mnogoznaiko

Напоследък се наблюдава интересно развитие около Павел Дуров, създателя на Telegram. Появиха се спекулации, че Путин може да е насочил вниманието си към него, което вероятно е подтикнало Дуров да потърси споразумение с френската прокуратура в замяна на гаранции за безопасността си. Изглежда, че Дуров е предвиждал ареста си, което поставя под въпрос дали това е било планирано действие от негова страна. Преди това, в руските медийни канали се разпространи информация, че Дуров е посетил Азербайджан по същото време, когато и Путин е бил там на официално посещение. Твърдеше се, че целта на Дуров е била да уреди среща с руския президент. Въпреки това, според същите източници, Путин не е отговорил на това искане и срещата не се е състояла. Сега ситуацията се усложнява допълнително. Руските власти внезапно проявиха интерес към случая, настоявайки за обяснения от френските си колеги относно ареста на Дуров, когото те определят като руски гражданин. Тук обаче се появява интересен нюанс - оказва се, че Дуров притежава и френско гражданство. Този факт добавя нов слой към вече сложната международна ситуация около него. Тази последователност от събития повдига множество въпроси относно истинските мотиви и действия на всички замесени страни, както и за бъдещето на Дуров и неговата роля в глобалната технологична и политическа сцена.

Има си правила. Той знае какво ще се случи, ако го хванат да залага, но въпреки това го прави. Има последици и сега си носи тази отговорност. А иначе, ако нямаше ограничение за залагане, то си представи какви нагласени неща щеше да се случват. То така и така се случват де, а без правила нямаше да има нормален спорт.

Колониализацията е един от най-значимите процеси в световната история, оказал огромно влияние върху политическото, икономическото и културното развитие на човечеството. Този феномен, продължил няколко века, е оформил съвременния свят по начини, които продължаваме да осмисляме и до днес. В тази тема искам да разгледаме историята на колониализма, неговите различни форми и етапи, както и дългосрочните му последици. Ранни форми на колониализъм: Колониализацията има корени, датиращи от древността. Ранните форми на колониална експанзия включват: а) Гръцко морско заселничество: Древните гърци създават колонии по крайбрежията на Средиземно и Черно море, разпространявайки своя модел на градска организация - полиса. Това разширяване на гръцката цивилизация води до значителен културен обмен с местните "варварски" народи. б) Римски модел: Римската империя използва колониализма като средство за военно снабдяване и осигуряване на нова робска работна ръка. Римските колонии служат като стратегически опорни точки за контрол над завладените територии и разпространение на римската култура. в) Кръстоносни походи: Тези военни експедиции, започнали в края на 11 век, съчетават религиозни мотиви с търговски интереси. Макар и първоначално насочени към освобождаване на Светите земи, кръстоносните походи водят до създаване на европейски феодални държави в Близкия изток и засилване на търговските връзки между Европа и Изтока. 2. Ерата на Великите географски открития: Повече за Великите географски открития може да разгледате в сайта Читател: https://www.chitatel.net/velikite-geografski-otkritiya-i-pateshestviya/ През 15-16 век започва нова ера на колониализъм, която коренно променя световния ред. Този период се характеризира с: а) Търсене на нови пътища: Европейските държави, особено Португалия и Испания, се стремят да намерят нови морски пътища към Азия и Африка, заобикаляйки Османската империя, която контролира сухопътните търговски маршрути. б) Откриване и колонизация на Новия свят: Експедициите на Христофор Колумб, Вашку да Гама и други мореплаватели водят до откриването на Америка и установяването на първите европейски колонии там. в) Нови търговски пътища: Възходът на океанските търговски пътища води до упадък на средиземноморските градове-държави и издигане на нови търговски центрове като Амстердам, Ротердам и Антверпен. г) Договор от Тордесиляс: През 1494 г. Испания и Португалия подписват този договор, който разделя новооткритите земи между двете държави. Това споразумение е потвърдено от папска була през 1529 г. Този период се отличава с брутално завладяване и експлоатация на ресурси, унищожаване на местни държави, обичаи и население. Испанските конкистадори в Новия свят са особено известни със своята жестокост към местното население. 3. Конкуренция между европейските сили (17-18 век): С течение на времето, други европейски държави започват да оспорват доминацията на Испания и Португалия в колониалната сфера: а) Холандска и английска конкуренция: От края на 16 век Холандия и Англия започват да конкурират Испания и Португалия, особено в Азия. б) Източноиндийски компании: Създаването на холандската (1602) и английската (1600) Източноиндийски компании бележи нов етап в колониалната експанзия, където частни корпорации играят ключова роля. в) Англо-холандски войни: Серия от конфликти между Англия и Холандия от средата на 17 до края на 18 век, които постепенно отслабват холандската колониална мощ. г) Изместване на португалците: Холандците постепенно изместват португалците от ключови позиции в Югоизточна Азия, включително Индонезия. д) Френска намеса: Франция също се включва в колониалната надпревара, особено в Северна Америка и Индия. 4. Възход на Британската империя: Британската империя постепенно се издига като доминираща колониална сила: а) Разгром на испанската Велика армада (1588): Това събитие бележи упадъка на испанската морска мощ и възхода на Англия като първостепенна морска сила. б) Битката при Пласи (1757): Победата на Робърт Клайв над френските сили и наваба на Бенгал поставя началото на британското господство в Индия. в) Разширяване на владенията: През следващите десетилетия Британия постепенно разширява контрола си над Индийския субконтинент и други части на света. 5. Нова фаза на колониализъм (19 век): 19 век бележи нова, по-интензивна фаза на колониална експанзия: а) Берлинска конференция (1884): Това събитие легитимира т.нар. "нов империализъм" и поставя правилата за колониално разделяне на Африка. б) "Надпревара за Африка": Европейските сили, включително Великобритания, Франция, Германия, Белгия, Португалия и Испания, се състезават за контрол над африканските територии. в) Нови колониални играчи: Германия и Италия, новообединени държави, също се стремят да придобият колонии. г) Руска експанзия: Русия провежда своя собствена експанзия в Сибир, Централна Азия и Далечния изток. д) САЩ и Япония: Тези държави също започват да проявяват колониални амбиции към края на века. 6. Колониализъм в началото на 20 век: В началото на 20 век колониализмът достига своя връх: а) Административни модели: Развиват се различни модели на колониално управление, включително "директно" и "индиректно" управление. б) Идеология на "цивилизаторска мисия": Колониалните сили оправдават своето господство с идеята, че носят цивилизация на "примитивните" народи. в) Расистки аргументи: Колониализмът често се обосновава с расистки теории за превъзходството на европейците. г) Глобална капиталистическа икономика: Развива се система на глобално капиталистическо производство, базирана на експлоатацията на колониални ресурси. 7. Междувоенен период и Втора световна война: Този период е белязан от значителни промени в колониалната система: а) Преразпределяне на колонии: След Първата световна война колониите на победените държави (особено Германия) са преразпределени между победителите. б) Възход на нови сили: САЩ и Япония увеличават своето влияние в глобален мащаб. в) Италианска експанзия: Италия завладява Етиопия през 1935-36 г., което е едно от последните колониални завоевания. г) Японска експанзия: Япония разширява влиянието си в Азия, окупирайки Манджурия и други територии. 8. Антиколониални движения и борби за независимост: Паралелно с колониалната експанзия се развиват и движения за независимост: а) Индийско национално движение: Под ръководството на Махатма Ганди, Индия развива мощно движение за независимост, базирано на философията на ненасилствената съпротива (сатяграха). б) Негърско движение: Във френскоезичните колонии се развива културно и политическо движение, свързано с концепцията за négritude, развита от интелектуалци като Еме Сезер и Леополд Сенгор. в) Панафриканизъм: Развива се идея за африканско единство и солидарност срещу колониализма. 9. Процес на деколонизация след Втората световна война: След 1945 г. започва процес на бърза деколонизация: а) Нов световен ред: Създаването на ООН и приемането на Всеобщата декларация за правата на човека създават нова международна рамка, несъвместима с колониализма. б) Натиск за независимост: Нараства международният и вътрешният натиск за предоставяне на независимост на колониите. в) Индийска независимост: През 1947 г. Индия получава независимост, но е разделена на две държави - Индия и Пакистан. г) Суецка криза (1956): Това събитие бележи края на старата колониална епоха и възхода на нови глобални сили - САЩ и СССР. д) Африканска деколонизация: През 1960-те години повечето африкански страни получават независимост. 10. Постколониален период: Краят на формалния колониализъм не означава край на глобалните неравенства: а) Движение на необвързаните страни: Създадено през 1961 г., това движение се опитва да защити интересите на бившите колонии в условията на Студената война. б) Проблеми на новите държави: Много от новите независими държави се сблъскват с проблеми като слаби институции, етнически конфликти и икономическа зависимост. в) Неоколониализъм: Продължаващото икономическо и културно влияние на бившите метрополии води до теории за неоколониализъм. г) Постколониални изследвания: Развива се ново академично поле, изследващо наследството на колониализма. Ключови фигури като Франц Фанон анализират психологическите и културните последици от колониалното господство.: Колониализмът е сложно историческо явление, което дълбоко е повлияло на световната история. Неговите последици продължават да оформят съвременния свят в политически, икономически и културен аспект. Разбирането на колониалното минало е ключово за осмислянето на съвременните глобални проблеми и неравенства. Въпреки формалния край на колониалната епоха, наследството на колониализма продължава да бъде обект на дебати и преосмисляне, както в бившите колонии, така и в бившите метрополии. В следващи постове ще опиша някой от горните събития по-подробно.

