mnogoznaiko

Свещеното: другост и парадоксалност. Терминът религия произлиза от латинската дума religio – почитам, съблюдавам. Тя пък, от своя страна, идва от глагола religare – свързвам, т.е. етимологията на думата религия ни показва, че тя е връзка с нещо по-висше от човека. Важно е да се обърне внимание и на представката re, която ни показва, че в думата религия е вложена известна повторяемост, т.е. завръщане към нещо изначално, което хората са изгубили в даден момент. Дефинирането на това, какво е религия, зависи в най-голяма степен от избрания подход – дедуктивен във философията на религията и индуктивен в сравнителното религиознание – базиращ се на събран емпиричен материал. Най-общо казано, религията е отношение с някакви свръхестествени сили, основаващо се на определени вярвания и практики. Това отношение винаги носи със себе си и определен начин на живот, организиран около почитането и подчинението на въпросните свръхестетствени сили, и основаващ се на безпрекословна вяра в правилността му. Според американския антрополог Клифърд Гиърц религията е символична система, която позволява на хората да впишат преживяванията си в определен символичен ред, който изглежда дори по-реален от видимата реалност. Повечето световни религии разполагат със свои свещени текстове, в които се излагат правилата, които вярващите трябва да спазват и убежденията, които трябва да следват. Най-често се вярва, че тези текстове са написани от свръхестествените същества на дадената религия или пък от някакви духовни водачи, които са достигнали по-висша степен на духовно развитие от останалите вярващи. Друга характерна черта на религиите е и наличието на своеобразно духовенство или прослойка от населението, която осъществява мост между свръхсетивното и човешкото. Често религията е дефинирана чрез най-съществената функция, която дадена научна дисциплина отрежда в обществото или психиката: определението, което описва например религията като социална представа, идва от социолоията, а като несъзнавана реалност – от психоанализата. В това по принцип няма нищо лошо, само трябва ясно да осъзнаваме дисциплинарните граници на подобни дефиниции. Функционалните дефиниции позволяват да се разглеждат като „религиозни” и феномени, които не спадат към самата религиозна сфера: политика, спорт и пр. Те позволяват да се видят алтернативите на традиционните религии, какво и как е поело техните функции днес, кои други инстанции, символни и въображаеми конструкции заемат мястото на религиозните традиции, за да изпълнят определени социални функции. Други виждат функцията на религията като отговор на централните въпроси за страданието, за смисъла на живота пред лицето на смъртта. Тя утешава и обяснява, отхвърля смъртта като последна дума на човешкото съществуване и така осмисля живота и валидира социалните практики. За Леви-Строс религията е хуманизиране на естествените закони и антропоморфизиране на природата, върху която човек, след като я възприеме по „свой образ и подобие”, въздейства с магия и ритуали. Френският антрополог не се интересува от конкретното съдържание на религията, а от структурната логика на „дивото мислене”, от символичното организиране на умствените кате-гории, от бинарните опозиции и трансформации в митовете. Друга класическа дефиниция на религията е тази на антрополога Мелфърд Спиро: „религия има там, където има свръхестествени същества”. Тази дефиниция вече е от субстанциалистки тип. Субстанциалистките дефиниции са твърдения с определена претенция за истинност и обективна реалност, в които религиозното се отнася до трансцендентен референт. Те описват религиозното, като отхвърлят всичко, което не се отнася към една или друга форма на трансцендентност. Не всички религии обаче са свързани с тран-сцендентното: има религии без богове, а и много култури не правят разлика между природни и свръхестествени сили. Самите понятия трансцендентност, свръхестествено и пр. са проблематични и се нуждаят от изясняване. Ясно е, че подобни пределно широки дефиниции не вършат особена работа: няма стабилни отправни точки, религиозната терминология е неясна, самата религия губи собствените си очертания, а и автори като Маркс и Фройд могат да се представят като религиозни мислители, макар и те самите да са градили своите теории против религията. Но определенията не бива да са и прекалено ограничаващи: „вярата в Бог” например включва всички монотеистични религии, но изключва политеизма или религиите, където няма богове. Необходимо е, с една дума, дефиницията да съответства на предоставяния от всички съществуващи религии материал. Eдна по – стриктна дефиниция на религията е следната:Религията е съвкупността от чувства и действия, изрази, символи, знаци, отнасящи се до свръхсетивното, т.е. до различно равнище на реалност, с което се влиза във връзка чрез вярвания и практики, митове и ритуали. Думата „религия” се налага във всички европейски езици. Тя идва от гръцки език. Цицерон извежда значението от „регия” – събирам, препрочитам, съблюдавам. Религията е форма на зачитане, скрупула (от лат. Scrupula – камъче), тя е форма на въздържание. Религията не подлежи на всекидневна употреба. Големите религии трябва да се съблюдават стриктно, да се подемат съществуващите вече практики и традиции. Религия ≠ отказване. С термина supersticio (суеверие) се обозначава суетната, празна вяра. Суеверни са онези, които се молят без някакъв ред. От значение е дали ритуалът е изпълнен по верния начин. Суеверието излиза извън границите на социално – установеното. Суеверието вижда божеството като нещо враждебно, от което човек трябва да се предпази. За римляните и Цицерон религията е култ, отнася се към ритуала, към публичната страна, а не към съкровеното. Лактанций дава друга етимология, която е поета и от св. Августин. Според тази етимология ние сме свързани с Бога от връзката с богочестието. Тук е важна личната, вътрешната връзка на човек с неговия Бог. Религията в този смисъл се схваща като съдържаща се, присъстваща в сърцето, от значение е съкровеното. Можем да говорим и за религия на разделянето, на дистанцията между тукашния и отвъдния свят. Пример за такава религия е ислямът, където върховният бог Аллаь е напълно непознаваем, а „ширк” е най – големият грях за мюсюлманите – свързването между човека и Бога). Ако изведем от корена на думата религия „ре”, ще видим, че в нея се съдържа идеята за повторяемост, нещо, към което човек трябва да се завръща. Освен това е необходима трансгресия, построяване на мост, но не само физически, а е необходимо и да трансгресираш. Неслучайно папата е наречен понтифекс (т.е. мостостроител). Оттук се извеждат и трите аспекта на религията – дистанция, връзка, трансгресия. С настъпването на Просвешението и позитивизмът религия става понятие. Основният атрибут на всяка религия са нейните символи. Отношението към тях се изразява в ритуалните действия, които винаги са символно натоварени. По този начин, чрез масовите религиозни ритуали, религията свързва не само човека и божеството, но и създава здрави връзки между отделните индивиди, т.е. създава общност. Религията освобождава човека от мисълта за крайността на съществуването и го насочва към абсолютното, дава му сигурност и ведрост, надежда дори и в най-драматичните ситуации. Най-вероятно религията възниква почти едновременно с осъзнаването на преходността на битието. Постепенно хората разбират, че са смъртни и незнанието за това, какво се случва след смъртта, създава тревожност. Религията е израз именно на стремежа тази тревожност да бъде прeодоляна. Тя позволява да се даде смисъл на иначе необясними неща, насочва човека към абсолютното и го освобождава от тревожността, породена от преходността на битието. Обекти на религиозно възприятие първоначално стават най-необяснимите и най-близките до всекидневието явления, каквито са например природните стихии. Преди на хората да са известни научните обяснения за наводненията, пожарите, сушите и т.н., с които разполагаме днес, те са се опитвали да си ги обяснят и да им повлияят пряко чрез различни религиозни вярвания и практики. Такива ранни форми на религия са магията, тотемизмът, шаманизмът и пр. Постепенно се обособява и вярата в някакви свръхестествени, невидими за човека същества с неимоверна сила и власт – духове. Такъв тип религия е т. нар. анимизъм. Ритуалните действия се пренасочват, като целта вече не е пряко влияние на природните явления, а общуване с тези духове – те трябвало да бъдат привлечени на страната на хората, за да им помагат, или пък да бъдат омилостивени, в случай че вече са ядосани. Създават се цели митологии, свързани с тези духове, често наричани богове (пример – гръцката и римската митологии). Обособява се отделна прослойка от населението, занимаваща се с общуване с божествата, създава се система за жертвоприношения, а след това и специални сгради, в които те да бъдат извършвани (храмове). Постепенно религията се превръща в стожер на съществуващия социален ред, поддръжник на управляващата класа. Освен олицетворение на природните сили, боговете се превръщат и в пазители на морала и съдници на пристъпилите го. Постепенно силите на всички божества се пренасят в лицето на един, върховен бог – появява се най-разпространеният и до днес тип религия – монотеизмите, които постепенно се превръщат в наднационални религии, за разлика от съществуващите преди тях, отделни за почти всяка общност, религии. Наднационалните религии обединяват различни хора въз основа на вярата във върховния бог, независимо от тяхните етнически, езикови или политически принадлежности. И така, макар и да съществуват множество различни религии, функциите им са едни и същи. На първо място, да намаляват тревожността на хората от предстоящата смърт и от това, че глобалните неща в света не зависят от тях. Трагедията на смъртта се превръща в нещо не толкова ужасяващо. На второ място, да дават смисъл на живота им – въпрос, който тревожи всеки човек. Друга важна функция на религията е комуникативната и функция – да създава общност от хората, вярващи в една и съща религия. Някои религии имат и политическа функция – легитимират обществения ред – и не на последно място – религията има и разедниняваща функция – може да бъде използвана за създаване на конфликти и войни между хората, принадлежащи на различни религии. Основният метод, по който религиите постигат всички тези функции е чрез разделяне на света на „свещено” и „профанно”. Профанни са нещата, до които човек може да се докосне по всяко време, докато сакрални са забранените неща, нещата натоварени с някакви символни значения. Докосването до тях обикновено се случва само по време на специални ритуали. Свещеното винаги е отделеност от профанното – то изисква определено отношение, до него не може да се докосваш, когато си пожелаеш. Дрехите на свещеника символизират неговата отделеност от останалия, всекидневния свят. Свещеното винаги е в контакт с божественото. Важно е да споменем и разликата между свещено и свято – свещени са средствата, а святи са целите (например срещената война служи на свята цел; свещената книга служи за общуване със светия бог и т.н.).

