Р. Теодосиев

Да. Кой друг ако не византиеца може да отговори на този въпрос Ти си.

Ами не. Да задам ли друг въпрос, че тоз е доста гаден...

Да продължим с историята. Коя е дъщерята на Алексий І Комнин? В прослава на бъщаси пише съчененията “Алексиада” в 15 книги и където описва и съдебния процес на Василий.

Василий е водача на богомилите по-онова време. Заловен по заповед на инператор Алексий I Комнин.

Исляма се дели на няколко отделни проповядвания. Тези който вярват, че след като се зривят ще отидат в рая и ще живеят блаженно цяла вечност са шиитите.

Колко време продължава изпита?

Да, аз също мился, че това е умишлено. Но да се стига чак за убииства...тез малко прекалиха. Има хиляди книги карикатури и какво ли още не против Иисус Христос, но никой не тръгва да се разправя по този начин. Сега като пуснаха "Шифара на Леонадрдо" на Даун Браун всики се дигнаха на крака да го плюят дори да го съдят, а сигорно ако беше написал нещо против Мохамед сега щеше да е мъртав. Не съм против религията им, но мисля, че всеха всичко това твърде навътре...

Според мен това е "бизнес" в който се въртят доста пари. От азиатските страни патуват постоянно кораби с роби към Америка където се разпределят главно за проституция... А Вие как мислите дали ние не продължаваме да бъдем роби на управляващите? Първо Русия, а сега САЩ...Не сме ли ние една колония...

Византийски пълководец, син на солунския стратег Григорий Таронит.

Не е само тя доста обширни се всички теми, но да тази първата е доста обширна....ако питаш мене трябва да се знае всичко и да нямаш проблеми с никоя тема...

Програма за кандидатстудентския конкурсен изпит по История на България Образуване и укрепване на Българската държава (края на VІІ - средата на ІХ в.) Прабългари и славяни през епохата на "Великото преселение на народите" (ІV-VІІ в.). Основаване и начално развитие на българската държава при хан Аспарух и хан Тервел. Териториално разширение и централизация на България през първата половина на ІХ в. Християнизация и политическо развитие на България (втората половина на ІХ - първите три десетилетия на Х в.) Покръстване на българите и основаване на Българската църква. Дейност на Кирило-Методиевите ученици в България. Политическо и културно развитие на Българската държава при цар Симеон. Залезът на ранносредновековното Българско царство (927-1018 г.) Управление на цар Петър. Цар Самуил и неговите наследници в борба за запазване на българската държавна независимост. Завладяване на България от император Василий ІІ. Възобновяване и развитие на Българското царство при Асеневци до 1241. Въстанието на братята Петър и Асен. Завършване на освободителното движение при цар Калоян. Политическа хегемония на Българското царство в Европейския югоизток при цар Иван Асен ІІ. Държавна уредба и стопанско развитие. Църква и култура през ХV-ХVІІ в. Българските земи в контактната зона между християнството и исляма. Църковна организация и манастирската мрежа. Книжовни средища, изкуство, народна култура. Политически и съпротивителни движения на българите през ХV-ХVІІ в. Българската антиосманска съпротива през ХV в. Хайдутството. Европейският свят и българите. Българските въстания през ХVІ-ХVІІ в. Ранно българско Възраждане. Същност, съдържание и хронологически граници на възрожденската епоха. Фактори на българското Възраждане. Нови явления и тенденции в развитието на аграрните отношения в българските земи през ХVІІІ и началото на ХІХ в. Подем на градското стопанство (занаяти, търговия, наченки на манифактурното производство). Социални промени в българското възрожденско общество. Зараждане на българската национална идея. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански - живот, дело, последователи. Изграждане на новобългарската просвета и на възрожденската култура. Движение за новобългарска просвета - предпоставки, основни етапи, дейци. Българската възрожденска култура - предпоставки за развитие; периодичен печат; наука; нови явления и тенденции в областта на литературата, изкуството, архитектурата, художествените занаяти; по-ярки възрожденски творци. Църковно-национално движение през епохата на Възраждането. Предпоставки за възникване на църковното движение. Основни етапи, програмни документи, дейци, идейни течения. Създаване на Българската екзархия. Националноосвободително движение на българския народ през 50-те - средата на 70-те години на ХІХ в. Кримската война (1853-1856) и българите. Обществено-политическа дейност на Георги Раковски (1821 - 1867). Емигрантски политически организации през 60-те и началото на 70-те години на ХІХ в. Създаване и дейност на БРЦК. Източната криза (1875-1878) и българският политически въпрос. Начало на Източната криза. Създаване и дейност на БРК. Опит за въстание през септември 1875 г. Създаване и дейност на Гюргевския революционен комитет. Априлско въстание 1876 г. Руско-турската война 1877/1878 г. и Освобождението на България. Възстановяване и развитие на Българската държава (1878 - 1885 г.) Временно руско управление. Подготовка на Органическия устав. Учредително събрание и приемане на Търновската конституция. Избор на български княз. Държавно-политическо развитие на Българското княжество до Съединението. Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.) Съединисткото движение в Източна Румелия. Осъществяване на Съединението. Отношение на Великите сили и на балканските държави към Съединението. Сръбско-българска война (1885 г.). Признаване на Съединението. България в края на ХІХ век (1887 - 1899 г.) Управление на Народнолибералната партия - вътрешна и външна политика. Отстраняване на Стефан Стамболов от власт. Образуване на Народната партия. Вътрешна и външна политика на правителството на Константин Стоилов. Българският национален въпрос (1878 - 1903 г.) Възникване на българския национален въпрос. Националноосвободително движение на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ в. Илинденско-Преображенско въстание. България в навечерието и по време на Балканските войни (1908 - 1913 г.) Управление на Демократическата партия. Обявяване на независимостта на България (1908 г.). Изграждане на Балканския съюз. Първа Балканска война (1912 - 1913 г.). Втора Балканска (Междусъюзническа) война - 1913 г. Държавно-политическо развитие на България (1918 - 1923 г.) Следвоенната политическа обстановка в България. Съглашенска окупация. Коалиционни кабинети. Ньойски мирен договор. Самостоятелно управление на БЗНС - реформи и външна политика. Политически борби. Държавният преврат на 9 юни 1923 г. България в годините на Втората световна война (1939 - 1944 г.) Българският неутралитет в началото на войната. Вътрешнополитическо развитие. Присъединяване към Тристранния пакт. "Обединена" България. Регентски съвет. Активизиране на опозицията. Външнополитическа преориентация. Държавният преврат на 9 септември 1944 г. УЧЕБНА ЛИТЕРАТУРА История на България от древността до наши дни - за 11 клас, авторски колектив: Делев, П., Г. Бакалов, П. Ангелов, Ц. Георгиева, П. Митев, И. Илчев, И. Баева, Е. Калинова. С., Планета 3, 2001. История и цивилизация - за 11 клас на СОУ, авторски колектив: Гюзелев, В.‚ Р. Гаврилова, И. Стоянов, М. Лалков, Л. Огнянов, М. Радева. С., Просвета, 2001. История и цивилизация - за 11 клас на средните общообразователни училища, авторски колектив: Мутафчиева, В., К. Косев, С. Грънчаров, Х. Матанов, И. Илиев, А. Василев. С., Анубис, 2001. Програмата съдържа основни проблеми от историята на българската държава и на българския народ и е съобразена с изучавания в средното училище материал по История на България. Темите се конкретизират в деня на изпита и формулировките им се различават от предварително обявените в програмата, но отчитат заложения в нея обем от проблеми. Основни изисквания и критерии, по които се оценява работата на кандидатстудентите 1. Въпросите по темата е необходимо да се развиват цялостно и изчерпателно, съобразно фактологията, застъпена в учебниците. 2. В изложението кандидатите следва да покажат умения за анализ, обобщения и систематизация на събитията, явленията и процесите, свързани с темата. 3. При пропуск на основен въпрос оценката се намалява до две единици. 4. При оценяването на писмените работи се взема под внимание и способността на кандидатстудентите да боравят с историческата терминология, както и показаната от тях езикова култура. СУ - Исторически факултет

