От някъде ми изникна тази изрезка от списание "Отечество" прочетох я и много ми хареса и реших да я споделя с вас.
Статията е писана от БОРИС МАЛЕШЕВСКИ незнам през коя година защото имам само изрезката не целия брой затова мога да дам само тази информация.
Приятно четене.
Македонски ли е македонския въпрос?
Колко на брой сме ние, които живеем в България, но чийто родов корен лежи дълбоко в скъпата ни земя на Вардарска и Егейска Македония? Никой не ни е броил, защото тук и никой не ни е приемал за други, освен за българи, каквито сме си по кръв и душа. България приюти като рождена майка нашите деди и бащи, а нашите братя от Тракия, Мизия и Добруджа споделиха с тях оскъдния си залък и им дадоха подслон над главите. Биха ли сторили те всичко това, ако не ги считаха за кръв от своята кръв и плът от своята плът? Ами войните, които българският народ води за свободата на многострадалната македонска земя?! Можем ли забрави всичко това?
Никой не ще изтрие от паметта ни бързоструйния Вардар и сокола, който пие вода от него, нито напетите стружки моми или бистрите води на Охридското езеро. Те са и ще останат част от самите нас, каквото ще да става! Родовата ни памет е българска, сърнето - българско, кръвта, що тече в жилите ни - българска. До последната капка! Каква смъртна обида бихме нанесли на великия хилендарски монах, ако дори само за миг бихме се усъмнили в своето българско потекло! Та не той ли, роденият под белоснежните върхове на Пирин, произнесе пръв клетвените слова: „Българино, знай своя род и език!"
А що да речем за другия голям банскалия - Никола Йонков Вапцаров? Или за кукушанина Христо Смирненски и прилепчанина Димитър Талев? Имах щастието да познавам лично и тримата - бяха българи от най-чиста проба. Не знам що биха сторили, ако биха могли да узнаят, че днес някой оспорва тяхното българско потекло. Господи, какви други биха могли да бъдат, когато са мислели, писали и говорели само на родния си български език? И кому е нужно да превежда техните произведения на „македонски", когато всяко дете от Вардарска Македония би ги разбрало в оригинал? С татковия съученик Христо Смирненски, когато ни идваше на гости или ме вземаше за ръка да ме разходи в близката градина при църквата „Св. Никола Софийски", говорехме на български. Той пишеше на български и на този език създаде творби, които останаха в златния фонд на нашата литература. Не знаеше ли какъв е, та в графата „народност" на личната си карта бе вписал „българин"?
При един разговор с Никола Вапцаров в известното кафене „Сердика" в присъствието на Александър Геров и Димитър Митрев (Митрето) Колю, обръщайки се към Митрето, рече: „Някои ме питат защо не съм пишел на македонско наречие? Ами как да пиша, когато такова наречие няма! Има прилепско, битолско, банскалийско..." Тези думи на големия поет не попречиха на Д. Митрев, който по-късно стана един от идеолозите на „македонизма", да издевателствува над святата памет на Вапцаров, като го провъзгласи за „македонски поет", та дори да твърди, че бил ненавиждал България! Вапцаров обичаше България и се чувствуваше българин. Ненавиждаше фашистките управници.
За какво друго говорят творбите на големия български писател Димитър Талев, ако не за неговото гордо българско съзнание? Всеки ред от „Железният светилник", „Преспанските камбани", „Илинден"... е прослава на българщината. В „Самуил" той възпява героизма на този голям български владетел, проследявайки съдбата на българската държава и падането й под византийско иго. „Аз съм македонец - обичаше да казва Талев, - така както други българи се наричат „тракийци", „добруджанци", „шопи", а Македония е само регионално, географско понятие, неразделна част от целокупна България." Такъв е смисълът на посвещението му към „Илинден", което написа върху титулната страница на романа си, когато ми го подари: „На др. Борис Малешевски - да бъде още по-горд, че е син на героична Македония."
„Мене винаги ме е водила звездата на България!" - заяви в едно свое изказване пред Българската телевизия „царят на басите" Борис Христов. А знайно е, че корените на неговия род са в Битолския край. Дядо му Христо Псалта е пеел в независимата българска църква в Битоля. Баща му пък събирал български песни от Македония. Искал да продължи делото на братя Миладинови.