. Оказва се, че снежинките имат тегло. Обикновената тежи около един милиграм. А голямата - около три милиграма. Големи снежинки с диаметър до 10 сантиметра са падали например в Москва на 30 април 1944 г. А най-голямата снежинка е наблюдавана през 1887 г. в американския щат Монтана. Диаметърът й е бил 38 см, а дебелината - 20 см, пише в. "Комсомолская правда". Милиарди снежинки, за които си мислим, че на практика нямат тегло, влияят дори на скоростта на въртене на Земята: леко я забавят. Само през летните месеци в северното полукълбо, когато със сняг са покрити едва 9 на сто от цялата повърхност на планетата, снежната покривка тежи 7400 милиарда тона. А в края на зимата в северното полукълбо масата на снега достига 13 500 милиарда тона. Според учените в един кубичен сантиметър сняг има 350 милиона снежинки, всяка от които е уникална. Снежинките растат. Те започват като шестоъгълен леден кристал и после разгръщат деликатни си лъчи с калейдоскопични форми. "Структурата и външният вид на кристалчетата зависят от това къде именно са паднали", твърди най-известният в света изследовател на снежинките, професорът по физика Кенет Либрехт от Калифорнийския технологичен институт. "Най-красивите и сложни по структура снежинки падат там, където климатът е по-суров - например в Аляска или в Източен Сибир. А в големите градове, където климатът е по-мек, структурата на снежните кристали е много по-проста. Вариантите обаче са много. И досега не са открити две еднакви снежинки", твърди той. Проф. Либрехт получава снежинки по изкуствен начин в лабораторията си и заснема природните. Той е създал специална камера с вграден микроскоп за "полеви" изследвания. За да се вижда добре структурата на снежинките на снимките, образците се осветяват по специален начин и самите снежинки се превръщат в сложни лещи. Снежинките трябва да се заснемат много бързо: когато падат от небето, спират да растат и почти веднага започват да губят ясните си очертания. "Не съществуват четири, пет или осмоъгълни снежинки - уверява професорът. - Като цяло те имат шестоъгълна форма. От гледна точка на кристалографията това е най-естествената форма за кристала. Макар да се срещат екземпляри с три и с 12 страни". Парадоксално, но е факт, че в света най-често са наблюдавани триъгълни снежинки. Проф. Либрехт се е заинтригувал от тази загадка. И решил да установи защо в природата има повече триъгълни снежинки. За целта той използвал специална "снежна машина" - камера, в която може да се контролира нарастването на снежинката. В резултат било установено, че "триъгълниците" просто са най-устойчиви. Никакви въздушни потоци, дори силни бури, не променят тяхната форма. Другите губят красотата си под напора на природните стихии, затова е много трудно да бъдат уловени. А снежинките с други форми са много. Според класификацията на Международната комисия по снега и леда всички ледени кристали са разделени на групи: дискове, игли, звезди, таралежи, колонки, перушинки, призми, неправилни форми. "Най-идеалните по форма снежинки могат да бъдат видени, когато пада слаб сняг и духа лек вятър, а температурите са много ниски - твърди проф. Либрехт. - Температурата влияе на модела на кристалите на леда. Например при минус 2 градуса по Целзий се получават плоски дискове. При минус пет градуса - иглообразни, а при минус 15 градуса големи красиви звездовидни снежинки като тези, които най-често са изобразени на коледните и новогодишните картички. При температура под минус 30 градуса по Целзий кристалите приличат на колони." Има и още една тайна, която професорът се опитва да разгадае. "При снежинките редът и хаосът съществуват заедно – обяснява Либрехт. - От физиката е известно, че в зависимост от условията на получаване твърдото тяло трябва да е или в кристално, или в аморфно състояние. Снежинките имат кристална решетка, в която атомите на кислорода са правилно подредени, образувайки правилни шестоъгълници, а атомите на водорода са разположени хаотично. Едва след това по някакъв вълшебен начин тези атоми се пренареждат така, че се получават истински произведения на изкуството". За тези шедьоври на природата в Япония е създаден единственият в света музей на снежинките. А самият проф. Либрехт е събрал уникална колекция с редки снежинки, които могат да се видят на сайта му SnowCrystals.com.

Официалните имена на четири нови елемента от периодичната таблица на Дмитрий Менделеев бяха обявени в сряда и един от тях ще увековечи името на руската столица. Международният съюз за теоретична и приложна химия (IUPAC) обсъжда предложенията в продължение на 5 месеца и реши да приеме предложенията за елементи под номера 113, 115, 117 и 118. Те вече ще се наричат: - нихоний (Nihonium със симвмол Nh и номер 113), - московий (Moscovium със символ Mc и номер 115), - тенесин (Tennessine със символ Ts и номер 117), - органесон (Oganesson със символ Og и номер 118). Предложението за московий бе мотивирано с това, че той е открит от учени от Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна в Подмосковието. С Русия е свързано и името на органесон, който е кръстен на академика от Руската академия на науките Юрий Оганесян, световно известен изследовател на свръхтежките елементи. Нихоният е кръстен на местното име на Япония (Нихон, или Страната на изгряващото слънце) по предложение на изследователския център RIKEN Nishina. Тенесинът идва от името на щата Тенеси, където са такива научни центрове като националната лаборатория на Министерството на енергетиката на САЩ в Оук Ридж, Университета "Вандербилт" и Университета на Тенеси в Ноксвил. От IUPAC обясняват, че традицията е имената да се дават според конкретно място, географски райони или учен. Предвид логиката за именуване в съответната група е добавено окончанието -ium за елементи 113 и 115, -ine за 117 и -on за 118. По време на обсъжданията за имената е имало и други предложения, включително подкрепени с петиции на хиляди симпатизанти, но принципът на IUPAC е, че право да са кръстници имат само откривателите. Източник: http://www.dnevnik.bg/tehnologii/2016/11/30/2874205_moskovii_e_imeto_na_noviia_115-i_element_v/

"Семейство Симпсън" предрекоха Тръмп-президент преди 16 години (видео) Фенове на "Семейство Симпсън" си направиха кухня като от сериала След като стана ясно, че популярният анимационен сериал "Семейство Симпсън" е предрекъл още преди 16 години, че Доналд Тръмп ще стане президент, се оказа, че това далеч не е първият случай, в който създателите на сериала са предричали бъдещето. Independent публикува още 11 случая, в които сериалът е предрекъл бъдещето - от създаването си през 1989 г. 11. Машини за гласуване, които променят вота - сезон 20, епизод 4 През 2008 г. "Семейство Симпсън" показа как Хоумър се опитва да гласува за Барак Обама на изборите, но машината променя неговия вот. 4 години по-късно в Пенсилвания са били принудени да премахнат машина за гласуване, след като постоянно променяла гласовете за Барак Обама с тези на опонента му Мит Ромни. 10. Създаването на кръстоска между домат и тютюн - сезон 11, епизод 5 През 1999 г. Хоумър използва атомна енергия, за да създаде хибрид между домат и тютюн - т.нар. Tomacco. Това вдъхновило фена на сериала Роб Бор да създаде свое собствено растение. През 2003 г. Бор успял да съедини корен от тютюн и стебло от домат и така създал Tomacco. Създателите на "Семейство Симпсън" били толкова впечатлени, че поканили при тях Бор и неговото семейство и опитали от плодовете на новото растение. 9. Епидемията от Ебола - сезон 9, епизод 3 Според някои "Семейство Симпсън" е предвидил епидемията от Ебола през 2014 г. 17 години преди да се случи. В епизод от 9 сезон на сериала Мардж предлага на болния Барт да прочете книгата "Любопитният Джордж и вирусът Ебола". Вирусът не е много разпространен през 90-те години на миналия век, но години по-късно беше сред основните теми в медиите в световен мащаб. Вирусът Ебола е открит през 1976 г. и макар че последната епидемия е най-мащабната досега, през 1995 г. става причина за смъртта на 254 души в Демократичната република Конфо, както и на 224 души в Уганда през 2000 г. 8. Откриването на Хигс бозона - сезон 8, епизод 1 В епизод от 1998 г. Хоумър Симпсън става откривател и е показан пред сложно уравнение, написано на черна дъска. Според Саймън Син, автор на книгата „Семейство Симпсън и математическите им тайни“, уравнението предрича масата на Хигс Бозона. Първо съществуването на елементарната частица е предречено през 1964 г. от професор Питър Хигс и още петима професори, но съществуването ѝ беше доказано едва през 2013 г. 7. Построяването на "The Shard" ("Стъклото") - сезон 6, епизод 19 В епизод от 1995 г. по време на пътуване на Лиса до Лондон, се появява небостъргач зад Тауър Бридж, който изглежда напълно като небостъргача "The Shard" - най-високият небостъргач в Европа, и дори се намира на точното място, където е построен небостъргачът. Строежът на "The Shard" започва през 2009 г., 14 години по-късно. 6. Библиотекари роботи - сезон 6, епизод 19 В същия епизод Лиса разбира, че библиотекарите са заменени с роботи. Повече от 20 години по-късно студенти от Университет Абъристуит построяват прототип на вървящ робот библиотекар, а учени в Сингапур са започнали тестването на собствени библиотекари роботи. 5. Скандалът с конското месо - сезон 5, епизод 19 През 1994 г. Дорис използва конско месо, за да направи обяд на учениците от Училище "Спрингфийлд". 9 години по-късно властите за безопасност на храните в Ирландия откриха конско ДНК в една трета от говеждите бъргъри в супермаркетите и готовите храни и свинско в 85% от тях. 4. Нападението от тигър на "Зигфрид и Рой" - сезон 5, епизод 10 Сериалът пародира шоуто "Зигфрид и Рой" в епизод от 1993 г. В епизода илюзионистите са нападнати от бял тигър по време на участие в казино. През 2003 г. Рой Хорн от "Зигфрид и Рой" е нападнат от бял тигър по време на живо изпълнение. Рой оцелява, но е тежко ранен по време на атаката. 3. Писмо от The Beatles - сезон 2, епизод 18 През 1991 г. епизод на "Семейство Симпсън" показва Ринго Стар да отговаря на писма на фенове, изпратени преди десетилетия. През септември 2013 г. двама фенове на The Beatles получават отговор на писмото си, което са изпратили преди 50 години, от Пол Маккартни. Писмото е изпратено до театър в Лондон, където бандата има участие, и е открито години по-късно от историк в разпродажба. През 2013 г. The One Show на BBC събира двамата фенове с писмото, като добавят и отговор от Маккартни. 2. Цензурирането на Давид на Микеланджело - сезон 2, епизод 9 Епизод от 1990 г. показва протест срещу показването на статуята на Давид на Микеланджело в местен музей, като наричат творбата неприлична заради голотата на Давид. Показаното в сериала се случва реално през юли 2016 г., когато руски активи гласуват за това дали да се облече копие на ренесансовата статуя, поставена в центъра на Санкт Петербург. 1. Триоката риба - сезон 2, епизод 4 В епизод от 1990 г. Барт хваща триока риба, наречена Блинки, в река до централа. Повече от десет години по-късно триока риба е открита в резервоар в Аржентина, захранван от атомна електроцентрала. Източник: http://offnews.bg/news/OFFTOPIC_18750/Oshte-11-sluchaia-v-koito-Semejstvo-Simpsan-predrekoha-badeshteto_639762.html?ref=recomend

