mnogoznaiko

Климатичните промени представляват сериозна заплаха за производството на кафе в световен мащаб. Повишаващите се температури и променящите се валежни модели вече оказват негативно влияние върху реколтите в много региони. Учените обаче работят усилено, за да намерят решения и да гарантират бъдещето на любимата напитка на милиони хора. Няколко основни направления в научните изследвания дават надежда: 1. Разработване на устойчиви сортове: Генетици и селекционери създават нови сортове кафе, които са по-устойчиви на топлина, суша и болести. 2. Подобряване на агротехниките: Агрономи изследват иновативни методи за отглеждане, които могат да помогнат на кафеените насаждения да се адаптират към променящите се условия. 3. Опазване на генетичното разнообразие: Учените работят за съхраняване на дивите видове кафе, които могат да съдържат ценни гени за бъдещо селекциониране. 4. Технологични иновации: Разработват се нови технологии за по-ефективно използване на водата и защита на растенията от екстремни климатични явления. Въпреки че предизвикателствата са значителни, научният прогрес дава основание за оптимизъм. С продължаващите изследвания и иновации, учените се стремят не само да запазят, но и да подобрят бъдещето на кафето. https://samvkuhnyata.com/blog/mogat-li-uchenite-da-spasyat-kafeto/

Застрашено ли е от изчезване Каспийско море Според казахстанския президент екологичните проблеми не са за пренебрегване Снимка: pixabay „Каспийско море е напът да изчезне и свързаните с това екологични проблеми не могат да бъдат пренебрегвани“. Това заяви казахстанският президент Касим-Жомарт Токаев по време на неофициалната среща на върха на Организацията на тюркските държави, предаде ТАСС, цитиран от Dariknews.bg. „Отбелязахме значението на увеличаването на логистичния потенциал на Каспийско море. В същото време е недопустимо да се пренебрегват екологичните му проблеми. Морето е на ръба на изчезването. Най-важната задача е да се опазят околната му среда, флората и фауната. Трябва да се разработят конкретни решения за спасяването на Каспийско море. Дошло е времето да се засили взаимодействието на учените от тюркските страни“, каза Токаев. Той изрази загриженост относно пресъхването на Аралско море и опустиняването на територията му. „Територията, засегната от екологичната катастрофа, трябва да бъде рекултивирана. Важно е ефективно да се използват водните ресурси на трансграничните реки. За тази цел е необходимо по-широко да се използват водоспестяващи технологии“, обясни казахстанският държавен глава. Според него климатичната ситуация на планетата като цяло се усложнява. „Необичайните горещини, горските пожари, сушите и наводненията, които се случват в различни части на света, ясно потвърждават тази тенденция. Готови сме да засилим сътрудничеството си с тюркския свят по въпросите на климата. Тази година планираме да вземем активно участие в работата на конференцията за климата COP29, която ще се проведе в Азербайджан. Казахстан подхожда отговорно към своите ангажименти по отношение на изменението на климата. През 2026 г. ще проведем регионална среща на върха по въпросите на климата под егидата на ООН. Сигурен съм, че нашите тюркски братя ще вземат активно участие в нейната работа“, добави Токаев. https://www.sinoptik.bg/news/zastrasheno-li-e-ot-izchezvane-kaspijsko-more-10758

Източник: https://nauka.offnews.bg/skeptik/opaseniata-za-zaguba-na-zemedelska-zemia-zaradi-solarnite-paneli-sa-n-200663.html Авторът Цанимир Ангелов, докторант по Теоретична и математическа физика в Софийски университет, смята, че фотоволтаиците не заплашват земеделската земя. След силната реакция на публикуваната вчера статия "Бумът на соларните панели замени земеделските земи, които биха могли да изхранят милиони", представяща проучване от У Сяо (Wu Xiao), ви представяме отговора на Цанимир Ангелов, докторант по Теоретична и математическа физика в Софийски университет. Възходът на соларните панели, както всяка нова технология, е съпроводен от множество митове. Един от тях е, че тези съоръжения ще покрият земеделските територии и това ще доведе до криза с храните. Човешката цивилизация е изправена пред множество належащи въпроси, един от които е промяната на климата. След като многократно бе показано, че тя е възникнала вследствие на човешко въздействие [1], естествен ход е да се насочим към източници на енергия, които не влошават ситуацията. За съжаление друг настоящ проблем е пренаселването на планетата. Населението на планетата нараства с около милиард души на 12 години.