В културния живот на България първостепенна роля играят десетки видни учени, родени в Македония или произхождащи от там. В една статия има място само за няколко имена, но не мога да не спомена трима видни щипяни: професорите Александър Балабанов, Любомир Милетич и акад. Тодор Павлов. От разказа на Ал. Балабанов „Сатеник" узнаваме, че по време на неговото детство в Щип местните първенци са строили не само български училища, но и български театър. През целия си бурен живот Ал. Балабанов живееше със спомена за родния си град и за неговите сърдечни и мили хора, а Охрид бе за него българска светиня. Незаслужено бе забравено стихотворението му „Охридска легенда”:
„Аз знам един жезъл във Охрида
син
от чисто е злато и сияен рубин, и кой го извади от студни
води венчат ще го в Охрида цар да
седи."
Как беше по-нататък? Вече не си спомням, но затова не мога да забравя един разговор с именития професор, който водихме при една наша разходка из Парка на свободата около година преди смъртта му. Вече полусляп, той, почуквайки с бастуна си по кората на вековен явор, рече: „Такъв явор имахме в Щип. Дали е още жив? Всичко бих дал, за да легна още веднъж под неговата сянка... страшно е, като си помисля, че това е непостижима мечта."
Вторият голям щипянин - проф. Любомир Милетич (1863-1937)-е един от основателите на Софийския университет „Свети Климент Охридски", както и на Македонския научен институт в София, който институт така безотговорно разтурихме и предадохме неговото безценно богатство на Скопие. Милетич доказва своето българско самосъзнание с многобройните си научни приноси и трудове в областта на българските говори и българската литературна история.
Третият - акад. Тодор Павлов, -един от изтъкнатите философи-марксисти с международно признание, взема дейно участие в политическия живот и в революционното движение в България. Непосредствено след 9 септември 1944 г. е член на регентския съвет, а по-късно е избран за председател и почетен председател на БАН. Впрочем той е един от членовете на партийното ръководство, който не се противопостави на необмисленото решение на тогавашното правителство да се обяви българското население по Пиринския край за „Македонско" - решение, което бе посрещнато „на нож" от същото това население. Както е известно, то не издържа на проверката на времето и скоро бе променено и порицано, ала нанесе дълбока рана в душата и сърцата на всички българи. Нещо повече: то даде силен коз в ръцете на „македонизма", макар и по-късно Т. Павлов да коригира своята позиция. Ние, македонските българи, винаги, през цялата хилядолетна история на нашето общо отечество, сме били не само неразделна част от българския народ, но на равна нога сме участвали в неговия обществен и духовен живот. Македонски е родовият корен на редица български политически дейци. На десния фланг застават едни, на левия - други. Андрей Ляпчев от Ресен е министър в няколко кабинета и министър-председател на сговористкото правителство от 1926 до 1933 г. Той подкрепя фракцията на ВМРО начело с Ванче Михайлов и служи вярно на Двореца. На левия фланг са Димитър Благоев - Дядо, Трайчо Костов, Владимир Поптомов, Владимир Топенчаров и десетки други повече и по-малко известни имена. В своите „Кратки бележки от моя живот" Д. Благоев изрично отбелязва, че Загоричане - неговото родно село - е „голямо, чисто българско село, разположено в последните хълмистки склонове от южните разклонения на големия планински масив Вич-планина".
Георги Димитров, макар и роден в радомирското село Ковачевци, е син на бежанци от Пиринския край, които след Кресненско-Разложкото въстание се преселват в свободните предели на България. В своята заключителна реч пред Имперския съд в Лайпциг той изрично подчертава: „Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин, и се гордея, че съм син на българската работническа класа!"
Пак същото гордо българско самосъзнание носят в сърцата си всички, без изключение, известни и неизвестни дейци на нашето национално възраждане от македонските предели, като захванем от Отец Паисий и завършим с братя Миладинови. Какво по-ярко доказателство за това от тяхната трагична съдба и всеотдайната им служба „на ползу роду болгарскому" от издадения през 1961 г. сборник „Български народни песни", в който са включени както песни, предания и народни умотворения от Македония, така и от други краища на България.
Събуждането на българското съзнание сред македонските българи намира своето въплъщение в живота и съдбата на друг голям възрожденец - Райко Жинзифов, родом от Велес и ученик на Димитър Миладинов. Възпитан от баща си в Духа на елинизма. Р. Жинзифов (с кръщелно име Ксенофонт) с помощта на своя учител изучава българско писмо и четмо и посвещава всичките си сили на делото и просвещението на своя народ, след което учи в Русия и сам става учител в Лазаревския институт. Издава Рускобългарски речник, сътрудничи на руски вестници. Умира внезапно в Москва, недоживял освобождението на България. Странното е, че този ярък представител на Българското национално възраждане днешните скопски управници обявяват за един от създателите на „македонскиот язик", докато сам той с гордост съобщава в едно свое писмо до Г. С. Раковски - „мудрий юнак Болгарский", - че по негово внушение променя гръцкото си собствено име Ксенофонт в звучното българско Райко. „Това име - пише Жинзифов - ке го държам до последното ми издихание!"