За Августин светът е история. Времето за него не е теоретически, не е спекулативен обект. Човекът както и светът е творение на Бога, а именно времето е тяхната възможност за битие... Когато Августин открива въпроса за времето той застава против античното твърдение за кръговото движение на времето, космическата повторимост на даденостите (събитията). Той е против това събитията и лицата да се повтарят - самия ред на нещата - да, но не и безсмъртната душа да се стреми към мнимо блаженство, като се връща в старото си окаяно състояние. Според Августин само в човешката душа има настояще! Фундаменталната позиция на Августин е, че Бог присъства в съкровенността на човешката душа. "Изповеди" Какво е времето? - Ако някой не ме пита, зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная. XIV 17 По тази причина ми се струва, че времето не е нищо друго освен разтягане. Но разтягане на какво - не зная. И чудно ще е, ако не е разтягане на самата душа XXVI 33 В тебе, о души моя, меря времето. XXVII 36 Разбирай, за да вярваш; вярвай, за да разбираш. В питането за Бога познаваме произхода си, в питането за душата познаваме себе си...

НАСА публикува 4K видео, показващо Международната космическа станция отвътре. Ако искате да видите Земята от Космоса, ако искате да се разходите из тесните коридори на МКС, ако де чудите как изглежда единствената космическа станция с постоянно човешко присъствие, то НАСА е споделила 18-минутен клип в 4K резолюция. По време на "разходката ви" из Международната космическа станция ще може да знаете и къде се намирате, защото в десния край на клипа се вижда карта на станцията и вашето местоположение в нея. МКССн.: NASA МКС Сн.: Официална фейсбук страница МКС Сн.: NASA МКС Сн.: Официална фейсбук страница МКС Сн.: NASA МКС Сн.: NASA МКС Сн.: NASA МКС Сн.: NASA Източник: http://it.dir.bg/news/mx-Мejdunarodnata-Кosmiчeska-Сtantzia-24365627?nt=10

Ако обичате науката и искате да разберете как точно работи технологията за генна модификация CRISPR, то тези YouTube канали са перфектните за вас. Както знаете, в интернет може да откриете абсолютно всичко, но ако искате да обогатите общата си култура по един забавен и сравнително бърз начин, то някои YouTube канали могат да са изключително полезни и на практика са почти задължителни. Представяме ви част от нашите любими научни канали в YouTube, като предварително поясняваме - всички видеа в тях са на английски. Periodic Videos Ако сте мечтали за своя лаборатория, в която да провеждате различни експерименти, ако се чудите какви са свойствата на веществата или просто искате да видите как различните киселини се отразяват на... плътта - то това е вашият канал. Британският професор Мартин Полиакоф вече е направил над 500 клипчета, основната част, от които са посветени на различни химични съединения и 118-те елемента в Периодичната таблица. SciShow Това е канал, от който може да се информирате за богат набор от теми - защо се самозапалват новите смартфони, как работи сензорният дисплей, как функционира технологията за генно модифициране CRISPR, кои са буболечките с най-странни ритуали и... коя е най-добрата поза за акане. В каналът може да откриете над 1000 клипчета на най-различни теми, като шансът да намерите нещо интересно е голям. MinutePhysics Ако искате да разберете повече за странния свят на квантовата физика, чудите се какво ще стане, ако се прокопае дупка през Земята или искате да разберете защо е по-лесно да се напусне слънчевата система, отколкото да се изстреля ракета към слънцето - то MinutePhysics е вашият канал. Клипчетата са сбити и доста интересни. PBS Space Time Това е един от най-добрите канали, от които може да научите много за Космоса. Какво е Сфера на Дайсън и можем ли да я построим, саморепликиращите роботи ли са бъдещето на човешката цивилизация, как би могъл да изглежда живота на луната на Юпитер - Европа и как бихме могли да колонизираме Венера - това са част от въпросите, на които може да откриете отговора само за 5 минути. Vsauce Този канал смесва по-забавен начин налудничави въпроси, философия, квантова физика и много научни факти в едно. Каква е скоростта на тъмнината, какъв щеше да е животът на Земята, ако тя бе плоска и какво точно е случайността - в клипчетата на Vsauce има много интересни факти. С тези пет предложения приключваме първата част за най-интересните и добри научни канали в YouTube. Естествено, винаги имайте едно на ум, когато гледате клипчетата, защото някои от нещата обяснени в тях са доста "пипкави" или леко идеологизирани - като ГМО. Въпреки това, 99% от клипчетата в тези канали са наистина интересни, забавни и най-вече обогатяващи. Ще се радваме, ако и вие ни споделите вашите любими научни канали в YouTube. Източник: http://it.dir.bg/news.php?id=24160512

Преглед на оригинала Само след няколко дни, на 8 ноември, американците ще избират своя45-и президент. Горе-долу по същото време единственият руски самолетоносач "Адмирал Кузнецов" и неговата корабна група най-вероятно ще засипят с огън Алепо – последния голям град в Сирия, контролиран от противници на Башар Асад. На практика това ще е първата реална бойна операция на флагмана на руския боен флот. Ще е и нагледна демонстрация, че въоръжените сили на Руската федерация също могат да "проектират сила" по море на хиляди километри от своята територия по подобие на държави като САЩ и Франция, които не само притежават самолетоносачи, но и са ги използвали в истински бойни мисии. "Адмирал Кузнецов" е може би най-ценното наследство от военноморския флот на СССР. Той е първият и единствен истински руски самолетоносач (или тежък авионосен крайцер), реално пуснат на вода през 1985 г. в корабостроителницата в Миколаев, днешна Украйна. Неговият брат близнак - корабът "Варяг", никога не е завършен. Корпусът му е продаден на Китай, който успява да го дооборудва и така създава своя първи самолетоносач "Лиаонинг". Преди "Адмирал Кузнецов" Русия конструира още четири по-леки авионосни крайцера клас "Киров", които обаче носят само по 12 изтребителя с вертикално излитане Як-38, които са съветския еквивалент на британските самолети Harrier. Единият от руските авионосни крайцери клас "Киров" на име "Баку" пък е продаден на Индия, като е преустроен в истински самолетоносач и прекръстен на "Викрамадитя". Ако бъде сравнен със своите американски събратя от типа "Нимиц", настоящият флагман на руския боен флот "Адмирал Кузнецов" минава за самолетоносач среден клас и съответно може да носи приблизително два пъти по-малко самолети – около 40 на брой. Освен това корабът се задвижва не от атомен, а от дизелово-турбинни двигатели, изпускащи характерния гъст черен пушек, който го съпровожда и провокира шеги в социалните мрежи. Липсата на ядрено задвижване е една от причините той да не може да действа самостоятелно без презареждане повече от 45 дни. Затова и настоящата руска бойна флотилия, пътуваща към бреговете на Сирия, е ескортирана от три танкера, предназначени за евентуално транспортиране на гориво от руските пристанища по крайбрежието на Черно море. Източник: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2016/11/04/2856036_nai-cennata_relikva_na_chervenata_armiia_infografika/

Предстои кацане на Марс! Само след няколко часа - от 16 до 18:15 българско време, роувърът "Скипарели", част от мисията "ЕxoMars" на Европейската космическа агенция, ще кацне на Червената планета. Нека му стискаме палци! Гледайте кацането наживо оттук: http://livestream.com/ESA/marsarrival?t=1476446954

На скоро ми трябваше да си отключа катинар, на който му бях загубил ключа и се оказа, че в интернет е пълно с подобни видеа и реших да споделя някой с тях. Надявам се темата да не се използва за незаконни дейности, а само в помощ на тези, които са попаднали в затруднение, като мен.

