Р. Теодосиев

Това е последната битка...Европа се шашка и прави всичко възможно да не продължат навътре в пределите на континента. И Австрия от него ден до опадака на империята им е заклет врак.

На този въпрос Warlord може да отговори!

Това добре ли зле е? От тази история имам чувството, че тези са се върнали назад във времето и карат пра човека да се подчинява на сегашния модерен, а за хоманност да не приказваме...

В това свое изказване Алфред Уайтхед предполагам е искал да каже за трудовите на Платон които и до днес будят големи размишления и спорове... За него може да научите от тук

НЕ лесно е, но не могат двама човека да го направят трябва да се обединим всички. Нали знаете в Ада защо няма пазач, който да пази българския казан...ами някои да се протегне да излезе веднага го дърпат обратно надолу...и така никои не може да излезе...

И аз нещо такова съм чел...

Така ще стане и с Америка, както сега е най най и отизведнъж ще се срине...

Един приятел учи в Сафииския и разправя един негов колега билна някав митинг (мисля, че беше за против американските бази у нас) разлепал плакати из София и ченгетата го хванали и го затворили за 3 дни били го и го обвиняват, че е счупил на двма полицая вратовете, рака и още нещо беше. И сега го заплашват с 5 г. затвор....как той ще посегне въобще над полицая като той е двапати колкото него, а той не е бил сам теса 3-4 ченгета дет са кат гардероби...и ся ако влезе в затвора, то той след това дерекно си заминава от тук и няма да се върне никога, за което не го обвинявам.

OFF Развитието на човечеството е със скороста на най малоумният човек.

Стана дума за циганите и някои хвърли вината върху Александър велики, че ги е довел от Индия. Това вярно ли е или някаква измислица... Аз до колкото знам те са си от там.

Чесно казано, без европейци за никаде не са...дори в Америка ние раборим в едни от най големите научни центрве (говоря изцяло не само за българите). Но също така ние сме малко или много виновни за това положение в което се намират някои от страните в момента.

Tочно поради тази пречина не съм писал в тази тема!

Аз не виждам нищо добро в цялата работа освен ресурсите които са изнасяли за страната.

Господина ми по история доста добре ми разказа биографията на Цар Ивайло, той е научил тази информация от български източници които аз не мога да предоставя в момента...

С скенера не ти ли дадоха някакъв софтуер? Аз имам само скенер Canon с който има доста добри програми, но се съмнявам да тръгнат за твоя скенер...

Аз съм с нея програма и съм много доволен съжелявам, че не погледнах по рано темата да ти помогна (много съм зает тука няколко дни) радвам се че m2q ти е помогнал. Това за авторските права е много опасни доста сме се интересували за тези неща преди да пуснем сайта... И те поздравявам за темата правя я Важна!

Това е деиствително, че ивайло е пасял свине, не го пишат само визайнтииците.

Актьорът (френски acteur, от лат. actor — изпълнител) е човек, който е специализирал актьорско майсторство или изпълнява дадена роля в художествено произведение като драматичен спектакъл, опера, балет, естрада или цирково представление. Обикновено с термина актьор се наричат хора, работещи в киното, театъра, телевизията и радиото, а понякога и уличните артисти. Освен да играят в драматични постановки, актьорите може още да пеят или да работят само по радиото или като озвучават различни роли. Жените, които работят като актьори, се наричат актриси, въпреки че понякога биват наричани актьори. За разлика от артистите, актьорите не само участват в представления, но и изпълняват определена роля и са образ на определен персонаж. За пръв път може да се говори за актьорство през 534 г. пр.н.е., когато древногръцкия изпълнител Теспис се качва на сцената в Театъра на Дионисий и става първия човек, който в пиеса изговаря думи на герой. Разказвачеството веднага претърпява коренна промяна. Преди играта на Теспис, историите се разказват като песен и танц в трето лице, но никой не е играл роли. Според театралния мит Теспис съществува като пакостен дух, а злополуките в театъра понякога се приписват на него. Актьорите използват различни похвати, които се усъвършенстват след като се натрупа опит. Някои от тях са: * Изключителната употреба на гласа, за да се предадат репликите и за да се изрази емоция. Това се постига като се обърне специално внимание върху дикцията и изграждането на образа, с правилно дишане и артикулация. Важен е също тонът и подчертаването на отделните думи. * Физическото превъплъщаване в героя, за да се създаде правдоподобен образ, и използването на пространството правилно и по подходящ начин. * Използването на жестове, които да допълват гласа, да взаимодействат с другите актьори и да подчертаят репликите, както и да придадат символика. Награди кино Оскар Златен глобус Наградите Ейми (Emy) Наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (БАФТА) театър o Награди Тони Награди на Европейския театър Награди Лорънс Оливие

