mnogoznaiko

Национализъм и национализми през XX век. Най-общо казано, национализмът представлява идеология, която възпрема нацията и нейните идеали и стремежи като висша ценност и висша форма на обществено единство. Национализмът се основава на патриотизъм. Той обединява всички слоеве на дадено общество, без да се интересува от класовите различия, и създава приемственост между поколенията. Национализмът проповядва вярност и преданост на нацията, политическа независимост и стремеж към благото на целия народ. Национализмът определя нацията като някакво изначално, природно обществено формирувание, което трябва задължително да живее в рамките на еднонационална държава, в която териториалните и културните граници съвпадат. Основни характеристики на нацията пък са единният език и култура и споделянето на някаква обща територия. Идеята за нация се основава на наличието преди всичко на общ език, някакво общо (обикновено славно) минало, както и на общи традиции, които се предават от поколение на поколение и пазят отличителните черти на нацията. Друга отличителна черта на всяка нация е общият произход, живеенето на обща територия и привързаността към тази територия – всяка нация знае, къде точно трябва да живее, като обосновката се състои в това, че на съответното място са живяли предците и. Всички тези характеристики на нацията създават национална солидарност и привързаност между членовете на нацията, макар и те да не се познават и да не комуникират пряко помежду си. Нацията е група, която гарантира приемственост и членство дори на хора, които не принадлежат към никаква друга група. Много е важно членовете на дадена нация да изпитват солидарност един към друг и стремеж да осъществяват някакви общи цели, водещи към благото на цялата нация. Всяка нация се стреми да прокара граници между себе си и останалите нации. Обикновено това се прави чрез подчертаването на някакви културни характеристики. Освен връзка между индивидите, идеята за нация създава и връзка между поколенията и приемственост между тях на базата на общата принадлежност. Всичко това се осъществява с помощта на понятия като „национална независимост”, „национални интереси”, „национални ценности”, „национална безопасност” и др. Като цяло, идеята за национализъм възниква едва през новото време – с отпадането на феодалната система и въвеждането на капитализма. Средновековното общество в никакъв случай не е било национално. Неговите членове не са чувствали принадлежност към дадена нация, а към своето съсловие и, разбира се, към религията – средновековното общество е преди всичко съсловно общество. Самият термин „национализъм” се употребява за първи път едва през XIX в. от немския философ Хердер, макар че идеята за нацията като висша ценност вече е напълно развита по времето на Френската революция, а и по-рано. Тъй като една от основните характеристики на нацията е наличието на общ език и култура, национализмите силно способстват за развитието на науки като филология, етнология и фолклоризъм. Те се стремят да намерят корените на нацията колкото се може по-назад в миналото, както и всячески да я оразличат от всички останали нации, намирайки някакви характерни само за нея черти и особености, дори и това да налага например популяризирането на определени местни диалекти или дори създаването на нов език – компилация от такива диалекти. Друга наука, на която национализмите отделят изключително голямо внимание, е историята. Тя също служи в полза на формирането на представата за обща идентичност и произход. Според Бенедикт Андерсън нацията е „въобразена общност”, защото членовете дори и на най-малката нация никога не познават дори и по-голямата част от своите съ-членове. Обаче въпреки, че членовете на нацията не се срещат и не общуват помежду си, представата за тяхната общност е жива у абсолютно всеки. Тази въобразена общност е ограничена, защото дори и най-голямата нация, обединяваща милиони хора, има определени граници, отвъд които има други нации (за разлика от религията, нацията не се стреми да приобщи всички човешки същества към себе си); суверенна, защото всяка нация иска да бъде независима и да има своя собствена, суверенна държава; и другарска, защото въпреки неравенствата и експлоатацията вътре в обществото, членовете на дадена нация чувстват себе си като общност от равни. Андерсън казва, че основната причина за появата на национализма е отмирането на религиозното съзнание и разпространението на периодичния печат на национални езици, различни от латински. Именно наличието на общ език, различаващ се от езиците на другите, е и главното условие за появата на нациите. Именно поради тази причина национализмът подпомага изследователите на всекидневните езици. Друга характеристика на национализма според Андерсън е, че той превръша случайността в съдба и митологизира историята на даден народ. По този начин се създава чувство за дълг и преданост към нацията – „може би не е случайно, че съм се родил именно французин”. Връзката с нацията не е избрана, поради което е обвита в ореола на безкористността и би могла да изисква дори жертви (това проличава най-ясно по време на война, когато голям брой хора са готови да умрат в името на своята нация). Любовта към нацията се изразява чрез нейните културни продукти – химна, герба, поезията, прозата и т.н. Баналността на думите например в националния химн няма значение и цели той да бъде разбран от всички членове на нацията – всички да могат да ги преживеят и почувстват. Андерсън няма отрицателно отношение към национализма и дори казва, че му допадат някои негови идеи. Например, национализмът би могъл да стимулира добро поведение, подтиквано от желанието нацията да не бъде разочарована. И все пак съществуват множество различни мнения за произхода и характера на национализма. Според Ърнест Гелнър например той е преди всичко политически принцип, който не възниква в общества без държава, и според който политическото и националното трябва да съвпадат. Държавата според Гелнър е система от институции, занимаващи се главно с укрепването на реда (полиция, съд и т.н.), а национализмът е принцип, който трябва да подпомага функциите на държавата. Нито национализмът, нито държавата обаче са вродена необходимост на човечеството и не са съществували във всички времена и при всички обстоятелства. За Гелнър национализмът поражда нациите, а не обратното. Той прави това чрез въвеждането на стандартизирана образователна система, учеща гражданите на дадена държава на единен език и ценности. Целта е създаването на анонимно, деперсонализирано общество с взаимнозаменяеми индивиди. Това се случва след прехода от аграрно към индустриално общество, тъй като едва тогава принадлежността към по-малки групи отпада, а индивидите стават изключително мобилни, винаги готови да сменят една дейност с друга, едно местожителство с друго, но винаги в рамките на своята държава. Важно условие за осъществяването на това е общата за всички, основана върху грамотността, култура. Гелнър обособява три форми на национализъм: · Класически/хабсбургски – високата култура и образованието са достъпни само за властимащите, а лишените от власт са лишени и от образование. · Африкански – характерен за новосъздадени държави на територии, населявани от много местни културни общности. В този случай, хората, които не са носители на новата култура, но обитават територията на новата държава, са изправени пред избора от асимилация, емиграция или неприятен статут на малцинство. · Обединителен – характерен за Италия и Германия през XIX век, които се обединяват на базата на общ език, писменост, образователни институции. С други думи, според Гелнър национализмът претендира, че защитава националната култура, а на практика изгражда нова култура, целяща образуването на масово, анонимно общество, което да бъде лесно контролируемо. Национализмът е характеристика само и единствено на модерния свят, той не е изначална необходимост. Американският социолог Роджърс Брубейкър пък разглежда сегашното проявление на национализма, а не неговата история. Брубейкър казва, че национализмът е драма, в която нациите са главните действащи лица. Според него не държавата предхожда национализмите, а обратното. Основният довод за това твърдение е наличието на многонационални държави. Най-яркият пример за такава държава е Съветският съюз, който е безпрецедентна система на институционализирана многонационалност – съветските ръководители никога не разработват идеята за единна съветска нация, а основават съществуването на съюза на наднационалната, социалистическа принадлежност на всички граждани. В най-голяма степен до Съветския модел се доближава Югославия. Точно както руснаците гледали на целия Съветски съюз като на „тяхна” държава, така и сърбите гледали на цялата югославска държава като на тяхна собствена. Нацията е общност, която може да се простира в няколко политически единици (както например в случаите преди обединението на Германия и Италия). Брубейкър разграничава два типа национализъм: стремящ се към държавно устройство или усъвършенстващ вече съществуващото такова, т.е. национализиращ национализъм и национализъм на родната страна. Тези два типа национализми са противоположни и пряко конфликтни – национализиращият национализъм е насочен „навътре” от страна на държавите, към техните собствени територии, докато национализмът на родната страна е насочен „навън”. И двата типа национализми обаче могат да бъдат открити в рамките на една и съща държава. Национализмът на родната страна обикновено се появява след като дадена държава изживее определени териториални загуби и част от нейните граждани останат извън пределите и. Пример – България след Първата световна война. Също така съществува и национализъм, стремящ се към държавно устройство и такъв стремящ се да усъвършенства вече съществуващото държавно устройство. Освен изброените класификации, национализмите могат да бъдат разделени и на политически и културни. Политическият национализъм се гради върху някакви общи интереси и договореността на група хора да живеят заедно на дадена територия, докато културният национализъм се основава на общ произход, език и т.н. Политическите нации се разпадат много по-лесно от културните, тъй като им липсва силен емоционален заряд. Пример за държава с политически национализъм е Югославия. Идеалният вариант е наличието и на двата типа национализъм.