Има голяма логика, долу горе като нашето тяло. Ако го подлагаме на физически натоварвания, то се калява и става по-здраво, за да издържи на натоварванията. Без никакво натоварване линее и боледува

Въпреки тежкият инцидент с избухване на ракета преди няколко седмици, американската частна компания SpaceX представи във вторник проекта си за междупланетен кораб, с който хора да достигнат до Марс и да колонизират Червената планета. Представянето на плана направи главният изпълнителен директор Илон Мъск на международна конференция по астронавтика в Гудалахара, Мексико. Целият комплекс е по-голям от най-мощната ракета, която САЩ са създавали – Saturn V, с която хора достигнаха Луната. На стартовата площадка той ще се извисява на 122 метра, ще има 3.5 пъти по-голяма маса, 3.6 пъти по-голяма тяга при старта и всичко ще бъде за многократна употреба. Идеята е резервоарите да могат да се зареждат в орбита, а на Марс да се произвежда гориво за обратното пътуване. Без зареждане в орбита ще е нужна 5-10 пъти по-голяма ракета и повече разходи. Без създаването на гориво на Червената планета при старта от Земята ще трябва да се изстреля до 5 пъти повече маса. Преглед на оригинала Космическият апарат, с който хората ще пътуват и ще се спуснат на Марс, ще се захранва по пътя със соларни панели с мощност 200 киловата. Той ще е висок почти 50 метра, ще има диаметър 17 метра и ще пренася до 450 тона. Далечната цел е да се постигне пренос до 100 души на кораб. Преглед на оригинала През 2014г. SpaceX нае за 20 години площадката в Космическия център "Кенеди", от която навремето потеглиха много от мисиите Apollo. Днес Мъск показа, че според отдалечеността на Марс от Земята пътуването ще отнема средно 115 дни. Най-кратко би било то през 2035г. (80 дни) и най-продължително през 2027г. (150 дни). В следващите 5-6 години ще се затвори "прозорецът" за по-кратки пътувания, като през 2020г. Те биха отнели 90 дни, но от 2022г. срокът се увеличава с още месец. Преглед на оригинала Що се отнася до разходите, Мъск обясни, че ако се следва моделът на национална политика и бюджетни програми, днес изпращането на човек до Марс би струвало около 10 млрд. долара на астронавт. За да колонизираме планетата, цената трябва да падне до тази на средна къща в САЩ., т.е. около 200 000 долара. За да илюстрира, че с кораб за многократна употреба може цената да се намали с 5 милиона процента, той използва пътуване с Boeing 737. Една такава машина струва 90 милиона долара и поема 180 души. Ако се изпозваше само за един полет от Лос Анжелис до Лас Вегас, той щеше да излезе по 500 000 долара на човек. Но понеже самолетът извършва много полети, в момета може да се намерят билети по 43 долара заедно с таксите и данъците, а горивото излиза по 10 долара. За да започне реализирането на тази мечта, трябва да се създаде по-масово желание на множество хора, достатъчно търсене и нагласа на обществото, че това наистина може да стане достъпно, както самолетните полети до почти всяка точка на Земята. Първият полет, обаче, ще е много рисково начинание и определено няма да е пътуване, на което да вземете деца, добави той. Общо взето става дума за ситуация, в която ще сте изправени пред въпроса "Готов ли си да умреш?". Цялата презентация и сесията с въпроси и отговори можете да видите тук (до 21 минута има пауза): Източник: http://www.dnevnik.bg/tehnologii/2016/09/27/2833884_musk_pokaza_koraba_s_koito_spacex_planira_da/

Бронзови фолиси, датиращи от края на ІІІ или началото на ІV в., са намерени сред руините на замък в Окинава Площад СЛАВЕЙКОВ Търговията на Окинава с Китай и цяла Югоизточна Азия процъфтява в периода между епохата Хейан и гражданските войни от ХVІ в., така че откриването на тези монети най-вероятно свидетелства за дългия живот на отсечения паричен знак, преминавал от ръка на ръка поколения наред. Монети, отсечени в Римската империя по времето на Константин Велики, са извадени на бял свят по време на разкопки в замък в префектура Окинава. Това е първият случай на откриване на римски находки в Япония, пише „Джапан Таймс“. Разпространението на предмети от Далечния Изток към класическия средиземноморски свят и на гръко-римски находки към Индия и Китай не е напълно изненадващо: находки от елинистическите царства в съвременен Афганистан, Пакистан и Индия са достигнали Китай още в древността, а маршрутът на китайската коприна до пазарите на Средиземноморието е познат от векове и е относително подробно описан. Никога до днес обаче римски монети не са намирани на японска територия. Образователната комисия в град Урума, Окинава, твърди, че четирите бронзови монети, датиращи от епохата на Константин Велики, са открити в останките на замъка Кацурен, обитаван от ХІІ до ХV в., което изключва възможността монетите да са донесени в страната от португалски или холандски търговци в периода на Великите географски открития. Търговията на Окинава с Китай и цяла Югоизточна Азия процъфтява в периода между епохата Хейан и гражданските войни от ХVІ в., така че откриването на тези монети най-вероятно свидетелства за дългия живот на отсечения паричен знак, преминавал от ръка на ръка поколения наред. Между дванадесетото и петнадесетото столетие, когато най-вероятно са стигнали Япония, четирите големи бронзови фолиса трябва да са били минимум осемстотингодишни, така че предположенията за пряк контакт между средновековна Япония и западния свят биха били неубедителни. Монетите са в лошо състояние, но легендата с титлите на императора се чете. На аверса личи и фигурата на воин с копие в ръка – геният на императора или образът на Непобедимото слънце, синкретично божество, символизиращо мощта на владетеля и на империята. Любопитно е, че на място е открита и османска монета от ХVІІ в. Ако Кацурен е продължил да функционира като търговски център и след края на укрепения замък през ХV столетие, това може да промени историята на попадането и на римските монети в Окинава. От ХVІ в. португалци и холандци поддържат търговски контакти с Япония, а това е и периодът, когато османският флот се включва в географските открития из Индийския океан, така че са възможни няколко „сценария” за попадането на вече древните римски монети в далечните източни острови. През 2000 г. замъкът Кацурен е регистриран в списъка на Световното културно наследство. Той е част и от културните паметници, свързани с древното островно царство Рюкю – независима държава, просъществувала през част от Средновековието извън пряката власт на императорите и шогуните на Япония. Монетите ще бъдат изложени в историческия музей „Йонугасуку” в град Урума, централна Окинава, до 25 ноември.

Периодът между 476 г. падането на Западната римска империя и 800 г. основаването на Свещената римска империя от Карл Велики е наречен Тъмни векове за Римската империя. Това обаче е неточно, тъй като се отнася само за една малка нейна част – Галия, където действително се наблюдава упадък. Погледнато по-общо обаче, т. нар. Тъмни векове са период на възход за Източната римска империя – просто центърът на империята се е изместил. Периодът между 476 и 800 г. не може да бъде наречен нито край на Античността, нито начало на Средновековието, защото той е по малко и от двете – да, средновековието започва в Запда, но Античността продължава с пълна сила в Изтока. Според мен край на Средновековието е откриването на Новия сват.

