mnogoznaiko
Потребители-
Брой отговори
517 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
3
mnogoznaiko last won the day on Март 30
mnogoznaiko има най-харесвано съдържание!
Всичко за mnogoznaiko
Лична информация
-
Пол
Мъж
-
Пребиваване
България
-
Интереси
всичко и навсякъде :P
Последни посетители
The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.
mnogoznaiko's Achievements
-
Естественият рефлекс на разтърсване при бозайниците Повечето от нас вероятно са виждали забавния момент, в който едно мокро куче започва енергично да се тресе, за да се освободи от водата по козината си. Това типично поведение, известно като "разтърсване на мокрото куче", всъщност е много по-сложно от просто инстинктивен жест за сушене. Оказва се, че то е част от усъвършенствана биологична реакция, която играе ключова роля в терморегулацията и комфорта на животните. Image credit: Liudmila Bohush / Shutterstock.com Силното и енергично разтърсване на животни, когато са мокри, не е характерно само за кучетата. Повечето космати бозайници, включително мишки, котки, катерици, лъвове, тигри и мечки, използват същия механизъм, за да премахнат водата от козината си. Интересно е, че този акт на "изтръскване" не е придобит в процес на учене – например, когато животно повтаря дадено действие, а природен инстинкт, наследен от техните предци, което го прави вродено за почти всички космати бозайници. Много животни в природата трябва да поддържат козината си суха, за да запазят топлината на тялото си и да избегнат риска от заболявания, които могат да възникнат при продължително мокрене. В случай на неуспешно разтърсване, животното би трябвало да изразходва много енергия, за да затопли отново тялото си, което е сериозен недостатък за оцеляването му в дивата природа. Рефлексът за разтърсване, известен още като "shake-off reflex", включва изключително бързо и координирано свиване на мускулите, което създава инерционни сили, достатъчни да изхвърлят водата от козината. При едно куче например, разтърсването може да достигне скорост от 4 до 7 трептения в секунда. Действието на разтърсване използва значително по-малко енергия в сравнение със загубата на топлина и усилията за възстановяването й, които ще бъдат необходими, ако козината остане мокра. Този рефлекс е особено важен за животни с плътна или дълга козина, тъй като водата в нея задържа значително количество топлина и влага. Проучванията показват, че при процеса на разтърсване се премахват до 70% от водата по тялото на животното, което го спасява от излишно енергийно изразходване. Изследванията върху този инстинктивен рефлекс разкриват, че определен вид рецептори в кожата на животните играят ключова роля за задействането му. Тези рецептори са наречени "C-fiber low-threshold mechanoreceptors" или C-LTMRs. Те са част от така наречените нископрагови механорецептори, които се активират при допир или натиск върху кожата. При хората тези рецептори се свързват с приятни усещания при меко докосване, като например прегръдка или успокояващо погалване. В последно изследване учените нанасят капчици слънчогледово масло върху врата на мишки, за да симулират усещането за мокро и да наблюдават реакцията на механорецепторите в кожата им. С помощта на прецизни измервания и специални сензори, екипът документира мигновената реакция на C-LTMRs рецепторите, които предизвикват рефлекса за разтърсване. Рецепторите C-LTMRs при бозайниците функционират основно като защитен механизъм. Те отчитат дали козината е влажна, което сигнализира на животното за необходимостта от разтърсване, за да се освободи от излишната влага. Този рефлекс не само помага за поддържане на комфорт, но и за предотвратяване на опасности за здравето, свързани с продължително излагане на студ или влага. Интересното е, че при хората същите тези рецептори, свързани с приятно усещане при допир, не задействат рефлекс за разтърсване. Вместо това, C-LTMRs рецепторите при хората се активират от меки и бавни докосвания, като например прегръдка, което обяснява защо докосването често е