[2] Това ни прави уязвими към притеснения за това дали ще има храна за всички. В този контекст китайският учен У Сяо и екипът му са провели изследване [3], което показва, че през 2018-та година 1371 квадратни километра обработваема площ са били покрити от слънчеви панели. Публикацията продължава с това, че това е 1655 пъти повече спрямо 2003 г. Това са числа, които всяват страх, но не показват обективно реалността. Допълнително Сяо и екипът му пишат, че от тази площ могат да се изхранят 4.3 милиона души за една година. Ако допуснем, че средно на човек са нужни 2000 килокалории (минимум за мъже и средно за жени), то това предполага, че на 1371 квадратни километра биха се отглеждали плодове и зеленчуци съответстващи на 4 300 000 души по 2 000 килокалории или 8 600 000 000 килокалории. Това съответства на 2300 килокалории на квадратен метър. Храните, които могат да дадат такъв добив на квадратен метър се свеждат до захарна тръстика, захарно цвекло и палмово масло.[4] Такава диета би била пагубна за 4.3 милиона души, тъй че по начало броят души, за които би стигнала територия от 1371 квадратни километра при нормално хранене е наполовина – малко над 2 милиона и то ако мъжете ядат минимално. Основния фокус на публикацията е върху соларните фотоволтаични панели, тъй че нека се насочим към тях. Голяма разлика между фотоволтаиците и горивата е, че соларните панели произвеждат енергия на мястото, на което са, докато не се повредят, което отнема десетилетия спрямо вида и качеството на панела. След като панелът излезе от експлоатация, нов може да бъде инсталиран на същото място. Тази земна площ не е употребена, а употребявана и панели се подменят на мястото на старите, а не на нови територии. Това не е така при източниците на фосилни горива като въглищните мини и при горите, за които очевидно се изисква нова територия година след година. Нужно е да си отговорим на въпроса каква площ би била нужна на човечеството, за да покрие енергийните си нужди. За да достигнем до задоволителен отговор нека на всяка стъпка приемем възможно най-лошите стойности за соларните панели. Така ще знаем, че каквато и площ да получим, истинският отговор ще е по-малък. Тъй като въпросните 1371 квадратни километра са площта, “загубена” в слънчеви панели в световен мащаб, нека я сравним с цялата обработваема площ на планетата. Площта на планетата е 4*π*r2, където r е радиуса на Земята на квадрат или 511 милиона квадратни километра. От тях 71% са водна повърхност, т.е. 29-те процента суша са 148 милиона квадратни километра. Според ООН 1/3 от тях (48 милиона квадратни километра или 4.8 милиарда хектара) са обработваема площ. Имаме 48 милиона квадратни километра за земеделие.[5] Колко площ ни е нужна за слънчеви панели? Потреблението на енергия от човечеството е 180 000 терават часа годишно. [6] След като разделим на броя часове в годината това съответства на 50 теравата мощност. Различни източници дават различни оценки, но тази е една от най-високите. В нея влиза потреблението на електричество, но и на горива за превоз. Слънчевата енергия, достигаща Земята е 1350 вата на квадратен метър. Площта на Земята се изчислява по формулата 4*пи*r^2, но това не е площта, с която Земята улавя слънчева светлина. Земята прихваща светлина колкото е площта на сянката ѝ, т.е. пи*r^2 или 4 пъти по-малко. Освен това нека панелите имат само 10% ефективност. Повечето нови фотоволтаици имат ефективност близка до 20%, но тя намалява с времето и затова нека вземем 10% за приемлива стойност. Последно нека приемем, че заради облачност още половината от енергията се губи. След като сме готови със стойностите нека пристъпим към самото пресмятане. Трябва да разделим 50 теравата на 1350 W/m^2 (слънчева константа), на 0.1 (ефективност на фотоволтаика), на 1/4 (наклон спрямо Слънцето и нощ), на 0.5 (облаци). Тогава получаваме 3 трилиона квадратни метра или още 3 милиона квадратни километра. Това е площта съответстваща на покриването на абсолютно цялото потребление на човечеството само чрез соларни панели. Дори да допуснем, че човечеството се захранва само със соларни панели и всички те са разположени само и единствено върху обработваема земеделска земя. Това ще са 3 от 48 милиона квадратни километра или 6.25% от обработваемата площ на планетата. Даже и да изберем “най-страшния” сценарий, то пак ще ни останат 93.75% от обработваемите площи. Разбира се трябва да вземем предвид по-реалистичен сценарий, при който не използваме само панели, а и ВЕЦ-ове и вятърни централи. Съшо така трябва да вземем предвид, че вече има инсталирани панели по покриви на сгради и паркинги, тъй че условието всички да са върху земеделски земи отдавна не е изпълнено. Оказва се, че земеделската площ, която би била заета при пълен зелен преход е много под 6.25% от цялата земеделска площ на планетата. Последното, което трябва да вземем предвид е дали тези панели всъщност помагат за земеделието. Отговорът е категорично да! Причината е, че основен проблем е глобалното затопляне, с което панелите се борят, макар и ефектите все още да са трудно забележими. Земеделците имат проблеми с неестествените температури, при които обичайните за тях култури вече не растат. Губят се реколти в природни катаклизми като наводнения и градушки, а панелите се борят именно с това. Справка: [1] https://doi.org/10.1016/j.atmosenv.2021.118446 [2] https://www.worldometers.info/world-population/world-population-by-year/ [3] https://www.researchsquare.com/article/rs-4387232/v1 [4] http://www.gardeningplaces.com/articles/nutrition-per-hectare1.htm?