Като погледнете лидерите на БРИКС, изглежда някакви амбиции на бедни държави, които плашат богатите, че ще им вземат хегемонията. Единственото, което може да кажем, че правят то Китай си прокарва някаква търговска политика, а Русия заобикаля санкциите.

Миранда, най-близкият от големите спътници на Уран, винаги е бил обгърнат в мистерия. Откритията за неговите сложни геологични структури и възможен океан под ледената повърхност провокират учените да се впуснат в детайлно проучване на този далечен спътник. Въпреки малкия си размер (диаметър от едва 471 километра) и изключително ниските температури, Миранда може би крие глобален океан под ледена повърхност. През 1986 година, космическата сонда "Вояджър-2" преминава покрай Уран и запечатва южното полукълбо на Миранда. Северното тогава се намирало в пълна тъмнина. Тези снимки показват, че повърхността на Миранда е забележително сложна и разнообразна – пейзажът й се състои от каньони, стръмни склонове, равнини и три огромни кръгови региона с диаметър над 200 километра. Обикновено толкова малки тела в Слънчевата система са геологически неактивни, защото изстиват бързо след формирането си. Но Миранда е различна – нейната повърхност е с по-малко кратери, а сложните й форми предполагат активност, която е продължила милиони години. Учените смятат, че за това е отговорно приливното затопляне, предизвикано от гравитационното взаимодействие между Миранда, Уран и другите спътници. С помощта на компютърна симулация учените анализирали структурата на Миранда и установили, че най-вероятният сценарий за формирането й включва подледен океан. Орбиталният резонанс с другите спътници, особено с Ариел (който е по-голям и разположен на по-далечно разстояние), предизвиква редовно гравитационно „дърпане“ на Миранда. Това води до деформации и активност на ядрото й, които са отговорни за поддържането на океан в течно състояние под дебела ледена кора. Симулациите сочат, че този "подледен" океан може да бъде на дълбочина около 100 километра, а дебелината на ледената кора – около 30 километра. Това означава, че този малък по размер спътник всъщност разполага с водоем, който обемно превъзхожда някои от най-големите земни морета. Дори в наше време океанът може да не е напълно замръзнал, тъй като на повърхността на Миранда не се наблюдават сериозни разломи и цепнатини, които биха се образували при разширение на леда. Миранда, снимка от "Вояджър-2" / © NASA. JPL Миранда не е единствената луна на Уран с признаци за океан под ледена кора. По-големият й съсед Ариел показва геологически активност чрез криовулкани, а Титания и Оберон също може би имат подледни водни слоеве. С това откритие Миранда се нарежда сред четирите спътника на Уран с предполагаеми активни океани, които представляват особен интерес за науката. Океаните под плътните ледени обвивки в Слънчевата система вълнуват учените, защото представляват среда, която може да поддържа живот. Например, на Енцелад – един от спътниците на Сатурн – от криовулканите излиза солена вода, обогатена с органични молекули. Солената вода с органични съединения се смята за основната среда, в която е възникнал животът на Земята. Откриването на подобни условия на Миранда може да разшири възможностите за търсене на живот извън Земята. Откритието на океан под ледената обвивка на Миранда предоставя нов поглед върху еволюцията на спътниците на Уран и подчертава значението на този далечен свят за изследването на Слънчевата система. Независимо дали там съществуват условия, благоприятни за живот, или не, Миранда ще продължи да бъде обект на научен интерес и може да играе важна роля в бъдещите космически изследвания.