Да! Ти си наред!

Борис го кани, но той не става архиепископ... Жокер: По-искане на княз Борис І е ръкоположен за глава на Българксата православна църква през лятото на 870 г. от патриарх Игнатий.

Намерих от друг източник Биографията му ИВАЙЛО (Бърдоква, Лахана) (неизв.-1280) Водач на селско антифеодално въстание в България (вж Въстание на Ивайло 1277-1280). Биографичните данни за него са твърде оскъдни. Византийските хронисти от онова време го наричат с най-презрителни имена. Неговото истинско име познаваме благодарение на една приписка в Свърлижкото евангелие от XIII в. Знае се, че е бил селски свинар, но притежавал остър ум, съобразителност и красноречие. Тези качества му помогнали да обедини селяните в един тежък за държавата момент, когато били обременени от тежки феодални данъци и били подложени на разорение от татарските набези през втората половина от XIII в. През есента на 1277 И. застанал начело на надигналите се селяни. За кратко време прогонил татарските нашественици и разбил войските на цар Константин Асен (1257-1277). В началото на 1278 влязъл в Търново, оженил се за вдовицата на убития цар - Мария, и бил провъзгласен за цар. Неговите успехи предизвикали сериозно безпокойство в Цариград и византийският император Михаил VIII Палеолог се намесил с цел да постави на българския престол своето протеже Иван Асен III. Изправен пред опасността от Византия и татарите, които не скривали своите намерения за ново нахлуване в пределите на българската държава, И. трябвало да води борба и против търновското болярство, което не могло да се примири с мисълта, че престолът е зает от един селски свинар. Изправен пред три противника и след поставянето на престола на Георги Тертер I, И. бил принуден да търси спасение при татарския хан. Но и тук не успял да се спаси от дългата ръка на византийската дипломация. Подтикнат от Цариград, татарският хан заповядал скоро след неговото пристигане да бъде убит. Подвигът на И. оставил дълбоки следи в народното съзнание, името му станало легенда. По-късно с него си послужили двама "Лъжеивайловци", които вдигнали българското население в Тракия против настъпващите османски турци.

Правилата са следните: Един задава въпрос след него който отговори изчаква задалия въпроса да отговори и тогава този който е отговорил задава въпрос. И така всеки отговорил правилно задва. Когато вече има въпрос и след него се зададе друг, то той ще бъде изтриван без предопреждение. В тази тема ще се задават въпроси изцяло свързани с българската история. Кой е първия български архиепископ? Ако не можете да отговорите ще дам жокер!

Разправяха ми, че през 1994 г., когато са минавали от Украйна за Румъния е трябвало да минат през Приднестровската република и не им позволили поради липса на виза за тази държава. Щом Русия си иска оръжията значи няма да просъществува много, ама нищо не се знае може да имат добри политици….

Освен Хитлер-наполовина евреин, такива са били и Гйобелс, Хесс, Гьоринг, Химлер и ред други "светила" в нацистката група. Евреите са били винаги гонени и преследвани. Четох някъде, че в древността един от английските крале заповядал да се избие всеки евреин и да му се изземе всичкото имущество. Това е, защото се смятат за избран народ или защото е заради парите. Те са най богатия народ в света и май винаги е било така. В днешни дни всички големи банки в Америка са на евреи, шефът на Федералния резерв на САЩ е евреин, както и шефовете на ред други големи организации по света.

Захари Стоянов (Джендо С. Джедев) (1850-1851-2.IX.1889) Националреволюционер, общественик, публицист и писател летописец, мемоарист. Роден в с. Медвен, Сливенско. Не е известно дали е посещавал някакво училище. Учил се да чете по "наустницата" и "псалтира". Самоук, издигнал се от чирак до председател на Народното събрание и писател с блестящи качества. От 1866 до 1870 е овчар в Добруджа, където котленци пасели овцете си. След това отива във Варна да търси работа. След няколко дена обаче, ненамерил никъде работа, тръгва пеш по жп линия и отива в Русе, където учи шивашки занаят безплатно, само за хляба. Цялото си свободно време използва за четене и самообразование, учи френски и руски език. Посещава и читалище "Зора" - средище на културна и революционна дейност. Там го прибират и след като господарят му го изгонва посред нощ и му записва "на сметката 20 гроша за свещи". В Русе е свидетел на самоубийството на А. Кънчев. Става член на местния революционен комитет. След това отива в Стара Загора. На 16 септември 1875 заедно със Ст. Стамболов, Г. Икономов и др. 16-17 въстаници се събират в планината, за да вдигнат въстание. Няколко дни скитат из Балкана, след което се разпръскват. С. отива в Търново Сеймен (дн. Симеоновград), в Одрин и накрая се установява в Харманли, където живее под името Симеон. Крие се от турците в празни вагони в Хиршовата железница. През февруари 1876 е определен за един от апостолите на IV - Пловдивски (Панагюрски), революционен окръг главно в Родопите. Отива в Панагюрище, където се среща с Г. Бенковски, и от този момент е навсякъде с него, до смъртта му. След поражението на въстанието скита из планините, хванат от турците, успява да се спаси с хитрост. През септември 1876 е освободен от пловдивския затвор поради липса на доказателства, след намесата на европейската анкетна комисия. След Освобождението се установява в Русе. Става секретар на Апелативния съд. Редактира в. "Работник", сътрудничи във в. "Братство". Застава начело на борбата за съединение на Княжество България с Източна Румелия. На 19 май (ст. ст.) 1885 урежда тържество по случай Ботевия ден. Турските власти забраняват честването, тъй като тогава бил рожденият ден на султан Абдул Хамид. Тъй като С. не отстъпва, бива уволнен от поста съдебен следовател. Започва издаването на в. "Борба". Пише статии и фейлетони против лъжесъединистите и против руското правителство, което в момента е против съединението. Тогава става представител на русофобството. В статия на 4 септември предлага обединението да стане чрез революционен акт. На 6 септември е провъзгласено Съединението. Той написва прокламацията за обявяване на Съединението и става член на Временното правителство. След това отива в Русе, където завършва "Записки по българските въстания" и биография на Хр. Ботев. Основава в. "Свобода", който става официален орган на Народнолибералната партия. От нея е издигнат за депутат в IV Обикновено народно събрание. През август 1889 отива в Париж на международното изложение, но по пътя се разболява и почива в парижкия хотел "Сюез". "Записки по българските въстания" - основното му произведение, в което са отразени подготовката, избухването и потушаването на Старозагорското въстание 1875 и Априлското въстание 1876, има значение като автобиографичен очерк, като исторически паметник и като високохудожествено произведение от жанра на мемоарите, отразило патоса на една от най-важните епохи в българската история - епохата на националнореволюционните борби. Съчинения: * Искандер бей. Разказ из бълг. живот. 1882 * Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. 1883 (с предг. от Цветан Минков, 1937, 1940; под ред. на Ст. Каракостов, 1943. 1946, 1982, 1987) * Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. 1884–1892 (с предг. от Александър Балабанов 1928, 1939, 1940; с предг. от Л. Стоянов 1948, 1949, 1957; с предг, от П. Пондев 1962; с предг. от В. Андреев 1956, 1967, 1975, 1976, 1977, 1986, 1987) * Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г. 1885 * Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. Реч. 1885 * Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868. 1885 (1938, 1940, 1967, 1977, 1980: с предг. от Е. Карамфилов 1982, 1987) * Какво направихме в Търново? Отчет към моите избиратели в Пловдив, Котел и околиите. 1886 * Кои са виновниците на 9 август? 1886 * Коронованите нихилиста в България. 1886 * Не му беше времето. (Отговор на брошурата „Недоразумението между българското и руското правителства“). 1886 * Чардафон Велики. 1887 (1942) * Христо Ботйов. Опит за биография. 1888 (1892, 1919, 1940, 1946, 1966, 1976) * Априлското въстание. Из „Записки по българските въстания“.; 1942 (1949, 1955, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1974, 1975, 1976, 1979, 1981) * Неиздадени съчинения. Увод. ред., бел. от А. Емануилов. 1943 * Съчинения. В 3 т. Ред. Ал. Бурмов и др. 1965–1966 (1983) * Непознати страници. Материали от личния архив на писателя. Съст., бел. Й. Палежев. 1981 * Из „Записки по българските въстания. Разкази на очевидци. 1870-1876“. 1988

