спасение дебне от всякъде”, както казват. Та и нас ни издебна някакво спасение след като прекарахме най-студения и мокър ден в цялото ни пътешествие. Беше трудно да накараме хората да погледнат встрани от мислената линия, която започваше от краката им и свършваше някъде в МакДоналдс-а или пък супермаркета на бензиностанцията. Подканвахме ги с приветливи поздрави “Hello” и сочехме към табелите, но никой, никой не се навиваше да ни хвърли до някъде. Повечето бяха обратно за Прага, а ние се опитвахме да се домогнем до немислимо далечната Германия. Едва впоследствие се разбра, че тактиката ни е грешна и сме се запътили към Кьолн по грешния път. Вместо да гоним южните магистрали, които минават през Пилзен (все още Чехия), Нюремберг (Германия), Франкфурт и от там на север към Кьолн, ние решихме да тръгнем към Дрезден и Лайпциг, а не знаехме, че от там минават повечето камиони (нашите мили приятели) за Хамбург и съответно – Дания. А там е супер студено, със сигурност не ни се ходеше нататък. И така щастието дойде, дебнейки с колата на мъж и жена – съпруг и съпруга, които “по случайност” днес не били с децата си, та имало място за нас. Дъждът вече беше почнал да постихва и може би затова хората се разведриха и нещата потръгнаха. Откараха ни до последната голяма бензиностанция преди Германия, по магистралата за Дрезден. Самите те отиваха до малко градче на границата с Германия. Толкова са учтиви и отзивчиви, чак не вярвахме, че са чехи. Нищо лично, но толкова седене на едно място не бяхме брали до сега. Същите чехи дето едвам ни поглеждаха преди половин час в дъжда. Мислехме, че са германци първоначално. Няма значение – всичко е добре, щом се движим! Късмет изкарахме и че говореха английски. С повечето чехи не е така. На следващата бензиностанция няма никакъв дъжд, даже блести меко и топло следобедно слънце и с Росен сме много горди, че успяхме да се отскубнем от тая пражка бензинка-тресавище. Тук разбрахме, че сме се запътили “леко” в грешната посока от български шофьори на тир, които бяха спрели за почивка. Те ни казаха, че от тук камионите отиват нагоре, на север. Е, нямаше връщане назад, колкото дрехи си бяхме взели щем/не щем ще ги обличаме и толкова. Не се наложи да чакаме много този път. Спасението ходеше на два крака – чешки тираджия не-говорещ особено добър английски ни качи без да се притеснява, че сме двама и е леко рисковано за него. Хамбург, после ще гоним Хановер, Дортмунд и Кьолн. Трудно се разбирахме с този, но едно се разбираше лесно – беше добър човек. Разказа ни (криво, ляво, но ефикасно) за неговия град и как имало хубава бира там. Подари ни по една стара чешка монета от преди еврото за спомен и ни покани да му гостуваме, когато пожелаем. Беше едър и съответстващо на големината му добродушен. Явно нямаше проблеми, че сме двама, тъй като денят превършваше и скоро щеше да се стъмни и тогава не е толкова “страшно”. Пипа Клепак се казваше. Остави ни в 3:30 сутринта на Shell с Burger King до него, на няколко километра преди Gudow, което пък беше на 50км. от Хабург. Там прекарахме няколко часа опитвайки се да не заспим, не съвсем успешно, както се вижда по-горе, въпреки шоколада и колата. Чакахме да се разведри в кафенето, където беше топло и тихо (и как няма да е тихо като е толкова рано сутринта, все още тъмно). Продавачките ни хвърлят по някое леко подозрително око от време на време, но ние сме толкова безобидни, че какво.. Тук всичко изглежда добре направено и ново – Германия. Просветля и се захванахме за работа. Палци горе. Очакваме стопът да върви по-леко от Чехия. Имаме още 500км до Кьолн, където ни чака Франческа, нашата каучсърфинг-хазяйка. До Хамбург стигнахме със самолет така да се каже. Качиха ни двама самолетни пилоти от Бразилия, които караха BMW с почти двеста и все едно играеха електронна игра. Невероятно! Гърбовете ни залепваха за седалките, както при излитането на самолет. Осезаемо професионалисти. Стигнахме Хамбург за около 30мин. и то хората пак направиха жест заради нас и се отклониха няколко километра от пътя си за да ни оставят на удобна бензиностанция, която в мига, в който стъпихме на нея разбрахме, че не струва и се запътихме към жп гарата да проучваме влаковете. Не ни се губеше повече време да търсим друго място удобно за стопирате. Излишно е да споменавам, че намирането на въпросната гара не беше лека задача. Буквално. Раниците ни тежаха страшно много. Направо да се уплаши човек. И проявяваха онова си свойство, специфично за тях, да натежават все повече и повече с всеки изминал час вървене. Край – стигнахме най-сетне гарата и влаковете, които да ни помогнат в по-нататъшното пътешествие. Гарата в Хамбург напомня на Пражката Хамбург сам по себе си не ни впечатли с нищо. По пътя си не видяхме по-особени или дори красиви сгради, но вероятно сме вървели из не най-живописната му част. Но за сметка на това гарата ни очарова с ниските си цени, голямото си хале, страшно многото влакове. Разпитахме човека на информацията, който любезно ни обясни и изпринтира колко спирки има до Кьолн и колко струва билетът до там. Оказа се, че с един билет можеше да се пътува из цяла Германия, стига да е сред дестинациите от същия ранг и същия тип влак. Което ни даде един ден безплатно метро по-късно в Кьолн, тъй като и влаковете на кьолнското метро спадаха към тази категория. Както и да е, качихме се на влака доволни и щастливи – сигурни, че ще стигнем този-мити Колон. Деляха ни само 430 км, които щяхме да минем с лекота. Най-вкусният ябълков пай на света! Храни чудесно двама души. Пуф паф – не е най-стопаджийското може би, но беше страшен кеф. Беше влакче, което изпълняваше желания – имаше втори етаж, място за багаж, сенник, падащ от горната част на прозорците – чудо и приказ. Починахме си и успяхме да видим множество малки гарички с най-причудлива архитектура. И за да не заспим съвсем влаковите служители се бяха погрижили да имаме смяна на всеки час. Затова билетите ни бяха толкова евтини, си го обяснихме ние. Нищо, ще сменяме. 7:20 сме на гара Кьолн -йес! Първото нещо, което видяхме, пристигайки на гарата –Kölner Dom или Кьолнската катедрала Кьолн (на немски Köln, от лат. Colonia) е четвъртият по големина град в Германия и най-големият в Северен Рейн-Вестфалия, което пък е една от шестнадесетте федерални провинциина Германия. Тя има най-много жители — 18 млн. и най-добре развитата икономика — внася 22% от БВП на страната. Разположен е на двата бряга на река Рейн и е един от най-старите градове на Германия, където са живели келти и германски племена. Градът е бил голям център в римската провинция Германия, а през Средните векове, около 1500 г. – най големия в Европа. В момента е и най-големият радио- и телевизионен център в Германия. Старата римска, средновековна и по-голяма част са построени на левия бряг на реката, а символ на града е готическата Кьолнска катедрала, чиито две камбанарии се виждат от всякъде в града. От времето на Наполеон там се произвежда Eau de Cologne (от френски „кьолнска вода“, „одеколон“), станал впоследствие нарицателно за парфюм. Кьолн е известен също с многото си музеи, романски църкви, зоологическата градина, Парка на фантазиите, Шоколадовия музей, който се канихме да посетим, но остана за друг път и т.н. Той е и голям образователен център. Повече от 54 000 студенти живеят и учат в Кьолн. Гербът на Кьолн Рейн се разстила широка и спокойна, обкрачена от няколко моста (ние видяхме два, но има и други, по които минават магистралите, свързващи големите градове в Германия и извън), състоящи се от по няколко платна. Франческа, нашата мила хазяйка ни сподели, че под един от тях на някакво своеобразно разширение има домъкнат диван така, че посветените Кьолничани могат да се любуват на водата от високо и на скришно. Ние не можахме да се доберем до този очарователен детайл. Разполагахме само с няколко дни, които са крайно недостатъчни и така или иначе нямаше да можем да обиколим всички интересни места, това ни беше ясно от самото начало. Първият ден аз и Росен прекарахме в компанията на Франческа, която беше така добра да ни разведе и покаже забележителностите и гордостите на града. Едно такова нещо беше останалата от преди няколко стотин години входна порта на града от към север. Тя се намира на една от главните артерии и популярни пешеходни зони на града – Turiner Strasse. С Росен кръстосвахме улиците първия ден предълго. Другите двама пътешественици още не бяха пристигнали и в последствие ни разказаха как решили да се върнат обратно в Прага след като са нощували на онази злокобна бензинка, за да хванат другата магистрала, минаваща през Франкфурт, от където пък минали с влак за Кьолн. Изобщо влаковете в Германия са нещо приятно и препоръчително за хващане! Но ако разполагате с време и не сте уморени от тежки товари можете да разчитате и на услугите на стопа – хората са мили и отзивчиви, стига да ги питате накъде отиват и да завържете кратък разговор относно къде искате да стигнете. Тази е работещата стратегия, за разлика от България, където е достатъчно да застанеш до пътя и да вирнеш палец. И така за Кьолн е важно да се отбележи, че не е типичен немски град. Известен е с бохемската си атмосфера, артистичен дух и хора, отворени за новото. Черти нетипични за германците като цяло. Тук ще се чувствате уютно и разбрани ако сте по-различни. Впечатлени останахме от дългата, тясна уличка с баровете. Тук имат традицията да наливат бирата в тънки и дълги 330мл. чаши, които са предварително изстудени. Така се сервира по баровете. Kölsch e бирата която се пие в Кьолн – логично, ето тук на тази улица Баровата уличка води до крайрейнския парк, който в слънчев ден като нашия беше населен с насядали и налягали по зелената подкосена трева почиващи си и препичащи се германци и туристи като нас. По алеята успоредна на речния бряг минават велосипеди и скутери. Открива се приятна гледка над реката и отвъд нея, към източната част на града. Паркът се намира между два моста, а бяхме осведомени от Франческа, че някъде около единия има своеобразен плаж. Място, където да се съблечеш в почти центъра на града и да изложиш германската си белота на бледо (а може и не толкова бледо) порозовяване. Кьолнската катедрала е нещото, заради което Петър искаше да посетим Кьолн изобщо, сигурно разбирате защо от снимката. Считана за една от най-високата катедрала в Света, височината на кулите е 157 метра. Нейното строителство e започнало още през 1248г. и от полагането на първия камък до официалното й откриване са изминават повече от 6 века. Считана е за Царицата на катедралите на територията на цяла Германия. Тук е най-голямата действаща камбана в света – „Св. Петър” , наричана от местните “Дебелият Петър” заради теглото й – тежи повече от 250 кг. В началото на XVIв. строителството на катедралата било преустановено поради липса на средства, но по-късно през 1880г. тя е завършена като е спазен стриктно средновековния проект. След втората световна война само двете кули на катедралата са се възвишавали над развалините на града, което се дължи на стоманените им колони. Част от централния вход и фасадата (снимка от войната) Вътрешността на катедралата осветена от модерната стъклена мозайка Интересна за отбелязване е мозайката, поставена на един от южните прозорци от съвременен дизайнер, нашумял имено с този си проект. Изработена е от множество малки квадрати с различен цвят, последователността, на които е компютърно генерирана. Красивите цветни лъчи спускащи се от този прозорец върху пода и посетителите на катедралата в следобедните часове са възхитителни. Пред катедралата всеки път имаше улични музиканти, като едни от най-добрите бяха двама акордеонисти, и тубист, които изпълняваха Токата и Фуга, ре минор на Йохан С.