Ацтекската империя се е развивала с динамична и силна икономика дълго преди пристигането на испанските конкистадори през 1519 г. Поради островното разположение на столицата Теночтитлан, икономиката на ацтеките била съсредоточена основно върху земеделието и специфичен метод на отглеждане, известен като чинампи – или "плаващи градини". Чинампите представлявали изкуствено изградени насипи от пръст и растителни отпадъци, създадени в плитките и заблатени райони на езерото Тескоко, което обкръжавало града. Методът бил особено популярен в южните части на езерото, близо до малкия град (алтепетъл) Сочимилко, и въпреки че бил познат в цяла Мезоамерика, именно ацтеките първи използвали тази аграрна техника в масови мащаби. Процесът на изграждане на чинампи изисквал внимателна подготовка и следване на няколко основни стъпки. Първо, земеделците забивали дървени колове в плитката вода, за да ограничат площта, която ще бъде изградена. След това оплитали лиани между коловете, така че да се получи структура, наподобяваща ограда под водата. В оградената площ добавяли слоеве пръст и растителност, за да създадат стабилна повърхност над нивото на водата. За да бъдат чинампите още по-устойчиви, понякога засаждали дървета по краищата, чиито корени се вкоренявали в насипите и предотвратявали преместването на изкуствените острови. След изграждането на чинампите, фермерите засаждали култури като царевица (маис) в богатата на хранителни вещества почва. Чинампите били изключително продуктивни, което позволявало на ацтеките да увеличат значително своите добиви и да разнообразят културите си. В комбинация с други земеделски методи, като традиционни ферми и терасирани хълмове, ацтеките създали аграрна система, която се превърнала в основен стълб на икономиката на империята. Благодарение на чинампите, ацтеките успявали да поддържат процъфтяващ пазар с изобилие от продукти. Тази земеделска иновация осигурявала храна за нарастващото население на Теночтитлан и играела важна роля за социалната стабилност и икономическото развитие на империята.

Видеото "Центробанк не знает, как спасти экономику" на Михаил Милов е критичен анализ на текущото състояние на руската икономика и политическата ситуация. Основните теми включват бюджетния дефицит, инфлацията, кадровия недостиг и отслабването на рублата. Милов критикува действията на руското правителство и Централната банка, като изразява тревога за дългосрочните последици за икономиката на страната. Той също така подчертава липсата на ясни решения за преодоляване на икономическите проблеми и растящите предизвикателства.