успокояващо и приятелско за нас. Това показва как същите рецептори могат да имат различна функция в зависимост от вида на бозайника. Процесът на разтърсване има и еволюционна стойност, тъй като намалява нуждата от други начини за поддържане на топлинния баланс. Докато животни с тънка козина могат да се изсушат по-лесно на слънце или чрез самопочистване, тези с по-дебела козина разчитат на разтърсването, за да избегнат задържането на влага в козината. Процесът може да изглежда незначителен, но изследванията показват, че именно тези естествени инстинкти са помогнали на бозайниците да се адаптират към различни климатични условия и да оцелеят при резки температурни промени. В природата животни като лъвове, мечки и дори малки гризачи разчитат на този рефлекс, особено след валеж или при преход през влажни райони. Примерът с "разтърсването" е едно от многото доказателства за сложността и съвършенството на еволюционните процеси. Рефлексът показва как природата създава изключително ефективни начини за решаване на конкретни проблеми – в случая с бързото премахване на водата от козината, което би било енергийно неефективно за животното, ако трябваше да го прави чрез по-бавни процеси на изсушаване. С времето бозайниците са развили комплексни механизми, които отговарят на нуждата от терморегулация, а C-LTMRs рецепторите са част от тази удивителна биологична система, която ни напомня за важността на връзката между околната среда и физиологията. Когато разгледаме рефлекса на "мокрото куче" и ролята на C-LTMRs рецепторите в задействането му, разбираме колко важни са дори най-дребните адаптивни механизми за животните. Тези рецептори не само помагат за поддържане на комфорта и безопасността на животните, но също така показват как природата успява да създаде сложни, но ефективни решения на реални проблеми. В бъдеще, допълнителни изследвания върху различните видове механорецептори могат да ни разкрият повече за начините, по които различните бозайници реагират на околната среда и се адаптират към нея. Този прост рефлекс, познат на всеки собственик на домашен любимец, всъщност е малко чудо на природната еволюция, което подсказва за още по-голяма дълбочина и сложност на взаимодействията между животните и света, в който живеят.
-
- 2
-
Семейството, рода, задругата - това не е национализъм. Прочети текста, там пише какво е национализъм. Това, за което ти говориш е социален елемент, който ние имаме точно като социални общества. Ние сме част от социума и като такива ние даваме и се съобразяваме с този сициум. Много често ние бягаме или ни гонят от този социум. Но той никога няма тези качества и характеристики на национализъм. Тук е същото.
-
Живеем в безпрецедентна епоха на човешки прогрес. Статистиките говорят красноречиво - детската смъртност е достигнала най-ниските си нива в историята, а средната продължителност на живота се е увеличила драстично. Никога досега човечеството не е имало толкова възможности за развитие, образование и икономически просперитет. Въпреки тези неоспорими факти, парадоксално е как продължава да се шири усещането, че живеем в особено трудни времена. Това разминаване между реалност и възприятие е още по-озадачаващо на фона на безпрецедентния достъп до информация, технологии и възможности за личностно развитие, с които разполагаме днес. Особено тревожно е, че вместо да ценим и укрепваме демократичните ценности, които са в основата на този прогрес, наблюдаваме опасна тенденция към отдръпване от тях. Демокрацията е крехко постижение, което изисква постоянна защита и внимание. За съжаление, все повече хора се поддават на популистки послания и авторитарни идеи, подхранвани от изкривена представа за настоящето и носталгия по въображаемо "по-добро минало". Не казвам, че всички трябва да са щастливи от сутрин до вечер, защото са се родили в това време, а че някак не виждам хората да се възползват конструктивно, а се настройват негативно спрямо времето, възможностите и постиженията на нашето време.
- 6 мнения
-
- 2
-
Национализъм и национализми през XX век.