Бах. Много подходящо произведение за това място – връща те назад във времето! Престоят ни в този град се увеличи двойно, благодарение на гостоприемството на нашата домакиня. Франческа беше се върнала скоро от екскурзия до Испания, а на връщане специално се беше отклонила през Белгия за да си напазарува шоколад, не какъв да е, а Côte d’Or. Е, ако Белгия не ви се струва впечатляваща и не открояваща се с нищо особено, освен със седалището на Европейският съюз, шоколадът й е нещото, с което си заслужава да се запомни. Няма да се впускам в омайни описания на вкуса и текстурата, ароматът и сладостта му. Трябва да се опита. За щастие идвайки си в България имах късмета да се натъкна на тази марка в един от луксозните супермаркети в Бургас. Превъзходно! Не е никак изключено, но доста по-трудно да се намери и в България. Но си заслужава! Франческа ни гости с това прекрасно творение на шоколадените белгийски майстори цяла една вечер. Беше се запасила с по два от почти всеки вид. Тя беше тъй добра да ни приготвя вечеря две вечери, а като жест решихме, че и ние трябва да сготвим нещо на свой ред. Миш-маш! Тази тъй характерна за България пролетно-лятна рецепта. Беше високо оценен и дори синовете й, които явно са доста капризни относно храни поискаха допълнителна порция. Разбира се всяка вечеря беше придружавана от прилично количество бира. В повечето случаи жива, която немците имат в най-различни вариации. Така наречената hefeweizen beer. Мисля, че горе долу с това разузнавателната и опознавателната ни мисия в Кьолн започна да се изчерпва. Бяхме възстановили сили и обикаляли премного из централните улици, където отново се научихме да се ориентираме без карта. На четвъртия ден над нас даже тегнеше лека сянка на преситено отегчение. Този ден си го бяхме нарочили за ходене по музеите, тъй като всичко друго по улиците беше видяно, но така и не влезнахме по навътре от книжарницата на Музея за модерно изкуство, където прекарахме не малко време де, интересно беше. Романо-германският музей, както и Музеят на шоколада останаха за друг път. Отпочинали и заредени се сбогувахме с Франческа и нейните синове и се отправихме към следващата ни дестинация – Амстердам. Мисля, че вече бяхме достатъчно добри в намирането на правилната бензиностанция, което ще рече, че просто не ни “пукаше” толкова много кога и как ще я открием. Бяхме се примирили с факта, че няма начин това да се случи без няколко-часово лутане из пътища и спирки и разпитване колкото се може повече местни, които да ни дадат колкото се може повече противоречиви, противоположни указания. Този път ни пратиха да обикаляме из магистралата в търсене на изхода за към Aachen, от където уж се стигало най-бързо в Холандия. Може би това е така ако си със собствената си кола и можеш да караш колкото си бързо искаш и от където си искаш, но отново ни бяха заблудили. Най-краткия път в случая означаваше най-слаб трафик в нашата посока. Та съветът към стопаджиите, придвижващи се от Кьолн към Амстердам е да следват магистралата, минаваща през Дюселдоф (Германия) и Арнем (Холадния). Както и да е, ако не ни бяха пратили към Аахен може би нямаше да бъдем спрени от германските полицаи по средата на магистралата и в последствие упътени през три гори в четвърта в търсене на заветната бензиностанция, която така и не намерихме и се наложи да стопираме на най-абсурдното място, което ни се беше случвало до сега. Отбивка към магистралата, която представляваше завой с много лоша видимост. Колите имаха към 10, 15 метра да ни видят и да преценят дали да ни вземат, да не говорим, че тази тактика е доста неплодоносна. Нямаше възможност да поговорим с шофьорите, както си му е редът. За голяма наша възхита след около два часа пред палците и табелите ни спря опърпана кола и ни взе. Човекът беше холандец и беше преподавател по аржентинско танго и беше страшно енергичен и ентусиазиран от живота, а и вероятно от изкуството си човек. Остави ни 30-тина киломентра по-нататък на една доста приятна за стопиране бензиностанция, където повече от половината коли бяха с холандски номера (мехлем за морните ни стопаджийски очи) и остана с нас половин час да разпитва сънародниците си дали не биха били така добри да откарат тези симпатични младежи до Амстердам или някъде в тази посока. Уви, дали заради неговия леко хипарски вид или просто те бяха прекалено богати и навъсени, никой не ни взе в негово присъствие. Беше някакъв холандско германски празник на следващият ден, та всички се бяха нарамили с децата и лодките си в колите да пътуват на някъде. Нямаха място. Но! Неочаквано ни качи този път холандец-журналист, който ни откара до Nijmegen, точно до табелата за стопаджии. Да, имат си табела за стопаджии и колите си спират без да се налага да правиш нищо особено Наоколо са все равни полета и кръгли бали сено, вятърни турбини, залез слънце е, и светлината е мека и портокалова. Взима ни египтянин, който от няколко години живее в Utrecht. Поредният мил човечец. Явно Холандия е приятна страна, с приятни приятелски настроени хора. Откара ни до бензиностанция, от която да продължим към Утрехт, тъй като той беше за едно малко селце няколко километра преди града, но изчака с нас 10 мин, тъй като се обзалагаше, че някой ще ни вземе за това време, не само до Утрехт, но и до Амстердам, който е на 40км. и ако случайно не стане така, той щеше да ни закара до гарата в Утрехт, където да хванем влак. Е, така и стана. Може би не се налагаше отново да прибягваме до жп услугите, но беше късно (след 22:00 ч.), а и просто ни беше интересно да опитаме влака и тук. Е, безупречен, но скъп – 6,60 еuro на чошек за 44км. Както и да е, около полунощ цъфваме на централната гара в Амстердам, холандската столица. Ией! Последната спирка в нашето пътуване и всъщност основната му цел. Прекарахме 4 нощи. Две от тях с Петър бяхме резервирали хостел, а когато Росен и Боян пристигнаха (може би е леко оскърбително, но е факт – двойката, която имаше момиче в състава си, тоест аз, пристигаше винаги първа) се настаниха в камп(къмпинг), към който се присъединихме и ние след напускането на хостела. Незнам каква е представата ви за стълбище, но моята беше съвсем класическа до тогава, но в момента, в който отворих една от вратите в този хостел, представата ми се изкриви с 180 градуса. Стълбите започват веднага пред носа ти, от първата крачка навътре в стаята и са почти отвесно стръмни. И разбирайте вити стълби. Но пък покрити с вишнево червен килим. Явно, че това стълбище въплъщава визията за максимално ефикасно разпределение на пространството на амстердамчани, а вероятно това се отнася и за цяла Холандия. Това се правело с цел да се пести от данъците, с които общината облагала по-големите здания. Така че днес по ширина размерът на класическите сгради е едва от 5,5 до 8,5 метра. Върху фасадите висят плочи, на които през Средновековието се изписвало името на стопанина. Място – гъсто населено, но малко по площ – това размишлявам, гледайки тесните, но високи, наредени една до друга красиви къщички по каналите на града. Красиви! Красив град, накъдето и да погледнеш всички е кипро, надиплено, подредено, приятно за окото. Кофите за боклук са скрити под земята, а отгоре стои само продълговат отвор. Отпадъците се събират разделно. Навсякъде – колела, разбира се. Всякакви. Моето любимо колело В Амстердам улиците са рядкост. Пълно е с канали, покрай които се издигат красиви градски сгради. Покрай брега се виждат множество закотвени лодки, привързани с въжета. Дори кметството е изгубило представа за техния брой, тъй като много от тях не са регистрирани. Лодката в Амстердам е не само средство за транспорт, но и жилище – място за купони, с екстравагантен собствен плаж, подвижен бар и грил. Направо в реката се изстудяват мрежи, пълни с бутилки бира. Очарователно е да видиш толкова много колела на едно място. Красиво и романтично. С две думи Амстердам е неповторим. Както казва един мой приятел – няма друг такъв град като Амстердам. Прага, Виена, Берлин, всичките някак си, си приличат. Поредния голям град, вярно със свой собствен облик, но всички те някак си приличат по това, че са големи, имат и грозни и красиви черти. А в Амстердам всички е ново за очите, вълшебно дори, Отделни жилищни сгради са кръстени на месеците от годината. Представи си да живееш във вход Май, или Септември. Или Август. Сграда “Юли и Август” Романтично и приказно нали. Други пък бяха кръстили вратите си по азбучен ред с имена на различни холандски градове. Все едно сградата е умален вариант на Холандия. Колко уникално е това! Как малките неща, детайлите могат да те затрогнат и създават чувство за уют и приятелско отношение. Прозорците на тези сгради стигат до земята и хората буквално се разпростираха на тротоара, до самите улични минувачи, за да пият чай, кафе, бира, да почетат книга, опънати в шезлонги край малките си масички. Страхотно. Град, в който всичко те приканва да си спокоен и да се наслаждаваш. Изграден „на вода“, Амстердам има 90 острова,165 канала и 1281 моста, 25 000 лодки и 120 водни колела. Парковете са 28. В тях има 220 000 дървета и 600 000 луковични цветя. В града се движат 600 000 колела, 232 трамвая. Има 21 улични пазара и плаващ пазар на цветята, 10 334 магазина, 1250 ресторанта, 1215 барове и кафенета, 55 театъра и концертни зали и 51 музея. Построен в блатиста местност, при строителството на къщите първоначално са използвани дървени греди. Много канали, много, много, много колела и много хора. Хостелът ни се намира до пивоварната на Хайнекен. Отиваме до гарата да посрещнем останалите двама, след което намираме кемпа, където те се настаняват в палатка. Кемпа се намира на 8, 9км. от гарата и отнема 30мин. ходене по дълги, безкрайни улици, но струва 8,5 euro на човек и е най-евтиното, което може да се намери.Тръгваме отново към центъра, разхождаме се безцелно, влизаме във всеки coffeeshop и гледаме цените, миришем „тревата”. Vanilla Haze ухае страхотно – на сладолед. Влизаме в супермаркетите, ядем евтина храна – прясно мляко (страхотно е, има аромат на крава като истинско, домашно), чипс, шоколад, закуски. Цените са по джоба, за по 3, 4 euro се наяждаме всички и то много добре. Почивка Обикаляме още, времето е приятно. Колелата са навсякъде и се ходи трудно – винаги изскача я заблуден турист, я автентичен амстердамец, който безцеремонно бибитка да се махнеш от пътя му. Изобщо, стигнах до заключението, че да си пешеходец в този град е най-неприятно и най-ниско в йерархията. Никой не те зачита особено и всеки ти свирка да се отдръпнеш. Няма много църкви или катедрали, явно холандците не са луди на тема религия. Други неща ги вълнуват… Този coffeeshop твърдеше, че е първият и най-стар в Амстердам Главната улица си личи ясно още със слизането от гарата. Води до централния площад Damsquare. Обикаляме по малките улички за да усетим духа – сувенири, coffeeshop-ове и ресторанти. Вечер – разходка из улиците с червените фенери – Red light district, където можеш да си платиш за момиче. Хората тук са дошли за да се забавляват. Така минават четирите дни в Амстердам и за нас. Предложиха ни магически гъбки, докато си почивахме на стълбите пред един от големите супермаркети. Предложи ни ги украинец, който се прибираше обратно вкъщи и не искаше да ги носи със себе си в самолета. Друго по-силно не са ни предлагали, макар, че приятели много ни предупреждаваха, че това може да се случи и как да не взимаме нищо от случайни хора на улицата. Достигнали крайната точка на своето пътуване – тук се чувствахме най-спокойни, а и вече му се виждаше края. Дам, бяхме уморени от пътуване като цяло и нямахме търпение да се приберем вкъщи. Времето за прибиране беше различно за всяка двойка. Петър и Росен решиха да се приберат с автобус, тъй като имаха важна работа в София, а аз и Боян останахме да преборим цялото това разстояние обратно до България на стоп. 2200км. Отне ни точно 74часа!! 25.08 Аз и Боян, отегчени, чакаме на малка бензиностанция преди Лайпциг Първият ден успяхме да стигнем до Франкфирт, където пренощувахме на бензиностанция (около 440км). Следващия ден беше ударна доза стоп – минахме огромно разстояние. Франкфурт, Германия до границата на Словения с Хърватска – около 950км. Пренощувахме на голяма бензиностанция, с много тирове, имаше и няколко български, на които се радвахме като на писани яйца. Срещнахме гръцки стопаджии, които както нас също се прибираха. Опънахме палатки заедно. Така искахме на следващия ден да сме си вкъщи, но не успя да се нареди така. За наш ужас на сутринта се оказахме в окото на урагана. Бензиностанцията, където нощувахме служеше като отправна точка в състезание по автостоп и скоро около обед беше наводнена от германци, които слава богу не отиваха баш в нашата посока. Само до Загреб.Така или иначе, нас ни взеха последни В този ден успяхме да се доберем само до Plitnice – голяма почивна база и бензиностанция на магистралата, непосредствено преди хърватската столица, където се очакваше да бъде пренаселено с тирове, но се оказа тотално разочарование. Бяхме минали само някакви си 100км. за 12часа стоп, само до Загреб и надеждите ни да се приберем вкъщи оставаха за неясното и далечно бъдеще. НО! Късметът ни проработи и се появи този ми-ти бесен турчин, който не знаеше що е сън и имаше машина, която можеше да измами брояча на километрите в тира и ни откара до София (от Загреб) за 14 часа. Караше с 80км/ч. Адски бавно! Но сега, няма да намираме кусури. Прибирахме се! И то без да трябва да стопираме повече! Еха! И така пътешествието ни приключи на 27 Август, в 12:10 мин. на метростанция Сливница, на която се срещнахме на 8 Август сутринта, за да потеглим на това невероятно приключенско начинание!

