МАЧУ-ПИКЧУ
Оригинална снимка от 1911 година, преди да започнат модерните реконструкции...
През едно юлско утро на 1911 година мъглата пак се кълбяла в теснината, в чиято дълбочина с глух шум се премятали през речните прагове водите на Урубамба. Младият американски археолог Хирам Бингхем и перуанският сержант Караско потрепервали от влагата и студа, гледайки високата скала, на която възнамерявали да се изскачат. Главата се замайвала само при вида на тясната стръмна пътечка, едва забележима по отвесната каменна стена. Но там, на самия връх, както твърдял водачът, се намирали загадъчни развалини.
Бингхем бил насочен към долината Урубамба от записките на френския пътешественик Шарл Винер, който споменава в своите записки, че по разказите на индианците в района на планината Мачу-Пикчу се намират загадъчни развалини. . . Бингхем се решил на трудното и опасно изкачване и на височина 600 метра се натъкнал на дялани блокове светъл гранит. Ученият мислел, че градът е погребан сред поникналите храсти под дебелия пласт пясък и прах, но когато се изскачил по-нагоре, видял постройки, с които и след стотици години не могли да се справят нито храстите, нито корените на дърветата, нито лианите. Тук се намирал храм със стени, дебели 4 метра и с дълбоки ниши надлъж по фасадата. Със своята постройка и трапецовиден вход той напомнял храмовете, построени от инките в Куско. Тук имало и двуетажни жилища и някакви постройки с островърхи покриви. А вътре били намерени съдове от печена глина. В града били открити гранитни басейни и улеи, по които от тераса на тераса се стичала вода от пресъхнали днес източници. Но защо е спрял животът в града, където нямало никакви следи от вражески нападения или стихийни бедствия? Отговор на този въпрос трябвало да даде експедицията на Йелския университет, която Бингхем възглавил след една година. Открити били 150 скелета, както погребани, така и останали в самия дворец — построен от грижливо разположени един до друг каменни блокове, а също и по стълбите, които в тоя удивителен град наброяват 3000 стъпала. Като заместват улиците, стълбите частично са изсечени в скалата, частично са направени от огромни каменни блокове с единия край вградени в стената. Скелети са намерени и под вековните наноси в развалините на домовете, и около храмовете, и почти всички скелети, намерени на скалата Мачу-Пикчу, и останките от дрехи били женски. След като освободила постройките от наносите и растителността, експедицията разкрила храма на главния бог на инките — бога на Слънцето (храма, на „Трите прозореца"), разположен така, че от него се виждала цялата долина на свещената река Уруоамоа. В полирания каменен под на това здание се отразявал първият слънчев лъч, който прониквал през пробитите с особена цел прозорци и се плъзгал по мумиите, които съхнели под покрива на храма.
По-нататък се намирал и храмът с помещението за свещения ягуар, чийто скелет е намерен на същото място, а още по-нататък имало и нещо като военен плац, мелница и предградие за простолюдието.
А скалата в края на пропастта била мястото за изпълнение на смъртни присъди — в скалата има вдлъбнатини за ръцете на осъдения, когото окачвали над бездънната пропаст. Дяланите и шлифовани камъни поразявали със старателната си обработка. Стените, построени от тези камъни, нямали орнаменти, корнизи, рамки на прозорци, нямало никакви релефи нито по домовете, нито в храмовете. В града не били намерени нито статуи, нито следи от живопис. Само олтарът редом с помещението за ягуара запазил следи от червена боя. Съдовете също се отличавали със сурова простота — две-три ивици и примитивни триъгълници по тях, ето цялата украса, която си позволявали обитателите на загиналия град. Само на един съд, подобен на кана, било открито изображение на битка.