Пейо Яворов (истинско име: П. Тотев Крачолов) (1.I.1878–16.Х.1914) Поет, драматург, участник в македоно-одринското революционно движение. Роден в Чирпан. Влиза в контакт с дейци на ВМОРО още през 1897. В нач. на 1902 се отправя за Македония и постъпва в четата на М. Чаков, но скоро след това е пленен от върховистка чета. Пуснат на свобода, се завръща в България. През ян. 1903 отново се прехвърля в Македония и поема редактирането на в. "Свобода или смърт". След кратък престой в София през пролетта на 1903 се връща в Македония и постъпва в четата на Я. Сандански. Поради недоразумения с войводата застава начело на отделна чета, с която придружава Г. Делчев до последния му път. Става непосредствен свидетел на геройската смърт на Гоце, която после пресъздава в свои творби. В нач. на юли се установява в София и се включва в списването на в. "Автономия". След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание 1903 е в състава на редакцията на в. "Илинден". Чл. на Задграничното представителство на ВМОРО. През 1904 издава биография на Г. Делчев. Малко преди това излизат неговите "Хайдушки копнения. Спомени от Македония". В навечерието на Балканската война 1912–1913 отново е в Македония и след избухването на войната подпомага действията на българските войски за освобождението на някои селища от Пиринския край. Посреща тежко поражението на България в Междусъюзническата война 1913. Поддържа контакти с дейци на ВМОРО до последните дни на живота си. Произведения!

Димчо Вельов Дебелянов (25.III.1887–2.Х.1916) Поет. Роден в Копривщица. На 9 г. остава сирак, поради което семейството се преселва да живее в Пловдив. Завършва гимназия в София, учи право в СУ "Св. Климент Охридски" и слуша лекции във Философския факултет. Свободно си служи с руски и френски ез. Работи като пресметач в Централната метеорологична станция, стенограф в Народното събрание и Софийската община. Пише репортажи за в. "Ден" (1903–1923) и в. "Балканска трибуна" (1906–1908). Участва в Балканската война 1912–1913, след което изкарва Школата за запасни офицери в Княжево. По време на Първата световна война 1914–1918 е доброволец на Южния фронт, където пада убит. Погребан е в Демирхисар, като останките му са пренесени в родния му гр. през 1931. Д. пише и публикува стихове още от ученическите си години. Създава стихове, в които се чувства психологическа вглъбеност и копнеж към духовна хармония, романтични мечти и неосъществени блянове – "Помниш ли, помниш ли", "Спи градът", "Кръстопът на бъдещето", "Светла вяра" и мн. др.

Статия за "РАДЕЦКИ" Бях прочел някъде, че в руската преса пишело по-онова време, че от кораба са слезли 5000 четници. Защо са го написали и дали наистина са слезли толкова?