Смятам темата за приключена. Политически теми не се толерират в този форум.

<p class="MsoNormal"> <img src="http://nauka.bg/sites/default/files/field/image/Psevdonaukata_prw%20-%20Copy.jpg" alt="http://nauka.bg/sites/default/files/field/image/Psevdonaukata_prw%20-%20Copy.jpg" style="float: right;" width="233" height="358">Всеки от нас е чел, слушал или е бил консултиран от здравно лице, че не бива да яде мазни и тежки храни, да пие алкохол, да натрупва голямо количество калории в организма си. Всекидневно сме затрупвани от купища информация и безброй реклами за лекарства, които понижават холестерола, за нутрициониъм, за детоксикации, хомеопатия, мозъчна гимнастика, енергийни гривни, антиоксиданти, козметика, която ще ни направи неземно красиви или хранителни добавки, които ще ни превърнат в Супермен на мига. </span>Безумните заключения от типа: рибеното масло Омега 3 е добро за вас; рибеното масло Омега 3 не е добро за вас или алкохолът предпазва от сърдечно-съдови болести; алкохолът не предпазва от сърдечно-съдови болести, също и кафето е добро за вас; кафето е лошо за вас... както и още куп подобни, са постоянна част от репертоара на лекари, учени, диетолози, фармацевти и журналисти. Истината обаче, според д-р Бен Голдейкър и д-р Малкълм Кендрик е съвсем друга.</span></span></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br /><br /> В бестселъра „<strong>Псевдонауката</strong>” (ИК „<a href="http://www.iztok-zapad.eu/books/book/755">Изток-Запад</a>”) британският лекар, психиатър, публицист и журналист Бен Голдейкър се наема със смелата и достойна мисия да развенчае лъжливия, бляскав, „научен” ореол около най-рекламираните модерни шарлатани. Той се прицелва в най-глупавите, нагли и подвеждащи характеристики на псевдонауката, изкарвайки на показ кирливите им ризи и мръсни, дори опасни за здравето лъжи. Голдейкър атакува смело медиите, които пасивно и безкритично огласяват всяко наукоподобно твърдение на различни печалбари.</span><br></span></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br /><br /> <img src="http://iztok-zapad.eu/uploads/pictures/picture_817.jpg" alt="http://iztok-zapad.eu/uploads/pictures/picture_817.jpg" style="float: left;"><br /><br /><br />Шотландецът д-р Малкълм Кендрик пък стига и по-далеч в „<strong>Голямата измама с холестерола</strong>” (ИК „<a href="http://www.iztok-zapad.eu/books/book/817">Изток-Запад</a>”). Той не просто смята, че медиите ни заблуждават много сериозно с безумните твърдения за холестерола, но и че такова понятие като <em>висок</em> холестерол не съществува. Ученият се противопоставя на </span>„Холестеролната хипотеза” и я обявява за абсолютно невярна, като подкрепя тезата си с безброй примери и статистически данни от близкото и малко по-далечно минало, които оспорват напълно обществено приетите норми, свързани с холестерола. </span>„<strong>Голямата измама с холестерола</strong>” хвърля светлина по въпроса като уточнява, че целият масив от информацията, изсипваща се с тонове от медиите, е абсолютно безпредметен, тъй като той може да се обясни с чисто и просто сребролюбие от странна на фармацевтичните компании, лекарите и голям процент от съвременните учени.</span><br> </span></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><br /><br /> „<strong>Псевдонауката</strong>” и „<strong>Голямата измама с холестерола</strong>” са книги, които отварят очите, събуждат съвестта и образоват читателя, а присъствието им и полемиките, които предизвикват, са знак, че светът все пак е запазил и някаква част от своята рационалност. Сега ви оставяме в компанията на ексцентричния, но ерудиран и безкрайно чаровен д-р Голдейкър:</span></p><p><object style="display: block; margin-left: auto; margin-right: auto;" data="http://video.ted.com/assets/player/swf/EmbedPlayer.swf" type="application/x-shockwave-flash" width="526" height="374"><param name="allowFullScreen" value="true"><param name="allowScriptAccess" value="always"><param name="wmode" value="transparent"><param name="bgColor" value="#ffffff"><param name="flashvars" value="vu=http://video.ted.com/talk/stream/2011G/Blank/BenGoldacre_2011G-320k.mp4&su=http://images.ted.com/images/ted/tedindex/embed-posters/BenGoldacre_2011-embed.jpg&vw=512&vh=288&ap=0&ti=1234&lang=bg&introDuration=15330&adDuration=4000&postAdDuration=830&adKeys=talk=ben_goldacre_battling_bad_science;year=2011;theme=bold_predictions_stern_warnings;theme=food_matters;theme=medicine_without_borders;event=TEDGlobal+2011;tag=Science;tag=data;tag=health+care;tag=illness;tag=illusion;tag=medicine;&preAdTag=tconf.ted/embed;tile=1;sz=512x288;"><param name="src" value="http://video.ted.com/assets/player/swf/EmbedPlayer.swf"><param name="pluginspace" value="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer"><param name="allowfullscreen" value="true"><param name="allowscriptaccess" value="always"></object></p><p> </p><p class="MsoNormal" style="text-align: center;"> <a href=" class="MsoNormal" style="text-align: center;">http://www.iztok-zapad.eu/books/book/755<br></span></p><p class="MsoNormal" style="text-align: center;">http://www.iztok-zapad.eu/books/book/817<br></span></p><p> </p>