Как икономистите обясняват провала на нациите и България Нобеловата награда за икономика за 2024 г. беше присъдена на трима икономисти – Джеймс Робинсън, Дарон Аджемоглу и Саймън Джонсън – за тяхната новаторска теоретична рамка, която обяснява защо нациите се провалят. Това изследване не само дава задълбочен поглед върху глобалните икономически и политически неуспехи, но също така хвърля светлина върху причините, поради които страни като България продължават да се борят с проблеми, свързани с институционална слабост и икономическо развитие. Защо нациите се провалят? Изследването на Робинсън, Аджемоглу и Джонсън разглежда въпроса защо някои държави просперират, докато други остават в застой. Основната причина, според тях, се крие в институциите. Нациите с „включващи“ институции – тези, които позволяват на широк спектър от хора да участват в икономиката и политиката – са склонни да просперират. Обратно, страните с „екстрактивни“ институции – тези, които концентрират властта и ресурсите в ръцете на малък елит – изпитват трудности в развитието. Теорията им обяснява, че екстрактивните институции блокират иновациите и прогреса, тъй като хората в тези общества нямат стимул да работят за общото благо или да създават стойност. Резултатът е стагнация и икономическа бедност, които се превръщат в самоподдържаща се система. Провалът на България: Исторически наследства и институционална слабост Интервюто на Джеймс Робинсън преди повече от 10 години за българското издание „Дневник“ отразява дълбокото разбиране за причините, поради които България не успява да преодолее институционалните си проблеми. Робинсън посочва, че българската държава е наследила „остарели практики“ от османския и съветския период, които са в основата на днешния институционален дефицит. Става въпрос за система, основана на „сделки“ и „източване“, вместо на съзидание и прилагане на ясни правила. Това затруднява създаването на истински включващи институции, които биха могли да трансформират страната. Един от най-показателните примери за този провал е дългогодишната борба на България с реформата на съдебната система. Неспособността да се реформира прокуратурата и съдебната власт е символ на дълбоката институционална криза. Дори днес, инициатива като „Правосъдие за всеки“ свиква протест срещу поредната спорна процедура за избор на главен прокурор – процес, който според критиците е пореден пример за затвърждаване на старите, неефективни практики. Макар изследването на Робинсън и колегите му да описва предизвикателствата, които стоят пред промяната, те също така подчертават, че трансформацията е възможна. Примерите от различни страни по света показват, че дори нации, затънали в корупция и институционална слабост, могат да намерят пътя към прогреса чрез създаването на включващи институции. Това, разбира се, изисква смела политическа воля и участие на гражданското общество. Само когато общественото недоволство и натиск доведат до истински реформи, а не до временни козметични промени, България ще има шанс да се измъкне от институционалния капан, в който се намира от десетилетия. Наградата на Робинсън и колегите му за 2024 г. идва в момент, когато България се намира на кръстопът. От една страна, страната има шанс да промени траекторията си чрез създаване на включващи институции, които ще дадат на хората възможност да участват в изграждането на един по-прозрачен и справедлив обществен ред. От друга страна, ако остарелите практики продължат да доминират, България рискува да се затвърди като пример за страна, която не успява да преодолее историческите си наследства. Наградата за икономика за 2024 г. ни напомня, че причините за провалите на нациите са ясни и известни. Но тя също така ни показва, че промяната е възможна. Въпросът е дали България ще успее да се възползва от този исторически момент и да направи крачка напред към истински включващи институции или ще остане в плен на своето минало. По материали: Джеймс Робинсън: С държава, основана на връзки и кланове, не се постига много Икономисти, знаещи защо нациите се провалят, спечелиха Нобелова награда за 2024 г.

В този ред на мисли

Защо толкова много танкове бяха унищожени в Украйна? Танкът M1 "Абрамс" е считан за един от най-добрите бойни танкове в света, символ на мощ и устойчивост на модерното бойно поле. Въпреки това, Украйна загуби три от тези машини още в първата им седмица на бойните действия срещу руските сили, а още повече бяха унищожени в последствие. Тези впечатляващи 4.3 милиона долара струващи американски танкове станаха мишена на евтини, но ефективни руски дронове тип „Пираня“, натоварени с експлозиви. Но дали това е достатъчно, за да бъде спряно използването на тези тежки оръжия? И как армиите на бъдещето ще успеят да защитят скъпата си военна техника от новата заплаха, която представлява дроновата война? Танкът "Абрамс" е проектиран да бъде изключително устойчив на огън и има значително предимство по отношение на технологията и бронята. Създаден е, за да издържа на тежки удари и да доминира на традиционното бойно поле срещу други танкове като руските Т-72. Въоръжен е със 120 мм гладкостволно оръдие, което може да поразява цели на големи разстояния, и е защитен с композитна броня, която го прави трудна мишена за противниковите сили. Но модерното бойно поле се променя. Войната в Украйна показа, че дроновете – евтини, но изключително ефективни оръжия – могат да представляват сериозна заплаха за скъпо струващите военни машини като "Абрамс". Русия и Украйна използват така наречените FPV дронове, натоварени с експлозиви, които могат да поразяват дори най-добре защитените цели. Тези дронове са малки, бързи и трудни за засичане, което им позволява да достигат и унищожават танкове като "Абрамс" или Т-72. Техниката, наречена „М-убийство“ (M-Kill), се прилага за унищожаване на мобилността на танка, докато „К-убийство“ (K-Kill) има за цел напълно да го унищожи. Възниква въпросът дали танковете имат бъдеще на съвременния бойно поле, доминирано от дронове и други нови технологии. Бойната техника като „Абрамс“ е проектирана за традиционни фронтови сражения, но модерните конфликти, особено като този в Украйна, показват, че мобилността, невидимостта и способността за бърза реакция са все по-важни. Един от основните въпроси е как танковите екипажи могат да се защитят по-добре от дронови атаки. Част от решението може да бъде подобряване на средствата за противовъздушна защита на самите танкове. Например, интегрирането на системи за откриване и унищожаване на дронове би било важна стъпка към запазване на сигурността на екипажите. Друга мярка е обучението на екипажите в нови тактики за движение и разполагане на танкове. На съвременния бойно поле, където асиметричните заплахи са постоянни, танковете трябва да бъдат използвани в комбинация с други единици, които да осигуряват тяхната защита. Танковете със сигурност ще останат важна част от военните арсенали, но тяхната роля и стратегия на използване ще трябва да се адаптират към новите реалности. Една от възможностите е развитието на още по-усъвършенствани бронирани машини, които да бъдат по-устойчиви на дронови атаки. Но дори и с тези подобрения, бъдещето на танковете ще бъде свързано с това как те ще взаимодействат с новите технологии и тактики на бойното поле. Съвременната война се развива бързо, и това, което прави една техника силна днес, утре може да се окаже уязвимо. Докато военните експерти продължават да анализират и адаптират стратегиите си, един урок от войната в Украйна е ясен – дроновете променят правилата на играта, и тези, които не се приспособят, рискуват да останат в миналото. По визуални данни до момента Украйна е загубила около 800 танка, а Русия около 3000 танка. Украйна е загубила само 130 западен модел танкове от тези общо 800 танка. Като от тези 130 само 41 са напълно унищожени.