темата публикува mnogoznaiko в Съвременна и обща проблематика
Национализъм и национализми през XX век. Най-общо казано, национализмът представлява идеология, която възпрема нацията и нейните идеали и стремежи като висша ценност и висша форма на обществено единство. Национализмът се основава на патриотизъм. Той обединява всички слоеве на дадено общество, без да се интересува от класовите различия, и създава приемственост между поколенията. Национализмът проповядва вярност и преданост на нацията, политическа независимост и стремеж към благото на целия народ. Национализмът определя нацията като някакво изначално, природно обществено формирувание, което трябва задължително да живее в рамките на еднонационална държава, в която териториалните и културните граници съвпадат. Основни характеристики на нацията пък са единният език и култура и споделянето на някаква обща територия. Идеята за нация се основава на наличието преди всичко на общ език, някакво общо (обикновено славно) минало, както и на общи традиции, които се предават от поколение на поколение и пазят отличителните черти на нацията. Друга отличителна черта на всяка нация е общият произход, живеенето на обща територия и привързаността към тази територия – всяка нация знае, къде точно трябва да живее, като обосновката се състои в това, че на съответното място са живяли предците и. Всички тези характеристики на нацията създават национална солидарност и привързаност между членовете на нацията, макар и те да не се познават и да не комуникират пряко помежду си. Нацията е група, която гарантира приемственост и членство дори на хора, които не принадлежат към никаква друга група. Много е важно членовете на дадена нация да изпитват солидарност един към друг и стремеж да осъществяват някакви общи цели, водещи към благото на цялата нация. Всяка нация се стреми да прокара граници между себе си и останалите нации. Обикновено това се прави чрез подчертаването на някакви културни характеристики. Освен връзка между индивидите, идеята за нация създава и връзка между поколенията и приемственост между тях на базата на общата принадлежност. Всичко това се осъществява с помощта на понятия като „национална независимост”, „национални интереси”, „национални ценности”, „национална безопасност” и др. Като цяло, идеята за национализъм възниква едва през новото време – с отпадането на феодалната система и въвеждането на капитализма. Средновековното общество в никакъв случай не е било национално. Неговите членове не са чувствали принадлежност към дадена нация, а към своето съсловие и, разбира се, към религията – средновековното общество е преди всичко съсловно общество. Самият термин „национализъм” се употребява за първи път едва през XIX в. от немския философ Хердер, макар че идеята за нацията като висша ценност вече е напълно развита по времето на Френската революция, а и по-рано. Тъй като една от основните характеристики на нацията е наличието на общ език и култура, национализмите силно способстват за развитието на науки като филология, етнология и фолклоризъм. Те се стремят да намерят корените на нацията колкото се може по-назад в миналото, както и всячески да я оразличат от всички останали нации, намирайки някакви характерни само за нея черти и особености, дори и това да налага например популяризирането на определени местни диалекти или дори създаването на нов език – компилация от такива диалекти. Друга наука, на която национализмите отделят изключително голямо внимание, е историята. Тя също служи в полза на формирането на представата за обща идентичност и произход. Според Бенедикт Андерсън нацията е „въобразена общност”, защото членовете дори и на най-малката нация никога не познават дори и по-голямата част от своите съ-членове. Обаче въпреки, че членовете на нацията не се срещат и не общуват помежду си, представата за тяхната общност е жива у абсолютно всеки. Тази въобразена общност е ограничена, защото дори и най-голямата нация, обединяваща милиони хора, има определени граници, отвъд които има други нации (за разлика от религията, нацията не се стреми да приобщи всички човешки същества към себе си); суверенна, защото всяка нация иска да бъде независима и да има своя собствена, суверенна държава; и другарска, защото въпреки неравенствата и експлоатацията вътре в обществото, членовете на дадена нация чувстват себе си като общност от равни. Андерсън казва, че основната причина за появата на национализма е отмирането на религиозното съзнание и разпространението на периодичния печат на национални езици, различни от латински. Именно наличието на общ език, различаващ се от езиците на другите, е и главното условие за появата на нациите. Именно поради тази причина национализмът подпомага изследователите на всекидневните езици. Друга характеристика на национализма според Андерсън е, че той превръша случайността в съдба и митологизира историята на даден народ. По този начин се създава чувство за дълг и преданост към нацията – „може би не е случайно, че съм се родил именно французин”. Връзката с нацията не е избрана, поради което е обвита в ореола на безкористността и би могла да изисква дори жертви (това проличава най-ясно по време на война, когато голям брой хора са готови да умрат в името на своята нация). Любовта към нацията се изразява чрез нейните културни продукти – химна, герба, поезията, прозата и т.