Когато лекарите поставят тежка диагноза на 21-годишния Стивън Хокинг, никой не очаква животът му да продължи още дълго. Днес именитият британски физик навършва 70 години, а историята на невероятния му триумф над амиотрофичната латерална склероза вдъхновява мнозина... http://www.capital.b...boden_ot_okovi/ БГ Наука за Стивън Хокинг: Осем шокиращи неща, които научаваме от книгата на Стивън Хокинг и Леонард Млодинов „Великият дизайн" (The grand design") Стивън Хокинг – Наследникът на Айнщайн

Скрих всички мнения и затворих темата! Статията също вече я няма. Ние искаме да има критика - това е добре - така има градивност. Тук в тази тема се получи нещо друго обаче...

Америка и американците - Джон Стайнбек http://book.nauka.bg...ks.php?ID=36675 - Купи Предисловие Повечето американци са чували за Джон Стайнбек, а много от тях са чели и романите му: „Гроздовете на гнева", „За мишките и хората", „Улица Консервна" и „На изток от рая". И до днес всяка година се продават милиони екземпляри от книгите му – както белетристичните, така и документалните – и поне една от тях е залегнала в различните учебни програми на училищата някъде в Съединените щати. Малцина писатели се четат с толкова любов както приживе, така и дълго след смъртта им. И малко са писателите с популярността на Стайнбек, чиито книги са удържали толкова дълго на напора на различните критични и културни тенденции. Подобно на Марк Твен, Робърт Фрост и Уила Кедър, и Джон Стайнбек се е превърнал в любимец заради американската му същност, заради това, че пише за своя народ и го описва. Но докато романите му са известни на много хора, документалистиката му е почти непозната. А между 1936 и 1966 г. Стайнбек написва десетки къси документални произведения, публикувани в най-различни списания и вестници както в САЩ, така и в чужбина. Повечето от тях са били масово че- тени навремето си, но след това постепенно забравени. Тези му творби обаче се оказват, общо взето, необичайно модерни и валидни дори днес. Писателят Стайнбек е ангажиран изцяло в обществените течения, политиката и историята. Разчепква въпроси от жизнено значение за двадесетия век – околната среда, бедността и бездомието, моралния упадък на Америка, голе- мите войни, расизма, етническия проблем. Други негови есета съдържат спомени от живота и пътешествията му, а така също негови идеи и проекти. Обхватът им е впечатляващ, стилът – семпъл и ангажиращ, а тонът му – забележително разнообразен – репортерски, остроумен, импресионистичен, пламенен. Посветено на стогодишнината от рождението на С тайнбек, настоящото издание събира за пръв път най-представителните му статии, есета и коментари в амплоато му на журналист и колумнист. Включена е и последната му книга – сборникът коментари върху живота в САЩ „Америка и американците", а така също по- следната, досега непубликувана, глава на „Пътешествия с Чарли" (1962). Някои статии и есета са провокиращи, други – затрогва- щи, трети – навеждащи към размисъл, четвърти – забавни. „Какво мога да кажа за журналистиката? – пише Стайнбек през 1956 г. – Журналистиката притежава и най-възвишената добродетел, и най-голямото зло. Тя е първото, което всеки диктатор поставя под контрол. Тя е майка на литературата и създателка на лайна. В много случаи е единствената история, която е стигнала до нас, а същевременно е и инструмент в ръцете на най-лошите. Но в дългосрочен план, и вероятно понеже се твори от толкова много хора, може да се каже, че е най-чистото нещо, което притежаваме." Така че в много отношения настоящият сборник от документалистиката на Стайнбек е „най-чистата" хроника, останала ни от един потопен в съвремието си писател. Казаното от рецензента на „Морето на Кортес" Люис Гарнет може да се отнесе и до цялото творчество на Стайнбек в областта на литературната журналистика – тук се съдържа „повече от цялостния човек Джон Стайнбек, отколкото в който и да било негов роман." Подобно на предшественика му Марк Твен и Стайнбек е голям демократ със скептично отношение към властта и при- вилегиите, стремящ се да насърчи най-доброто у нас, макар понякога да го върши с прискърбие, друг път с отчаяние, та дори и гняв, но понякога – и с лека ирония и лукаво подсмихване. В ролите си и на романист, и на журналист винаги дава всичко от себе си – отнася се най-съвестно към работата си; но и той като Твен, рядко възприема себе си съвсем на сериозно. Когато през 1956 г. предлага доброволно услугите си да отрази националните политически конференции (така наречените конвенции) на двете големи партии – демократите и републиканците, – пише предварително до редакторите на синдикираните вестници, които ще отпечатват репортажите му: „Уолтър Липмън, двамата (братя Стюарт и Джоузеф) Олсъп и Дейвид Лорънс няма за какво да се боят от мен. Аз нямам никакви източници – нито достоверни, нито инакви. Ако някой ден реша да предскажа нещо, предсказанието ми вероятно ще е съчетание от сведенията, получени от съпругата на резервния делегат от Сан Хосе, Калифорния, плюс прошепнатото ми от хотелското пиколо, което токущо е доставило кофичка лед на „поначало достоверни източници." Стайнбек притежава особен талант да подбира темите си и да възприема към тях подход, който би заинтересувал обикновените хора най-вече с това, че се поставя на тяхно място. Но преди всичко притежава способността през цялото време* Видни американски наблюдатели и коментатори. – Б. пр. да забавлява и да информира. Може да се каже, че творбите в този сборник представляват поредица снимки на човек, който със своята състрадателност, загриженост и чувство за смешното е спечелил сърцата на американската публика – и приживе, и след смъртта си. Тъкмо в духа на този му широк обхват е организиран и сборникът – по теми, които подсказват силата на мисълта му, разнообразието на въпросите, възбуждали ентусиазма му и множеството му подходи към изкуството на литературната документалистика. Джон Стайнбек е имал късмета да живее във време, когато концепцията за журналистическата професия е доста гъвкава. Вестниците не се притесняват да командироват романисти да отразяват най-различни събития, а самият Стайнбек, създал си солидна репутация в американската мисъл с „Гроздовете на гнева", има възможността сам да подбира темите си. Обикновено редакциите се радват да получават материалите му не само заради известността на името му, но и заради репутацията му на автор, който не пести усилия и за най-инцидентните си творби. От 1936 г., когато излиза първият му очерк, до последния през 1966 г. Стайнбек подхожда към написването на тези материали най-сериозно и се тормози с всеки един. „Знаеш не по-зле от мен, че през живота си не съм създал и един лесен очерк", пише той на своята посредничка Елизабет Оутис в миг на творческа криза по време на командировка през 1952 г. „И тези ми статии ще са не по-малко трудни от всичко друго, което съм написал досега." Журналистиката много рядко му се удава без усилия, което до голяма степен се дължи на факта, че Стайнбек – по душа романист – вечно оформя, аранжира, създава действащи лица, сцени и диалози, а понякога се увлича да доукрасява или да прибягва до фантазията си. Творбите му и в документалистиката, и в литературната журналистика винаги балансират на ръба между измисленото и действителното, между въображаемото и фактологията. Докато „преселническите материали" от 30-те години на ХХ век клонят към документалистиката, към репортерството, писаното през 50-те и 60-те години съдържа по-свободни смесици от настроения, разказвачески подходи и белетристични методи. Това може да се отдаде донякъде на темперамента му – факт е, че като репортер е уволнен през 1925 г. от „Ню Йорк Американ" заради отплесване от фактологията – но може да се дължи частично и на съседството му през 30-те години с разследващия журналист Линкълн Стефънс. Няма съмнение, че именно Стефънс е духовният водач на Стайнбек в политиката; тъкмо той убеждава през 1935 г. Стайнбек да интервюира укрилите се на полуостров Монтерей водачи на стачки. Стайнбек се отказва от първоначалната си идея да пише биография на един от водачите и вместо нея публикува „В неравна борба" (1936) – първият му от три романа, посветени на трудещите се. Възможно е освен това Стефънс, чийто вестник „Ню Йорк Къмършъл Адвъртайзър" проповядва „един нов вид журналистика", описана от биографа му като „лична, литературна, непосредствена", да е въвел Стайнбек в своята концепция за „описателно повествование" – добрият вестникарски репортаж трябва да включва „само живота". А Стефънс в края на XIX век обучава не само нюйоркски репортери, но и десетки студенти по журналистика от Университета Станфорд, които идват на поклонения в дома му в Кармел през 30-те години – включително през 1935 г. и самият Джон Стайнбек. И когато Стайнбек създава първата си очеркова поредица през 1936 г. – „Цигани берачи", – вече знае как да „вижда" нещата в истинския им вид, според напътствията на Стефънс към репортерите. След 1936 г. материали на Стайнбек излизат в близо четиридесет различни вестника и списания. Много от творбите му се препечатват, други биват синдикирани и се появяват в ред вестници в цялата страна. Четири поредици са събрани и публикувани изцяло или частично: „Кръвта им е силна" през 1938 г. (първоначално озаглавена „Цигани берачи" и изляла в „Сан Франциско Нюс" през 1936 г.), „Имало едно време една война" през 1958 г. (фронтови репортажи, излезли първо в „Ню Йорк Хералд Трибюн" през 1943 г.), „Руски дневник" през 1948 г. (излязла отчасти в „Хералд Трибюн" през януари 1948 г.) и „Един американец в Ню Йорк и Париж" през 1956 г. (седемнадесет очерка написани за „Фигаро Литерер" през 1954 г.). „Америка и американците" е създадена като книга – последната книга на Стайнбек – и излиза като поредица в лонгайлъндския „Нюсдей". Съществуват и други вестникарски поредици, които и досега не са събрани. Статиите му за „Фигаро" са събрани само във френското им издание, макар някои от тях да са излизали поотделно в американски и английски списания. Двете му изключително живи поредици за луивилския „Къриър-Джърнъл" са почти неиз- вестни: едната е от репортажите на Стайнбек от партийните конвенции през 1956 г., а другата – от пътуванията му из Европа през следващата година. Много трудно се намира и поредицата му от 1966 и 1967 г. – последните му и най-спорни вестникарски творби, – озаглавена „Писма до Алисия" и написана за „Нюсдей". В настоящия сборник са включени избрани творби от всички тези поредици с изключение на „Руски дневник". Стайнбек често праща и по-дълги творби на разни списания. По времето, когато ги пише – края на 40-те до началото на 60-те години, – списанията са важен източник на семейно развлечение. Изданията от магазинен тип, от рода на „Колиърс", публикуват статии, разкази и романи с продължение, често придружавани със снимков материал или илюстрации, а така също карикатури и редакционни статии. След войната тези популярни списания постепенно ограничават обема на публикуваната от тях белетристика и започват трескаво да търсят есета. „Холидей" – лъскаво илюстровано списание, предлагащо описания на курорти и пътеписи, пуска няколко есета на Стайнбек, включително две особено лични и язвителни: „В Салинас не оставахме без занимания" и „Разговор в Саг Харбър". Многомилионните тиражи на „Колиърс", „Холидей" и „Сатърдей Ивнинг Поуст", насочени към обикновения американец, предоставят на Стайнбек идеалната платформа за огласяване на идеите му. Макар да не е интелектуалец в най-тесния смисъл на думата, той е човек с изобилие от идеи, който реагира обмислено, понякога и пламенно, на проблемите, които забелязва около себе си. Стайнбек има предимството не само на известността, но и на компетентни посредници и в САЩ, и в чужбина, полагащи с желание допълнителния труд, необходим за пласирането на литературната му журналистика. Но в допълнение към многото творчески задания, които те му уреждат, той успява да договори и изненадващо голям брой по приятелска линия: с Марк Етридж – заклет либерал и издател на луивилския „Къриър-Джърнъл"; Алисия Патерсън и Хари Гугенхайм – собственици на лонгайлъндския „Нюсдей"; Люис Ганет – завеждащ литературния отдел на „Ню Йорк Хералд Трибюн", и Норман Къзънс – редактор на „Сатърдей Ривю". И Стайнбек, и Къзънс например са либерали и твърди поддръжници на Организацията на обединените нации. В средата на 50-те години Къзънс кани Стайнбек да пише седмична колонка: „За „СР" ще е важен триумф да го публикува във всеки свой брой" пише Къзънс, но авторът се отказва от тази чест, тъй като не желае да се отдаде изцяло на журналистиката. Поетата впоследствие роля на „свободен редактор" му позволява да сътрудничи, когато може – вариант, към който прибягва в отношенията си с вестниците и списанията при всяка възможност от 50-те години нататък. Макар да е в състояние да пише редовно вестникарски материали, както прави при първата си командировка в Лондон като кореспондент през Втората световна война, Стайнбек поначало мрази да спазва сроковете за приключване на броя и предпочита да се договаря да пише от време на време, и то по теми, които на него му се струват значими. Става сътрудник на „Нюсдей" през 1965 г. след като Хари Гугенхайм му заръчва да пише „когато ти дойде музата и изпращай написаното… Ако не ти се пише – не пиши." Настоящият сборник от документалистиката и литературната журналистика на Стайнбек е организиран не хронологично, а тематично, с цел да освети по-ярко разнообразието на авторовата загриженост. Всяка тема е предшествана от кратко въведение. През цялото време обаче читателят следва да има предвид няколко ясно очертани аспекта на документалистиката на Стайнбек: неотразимото му желание да е свидетел на събитията и да си създаде собствена преценка за тях; непрестанният му интерес към това какво значи да си обективен репортер; упоритото му съсредоточаване върху всекидневното, обикновеното, върху незабелязаната подробност; и най-сетне, неговият идеализъм, желанието му да подобри по някакъв начин нещата. Журналистическата кариера на Стайнбек започва през 1936 г. с поредица от седем експозета за „Сан Франциско Нюс" на тема преселническата работна ръка. Изгарящ от желание да допринесе към участието на САЩ във войната, през 1943 г. заминава за няколко месеца в качеството си на военен кореспондент на „Ню Йорк Хералд Трибюн", а след войната пише за същия вестник поредица, посветена на Русия, публикувана през 1948 г. Тези три поредици, всяка една издадена и като отделна книга, разкриват същността на Стайнбековия журналистически подтик – той държи да наблюдава пряко хората, местата и събитията и да ги изобразява максимално правдиво във всичките им измерения. Най-добрите му творби произхождат от гледната му точка на пряк свидетел, който се старае да види всичко и да го постави в перспектива. И това важи за всички задания, които приема, били те пътеписи, военни кореспонденции или веселата му поредица за партийните конвенции през 1956 г. За да се сдобие с последното поръчение, Стайнбек пише до Марк Етридж, издателя на луивилския „Къриър-Джърнъл", и според спомените на Етридж „призна, че се е амбицирал да отрази конвенциите". „Никога не съм присъствал на национална конвенция", обявява Стайнбек в писмото си до редакторите на синдикираните вестници. „Това е и основната причина да искам да отида." Същият този подтик го праща често в чужбина. Макар от белетристиката си Стайнбек да е известен като писател от Запада, пресъздаващ силно усещане за местонахождение, не по-малко вярно е и това, че изпитва мощен вътрешен импулс да пътува зад граница. След честите му посещения в Мексико и военните му репортажи от 40-те години, през 50-те и 60-те години Стайнбек пътува неколкократно до Франция, Италия, Англия и Ирландия, а през последните си командировки отразява и събитията в Израел и войната във Виетнам, издържайки се през многомесечните си престои с материали за популярни списания от рода на „Колиърс", „Холидей" и „Ескуайър". Съгласява се да пише и пътеписни поредици за „Къриър-Джърнъл" и „Нюсдей". Докато е в Европа, пише също така за английското списание „Пънч" и френския „Фигаро" – като започва последното задание с типичната за него доза ентусиазъм: Откакто съм във Франция, постоянно ме интервюират. Прекарвам цели часове с журналистите, само и само да се получи някакъв материал, който обаче излиза объркан, предубеден и нечитав. И си рекох: защо не взема да се интервюирам сам себе си, та хем хонорарите да остават у мен, хем да излизат така, както на мен ми харесва… (Мога да ги озаглавя „Един американец в Париж", например – наблюдения, есета, въпроси, но безспорно американски.) Желанието му да пише за „Фигаро" обаче се затруднява от факта, че материалите му ще трябва да се превеждат на френски. Той и без това изстрадва всяко написано нещо, та допълнителният процес на превода съвсем го хвърля в смут. Иска всеки материал, дори и най-малкият, да е добър. Секретарката му Марлен Грей пробва неколцина преводачи, включително и няколко предложени ѝ от „Фигаро", но според нея резултатът всеки път е неадекватен. Накрая възлага работата на друг писател, вместо на професионален преводач, тъй като той успява да предаде по-скоро духа, отколкото буквата на написаното. Тоест, тя осъзнава, че „Стайнбек" е всъщност начинът, по който той вижда нещата, и начинът, по който ги описва. И наистина може да се каже, че тонът на „Стайнбек" и „безспорно американският" му подход са всъщност марката на цялото му творчество, независимо дали става дума за израстването му в малкото калифорнийско градче, или за особеностите на френския риболов в Париж – цялото то е американско по дух. В по-голямата част от творчеството на Стайнбек, но най-вече в „Улица Консервна" и „Морето на Кортес", цялостното виждане е издигнато до най-важната му задача, а основният мотив е да открие взаимовръзките между отделните начини на гледане. Изключително важният въпрос за перспективата е в сърцевината и на двете му книги. Човек може да гледа както със сърцето, така и с главата си. В началото на „Морето на Кортес" например той пише: Искахме да видим всичко, което очите ни биха поели, да мислим, каквото можем, и от гледането и мисленето ни да създадем някаква структура, явяваща се моделирана имитация на наблюдаваната действителност. Знаехме, че онова, което ще видим, запишем и конструираме, ще е изкривено така, както са изкривени всичките ни схеми на познанието, първо – от колективния натиск и поток на нашето време и род, и второ – от тласъка на индивидуалните ни личности. Но след като знаехме това, надали щяхме да пропаднем в кой знае колко дупки – може би щяхме да успеем да поддържаме определено равновесие между нашето изкривяване и отделното нещо, външната действителност. Единството на двете би могло да привлече контрибуции и от двама ни. И тук, и на други места Стайнбек си признава, че всичко написано от него съвсем не е „обективно", а оцветено, „изкривено" по необходимост от собствените му възприятия и от времето, в което живее. Затова и пише „Руски дневник", а не „РускиЯ дневник", тоест не предлага категорична гледна точка към Съветския съюз; затова и описва Париж така, както би изглеждал на средния американец, като „туристически" бележки; затова и описва как самият той, Стайнбек, вижда подготовката на екипажа на един бомбардировач за боен полет. Стайнбек повече или по-малко измисля „Попътни срещи" далеч преди Чарлс Куролт1. Отличава се обаче от типичния журналист с липсата си на от- къснатост – просто не е способен да държи чувствата си извън своите репортажи, но тъкмо това спечелва симпатиите ни както в белетристиката, така и в документалистиката му. Около двадесет и пет години след публикуването на „Морето на Кортес", по време на първото му посещение в Израел, което е и предпоследното му пътуване в чужбина, Стайнбек все още разсъждава върху това как и какво вижда наблюдателят в „Писма до Алисия"; пасажът е дълъг, но заслужава да се цитира изцяло: Идва ми понякога да се чудя и да се питам колко виждам и дали изобщо имам зрение. Няма спор, че наблюдателността ни е обусловена от нашето минало и жизнения ни опит, но има ли случаи да виждаме нещо по обективен начин, виждаме ли нещо в неговата цялост такова, каквото е? Винаги съм си въобразявал, че съм, общо взето, обективен наблюдател, но вече започвам да се питам дали не пропускам цели категории неща? Да ти дам пример за какво става дума, Алисия. Преди няколко години Информационната служба на САЩ покани на свои разноски един прочут и добър италиански фотограф да дойде в Америка и да снима страната ни. Смятали, че правените от италианец снимки ще са ценни за италианците, понеже на тях ще има неща, които са интересни за Италия. По онова време живеех във Флоренция и видях албума веднага след отпечатването му. Човекът пребродил Америка надлъж и нашир и знаеш ли какво заснел? Италия! Във всеки американски град търсел подсъзнателно и намирал Италия. Портретите му – на италианци; пейзажите – Тоскана, поречието на По и Абруци. Окото му е търсело да зърне нещо познато и го е намирало… Човекът изобщо не е видял онази Америка, която не прилича на Италия, а има толкова много неща, които са различни. Затова се чудя какво ли съм изпуснал през чудесната обиколка на Юга, която токущо приключих. Само Америка ли виждах? Признавам си, че се улових да го правя. Докато прекосявах онези, затаяващи дъха, планини и гледах надолу към трептящите пустини… Хванах се как си казвам или се съгласявам – да, това е точно като „тиганената дръжка"* на Тексас – а това би могло да е Невада, а това – Долината на смъртта… Оприличавайки ги на нещо познато, не съм ли се абстрахирал напълно от непознатите ми неща, без да ги виждам, без дори да ги отчитам, понеже ми е липсвал лесният мост на разпознаването… отсенките, нюансите – колко ли от тях изобщо не съм видял. („Нюсдей", 2 апр. 1966 г.) Журналистиката на Стайнбек е документ на човек, който държи да проумее правилно нещата, да ги вижда ясно и точно, без надменност – та дори и без да твърди в нито един случай, че неговият поглед е окончателният, нито че е напълно точен. Винаги се стреми към човешката перспектива – с колкото се може по-малко предубеждение да изпраща репортажите си от нивото на улицата, а не от някаква трибуна или мансарден апартамент. „Най-великото човешко вълнение – пише Стайнбек в предговора си към наръчника на Ед Рикетс „Между тихоокеанските приливи" – е преходът от наблюдението през размисъла до хипотезата. Това е творчески процес – вероятно най-висшият и най-задоволителният, който познаваме." Да не говорим колко се наслаждава той на необичайния ъгъл, на дребната случайност, на обикновения човек – теми, които повечето журналисти често смятат за недостойни като „материал". В поредния си опит да обясни какво го привлича към журналистиката, Стайнбек споделя през 1965 г. в отворено писмо до писателя Макс Лърнър защо се е „поддал на фаталния сърбеж" и се е „присъединил към стадото на колумнистите": Аз поне така си го обяснявам, Макс – знаеш как, като работиш върху някоя дълга и подредена творба, ти се бъркат куп блестящи и прекрасни идеи и образи. Те изобщо нямат място в онова, което пишеш, така че, ако си млад, си ги записваш в бележника за бъдеща употреба. Но така и не ги използваш, тъй като те са бляскави и живи като цветните камъчета по измития от вълните бряг. Не можеш да устоиш и да не напъл ниш с тях джобовете си. Но докато се прибереш, те стават сухи и безцветни. Ще ми се да притисна няколко, докато са още мокри. („Нюсдей", 4 дек. 1965 г.) Накрая, в много от социалните му творби – и най-вече, разбира се, в „Америка и американците", последната му документална творба – присъства и една настойчивост. Макар той да не проповядва, а просто да проявява загриженост. Зад описването на нещата такива, каквито ги вижда, зад съсредоточаването върху малките, но многозначителни житейски изживявания, той е и моралист, и идеалист. През целия си живот е бил всъщност идеалист; сиреч, търсил е да открие същността на нещата, смисъла или схемата зад онова, което наблюдава. Тъкмо това прави – тълкува Америка – и в мига, в който животът му свършва. Може би схемата за пожизненото му репортерство се поражда именно от опита му в калифорнийската Централна долина през 30-те години, когато, за да не привлича внимание върху себе си, докато се меша с преселниците, използва за своя база стария си камион за доставки на хляб. И отклонява погледа си от себе си, а вместо това наблюдава всекидневното и обикновените хора, за да може да види с максимална точност цялата картина като една демократична перспектива. Тъкмо такава е и обявената мисия на Кейси в „Гроздовете на гнева", когато се присъединява към семейство Джоуд за пътешествието до Калифорния. Стайнбек през целия си живот изпълнява точно тази мисия – да види с максимална яснота цялото, но да го види и със сърцето си, а не само с главата си. * The Courier-Journal – най-големият вестник в щата Кентъки, излизащ в гр. Луивил. – Б. пр. * Телевизионните очерци „Попътни срещи" („On the Road") на Чарлс Куролт (Charles Kuralt, 1934–1997) по СиБиЕс, получили ред награди за журналистика, са били вдъхновени от „Пътешествия с Чарли", според твърденията на сина на Джон Стайнбек, Томас. – Б. пр. * Panhandle (англ.) – тясна дълга територия, заградена от други държави/щати, анклав. – Б. пр. - Купи - http://book.nauka.bg...ks.php?ID=36675