Съвременик на събитията.(предполагам) Нашата армия е била доста по малобройна, но много бързо подвижна докато нападаме много лесно и бързо сме могли да се строим в определени редици или да обърнем посоката и т.н. Това е било голямото ни предимство.

Древен Свят + Сиракузкият тиранин Дионисий попитал веднъж гръцкия философ Аристип защо повече от философите се стремят да се понравят на владетелите, докато обратното не се забелязва. — Много просто — отвърнал Аристип, — причината е, че философите са гладни, а владетелите не са. + Попитали Цицерон коя от речите на Демостен най-много харесва. — Най-дългата! — отговорил той. + Крадец нападнал Демостен и го ограбил. След като го познал, започнал да се извинява: — Не знаех, че това, което взех, е твое! — А не знаеше ли, че не е твое? — попитал го Демостен. + Посъветвали добронамерено Диоген: — Ти си стар, трябва да си починеш. — Защо да се спирам, когато достигам вече края на своето пътуване — отговорил мъдрецът. + Диоген провеждал на практика своето учение за абсолютното лишение. Той живеел в една бъчва и имал един дървен пахар, с който си гребял вода. Но забелязал, че едно куче пие направо от локвата, и веднага захвърлил пахара. + Диоген попаднал в ръцете на разбойници и те поискали да го продадат като роб. Философът се зачудил: — Интересно кой ли ще пожелае да си купиучител! + Когато Диоген научил, че и философът Калистен се чувствувал поласкан и щастлив от това, че бил поканен на обяд в двореца на Александър Македонски, .казал: — Не щастлив, а нещастник е той, щом като трябва да обядва и закусва по повеля на господаря. + При силна градушка Диоген останал под открито небе. Бил полугол и мнозина го съжалявали. Минал наблизо Платон, който прозрял, че постъпката му се дължи на чудноватото му честолюбие, и се обърнал към гледащите го: — Ако истински състрадавате този човек, не го гледайте! Отдалечете се, и ще видите, че той веднага ще се приюти някъде. + За да иронизира Платон, който казвал, че „човек е двуного без пера", Диоген оскубал един петел и го показал на своите ученици: „Ето човека според Платон!" След този случай Платон прибавил към своето определение за човека и думите: „с плоски и широки нокти". + Един глупав човек поставил над входа на къщата си надпис: „Тук е забранено влизането на глупаци". Диоген прочел надписа и възкликнал: — Интересно как влиза в дома си стопанинът! + Понякога Диоген отивал на Акропола и подлагал ръце пред статуите за милостиня. Когато го питали какво означава това, отговарял: — Упражнявам се да оставам безчувствен, когато хората ми отказват нещо. + Арфист свирел на една гощавка. Свиренето му било такова, че досадило на всички. Само Диоген го похвалил. Когато запитали философа защо го хвали, отговорил: — Защото, макар и да не е добър музикант, пак упорствува да свири, а не отива да краде. + Приятел се отнесъл с молба към Фокион да му направи някаква услуга по нечестен път. Честният Фокион отказал. — За какво ми е приятелството ти, когато не ми помагаш? — А пък на мене защо ми е твоето приятелство, когато то иска да върша несправедливости? — възразил Фокион. + Попитали Аристотел защо красивото му харесва. — Такъв въпрос задава само слепият! — отговорил