н. Баналността на думите например в националния химн няма значение и цели той да бъде разбран от всички членове на нацията – всички да могат да ги преживеят и почувстват. Андерсън няма отрицателно отношение към национализма и дори казва, че му допадат някои негови идеи. Например, национализмът би могъл да стимулира добро поведение, подтиквано от желанието нацията да не бъде разочарована. И все пак съществуват множество различни мнения за произхода и характера на национализма. Според Ърнест Гелнър например той е преди всичко политически принцип, който не възниква в общества без държава, и според който политическото и националното трябва да съвпадат. Държавата според Гелнър е система от институции, занимаващи се главно с укрепването на реда (полиция, съд и т.н.), а национализмът е принцип, който трябва да подпомага функциите на държавата. Нито национализмът, нито държавата обаче са вродена необходимост на човечеството и не са съществували във всички времена и при всички обстоятелства. За Гелнър национализмът поражда нациите, а не обратното. Той прави това чрез въвеждането на стандартизирана образователна система, учеща гражданите на дадена държава на единен език и ценности. Целта е създаването на анонимно, деперсонализирано общество с взаимнозаменяеми индивиди. Това се случва след прехода от аграрно към индустриално общество, тъй като едва тогава принадлежността към по-малки групи отпада, а индивидите стават изключително мобилни, винаги готови да сменят една дейност с друга, едно местожителство с друго, но винаги в рамките на своята държава. Важно условие за осъществяването на това е общата за всички, основана върху грамотността, култура. Гелнър обособява три форми на национализъм: · Класически/хабсбургски – високата култура и образованието са достъпни само за властимащите, а лишените от власт са лишени и от образование. · Африкански – характерен за новосъздадени държави на територии, населявани от много местни културни общности. В този случай, хората, които не са носители на новата култура, но обитават територията на новата държава, са изправени пред избора от асимилация, емиграция или неприятен статут на малцинство. · Обединителен – характерен за Италия и Германия през XIX век, които се обединяват на базата на общ език, писменост, образователни институции. С други думи, според Гелнър национализмът претендира, че защитава националната култура, а на практика изгражда нова култура, целяща образуването на масово, анонимно общество, което да бъде лесно контролируемо. Национализмът е характеристика само и единствено на модерния свят, той не е изначална необходимост. Американският социолог Роджърс Брубейкър пък разглежда сегашното проявление на национализма, а не неговата история. Брубейкър казва, че национализмът е драма, в която нациите са главните действащи лица. Според него не държавата предхожда национализмите, а обратното. Основният довод за това твърдение е наличието на многонационални държави. Най-яркият пример за такава държава е Съветският съюз, който е безпрецедентна система на институционализирана многонационалност – съветските ръководители никога не разработват идеята за единна съветска нация, а основават съществуването на съюза на наднационалната, социалистическа принадлежност на всички граждани. В най-голяма степен до Съветския модел се доближава Югославия. Точно както руснаците гледали на целия Съветски съюз като на „тяхна” държава, така и сърбите гледали на цялата югославска държава като на тяхна собствена. Нацията е общност, която може да се простира в няколко политически единици (както например в случаите преди обединението на Германия и Италия). Брубейкър разграничава два типа национализъм: стремящ се към държавно устройство или усъвършенстващ вече съществуващото такова, т.е. национализиращ национализъм и национализъм на родната страна. Тези два типа национализми са противоположни и пряко конфликтни – национализиращият национализъм е насочен „навътре” от страна на държавите, към техните собствени територии, докато национализмът на родната страна е насочен „навън”. И двата типа национализми обаче могат да бъдат открити в рамките на една и съща държава. Национализмът на родната страна обикновено се появява след като дадена държава изживее определени териториални загуби и част от нейните граждани останат извън пределите и. Пример – България след Първата световна война. Също така съществува и национализъм, стремящ се към държавно устройство и такъв стремящ се да усъвършенства вече съществуващото държавно устройство. Освен изброените класификации, национализмите могат да бъдат разделени и на политически и културни. Политическият национализъм се гради върху някакви общи интереси и договореността на група хора да живеят заедно на дадена територия, докато културният национализъм се основава на общ произход, език и т.н. Политическите нации се разпадат много по-лесно от културните, тъй като им липсва силен емоционален заряд. Пример за държава с политически национализъм е Югославия. Идеалният вариант е наличието и на двата типа национализъм. -
Като погледнете лидерите на БРИКС, изглежда някакви амбиции на бедни държави, които плашат богатите, че ще им вземат хегемонията. Единственото, което може да кажем, че правят то Китай си прокарва някаква търговска политика, а Русия заобикаля санкциите.