История на Българската Православна Църква I. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА Корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които били устроени на Балканския полуостров още през първите векове на християнската ера. Нашествието на славяни и прабългари в балканските земи /VІI - VII в./ разстроили до известна степен църковната организация и създали трудности за християнизаторската мисия, но не поставили дълготрайни препяствия по нейния път. Византийски писатели свидетелстват за различни връзки на Източната империя с новите заселници - славяни и прабългари, както и за взаимоотношения на завоеватели с християнизираното туземно население. Християнството проникнало сред българските славяни /прадеди на български народ/ още от VI - VIII век. Продължителният процес на християнско влияние постепенно /VII - IX в./ обхванал и прабългарите. Развитието на живота в страната и международните отношения на славянобългарските държави благоприятствали за успеха на християнството, което намерило достъп дори до ханския двор /IX в./. Местното население, покръстените български славяни, постонния контакт с Византия, размяната на военнопленници, употребата на гръцки език и др. фактори улеснили християнската мисия в Първата българска държава. Папа Николай I бил уведомен, че още в началото на 60-те години на IX в. "мнозина от българите станали християни". След покръстването на княз Борис I /865 г./ християнството станало официално вероизповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Константинопол били изпратени в България "отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра". Евангелското слово дало нови обилни плодове. Княз Борис ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоустроена, автокефална Църква - дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата : да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България. За постигането на тази цел, като използвал умело историческата обстановка, благоприятните условия и переспективи, той минал по пътя на тригодишни преговори с Рим, за да обърне след това отново поглед към Византия. От 5.Х.869 до 28.II.870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток. Представителния форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви. Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство. II. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ През 886 г. в България пристигнали най-видните ученици на светите славянски просветители Кирил и Методи. В градовете Преслав и Охрид били организирани книжовно-просветни школи. Именно в резултат на тяхната дейност настъпил т.нар. "Златен век" на старобългарската книжнина и образованост. Още в края на IX в. българския език станал официален в църквата и държавата. Строежът на църкви и манастири спомогнал за развитието на българското изкуство. От буренясала и трънлива езическа нива България станала истински духовен разсадник и мощен фар на славянската култура. Българската църква имала вече родна иерархия, растяла в благодатна сила и духовна зрялост, успешно утвърждавала православната вяра, благочестие и просвета, насочвала народа към духовен подем. През Х век Първата българска държава достигнала върха на своето могъщество. Християнството дало тласък на прогресивния за онова време процес на феодализация и укрепило централната държавна власт. Църквата спологнала за вътрешнополитическия стабилитет на държавата и за създаване народностно, религиозно и духовно единство, за културното процъфтяване на народ и родина. След военните победи при р. Ахелой /Анхиалско/ и Катасирти /до Цариград/ българския владетел княз Симеон се провъзгласил за цар. Положението на Църквата в устройствено положение трябвало да отговаря на нарасналия международен престиж на българската държава. По онова време господствала създадената във Византия теория за тясна връзка между държава и патриаршия: "царство без патриарх не бива". По силата на този възглед към 919 г. на църковно-народен събор Българската църква била провъзгласена за автокефална и издигната в ранг на патриаршия. През 927 г. в резултат на сключения мирен договор взаимните отношения между България и Византия се подобрили. Както се вижда от историческия паметник "Архиепископи на България" /т.нар. Дюканов каталог/, тогава била потвърдена автокефалията на Българската църква и признато патриаршеското и достойнство. През втората половина на Х в. поради военно-политически обстоятелства българският патриаршески престол се премествал последователно от столицата Преслав в Доростол, Триадица /София/, Воден, Мъглен, Преспа и накрая се установил в Охрид - столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил /976-1014 г./. След падането на България под византийско иго /1018 г./ император Василий II признал автокефалията на Охридската архиепископия и със специални грамоти /хрисовули/ определил нейните граници, епархии, имуществени и др. права, но отнел патриаршеския и титул. От втората грамота на императора и "Дюканжевия каталог" ясно се вижда, че Охридската архиепископия е приемница и продължителка на древната Българска патриаршия. Макар да се намирала под различна политическа власт /на византийци, латинци, българи, сърби и турци/ нейната автокефалия била зачитана близо осем столетия - до неправомерното и унищожение в 1767 г. Въпреки че минала по пътя на сериозни изпитания и дълго време била ръководена от инороден клир, Охридската архиепископия успешно вършила своята църковна мисия, пазила славянското богослужение, съдействала за развитието на славянската писменост и укрепвала патриотичното съзнание на своето паство, а по-късно послужила като знаме на борците за българска църковна независимост. В резултат на успешното въстание, ръководено от братята Петър и Асен /1185 - 1186 г./, било поставено началото на Втората българска държава със столица Търново. Поради приемствената връзка между църковните центрове в Преслав и Охрид, и особено въз основа на принципа за свързване държавния суверенитет с църковната автокефалия клирът и вярващия народ в Търновска България ратували за възтановяване на Българската патриаршия. Отначало /1186 г./ била учредена самостоятелна архиепископия в Търново. Наскоро се направили постъпки за нейното признаване по надлежния църковноканоничен ред и въвеждането и в патриаршия. В резултат на връзките /1203 - 1204 г./ на българския владетел цар Калоян с папския престол, установени повече с политическа цел, първия търновски архиепископ Василий бил провъзгласен от папа Инокетий III за примас. Той се титуловал: "примас и архиепископ на цяла България и Влахия". Българската църква все повече укрепвала външно и вътрешно. Скоро се създали условия за всеобщо признание на нейната автокефалия и за издигането и в ранг на патриаршия. През 1235 г. в гр. Лампсак бил свикан голям църковен събор под председателството на Константинополскиа патриарх Герман II. Тук участвали много гръцки и български архиереи, игумени на манастири, светогорски монаси. Със съгласието на всички източни патриарси съборът утвърдил патриаршеското достойнство на Българската църква. Възглавявана от достойни предстоятели, тя била добре устроена, имала голям диоцез, проявила особена активност и оставила светла диря в историята. Под крилото на Българската патриаршия била организирана Търновската книжовно-просветна школа с представители преп. Теодосий Търновски, св. Патриарх Евтимий и още плеада културно-просветни деятели. Така тя станала ревностна продължителка на делото на Охридската и Преславската школи. Отбелязан бил значителен подем в областта на литературата, архитектурата, живописта и пр. Голям разцвет получила религиозно-богословската книжнина. Най-бележит писател, богослов и учител, изряден архипастир и пламенен родолюбец бил Търновския патриарх Евтимий /починал около 1404 г./. След падане на Търново под османска власт /1393 г./ и заточението на патриарх Евтимий отново се разтроила автокефалната църковна организация. Българския диоцез бил подчинен на Константинополската /Цариградската/ патриаршия. Другия български църковен център - Охрид - просъществувал още няколко века /до 1767 г./ като твърдина на вяра, благочестие, народностен дух и независимост. III. ЦЪРКОВНАТА ЗАКРИЛА НАД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ПЕТВЕКОВНОТО ДВОЙНО ИГО (ПОЛИТИЧЕСКО И ДУХОВНО) В края на XIV в. българския народ изгубил своята свобода, политическа и духовна. Тежките условия на двойното иго възпрепяствали неговото културно и политическо развитие. Подтисничеството, експлоатацията и безмилостните жестокости принудили хиляди българи, заедно с по-голямата част от оцелялата интелигенция, да емигрират във Влашко, Молдавия, Русия, Сърбия и Австрия. Масови изселвания на българи от родните им земи ставали и след всеки бунт, след възстанията за независимост, както и след всяка руско-турска война. Мнозина били насилствено помохамеданчвани, преселвани и избивани от османските завоеватели. Така например по заповед на великия везир Мехмед Кюпрюли били потурчени в 1657 г. чепинските българи. Поп Методий Драгинов от с. Корова съобщава, че тези, които отказвали да приемат мохамеданството, били избити, а на избягалите по горите били изгорени къщите. През XVI и XVII в. по същия начин били потурчени българи в Ловчанско, Тетевенско, Свищовско, Никополско и Търновско. Делиорманът, който в XVI в. бил още български, след XVII в. придобил мохамедански облик чрез колонизация и насилствено потурчване на християнското население, което се сляло с гъстата османска маса и изгубило родния си език. Такава съдба сполетяла много българи през XVII в. в Разлог, Крупник и р. Брегалница. През XVIII в. насилствено били помохамеданчвани преславските села Търновци и Черковна. Една част от помохамеданчените изгубили завинаги народностното си съзнание и забравили родния си език. Друга част от тях, така наречените помаци или българомохамедани, запазили българския си език и обичаи, но изгубили за векове съзнанието за принадлежността си към своя народ. Завоевателите не пощадили също християнските светини и културни паметници. В Търново били разрушени патриаршеската катедрала "Св. Възнесение" и дворцовата църква "Св. Петка". Покорителите на Търновска България унищожили 18 болярски църкви на хълма Трапезица. Храмът "Св. 40 мъченици" бил обърнат в джамия. Търновската царква "Св. Богородица" била преустроена в баня. В Пловдиска епархия чепински помаци разрушили 218 храма и 33 манастира. Във Видин била разрушена катедралата "Св. Богородица". Множество храмове в различни краища на българската земя били обърнати в джамии. Тежък бил ударът и върху българската църковна организация, подчинена на Цариградската патриаршия. Фенерското духовенство провеждало асимилаторска политика. На първо време висшето българско духовенство било заменено с гръцко, което служело в храмовете и проповядвало на неразбираем за народа език. То откривало гръцки училища, които провеждали асимилаторска дейност. Такива имало в Търново, Свищов, Котел, Сливен, Пловдив, Одрин, Струга, Битоля, Воден, Струмица, Мелник, Сер и др. Османските завоеватели дали на цариградския патриарх широки граждански и съдебни права. Той станал висок султански сановник и върховен началник на всички православни християни в Османската империя. Граждански и съдебни