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTAAAR1Ly2WKmHyXKKSbdiGCUDffDgw8EXCaYgtGlI2XZGKsKRIlWgoJGDRdDjk_aem_iD_9AG0APnfzs_LMpH1lXA [5] https://openknowledge.fao.org/server/api/core/bitstreams/5c8b2707-1bcf-4c29-90e2-3487e583f71e/content [6] https://ourworldindata.org/energy-production-consumption Авторът Цанимир Ангелов е докторант по Теоретична и математическа физика в Софийски университет с канал в YouTube https://www.youtube.com/@QuantumAstronavt Източник: https://nauka.offnews.bg/skeptik/opaseniata-za-zaguba-na-zemedelska-zemia-zaradi-solarnite-paneli-sa-n-200663.html

Денисовците са оцелели на Тибетското плато допреди 48 000-32 000 години https://nauka.offnews.bg/chovekat/denisovtcite-sa-otceleli-na-tibetskoto-plato-dopredi-48-000-32-000-god-200673.html Кредит Maayan Harel Портрет на млад женски индивид от денисовциte въз основа на скелетен профил, реконструиран по древни карти на ДНК метилиране Археолози са открили нов екземпляр от ребро на хоминин в карстовата пещера Байшия - едно от двете места, за които е известно, че са обитавани от денисовци. Датиран на възраст 48 000-32 000 години, екземплярът също принадлежи към денисовската линия, което удължава присъствието им в пещерата далеч през късния плейстоцен. Денисовците са изчезнала група хоминини, първоначално идентифицирана по геномна последователност, определена от фрагмент от кост на пръст, открит в пещерата Денисова в планината Алтай в Южен Сибир. Последвалите анализи на генома показват, че денисовците са се разграничили от неандерталците преди 400 000 години и че поне две отделни денисовски популации са се смесили с предците на днешните азиатци. През 2019 г. бе установено, че челюстна кост на възраст 160 000 години от карстовата пещера Байшия, варовикова пещера в североизточния край на Тибетското плато, е с денисовски произход. През 2020 г. археолозите откриват мтДНК на денисовци в седиментите на същата пещера д, което показва присъствието им преди около 100 000 години, преди 60 000 години и вероятно преди 45 000 години. Карстовата пещера Байшия. Кредит: By Dongju Zhang - Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=80532435 Цялата статия: https://nauka.offnews.bg/chovekat/denisovtcite-sa-otceleli-na-tibetskoto-plato-dopredi-48-000-32-000-god-200673.html

Културна история на XVIII век: новата форма на истината, култът към разума, критиката на авторитети и предразсъдъци. Парадигми, места, агенти на знанието. Индивидуални и публични употреби на разума. Каква е връзката между идеите на Просвещението и революциите? Европейското Просвещение е естествено продължение на революционните идеи на хуманизма и Ренесанса, възникнали няколко века по-рано. Благодарение на тях, феодалният строй започва да залязва и постепенно се формират нов вид обществени отношения. Обособява се и нова социална категория, носител на просвещенските идеи и двигател на настъпващите коренни промени – буржоазията. Всички тези неща довеждат до трансформации във всички сфери на обществения живот, включително и на модела на човешкото познание и истината. Преди настъпилите промени истината винаги се е основавала на някакви авторитети (най-често религиозни). Коренната промяна, определяща настъпването на Просвещението, е именно загърбването на тези авторитети и доверието в собствените преценки. Оттук идва и идеята на Кант, че Просвещението е настъпването на пълнолетието на разума. Разпространява се идеята, че светът е създаден по механистичен модел и че цялото човешко знание може да бъде подредено механично. Именно от това разбиране произлиза и идеята за енциклопедичното, т.