-
Миранда, най-близкият от големите спътници на Уран, винаги е бил обгърнат в мистерия. Откритията за неговите сложни геологични структури и възможен океан под ледената повърхност провокират учените да се впуснат в детайлно проучване на този далечен спътник. Въпреки малкия си размер (диаметър от едва 471 километра) и изключително ниските температури, Миранда може би крие глобален океан под ледена повърхност. През 1986 година, космическата сонда "Вояджър-2" преминава покрай Уран и запечатва южното полукълбо на Миранда. Северното тогава се намирало в пълна тъмнина. Тези снимки показват, че повърхността на Миранда е забележително сложна и разнообразна – пейзажът й се състои от каньони, стръмни склонове, равнини и три огромни кръгови региона с диаметър над 200 километра. Обикновено толкова малки тела в Слънчевата система са геологически неактивни, защото изстиват бързо след формирането си. Но Миранда е различна – нейната повърхност е с по-малко кратери, а сложните й форми предполагат активност, която е продължила милиони години. Учените смятат, че за това е отговорно приливното затопляне, предизвикано от гравитационното взаимодействие между Миранда, Уран и другите спътници. С помощта на компютърна симулация учените анализирали структурата на Миранда и установили, че най-вероятният сценарий за формирането й включва подледен океан. Орбиталният резонанс с другите спътници, особено с Ариел (който е по-голям и разположен на по-далечно разстояние), предизвиква редовно гравитационно „дърпане“ на Миранда. Това води до деформации и активност на ядрото й, които са отговорни за поддържането на океан в течно състояние под дебела ледена кора. Симулациите сочат, че този "подледен" океан може да бъде на дълбочина около 100 километра, а дебелината на ледената кора – около 30 километра. Това означава, че този малък по размер спътник всъщност разполага с водоем, който обемно превъзхожда някои от най-големите земни морета. Дори в наше време океанът може да не е напълно замръзнал, тъй като на повърхността на Миранда не се наблюдават сериозни разломи и цепнатини, които биха се образували при разширение на леда. Миранда, снимка от "Вояджър-2" / © NASA. JPL Миранда не е единствената луна на Уран с признаци за океан под ледена кора. По-големият й съсед Ариел показва геологически активност чрез криовулкани, а Титания и Оберон също може би имат подледни водни слоеве. С това откритие Миранда се нарежда сред четирите спътника на Уран с предполагаеми активни океани, които представляват особен интерес за науката. Океаните под плътните ледени обвивки в Слънчевата система вълнуват учените, защото представляват среда, която може да поддържа живот. Например, на Енцелад – един от спътниците на Сатурн – от криовулканите излиза солена вода, обогатена с органични молекули. Солената вода с органични съединения се смята за основната среда, в която е възникнал животът на Земята. Откриването на подобни условия на Миранда може да разшири възможностите за търсене на живот извън Земята. Откритието на океан под ледената обвивка на Миранда предоставя нов поглед върху еволюцията на спътниците на Уран и подчертава значението на този далечен свят за изследването на Слънчевата система. Независимо дали там съществуват условия, благоприятни за живот, или не, Миранда ще продължи да бъде обект на научен интерес и може да играе важна роля в бъдещите космически изследвания.