Образователният проект през Възраждането. Преход от религиозно към светско образование. Институционално развитие и етапи. Учебникарска литература. Учителят в социалната структура на обществото. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. В нея настъпват необратими обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Процестите, протекли по време на Възраждането до голяма степен са следствие и на реформите, подети в Османската империя. Българският елит успява в максимална степен да се възползва от законовите промени в Османската империя. В края на 17в. Османската империя престава да разширява своите територии. През 1699г. е подписан Карловатския мирен договор, който се явява повратен момент в Европейската история – Европа вече е променена и гледа на Османската империя като на необятен пазар. Това прави възможно включването в стопанския живот на отделни прослойки от християнския свят. Тези процеси обуславят началото на градеж на нов тип социална тъкан. Появява се групата на едрите търговци – хора, замогнали се икономически. В същото време самата империя се опитва да модернизира икономиката си. Започва откупуването на правото да събираш данъци като по този начин се увеличават забогателите хора. Последните са основна предпоставка за съставяне на елити. Те по една или друга причина осъществяват контактите си с външния свят. Макар и неуки тези хора стигат до идеята, че техните наследници трябва да имат подготовка, базисни умения, знания, които да им позволят да осъществяват подобни контакти с външния свят. Така постепенно се достига до идеята за нуждата от образование. Елитите са тези, които задават парадигмата на цялата общност, което е много далеч от западноевропейския модел. С модернизирането на занаятчийската сфера в османската империя и включването на българския елит в икономическата сфера започва едно ново социално развитие, което превръща българското общество в европейски тип общество. Това са хората, които започват да инвестират в образование, възстановяване на храмове. Тези хора постепенно добиват самочувствие и са уважавани ори от османските власти. Доказателство за това е, че в началото на 19 век османската държава дава големи права на самоорганизация на българите. Империята вижда в тях вече не поданик, а достоен съюзник. От началото на 18 в. започват да се усещат нови потребности от образование. Те са предизвикани преди всичко от нуждите на появяващите се за обществен живот буржоазни сили, от започналите промени в стопанското и духовно развитие на Османската империя, от връзките на българските земи с Европа. За духовното пробуждане важна роля играе появата на националното съзнание. Силен подтик към просвета и образование дават ренесансовите и просвещенските идеи. Интересът към образованието е предизвикан и от влиянието на гръцката просвета, която през 18 в. извършва прехода към светското образование. Неотменима част от този сложен и дълъг процес представлява образователният проект и движението за новобългарска просвета и култура. В условията на османско владичество българската книжовна традиция се е запазила благодарение на манастирите и килийните училища. Макар че давали само най-елементарни, религиозни познания, в първите няколко века на османското владичество килийните училища подготвяли грамотни по старобългарски език българи, някои от които ставали свещеници или учители в същите тези училища. Обучението в тях се осъществявало по богослужебни книги и с крайно опростена организация – то не било съобразено с възрастовите особености на учениците – те не се разделяли на отделения, а учителят преподавал индивидуално на всеки ученик. Още през XVIII век обаче започват да се появяват нови обществени нужди – обществото вече имало нужда от по-задълбочени познания, които килийните училища не можели да му дадат. Постепенно нараствал броят и на младите българи, които получили по-високо образование в учебни заведения извън българските земи. Така около 1800 г. бил достигнат апогеят в развитието на килийното образование, което скоро след това започнало да запада, поради очевидно консервативния си характер. Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, което да съответства на Европейското просвещение. Началото на XIX в. е и времето, когато в университетите на Европа се появили и първите български студенти, които след завършване на образованието си започнали да играят важна роля в културния, политическия и социалния живот на българското общество. Именно те били носителите на просвещенските идеи по българските земи. И така, тъй като килийните училища вече не отговаряли на нарасналите изисквания, занаятчиите и търговците били принудени да дадат децата си в чужди училища, най-много от които били гръцките. Те отговаряли в по-голяма степен на назрелите нужди на българското общество, отколкото наличните килийни училища. Заплахата от елинизиране обаче (за която говори и самият Паисий Хилендарски) наложила някои от тях да се трансформират в елино-български. Именно тези училища бележат прехода от старото религиозно към светско образование. В тях, наред с гръцки език, било въведено и изучаването на църковнославянски и новобългарски език, а също и френски, турски и други езици. Този модел на просвета обаче бързо изчерпал своите възможности за развитие, загубил значението си и бил заменен с новобългарското взаимно училище. Пръв изразител на идеята за създаване на светско българско училище, което да е основано на взаимоучителния метод, бил д-р Петър Берон. Именно той успял да изгради принципите на новата учебна система, съответстваща на духовните потребности на възрожденското българско общество. Тя се състояла в това, един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца, което компенсирало липсата на достатъчен брой подготвени учители. Петър Берон издал и първия учебник за българските училища – т. нар. Рибен буквар. Идеите на Петър Берон били доразвити от Васил Априлов, който казал, че има нужда от изграждането на едно централно училище, където новият метод да бъде въведен и да бъдат подготвени учители, които да разпространяват новобългарската просвета. Априлов, заедно с други патриоти, събрал средства и през 1835 г. било открито Габровското взаимно училище (днешната Априлова гимназия) – първото светско модерно българско училище, основано на взаимоучителния метод. За пръв учител и директор в него бил назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски. Само след 4 години взаимни училища по същия модел били открити и в други населени места. Малко по-късно била усетена и нуждата от развитие и на девическо образование и през 1840 г. в Плевен е открито и първото новобългарско девическо училище. Взаимните училища постепенно прераснали в класни училища (аналог на днешния V до VIII клас). Първото самостоятелно класно училище било открито в Копривщица през 1846 г. През 1850 г. пък е открито прочутото Пловдивско класно училище, наречено на светите братя Кирил и Методий. В него малко по-късно започнал да се чества празникът на светите братя, който се превърнал в първия истински национален празник на българите още в епохата на Възраждането. С изграждането и развитието на просветната мрежа в българските земи започнало да се развива и издаването на учебници. Появили се значителен брой учебници по български език, история, математика, география и др. След Рибния Буквар на П. Берон може би най-известният сред тях бил „Болгарска граматика” на Неофит Рилски. Други популярни заглавия са: „Аритметическое руководство”, „Математическа география”, „История на славянобългарския народ”, „Царственик” и много други. И така, през първата половина на XIX век били положени основите на мрежата от новобългарски (взаимоучителни и класни) училища, чрез които се осъществил преходът от средновековно, религиозно към светско и национално по характер образование. В новобългарските училища се формирала многобройна интелигенция, която, за разлика средновековната, била светска по характер. Именно нейните представители и оглавили националноосвободителното движение. След Кримската война се създали още по-благоприятни условия за развитието на новобългарската просвета и нейното проникване дори и в най-отдалечените части на българските земи. Тази тенденция била продиктувана от прочутия Хатихумаюн и нарасналите икономически възможности на българите. В страната се изгражда изключително гъста мрежа от класни и взаимни училища, в които проникват и нови методи на преподаване. Отворени са и няколко гимназии и специални училища. Априловото училище в Габрово прераснало в гимназия. В навечерието на Освобождението дори се коментирала идеята за откриване на български университет, но тя така и не се реализирала. Поради тази причина българската интелигенция получавала висшето си образование в чужбина – най-голямата част в Русия, но и във Франция, Германия, Австрия, Чехия, Англия и др. По този начин в българската култура навлизат постиженията на различни чужди школи, което стимулира бързия напредък. Решаваща роля за подема на образователния проект през Възраждането несъмнено изиграва и ролята на учителя. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация. Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 година. Неговата „История славянобългарска” се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Чрез своя труд Паисий Хилендарски утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност. Най-виден продължител на Паисиевото дело бил Софроний Врачански. Повлиян от неговите идеи, той съставя първия препис на „История Славяноболгарская” през 1765 г., като по-късно прави още един. Под влияние на нейните идеи и будната котелска среда Софроний се обрича на просветата и цели 20 години учи котелските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители. Друг именит поддръжник на просветния подем през Възраждането е Неофит Рилски. Той е съставил първата българска граматика, речник на българския език, христоматия по литература. Тя се ползва като учебник в почти всички български училища през 30-те години на ХІХ в. По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите. Неофит Рилски дава насоките за замяна на старите училища с нови светски модерни учебни заведения, за изхвърлянето на богослужебните книги от учебния процес и употребата на специално подготвени учебници и помагала и доказва необходимостта от установяване на българския език като основен в учебния процес. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация. Фигурата на учителя е образът на балканската интелигенция. Попът е традиционна фигура, представител на религиозната идентичност, кметът е представител, старейшина на традиционната местана общност. Тук се намира и фигурата на учителя - слабо заплатен и неговото съществуване се лута между книгата, нивата, лозето. Затова не може да се приравнява към европейския интелектуалец. Това са хора, които принадлежат на традицията, но започват да се занимават и с други дела. Социалното разслоение на бг общество обозначава само условно буржоазия и интелигенция, но не и в този им вид, заложен от западно европейските обшества.