Хуманизмът като контекст на възникването на Ренесанса. Ренесансът е епоха с изключително значение за развитието на западноевропейската култура. Той се смята за преходен период между Средновековието и Новото време. Неговата примерна хронологическа рамка е началото на XIV – края на XVI или дори началото на XVII в., но тази хронологизация е спорна, тъй като Ренесансът не възниква едновременно във всички западноевропейски държави. Най-отличителната черта на Ренесанса е преминаването към светски начин на живот, обусловено от изключително големия интерес към човека и във всичките му проявления. Самият термин Ренесанс се превежда като Възраждане в смисъл на възраждане на интереса към Античността и античната култура и загърбване на Средновековието, наречено Тъмни векове и приемано като недостойно време, което трябва да бъде изоставено. Новият тип култура се появява благодарение на кардиналните промени, които се случват в Западна Европа по това време – разцвета на градската култура и увеличаването на свободното време на някои прослойки (занаятчии, търговци и др.). Това довежда до несъгласие с установената от църквата йерархия и аскетичен морал, характерни за Средновековието, както и с ограниченията, налагани от феодализма. Така се появява течението, наречено хуманизъм. Най-общо казано, хуманизмът е европейско интелектуално течение, което завинаги променя мисленето на хората и европейската култура като цяло. То се появява в Италия през XIV в. и проповядва усъвършенстване и изява на всички скрити качества на индивида чрез изучаване на антични текстове. Самата дума хуманизъм идва от латинската дума homo – човек, т.е. хуманизъм е система от идеи, която поставя човека като висша ценност. Първоначалната, латинска форма на този термин е бил studia humanitatis и е означавала, най-общо казано, изучаване на човека в противовес на studia divina или изучаване на божественото. В този си вид тази идея е въведена за първи път от италианския поет Петрарка, но тя е взета от съчиненията на древноримския философ Цицерон, който казва, че именно хората са най-важното условие за културата на Древна Гърция и Древен Рим такава, каквато е. Същинският термин „хуманизъм” обаче се въвежда доста по-късно, а самите хуманисти са наричали себе си „оратори” или „ретори”, с което искали да подчертаят връзката си с древните традиции на античността. Хуманизмът не е защита на правата на човека, а изучаването му такъв, какъвто е. За Петрарка и останалите хуманисти човекът се намира в центъра на вселената и именно той трябва да бъде изучаван с най-голямо усърдие, а не битието или Бог. Хуманистите казват, че чрез четене на антични автори всеки човек е способен да усъвършенства своите качества и да развие своите способности. За Петрарка studia humanitatis е преди всичко начин за самопознание и култивиране. Основният интерес на хуманистите е насочен към „словестността”, т.е. философията и реториката. Те издигат в култ правилната класическа реч. Словото е възрпиемано като въплащение на универсалната и хармонична човешка природа. Хуманизмът никога не е бил професия, а по-скоро хоби. Първите хуманисти са били хора от най-различни професионални кръгове, които просто са споделяли общи интереси. Те са се събирали в различни неформални места като например частни вили, библиотеки или другаде, където са можели да разговарят и четат антични произведения на спокойствие. По аналогия с любимата им епоха те са започнали да наричат своите малки групички „академии”. Според някои изследователи именно хуманистите съставят прослойката на първата „интелигенция”. Много важна част от studia humanitatis е наличието на свободно време, което да бъде рязко разграничено от работата и да бъде изпълвано с приятни занимания, които обаче трябва да са духовни, а не физически. Свободата да разполагаш с времето си и със себе си е едно от задължителните условия за един хуманист. Главната цел на хуманистите е да се превърнат в универсални хора, които да имат познания във всички области на културата. Само така те могат да бъдат свободни, т.е. свободата се приравнява със знанието. За хуманистите всеки човек е надарен с безгранични творчески способности, които трябва да развива посредством дисциплина и обучение. В центъра на тази идея стои както античната философия на Цицерон, така и християнската етика, според която човекът е създаден по образ и подобие на Бог, но тя отхвърля религиозния аскетизъм и строга йерархия, защитавани от църквата. За хуманистите разумът е безценен дар, който отличава човека от всички останали живи същества и го прави богоподобен, водейки го към добродетелта и мъдростта. Човекът може да постигне истинско щастие само чрез мъдростта, скрита в античната литература. Хуманистичният идеал е със строго изразена светска и социална ориентация. Идеалният човек обаче трябва не само да е мъдър, а и активен, тъй като истинското призвание на човека е да мисли и да действа. Важно условие за всеки хуманист е перфектното знание на латински и древногръцки език, както устно, така и писмено, тъй като е било много важно всички текстове да се четат в оригинал. Хуманистите не се интересуват от средновековната литература, а се концентрират изцяло върху античната и я издигат в култ. Именно в античността те виждат загубените идеали, които трябва да бъдат възродени. Средновековието за тях е тъмен, недостоен период, който трябва да бъде загърбен час по-скоро, а античността не е просто мъртво минало – хуманистите са възприемали себе си като потомци на античните философи и мислители. Античните произведения биват превеждани на разбираем за мнозинството език с цел популяризиране, което пък дава тласък на развитието на местните култури и техните специфики. По този начин постепенно се подпомага и развитието на еднонационалните държави, които ще заменят Свещената Римска империя. Правейки всичко това, хуманистите не влизали в конфликт с църквата. Те смятали, че именно Бог е надарил човека с разум, за да му даде възможност да се усъвършенства и да се докосне до божественото още в земния си живот. Подобно на Бог, и човекът е творец и именно затова трябва да живее активно в земния живот, а не да се отделя и аскетически да го наблюдава. Човекът сам „твори” себе си и собствения си живот. Той е най-съвършеното Божие творение, което от своя страна е създало културата. Един от най-разпространените творчески жанрове на хуманистите са писмата. Това обаче не са писма в днешния смисъл на думата, а своеобразни съчинения, предшественици на журналистиката. Хуманистите са си писали писма, но в никакъв случай не на ежедневни и лични теми, а писма-разсъждения или словесни упражнения, отличаващи се със своеобразна тържественост, които са се изпращали до повече от един адресат. Всеки от получателите е правил копие на всяко получено писмо и в крайна сметка са се появявали и разпространявали много екземпляри от всяко писмо. След като съберат достатъчно количество писма, авторите са ги издавали в сборници. Пръв така е постъпил Петрарка, от когото са взели пример и много други хуманисти. Той събира и преработва своите писма и ги публикува със задна дата. Някои от тях са адресовани до антични философи, което му позволява да изрази мнение по най-разнообразни теми. Известни италиански хуманисти са Петрарка (смятан също така за първия хуманист), Бокачо, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело. В последствие хуманизмът се разпространява и в други европейски държави, едновременно с Реформацията. Известни хуманисти неиталианци: Монтен, Шекспир, Бейкън, Сервантес. Може да се каже, че Тома Аквински (1225-1274) е най-известният представител на църковната схоластика, който е посял семената на Ренесанса. Той вярвал, че човекът въстанал срещу Бога и паднал, но неговата представа за падението била непълна. Мислил, че падението не засегнало човека като цяло – била покварена само волята му, но не и интелектът. Така хората можели да разчитат на собствената си мъдрост, следователно спокойно можели да смесват ученията на Библията с ученията на философите – нехристияни. Тома Аквински се опирал на един от най-известните гръцки философи – Аристотел.Това подготвило почвата за появата на хуманистичните елементи на Ренесанса. „Най-важното нещо за човека е самият той” - била доминиращата. мисъл.Това е хуманизмът(човекът в центъра на всичко). Какви биха били основите на морала, на ценностната система и на закона при този начин на мислене? Хуманизмът не може да предложи стандарт, според който човек да сравнява всичко или да осмисли битието и морала. Така животът става безсмислен. В мисленето на Тома Аквински имало и положителни елементи, които скоро се отразили в изкуството. На свена и на мястото на човека в света, вече се отдавала по-голямо значение. Преди Джото (1267-1337) италианското изкуство представлявало един по-груб вариант на византийското – било плоско и без художествена перспектива. С Джото настъпва коренна промяна. В неговото изкуство природата заела съответното си място и изобразяваните от него персонажи били по-реалистични , пластични и обемни – по-близки до живота. Щом Бог е създал света, значи природата е важна и затова тя се изобразявала такава, каквато е в действителност. Освен човека, в ренесансовото творчество за първи път се възпява и природата като ценност. Тя става обект на възхищение. Именно Петрарка изкачва връх, след което описва полученото от това удоволствие в писмо до свой приятел, поради което е смятан за „баща на алпинизма”. Ренесансът е епоха на блестящи постижения в областта на изкуството. Най-ярко те се проявяват в Италия. Всички големи италиански градове се застрояват с великолепни сгради от дворцов тип по подобие на античната архитектура, украсени с множество статуи. В изобразителното изкуство първоначално се рисуват различни сцени от Библията, представени обаче в по-светски образ. Постепенно религиозната тематика изцяло отстъпва място на светската – започват да се рисуват дори и портрети и автопорттрети – ясен израз на преклонението пред личността. Появява се и засилен интерес към науката, до голяма степен предизвикан от Големите географски открития, разработеният от Коперник хелиоцентричен модел на света и други открития, които коренно променят дотогавашните представи на хората – библейският модел започва постепенно да се разпада. Много учени се опитват да изучат строежа и анатомията на човешкото тяло и процесите, протичащи в него. Наблюдава се подем и в обществените науки – хора като например италианския философ Макиавели обръщат внимание на това, че историята до голяма степен зависи от процесите, протичащи в обществото. Появява се и жанрът на утопията – разработване на идеален модел за обществен ред – например „утопия” на Томас Мор. И така, Ренесансът се развива на основата на хуманизма, появил се благодарение на зараждащите се буржоазни отношение и залеза на феодализма. Той обаче не се появява и развива синхронно във всички части на Западна Европа. Ренесансът е сложна, нееднородна епоха, но при всички случаи той може да бъде приеман като време на преход.