12 неща, които (не) знаем за най-важния орган в нашето тяло http://book.nauka.bg...ks.php?ID=36150 Д-р Джон Медина, молекулярен биолог, написал близо 10 книги на тема генетика на мозъка и психически разстройства, не изневерява на своя стил в предизвикателния бестселър „12-те правила на мозъка"(ИК „ Изток- Запад"). В интригуващото четиво авторът описва 12-те правила на мисленето, изразени като научни становища и допълнени с интересни идеи, лесни за изпълнение във всекидневния живот. Често ли се опитвате да надхвърлите себе си като говорите едновременно по мобилните си телефони и шофирате – без да знаете, че мозъците ни на практика не могат да изпълняват повече от една задача едновременно, когато опре до внимание? Създавате ли си офисна среда с особено високо ниво на стрес, въпреки че стресираният мозък е значително по-малко продуктивен? Училищата и учебните часове проектирани ли са така, че повечето истинско учене трябва да се извършва вкъщи? Звучи ли ви познато? Всичко това щеше да е забавно, ако не беше толкова вредно! Авторът Джон Медина ни помага да си отговорим на тези и много други въпроси и да излезем от омагьосания кръг, впримчил мозъците ни в своята хватка, в една от последните си книги „12-те правила на мозъка". За да се справим с тази задача, трябва да опознаем сивото си вещество, да го раздвижим и да си дадем сметка как функционира. Истината е, че нашият мозък се нуждае от всекидневни тренировки – по време на работа или в училище, за да бъде във форма. Как най-лесно можем да се справим с тази интригуваща задача, ни учи д-р Медина в „12-те правила на мозъка". * Мозъкът е удивително нещо! Той може и да не е толкова смайващ, но е не по-малко необикновен. Безусловно най-елегантната система за информационен трансфер на Земята, вашият мозък е напълно в състояние да възприема малките черни цвъчки върху този лист и да извлича смисъл от тях. За да извърши това чудо, вашият мозък изпраща заряди електричество, които преминават през стотици мили жици, съставени от мозъчни клетки – толкова малки, че хиляди от тях могат да се поберат в точката на края на това изречение. Вие извършвате това за по-малко време, отколкото ви трябва, за да мигнете. Всъщност току-що го направихте. Също толкова невероятен, като се има предвид интимната ни свързаност с него, е фактът, че повечето от нас нямат изобщо представа как работи мозъкът ни. Джон Медина Купи - http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=36150