Балканските войни и Първата световна война бележат най-драматичния период в новата българска история. Само за няколко години България се издига до зенита на своята сила и слава и рухва, смазана от неудовлетвореност, притисната от съседите и изолирана от света. Поражението във войните е въвеждащ мотив в измеренията на следвоенната действителност – жертвите по бойните полета, териториалните загуби, стопанската разруха, крахът на националните идеали са базови основания в описанието на политическата и духовната криза след края им. Поражението, проблемът за вината и отговорността пред него предпоставят изцяло мисленето за историята на България от междувоенната епоха. „Световната война” остава в развитието на историята като черна звезда на разруха и смърт и същевременно като предвестие на един нов свят. Тя идва, за да разруши и създаде, да убие и да роди. В довоенния период българското общество е предимно предмодерно, въпреки започналата вече модернизация. Войните са първата ситуация в модерната българска култура, произвеждаща „масов човек” и в този смисъл те могат да бъдат разглеждани като ситуация на екстремен завършек на ранната българска модернизация, в която огромни човешки маси преодоляват традиционната си изолираност и се свързват. Именно във военната ситуация българите за пръв път след Освобождението усещат силата на това нещо да се прави „заедно”, българите за пръв път отново стават общност с общи цели и идеали. От днешна гледна точка се вижда, че понятията „крах на националните идеали” и „Национална катастрофа” могат да бъдат отнeсени само към началото на разглеждания период След това те имат градивна функция, поставят нови хоризонти пред българското общество. Преживяването на „кризата” след Първата световна война радикализира мисленето и изразяването на българите изключително чрез тяхното етническо име. В тази ситуация българската културна идентичност се превръща в проблемна област. Преживяването на следвоенния свят като преходно и кризисно време събужда спомен за „родното” като нещо непреходно и изначално. В опитите българската идентичност да бъде дефинирана се подбират главно черти от ретроспективни образи на „българското”, които биват притовопоставяни на съвременния, недостоен образ. Либералното довоенно минало е разглеждано преди всичко като причина за настъпилия крах на идеалите и се търси разрез с него. Следвоенните общественици се стремят всячески да се разграничат от довоенните либерални идеи. Т. нар. „модерност” е силно критикувана, а фашистките, националсоциалистическите и консервативно-революционните идеи се радват на висока популярност. Кризата на либералните ценности кристализира в различни концепции за „българското”, „кръвта”, „земята”. Започва търсенето на „същинската” идентичност на българите. Нацията започва да се мисли като „нова общност”, чиято задача е да преодолее настъпилата следвоенна криза. Ражда се идеята за „ново национално Възраждане”. „Българското светло бъдеще” става утопична визия, светъл антилиберален идеал. Появява се и идеята за новия – прероден и очовечен българин. Найден Шейтанов нарича новия българин „великобългарин”. „Българското” добива статут на протестиращо понятие срещу либералния ред. Старото трябва да победи новото, за да може този идеал да бъде постигнат. Новият българин трябва да бъде култивиран чрез възпитание и държавно управление. Очакваната нова епоха на българско величие са основани през миналите възходи на България – Симеоновият златен век и епохата на Иван Асен II. Изключително популярна става идеята за нацията като висш идеал, в чието име си заслужава да се жертва личният интерес. Ясна е също и нуждата от сплотеност и единство, основаващи се на самосъзнание за принадлежност към нацията. Народът трябва да бъде зачитан от своята държава, да я счита за своя и да е привързан към нея. В лицето на своята национална държава всеки гражданин трябва да вижда достоен и предан защитник на своите интереси и нужди. За тази цел е необходимо повишаване на националното сaмосъзнание и изграждане на дух на сплотеност. Предвоенната подражателска на европейските идеи епоха се приема като предпоставка за националните катастрофи, настъпилата криза и нейните последствия. Предвоенната европеизация е сравнена със средновековната византизация като нещо пагубно за българското общество. Отвореността на българското общество за чуждото е сравнявана с престъпление. Селото е издигнато до идеал, определящ българската самобитна култура и същност. Либералните институции са небългарски, чужди, източник на зло. Разгръща се също и дебат около „българската раса”. Българите са подканяни да се освободят от комплексите за малоценност, които придобиват, сравнявайки се с европейците. Принадлежността към славянските народи е изтъквана като мотив за национална гордост и самочувствие, поради свързаността и с Русия, която винаги се е противопоставяла на Европа и европейското до известна степен. Но Октомврийската революция пък ограничава изключително популярното в предвоенния период русофилство. В крайна сметка на преден план се издига прабългарската принадлежност на българския народ, като нещо, което е нито славянско, нито европейско. Именно тук се търси уникалността, самобитността и неповторимостта на българската нация. Националните идеали вече се защитават не чрез държавните институции, а чрез духовните предели на нацията. Причина за това са териториалните загуби и военните неуспехи на България, които довели до неверие и скептицизъм към физическите измерения и сили на държавата. Ценностите започват да се търсят и защитават чрез културата. Макар че българите не успяват да разширят пространствените си граници, те се заемат да разширят духовните. За тази цел се появява и идеята за българската народопсихология, т.е. българският непреходен „дух”, характерни черти, „духа на нацията”. Прокарва се идеята, че именно тези непреходни позитивни черти на всички българи довеждат до Освобождението след петвековното турско иго. Гео Милев приравнява националното чувство с половото чувство, като казва, че без национално чувство човекът не е човек, а жител на планетата Марс, така както без полово чувство е кретен. Родното се преживява като антитеза на кризата. То е приравнено с естетическото. Дефинира се нов, национален, изконно български творчески стил. Възражда се интересът към творчеството на Паисий, Раковски, Левски, народните будители. Всичко ново е фалшиво. В началото на 20-те години се заражда движението „Родно изкуство”, стремящо се да изрази родното и българското в изобразителното изкуство. Творците се насочват към изобразяване на родната земя и бит в целия и блясък. Един от най-ярките представители на това движение е Владимир Димитров – Майстора. Първоначално той рисува портрети и пейзажи, а след това започва да изобразява участието на българите в Балканската и Първата световна война. Министерството на народното просвещение толерира родното изкуство, създавайки през 1922 г. със закон конкурси именно за „родно изкуство”. Постепенно идеята за „родно изкуство” обхваща всички изкуства, като стремежът е да се открие и изведе на преден план българският национален стил във всичките му проявления. Войните са изпитание за националното самочувствие. По време на войните „интелигент” и „прост селянин” [1] се изравняват – споделят храната си, болките си, носталгията по родното място. След стъписването от погрома и хаоса, след отчаянието и безверието индивидуалното съзнание преминава в здравата опора на колективното съзнание, което стъпва върху нещо здраво и стабилно – това е именно всичко „първично” и „просто” – „вън от изкуствените, стерилни условности на цивилизацията”.[2] Появява се необходимост да се издигнат нови човешки идеали, излезли от виталността и ирационалността – вярата, вечната истина, вечното добро и вечната истина. · Тенденцията „завръщане към първичното” Защо се появява тенденцията за „родно изкуство” при българското изкуство? Дали тя е повлияна от някои европейски течения ( например немското Heimankunst – тенденция в новата немска култура , която оказва съществено влияние върху следвоенния ни духовен и културен живот[3]), или са разклатени устоите на индивидуалната душевност, на която вече не са достатъчни модерните течения, а има нужда да се върне назад към първичната си природа, за да подсигури здравината на ценностите си? „...Най-типичен израз днес на жаждата да намери отново изгубената си непосредственост е възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората в себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнала уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. Оттук и любопитстващата любов към примитива”.[4] За много критици и творци връщането към първичното представлява „национален изгрев”[5]. Стремежът към примитива се изразява всъщност в едно връщане към праначалата на българската пластична традиция, в осъзнато и целенасочено усилие да се стигне до корените на българския творчески дух. [6] Завръщането към примитивното всъщност значи завръщане към специфично българското – в социален и културно-исторически аспект. “Родното” и „първичното” през 20-те години много силно се пропиват във всички сфери на културния живот на българското общество и подбуждат силно въодушевление. Интересът към нашето е първият признак на нашето национално съзнание и на начало на действителното българско оригинално творчество според Борис Тричков: „След епохата на подражателство, когато чуждото у нас бе господар и култ, когато като същински деца започнахме да грабим с пълни шепи евтините безделици на европейската култура, фалшивата й бижутерия, сега навлизаме в период на завръщане към родното, на едно истинско откриване на България.”[7] Според някои изкуствоведи проблемът на “родното” битува в сюжета. “Българското изкуство от 20-те години е пълно с овчари и невести, гъдулари и орачи, селяни и селянки, видени в труд, в тъга и в празник. Те са изобразени не в битовата баналност, а извисени и опоетизирани като в свещенодействие – символи на българския дух.” [8] Това “родно” е търсене на корена в легендата, приказката, народната песен, носията. “Лайтмотив в пейзажната живопис от онова време са манастири и църкви, български старини. Паралелно с историческата ни наука изобразителното изкуство открива за себе си този богат на внушения и образен подтекст материал. Миналото подхранва изкуството и с други образи – на ханове и князе, на светци и народни будители.”[9] Но обръщането към този вид сюжети спонтанно ли е или е плод на съзнателно насочване? Съществува и още една възможност. Политическото насочване, естествено. В България социалнополитически и културно-психологически идеи, поставящи земята, селското стопанство и селянина в центъра на своето внимание и възлагащи му историческа стабилност и да укрепи разколебаните от нови тенденции в следосвобожденския ни живот нравствени добродетели на българина, започват да навлизат още в началото на XX век. Създаването на Българския земеделски съюз като организация на селяните, нейното все по-нарастващо участие в обществено- политическата ни действителност несъмнено според Димитър Аврамов оказва влияние за формирането на една социална психология, според която селото, селянинът, земеделският поминък са единствени източници на ново народностно възраждане. [10] Случайно или не точно по времето на Земеделското управление (1919 -1923) се изявяват първите симптоми на осъзнато възвръщане към родното в националната ни култура и изкуство. Тогава се създава и дружеството „Родно изкуство” (1919). Но наистина ли е свързана тенденцията за завръщане към родното с политическа платформа и идеология? [1] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [2] Пак там. [3] Пак там. [4] Сирак Скитник, Тайната на примитива. Сп. Златорог, 1923, год. IV, кн. 1, В: Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [5] По едноименната статия на Борис Тричков, която ще бъде упомената по-долу. [6] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [7] Тричков, Б. Пред истински национален изгрев. , сп. Златорог, 1920, год. I, кн. 10. В: Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [8] Маринска, Р. 20-те години в българското изобразително изкуство, изд. Отворено общество, С., 1996. [9] Пак там. [10] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

Най-големите издатели на аудиокниги в света – Librivox.org (с над 7000 аудио книги), защото независимо дали четем или слушаме или някой друг ни чете, ползата е, че се запознаваме с нови произведения. Платформата Либривокс предоставя на разположение на своите ползватели достъп до аудиокниги. Аудиокнигите представляват записи в дигитален формат на дадена книга, прочетена от разказвач на съответния език. Аудиокнигите, качени на сайта на Либривокс, могат да бъдат свалени безплатно на компютър, iPods, мобилен телефон или дори да бъдат записани на CD, флашка и други преносими устройства. Каталогът предоставя възможност за търсене по: - Автор - Заглавие - Жанр - Език Свалянето на аудиокниги не изисква регистрация и отнема броени минути. Времето, за което се сваля, зависи от ефективността на вашия интернет доставчик, но обикновено е около 1 минута за всеки 10MB. Да предположим, че докато чистиш в неделя следобяд стаята си....или пък приготвяш някакъв сладкиш, гладиш или просто си лежиш на дивана в хола, ти се слушат „Приключенията на Хъкълбери Фин”. Всичко, което трябва да направиш е да : 1) посетиш сайта: https://librivox.org/ 2) да кликнеш на полето „Каталог” 3) И в полето за търсене да напишеш желаната от теб книга за слушане, която в нашия случай хипотетично е : The Adventures of Huckleberry Finn 4) Натиси върху ботона „download” и книгата за броени минути ще бъде свалена на твоя конмпютър – след това може да бъде преслушвана толкова пъти, колкото ти се иска и да бъде споделяна с твои приятели – по скайп, имейл и др. Аудиокнигите в LibriVox са прочетени и записани от доброволци от цял свят. Може би и ти искаш да станеш доброволец и да записваш книги докато четеш? Хайде избери заглавие, което не е записвано до този момент и обогати базата с книги на Либривокс. Това, което е важно да знаеш е, че могат да бъдат качвани аудио записи само на книги, които не са обект на авторско право. Това, което прави един аудиозапис легален за безплатно разпространение в Интернет е книгата да е публикувана преди 1923 година. На практика, качвайки твой запис на книга, която записваш докато четеш на глас означава, че я даряваш в публичното пространсто. На платформата могат да бъдат качвани аудиозаписи на всички езици. На български в момента има само 2 записа, така че приносът ти на родния ни език ще бъде наистина значим – не само за тези, които желаят да познават повече произведения без да ги четат, но и за хора със зрителни проблеми. За да си готов да станеш доброволец към Librivox ти не се нуждаеш от специални умения или предишен опит като доброволец, нито пък трябва да се явиш на прослишване или да изпратиш някакви твои записи, за да бъдеш одобрен. Всичко, от което се нуждаеш е желание за това добро дело, твоят глас и някой свободен софтуеър за записи, компютър или пък смартфон или дори евтин микрофон. Ако имаш каквито и да е въпроси по отношение на записването и споделянето на аудиокниги, можеш да ги зададеш във форума на Либривокс. Подробно описание на това как работи всичко по отношение на аудиозаписите, можеш да намериш в документа тук: Източник: http://www.wishbox.org/blog/view/222#sthash.7evOu2Qu.dpuf

Срещал съм какви ли не означения и имена на различни видове роднински връзки, имам роднини от източна България и от западна и като цяло имат много различни "имена" за всичките си роднини. (Вакарелски, 1974, 531; Георгиева, 1981, 233)." Н. Колев Нека тук се опитаме да съберем колкото се може повече различни означения (имена) на роднински връзки.