е. демократично, достъпно за всеки знание. Енциклопедията е опит знанието да бъде подредено механично. В следствие на идеите на хуманизма и Реформацията и постепенното загърбване на Библията като неоспорим авторитет, започват да се обособяват нови места и модели на знание. Причина за това е и голямата консервативност на университетите по това време – учените с иновативни и секуларни идеи просто нямат място там. Поради тази причина научните занимания и открития постепенно се изместват в отделени от университета места и основават свои институции – академии и дружества. Те не са място за учене и възприемане на готови модели за света, а са места за обмяна на идеи. Великите научни открития по това време се правят именно в академиите и дружествата, а не в университетите. С нарастването авторитета на тези институции, дори се появяват академии и дружества, създадени чрез покровителството на властта (например на някой крал, който иска да се обгради с философи и други учени хора, за да изглежда ерудиран). Друго важно място на което ще се обсъждат истинност е новата публичност. Първо възниква в салони, ордени, кафенета и чайни, голяма роля има и вестника. Новата публичност е въображаема сцена, тъй като модерните колективи са огромни и хората не могат да имат комуникация лице в лице, те имат дистанцирана комуникация. Новата публичност е извън сферата на политиката и изпълнителната власт (за разлика от античната публичност). Тя отхвърля традиционните авторитети, защото е публична употреба на собствения разум за обществено благо. Във всяка една конкретна дискусия и спор има една колективна дискусия, която обединява всички. Това е модерната публичност, която е извън сферата на политиката. Но тя представлява алтернативен авторитет, който оказва натиск на другите авторитети. Преходът на философски идеи в публични ги медиализира, превръщат се в дискурси. Дискурсът е употреба на езика в силова страна, тогава някой го използва, има контекстуално властови отношения. Тези масови реторики биват монополизирани от определени говорители, оратори, трибуни, партийни централи. Тези монополизирани реторики се превръщат в идеологически доктрини и документи. Културните агенти са журналисти, литератори, философи, които дълго време са underground, публичните интелектуалци, разнообразни водачи, фанатици, учените-експерти и каква е тяхната роля. Дебатите и реакциите, породени от Френската революция довеждат до промени в публичността на Европа, както и до промени в културните и образователни институции в Европа. Новият, безавторитетен модел на знанието постепенно се пренася върху всички науки, а индукцията (стремеж от отделните факти да бъдат формулирани закони) е смятана за универсален метод за постигане на познание. Разпространява се идеята, че Бог не е неразбираем, а е дал разум на човека, именно за да бъде разбран от него, т.е. новият модел на знанието не противопоставя науката и религията, а напротив – обосновава едното с другото. Просветителите твърдят, че няма никакво противоречие в това да си вярващ и разумен едновременно. Появява се и идеята за толерантност между църквата и държавата, т.е. те да не се месят в делата си. Това е революционна идея, тъй като поставя основите на секуларизацията – разделянето на светската и духовната власт. Критиката към идеята за толерантността обаче се състои в това, че тя няма емоционален заряд, т.е. толерантността не е признаване, а просто изтърпяване. Още през Ренесанса се разпространява и т. нар. деизъм – религиозно-философско учение, което отрича съществуването на Бог в библейския смисъл. Според деистите Бог съществува, но е абстрактен и непостижим за човека. Те признават, че той е създал света, но отричат неговата по-нататъшна намеса в него. Деистите пренебрегват християнството като авторитет. Според тях то е пълно с предразсъдъци и измами и е разказ за простия народ, който трябва да бъде контролиран чрез страх от наказание (ад). Постепенно библейският модел за сътворението и развитието на света е загърбен. Появява се теологическа и филологическа критика на самата Библия, в която се установяват различни пластове и възникват съмнения за авторството й. Правят се опити и за изчисление на библейската хронология, от които става ясно, че светът е много по-стар и по-голям от описаното в нея – природните науки застават в опозиция на църквата. Религиозният модел и сляпата вяра в него се разпадат, за да отстъпят мястото си на рационалността и вярата в собствените съждения и заключения. Появява се идеята за проверяването и доказването на факти чрез експерименти, което пък довежда и до появата на лабораторията като място за правене на наука. Учените стават своеобразни „проводници на фактите”. Появява се идеята за равенство между хората и правото им на имущество и свобода. Държавата започва да бъде приемана като обединение на хора, целящо постигането на общо благо. Тази идея е развита доста подробно то Жан-Жак Русо в книгата му „За обществения договор”. Според него естественото състояние на всеки човек е да бъде свободен и равен с другите хора, а съсловното общество и феодалният строй лишават хората от тези техни изначални права. Според Русо обаче съществуват някакви сили, които не позволяват на човека да остане в своето естествено състояние и той доброволно се отказва от част от свободата си и се подчинява на обществения строй, в който живее. Именно в това се