Как Украйна осуети руските планове В началните часове на руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г. стратегически важният обект, който Владимир Путин се опита да завладее, беше летището в Хостомел. Планът на Кремъл беше прост, но изключително опасен: руските сили трябваше да превземат летището, да разположат хиляди войници на неговата писта и оттам бързо да се насочат към Киев. Целта им беше ясна – да свалят украинското правителство и да установят контрол над страната само за няколко дни. Но нещата не се развиха според очакванията на Москва. Украинската армия успя да отблъсне атаката, което значително забави руските операции и в крайна сметка доведе до провала на инвазията в първите дни. Първоначалният план на руските военни включваше бързо завземане на ключови инфраструктурни обекти, които щяха да осигурят стратегическо предимство. Летището в Хостомел, разположено на около 30 километра от столицата Киев, беше перфектната цел. Руските сили планираха да изпратят специални части, които да осигурят контрол над летището, след което масивни транспортни самолети да приземят войници и тежка техника на неговата писта. Оттам Русия планираше да нападне Киев и да елиминира украинските лидери. Украинската отбрана се оказа изключително добре организирана и подготвена за тази атака. В първите часове на инвазията украинските сили използваха ефективни тактики, за да предотвратят превземането на летището в Хостомел. Те започнаха интензивна артилерийска и въздушна атака, която унищожи значителна част от руските сили, разположени на пистата. Това затрудни способността на Русия да приземи подкрепления и тежка техника. Освен това, украинските военни използваха мобилни части, които бързо се прегрупираха и атакуваха руските позиции. Те получиха подкрепа от цивилни доброволци и местни сили, което допълнително подсили отбранителните линии. Благодарение на бързите реакции и ефективната координация, Украйна успя да задържи контрола над летището в критичен момент от конфликта. Руските сили срещнаха множество препятствия, които не бяха предвидени в техния план. Една от основните причини за провала беше подценяването на съпротивата на украинската армия и население. Русия разчиташе на бърз и лесен успех, но украинските сили се оказаха по-организирани и мотивирани, отколкото руските стратези очакваха. Друг ключов фактор беше проблемът с руската логистика. След като не успяха да превземат летището, руските войски бяха принудени да се изтеглят и да търсят други маршрути за навлизане в Киев, което доведе до забавяне и загуба на стратегическа инициатива. Украинската отбрана продължи да оказва натиск, а руските сили бяха разпръснати и уязвими на контраатаки. Битката за летището в Хостомел беше един от ключовите моменти, който предотврати бързото завладяване на Украйна от руските сили. Този успех не само даде време на украинската армия да се реорганизира и укрепи отбранителните си позиции, но и вдъхна на украинския народ увереност в способността си да се противопостави на агресията. Случилото се в Хостомел показа важността на стратегическото мислене, бързите реакции и сътрудничеството между различните елементи на военните и гражданските структури. Тази битка е символ на съпротивата на Украйна срещу руската инвазия и важен пример за това как добре подготвена и мотивирана отбрана може да обърка плановете дори на значително по-мощен враг. Битката за летището в Хостомел е ярък пример за това как Украйна успя да осуети плановете на Путин за бърза победа. Този успех в първите дни на войната беше от решаващо значение за хода на конфликта и демонстрира важността на решителността, координацията и готовността за защита на суверенитета на страната.

В момента света е по-отворен от всякога. От София можеш да отидеш до почти всеки край на света. И това може да си го позволят повече от 50% от българите. Може и да си прави, че е до някъде начин на живот, но този начин на живот не е само избор или образование, той е и финансов месечен доход. За това средната класа се измерва по различни показатели, като за мен най-ключовите са какво образование имаш и колко печелиш на месец. Тези две неща са много сериозно свързани и едното ако го имаш, почти винаги имаш и другото. Т.е. ако имаш висше образование, то изкарваш повече пари от тези, които нямат висше образование. Това е вярно в повечето случай, не е константа, но някак върви ръка за ръка. Има хора, които изкарват на месечна или годишна база много повече от други, но не се приемат за средна класа или такива, които смятат, че не могат да си позволят да живеят както те смятат трябва да се живее като "член" на средната класа. За това си има статистически показатели, които определят какво е средна класа в момента и какво не е.