Империя и кралства. Същност на средновековната империя: съ-съществуване на политически организми по публично и по патриархално право. След окончателното разпадане на Римската империя на Източна и Западна през 476 г. на територията на западната империя се обособяват множество кралства, повечето от които принадлежащи на варварски народи. Основна характеристика на тези кралства е тяхната нестабилност и децентрализираност, тъй като властта им е приемана като бащиния и всеки владетел на практика е разделял територията си между всичките си синове. Манталитетът и начинът на живот във всички отделни кралства на практика са едни и същи, но те изключително рядко се обединяват в някакво единно териториално цяло. В кралствата пък е разпространена т. нар. феодална система, т.е. разделение на територията на феоди, които се дават на отделни кастелани в замяна за военна служба. Тези феоди или кастеланства на практика започват да се самозадоволяват и самоуправляват. Всеки феод разполага със свои прилежащи селяни, които се задължават да управляват земята и да дават по-голямата част от реколтата на своя сеньор, както и да плащат данък на църквата. Сеньорът пък се задължава да защитава своите селяни. В центъра на всеки феод е разположен замъкът – домът не сеньора – и на практика целият обществен живот се съсредоточава около него (по-късно замъците прерастват в градове). Така, политическата карта на Средновековна Европа е разделена на стотици малки кастеланства. Така тя изглежда през целия период на т.нар. Тъмни векове (476 – 800 г.). Първото наистина сериозно обединение на средновековните кралства се случва през 800 г. и е извършено от Карл Велики, който основава т. нар. Свещена римска империя, смятана за наследник на Античната римската империя. Тя се разполагала на териториите на днешна Франция, Германия и Северна Италия. Преди Карл Велики на Запад тази империя представлява една практически неуправлявана централно съвкупност от владения на аристократи. Техен държавен глава е императорът от Константинопол. Властта на Карл Велики е призната и от папа Лъв III – главно условие за един крал да бъде признат за император. Именно империята на Карл Велики е и първата единна, централизирана християнска държава на територията на Западната римска империя. Освен с титлата „Крал на франките”, Карл започва да се титулова и с „Император на римляните”. За столица на Империята на Карл Велики е обявено градчето Аахен. В основата на средновековното разбиране за империя стои концепцията за обединението на целия християнски свят под едноличната власт на императора, чиято основна отговорност е защита на църквата. В условията на феодализма това разбиране не предполага централизация и на бюрократичната система. Средновековната европейска империя представлява едно децентрализирано държавно образувание, чието единство се поддържа главно от сакралността на императорската власт, която се легитимира само и единствено от папата. Без да е признат от него, даден владетел е прото крал, но в никакъв случай не и император. След смъртта на Карл обаче създадената от него империя претърпява упадък. Типично в традицията на франкската държавност, тя е поделена между тримата му синове. Постепенно властта на Каролингите отслабва, а държавата им се децентрализира. Тя отново е разпокъсана съвкупност от самоуправляващи се кралства. Свещената римска империя е възстановена едва през X век, но този път не от франките, а от германската династия на Саксонците и по-точно, от нейния представител Отон Велики. По своята същност Свещената римска империя е бицентрична. Нейният държавен център е в Германия, а църковният – в Италия. Тази бицентричност постепенно започва да бъде възприемана като проблем. Новоевропейската история може да бъде разглеждана именно през призмата на разделението на Свещената римска империя на проримска и германоцентрична част. Наследник на проримско настроената половина е Австро-Унгария, която изкарва на преден план християнската си същност, докато наследник на германоцентричната половина е днешна Германия.

Още малко по темата: От Nadezhda Moskovska: https://www.facebook.com/nmoskovska/posts/pfbid0sYGptDhLTfjNPSZpm9rZmZvnrQFPJNw8bRfDk6MRfP2WCs2mzGBBa7tgCTqVL6Mvl Снимка от този ден преди 96 години. На 2 август 1928 Хитоми Кинуе и Лина Радке, заедно с още шест състезателки подобряват предишния световен рекорд на 800 м. Радке печели златния медал, финиширайки с време под 2'17". След състезанието, в което участват и завършват общо девет жени, медиите започват да се занимават с всичко друго, освен с постиженията им. Пет от тях били припаднали след финиша, не било поучително зрелище да видиш група прекрасни момичета да тичат до изтощение, състезанието било "срамно" следвало да бъде изключено от всяка бъдеща програма, защото "очевидно надхвърля възможностите за издръжливост на жените и може само да им навреди". С което само напомням историята на несъвместимост между това някому да бъдат признати едновременно женствеността и спортното (или друго, по един или друг начин "силово") постижение. Повече по темата: https://ussporthistory.com/2015/10/08/not-a-very-edifying-spectacle-the-controversial-womens-800-meter-race-in-the-1928-olympics/

Нещо не разбирам, кое не е ясно? Жена се бие срещу жена, едната е победител, другата победена, вече не веднъж и едната и другата са участвали и са се състезавали в много турнири и олимпиади. Сега обаче има проблем, къде е? Кажи ти къде е проблема, че не го виждам аз.

Правила си има, горе в циатата също е обяснено за правилата. Родена е жена, с женски полови органи, с женски паспорт. Цял живот се състезава в женски бокс. В Игрите в Токио отпада от жена и през 2023 година, някаква нелегитимна организация, която е непризната от МОК й спира правата след някакъв “тест”. Становището на МОК по темата - то е важно: https://olympics.com/ioc/news/joint-paris-2024-boxing-unit-ioc-statement?fbclid=IwY2xjawEZuDFleHRuA2FlbQIxMAABHeRQfFw388QhobPCnXjRV6tEy-R8CPpY1xJ8hgfvzTe0DYG3kQwwbOB4qQ_aem_yNtMl01k97ehXA-khCV92Q

А това защо? От Lubomir Alamanov: За да се разбере спокойно ситуацията в бокса, е добре да се разгледат различните аспекти. Затова предлагам малко информация. А. Историческа информация. Жени с подчертани физически преимущества поради генетични аномалии са участвали в олимпийски и други състезания от много години. Само някои примери: Снимка1. Жън Жу – китайска баскетболистка с ръст от 2,20 метра, която се състезава в азиатски шампионат за девойки до 18-годишна възраст. Тя е едва на 17 години. Снимка2. Уляна Семьонова, висока 213 сантиметра, никога не е губила мач в международно състезание, играе за националния отбор на бившия СССР от 1968 до 1986 година. Тя печели златен медал на Олимпиада два пъти. През 1976 година в Монреал и през 1980 г. в Москва. На финала СССР срещат България и ни побеждаваt със 104-73. Т.е. може да се каже „гигантки мачкат българки“. Снимка3. Тамара и Ирина Прес – многократни олимпийски и световни шампионки от 1958 г. до 1966 г. Отказването им още преди да навършат 30, съвпада с въвеждането на проверката на пола на състезателите от Международната атлетическа федерация през 1967-а. Впоследствие редица спортисти се провалят на този тест, включително и няколко съветски. Сестрите Прес обаче никога не са се подлагали на подобен тест. Снимка4. Ева Клобуко̀вска е полска лекоатлетка спринтьорка, златна медалистка като част от полската щафета на 4х100 метра и бронзова медалистка на 100 метра от олимпийските игри в Токио (1964), двукратна европейска шампионка на 100 и 4х100 метра (1966). Световна, европейска и държавна рекордьорка в спринтовите дисциплини. През 1967 година спортната и кариера е прекратена, след като при направено изследване за конфигурация на хромозомите, чрез който по това Медицинската комисия на МОК разграничава половете в спорта, е обвинена че „няма удостоверение за жена“. През годините има и множество протести и критики срещу тестовете за полова принадлежност, предимно защото някои хромозомни аномалии не дават никакво предимство на пистата, а физическият преглед на неиздържалите се възприема като недопустимо навлизане в личното пространство. Това кара Олимпийския комитет да отмени през 1999 г. задължителните тестове за всички жени-участнички в Олимпиадите. Сега организаторите имат пълномощия да проверяват половата принадлежност само при възникнали съмнения. Но привържениците на по-строги проверки напомнят, че ако на 20 000 жители на планетата се пада по един хермафродит, то в спорта те са един на 500. Б. Медицинска информация. Генетични аномалии се случват много по-често, отколкото си мислим. Някои примери: • Един от 15 000 мъже се ражда и израства като момиче. И нито тези момичета, нито техните родители го знаят. • Някои жени имат завишено количество тестостерон, което оказва сериозно влияние върху развитието им. • Има и случаи на хермафродизъм, и то доста често. • Синдром на Морис - характеризира с женски фенотип, първична аменорея (липса на менструация) първичен стерилитет, липса на матка и яйчници и наличието на тестикули, които освен в коремната кухина, могат да бъдат открити и в ингвиналния (слабинния) канал, или в срамните устни. При изследване се оказва, че това са нормално изглеждащи жени със слабо, или никакво окосмяване и с по-висок ръст. Те физически изглеждат като жени и се възприемат като такива и психически. Имат нормално развити гръдни жлези, женски външни гениталии, но сляпо завършващо влагалище. • Разстройствата на половото развитие (DSD) са група редки вродени състояния. За разлика от 46,ХХ DSD чиято причина е ясна, установяването на причината за ХY DSD е често неясна и може да се дължи на нарушение на гонадното развитието, на половите жлези, на синтеза и действието на андрогените. Повече информация – в линкове и коментари. Всяка спортна федерация сама определя правилата за допустимост на състезателите. В. Текущата ситуация. Имане Хелиф и Лин Ю-тинг не са трансжени. Те са родени жени, записани като жени, с полови белези като жени. Никога не са минавали по каквито и да е процедури по смяна на пола. Нямат изказвания или други изяви, че са мъже, но са се почувствали жени, или нещо подобно. Вероятно имат DSD. Факт е, че Хелиф и Ю-тинг са били дисквалифицирани от надпреварата за Световната титла през 2023 г. на основава на резултати от тест за установяване на пола. Тест, за който IBA подробности не дават. Но е и факт, че са участвали на предишните Олимпийски игри. МОК се е отказал от тестове за полова принадлежност още през 1999г. Г. Информация за федерацията по бокс. За да е пълна картинката, Международната боксова асоциация (IBA) вече не е призната от МОК за спортна федерация. Сега олимпийският турнир по бокс се организира от Парижкото Боксово обединение (ПБУ) – временно и специално създадено звено от Изпълнителния комитет на МОК. Президентът на IBA Умар Кремльов казва, че „МОК са политически курви, политически проститутки.“ след като разбира, че е изхвърлен от олимпийското движение. Умар Кремьлов бе преизбран на поста президент на IBA през този май, но изборът му бе съпътстван със скандали и сериозни съмнения за корупция. Кремльов, който допреди няколко години бе начело на Руската федерация по бокс, бе единственият допуснат кандидат. Позната история. Тази цялата информация е, за да се види, че подобни скандали водят до липса на еднакви правила кое е допустимо и кое не в боксовите турнири. Д. Финал. • Подобни случаи е имало, има и ще продължава да има. Всяка държава иска да използва максимално всички преимущества, които има. • Затова са правилата, които трябва да са еднакви за всички. И ако някой не отговаря на правилата, трябва да бъде отстранен. • Разбираемо е възмущението защо двете състезателки не са проверени след като миналата година са били отстранени от друг шампионат. • Разбираемо е и отношението на МОК, че проверката на всяка жена дали е жена, е обидно. • Правилно БОК е пуснал жалба, това му е работата. • Липсата на нормални институции и разбирателство между тях водят до подобни казуси (спомнете си казуса с шахматните федерации). • Идеята, че това е „либерално затваряне на очите към ЛГБТИ общността“, е невярна. Това е само казус за правила между спортни федерации. • Идеята, че това е „мъже бият жени, брат“, е клик-бейт. И целенасочено използва казуса с голия син мъж от откриването на Олимпийските игри, за да внуши връзка, която я няма. • Все пак „мъже бият жени, брат“ звучи много по-стряскащо от „делфини плуват с хора, брат“ или „гиганти поставят топка в кош, брат“. А като цяло, ако обществото ни обръщаше поне 10% от вниманието, което обръща на жени с много тестостерон в Париж, към политиците, които ни управляват, сигурно нямаше за седми път да отиваме на предсрочни избори. Но „всеки сам си преЦеня“, нали така беше. С огромни благодарности към Nikolay Lefedjiev, който ми припомни много факти. И към всички журналисти и коментатори, които запазиха спокойствие и провериха информацията, преди да се хванат на поредната лъжлива истерия. Спокоен ден! P.S. Някои линкове, ще ги сложа и в коментари: https://www.dw.com/.../helif-i-uting-zaso-se.../a-69828404 https://nauka.offnews.bg/.../poveche-zheni-ot-ochakvanoto... https://www.mediapool.bg/skandalat-s-polovata... https://webcafe.bg/.../zapadat-gi-narichashe-bratyata... https://clubz.bg/152332 See less