функции притежавали и епархийските владици, предимно гърци, които налагали на българското население данъци и ги събирали насилствено със съдействието но местната власт. Измъчения български народ копнеел за църковна и политическа свобода и се борил срещу поробителя. През тази изключителна епоха Църквата се оказала най-добрия бранител на праотеческата вяра, пазител на народния дух и възпитател в дух на родолюбие. В организираното през 1598 г. първо Търновско въстание взели участие: Търновския митрополит Дионисий и епископите Теофан Ловчански, Иеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Методий Романски /Тракийски/, а така също 23 никополски и 12 търновски свещеници. През втората половина на XVI в. като организатор на освободителна борба е известен и Охридския архиепископ Атанасий. През XVII в. съзаклятие организирал римокатолическия епископ Петър Парчевич. В 1737 г. Самоковския митрополит Симеон бил обесен заради неговата родолюбива дейност. Църквата дала много мъченици за вяра и род. Изумителни са подвизите на св. Георги Кратовски /+1515/, св. Николай Софийски /+1555/, епископ Висарион Смоленски /+1670/, св. Дамаскин Габровски /+1771/, св. Злата Мъгленска /+1795/, св. Иоан Българин /+1814/, преп. Игнатий Старозагорски /+1814/, св. Онуфрий Габровски /+1818/ и др. Огромна роля за опазване православната вяра и народностното съзнание на българския народ през време на робството изиграли манастирите. Пръснати по цялата българска земя манастирите преди всичко задоволявали религиозните нужди на селищата, в които нямало църкви и свещеници. Те пазели християнското и народностното съзнание, насаждали благочестие, развивали книжовно-просветна дейност. Това се отнася най-вече до манастирите: Зографски и Хилендарски в Света гора, Рилски, Троянски, Етрополски, Дряновски, Черепишки, Кукленски край Асеновград, Лесновски, Гложенски, Драгалевски и др. Известни книжовници от тази епоха са : Владислав Граматик /XV в./, Димитър Кантакузин /XV в./, поп Пейо /XVI в./, Матей Граматик /XVI в./, поп Тодор Врачански /XVIII в./ и др. Освен това, пътуващи монаси /таксидиоти/ обикаляли родната земя, откривали килийни училища, учели народа на българско четмо и писмо, вършели възродителна дейност. Те били предвесници на Българското национално възраждане. Неуморен таксидиот и книжовник бил Йосиф Брадати /XVIII в./. През време на игото килийни училища имало в Трявна, Елена, Враца, Габрово, София, Пловдив, Пирот, Скопие, Самоков, Калофер, Сопот, Копривщица, в селата из Странджа планина и другаде. В манастирите били организирани редица бунтове срещу поробителя. Оттам излязъл и първия пламенен зов за национално осъзнаване. Преп. Паисий Хилендарски /втората половина на XVIII в./ стои в началото на Българското възраждане. В неговата "История славяноболгарская" е начертана пограмата за църковно-национална и политическа независимост. Тази дивна книга привлякла и други труженици за народна подбуда. Между следовниците на преп. Паисий били и следните духовници: св. Софроний Врачански /1739-1813/, иеросхимонах Спиридон от Габрово /XVIII в./, иеромонах Иоаким Кърчовски /+1820/, иеромонах Кирил Пейчинов /+1845/ и др. Раждвижили се и съпротивителните сили на народа. Започнала борба за църковна и държавна независимост, която довела до желания край: извоюването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на България в 1877/78г. IV. БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ Няколко столетия Българската църква се намирала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцката църковна организация, в която били включени и българите, както и отъждествяването на веровата с народностната принадлежност от страна на завоевателите, станали причина с течение на времето българите в Османската империя да бъдат уеднаквени с гърците и да бъдат наричани също "рум-милети", т.е. гръцки народ. Така българите постепенно престанали да бъдат считани за отделен народ. В течение на пет века завоевателят стоварвал ударите си главно върху православно-християнската вяра на покореното население и се стремяло да го асимилира.Неизменното пребиваване на българския народ в праотеческата вяра допринесло за запазване и на съзнанието му за народностна принадлежност. Духовното напрежение в този продължителен стоманен отпор издигнало мнозина до ореола на светостта. Българския народ, свързан по участ и историческа мисия с другите балкански народи, допринесъл твърде много за спиране настъплението на Исляма към Западна Европа, което от своя страна е могло да има отрицателни последици в нейното развитие и да забави Ренесанса. Следователно тази роля на българския народ има общоевропейско и оттук световно културно-историческо значение. През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, преп. Паисий Хилендарски чрез своята с огнен патос написана книга "История славянобългарска" поставил началото на Българското възраждане. Преп. Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава. Силен тласък към осъществяване на тази идея дала будително-просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло: формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация. През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл.10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически. През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община. Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб. Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици. С Първата световна война, по силата на мирните договори, Българската екзархия била лишена от ведомството си в Македония и Беломорска Тракия. Още през 1913 г. екзарх Йосиф I се преместил от Цариград в София. След неговата смърт /1915 г./ Екзархията дълго време била възпрепяствана да пристъпи към избор на свой редовен предстоятел. Отдавайки се обаче по-безпрепяствено на своята пряка мисия, тя засилила духовно-просветната си и социално-етична дейност. Организиран бил редовен църковен печат, засилило се разпространението на св. Библия и на богословската литература, борбата срещу инославните пропаганди и др. V. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ Учредяването на Българската екзархия /1870 г./ е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила неправомерно своето съществуване в края на 14-то столетие. Още през възрожденската епоха българските църковни дейци замислили осъществяването на идеята на преп. Паисий Хилендарски за възстановяване на Българската патриаршия. Зависимостта от Цариградската патриаршия, трудностите произтичащи от политическото иго и други фактори, налагали обаче да се върви към постепенно осъществяване на този възрожденски идеал. След края на Втората световна война /1944 г./, в България бе създадена възможност за възглавяване на останалата цели 30 години без редовен предстоятел Българска екзархия. Със съдействието на сестрите православни църкви /особено Руската/ на 22.II.1945 г. бе вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепястваше нормалните междуцърковни връзки на Екзархията. Със специален томос Цариградската патриаршия призна автокефалията на Българската църква. През 1950 г. бе изработен "Устав на Българската православна църква", който подготви по-нататък пътя към възстановяване на Патриаршията. Още в началото /чл. 1/ на Устава "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия". В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската Православна Църква реши да свика на 8 май с.г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх. За това голямо църковно-народно тържество в София пристигнали делегации на следните православни църкви: Руска, начело с Ленинградския /Санкт Петербург/ и Новгородски митрополит Григорий; Румънска, начело с патриарх Юстиниан; Полска, начело с предстоятеля митрополит Макарий; Чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени привествия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви. Свикания съгласно Устава Трети църковно-народен събор /8-10 май/ въстановил патриаршеския статус на Българската Църква и на 10 май избра Негово Високопреосвещенство св. Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски. Интронизацията станала непосредствено след избора в Патриаршеската катедрала храм-паметник "Св. Александър Невски" в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ. Нововъзстановената Българска патриаршия бе призната от всички православни църкви. Нейния предстоятел установи жива връзка с тях чрез взаимни братолюбиви послания и гостувания. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност той доби широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина. Израстна престижът на Българската църква както всред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост. След блажената кончина на Светейшия Патриарх Кирил /7 март 1971 г./, в заседанието си на 19 май 1971 г., въз основа чл. 16-23 от Устава на Българската православна църква, Св. Синод реши да се произведе избор за нов патриарх. Свикания на 4 юли 1971 г. Патриаршески избирателен църковно-народен събор избра единодушно Негово Високопреосвещенство св. Ловчанския митрополит Максим, тогавашен наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за патриарх Български и митрополит Софийски. Непосредствено след това в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", в присъствието на представители на правителството и на българската културна общественост, на гостуващите делегации и многочисления вярващ народ тържествено бе извършена интронизацията на новия патриарх. В това голямо общоцърковно тържество участваха със свои делегации, привествия и поздравления следните църкви и междухристиянски организации: Вселенската патриаршия, начело с митрополит Спиридон Родоски; Александрийската патриаршия, начело с митрополит Синесий Нубийски; Иерусалимската патриаршия, начело с архиепископ Имений Лидски; Руска православна църква, начело с Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен; Грузинската църква, начело с Патриарх-католикос Ефрем II; Сръбската църква, начело с епископ Емилиян Славонски; Румънската църква, начело с Патриарх Юстиниан; Кипърската църква, начело с хорепископ Хризостомос Констански; Еладската църква, начело с митрополит Стефан Трифилски; Полската православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Василий Варшавски; Чехословашката православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Доротей; Финландската църква, начело със свещеник Олли Бергман; Руската православна църква в САЩ, начело с архиепископ Иоан Чикагски и Минеаполски; Японската православна църква, начело с архиепископ Владимир; Арменската църква, начело с епископ Дираир Мардикян; Световния съвет на църквите, начело с пастор Йенс Томсън, помощник-генерален секретар; Християнската миротворна конференция, начело с нейния генерален секретар д-р Януш Маковски; организация "Пакс", начело с Мечислав Стахура. Присъстваха също представители на Българската Акронска и Детроитска епархия в Америка, начело на протоиерей Борис Вангев. В лицето на Негово Светейшество Патриарх Максим Българската православна църква вижда свой отец, който с дълбока вяра и чистота, с любов, мъдрост, волева устойчивост и далновидност със съдействието на Светия Синод, я водеше и води успешно по пътя на изпълнение спасителните й задачи. източник