Юпитер не обикаля около Слънцето като останалите планети Юпитер, петата планета от Слънцето, е наистина голяма. Тя е с толкова впечатляващи размери, че всъщност не обикаля Слънцето - поне не и по начина, по който го правят останалите планети от нашата Слънчева система. С маса 2,5 пъти по-голяма от тази на останалите планети взети заедно, Юпитер е толкова масивен, че центърът на гравитацията между него и Слънцето се намира над повърхността на нашата звезда, пише научното издание "Сайънс алърт". Какво обаче означава това? Когато малък обект обикаля голям обект в Космоса, по-малкият като маса не се движи в перфектен кръг около по-едрия. Вместо това и двата обекта обикалят около общ център на гравитация. В случая с нашата планета центърът на гравитация се намира толкова близо до центъра на Слънцето, че въртенето на звездата около него е незабележимо. Големият обект сякаш не помръдва, а по-малкият прави идеални кръгове около него. Когато Международната космическа станция (МКС) например обикаля Земята, както планетата, така и станцията се движат около общ гравитационен център. Той обаче е толкова близо до центъра на Земята, че нейното движение е невъзможно да се забележи. Същото е и с небесните тела от нашата Слънчева система. Звездата ни е толкова по-голяма от Земята, Венера, Меркурий и дори Сатурн, че техните гравитационни центрове се намират дълбоко навътре в Слънцето. Не такъв обаче е случаят на Юпитер. Газовият гигант е толкова голям, че центърът на гравитация между него и Слънцето се намира на разстояние, равняващо се на 7% от радиуса на звездата над нейната повърхност. /БГНЕС http://novinite.bg/articles/117961/Yupiter-ne-obikalya-okolo-Slanceto-kato-ostanalite-planeti#sthash.uwdvoBqg.dpuf

Корените на рака са в праисторически времена. В пещерите Сварткранс - археоложки обект, на който са открити много находки, учени попаднаха на кост от крак със злокачествен тумор на 1,7 милиона години, съобщи Лента. Туморът бе идентифициран като остеосарком - агресивен рак на костите. Учените са на мнение, че костта е от ранни прародители на човека, но не могат да установят за кой точно вид става дума. На съседния обект Малапа пък учени откриха свидетелства за доброкачествен тумор във фосилизиран прешлен от дете, което е представител на австралопитеците седиба. Прешленът също е на около 2 милиона години. Антрополози отбелязват, че наличието на тумор в задната част на скелета в ранна възраст е рядко срещано и само по себе си е най-древното свидетелство за подобно заболяване у хоминиди. Двете находки връщат назад във времето появата на злокачествени и доброкачествени тумори у хората. "Модерната медицина се опитва да докаже, че туморите у хората са свързани със заболявания, които са причинени от съвременния начин на живот - заяви Едуард Оудс от университета Витватерсранд в РЮА. - Изследванията ни обаче разкриват, че тези заболявания са се появили у прародителите ни милиони години преди съществуването на съвременните индустриални общества." Досега най-древните свидетелства за тумор у прародители на човека се свързваха с фосили от неандерталец, които датират отпреди 120 000 години. Учените използвали скенер, за да диагностицират и опишат двата тумора. За двете находки съобщава South African Journal of Science. Прочети още на: http://www.dnes.bg/science/2016/07/29/nai-drevnoto-svidetelstvo-za-rak-na-1-7-mln-godini.310647

НАСА публикува историческа снимка от прилуняването на ”Аполо 12” Сн.: EPA/БГНЕС Астронавтите от мисиите "Аполо", които стъпиха на Луната, са с 5 пъти голям риск от смърт от сърдечни болести в сравнение с астронавтите на борда на совалки. Това заявиха американски учени, цитирани от Ройтерс и БТА. Като причина за това се сочи космическата радиация отвъд магнитното поле на Земята. Изследване на учени от университета на Флорида и НАСА установило, че трима астронавти от мисиите "Аполо", включително Нийл Армстронг - първият човек, стъпил на Луната, т.е. 43 на сто от участниците са умрели от сърдечносъдови болести. Откритието може да е от ползва при бъдещи пътувания на хора на далечни разстояния в космоса. Изследването е първото, фокусирало вниманието върху смъртността сред астронавти от мисиите "Аполо" - единствените хора, пътували на толкова големи разстояния от Земята. Констатирано бе, че най-голямата заплаха за здравето на астронавтите от мисиите "Аполо" е свързана с космическите лъчи, които са по-често срещани и по-силни извън магнитния "мехур", обграждащ нашата планета. От НАСА оспориха резултатите, като заявиха, че е рано да се правят заключения за ефекта от космическите лъчи върху астронавтите от мисиите "Аполо", тъй като данните са ограничени. Резултатите от изследването могат да бъдат от полза за САЩ и други държави, както и за частни компания, като "Спейс Екс" на Илон Мъск, които планират мисии до Марс и други дестинации отвъд Земята. Учените изследвали данни за смъртността сред 42-ма летели в космоса астронавти, включително 7 от мисиите "Аполо", и сред други 35-ма астронавти, които не са пътували в космоса. Оказало се, че сред астронавтите от мисиите "Аполо" смъртността вследствие на сърдечносъдови болести е 5 пъти по-голяма, отколкото сред онези, които никога не са били в космоса или са летели на борда на совалки, орбитирали на височина няколкостотин км от Земята. Резултатите от изследването са публикувани в Scientific Reports. http://it.dir.bg/news.php?id=23485639

Австралия се придвижва на север с по седем сантиметра на година, по-бързо от всяка друга континентална тектонична плоча на света. Преизчисляването е необходимо, за да се осигури безпроблемната работа на спътниковите радионавигационни системи (джипиеси), каза ученият Дан Джакса от "Джиосайънс Острейлия", организацията ръководител на проекта. Новите данни ще бъдат публикувани идната година, но ще бъдат базирани на прогнози за 2020 година. Това значи, че новите координати на Австралия ще бъдат с около 20 см по на север от действителното й местоположение. Последното подобно изчисляване на местоположението на континента е правено през 1994 г.

Факсимиле от Агенция 'Икономика' Норвегия обяви амбициозните си планове да инсталира първите в света плаващи подводни тунели за автомобилен трафик, съобщава Агенция "Икономика". Целта е да се помогне на пътуващите лесно да преминават многобройните фиорди в страната. В момента са необходими 21 часа, за да се стигне от южната до северната част на страната, а единственият начин да се пътува из крайбрежието е чрез смяната на 7 ферибота. "Потопените плаващи мостове" ще се състоят от големи тръби, окачени на около 30-35 метра под водата, всеки от които ще бъде достатъчно широк за 2 пътни платна. Реализирането на този проект ще съкрати наполовина времето за пътуване из страната. Плаващите мостове в Норвегия ще се поддържат от понтони, свързани с ферми, които да държат пътните трасета стабилни. Има вероятност и конструкцията да бъде прикована към масивната скала отдолу за допълнителна стабилност. Всяка тунелна система ще се състои от 2 тунела, паралелно един на друг: по един за всяка посока. Въпреки нетрадиционния подход, служители на местната администрация казват, че пътуването през водните тунели ще е същото като шофиране чрез обикновен тунел. При наличието на 1150 пътни тунела в страната (35 от които са под вода), норвежците вероятно няма да бъдат твърде объркани от нововъведението. За проекта се очаква да са необходими 25 млрд. долара, а крайният срок за реализацията му е 2035г. Такава система никога не е строена досега и никой не е сигурен точно как вятърът, вълните и водните течения във фиордите, биха могли да повлияят на структурите. Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5682326