Нобелов лауреат по физика изрази тревога относно изкуствения интелект През 2024 година Нобеловата награда по физика беше присъдена на американския учен Джон Хопфилд за новаторската му работа в областта на изкуствения интелект (ИИ). Въпреки своите значими научни постижения, Хопфилд направи изненадващо признание, че не напълно разбира сложните технологии, които е помогнал да бъдат създадени. В своята реч при награждаването, той изрази сериозни притеснения за бъдещето на ИИ и предупреди за възможни катастрофални последици, ако не се предприемат навременни мерки. Постиженията на Джон Хопфилд и ИИ Джон Хопфилд, почетен професор в Принстънския университет, е учен с дългогодишен принос в науката за изкуствения интелект. Неговите изследвания в областта на невронните мрежи, които лежат в основата на много съвременни ИИ системи, помогнаха за революционното развитие на тази технология. Невронните мрежи, които имитират работата на човешкия мозък, са основата на голяма част от съвременните алгоритми за машинно обучение и изкуствен интелект. Въпреки този успех, Хопфилд признава, че последните постижения на ИИ в някои аспекти надминават разбиранията на учените, включително и неговото собствено. Според него, системите, които се използват днес, изглеждат като "абсолютни чудеса", но въпреки това липсва достатъчно познание за това как точно работят на по-дълбоко ниво. Тревоги относно бъдещето на изкуствения интелект По време на своята реч, Хопфилд изрази сериозни опасения относно бъдещето на изкуствения интелект. Той сподели, че го "нервира" липсата на пълно разбиране за начина, по който функционират днешните ИИ системи. Според него, научните постижения са достигнали до етап, където изкуственият интелект може да взема решения и да изпълнява задачи с изключителна точност и скорост, но хората не винаги могат да обяснят как точно се случва това. Една от най-големите тревоги на Хопфилд е свързана с нарастващата изчислителна мощност, която големите технологични компании предоставят на своите ИИ системи. Според него, когато тези системи разполагат с прекалено много ресурси, рискът от загуба на контрол и създаването на катастрофални сценарии се увеличава значително. Интересното е, че Джон Хопфилд не е сам в своите тревоги. Вторият носител на Нобелова награда по физика за 2024 г., Джефри Хинтън, също споделя подобни опасения. Хинтън е един от водещите изследователи в областта на изкуствения интелект и неговото влияние върху развитието на невронните мрежи е неоспоримо. Хопфилд и Хинтън заедно подчертават нуждата от по-задълбочено изучаване на начина, по който функционират невронните мрежи. Те настояват, че в момента е невъзможно да се предскажат всички потенциални рискове, които ИИ може да създаде, ако тези технологии продължат да се развиват без необходимото разбиране и контрол. Те също така предупреждават, че обществото трябва да бъде готово за тези предизвикателства, преди да е станало твърде късно. Възможни сценарии за катастрофа Според Хопфилд, един от най-големите рискове е свързан с потенциалната автономност на ИИ системите. В момента, ИИ се използва за множество различни цели — от управление на данни до контрол на инфраструктура и автоматизация в промишлеността. Въпреки че тези технологии предлагат значителни ползи, учените се тревожат, че при липса на необходимите регулации, ИИ може да започне да взема решения, които хората не са в състояние да разбират или контролират. Този сценарий може да доведе до непредсказуеми последици, особено ако системите с висока автономност получат достъп до критични ресурси или инфраструктура. Хопфилд и Хинтън призовават за глобален диалог по въпроса за етичните и правните аспекти на ИИ, както и за въвеждането на строги регулации, които да ограничат потенциално вредни сценарии. Въпросът за бъдещето на изкуствения интелект е по-актуален от всякога. Въпреки че постиженията в тази област са впечатляващи, те също така създават множество въпроси за сигурността и етиката на използването на тези технологии. Джон Хопфилд и Джефри Хинтън са сред водещите гласове, които призовават за по-задълбочено изследване на ИИ и въвеждането на мерки за контрол. Докато изкуственият интелект продължава да се развива, все повече учени и експерти изразяват загриженост относно бъдещето на тези технологии. Едно е ясно — ако не се подхожда внимателно към този въпрос, рисковете могат да надвишат ползите. Затова призивите на лауреатите на Нобелова награда по физика през 2024 г. трябва да бъдат взети сериозно и да се предприемат конкретни стъпки за осигуряване на безопасното развитие на изкуствения интелект. Техните предупреждения не са просто песимистични прогнози, а предупреждения, основани на дълбокото разбиране на технологията и възможните й последици. Времето ще покаже дали обществото е готово да отговори на тези предизвикателства.