И във връзка с нашумялата боксува загуба от италианката: Италианската боксьорка Анджела Карини се предаде след само 46 секунди срещу Имане Хелиф. Имане Хелиф е родена момиче, записана е момиче, с полови белези на жена, но от пубертета нататък е със завишени нива на тестостерон. По природа е при нея, не са й били нищо, в Алжир не се правят такива неща. Всяка жена с повече тестостерон започва да изглежда като мъж. Вероятно има предимство, както Станка Златева. Но Иман не е мъж, който е решил да се прави на жена, по-сложно е.

Имаш уникален талант да тролиш всяка тема, в която влезеш. Ако го напиша, ще го повториш ли на глас и после да го разбереш? Културата е нещо, което имаме около нас, както и нещо, което ние носим със себе си. Ето горе ти дадоха линк за това що е култура: https://kultura.bg/web/що-е-култура/ Прочети и разбери, след това може да се върнем към дискусията.

Спортна справедливост? В спортния свят често възникват дискусии относно справедливостта на участието на атлети с нетипични полови характеристики в женските състезания. Този въпрос е изключително сложен и изисква внимателно разглеждане на множество фактори. Противно на често срещаното мнение, нито хромозомите, нито външните полови органи са определящи за спортните способности. Два ключови фактора играят решаваща роля: Хормоналният профил по време на пубертета Настоящият хормонален профил От тези два фактора, хормоналният профил по време на пубертета е особено важен. Високите нива на тестостерон през този период водят до трайни промени в опорно-двигателния апарат, които дават значително предимство по отношение на сила и издръжливост. Тези промени са до голяма степен необратими, дори при последващи хормонални промени. Нуждата от обективни критерии Спортните организации като Международния олимпийски комитет (МОК) трябва да разработят обективни методи за оценка на спортистите. Например, измерване на силата на ударите преди състезания може да помогне за идентифициране на значителни статистически отклонения. Провеждането на независими кръвни изследвания също би било полезно за определяне на хормоналния профил на спортистите. Междуполови състояния в спорта В някои случаи, особено когато става въпрос за спортисти от страни с по-консервативни възгледи по въпросите на пола, може да става дума за междуполово (интерсекс) състояние, а не за трансджендър идентичност. Междуполовите състояния са естествени вариации в половите характеристики, които могат да включват атипични комбинации от хромозоми, полови жлези или анатомични особености. Спортните организации трябва да продължат да работят за разработването на справедливи и обективни критерии, които осигуряват равни възможности за всички, като същевременно запазват интегритета на спортните състезания.

От Kalina DrenSka: https://www.facebook.com/kalina.drenska/posts/pfbid0DB1SrfDY12aQckAb6F6UJLn9nkyUpEUYj3iPqoKLBew9Be2JYr7gwnmkjmKKcn82l Вчера се разчетох малко по темата заради актуалността на казусите с боксьорките Иман Калиф и Лин Ю-Тин и дори един час ровичкане в гуугъл по темата изкара една толкова дълга и нюансирана история за спора за това как се конструира пола в спортни категории, че не мога да не споделя някои открития. 1. Още с първите Олимпийски игри, където жени са допуснати до лекоатлетически дисциплини, започват да се леят купища въпроси за това това наистина жени ли са[1], не са ли твърде слаби, за да се справят 800 м. бягане [2] и въобще - нещо като цяло не е наред с тея жени, нещо е съмнително при тях, а и тея тежки спортове не са за тях много-много. 2. Съмненията за това жена ли си, не си ли жена водят до това да почнат още от 1936 г. на олимпийските игри в Берлин на ад хок база да привикват "съмнително изглеждащи" състезателки и да ги карат да се събличат пред панел (мъжки), за да определят съдиите, оглеждайки голото тяло, женско ли е то, или не [1]. 3. После националните федерации започват да въвеждат тестове за пола - събличаш се, оглеждат те, подпечатват ти бележка, че си жена [4]. Не, мъжете не минават през такива процедури. 4. После обаче и това не е достатъчно, защото от СССР и Източна Европа се появяват много "мъжествено" изглеждащи и атлетични състезателки, които печелят в различни категории, та започват по всички международни форуми да изискват всички (!) състезателки да се събличат голи пред международни комисии (от мъже) и да дефилират, за да ги оглеждат и опипвате тези мъже и да определят, че, да, това се жени [3, 4]. Тука започва много очевидно да се омесва red scare, антикомунизъм, расизъм и страхът от мъжествените жени. 5. После към 60-те обаче обаче и това не е достатъчно, та въвеждат хромозомни тестове, за да докажеш, че си жена - отново, само за жените [1, 4]. Обаче веднага разни учени и генетици - конкретно de la Chapelle, Ferguson-Smith, Ferris, Ljungqvist и Simpson [4] - казват, че тези тестове на хромозоми изобщо не показват задължително кой мъж, кой жена и въобще какво се случва, защото биологията е доста по-сложна от XX и XY. Имайте предвид, че това се развива като критика и дискусия 60-те, 70-те и 80-те, нали, не в днешно време. 6. Тея хромозомни тестове се правят до 1999 г. по олимпийсите игри. После от 2006 г. започват комплексни панели от лекари, биолози, генетици и изследователи на пола да човъркат, тестват и сертифицират състезателките за хормони, тестостерони и тн., отново с идеята да докажеш, че си жена. Ма от научна гледна точка и хормоналните нива не са особено показателни за категорично определение на пола и назоваването на несправедливи биологични предимства в спорта. И много по-често в окото на бурята се оказват цветнокожи състезателки, както и състезателки от Глобалния Юг - както преди от СССР са били страшните мъжествени жени, сега те са от други географски места, но расистката логика, която се прокрадва, е сходна: тея "екзотични" мъжествени жени що бият "нашите" женствени жени. И така нататък. Спорът е на почти 100 години и винаги е било объркващо. Именно защото конструирането на пола - включително уж ясни категории като "биологична бинарност" - хич не са толкова прости от научна и биологична гледна точка и това най-добре го знаят именно учените. И това не е отсега, не е ново, не е някаква "либерална измишльотина" - просто както през 60-те този наратив е бил използван, за да се промотира реториката на Студената война, в момента пасва добре на омесването на расистки, трансфобски и хомофобски разкази и внушения. Спортът винаги е бил И политика и идеология. [1] https://www.scientificamerican.com/.../sex-testing-in.../ [2] https://ussporthistory.com/.../not-a-very-edifying.../ [3] https://academic.oup.com/.../chapter-abstract/169484878... [4] https://en.wikipedia.org/wiki/Sex_verification_in_sports