В България са запазени малко или много над 500 манастира, от които 150 са в Софийско и 70 в Търновско. В тях днес обитават около 250 монаси и монахини. Близо половината от манастирите са женски. На Света Гора (Атон) се намира българският Зографски манастир ("Св. Георги Зографски"). * Аладжа манастир "Св.Троица" – Златни пясъци * Алботински скален манастир – с.Делейна * Алински манастир "Вознесение Господне" – с.Белчински бани * Алински манастир "Св.Спас" – гр.Самоков * Алинския манастир "Свети Спас" - с.Алино * Араповски манастир "Св.Неделя" – с.Златовръх * Арбанашки манастир "Св.Богородица" – с.Арбанаси * Арбанашки манастир "Св.Николай" – с.Арбанаси * Батановски манастир "Вознесение Господне" – гр.Батановци * Баткунски манастир "Св.Св. Петър и Павел" – гр.Пазарджик * Батошевски манастир "Въведение Господне" – с.Батошево * Батошевски манастир "Успение Богородично" – с.Батошево * Батулийски манастир "Св.Николай" – гр.Своге * Бачковски манастир "Успение Богородично" – с.Бачково (НТО) * Бачковски метох "Св.Георги" – гр.Асеновград * Белащински манастир "Св. Георги Победоносец" – с.Белащица * Беловодски манастир "Св.Георги" – гр.Перник * Билински манастир "Св.Архангел Михаил" – гр.Брезник * Бистрецки манастир "Св.Иван Рилски" – гр.Враца * Бобошевски манастир "Св.Димитър" – гр.Бобошево * Букоровски манастир - с.Букоровци * Вискярски манастир "Св.св.Павел и Петър" – с.Вискяр * Габровски манастир "Успение Богородично" – гр.Габрово * Гелски манастир "Св.Троица" – с.Гела * Гложенски манастир "Св.Георги Победоносец " – с.Гложене * Говедарски манастир "Св.Георги" – с.Говедарци * Голямобеловски манастир "Вознесение Господне" – с.Голямо белово * Голямобуковски манастир "Св.Петка" – с.Голямо Буково * Градешки манастир- с.Градешница * Границки манастир "Св.Лука" – гр.Кюстендил * Дебръщенски манастир "Св.Св.Флор и Лавър" – гр.Пещера * Девически манастир "Покров Богородичен" – пл.Рила * Девически манастир "Покров Пр. Богородици" - гр.Самоков (НТО) * Девически манастир "Св.Великомъченица Марина" – с.Каран Върбовка * Девически манастир "Св.Петка" – с.Копривец * Девически манастир "Св.Четиридесет мъченици" - с.Врачеш * Девически метох "Въведение Богородично" – гр.Сопот (НТО) * Дивотински манастир "Св. Троица" – с.Дивотино * Дивотински манастир "Св.Св.Петър и Павел" – с.Дивотино * Долнобешовски манастир "Св.Архангел Михаил" – гр.Роман * Дряновски манастир "Св. Архангел Михаил" – гр.Дряново (НТО) * Еленски манастир "Св.Пропок Илия" – гр.Пирдоп * Елешнишки манастир "Успение Богородично" – с.Балкан * Емонски манастир "Св.Николай" – с.Балкан * Жаблянски манастир "Св.Йоан Кръстител" – с.Жабляново * Забелски манастир "Св.Димитър" – с.Забел * Зелински манастир "Св.Йоан Богослов" – гр.Ботевград * Златишки манастир "Вознесение Господне" – с.Златица * Кaлкаски манастир "Св.Петка" – гр.Перник * Килифаревски манастир "Рождество Христово" – гр.Килифарево * Кладнишки манастир "Св.Николай Мирликийски Чудотворец" – с.Кладница * Кладнишки манастир "Св.Николай" – с.Кладница * Клисурски манастир "Св. Св. Кирил и Методий" – гр.Вършец * Клисурски манастир "Св.Петка" – гр.Вършец * Кръстовски манастир "Св.Троица" – гр.Борово * Кукленски манастир "Св.Св.Козма и Дамян" – с.Куклен * Къпиновски манастир "Св.Николай Чудотворец" – с.Велчево * Лопушански манастир "Св.Йоан Кръстител" – с.Георги Дамяново * Лъджански манастир "Св.Св.Константин и Елена" – гр.Ивайловград * Мaнастир "Вознесение Богородично" – гр.Сопот * Мaнастир "Вознесение Господне" – гр.Костенец * Мaнастир "Вознесение Господне" – гр.Радомир * Мaнастир "Св.Архангел" – гр.Сапарева баня * Мaнастир "Св.Възнесение Господне" – с.Каменци * Мaнастир "Св.Иван Рилски" – гр.Нови Искър * Мaнастир "Св.Йоан Кръстител" – гр.Кърджали * Мaнастир "Св.Николай" – с.Кокаляне * Мaнастир "Св.Панталеймон" – гр.Перник * Мaнастир "Св.Петка" – с.Заберново * Мaнастир "Св.Пророк Илия" – гр.Кресна * Мaнастир "Св.св.Кирил и Методий" – Горна Баня (София) * Мaнастир "Св.Св.Козма и Дамян" - гр.Сандански * Мaнастир "Св.Стефан" – гр.Сапарева баня * Мaнастир "Св.Теодор Тирон" – гр.Правец * Мaнастир "Свето преображение Господне" – с.Марян * Мeтохът Орлица - "Св.Св.Петър и Павел" – Рила * Манастир "Вознесение Господне" – гр.Долна Баня * Манастир "Въведение Богородично" – гр.Калофер * Манастир "Мрачки манастир" – с.Пещера * Манастир "Рожденство Богородично" – с.Осеновлаг * Манастир "Роженство Богородично" – гр.Калофер * Манастир "Св. 40 Мъченици" – с.Мердания * Манастир "Св. Архангел Михаил" - с.Кокаляне * Манастир "Св. Богородица" – с.Бойково * Манастир "Св. Богородица" – с.Долна Мелна * Манастир "Св. Великомъченик Георги" – с.Хаджидимово * Манастир "Св. Георги" – гр.Поморие * Манастир "Св. Георги" – с. Гега * Манастир "Св. Георги" – с.Брестник * Манастир "Св. Георги" от ХV-ХVІ век - с.Чепърлинци * Манастир "Св. Йоан Богослов" – гр.Земен * Манастир "Св. Лука" – с.Граница * Манастир "Св. Никола – Летни" - с.Панчарево * Манастир "Св. Пантелеймон" – гр.Добринище * Манастир "Св. Петка" - с.Владая * Манастир "Св. Петка" – с.Мулдава * Манастир "Св. Св. Петър и Павел" - с.Долни Пасарел * Манастир "Св. св. Петър и Павел" – гр.Лясковец * Манастир "Св. Синая" – с.Синаговци * Манастир "Св. Троица" – с.Раковица * Манастир "Св.Архангел Михаил" - с.Бухово * Манастир "Св.Архангел Михаил" – гр.Трън * Манастир "Св.Богородица Витошка" – кв.Драгалевци София * Манастир "Св.Богородица Спилеотиса" – гр.Мелник * Манастир "Св.Богородица" – гр.Кричим * Манастир "Св.Богородица" – с.Бохова * Манастир "Св.Богородица" – с.Мрамор * Манастир "Св.Вознесение" - с.Осоица * Манастир "Св.Врач" – гр.Кричим * Манастир "Св.Георги Победоносец" – София (Кремиковци) * Манастир "Св.Георги" - с.Градец * Манастир "Св.Георги" – София (Кремиковци) * Манастир "Св.Димитър" - с.Габра * Манастир "Св.Димитър" – с.Подгумер * Манастир "Св.Иван Рилски" –с.Герман * Манастир "Св.Илия" - с.Очушам * Манастир "Св.Йоан Подром" – гр.Кърджали * Манастир "Св.Марина" – с.Крумово * Манастир "Св.Мария Магдалена" - с.Бухово * Манастир "Св.Никола" – с.Калугерово * Манастир "Св.Николай" - с.Локорско * Манастир "Св.Николай" - с.Локорско * Манастир "Св.Николай" - с.Скравена (НТО) * Манастир "Св.Панталеймон" – гр.Велики Преслав * Манастир "Св.Петка" - с.Вакарел * Манастир "Св.Петка" – гр.Петрич * Манастир "Св.Петка" – гр.Своге * Манастир "Св.Петка" – с.Завет * Манастир "Св.Преображение" - с.Скравена (НТО) * Манастир "Св.Пророк Илия" – гр.Тетевен * Манастир "Св.Пророк Илия" – с.Чинтулово * Манастир "Св.Св.Кирил и Юлита" – гр.Асеновград * Манастир "Св.Симеон" - с.Априлово * Манастир "Св.Спас" - с.Лозен * Манастир "Св.Теодор Стратилат" – с.Балша * Манастир "Св.Теодор Трион" - с.Зимевица * Манастир "Св.Троица" - гр.Етрополе * Манастир "Св.Яни" – гр.Ахтопол * Манастир "Света Петка" - с.Мала Раковица * Манастир "Света Троица" – гр.Тополовград * Манастир "Свети 40 мъченика" - с.Равно поле * Манастир "Свети Архангел Михаил" – с.Билинци * Манастир "Свети Атанасий" – с.Златна ливада * Манастир "Свети великомъченик Георгий" – гр.Поморие * Манастир "Свети Николай" – гр.Мъглиж * Манастир "Седемте Престола" - с.Лесковдол * Манастир "Седемте Престола" - с.Осеновлаг (НТО) * Манастир "Сестри Евхаристинки" – гр. София кв.Овча Купел * Манастир "Успение Богородично" – кв.Драгалевци София * Манастир "Успение Богородично" – кв.Драгалевци София (явно има два) * Манастир "Успение Богородично" – с.Искрец * Манастир "Успение на Св.Богородица" – с.Кабиле * Манастирска църква "Св. Троица" – с.Душинци * Манастирът "Свети Спас" – гр.Сопот * Метохът Пчелино – "Успение Богородично" – Рилски манастир * Мисловщички манастир "Успение Бородочно" – с.Велиново * Мулдавски манастир "Св.Петка" – гр.Ивайловград * Мърчаевски манастир "Св.Троица" – с.Владая * Неврокопски манастир "Животоприемний източник" – гр.Гоце Делчев * Новоселски манастир "Св.Троица" – гр.Априлци * Очушки манастир "Св.Пропок Илия" – Средна гора * Патриаршески манастир "Св.Троица" – гр.Велико Търново * Петропавловски манастир – гр.Лясковец * Подгумерски манастир "Св.Димитър" – гр.Нови Искър * Преображенски манастир "Преображение Господне" – гр.Велико Търново * Присовски манастир "Св.Архангел Михаил" – гр.Велико Търново * Присовски манастир "Св.Панталеймон" – гр.Велико Търново * Разбоишки манастир "Въведение Богородично" – гр.Годеч * Райковски манастир "Св.Атанасий Велики" – гр.Смолян * Райловски манастир "Св.Николай" – гр.София кв.Люлин * Ребровски манастир "Св.Николай" – връх Любаш * Ресиловски манастир "Покров Богородично" – гр.Дупница * Рилския манастир –пл.Рила/ (НТО) * Роженски манастир "Рождество Богородично" – гр.Мелник (НТО) * Руенски манастир "Св. Йоан Рилски" – с.Скрино * Света Гора – гр.София * Свищовският манастир "Успение Богородично" – гр.Свищов * Сеславски манастир "Св.Николай" – гр.София * Соколски манастир "Успение Богородично" - гр.Габрово * Средновековен манастирски комплекс "Св.Йоан Подром" – гр.Кърджали * Струпешки (Тържишки) манастир "Св.Пророк Илия" – с.Струпец * Тeкето – с.Оброчише * Тросковски манастир "Св.Архангел Михаил" – гр.Симитли * Троянската сета обител – с.Орешак * Троянски манастир "Успение Богородично" –с.Орешак (НТО) * Църква "Св. Рангел" – с.Брусарци * Чекотинският манастир "Св.Архангел Михаил" - с.Калугерово * Чепърлянски манастир - с.Чепърлинци * Черепишки манастир "Успение Богородично" – с.Лютиброд * Чипровски манастир "Св.Иван Рилски" – гр.Чипровци * Чуриловски манастир "Св.Георги" – с.Чурилово * Шишмановски манастир "Успение Богородично" – гр.Самоков * Шумски манастир "Св.Архангел Михаил" – гр.Годеч * Метох Орлица * Метох Пчелина * Скит "Св. Николай"