Империята на Инките
Империята на инките се родила в битки. Изглежда че най-напред вождът на някои от племената в района на Куско е придобил власт над своите съседи в южните райони на Перу, а с течение на времето обединението на племената се превърнало в централизирана империя, чиито граници постепенно се разширявали и достигнали бреговете на Тихия океан. Инките успели да завладеят на север голяма част от съвременен Еквадор, Боливия и Перу, а на юг част от територията на Чили. Учените смятат, че Инка Тупак Юпанки е покорил южните племена чак до пустинните пампаси на днешна Аржентина, а неговият наследник Хуайна-Капак е разширил владенията си приблизително до границите на днешна Колумбия. Територията, на която той е царувал, имала 12 милиона жители.
Тази странна държава приличала на пирамида. Неин връх бил императорът, Великият Инка. Смятали го за син на самото Слънце — жив бог, господар на живота и смъртта на своите поданици. От Инка като от връх тръгвала и се разклонявала надолу йерархичната стълба на чиновете и длъжностите. Главните длъжности се заемали от хора от дома на Великия Инка, т. е. от негови роднини.
Резидентската част от Мачу Пикчу
За отличителен знак на аристократите служели огромни обици, за които самият Велик Инка пробивал отвърстия в ушите им. И тези аристократи се наричали „инки". Инките не били народ, а каста, в която влизали потомците на старите племенни вождове. Инките въвели постепенно единния език „кечуа", построили главната столица Куско и протегнали от нея пътища като пипала. Мъжете от 25 до 50 години в тази разноплеменна и все пак единна и могъща страна били разделени на отряди по 100, 500, 1000, 5000 и 10 000 души. Всеки отряд се ръководел от особен вожд или чиновник, който произхождал от знатните родове и бил назначаван от Великия Инка. По заповед на царя отрядът трябвало да се отправи на поход към далечни страни или да тръгне да строи пътища или храм на някой от боговете. Чиновниците следели всеки поданик да обработва строго определен по големина участък земя и да живее в глинено жилище по установени размери. Простият земеделец или занаятчия нямал право да притежава никакво имущество освен предвиденото — никакви други запаси и облекло; в строго определено време той трябвало да предава една трета от реколтата или занаятчийските произведения в хамбара и складовете на бога на Слънцето. Както съобщава испански историк, един от Великите Инки казвал: „Децата на простолюдието не бива да изучават науки, които трябва да знаят само благородниците — тъй като простите хора като невежи не са способни да се издигнат до разбирането на такива неща, а само остават високомерни, позорят и унижават държавата: за тях е достатъчно да изучават занаята на своите бащи".
Това означава, че професиите били наследявани. Чиновниците следели сина на земеделеца да бъде земеделец, сина на тъкача — тъкач, на медникаря — медникар.
На 25 години, нито по-рано, нито по-късно, индианецът се женел за девойка от същата местност, чиновникът следял женихът и невястата да бъдат от едно съсловие. Земеделецът не можел да мисли за женитба с дъщерята на военачалника, а синът на военачалника за женитба с дъщерята на жрец. Всеки човек бил научен да се труди без умора и безропотно да се подчинява на всички нареждания на господарите си. Всяко нарушение на законите, обичаите или заповедите се наказвало със смърт. В държавата на инките всичко се преброявало — и хората, и земята, и събраната реколта, и дължината на пътищата, и жилищата. Това изисквало сложна система на отчитане и цяла армия преброители, които вършели това с помощта на възли на специални шнурове.
С помощта на възли инките можели да предават не само цифри, но и думи и цели фрази, с тяхна помощ записвали закони и разпоредби.
Трябва да се предполага, че създаването на империята на инките било болезнен и труден процес. Територията на Перу била така прорязана от планински вериги, речни долини, ивици мъртва солена почва и непроходими гори, че общуването между отделните племена в течение на много векове е било затруднено. Всяко племе имало свой самостоятелен живот, имало свои обичаи, свой език и свое изкуство. Народите в древно Перу говорели на 125 езика и на безчислено множество диалекти. Те имали своя история, предания и закони.
В началото на нашата ера културата по долините Наска, Ика и Паска вече брояла близо половин хилядолетие. Жителите на тези долини подобно на египтяните вярвали в задгробния живот и подобно на египтяните балсамирали мъртвите. Мумиите на жителите на тези долини били погребвани в подземия на свещения полуостров Паракас.