Тук ти говориш от общ характер, а темата има за цел да засегне много тясно културологичен, дори антропологичен характер на темата. Това твърдение подчертава, че концепцията за "културно" винаги носи със себе си имплицитно сравнение или контраст с нещо, което се смята за "некултурно". Нека разгледаме това с конкретен пример: Пример: Хранене в ресторант Да си представим ситуация в ресторант. Някои поведения се считат за "културни", докато други - за "некултурни". "Културно" поведение: Използване на прибори по предназначение Говорене с умерен тон Изчакване всички на масата да бъдат обслужени, преди да се започне с храненето Поставяне на салфетка в скута "Некултурно" поведение: Ядене с ръце (когато не е подходящо) Говорене с пълна уста Викане или създаване на шум Започване на храненето преди другите В този пример виждаме, че определението за "културно" поведение автоматично създава категория "некултурно" поведение. Важно е да се отбележи, че тези категории са силно зависими от контекста и могат да варират значително между различните общества и култури. Например, в някои култури яденето с ръце се счита за напълно приемливо и дори предпочитано, докато в други то се възприема като "некултурно". Това показва, че опозицията "културно-некултурно" е социален конструкт, който отразява нормите и очакванията на конкретно общество в определен момент от време. Тази опозиция често се използва като инструмент за социален контрол и разграничаване. Чрез определянето на нещо като "културно", обществото утвърждава определени норми и ценности, докато стигматизира други като "некултурни". Разбирането на тази вградена опозиция в термина "културно" ни помага да осъзнаем относителността на културните норми и да бъдем по-критични към начина, по който използваме и интерпретираме този термин в различни контексти. В твоя пример се разбира, че една маргинална култура е изчезнала, не че не е била активна. ------------ Културата съществува само променяйки се. В днешния свят на бързи промени и глобална свързаност, културата се превръща в една от най-динамичните сфери на човешкото съществуване. Но какво всъщност стои зад тази непрекъсната еволюция на нашите ценности, норми и традиции? На първо място, културата е продукт на постоянното взаимодействие между хората. Всяко поколение предава своите знания и опит на следващото, но в този процес винаги има място за нови интерпретации и адаптации. Социалните контакти, било то лице в лице или в дигиталното пространство, непрекъснато оформят и преоформят културните ни представи. Околната среда, както природна, така и социална, играе ключова роля в културната динамика. Научните открития променят нашето разбиране за света, технологичните иновации трансформират начина ни на живот, а социалните движения предизвикват преосмисляне на установените норми. Всичко това води до дълбоки културни промени. Не бива да забравяме и ролята на индивидуалната креативност. Всеки човек носи в себе си уникален набор от идеи и перспективи, които обогатяват културната палитра. Именно тази индивидуалност е в основата на културното разнообразие и иновации. Културните промени са видими във всички аспекти на живота ни. Модата се променя с главоломна скорост, отразявайки променящите се естетически вкусове и социални норми. Езикът ни се обогатява с нови думи и изрази, адаптирайки се към новите реалности. Изкуството постоянно търси нови форми на изразяване, отразявайки променящите се ценности и идеи на обществото. Дори социалните роли - на мъжете и жените, на младите и старите - претърпяват значителни трансформации. Осъзнаването на динамичния характер на културата има множество ползи. То ни учи на толерантност към различията и ни помага да изграждаме по-добри отношения с хора от други култури. Разбирането на културните промени ни позволява да се адаптираме по-успешно към новите условия и да участваме активно в развитието на обществото. Нещо повече, културната динамика е мощен двигател на иновациите и прогреса, създавайки благодатна почва за нови идеи и решения на глобалните предизвикателства. В заключение, културата е жив, дишащ организъм, който се развива заедно с нас. Разбирането и приемането на тази динамика е ключово за нашето лично развитие и за изграждането на по-добър, по-толерантен и по-иновативен свят.

Културният фронт – форми, функции и общи тенденции в развитието на институциите за управление на културата през времето на комунизма. „Културен фронт” – тежко агитационно-пропагандно клише, изкарано през първите дни и удържало се в постоянно обращение до пропадането на режима. Веднага след идването на власт на комунистическия режим в България през 1944 г. е създадено т. нар. Министерство на пропагандата, несъмнен знак за новоизгряващата Отечестенофронтовска ера. В него културата във всичките и измерения придобива една неприсъща и дотогава функция – тя се превръща в средство за пропаганда. Първостепенно място е отдадено на политическата пропаганда. Непосредствено след нея се нарежда военната пропаганда. Изобщо, темата на всеки проектиран сюжет, бил той върху картички, пощенски марки, дори на гърба на билетите за кино и театър, е в пряка връзка с правителствената идеология. В първите следвоенни години тя естествено е възстановителна икономическа и обхваща широк кръг сюжети, третиращи индивидуалното гражданско поведение, човешките взаимоотношения, личната и обществена хигиена и т.н. Пример за лозунг от това време: „Нито педя неизползвана земя”. Още на следващата година обаче Министерство на пропагандата е преименувано в Министерство на информацията и изкуствата, а след това и в Комитет за наука, изкуство и култура. Въпреки промяната в името обаче, дейността на преименуваните организации си остава същата – ръководство, планиране, съгласуваност и контрол на научно-изследователската и художествено творческата дейност в страната или с други думи - изграждане на културата на България така, че да е удобна и да служи на режима. Крайната цел е пълна централизация на институциите, управляващи културата. Най-високите партийни органи с насоченост към контрол и ръководене на културата в непосредственото следдеветосептемврийско време се намират в структурата на отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Това за пореден път показва обвързаността на културата с пропагандната и агитационна дейност в разбиранията на комунистическите управници. Това обаче в никакъв случай не означава, че културата е омаловажавана. Напротив, тя е смятана за важна част от градежа на комунистическото общество. Именно поради изключителната важност на отдела, неговото ръководство е поверено не на кого да е, а на секретаря на ЦК. В края на 1945г. започва организирането на т.нар. културни клубове в провинцията, „клубове за наука и изкуство” или наричани още „ клубове за народна култура”, които просъществуват до 1948г. Целта на тези клубове е всеобща мобилизация. Хората във всеки един състав в определен клуб имат един и същ профил и статус. Тези клубове провеждат алтернативна на държавата културна политика. До средата на ноември 1944г. са проведени своеобразни „революции” в експертните и културни сдружения. Съюзите вътрешно се реорганизират и си избират ново ръководство. През периода художцествения труд не е платена и гарантирана от държавата работа. У много хора сътрудничеството с новата власт е отзвук на нагласата, че творческият труд трябва да бъде подпомаган от държавната власт. Народът е съставен от съпринадлежащи си един на друг, трудещи с ехора. Призивът за новата истинска народна култура, дава възможност за достъп до различни обществени среди. Това е политическа мобилизация на масите и на цялото общество. Този призив има за цел да разбие асиметрията между различните среди и така да се постигне приобщаване на обществото. Народната култура е функция на политическата пропаганда. Клубовете събират интелектуалците, регламентирайки местата за тези събирания. Създават се нови привилегировани и престижни, официални места, на които да се събират културните елити. Наред с това се осъществява масовизация на образованието, разширяване на читалищната мрежа, кинефикация, радиофикация като всички тези процеси са израз на политиеска мобилизация. Това е институционалната система, в която функционира културата. Създават се нови места на публичен културен обмен като място за разгръщане на социалистическата културна политика – инструмент за обществена мобилизация. Устойчив елемент на социалистическата публична култура е ритуалното постигане на пределната съборност. Да вземем за пример изложбената зала – това е ново място на официалната социалистическа публична култура, на което се събират партийно ръководство, държавно – административно ръководство, художници от СБХ, представители на аморфната публика (неексперти), наблюдатели, слушатели и др. Новите места, аранжирани с адекватен реквизит представляват новата политестетика. Тя е свързана с убеждението, че партията трябва да излезе между хората и да задгърби практиката отпреди войната само елитът да представлява социалистическата партия. Партията трябва да стане масова и да се свърже с масовия трудов български народ. Базовите стойности на социалистическата политестетика са: „нескончаем митинг”, публичен официалне спектакъл и др. Не само високите културни форми се третират като инструмент за идеологическа пропаганда. Малките изкуства, практикувани от неспециалисти, в известна степен „сами” се задължават да внесат в програмите си „актуалните” за онова време политически теми. В края на 40-те и началото на 50-те години в страната окончателно се налага сталинисткият модел на социализъм. Опозицията е ликвидирана и БКП на практика става единствената политическа сила, а нейната идеология – марксизмът-ленинизмът – се превръща в официална държавна идеология. Комунистите подчиняват цялото общество чрез насилие, масова пропаганда и тотален контрол върху всички сфери на живота. В изпълнението на тази задача културата се оказва от голяма помощ. Комунистическото правителство прокарва монолитната визия за „народна култура” – пресечна точка на култура и пропаганда. Още от първите следреволюционни дни се разгръща мотивът за третирането на творческата дейност като платена и гарантирана от държавата професионална работа. Произвежда се официална масова култура, която трябва да покаже протеклите промени дълбоко в основите на българското общество и с пропагандна яснота да отрази пътя към тържеството на социалистическата революция. За налагането и обаче е необходимо да бъдат създадени и нови места за потребление на културата и културен обмен. В такива места се превръщат творческите съюзи. Членството в такъв съюз постепенно се превръща в условие за изява. Акцентът пада не толкова върху естетическата и уникалната стойност на произведенията на изкуството, колкото върху идеологическата и професионалната. В областта на науката са предявени изисквания за политическа ефективност на научното знание. През 1954 г. Комитетът за наука, изкуство и култура е закрит и на негово място се появява Министерството на културата. На практика промяната обче не е голяма. МК се различава от КНИК главно по засилената активност по подобряване на материално-техническата база (изграждане на кина, театри, библиотеки и т.н.) и по детайлизацията на административните звена в системата на висшето образование. През 1957 г., в резултат на сливане на две министерста МК прераства в Министерство на просветата и културата. Причина за сливането е стремежът за намаляване на бюрокрацията и оптимизиране функциите на просветното и културно ръководство. Промени в идеологическите основания обаче няма. Културата и идеологията стават все по-трудно различими. Пример за това е участието на творците в предизборната агитация от 1958 г. През 1963 г. Министерството отново се разделя на две – на Просветно министерство и на Комитет по културата и изкуството, чиято задача е да регулира културната дейност в страната на основата на вече узрелия социалистически реализъм. Новото е, че Комитетът е изграден на принципа на „обществено-държавното начало”, т.е. с представители на видни дейци на културата и изкуството. Той ръководи радиото и новопоявилата се Българска телевизия, киноизкуството, театрите, оркестрите, изобразителното изкуство в цялата им широта (образование, професионални организации, творчески съюзи, социални придобивки и т.н.). От края на 50-те и началото на 60-те години Бълария навлиза в периода на т. нар. „зрял социализъм”. В тези условия културата се приема като социална придобивка, но и притежание на всеки отделен човек, измеримо според неговото „културно потребление”, т.е.броя на посещенията му на концерти, кино, театър и др, начинът, по който се облича и прекарва свободното си време, пътуванията му или, с други думи, културата се превръща в социалистически начин на живот. И така, от края на 50-те до началото на 70-те години на XX век, въпреки многократните преструктурирания и преименувания на културните институции в България, тяхната основна дейност и идеология е статична. През 70-те години обаче започва промяна. Тези промени са израз на усилието да се обхванат множащите се нови обществени среди и културни аудитории. Управлението на културата се превръща в управление на диференциирани социални процеси. Целта е те да бъдат „споени” – да се произведе идеологическа хомогенност на културната идентичност на българското общество. Появяват се т. нар. „всенародни” програми за развитие на културата, чиято цел е управлението на културата да бъде възможно най-централизирано. Като лидер в културната сфера се изявява дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова (от 1975 до 1981 г. тя е председател на Комитета за култура, т.е. на практика министър на културата). Нейното управление изиграва важна роля за отварянето на България в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва идеята за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и за редица чуждестранни изложби и мероприятия. Прави много опити и за популяризирането на българското изкуство зад граница. Също така, заедно с професор Александър Фол, развива науката тракология. По нейна инициатива са организирани мероприятията около честването на „1300 години България”, построяването на комплекса „Камбаните” в Младост 4, както и на НДК. Противниците и в България обаче я критикуват поради огромните средства, които харчи за изпълнението на амбициозните си проекти, както и поради това, че „неудобните” на режима творци са игнорирани и репресирани дори и по време на нейното управление на културата. След смъртта на Людмила Живкова нейните идеи се приемат като неимзенен ориентир за бъдещото развитие на културната политика, т.е. продължават услията за „свръхцентрализация” на културата. Продължена е и политиката на разбирателство на творците, при която е позволена известна самоизява и уникалност на твореца, но в никакъв случай не в разрез с идеологията на властта. Въпреки непрестанните услия политиката на Живкова да бъде продължена обаче, целта никога повече не бива изпълнена напълно. 80-те години са белязани главно от т. нар. „възродителен процес” – политика на асимилация на небългарското население в България. Мерките за прокарването на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турксите имена с български, ограничения в използването на родния език на представителите на определените небългарски групи, насилствено ограничаване на техните традиционни ритуали и обичаи и изповядването на тяхната религия. Тези действия биват силно компрометирани и получават широк отрицателен отзвук в Европа. Всичко това, съчетано с настъпващите промени в останалите социалистически страни, води до постепенното загниване на управлкението на Тодор Живков. Краят на социалистическата епоха в България настъпва на 10 ноември 1989 г