Хоботът — един невероятен орган Слоновете са известни със своите внушителни размери, интелигентност и уникални хоботи, които са сред най-сложните и многофункционални органи в животинския свят. Но знаете ли, че бръчките по техните хоботи играят важна роля в тяхното ежедневие? Наскоро международен екип от учени разкри нови факти за това, защо хоботите на слоновете са покрити с бръчки и как тези анатомични особености им помагат да се справят с предизвикателствата на тяхната среда. Хоботът на слона не е просто нос или продължение на лицето му. Той е изключително сложен и способен орган, който се състои от повече от 40 000 мускули! За сравнение, в човешкото тяло има само около 600 мускули. С помощта на хобота слоновете дишат, пият вода, хранят се, издават звуци, комуникират с другите слонове и манипулират различни обекти. Той също така играе ключова роля в обонянието и осезанието, което прави хобота незаменим инструмент в живота на тези животни. В ново изследване, публикувано в Royal Society Open Science, учените откриват, че бръчките на хобота на африканските (Loxodonta africana) и азиатските слонове (Elephas maximus) играят решаваща роля в гъвкавостта и функционалността на този орган. Изследването показва, че бръчките помагат на слоновете да разтягат и свиват хобота, което им позволява да манипулират по-добре обекти и да изпълняват сложни движения. Чрез анализиране на кожната структура на новородени слончета с помощта на микрокомпютърна томография и микроскопия, учените установяват, че дебелината на епидермиса по цялата дължина на хобота остава непроменена. Въпреки това, дермата (по-дълбокият слой на кожата) се сгъва в бръчките, което осигурява баланс между здравината и гъвкавостта на кожата. Тази уникална структура позволява на слоновете да използват хобота си като многофункционален инструмент — от захващане на малки предмети до извършване на деликатни движения. Още по-интересен е фактът, че броят на бръчките на хобота се удвоява на всеки 20 дни по време на вътреутробното развитие на слоновете. С напредването на възрастта този процес се забавя, но при азиатските слонове новите бръчки се формират по-бързо, отколкото при африканските. Това откритие подчертава значението на генетичните и поведенческите фактори, които влияят върху развитието на хобота и неговата функционалност. Изследването също така разкрива важни различия в броя и разпределението на бръчките при африканските и азиатските слонове. Учените установили, че азиатските слонове имат значително повече големи бръчки на задната част на хобота си (средно 126), отколкото африканските (около 83). Освен това, и при двата вида плътността на бръчките се увеличава към върха на хобота, което го прави по-гъвкав и способен да извършва по-прецизни движения. Едно от най-забележителните открития е, че азиатските слонове използват хобота си като ръка, ефективно захващайки и държейки обекти с висока точност. Това води до образуването на по-голям брой бръчки в областта на "захващане" на хобота. Африканските слонове, от друга страна, разчитат основно на два пръстовидни израстъка в края на хобота за захващане на обекти, което обяснява по-малкия брой бръчки в тази зона. Интересен аспект от изследването е свързан с личните предпочитания на слоновете при използването на хобота. Подобно на хората, които могат да бъдат левичари или десничари, слоновете също показват склонност към използване на определена страна на хобота при манипулации с обекти. Ако слонът по-често сгъва хобота си наляво, там се образуват повече бръчки, и обратно. Това откритие добавя още едно измерение към разбирането за сложната връзка между анатомията и поведението на тези величествени животни. Новите данни предоставят важни прозрения за това как анатомията, средата и поведението на слоновете са тясно свързани. Бръчките на хобота не са просто естетически белег, а съществен елемент, който помага на слоновете да изпълняват сложни задачи, да оцеляват в дивата природа и да се адаптират към различни среди. Слоновете са известни с изключителната си интелигентност и емоционална сложност, а новите открития за функциите на хобота подчертават още повече тяхната уникалност. Това изследване е поредното доказателство за сложната природа на тези величествени животни и подчертава колко много още можем да научим за тях.

Нобелова награда за литература 2024 присъдена на южнокорейската писателка Хан Ган Тази година Нобеловата награда за литература беше присъдена на изключителната южнокорейска писателка Хан Ган. Съобщението за това престижно отличие беше направено от Шведската академия в Стокхолм на 5 октомври 2024 г. Академията отличи Хан Ган с наградата „за наситена и поетична проза, която се противопоставя на историческите травми и разкрива крехкостта на човешкия живот“. Награда за творческа иновация и дълбочина Комитетът на Нобеловата награда обоснова избора си с уникалния стил на писателката, който съчетава поетичност и експерименталност. „Хан Ган се изправя пред историческите травми и невидимите правила на обществото, като по този начин разкрива крехкостта на човешката същност,“ отбелязаха от комитета. Тя притежава уникално разбиране за връзката между тялото и душата, между живите и мъртвите, което прави нейната литература не само изключително поетична, но и новаторска. Това не е първото признание за Хан Ган в световната литературна сцена. През 2016 г. тя стана носител на престижната награда „Букър“ за романа си „Вегетарианката“, който изследва въпросите за идентичността, сексуалността и насилието. Творчеството на Хан Ган се отличава с дълбочина, която пречупва сложните теми през изключително личен и емоционален поглед. История на Нобеловата награда за литература Нобеловата награда за литература е една от най-престижните награди в света на литературата, която се връчва ежегодно от 1901 г. През годините лауреатите са разнообразни и значими писатели от всички краища на света, а имената на номинираните остават в тайна за период от 50 години. От основаването си, наградата е връчвана 117 пъти на 121 различни автори, като някои от тях са се превърнали в истински литературни икони. Сред най-известните лауреати са Уилям Фокнър (1950), отличен за своето дълбоко въздействие върху съвременната американска литература, и Ърнест Хемингуей (1954), който получава наградата за новелата си „Старецът и морето“, символ на повествователно майсторство. Томас Ман (1929) също се нарежда сред великите носители на Нобеловата награда с романа си „Буденброкови“, където изследва упадъка на германско буржоазно семейство. Друго важно име е американската поетеса Тони Морисън (1993), която е отличена за новаторската си проза, която изследва опита на афроамериканците. Жозе Сарамаго (1998), португалският романист, е почетен за своята обширна работа, белязана от фантазия и философски размисъл, като в произведението си „Слепота“ той изследва силата на човешката солидарност. Една от най-забележителните награди е присъдена на чилийския поет Пабло Неруда (1971), който е почетен за своята всеобхватна поезия, докосваща различни аспекти на човешкото преживяване – от революционните до интимните моменти на човека. Същевременно Вислава Шимборска (1996), полската поетеса, получава признание за своята минималистична поезия, която чрез малко думи казва толкова много за човешкото състояние и моралните дилеми. Специални моменти в историята на наградата През годините Нобеловата награда за литература е съпътствана от редица значими и понякога спорни моменти. Един от най-интересните случаи е този с Жан-Пол Сартр, френския философ и писател, който през 1964 г. отказва Нобеловата награда за литература. Той прави това, следвайки своята философия за личната автономия и отхвърлянето на всякакви институционални награди. Друг запомнящ се момент е присъждането на наградата през 1953 г. на Уинстън Чърчил. Бившият британски премиер я получава не за политическите си заслуги, а за своето „възхитително майсторство в историческото и биографично писане“, най-вече заради автобиографичното си произведение „Втората световна война“. През 2016 г. наградата бе връчена на американския музикант и текстописец Боб Дилън. Това решение изненада много хора, тъй като то разшири представите за литературния принос, включвайки текстовете на песни като форма на поетично изразяване. Дилън бе отличен за „създаването на нови поетични изразни форми в рамките на великата американска песенна традиция“. Интересен случай е и присъждането на наградата на Хърватския писател Иво Андрич през 1961 г. за романа му „Мостът на Дрина“. Неговото творчество изследва сложността на историческите конфликти и културни различия в региона на Балканите, като творбите му са дълбоко пропити с исторически контексти. Тържествената церемония през декември Церемонията по награждаването на лауреатите за 2024 г. ще се състои на 10 декември – денят на смъртта на Алфред Нобел. Лауреатите ще получат своите медали, дипломи и паричната награда от 11 милиона шведски крони, което се равнява на приблизително 1,1 милиона долара. Присъждането на Нобелова награда на Хан Ган представлява не само значимо признание за нейната творческа работа, но и важен момент за развитието на съвременната южнокорейска литература. Нейните произведения отразяват дълбоки философски и емоционални въпроси, които намират отклик в читатели от цял свят.