Атеизмът представлява вярата, че нито едно божество не съществува. Терминът 'атеизъм' (френски: athéisme, от athée, което означава атеист, от гръцки Αθεος, атеос, което означава безбожен: а-, без; + Θεός, теос, значещо бог; думата има индоевропейски корени) се образува от гръцката представка α- (а-), която значи „без“ или „не“ и дошлата от гръцки дума теизм (от Θεϊσμός, теисмос), което значи вяра в някой бог. Следователно буквалният превод на термина 'атеизъм' е „без вяра в който и да е бог“. Атеизмът отрича съществуването не само на личен бог или богове, но и наличността на други „свръхестествени“ реалности от всякакъв вид, които нямат своето обективно основание в материята и не се подчиняват на законите на природата в тяхното взаимодействие. С това атеизмът се обявява не само против религиите в техния класически вид, но и против всички форми на пантеизъм, спиритуализъм, идеализъм и др., включително против вярата в „чудеса“. Атеизмът се разграничава от агностицизма главно по това, че определя реалността като съвкупност от съществуващи независимо и вън от съзнанието действителни обекти и я окачествява като достъпна (сега или в бъдеще, тъй като познанието е развитие) за опознаване и разбиране от човешкия разум. За атеизма моралът се корени не в предписанията на божества, а в самата съвкупност от междуличностни отношения в обществото, и затова се развива и променя заедно с него. Според атеизма такава етика, основана на свободен и рационален избор е едновременно по-устойчива и по-гъвкава и адаптивна от религиозния принцип на „моркова и тоягата“ (посмъртно „въздаяние“). Заедно с отричането на „безсмъртната душа“ атеизмът не признава и личното безсмъртие. За него битието на отделния човек е само миг от потока на битието на цялото човечество, устремен към бъдещето.