Културологични изследвания и проектиране. Пораждането на новостта и културалната промяна. Репродуктивност и продуктивност. Типове продуктивни (креативни, екстатични) „машини” в европейската култура. Организация и управление на ресурсите. Съществуват три термина, които на пръв поглед сякаш съвпадат: културен, културологичен и културален. Когато назоваваме нещо „културно”, ние внаги го противопоставяме на нещо „некултурно”, т.е. този термин съдържа в себе си опозиция. „Културологично” е нещо, отнесено към науката за културата – културологията. Културологично е знанието на културолога – то е изследователско по отношение на културата. Културално пък е нещо, включващо в себе си образци. То изключва от себе си опозицията и строгия понятиен апарат на културологията. Например носителите на културата са културални (независимо, дали са активни или пасивни). Активните носители на културата са хората – те произвеждат културни образци, а пасивните са вещите (сама по себе си, вещта няма културално значение, нейното значение се носи от човека). Хората също могат да бъдат пасивни носители, в зависимост от това, дали имат отношение към реализацията на културните продукти (публиките обикновено са пасивни носители). Взаимодействайки си, активните и пасивните носители се променят взаимно. Тези промени водят и до цялостни културни и културологични промени. Тези промени се виждат най-добре в театъра и живите музикални изпълнения, тъй като тогава има пряк сблъсък на активни и пасивни носители – публиките въздействат върху артистите и ги променят. В този случай зрителите са активни носители, но само докато трае представлението, след което отново се превръщат в пасивни. Но дори и литературата може да се променя – четейки една книга и правейки бележки по нея, четящият я променя. Определена през човека, културата винаги е множествена – всеки човек е носител най-малко на две култури. Важно е да направим разграничението между продуктивни и репродуктивни култури. Продуктивни са културите, пораждащи нови значения и смисли. Науката например винаги е продуктивна – тя поражда ново знание в сферата на своите изследвания. Репродуктивните култури просто повтарят вече съществуващи значения и смисли. Когато една наука се превърне в култура, тя става репродуктивна. Само познанието е продуктивно. Масовият човек винаги пребивава в културата – в репродуктивната сфера. Единствените продуктивни немаргинални култури са науката с образование, изкуствата и религиите. Науката като познание винаги е свързана с възможния човек, с неизвестния „аз”, докато науката като култура е свързана с реалния човек, който никога не успява да се отдалечи от своята първоначална идея. Маргиналните култури винаги са продуктивни, защото те се стремят да привлекат на своя страна нови и нови последователи и да станат традиционна, а не маргинална култура (пример – християнството, което от маргинална се превръща в доминираща религия и измества юдаизма). Културата съществува само променяйки се. Спре ли да „произвежда” нови смисли, престане ли да бъде продуктивна, тя постепенно започва да отмира. В днешно време европейската наука и култура постоянно се рои и усложнява – появяват се нови и нови дисциплини, нови и нови смисли, нови и нови методи. Въвеждането на експерименталния метод е основен момент за европейската наука – той е наблюдение, целящо да докаже или опровергае дадено знание. Според друга теория днешните изключително бързи темпове на развитие на културата и науката се дължат на множеството близки срещи между различни сфери, в следствие на които те си влияят и взаимно се променят. Голяма заслуга за тези близки срещи с голяма динамика играе интернет и средствата за масова комуникация. Благодарение на съвременните технологии културите се доближават пространствено, стават много близки една с друга, взаимодействат си и възприемат модели една от друга. Това довежда до голямата продуктивност на днешните култури. Културологичните изследвания могат да бъдат провеждани по 6 начина: тук и сега; тук и преди; тук и след; там и сега; там и преди; там и след. След-изследванията обикновено се правят чрез сравнение на получените резултати от сега и преди. Работата на култумениджъра е да следи именно културата тук и след и да и създава правилните условия за развитие – той трябва да проектира културата, преди тя да се случи. Той трябва да има неограничен достъп до дадена култура, за да може да я проектира успешно – пример – трябва да има достъп до местата, където културата се случва (различни артистични клубове). Съществуват и три цялости, които са некултури, защото за тях няма модели на поведение – те са непредсказуеми. Това са лудостта, рецидивността и катаклизмите.