По пода на издълбаните в скалите пещери все още лежат грижливо наредени мумии, обвити в жълти, червени, сини плащаници от памук и вълна. Нито по-рано, нито по-късно, нито тук, нито в друг кът на земята не е имало тъкачи, които със своето изкуство да превъзхождат майсторите на древно Перу. Гущери и пуми, богове и духове, воини и жреци, предназначени да пазят покойника от демоните на задгробния свят, били втъкани в плата с неповторимо техническо съвършенство от хората, които познавали стотици начини за преплитане на тъканите, които приготвяли бои с около 200 нюанса и които умеели да използват ефекта от съчетанието на фактурите на растително и животинско влакно. Между пети и девети век в Перу живели народи, достигнали удивителни познания в инженерното дело. Аквадуктите и напоителните канали, построени от хора, които не познавали желязото, са действали още в началото на XX век. Народът от долината Моче през първото хилядолетие е създал керамика нямаща равна на себе си в историята на световното изкуство. Хората от тази долина имали обширни познания по математика и астрономия, но подобно на другите американски народи те не били запознати с такава обикновена вещ като грънчарското колело. Своите съдове те лепели така, както лепели и статуетките си. Това са портрети на хора с обветрени татуирани лица с физически недостатъци, какъвто е например - едноокият вожд, волеви образи на гърбоноси воини, скулести старци, сбръчкани старици. Този народ е преживял нов разцвет през XIV—XV в., когато по крайбрежието на Атлантическия океан възникнала мощната държава Чиму със столица Чанчан. В този град стените били украсени с орнаменти подобно на ковьори. В него имало дворци, препълнени с прекрасни съдове и древна пластика, пирамиди и мавзолеи.
В градовете, построени от инките, учените почти не намират украсени съдове, скулптури или орнаменти, т. е. нищо от онова, което отличавало страната до времето, когато инките създали своя държава, след като завоювали страната Чиму. Инките се стремели да заличат от паметта на племената тяхното минало, техния особен начин на живот, език и култура. Владичеството на инките довело изкуството, скулптурата, орнамента и подобното на живопис тъкачество до упадък. Изкуството вдъхновява и облагородява човека. Изкуството изразява душата на народа, неговата история, традиции и характер. От всичко това поданиците на Великия Инка трябвало да се откажат. Затова величествените здания, построени от инките, са лишени от украса, а. техните съдове се отличават с пределна простота. Известно е, че Великите Инки притежавали колекции от рисувани таблички и кърпи. Това били документи, написани с йероглифи, но малко преди идването на испанците жреците обявили, че древната йероглифна писменост носи нещастие. Йероглифната писменост била изкуство и в края на краищата тя била забранена. Впрочем инките не навсякъде преследвали изкуството. За знатните деца се правели за игра фигурки от сребро. Смъртта на Великите Инки се съпровождала с изработване на маски и статуи от злато. За мумиите на Великите Инки както в миналото се тъчели живописни одежди. Техният костюм от пера се отличавал с пищност и великолепие. А в техните дворци били окачени картини. Инките признавали изкуството, но го считали за достояние само на тези, които управлявали страната.
Първото изображение на инка в Европа. Pedro Cieza de Leon. Cronica del Peru, 1553.
ПОТОМЦИ НА БОГОВЕТЕ
Малко преди нашествието на европейците Великият Инка Хуайна-Капак по неизвестни досега причини оставил свещената столица Куско и превърнал в своя резиденция крепостта Кито на територията на днешен Еквадор. Преди да умре, в 1527 год., той разделил своята империя на две части. Южната част със столица Куско той предал на един от своите законни синове Уаскар, а северната с град Кито—на Атауалпа, син на Великия Инка и една местна царица. Двамата братя моментално станали врагове. Уаскар изглежда бил протеже на жреците, а Атауалпа —: на военните вождове. Тяхната вражда била израз на борбата вътре в управляващата каста на инките.