Юдаизмът е религия която е разпространена най-вече сред евреите. Основните догми на юдаизма са: признаване на единния бог Яхве и богоизбраността на еврейския народ, вяра в небесния спасител (месия), в светостта на Стария завет и Талмуда. Историята на юдаизма се дели условно на четири периода: библейски, талмудистки, равински и реформационен. В библейския период на юдаизма са съществували примитивни вярвания от времената на древните евреи, които се изразяват в почитане на планини, луната, растения и животни. В средата на второто хилядолетие пр. н.е. евреите чергари нахлули в Палестина и заимствали някои религиозни обреди от ханаанците. В условията на разложението на родовия строй и възникването на класите (края на второто хилядолетие пр. н.е.) благоволението пред силите на природата се пренася върху ваалите т.е. върху идоли-покровители на полята, маслинените гори, а също и върху властта на вождовете, старейшините. През 11 в. пр. н.е. се формирала робовладелска държава; извършва се процес на отделяне от много богове на единен, главен бог, Яхве. След религиозните реформи, преведени от цар Исай в 621 г. пр. н.е., жреците и пророците, които проповядвали монотеизъм, обосновали догматиката на юдаизма, която е зафиксирана във Стария (Вехтия) завет. Когато юдейската държава била покорена (първоначално от Александър Македонски в 4 в. пр. н.е., а след това и от Рим през 1 век), идеолозите на юдаизма, започнали да приспособяват библейския юдаизъм към новите условия. По такъв начин се създала обширна литература, събрана и редактирана през 5 век под названието Талмуд. През епохата на феодализма възникнало мистично учение Кабала, в което елементи на юдеизма се преплитат с възгледи на сектите в християнството и исляма и с гръцко-арабската философия. Опора на юдеизма в Средните векове станал равинът, който в обширна литература тълкувал религиозните обреди и предписания, изложени във Вехтия завет, установил своеобразна система от ограничения, призвани да държат народа в изолация, невежество и смирение. През 18 век в Полша и Украйна възникнало религиозното движение хасидизъм. В епохата на капитализма възниква реформираният равинизъм. В началото на 19 век Германия възниква реформираната синагога, която се обявява против авторитета на Талмуда и идеите за небесно избавление. Реформираният юдаизъм санкционирал ционизма, който възникнал в края на 19 век. След Първата световна война центърът на юдаизма се премесва в САЩ, където се наброяват повече от четири хиляди синагоги. Идеолозите на юдаизма в САЩ се опитват да свържат юдейското вероучение със съвременни философски системи. Съвременните израелски жреци на юдаизма проповядват неохасидизма с неговата теза, че духът на бог Ягве (Яхве, Йехова) се е появил за първи път и пребивава постоянно в Израел, с концепцията на ционизма. Израелската синагога защитава шовинистичната идея за избраността на еврейския народ, обявява се против смесените бракове, против дружбата между арабското и еврейското население. В миналото юдаизмът е разпространен сред определена част от еврейското население на България. След Втората световна война обаче голяма част от българските евреи се изселват в Израел. У нас фактически не съществува оформена юдейска религиозност, а наличните синагоги в страната имат предимно исторически характер.