философът. + Учениците на Сократ го попитали знае ли сигурно средство за любов от пръв поглед. — Знам! — отговорил мъдрецът. — Трябва внимателно да се вгледаш втори път. + Гръцкият философ Талес бил съветван от майка си да се ожени още твърде млад, но той отклонил подпредлог, че не му било още времето. Минали много години и майката пак настояла, синът отговорил: — Вече е късно, много късно...! + Един приказлив бръснар попитал философа Архелай как иска да бъде обръснат. — С мълчание! — отговорил Архелай. + Философът софист Протагор се условил с един младеж да го учи в ораторското изкуство. Възнаграждението му да брои на два пъти: половината предварително, а другата половина, когато спечели първото си чело. Ученикът усвоил изкуството, но не се посветил на адвокатството. Тогава Протагор завел дело против него и заявил пред съдиите: — Ако присъдата бъде в моя полза, то следва да ми платиш по силата на съдебното решение; ако ли бъде в моя вреда, следва да ми платиш, защото това ще бъде първото дело, което печелиш. — Не съм съгласен! — възразил ученикът. — Ако спечеля делото, аз не трябва да ти плащам по силата па съдебното решение; загубя ли го — няма да платя, тъй като загубвам първото си дело. Съдът оставил делото нерешено. + Когато в спор с гръцкия философ Зенон било поддържано мнението, че любовта не е достойна за мъдреца, той отговорил: — Ако това беше вярно, тогава колко тъжна би била участта на жените: да обичат само глупавите мъже. + Зенон бил запитан веднъж от своите ученици: — Учителю, ти имаш знания несравнимо по-големи от нашите. Защо тогава се отнасяш със съмнение към отговорите ни? Философът очертал два различни по големина кръга върху пясъка и като ги посочил, казал: — Големият кръг представлява площта на моитс знания, а малкият на вашите. Но и двете площи са ограничени: извън кръговете има много неизвестни -и на мене, и на вас. Обиколката на голямата окръжност, т. е. моите знания, е по-голяма от тази на малката — следователно и границата на моите знания с неизвестното е по-голяма от вашата. Оттук идва и съмнението ми. + Цицерон се научил, че Вациний умрял. Скоро срещнал освободения му роб Ориний и го запитал: — Как си? Добре ли си? — Отлично съм — отговорил Ориний. — Значи наистина е умрял! — уверил се Цицерон. + Езоп срещнал пътник, който го попитал за разстоянието до най-близкото село. — Върви! — казал му Езоп. — Зная, че трябва да вървя, но кажи ми кога ще пристигна? — Върви! — повторил Езоп вместо отговор. Пътникът недоумявал отговора и продължил пътя си. Но след малко чул гласа на Езоп да му вика високо: — Ще стигнеш в селото след два часа. — А защо не ми каза това по-рано, когато те питах? — Защото не знаех как вървиш. + Търговец на роби предложил на един философ да му продаде Езоп заедно с един граматик и един певец. Философът попитал последните двама какво знаят. — Всичко — отговорили те. — А ти какво знаеш? — обърнал се към Езоп купувачът. — Тези двама не оставиха нищо за мене! — усмихнал се Езоп. + Пратеници на остров Самос се явили пред спартанския цар Клеомен с цел да го привлекат за съюзник във войната. Произнесли дълга реч, за която Клеомен отговорил: — Не помня началото на вашата