В 1532 година двамата братя решили да се срещнат в централната част на страната по средата на пътя между двете столици в крепостта Кахамалка. Двамата тръгнали начело на своите армии.
Отначало нищо не предвещавало война, но когато Атауалпа видял, че неговата армия е няколко пъти по-силна от армията на Уаскар, той нападнал брат си. Голямата част от привържениците на Уаскар били избити, а сам той попаднал в плен и окован във вериги, бил изпратен в свещената столица Куско. Атауалпа установил военния си лагер при Кахамалка и очаквал придвижването на своя пълководец Руминяуи, за да влезе начело на своята войска в победената от него свещена столица на Великите Инки Куско.
Писаро и неговите сто седемдесет и седем сподвижници слезли на територията на днешен Еквадор тъкмо в този драматичен момент.
Два месеца били нужни на испанците, за да достигнат Кахамалка. Може би това никога нямало да им се удаде, ако привържениците на Уаскар не им били показали пътеките към висящите мостове.
Сред безбрадите с бакърени лица индианци от поколение на поколение се предавала легендата за бога-крал Виракоча с бяла кожа и коси, растящи по брадата. Този бог заминал зад морето и обещал да се върне в години на страшни нещастия, за да помогне на народа си. Кои могли да бъдат тези странни белокожи пришълци с черни и рижи бради, с брони, които греели на слънцето с метален блясък, възседнали страшни четириноги чудовища? Разбира се, това могли да бъдат само богове или пратеници на боговете!
Франциско Писаро (1471 —1541) — испански конквистадор, завладял в тридесетте години на XVI век държавата на инките.
Това че те за пръв път се появявали в момент, когато в страната избухнала междуособица, означавало, че белите богове искат да помогнат на една от страните. Как да не се надява Уаскар, че боговете са дошли, за да го избавят от неволята? Как да не се утешава Атауалпа с мисълта, че боговете са дошли да осветят триумфалното му влизане в свещената столица Куско?
Затова привържениците на Уаскар помогнали на Писаро да стъпи в сърцето на Перу. Затова Атауалпа миролюбиво очаквал пришълците.
Кахамалка бил град, разположен на високо планинско плато между централните и източни разклонения на Кордилерите. Склоновете на планините около Кахамалка били укрепени с изкуствени тераси, които се издигали нагоре като гигантска стълба. По тези тераси, създадени от човешки труд, се отглеждали тютюн и царевица.
Денят, в който Писаро пристигнал, бил 15 юли 1532 година. Вятърът разклащал по терасите хилядите палатки от лагера на Великия Инка. Кахамалка била изоставена от жителите си и Писаро намерил града празен с отворени порти. По-нататък събитията се развивали с бързината на сменящи се филмови кадри. Писаро се явил пред Атауалпа и поканил Великия Инка на пир. Атауалпа, който гордо казал на Писаро: „Птица не може да литне в небето на моята страна и лист не може да трепне в горите й ако аз не поискам!" — имал 20—30 хиляди воини. Той лесно можел да унищожи шепата испанци. Но за да подчертае своето миролюбие, Атауалпа пристигнал на централния площад в Кахамалка в златни, украсени с пера носилки. съпровождан от великолепна свита. И Великият Инка и неговите велможи дошли без оръжие. Тъкмо това очаквал Писаро. По даден от него знак окованите в доспехи испанци с боен вик „Сант Ято!" нападнали гостите си. Невъоръжените телохранители на Великия Инка били избити, а самият той —пленен. Атауалпа бил затворен в най-отдалечената част на своя собствен дворец Кахамалка.
Залавянето на Великия Инка означавало покоряване на неговата държава. От този миг страната се простряла пред нозете на испанския капитан: централизацията, която на инките се струвала сила, станала причина за тяхната гибел.
ЗЛАТОТО НА ИНКИТЕ
Дните, минавали. Жителите на Кахамалка възстановявали домо вете си. Животът потекъл в своето корито. Народът, поучавай на пасивна покорност дълги векове, безропотно възприел новото положение на нещата. За него това било обикновена смяна на господарите. Новият господар бил ни по-добър, нито по-лош от стария.