- 2 мнения
-
- 2
-
Ацтекската империя се е развивала с динамична и силна икономика дълго преди пристигането на испанските конкистадори през 1519 г. Поради островното разположение на столицата Теночтитлан, икономиката на ацтеките била съсредоточена основно върху земеделието и специфичен метод на отглеждане, известен като чинампи – или "плаващи градини". Чинампите представлявали изкуствено изградени насипи от пръст и растителни отпадъци, създадени в плитките и заблатени райони на езерото Тескоко, което обкръжавало града. Методът бил особено популярен в южните части на езерото, близо до малкия град (алтепетъл) Сочимилко, и въпреки че бил познат в цяла Мезоамерика, именно ацтеките първи използвали тази аграрна техника в масови мащаби. Процесът на изграждане на чинампи изисквал внимателна подготовка и следване на няколко основни стъпки. Първо, земеделците забивали дървени колове в плитката вода, за да ограничат площта, която ще бъде изградена. След това оплитали лиани между коловете, така че да се получи структура, наподобяваща ограда под водата. В оградената площ добавяли слоеве пръст и растителност, за да създадат стабилна повърхност над нивото на водата. За да бъдат чинампите още по-устойчиви, понякога засаждали дървета по краищата, чиито корени се вкоренявали в насипите и предотвратявали преместването на изкуствените острови. След изграждането на чинампите, фермерите засаждали култури като царевица (маис) в богатата на хранителни вещества почва. Чинампите били изключително продуктивни, което позволявало на ацтеките да увеличат значително своите добиви и да разнообразят културите си. В комбинация с други земеделски методи, като традиционни ферми и терасирани хълмове, ацтеките създали аграрна система, която се превърнала в основен стълб на икономиката на империята. Благодарение на чинампите, ацтеките успявали да поддържат процъфтяващ пазар с изобилие от продукти. Тази земеделска иновация осигурявала храна за нарастващото население на Теночтитлан и играела важна роля за социалната стабилност и икономическото развитие на империята.
-
- 3
-
Видеото "Центробанк не знает, как спасти экономику" на Михаил Милов е критичен анализ на текущото състояние на руската икономика и политическата ситуация. Основните теми включват бюджетния дефицит, инфлацията, кадровия недостиг и отслабването на рублата. Милов критикува действията на руското правителство и Централната банка, като изразява тревога за дългосрочните последици за икономиката на страната. Той също така подчертава липсата на ясни решения за преодоляване на икономическите проблеми и растящите предизвикателства.
-
Как икономистите обясняват провала на нациите и България Нобеловата награда за икономика за 2024 г. беше присъдена на трима икономисти – Джеймс Робинсън, Дарон Аджемоглу и Саймън Джонсън – за тяхната новаторска теоретична рамка, която обяснява защо нациите се провалят. Това изследване не само дава задълбочен поглед върху глобалните икономически и политически неуспехи, но също така хвърля светлина върху причините, поради които страни като България продължават да се борят с проблеми, свързани с институционална слабост и икономическо развитие. Защо нациите се провалят? Изследването на Робинсън, Аджемоглу и Джонсън разглежда въпроса защо някои държави просперират, докато други остават в застой. Основната причина, според тях, се крие в институциите. Нациите с „включващи“ институции – тези, които позволяват на широк спектър от хора да участват в икономиката и политиката – са склонни да просперират. Обратно, страните с „екстрактивни“ институции – тези, които концентрират властта и ресурсите в ръцете на малък елит – изпитват трудности в развитието. Теорията им обяснява, че екстрактивните институции блокират иновациите и прогреса, тъй като хората в тези общества нямат стимул да работят за общото благо или да създават стойност. Резултатът е стагнация и икономическа бедност, които се превръщат в самоподдържаща се система. Провалът на България: Исторически наследства и институционална слабост Интервюто на Джеймс Робинсън преди повече от 10 години за българското издание „Дневник“ отразява дълбокото разбиране за причините, поради които България не успява да преодолее институционалните си проблеми. Робинсън посочва, че българската държава е наследила „остарели практики“ от османския и съветския период, които са в основата на днешния институционален дефицит. Става въпрос за система, основана на „сделки“ и „източване“, вместо на съзидание и прилагане на ясни правила. Това затруднява създаването на истински включващи институции, които биха могли да трансформират страната. Един от най-показателните примери за този провал е дългогодишната борба на България с реформата на съдебната система. Неспособността да се реформира прокуратурата и съдебната власт е символ на дълбоката институционална криза. Дори днес, инициатива като „Правосъдие за всеки“ свиква протест срещу поредната спорна процедура за избор на главен прокурор – процес, който според критиците е пореден пример за затвърждаване на старите, неефективни практики. Макар изследването на Робинсън и колегите му да описва предизвикателствата, които стоят пред промяната, те също така подчертават, че трансформацията е