Нормативна и институционална рамка на културната политика в България. Закони и основни подзаконови актове. Институции, чрез които се осъществява културната политика Културната политика на ЕС: Не можем да не споменем и няколко думи за културната политика в рамките на ЕС. Въпреки че е създаден като икономически съюз, с присъединяването на повече страни през 70-те години,се появява проблемът за това, какво е Европа и европейска идентичност - появява се усещане за общност и се създават множество комуникационни стратегии. Още през 1954г. е приета Европейската културна конвенция, но като цяло позицията на страните членки е, че културата е приоритет на всяка отделна държава, а не на Европейския съюз като цяло. Поради това не съществуват никакви задължителни документи. От друга страна, признавайки важността на културата като един от основните езици на модерното общество, ЕК и Съветът на Европа са разработили и прилагат известен брой препоръки и декларации, които очертават общите принципи по важни теми. Те обявяват програми за насърчаване на културата, които са изградени на общосъзнателен принцип. Формирани са множество норми и политики, целящи създаване на общност и общностна идентичност. Основната идея е „заедно, но индивидуално”, а именно запазване на националната идентичност. Комисията „Де Лор” през 80-те започва да прилага мерките на множеството мерки за изграждането на колективна идентичност на Европа. Някои мерки са правни (общи лични карти, номера на автомобили, паричната единица), а други културно-символни (флагът, химнът, денят на Европа). Въвеждат се различни събития – месец на Европа, конкурсът „Евровизия” и Европейска столица на културата. Разбира се бюрокрацията идва в повече и се задълбочава. Следват и множество скандали с корупция. През 1992г. е сключен Маастрихтският договор, който е първият нормативен документ на ЕС, в който се говори пряко за култура. Културата и образованието са изцяло прерогатив на националните правителства. Тя остава собствено решение на отделните държави. Водещо е националното разнообразие. Цели се създаването на единна общност, но същевременно запазване на идентичността и културното наследство. То формира един общ европейски фонд, върху който всички имат право. Насърчава се интегрирането и принципа на субсидарността. Това води до много популярното днес явление – писането и кандидатстването по проекти. ЕС е отворил програми за подкрепа на културата в най-ниските (общински) нива, защото те са най-наясно с конкретните нужди. Във връзка с този договор към държавите кандидат-членки, включително и България, са изискани определени регулации. От Б-я са изискани две промени: медии и авторско право. Следват множество програми за финансиране на културата. Интересът към тези културни програми е огромен и биват обединени от програма „Култура 2000”, която се оказва много ползотворна. Подкрепени са разнообразни проекти, като акцентът пада върху творческата продукция, сътрудничеството и организирането на събития. Осъществяват се множество проекти за популяризиране на общо европейско наследство, междукултурен диалог. Може би единствената слабост е, че е много централизирана и управлението е директно от ЕС. Следва „Култура 2007”, която е много активна в сферата „Мобилност” и насърчаване на диалога. Безспорно темата за културата видимо се обръща нагоре в политиката на ЕС. Започва бавен процес на изграждане на един начин на живеене и споделяне на общи идеи. Глобализацията във всичките й аспекти ни отвежда до едно поле, в което културата заема позиция от особено значение. Българското общество за целия период на модерното си съществуване е възприело културата като ценност, намираща се под закрилата на държавата по презумпция. Строителството на националната държава след 1878 г. неизбежно се обляга на културата, за да произвежда национална идентичност. Държавата се заема с интензивно културно строителство - създаване на институции, които я легитимират като модерна европейска държава. В същия идеологически подход социалистическата държава присвоява културата като език и съответно се занимава с културно строителство. В резултат на това, през годините на социализма България има "силна" и "ясна" културна политика: държавата плаща и поръчва музиката, тъй катот я е приемана преди всичко като проводник на пропагандата. Като оставим настрана идеологическите аргументи, това, което произведе този модел, е ситуацията, в която и "творците", и "народът" споделяме непоклатимото убеждение, че държавата може и е длъжна да се грижи за културата. Осигурява се широк достъп до културата, но в същото време потребителите не развиват сами свои истински интереси. Първата криза във взаимодействията държава-култура възникна още в зората на демокрацията, когато разразяването на икономическата криза открои съвършено ясно факта, че държавните средства са крайно недостатъчни и доколкото ги има, трябва да се харчат за неща като заплати, медицинско обслужване, помощи за безработни и пенсии, а не за „луксозни дейности” като култура и изкуство Бюджетът бързо се отля от културата към социалната и икономическата сфера – започна да се налага американският модел на културна политика. В тази ситуация културният сектор трябва да докаже полезността и устойчивостта си в условията на пълна свобода, включително и от привилегии. От друга страна, доминиращата нагласа както сред публиката и творците, така и, впрочем, сред самите администратори на културата, е френският модел, който смята държавата за ключов участник в културното поле. Като цяло, българската културна политика се придвижва в сравнително ясна посока, базирана на ясни принципи - борба за запазване на регионалната мрежа от културни институции; въвеждане на вътрешни йерархии; децентрализация; въвеждане на състезателност при разпределяне на фондовете и т.н. Културните институции са организации, които произвеждат култури или идеи, които имат за цел да произведат водещите модели, правила и норми. Те могат да бъдат държавни или недържавни. Основната разлика между тях е, че държавните са спонсорирани от държавата, а недържавните обикновено са с идеална цел (фондации, сдружения и др.). Те могат да кандидатстват за получаване на държавна субсидия само за осъществяването на отделни проекти. Недържавният сектор в културата е изключително крехък, а организациите, които го съставляват, непрекъснато са заплашени от невъзможност да продължат дейността си. Сигурно мнозина ще опонират, че недържавните културни организации са многократно по-гъвкави и изобретателни, по-ефикасни, по-мотивирани и по-способни да оцеляват. Това действително е така. Но с минималните ресурси, до които имат достъп, и при несигурността за бъдещето си, в условията, при които работят, те не могат да разгърнат до край собствения си потенциал. Що се отнася до държавните културни организации (каквито днес са повечето музеи, театри, опери и оркестри), то те имат предимството на по-дългата биография, фактът, че публиката е свикнала с тяхното присъствие в културния ни живот, и стабилността, която държавното им дава. Темата за държавния и недържавния сектор в културата е от темите, които обикновено разделят обществеността на два ясно обособени лагера, които обаче се обединяват в критиката си към държавната културна политика. Всеки от двата лагера по свои причини смята, че държавата не прави това, което би трябвало, за да създаде условия за развитие на културата. От едната страна на разделителната линия са държавните културни институти, които се оплакват, че са оставени на мизерна издръжка от държавата, която не им позволява да работят нормално; от другата страна са недържавните организации, които нямат право на инфраструктурна субсидия от държавата и затова страдат от липсата на устойчивост в развитието си. И двете страни имат право. Проблемът е в държавата, която все още разглежда държавните културни организации като свещена крава (пък макар и изнемогваща от глад), а недържавните такива - като неизбежното нововъзникнало зло. Показателно е, че в програмата на сегашното правителство думи като "качество на артистичния продукт", "достъп на маргинализирани социални групи до културния продукт", "творческо новаторство" и т.н. не фигурират. Не се проблематизира и това как видът собственост у нас се отразява на възможността за финансиране на културния продукт. Как се осъществява културната политика? - култ. политика се сформира най-вече чрез Народното събрание и се осъществява от Министерския съвет чрез МК. На местно развнище се реализира от органите на местно самоуправление. - МК определя принципите, методите и стратегията на националната културна политика, защитава и изплаща, в съгласие с Министерския съвет, бюджетните субсидии - Съществуват 8 национални култ институции, като например: Народна библиотека, Национален исторически музей, Национална опера и балет и т.н. Всички те се намират в София и са подчинени на министерството. МК разработва законопроектите, след което ги изпраща до МС и всички заинтересовани министерства. Ако всички го приемат, той се внася в НС. Гласува се най-малко 2 пъти в Пленарна зала – първо и второ четене. Във вече готов законопроект е много трудно да се промени нещо. След министерско равнище трябва да слезем на по-регионално ниво. Република България има 1 правителство, 28 области, 264 общини и 6 региона за планиране. Областните управители са служители на МС и контролират общините, но нямат собствен бюджет. Те изпълняват държавни функции и не могат да извършват политики. Можем да кажем, че проблемът на културната политика е, че тя не се мисли на регионално ниво. Изграждането на концепция за българската културна политика не може да стане изолирано. Тя трябва да бъде споделена от парламента, правителството и цялото общество, а нейното осъществяване да бъде ръководено от МК. С оглед на това ролята на МК следва да се промени – да стане институция, която не контролира ресурсите, а разкрива нови хоризонти и възможности (не 'пазач на входа', а 'отварящ вратата' фактор) Правителството и МК не определят това какво е култура и как работи. Нормативна база: Всички писани правила/ правни норми, които регулират отношенията между хората в сферата на културата, т.е. националните закони и международните актове, към които РБ се е присъединила. Влизайки в ЕС през 2007 г. България доброволно се отказва от част от своя суверенитет – когато има конфликт между български и европейски закон, европейският има надмощие. ЕС обаче не се намесва пряко в културните политики на своите членки. Единствените сфери в областта на културата, регулирани от ЕС са авторското право и сродните му права. Ес насърчава културата главно чрез финансиране. През 2000 г. се създава програма Култура 2000, занимаваща се именно с финансиране и междукултурен обмен. Тя е подновена през 2007 г. (Програма Култура 2007) с двойно по-голям бюджет, което показва нарасналото значение на културата. На първо място е Конституцията –тя гарантира правото на всеки гражданин на РБ до достъп на избрана от него култура. Тя закриля авторките и сродните нему права. Тя гарантира задължителното образование (до 16 години). Подзаконови нормативни актове са наредби, правилници и т.н. Те се съставят от съответните министерства и понякога са много важни, тъй като може чрез тях да се промени самият закон. Кодекс – лесно за ползване книжно тяло, което обединява няколко закони, които са свързани помежду си. Основен нормативен акт, регламентиращ отношенията в сферата на културата, е Законът за закрила и развитие на културата – ЗЗРК. Този закон е обнародван на 01.06.1999г. и е текстът, който за първи път се опита да "разпише" културната политика в правила, като част от обществения договор. Нещо повече, този закон определя, какво е културата изобщо. Един от големите дебати обаче е, дали определениеот на това, какво е култура, е дело на държавата. Основните принципи, залегнали в ЗЗРК, за провеждането на културна политика са: - демократизъм на културната политика, свобода на художественото творчество и недопускане на цензура; - децентрализация във финансирането на културните дейности; - пълна, неограничена равнопоставеност на творците и културните oрганизации; - закрила на националната културна идентичност и на културните общности в чужбина (основно дейността на културните институти); - поощряване на дарителството, спонсорството и меценатството в областта на културата; - откриването и подпомагането на обучението на млади таланти „Закон за филмовата индустрия” – определя цялата дейност в страната по създаване и разпространение на български филми. Урежда държавното подпомагане, броя на филмите и др. Новият „Закон за културното наследство”, от 2009 година, предвижда, че културното наследство се закриля от държавата и определя, какво точно е културно наследство. „Закон за авторското право и сродните му права” (ЗАПСП) – има отношение към защитата на интелектуалния творчески труд. Сродни права са свързаните с реализацията, тези които допринасят за реализиране на произведението, но без да са автори (изпълнители, продуценти и т.н.); Читалището както споменахме е наследено от Възраждането. Има специален закон за народните читалища. Те запълват ниските нива на културно потребление и самодейното начало. Финансирането им е държавно-делегирана дейност, но минава през общините. Ръководството се регламентира от закона. Биват ръководени от председател и читалищен секретар. Институционална инфраструктура: Институциите се различават и по формата си в зависимост от управлението – вертикално, хоризонтално и др. В България има тенденция към намаляване височината на вертикалната структура. Към този модел се стремят повечето демократични страни. Това е моделът и на ЕС. Принцип на субсидирността – да се вземе решение на ниво максимално ниско до гражданите. В България за съжаление често има липса на координация между институциите. Държавен културен институт: ДКИ е на бюджетна издръжка и се създава от МК по закон. Финансира се изцяло или частично от бюджета на МК. Директорите се назначават от МК след конкурс. Вариации са държавни културни институти, които са извън МК, а са към съответното ведомство (Пр: Музей на полицията към МВР; Военно-исторически музей, към Министерство на отбраната; Държавен културен институт към МВнР и др.). Държавни културни институти с национално значение изпълняват функции по запазване и популяризиране на културата. Те са привилегировани пред останалите културни институти и се финансират изцяло от МК Статутът на държавен културен институт с национално значение се придобива икзлючително трудно. Примери: Национален исторически музей, Национална галерия, Народен театър и др. Общински културни институти: Те се създават и закриват с решение на Общински съвет, съгласувано с МК. Финансират се от общински бюджет. Директорите се назначават от кмета на общината след одобрение от МК. Регионални културни институти: Това е най-проблематичният вид културен институт, тъй като понятието „регион” няма дефиниция в българската правна система, т.е. териториалният обхват на тези институти е трудно определим. Културните институти от този тип имат самостоятелен бюджет, макар и да са общинска собственост. Създаването им трябва да е съгласувано с всички нива на властта. Частни културни институти: Създават се по инициатива на частни или юридически лица по търговския закон. Те се издържат самостоятелно. Актуалното състояние на "пазара" на субсидии се изразява в наличието на Национален фонд "Култура" (под контрола на държавата) и няколко фондации. Културата е ценност, за изявата на която са необходими условия и среда, а не само нескончаемо искане на пари.