Перуанците били поразени най-вече от липсата на връзка между поведението на испанците и християнския морал, който те проповядвали. Под властта на Великите Инки индианците смятали за невъзможно да нарушават клетвите си, не познавали грабежите, убийствата, предателствата. Сами завоеватели, инките били свикнали да се отнасят с уважение- към имуществото и обичаите на другите народи. Перуанците съвсем не можели да проумеят защо нечовешки жестоките и отмъстителни испанци проповядват милосърдие, защо крадците повтарят заповедта „не кради", защо клетвопрестъпниците говорят за чест, а разбойниците за добро — и всичко това в името на техния бог Христос. Скоро всичко, което представлявало някаква ценност, било отнето от перуанците и пренесено в испанския лагер. Било конфискувано всичко освен оръдията на труда. Но Писаро смятал, че награбеното е все още малко. Той искал да изпрати отвъд океана такава плячка, каквато дотогава не била изпращана от Америка. Стаята, в която бил затворен Инка. имала размери 4x6 метра и Писаро предложил на Атауалпа, че ще го освободи при условие, че напълни стаята със злато на височина колкото вдигната ръка.
Червената черта опасала стените на стаята. Такъв бил фантастичният откуп, който перуанският монарх обещал да плати за своя трон.
Златото, с което е така богато Перу не представлявало богатство за индианците. Инките знаели какво значи да бъдеш „могъщ". но понятието „богат" им било неизвестно.
Пратеници на Великия Инка незабавно се отправили на път. Те трябвало да обходят цялата империя от Кито до Куско. За да се придвижат по-бързо, те се снабдили с носилки, които носели, тичайки, като се сменяли през определени интервали от време. Пратениците носели „кипи" — цветни шнурчета с възли, чрез които се предавали заповедите.
Държавната машина на инките била добре смазана и никой не смеел да се противопоставя на своя господар. Грамадата от злато растяла, но когато двумесечният срок, определен от Пи-саро, изтекъл, уговорената височина не била достигната. Инка се усмихвал: още малко търпение. Нима не е достатъчно това, че всички пътища, които водят за Кахамалка, са пълни с носачи, прегърбени под тежките съдове със злато? Тогава Писаро съобщил на Инка една новина: той успял да се свърже с привържениците на Уаскар. Уаскар обещал на испанците, че ще откупи короната за по-висока цена, отколкото Атауалпа. Уаскар обещал да напълни стаята в Кахамалка не до височината на човешки ръст, а до самия таван.
Няколко дни по-късно Уаскар бил убит в затвора Куско по заповед на Атауалпа Юли 1533 година.
Условието било изпълнено. Стаята била напълнена със злато и сребро. Писаро станал владетел на съкровища, каквито нямал в своите сандъци нито един от европейските монарси и банкери 52 000 сребърни марки и 1 326 000 златни пезо. Тази грамада метал би струвала в средата на XX век около 3 430 000 долара или 1 225 000 фунта стерлинги.
Освен това Франциско Писаро отделно получил от Атауалпа златно кюлче на стойност повече от 196 000 долара по днешния курс.
Атауалпа платил, но смятали те да му дадат ако не трон, то поне свобода?
Представите на конквистадорите за справедливост били крайно „своеобразни".
Плененият и разорен Инка все пак представлявал заплаха за испанското господство. В очите на перуанците той бил син на Слънцето, последен бог и наследник на бога. Не било достатъчно да се заграби неговото кралство, да се опустоши неговата съкровищница, да се подчини неговата армия. Трябвало да бъде унищожен той самият.
Какво по-лесно от това да се докаже вината на невинния? Били извикани свидетели. Най-враждебно настроен бил перуанецът Филипило, привърженик на Уаскар. Той служил като преводач при испанците и по тяхна заповед обвинил Атауалпа в бунт срещу краля на Испания, в незаконно заграбване на перуанския престол, в убийство на родния брат, в многоженство, в жертвоприношения, принасяни на лъжливи богове. Трибуналът се съвещавал кратко. Атауалпа трябвало да бъде изгорен жив. В последния момент му предложили покръстване. Той се съгласил и благодарение на това изгарянето било заменено с по-лека смърт.