възможна. Примерите от различни страни по света показват, че дори нации, затънали в корупция и институционална слабост, могат да намерят пътя към прогреса чрез създаването на включващи институции. Това, разбира се, изисква смела политическа воля и участие на гражданското общество. Само когато общественото недоволство и натиск доведат до истински реформи, а не до временни козметични промени, България ще има шанс да се измъкне от институционалния капан, в който се намира от десетилетия. Наградата на Робинсън и колегите му за 2024 г. идва в момент, когато България се намира на кръстопът. От една страна, страната има шанс да промени траекторията си чрез създаване на включващи институции, които ще дадат на хората възможност да участват в изграждането на един по-прозрачен и справедлив обществен ред. От друга страна, ако остарелите практики продължат да доминират, България рискува да се затвърди като пример за страна, която не успява да преодолее историческите си наследства. Наградата за икономика за 2024 г. ни напомня, че причините за провалите на нациите са ясни и известни. Но тя също така ни показва, че промяната е възможна. Въпросът е дали България ще успее да се възползва от този исторически момент и да направи крачка напред към истински включващи институции или ще остане в плен на своето минало. По материали: Джеймс Робинсън: С държава, основана на връзки и кланове, не се постига много Икономисти, знаещи защо нациите се провалят, спечелиха Нобелова награда за 2024 г.
- 2 мнения
-
- 3
-
Защо толкова много танкове бяха унищожени в Украйна? Танкът M1 "Абрамс" е считан за един от най-добрите бойни танкове в света, символ на мощ и устойчивост на модерното бойно поле. Въпреки това, Украйна загуби три от тези машини още в първата им седмица на бойните действия срещу руските сили, а още повече бяха унищожени в последствие. Тези впечатляващи 4.3 милиона долара струващи американски танкове станаха мишена на евтини, но ефективни руски дронове тип „Пираня“, натоварени с експлозиви. Но дали това е достатъчно, за да бъде спряно използването на тези тежки оръжия? И как армиите на бъдещето ще успеят да защитят скъпата си военна техника от новата заплаха, която представлява дроновата война? Танкът "Абрамс" е проектиран да бъде изключително устойчив на огън и има значително предимство по отношение на технологията и бронята. Създаден е, за да издържа на тежки удари и да доминира на традиционното бойно поле срещу други танкове като руските Т-72. Въоръжен е със 120 мм гладкостволно оръдие, което може да поразява цели на големи разстояния, и е защитен с композитна броня, която го прави трудна мишена за противниковите сили. Но модерното бойно поле се променя. Войната в Украйна показа, че дроновете – евтини, но изключително ефективни оръжия – могат да представляват сериозна заплаха за скъпо струващите военни машини като "Абрамс". Русия и Украйна използват така наречените FPV дронове, натоварени с експлозиви, които могат да поразяват дори най-добре защитените цели. Тези дронове са малки, бързи и трудни за засичане, което им позволява да достигат и унищожават танкове като "Абрамс" или Т-72. Техниката, наречена „М-убийство“ (M-Kill), се прилага за унищожаване на мобилността на танка, докато „К-убийство“ (K-Kill) има за цел напълно да го унищожи. Възниква въпросът дали танковете имат бъдеще на съвременния бойно поле, доминирано от дронове и други нови технологии. Бойната техника като „Абрамс“ е проектирана за традиционни фронтови сражения, но модерните конфликти, особено като този в Украйна, показват, че мобилността, невидимостта и способността за бърза реакция са все по-важни. Един от основните въпроси е как танковите екипажи могат да се защитят по-добре от дронови атаки. Част от решението може да бъде подобряване на средствата за противовъздушна защита на самите танкове. Например, интегрирането на системи за откриване и унищожаване на дронове би било важна стъпка към запазване на сигурността на екипажите. Друга мярка е обучението на екипажите в нови тактики за движение и разполагане на танкове. На съвременния бойно поле, където асиметричните заплахи са постоянни, танковете трябва да бъдат използвани в комбинация с други единици, които да осигуряват тяхната защита. Танковете със сигурност ще останат важна част от военните арсенали, но тяхната роля и стратегия на използване ще трябва да се адаптират към новите реалности. Една от възможностите е развитието на още по-усъвършенствани бронирани машини, които да бъдат по-устойчиви на дронови атаки. Но дори и с тези подобрения, бъдещето на танковете ще бъде свързано с това как те ще взаимодействат с новите технологии и тактики на бойното поле. Съвременната война се развива бързо, и това, което прави една техника силна днес, утре може да се окаже уязвимо. Докато военните експерти продължават да анализират и адаптират стратегиите си, един урок от войната в Украйна е ясен – дроновете променят правилата на играта, и тези, които не се приспособят, рискуват да останат в миналото. По визуални данни до момента Украйна е загубила около 800 танка, а Русия около 3000 танка. Украйна е загубила само 130 западен модел танкове от тези общо 800 танка. Като от тези 130 само 41 са напълно унищожени.