В наши дни думата „култура” се употребява и като „масова култура”. Най-общо казано, масовата култура е популярната, преобладаващата сред широките слоеве на населението, култура. Тя включва в себе си явления като музика, кино, литература, изобразително изкуство и навлиза във всички сфери на обществения живот – работа, развлечения, бит, спорт и т.н. Самият термин „масова култура” се появява през 40-те години на миналия век в текстовете на Хоркхаймер, посветени на критика на телевизията и получава широка популярност благодарение на Франкфуртската социологическа школа. Масовата култура е обратното на традиционната, високата култура. През XX век масовото общество и съпровождащата го масова култура стават поле на широки изследвания от редица мислители: Хосе Ортега-и-Гасет, Бодриар, Шпенглер, Ясперс, Умберто Еко и др. Хосе Ортега-и-Гасет например говори за наличието на „творчески елит”, съставляващ малцинство сред населението, и „маси” – основната, нетворческа част от населението. В този смисъл е възможно да се направи разграничение между културата на елита – елитарната, висока култура – и културата на масите – масовата култура, имаща много по-ниско качество и стойност от елитарната. Постепенно изкуството започва да се превръща в стока за развлечение, контролирана от различни тенденции, имащи главно комерсиална цел. Печалбата, а не съдържанието започват да играят водеща роля при определянето качеството на произведенията. От естетическа гледна точка произведенията на масовата култура никога не могат да бъдат оценени като „шедьоври” (каквито са произведенията на високата култура), а като посредствени произведения, дължащи своята популярност не на качествата си, а на средствата за масова комуникация. Главната функция на масовата култура е да манипулира масовия човек, както и да компенсира неговия емоционален дефицит. Масовата култура довежда до появата на друг съвременен феномен, наречен от Хоркхаймер и Адорно „културна индустрия”. Като всяка друга индустрия, и тази е изцяло пазарно ориентирана и произвежда стоки, които да бъдат купувани и да генерират печалба. Целта е създаването на „масов човек”, чието мислене е изцяло повлияно от средствата за масова информация. Той се превръща в пасивен консуматор, една атрофирала личност. Масовата култура приписва определени норми и ценности на поведение на масите. За тази цел тя активно въздейства на психиката на хората, особено на областта на подсъзнателното, стимулирайки определени инстинкти. Масовата култура винаги изглежда поучителна, естетична, забавна, интригуваща. Най-важната и функция е да запълва свободното време на хората – ние се превръщаме в доброволни пленници на тази култура, разпространявана активно от средствата за масова комуникация. Свободното ни време се оказва регламентирано от обществото, което създава у всеки индивид илюзията за свобода на избора. Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва навърху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. На лице е значителен ръст на благосъстоянието , както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси , които да потребяват. Съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага. Това портажда явлението, което Едгар Морен нарича „митология на щастието”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Вече смисълът на човешкия живот престава да бъде дългът към рода и отечеството. Добродетелта и почитта към предците, престава да бъде ценност. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация – на храна, вещи, услуги, дори изкуство. Появата на масовата култура несъмнено е свързана с научно-техническата революция и развитието на средствата за масова комуникация, създали нови начини за производство, разпространение и потребление на културата. Има обаче и няколко други теории за възникването на масовата култура. Според една от тях предпоставка за нейната поява е разпространението на книги като „Библия за начинаещи”, написани на по-достъпен език така, че да може да се четат и да бъдат разбирани от по-голяма аудитория. Друга възможна предпоставка е появата на авантюристичните романи в Европа през XVII – XVIII в. Пример за такъв е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”, написан на разбираем език и отпечатан в голям тираж. И все пак това е само предисторията, докато истинската масова култура, такава, каквато я разбираме днес, се появява едва в края на XIX - началото на XX век и може би най-главната предпоставка за появата и е комерсиализацията на всички видове обществени отношения. За това говори и Карл Маркс в съчинението си „Капиталът”. Той нарича с името „стока” цялото многообразие от социални отношения в буржоазното общество. Стремежът тази „стока” да обхване и изкуството довежда до появата на масовата култура. За първи път в историята художествените произведения започват да достигат до всички, независимо от тяхното образование, доходи, обществено положение. Дори и най-бедните работници могат да си закупят вестник, в който пък се публикуват романи-подлистници, или пък да отидат на кино. Този всеобщ достъп до произведения на изкуството неминуемо води до тяхното опростяване, посланията им стават елементарни, достъпни за всеки – цялото съдържание се свежда до набор от базови, клиширани послания. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници. Ролята на масовото изкуство е да утвърди новия вид морал – консуматорския. В съвременния свят думата „култура” се употребява и по отношение на един друг термин – „субкултура”, съчетаващ я с латинското sub – под. Субкултура е термин, обозначаващ културата на обикновено неголяма група хора, отличаващи се с нещо от пробладаващото мнозинство от обществото. Субкултурата може да се отличава от доминиращата култура по различни признаци, сред които поведение, облекло, език, ценности и много други аспекти, заедно или поотделно. Британският социолог Дик Хебдидж прави изключително подробен анализ на явлението „субкултура” в книгата си „Субкултурата. Значението на стила”. Според него субкултурите обединяват хора със сходни интереси и вкусове, които не са удовлетворени от преобладаващата култура. Но единствено сходните интереси не са достатъчни за формирането на субкултура – тя е повече от просто група хора, например харесващи определен стил музика. За да се определи дадена група хора като субкултура, трябва да са налице и други черти, обединяващи ги като например сходен начин на живот, стил на обличане, жаргон и т.н. Именно това са маркерите, отделящи представителите на дадена субкултура от останалата част от обществото. Най-често имиджът е с особено голямо значение, тъй като чрез него всеки отделен член демонстрира пред света своята принадлежност към дадено общество. С времето обаче отделни елементи от стиловете на различни субкултури навлизат и в общоприетата, масовата култура. Типичен пример за това са да кажем кубинките Dr Martens, които преди са били запазена марка на скинхедовете, а днес се носят от доста по-широк кръг от хора. Традиционно определението за субкултура се изгражда през пространствената й обособеност и предполага спецефични места , в които групата комуникира. Счита се, че тези топоси носят определени характеристики и са част от конструираната идентичност, като стават ключови фактори за възможността индивидът да се идентифицира с другите, да определя граници, да създава йерархии, да натрупва „субкултурен капитал” (Сара Торнтън) И все пак, за основаването на нова субкултура определено допринасят сходните интереси в различни сфери: от музикални предпочитания до политически възгледи и дори сексуална ориентация. Най-често субкултурите са затворени и странят от обществото. Това се дължи именно на стремежа им да се противопоставят на масовата култура, да се разграничат от нея. Те често дори влизат в конфликт с масовата култура, нерядко имащ агресивен характер. Едни от най-ярките и известни субкултурни общности са младежките движения, свързани с някакъв определен, предпочитан от всичките им представители музикален стил. Най-често имиджът, поддържан от представителите на тези субкултури, наподобява или направо копира сценичния имидж на популярни в дадената субкултура изпълнители. Едно от първите подобни движения е небезизвестното хипи-движение, чиито представители са млади пацифисти, които харесват рок музиката и употребяват различни наркотични вещества. Много от отличителните черти на хипитата са взети и при формирането на други младежки движения. Множество субкултури се основават също така и на някакво хоби, ако не на увлечение по определен стил в изкуството. Пример за такава субкултура е субкултурата на футболните фенове или хакерството, макар и това да е спорно, тъй като хакерите обикновено практикуват увлеченията си самостоятелно и нямат пряка връзка с други хакери, но пък споделят приблизително еднакъв начин на живот и убеждения. Между някои субкултури се наблюдава вражда. Пример за такъв антагонизъм е конфликтът между металистите и рапърите например. Въпросът с младежките култури е доста сложен и неедностранчив. Може би основната причина за това е нееднозначността на самото понятие „младост”. Най-общо казано, това е периодът от живота на човек, в който той преминава от своето детство в зрялата си възраст. Може би основната задача, която стои пред всеки „младеж” е неговата социализация и осъзнаване на мястото му в света и обществото. Сложността на проблема идва главно от нееднозначността на младежите, тъй като единственият отличителен белег на тази група е възрастта, която също е спорна – ако преди няколко десетилетия се е смятало, че човек става възрастен около двадесетата си година, когато навлиза в „света на възрастните” или трудовия свят, то днес младостта е доста по-дълъг период от живота на човек и продължава някъде до към 28-мата или дори 30-тата година. Това, разбира се, се свързва главно с удължаване на образователния период от живота на човек. Това показва, че в наши дни младежта е изключително многочислена социална група, което неминуемо прави ролята и в обществения и културен живот изключително важна. И така, младежките култури са основният метод за социализация на младежта. Те се появяват благодарение на стремежа на всеки млад човек да се самоосъзнае и самоутвърди, изразявайки своята същност, нейните артистични, организационни и други заложби. Често пъти те остават недобре приети сред широката общественост и на отделните младежи се налага да търсят и организират други, по-малки общества от съмишленици, с които да се разбират и поддържат. Много изследователи намират обяснение за появата на феномена „младежки култури” във вечния и непреходен конфликт между поколенията – между родители и деца, стари и млади, професори и студенти. Тази теория звучи сравнително правдоподобна, имайки предвид факта, че по-възрастното поколение е преминало своята социализация 25-30 години преди по-младото. Понякога условията, в които са се социализирали едните и другите се оказват толкова различни, че между тях се появява нравствена пропаст, която пък поражда различни конфронтации. Същевременно с това не бива да забравяме и че възрастните хора донякъде са загубили способността си за адаптация към новостите, с които изобилства светът на младежда. Най-често конфликтът се таи в това, че младежта не споделя йерархията на ценностите на по-възрастните – младите винаги поставят на първо място нравственността, докато възрастните отделят повече внимание на различните институции, управляващи живота на човек – образование, законодателство и т.н. Младежите също така винаги подхождат емоционално и изключително енергично към проблемите, което не се харесва на по-възрастното поколение. Всичко това кара младежите да се обединяват около своите „общи врагове” – родители, учители, политици, масовата култура или дори други младежки култури, създавайки си свои общества от съмишленици, в които се чувстват разбрани и подкрепяни. Културата на тези общества до известна степен напомня на народната култура – нерядко тя не се отличава с особени естетически качества, което обаче се компенсира с непресторена искреност и емоционалност. Друга обща черта между младежките култури и народната култура е това, че в общия случай и двете са противопоставени на масовата култура. Както субкултурите, така и младежките култури освен със свои произведения на изкуството, разполагат и със свой жаргон, начин на обличане, начин на прекарване на свободното време, дори начин на живот. В този смисъл, младежката култура и субкултурата до голяма степен се припокриват като понятия. Днес съществуват две основни концепции за разбирането на субкултурните общества. Едната, представен от Бирмингамският център за културни изследвания е тази, в чийто център се поставя бунтът , отказът и вечната опозиция на част или група от обществото, която е винаги срещу доминиращата култура, класа, власт. Според Д. Хебдидж (той описва пънк културата, като възникнала от една недоволна част от работническото общество в Англия) стилът на дадена субкултура, е своеобразен опит за комуникация едновременно (отрицателна) с доминиращата класа и (положителна) с тази, към която индивидът се самоопределя, като поддържа позициите си там, споделяйки не само общото недоволство, но и изразявайки го със стила на останалите от групата. Постмодерната гледна точка определя другата концепция за разбирането на съвременните субкултури.. Според Дейвид Мъгълтон в днешните общества се забелязва размиване на границите и различията между различните класи, а доминиращата култура става все по-трудна за определяне. Тези процеси на сливане, размиване и преобръщане правят почти невъзможно удържането на границите на дадена субкултура и определянето й като такава. Според статиите с изследвания на някои съвременни субкултурни групи у нас обаче, поместени в книгата „Новите млади и новите медии” (2009) днес се наблюдава своеобразен разпад на субкултурните общества, все по-често преминаване от група в група и все по-голяма невъзможност на младите да се самоопределят като принадлежащи само към една група. Основната причина за този културен феномен се обяснява с появата на новите неограничени възможности за комуникация (реална или не), предизвикващи тази множественост на индивидите, които по всяко време, независими от пространството и неговите граници, могат да бъдат каквито поискат, принадлежащи на множество различни субкултури и едновременно с това - на нито една.