Съпроводен от свещеници и обкръжен от огромна тълпа, ново-покръстилият се християнин Жуан де Атауалпа бил изведен навън. Частицата „де" говорела за дворянско достойнство, а дворяните в Испания не ги бесели, а ги удушвали. На същия площад в Кахамалка, където преди девет месеца се бил появил Атауалпа в блестяща, украсена с пера носилка (паланкин), била устроена гарота. Върху шията на Инка била окачена примка. Започнали да я стягат. Последният Инка умрял, без да сваля очи от Писаро.
Бившият испански наемен войник хвърлил краля-бог в тъмница, принудил го да събере невиждано количество злато и за награда го удушил.
Мрачната тълпа, която наблюдавала падението на своя цар, не се опитала да попречи на това, което й се струвало неизбежно.
ГИБЕЛТА НА КУСКО
испанците се втурнали през обзетата от ужас държава в нейната главна столица Куско.
Писаро избрал Великия път на инките от Кито за Куско, който минавал по бреговете на езерото Титикака. По този път лесно можели да се движат кавалерия и пехота. По пътя имало складове с провизии и мостове през клисурите и реките. Той бил покрит с трамбована глина, твърда и гладка като дялан камък. Испанците били поразени, като сравнявали този път с калните и изровени пътища на Кастилия. Онези, които посещавали Италия, го сравнявали с пътищата на древните римляни.
Като убил Атауалпа, Писаро се убедил, че трудно ще овладее управлението на страната без император. Нужен е нов Велик Инка, който да получи власт от ръцете на Писаро. Такъв трябвало да стане Манко, доведеният брат на Уаскар. Писаро обещал на Манко трон и го взел със себе си в поход. Когато на 15.Х1. 1533 година, два часа преди залез слънце, испанците съгледали Куско, портите на града се оказали отворени. Привържениците на Уаскар очаквали новия господар, в жилите на когото течала свещената кръв на Великите Инки. В Перу всичко водело към Куско — пътища и канали, мисли и молитви. За перуанците Куско бил това, което бил Рим за латин-ците: икономически, политически и религиозен център на света, град на дворците и храмовете.
Куско представлявал величествена гледка. Градът се състоял от мрежа правоъгълни квартали. В центъра, обкръжен с храмове, бил огромният „Площад на радостта" и над него, озарен от лъчите на залеза, царял златният покрив на храма на Слънцето. Както всички други постройки на инките храмът бил съставен от многотонни гранитни блокове. Тук нямало нито цимент, нито хоросан, камъните били шлифовани и положени един до друг така, че между тях не можел да се провре и косъм. Такова здание — величествено и сурово, се отличавало с особено качество — то не се бояло от земетресенията. Храмът бил издигнат на постлана с порфир площадка и се състоял от пет части, които напомняли на испанците католическите църквици. Една църква била посветена на Слънцето. Нейният таван и стени били покрити със златни листа, а източната стена покривал златен диск с очи от скъпоценни камъни, който бил обкръжен с лъчи. Това било символ на главния бог на инките — Виракоча.
Първият лъч на изгряващото слънце се отразявал в този диск и загадъчните очи от скъпоценни камъни внезапно блясвали в разноцветни пламъчета.
Втората църква, облицована със сребро, била посветена на Луната. Третата, със стени, целите покрити с аметисти, топази и други скъпоценни камъни, била посветена на звездите, четвъртата — на дъгата, петата — на мълнията.
Към храма имало златна градина. Тук дървета, храсти, птици, всичко било изкусно направено от злато. Това бил златен рай, в който били издигнати златни тронове, върху които били поставяни мумиите на синовете на Слънцето — Великите Инки. Всичко това станало плячка на завоевателите. Над града царувала крепостта Саксаайман, цитадела на столицата и символизираща величието на империята на инките. Отделните дялани камъни с дължина 7—8 метра тежали до 200 тона. Конквистадорите не разбирали по какъв чудотворен начин хора, които не познават нито желязото, нито колелата, могли с математическа точност да издялат, да издигнат на върха на планината и да построят от такива гиганти три реда стени, високи общо колкото шестетажно здание.
ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ НА ИНКИТЕ
При разгрома на Куско загинала голяма част от населението на града, но Манко, племенникът на Великия Инка, избягал в планината, отвличайки златните кюлчета, и което за инките било- по-скъпо от златото, жриците на бога на Слънцето. Скоро към неговия неголям отряд се присъединили тези, които успели да избягат в долината Урубамба.
Испанските хроники смътно споменават, че Манко организирал съпротива срещу завоевателите. Около, него се сплотили оцелелите воини — гладни, голи, но пълни с омраза към врага. Отрядите на Манко се спускали от планините и нанасяли неочаквани удари на испанците. Те се научили да не се страхуват от конете и да ги изваждат от строя с помощта на „оолла" — две топки, свързани с ремък.
Постепенно силите на Манко толкова пораснали, че той нападнал Куско, изгорил половината град и се укрепил в могъщата цитадела Саксаайман. Обаче испанците успели да го прогонят от крепостта и той пак се отдалечил в Кордилерите. Тук Манко обявил за столица зареяната в скалите крепост Виткос, построил укрепления и скрил на тайни места златото, което успял да изнесе от Куско.
Старинните испански хроники смътно споменават, че някъде в долината на река Урубамба имало място, където се предавали традициите - на разрушените храмове на Слънцето и където се били укрили оцелелите при разгрома на Куско жрици. Белият каменен град, издигнат високо над пропастта на върха на гранитната скала Мачу-Пикчу като гнездо на кондор1, бил идеално приспособен за тази цел. От трите страни бушуваща река заобикаляла скалата. Само на юг, към града, водел тесен като нож 8—10-метров превал. Достатъчни били двама души, за да го отбраняват от цяла армия.
Градът бил укрепен от два реда стени, заобиколени с дълбоки ровове. Около вътрешната стена се проточва дългото здание на казармите. То допира кръглата сигнална кула, от която известявали за противника на другите орлови гнезда, открити неотдавна в същата долина. Олятайтамбо била началото на тази верига крепости. Мачу-Пикчу, Уайнамарка и съвсем наскоро откритите Винай-Яйка и Лоямарка са нейни звена. Всички те са получили днешните си наименования от имената на околните планини.
Мачу-Пикчу била най-силната от тези крепости. Тук се намирали два двореца с вътрешни дворове и с подземия. Тук имало храм, иззидан от дванадесеттонни каменни блокове, въплъщаващи сякаш самата вечност. В най-високото място на града се извисявал идеално издяланият „слънчев камък". На инките се струвало, че зиме слънцето отива все по-далече и по-далече. Чрез особени обреди жриците „привързвали" Слънцето към този камък, за да не си отиде завинаги. Както беше споменато, на върха на Мачу-Пикчу бил намерен съд, украсен със сцени на битки и жертвоприношения, който не приличал на съдовете на инките, а също и стени, зидани по начин, който никак не бил познат на инките. Крепостта по всяка вероятност била построена преди първият Инка да е започнал създаването на своята държава, във времена, когато всеки, народ, по-късно покорен от инките, живеел свой отделен живот. Кои са били първите строители на крепостта? Какъв е бил този народ? Каква е била неговата съдба? Учените смятат, че планинските крепости в долината на реката Урубамба са били изоставени в края на първото хилядолетие от нашата ера. Близо 500 години за тяхното съществование знаели само жреците и хората от дома на Великия Инка. След разгрома на Куско тези крепости временно оживели и влезли в състава на държавата Манко. Тогава именно остарелите укрепления били грижливо поправени, а изкуствените тераси по стръмните склонове се превърнали във висящи градини. Следите от бързия ремонт и сега се виждат по кулата и вратите на града.