Зелени разкази http://book.nauka.bg...ks.php?ID=36344 Автори: Алек Попов, Ваня Щерева, Васил Георгиев, Дамян Дамянов, Деян Енев, Елена Алексиева, Захари Карабашлиев, Иван Голев, Калин Терзийски, Любен Дилов-син, Любомир Николов, Михаил Вешим, Момчил Николов, Мона Чобан, Радослав Парушев Цена 8 лв. ISBN 978-954-28-1008-7 В последните години все повече се чуват думи, свързани с екологията. Създават се нормативни актове, организации и кампании. Очевидно е настъпило време, в което все повече хора се загрижени за това, какво се случва със света, в който живеем и какво правим, за да го съхраним. Отношението към природата е отношение към самите нас и ако не живеем в хармония, отговорността е изцяло наша. Опазването на средата, в която живеем не е еднократен процес, политика на едно правителство, на една общност. Изисква се постоянна и дългосрочна дейност и всички ние без изключение сме участници в нея. Министерството на околната среда и водите покани изявени съвременни автори да разкажат истории, които да покажат тяхното отношение към природата и света, в който живеем. Публикуваните разкази не са редактирани или цензурини. Някои от тях ще ви изненадат, други докоснат, натъжат или усмихнат, но сме убедени, че ще намерите нещо за себе си, защото природата, това сме ние. Приятно четене. Купи: http://book.nauka.bg...ks.php?ID=36344