-
Как Украйна осуети руските планове В началните часове на руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г. стратегически важният обект, който Владимир Путин се опита да завладее, беше летището в Хостомел. Планът на Кремъл беше прост, но изключително опасен: руските сили трябваше да превземат летището, да разположат хиляди войници на неговата писта и оттам бързо да се насочат към Киев. Целта им беше ясна – да свалят украинското правителство и да установят контрол над страната само за няколко дни. Но нещата не се развиха според очакванията на Москва. Украинската армия успя да отблъсне атаката, което значително забави руските операции и в крайна сметка доведе до провала на инвазията в първите дни. Първоначалният план на руските военни включваше бързо завземане на ключови инфраструктурни обекти, които щяха да осигурят стратегическо предимство. Летището в Хостомел, разположено на около 30 километра от столицата Киев, беше перфектната цел. Руските сили планираха да изпратят специални части, които да осигурят контрол над летището, след което масивни транспортни самолети да приземят войници и тежка техника на неговата писта. Оттам Русия планираше да нападне Киев и да елиминира украинските лидери. Украинската отбрана се оказа изключително добре организирана и подготвена за тази атака. В първите часове на инвазията украинските сили използваха ефективни тактики, за да предотвратят превземането на летището в Хостомел. Те започнаха интензивна артилерийска и въздушна атака, която унищожи значителна част от руските сили, разположени на пистата. Това затрудни способността на Русия да приземи подкрепления и тежка техника. Освен това, украинските военни използваха мобилни части, които бързо се прегрупираха и атакуваха руските позиции. Те получиха подкрепа от цивилни доброволци и местни сили, което допълнително подсили отбранителните линии. Благодарение на бързите реакции и ефективната координация, Украйна успя да задържи контрола над летището в критичен момент от конфликта. Руските сили срещнаха множество препятствия, които не бяха предвидени в техния план. Една от основните причини за провала беше подценяването на съпротивата на украинската армия и население. Русия разчиташе на бърз и лесен успех, но украинските сили се оказаха по-организирани и мотивирани, отколкото руските стратези очакваха. Друг ключов фактор беше проблемът с руската логистика. След като не успяха да превземат летището, руските войски бяха принудени да се изтеглят и да търсят други маршрути за навлизане в Киев, което доведе до забавяне и загуба на стратегическа инициатива. Украинската отбрана продължи да оказва натиск, а руските сили бяха разпръснати и уязвими на контраатаки. Битката за летището в Хостомел беше един от ключовите моменти, който предотврати бързото завладяване на Украйна от руските сили. Този успех не само даде време на украинската армия да се реорганизира и укрепи отбранителните си позиции, но и вдъхна на украинския народ увереност в способността си да се противопостави на агресията. Случилото се в Хостомел показа важността на стратегическото мислене, бързите реакции и сътрудничеството между различните елементи на военните и гражданските структури. Тази битка е символ на съпротивата на Украйна срещу руската инвазия и важен пример за това как добре подготвена и мотивирана отбрана може да обърка плановете дори на значително по-мощен враг. Битката за летището в Хостомел е ярък пример за това как Украйна успя да осуети плановете на Путин за бърза победа. Този успех в първите дни на войната беше от решаващо значение за хода на конфликта и демонстрира важността на решителността, координацията и готовността за защита на суверенитета на страната.