А какво да кажем за охридчанина Григор Пърличев? Неговата съдба е сходна с Жинзифовата. Учи в Атина, овладява до съвършенство гръцки, с поемата си „Арматолос" (Сердарят) печели първа награда и лавров венец на поетичен конкурс в гръцката столица, но отказва да замине с гръцка стипендия за Оксфорд, за да се завърне в родния си край и посвети живота си на борбата против фанариотите. Като учител в Охрид държи прочувствено слово в защита на българската народност и изхвърля от училището обучението на гръцки език, за да го замени с български. В писмо до Йоаким Сапунджиев от Охрид Пърличев изразява възхищението си от родолюбието на българския търговец Н. Тошков в Одеса, който дарява по 3000 гроша на девет български града, включително и Охрид, „за отваряне на девически училища". В своята „Автобиография" Пърличев привежда разговора си с председателя на комисията по литературните награди в Атина Рангавис, На въпроса от каква народност е, отговаря с гордост: „Българин." Въпреки тези неоспорими доказателства за българското национално самосъзнание на Жинзифов, Пърличев и плеядата техни съратници в благородната борба за национално възраждане на българите от Македония скопските ръководители, на които верноподанически пригласят шепа родоотстъпници от новоизлюпената организация „Илинден", искат да ни убедят, че тези безспорни и всеотдайни българи се борели против „бугарското" влияние в Македония.
Да бе само това! Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, заедно с всички илинденци, също нямали нищо общо с България, Впрочем, нека чуем какво самите те казват по въпроса. В окръжно на Гоце Делчев и Гьорче Петров до селските ръководители и воеводи на четите в Македония от 1901 г., с което се разкриват целите на турските власти, изрично се посочва, че те се стремят „ да изловят всички по-живи, по-събудени и по-юначни българи...". Въпросното окръжно е написано на чист български език - езикът, който е бил възприет като официален в редовете на ВМОРО. В информация за учредителния конгрес на Народната федеративна партия, в чието ръководство е избран и Яне Сандански, поместена във в. „Народна воля" (бр. 1, 1909), се изтъква, че нейна задача сега е да организира „главно българските революционни сили".
В правилника на Българските македоно-одрински революционни комитети, чийто секретар е Даме Груев, а председател д-р Христо Татарчев, се разпорежда всеки член при постъпването си в комитета да положи клетва, която започва с думите: „Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско..." Член 2 от устава на същата организация постановява, че за постигане на нейната цел - освобождението на българите от тези две географски области - членовете й „са длъжни да събуждат съзнанието на самозащита у българското население в казаните в чл. 1 области" (Б.М. - Македония и Одринско).
Впрочем да чуем какво мислят и казват за етническата принадлежност на македонските българи и чужденците, в чиято безпристрастност едва ли някой би могъл да се усъмни. Не друг, а Уинстьн Чърчил, който никога не е изпитвал особена симпатия към българите, в своята книга „Световната криза - 1915 г." изтъква, че силите на Съглашението не са успели да привлекат България на своя страна, тъй като поради противодействието на Сърбия и Гърция (Б.М. - съюзници на Великобритания и Франция през Първата световна война) не са могли да гарантират отстъпването на България на „безспорната зона от Македония, призната за българска".
За българско население в Македония се говори като нещо съвсем естествено в докладите на чуждестранните дипломатически мисии в София. Френският генерален консул в столицата в поредната си информация за събитията в България се спира върху дейността на организациите за освобождението на македонските земи. На 13 август 1902 г., отбелязвайки разцеплението в редиците на македонския комитет, той пише до министъра на външните работи на Франция: „Ясно е, че това, което иска комитетът, е: Македония за българите. Но знаейки, че българите са мнозинство в тази област, комитетът не препоръчва, както гърците и, сърбите, една належаща делба. Той не се бои за Македония от един период от автономия, който ще позволи на българската народност да укрепи надмощието си и ще представлява само един етап от пътя на присъединяването й към България."
В своите мемоари за мирната конференция в Париж (1919 г.) видният британски държавник Лойд Джордж казва дословно следното: „Според мнозина авторитети най-трагичният случай на потискане на малцинствата в нарушение на договора от 1919 г. може да се смята това по отношение на 600 хил. македонци, живеещи в границите на Югославия. От тази общност по-давляващо мнозинство е от българско потекло и език, с други думи това са българо-македонци..."