Университетите не са просто бизнес, а инвестиция в бъдещите поколения В съвременния свят на бързо развиващи се технологии и глобална конкуренция, ролята на университетите става все по-важна. Те не са просто образователни институции, а ключови двигатели на обществения прогрес, иновациите и икономическия растеж. Въпреки това, много университети по света, особено във Великобритания, се сблъскват с тежка финансова криза, която поставя под въпрос тяхното бъдеще и ролята им в обществото. Кризата във висшето образование Според доклад на списание Nature, много британски университети се приближават към финансов колапс. Високата инфлация, замразените такси за обучение и неотдавнашните промени в имиграционната политика са създали перфектна буря, която заплашва да потопи цели институции. Проблемът се корени в начина, по който се финансира висшето образование във Великобритания. За разлика от много други страни, където държавата директно финансира университетите, в Англия, Северна Ирландия и Уелс те разчитат предимно на приходи от такси за обучение. Това превръща университетите в своеобразни бизнес организации, а студентите - в клиенти. Неравномерно разпределение на проблема Не всички университети са еднакво засегнати от кризата. Старите, световноизвестни институции като членовете на Групата Ръсел, са в по-добра позиция благодарение на своята репутация и способността си да привличат международни студенти, които плащат по-високи такси. От друга страна, по-новите университети, които разчитат предимно на местни студенти, са изправени пред сериозни финансови затруднения. Много от тях са взели значителни заеми за подобряване на инфраструктурата си, за да останат конкурентоспособни. Последствията от евентуален фалит Фалитът на университет би бил катастрофа не само за образователната система, но и за цели региони. Много от застрашените институции са сред най-големите работодатели в своите градове и играят ключова роля в осигуряването на достъп до висше образование за студенти от първо поколение. Необходимост от промяна в подхода Досегашният подход на британското правителство, което третира университетите като обикновени бизнес организации, е крайно недалновиден. Това пренебрегва факта, че университетите организират голяма част от националните научни изследвания, които са субсидирани от държавата с разбирането, че те движат обществото напред и стимулират икономическия растеж. Изследване, поръчано от Universities UK, показва, че всеки 1 паунд публична инвестиция в университетите генерира 14 паунда икономическа полза. Следователно, няма логика научните изследвания да се третират като публична инвестиция, а висшето образование - като частен сектор. Много европейски страни, както и Китай, инвестират значителни средства във висшето образование паралелно с научните изследвания. В тези страни студентите плащат минимални или силно субсидирани такси, а правителствата осигуряват стипендии. Дори в САЩ, където образованието е сравнително скъпо, обществените университети получават директно финансиране от щатските правителства в допълнение към таксите за обучение. Университетите са много повече от бизнес организации Университетите са ключови институции за инвестиране в младите хора, развитие на независимост и способности, както и двигатели на иновации и икономически растеж. Бъдещето на висшето образование трябва да включва дългосрочни, стабилни публични инвестиции в университетите. Само така можем да гарантираме, че следващите поколения ще имат достъп до качествено образование и че обществото ни ще продължи да се развива и просперира. По материали от: https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S1059056022002076?via%3Dihub https://www.nature.com/articles/d41586-024-03109-7

Представете си, че сте на 18-19 години, завършващи гимназия, и стоите пред един от най-важните избори в живота си - къде да продължите образованието си. Към тази добре позната дилема сега се добавят и други фактори освен познатите досега. Това е един от изводите в новата тема на броя на "Капитал", която разказваме в подкаста "Гласът на Капитал". Разглеждаме как се променя изборът на българските студенти, кои са предпочитаните дестинации за учене в чужбина и защо, какви са предизвикателствата, както и как тенденциите се отразяват на компаниите, които търсят кадри. Например нарастващия интерес към менторските програми. В този епизод разговаряме по темата с журналистката Мери Иванова.