реч, затова не можах да разбера и средата й, но не мога да се съглася с края! + Римският претор Метел казвал: — Ако допусках, че връхната ми дреха знае моите тайни, бих я изгорил. + Епирският цар Пир в 279 г. пр. н. е. нанесъл победа над римляните в боя при Аускул. Но тази победа струвала на Пир такива безмерни загуби, че той извикал: — Още една такава победа — и ние сме загубени! Действително на следващата година римляните разбили Пир. Оттук е възникнал изразът „Пирова победа", което значи съмнителна. + На трапезата у римския император Нерва се водел разговор за един престъпник при двора на Домециан. Изтъквали се различни негови прояви. — Ако той би бил жив сега, как мислите? — попитал Нерва. — Къде ли щеше да бъде? — Би седял с нас заедно на трапезата — обадил се смел глас. + — Сражението ще бъде страхотно! — казал един от военачалниците на македонския управител Антигон, когато настъпил срещу неприятеля. — Врагът ще ни обсипе с такъв облак от стрели, че ще засенчи слънцето. — Толкова по-добре — отвърнал Антигон, — тогава ще се бием на сянка. + При влизането си в Атина Марк Антоний бил посрещнат с радостни викове и раболепно наричан бог Бакхус. Предложили му да го оженят за закрилницата на града, богинята Минерва, която отхвърлила предложенията на всички богове, нейни кандидати. — Приемам с радост предложението ви! — казал Марк Антоний на атиняните. — Но понеже Минерва е велика богиня, от само себе си се разбира, че трябва да й бъде дадена прилична зестра. Смятам, че по-малко от шестстотин хиляди таланта вие не ще дадете, за да не оскърбите богинята си. + На един пир, организиран от римския император Август, царят на Тракия — Риметаклес, който се бил отцепил от Антоний и се присъединил към Август, с чувство, че е извършил някакво геройство, се хвалел с постъпката си. Хвалбата достигнала до ушите на Август и му дала повод да каже пред съседа си на трапезата: — Одобрявам измяната, но не мога да понасям изменниците. + Римският държавник и пълководец Антоний бил всецяло под влиянието на демоничната Клеопатра, египетската царица, за която се и оженил. Съпругата му Фулвия, която останала в Рим, била също демонична, но и много грозна, приличала повече на мъж. Един римски писател забелязал драстично: — Клеопатра трябва да плати парична награда на Фулвия, задето й е дала Антоний опитомен и научен да слуша жени! + Според един спартански закон всички бегълци от бойното поле трябвало да се лишават от честно име. При един тежък случай на масово дезертиране, като се видяло, че Спарта ще обеднее от честни граждани, съветниците на цар Агезилай дали мнение да се допитат за това до народа. Свикани били всички граждани и Лгсзилай прогласил: — Граждани, да оставим законите сега да спят!... + Веднъж персийският цар Кир минавал през реката Диала със своя бял кон. Но точно сред реката конят се удавил. За да я накаже, могъщият властелин я „осъдил на смърт", като заповядал да бъдат прокопани 360 канала и чрез тях да се отведат водите й в пустинята. Действително за около 1000 години реката престанала да съществува. Но с течение на времето пустинните пясъци постепенно пресушили и затрупали каналите и реката се върнала отново в старото си корито.