То е нормално да не сме толкова подготвени колкото гърците, но екипировката на пожарникарите да е от 2011/2012 не е нормално

Щом ние си ги пишем тези неша тук, значи се знаят. Има от къде да се черпи опит и много нови техники и практики се измислят. Тук няма кой да ги приложи. Нещо изначално няма кой да свърши нещо хубаво тук.

От фб: https://www.facebook.com/yavor.parvanow/posts/pfbid02FvZK1Ufo16hYRxWznKrBevYBFaRzfj8d3aHyqL5nt7G1XHA9ouzZN5RNdiXTYnEvl Аз живея почти постоянно в Гърция. На един смотан остров, практически без дървета, основно са тръни и храсти. И искам да ти кажа следното. Гледам тук как се организират нещата относно пожарната безопасност, как се оповестява , как действат, дори населението как се отнася към проблема. Цяло лято има постове, денонощни. Сменят се служителите, колите си стоят. Преди седмица се запали стърнище. Тук духа 365/7/24. Острова от тоя вятър си вади хляба. Дойдоха 5 пожарни, местни, армията ( има база на ВВС). Загасиха го за час. Оня ден некъв ром си хвърлил фаса на центъра на съседното село. От три дни е тема в местните медии , рома е арестуван, следя кво ще стане. За огън и то на плажа ( барбекю) глобата е 10000 ( по спомен) евра. Порт полис идва за десет минути, гаси, ако требва бие, и ако се дървиш, арестува. После съди и глобява. Кат прогърми се гаси тока и пожарните отиват по високите места. Има още , нема да продължавам. Ще ти кажа едно. България не гори , обаче, с това затопляне ( аз не съм "затоплист", но то е факт) , с това изместване на климатичните зони ( което също е факт) , и с тоя тип растителност . България ще изгори . До последното дърво.. Тук практически не вали 6 месеца . Не вали , значи че не капва една капка. Пустиня е , вижте снимката. Рядко смокини, има малко по-обрасла част, храсти основно. Тая пустиня я пазат от пожар като петролна рафинерия. А то даже няма кво да изгори ... А сега си представете нашите гори без дъжд 6 месеца. Това е буре с барут . Някога ( не страдам за соца, но е факт) имаше пожарни просеки. "Пистата" на Рилски езера е такова. Загледайте се в клековите полета пред хижата източно. Това не са пътеки. Това са остатъци от просеките, отдавна обрасли и загубили функцията си. Навсякъде е така. Зеленчука не дава даже изсъхналите борове на Витоша да се изчистят. Всичко е обрасло. В гората на Рилски пак има пожарна наблюдателница. Там някога е имало дежурни наблюдатели . Да сте я виждали ? Обрасла, разбита и заебана е , за снимки я ползват. България ще изгори кат бала слама , помнете кво съм казал. Един два градуса нагоре още и трябват. И един месец без дъжд. Което почти е факт. И ще изгори.

Единствено България от страните в региона не разполага със собствени специализирани вертолети за борба с пожарите. Разчитането на ВВС на България за помощ при бедствия и десетилетия бездействие дават своя резултат - разчита се на смели доброволци, които да локализират ръчно пожарите. България трябва да започне да инвестира в разнообразна специализирана техника, така както направи с въздушните линейки. Не е възможно да се разчита изключително на чуждестранна помощ и на армията.

Не виждам връзка. Конкретно в защита на кафето работят доста учени. В защита на пчелите сигурно работят още повече. Но не мисля, че едното е за сметка на другото. По твоята логика хората сме причина и за едното и за другото, нека ние да не оцелеем

Самолетите и хеликоптерите играят различни роли в противопожарните операции: Самолети: Тези машини са специализирани в бързото покриване на големи площи. Те могат да носят хиляди литри вода или (химикали) забавители на горенето, които изсипват върху пламъците. Самолетите са особено полезни за създаване на защитни бариери пред разпространението на огъня. Хеликоптери: Благодарение на маневреността си, хеликоптерите могат да достигнат труднодостъпни места и да извършват прецизни действия. Те могат да изсипват вода от въздуха, да транспортират пожарникари и оборудване, както и да извършват разузнавателни полети за оценка на ситуацията. Как гасят пожарите? Вода и забавители на горенето: Най-често срещаният метод е изливането на големи количества вода върху пламъците. Водата охлажда горящите материали и намалява интензивността на огъня. Забавителите на горенето, от друга страна, са химикали, които забавят или спират процеса на горене. Създаване на бариери: Самолетите могат да създават защитни линии от забавители на горенето пред разпространението на пожара. Това дава време на пожарникарите на земята да се организират и да овладеят огнената стихия. Кога самолетите и хеликоптерите са най-полезни? Големи пожари: Когато огънят обхваща големи територии, самолетите са незаменими за бързото покриване на площта и ограничаване на разпространението. Труднодостъпни места: Хеликоптерите са идеални за достигане до места, които са недостъпни за наземните екипи. Бърза реакция: Въздушните сили могат да бъдат мобилизирани бързо и да започнат да гасят пожара в ранните му етапи, което увеличава шансовете за успех. Ограничения и предизвикателства Въпреки ефективността си, въздушните средства имат и някои ограничения: Метеорологични условия: Силен вятър, гъст дим или турбуленция могат да затруднят или направят невъзможни полетите. Видимост: Нощните полети са по-рисковани и изискват специално оборудване и подготовка. Разходи: Използването на въздушни средства е скъпо и изисква значителни ресурси. Самолетите и хеликоптерите са изключително ценни инструменти в борбата с горските пожари. Те позволяват бърза реакция, достигане до труднодостъпни места и ефективно ограничаване на разпространението на огъня. Въпреки някои ограничения, въздушните сили са незаменим съюзник в опазването на природата и човешките животи от опустошителната сила на огнената стихия. ----- Очевидно не разбираш от това, защо даваш толкова крайни констатации. По цял свят се използват самолети и хеликоптери, за да лъжат хората или за да гасят пожарите според теб? Ето ти малко клипчета да видиш как става магията: В интернет е пълно с видеа как работят самолетите и хеликоптерите в подобни кризи.

В момента учени от цял свят доказват повишяване на температурите на Земята. Не можем да се правим, че това не е така или да сравняваме с "едно време". В момента Гърция е най-добрият пример, който можем да видим и да копираме както като модел на поведение така и на законодателна дейност. Има специални хеликоптери и самолети за тази цел. Това, че ние нямаме техника, не значи, че няма и не трябва да я купим веднага!

Горещините и сушата застрашават България с опустошителни пожари през 2024 г. България се изправя пред сериозна заплаха от пожари през лятото на 2024 г., като експертите предупреждават за потенциално катастрофални последици. Прогнозите сочат, че страната може да се сблъска със ситуация, подобна на опустошителните пожари в Гърция през 2023 г. Климатичната заплаха се засилва Учените алармират за бързо покачване на глобалните температури, което значително увеличава риска от пожари. Според данните, температурата на Земята се повишава с около 1.5°C на месец, създавайки все по-благоприятни условия за възникване и разпространение на пожари. Вече през юли 2024 г. България преживя тревожни инциденти. Магистрала бе затворена заради мащабен пожар край Слънчево и Варна, довел до евакуация на селища и значителни щети. Очаква се горещините да продължат с пълна сила и през август, допълнително увеличавайки риска. Уроците от Гърция 2023 Миналогодишната ситуация в Гърция служи като тревожно предупреждение. Страната преживя един от най-тежките си пожарни сезони в последните десетилетия, с хиляди унищожени хектари гори, изгорели домове и масови евакуации. Продължителната суша между юни и юли създаде идеални условия за неконтролируемо разпространение на огъня. Прогнози за България 2024 Метеоролозите прогнозират, че България ще се изправи пред подобни предизвикателства през 2024 г. Очакват се валежи значително под нормата, което ще доведе до изсушаване на горските масиви и тревистите площи. В комбинация с високите летни температури, тези условия създават висок риск от катастрофални пожари. Потенциални последствия Последиците от мащабни пожари могат да бъдат опустошителни. Те заплашват да унищожат значителни площи от природни паркове и резервати, нанасяйки сериозни щети на биоразнообразието и екосистемите. Икономическите загуби могат да бъдат огромни, включвайки унищожени земеделски култури, имоти и инфраструктура. Най-голямата заплаха обаче остава за живота и здравето на хората в засегнатите райони. Превантивни мерки и готовност За да се справят с надвисналата заплаха, българските власти трябва спешно да предприемат редица превантивни мерки: 1. Укрепване на противопожарните служби с допълнителна техника и оборудване. 2. Изграждане на противопожарни бариери около високорискови зони. 3. Провеждане на информационни кампании за повишаване на обществената осведоменост. 4. Засилен контрол върху дейности, които могат да предизвикат пожари. Предстоящият сух период през 2024 г. поставя България пред сериозно изпитание. Опитът от Гърция през 2023 г. показва колко разрушителни могат да бъдат последиците от неподготвеност. Навременните превантивни действия и адекватната подготовка на властите и обществото са ключови за минимизиране на риска и смекчаване на потенциалните щети. От изключителна важност е България да се подготви адекватно, за да защити своята природа и гражданите си от надвисналата опасност.