Балканската комунистическа федерация в своя Манифест към трудещите се класи от балкано-дунавските страни протестира против „безмилостното разпокъсване на българския народ" от несправедливия мирен договор след Първата световна война, когато компактни негови части биват оставени под чуждо иго. И не само това - правят се опити за сърбизиране и погърчване на македонските българи. За това свидетелствува и германският вестник „Веритас". През 1931 г. под наслов „Македония под иго: 1919-1929" той между другото пише: „Денационализацията на македонското население не е успяла и особено характерно е: младите македонци, които получават образование в сръбски висши училища, запазват своето българо-македонско самосъзнание и остават непримирими към сърбите."
Бих могъл да продължа в тоя дух с десетки други примери, но нека видим какво мислят и как живеят самите македонски българи през годините между двете световни войни. В петиция на българското население от Вардарска Македония до Обществото на народите в Женева от декември 1929 г. се казва: „Въпреки чл. 7 от Сен-Жерменския договор югославското правителство ни забранява да си служим с майчиния си български език както в частните ни отношения, в търговията, събранията и пр. Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено... Югославските власти забраниха да чествуваме нашите национални празници..."
Властите в кралска Югославия не се задоволяват само със забрани и заплахи. По цялата македонска земя се скалъпват съдебни процеси против непокорните българи: сръбските съдилища в Битоля, Щип, Скопие издават тежки присъди, включително и много смъртни, против стотици македонски българи само за това, че не се съгласяват да се откажат от своята народност и се противопоставят на чуждото потисничество.
По повод на съдебния произвол на сръбската власт Македонският национален комитет на 24 април 1928 г. отправя изложение до Обществото на народите, с което го моли за „неговата сериозна и бърза намеса, за да се тури най-после край на едно положение, което става с всеки ден все по-нетърпимо и по-опасно”.
Нещо повече - в изложението се привеждат сведения, че „мнозина от обвиняемите са били подхвърляни на инквизиционни мъчения, за да им се изтръгнат признания, каквито е желаела сръбската власт", която не се задоволява само с това. В Македония българското население бива подложено на системен геноцид. По този повод в същото изложение се казва: „Ние имахме скръбния дълг на два пъти с писма от 24 февруари 1928 г. и 31 март с.г. номера 903 и 1942 да Ви съобщим дългия списък на много от жертвите на това изтребление, ръководено от самите държавни органи. Оттогава обаче системата продължава и черната верига на избитите наши съотечественици се увеличава почти всеки ден."
Ние, бежанците от Вардарска и Егейска Македония и техните потомци, имахме по-добра съдба. Успяхме да съхраним не само живота, но и националното си самосъзнание, свещеното си право да се наричаме българи и да говорим родния си език. Сега някои ни убеждават, че не сме били българи, а някакви си „македонци"! -
Разгръщам (за кой ли път?) пожълтелите страници на дядовия дневник, който той започнал да води през 1880 г. след преселването си от Велес в Кюстендил, където бил назначен в местния околийски съд. Искам да узная дали и той се е чувствувал българин и само българин като мен и като всички свои съграждани велешани. В раздела „Исторически и други бележки" дядо Ми лош Хаджистоянов (дядо по майка) на 6 юни 1899 г. отбелязва: „Нашият княз (Б.М. - Фердинанд I), княгинята и престолонаследникът Борис тръгнаха през Варна за Одеса и Петърбург…, за да се представят на негово императорско величество Руский цар Николай и да му гостуват 3-4 дена като при кръстник на престолонаследника нa Борис." Казано е, значи „нашият", на всички българи, княз.
По-нататък дядо отбелязва в дневника си две въстания: в скопския и в битолския вилает, възглавявани от български офицери. Това става през есента на 1902 г. Водач на въстаническото движение в Битолския вилает е запасният полковник Янков, а в скопския - запасният генерал Цончев. „Още рано през пролетта на 1903 г. - продължава дядо
- замина първата чета за Македония под водителетвото на мичман Тодор Стоев. Този последният, като водител на чета, и през есента показа нечувана храброст... Най-после този неустрашим борец биде убит при село Цапарево... Бог да го прости!" В подготовката на тези чети дядо Милош е взел участие, което е отбелязано в дневника му с едно кратко изречение: „За закупуване на оружие за четниците, броени на Б.Х.Б. от Велес
- 2220 гроша." Отделил ги е от скромната си чиновническа заплата. И от залъка на децата си, за да бъде и той причастен във великото дело за освобождението на Македония.
На стр. 40 от записките с трепереща ръка дядо е отбелязал: „На 12 май (Б. М. - почина) македонският Васил Левски, Георги (Гоце) Делчев. Той е един от първите апостоли на свободата." По-нататък следват подробности по Илинденско-Преображенското въстание, като се изтъква участието на висши офицери от българската войска - генералите Цончев и Сарафов. Не ми е ясно по какви причини някои от новите ни историци премълчават този факт.Сякаш и те не са се борили за свободата на българите от Македония.