Имаме имаме...и то не една: Тази - Северна Корея- http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6845 Северна Корея започва реформи? - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8186 Севернокорейската ракета - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6548 Информация за Северна Корея в сайта - http://nauka.bg/a/%D1%81%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B5%D1%8F-north-korea

Един велик актьор си замина... http://www.youtube.com/watch?v=9dAIx_e6WpA http://vbox7.com/play:7e72a320

http://nauka.bg/a/%D0%B2%D0%BE%D1%8F%D0%B4%D0%B6%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D0%BE%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D0%BB%D1%8A%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0 Вояджър 1 на НАСА е навлязъл в пространство между нашата Слънчева система и открития космос. Данни събрани от апарата през последната година разкриват този нов регион като нещо подобно на космическо чистилище. В него вятърът от заредени частици идващи от Слънцето е спокоен, магнитното поле на Слънчевата система е сгъстено (натрупано), както и изглежда че високо-енергийни частици изтичат от Слънчевата система в открития космос.

По повод 8-ми декември в. Стандарт публикува следният материал: "Българският студент" - http://www.standartnews.com/celebrity_comments/balgarskiyat_student-125777.html тези писания предизвикаха недоволство точно в Българският студент: Студентски диалози - http://krasivaevropa.com/index.php/2011-12-02-10-28-47/108-2011-12-10-18-05-46.html Размишления по статията във вестник стандарт “Българският студент” - http://ooehukc.wordpress.com/2011/12/08/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D1%88%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D1%81/ Аз искам да допълня тук, че сайтът и списанието "Българска Наука" се поддържа и работи благодарение на Българският студент!

Обстановката ми прилича на някакво изложение на селскостопанска техника, може нещо в помощ на фермите...

Сега обаче знам, че съм прав. Лъкът и стрелата са доказателство за това. Някога си мислех, че Човекът в зората на своето съществуване е поел неправилен път, че по време на дивачеството си просто е взел неправилен завой. Сега обаче виждам, че съм грешил. Човекът е в състояние да поеме само един път — пътя на лъка и стрелата. ... Човешкото същество, както и да се опиташ да му попречиш, непременно ще изобрети лък и стрела. Градът Клифърд Саймък

До колкото разбирам Napster има предвид да се изгради нов "токов кръг" т.е. да се прекара ново електрефицирано трасе, което да бъде предназначено за нуждите на точно определени уреди. Такива уреди могат да бъдат електрическа печка, която да бъде отделена от останалото захранване с отделен прекъсвач (бушон).

В Понеделник от 16 часа в 315 семинар на ФзФ (новата сграда) доц. Пламен Физиев ще направи доклад "Големите нерешени проблеми на физиката" - на популярно ниво - в рамките на Климентовите четения. Всеки може да се чувства поканен.