АВТОБИОГРАФИЯ НА ИВАН ВАЗОВ Родих се в Сопот на 1850 година. Свърших трикласното училище там; следвах на 1867 година в четвърти клас на Пловдивската гимназия. По-горе не отидох… Чрез постоянно и безсистемно четене книги довърших - тъй да се рече - моето самообразование. Но в него останаха големи празнини… Записах стихове - зачиракувах в поезията - от 18-та си година. От 20-годишната ми възраст се захвана периода на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр., винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни. От 1895 година, по-честит от Скитника евреин - аз видях края на моите странствания, познах вече мирен живот в София. Но пак не патасах… творческият демон постоянно ми нашепваше: “ Работи! ” И аз работих и изливах съдържанието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, каквото можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах. През моя дълъг писателски живот имах и радости, и страдания. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари, изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието и на вярата ми. Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара планина, под чиито борове се родих и чист въздух дишах предаде на духа ми твърдостта на своите скали. Но да не хуля Бога: 24 октомври т.г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той освети с лучезарно слънце облачното небе на моята късна есен. 3 ноември 1920 И. Вазов

"Славата на България" 1985 г. Борис Чолианов Политическата и военната инициатива преминават изцяло в ръцете на цар Симеон. През 913 г. той стига с войските си пред стените на византийската столица, която обсажда от Златния рог до Мраморно море. Провеждат се преговори, които завършват с унизителни за Византия церемонии. Младият император Константин VII Багренородни, придружен от седемте членове на регентския съвет начело с патриарх Николай Мистик, посреща Симеон пред Влахернската врата, която се отваря само в най-тържествени случаи. По установения за онова време ритуал на българския владетел се признава царско достойнство. Следва тържествен обяд, на който присъстват и двама от синовете на Симеон, в позлатения императорски триклиниум, украсен с огромната мозаечна икона на Богородица, покровителка на града, на която, както изглежда, цариградските управници вече не разчитат. След официалния прием, на който присъства столичната аристокрация, Симеон се завръща в страната си., с многобройни и великолепни дарове". Византийското правителство прави нов опит да си възвърне загубените земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и печенеги. Цар Симеон успява да я разстрои със средствата на дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на този поход". И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник, какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат едни за друг". Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката. Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори. Утрото на 20 август 917 г. предвещава ясен и слънчев ден. Спокойно се синее безбрежната морска шир. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена. Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други. Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. Островърхи копия разкъсват ризниците и се впиват в човешката гръд. От раните на умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле. Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неудържимо, като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне. Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат. Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг. Продължителят на Теофан пише: „Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало." Лъв Фока едва успял да избяга в Месемврия, но и оттам трябвало да се спасява с кораб, тъй като българите преследвали остатъците от разбитата ромейска войска и овладели крепостта. Според Масуди, който дава числеността на двете войски, ромейските загуби били огромни. Спасили се само две хиляди души. Това известие е в съгласие със съобщението на Лъв Дякон, който посетил полесражението след половин век: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите." За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти недалеч от Константинопол те били разбити. Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър Гойникович начело с кавхак Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав, където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович. забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено българско политическо влияние. Поражението на византийската армия през 917 г. подкопава силно военната мощ на Византия и разклаща сериозно политическия й престиж. След тази победа България се превръща в главен фактор в Европейския югоизток и в трета европейска сила след Византия и Немската империя. Сега Византийската империя, която непрекъснато е застрашавала българската държава още от основаването й, според видния френски византолог Шарл Дил е застрашена повече откогато и да било. А последвалите победи на българската армия над ромеите дават основание на английския историк Джон Дрейпър да сочи българите и арабите като най-силни и опасни противници на Византийската империя през средновековието. „При цар Симеон Велики (893—927 г.) — писа Васил Коларов — България достигнала голяма военна мощ и високо културно развитие. Тя обхванала целия Балкански полуостров и разпространила своята власт на север чак до Полша и Моравия. Към този исторически период се отнасят думите на Енгелс за българите като за „нация", най-силна в средните векове."

Всеки има право да вярва в каквото си иска, но тук става вапрос за достоверноста на книгата и аз мисля, че човек не трябва да се втурва да вярва на всичко написано в тази и други подобни книги. Всичко може да се провери има една книга "Ключ към "Шифъра на Леонардо" в нея се разкрива цялата истина... За ВЕЛИКА БОГИНЯ МАЙКА Основно божество в тракийската религия. Самозаченала, ражда сина си - Слънцето. По този начин е постигнато космическото равновесие, обяснени са природният цикъл и кръговрата живот-смърт, защото след раждането на Слънцето Великата богиня майка започва да се съединява периодично със сина си. Покровителка на плодовитостта и плодородието, на жените майки и стопанки, но и на девиците, пазителка на култа към Слънцето и живия огън, покровителка на животните и лова и др.

Ивайло отблъснал татарите със селяните, а българската войска не можла...

Незнам дали разбра защо написах горния ми посто, но пак ще кажа... Това са изцяло само догатки предположения и една голяма конспирация против църквата! Книгите са много хубави найстина, но не може веднага да се втурнеш и да вярваш на всичко прочетено в подобни издания.