След трагичния за нас край на Междусъюзническата война пак с неспокоен почерк в дневника е записано: „Цяла Македония остана в сръбски и гръцки ръце", и ясно се вижда едра капка, паднала върху листа и размазала няколко букви. Не е ли било това сълза, проронена от мъка, скръб и гняв за родния край, за китния Велес? Малко по-надолу, с други букви, сякаш излезли не от неговата ръка, дядо е излял възмущението си от коварството на власите: ,,...а Румъния, като някой хайдук, нахлу в България..."
Би ли могъл да каже всичко това човек, който не се е чувствувал българин до последната фибра на своето тяло, на сърцето и душата си?! Бих искал да запитам тези, които днес проповядват „македонизма" отвъд и отсам Осоговска, Малешевска, Влахина и Огражден планина, знаят ли как техните деди и прадеди са преживели откъсването на тези живи части от снагата на майка България? Ако не знаят, нека се постараят да научат или поне да се запитат. Пък нека тогава, ако сърце им даде това, продължат да бръщолевят, че македонците не били дял от българския народ.
Дядо ми по баща не е оставил след себе си никакви бележки и дневници. Той просто е бил един от четниците и сподвижниците на Гоце Делчев, та едва ли е имал време за писане. Единственото, което се е съхранило от него, е един печат на ВМРО с обгоряла дръжка и две снимки: едната като четник, другата - като офицер от Първи софийски пехотен полк. А защо е обгорена дръжката на печата ли? Това е дълга история, свързана с отвличането на струмишко бейче.Накратко: след като четниците изпуснали бейчето и по този начин загубили откупа за него, Гоце Делчев разгневен подпалил колибата, която им служила за убежище. Дядо Васил се сетил за останалия сред пламъците печат и се върнал да го прибере. Намерил го. За щастие само дръжката му била обгорена...
Прадядо ми Иван Чочов Малешевеца е доказал по неоспорим начин своя български корен: той просто е подарил голямо място в Берово и стотина жълтици отгоре, за да се построи българско училище в градчето. Дълги години училището е пръскало светлина в поробена Македония. Всички учители в него са били българи и са преподавали на български език. Без някой да пита нас, наследниците на дарителя, това училище е обявено за „македонско". Само и само нищо да не напомня за българското му минало. Друг мой прадядо, баща на баба ми, развързал щедро кесията си, за да възобнови беровския манастир - една вековна крепост на българщината в Македония.
А само те ли са? Чет нямат дарителите и спомоществователите, които са отделяли от залъка си, за да подпомагат българските черкви, манастири, училища и читалища - всички тези благословени огнища на българския дух и просвета в многострадалната земя на Македония. Мисля, че ние сме им длъжници. Свещен наш дълг е да увековечим паметта им. Жалко само, че ще ни е трудно, а понякога и невъзможно, защото сами, със собствените си ръце се ограбихме, като предадохме на скопските управници и върли врагове на България безценното наследство, което бащите ни бяха съхранили, често пъти измъквайки го с голи ръце от пожарища и пренасяйки го в раници и дисаги заедно с невръстните си деца през границата: старинни книги и документи, разказващи за миналото на нашата земя.
Послепис: Тъжни, невесели мисли ми навява нашата съдба, съдбата на част от българския народ, която великите сили и някои наши съседи превърнаха в разменна монета в своите дипломатически игри. За жалост и ние самите, с нашите неразбории и крамоли, донякъде им помогнахме за това. Спомням си по този повод едно писмо, което Гоце Делчев през 1902 г, пише до своя сподвижник и приятел Никола Малешевски след поредното разцепление във ВМОРО: „Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тази болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е в наследство в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани!" Казал го е Гоце с мъка на душата и като предупреждение към бъдещите поколения! Няма ли някой днес да го чуе? Вам думам, г-да самозвани „илинденци”!
БОРИС МАЛЕШЕВСКИ
Едвали щяли да се развият така нещата.Никои няма да ни остави да правим кой кот си иска.Русия още е имала доста влияние върху балканите.Турция и Гърция още повече не искат по силна държава покрай тях и няма да ни оставят.Доста народ ще се обърне срещо нас, а ние от своя страна и там ще изпратим малко войска и една бъркотия щяла да станеее...., но както казах никои няма да ни остави да правим каквото си искаме.След Втората Световна война никои не е искал друга даже сега събитията в Ирак никои не ги нарича война "омиротворяващи реда действия" ХА.