състои и Общественият договор – властови отношения по общо съгласие. Общественият договор обаче не трябва да е договор за подчинение, а договор за равенство. Той не се сключва между силни и слаби, а между всички членове на обществото поотделно. Всички просветителски идеи и разбирания довеждат до крайна нетърпимост към феодалната система и стремеж към окончателното и изкореняване и създаване на нов, либерален обществен строй, кореспондиращ с новите разбирания за идеални порядки. Известни просветители: Френсис Бейкън, Галилео Галилей, Джон Лок, Спиноза, Исак Нютон, Лайбниц, Шарл дьо Монтескьо, Волтер, Дени Дидро, Имануил Кант. Голяма част от хората смятат, че големите автори са породили революцията. Според Брисо революцията не е плод на метежи, а дело на половин век Просветители. Това са положения, които фактически не са верни, но с течение на времето се оказват такива, защото много хора ги употребяват. Друго мнение на Даниел Морне е, че интелектът е това, което предначертава и организира революцията. Тук направо се говори за интелектуален проект. Това е идеалистичен тип обяснение, т.е., че идеите се превръщат в история, в нещо материално. Има и радикални възражения: Според Роже Шартие може Просвещение никога да не е имало. Може самата революция ретроспективно да е измислила корени. Френската революция иска да се самолегитимира чрез благороден философски произход – това е теорията на Шартие за обърнатата каузалност. Допълнителен аргумент е, че френската революция продължава древните републикански традиции на антична Атина и републикански Рим. Все пак има недостатъчност на тази критика: не обяснява защо все пак просвещенските идеи имат социална сила, нито защо книгите на просветителите са били преследвани от цензурата на европейските династии и монархии. Освен това има идеи, които притежават силен нормативен статут, който често се превръща в юридически, а понякога и в институционален статут. Идеите минават от социална в социална група, от една култура към субкултура, те преминават през различни контексти и се претълкуват: променят се. Франсоа Фюре смята, че не само идеите от сферата на високата култура са важни за Френската революция, а и от новите социални практики, които пораждат нова семантика. Когато възникват салоните, за пръв път мъже и жени, елити и неелити, хора на политиката и други започват да си говорят. Зараждат се микродемократични практики. От казаното до тук следва, че философските идеи на Просвещение не предизвикват френската революция, но са част от факторите, довели до нея. Те са част от езика, с който якобинския разказ тълкува сам себе си. В употребата си тези идеи се приспособяват, променят и хибридизират по различни начини, те пораждат мощни контра-идеи. Трябва да се изследва и семантиката на всекидневните практики. Революцията придава на тези идеи ореола на грандиозната промяна, налага представата за “идеи, способни да променят света”.

Най-общо казано, барокът е движение в западноевропейската култура от XVII и XVIII в., зародило се в в Рим около 1600 г. и противопоставящо се на класицизма и рационализма. Бароковият стил в изкуството се отличава с преувеличено движение и изобилни детайли, чиято цел е да създадат усещане за драматизъм и напрежение. Именно поради тази своя особеност, бароковата култура е насърчавана от католическата църква, тъй като тя вижда в нея начин религиозните сцени да бъдат предадени по директен и емоционален начин. Светската аристокрация също симпатизира на бароковия стил, тъй като той се характеризира и със стремеж към величие и пищност – начин за демонстриране на висок социален статут. Бароковите сгради са изключително богато украсени, както отвътре, така и отвън, без да им липсва и симетрия. Често се използват контрастни цветове, както и злато. Мебелите са изключително големи и също богато украсени, поради което е трябвало да бъдат разполагани в големи помещения с много свободно пространство – също знак за престиж и социално положение. Възникването на Барока се смята за пряко следствие от Реформацията и Контрареформацията, когато римокатолическата църква всячески се стреми да възстанови загубения си престиж. В тази връзка, тя се обръща и към изкуството, изисквайки картините и скулпторите на църковна тематика да са насочени по-скоро към простолюдието, отколкото към образованата прослойка, т.е. да са по-достъпни и разбираеми за него. Постепенно изкуството се стреми да стане по-първично, за да може директно да докосне сетивата на всеки човек, без да изисква предварителна подготовка. Фигурите стават по-малко двусмислени, по-малко таинствени и миестериозни, много по-цветни и живописни. Операта възниква и става изключително популярно изкуство, измествайки църковната музика. Интериорите на бароковите сгради вместо с икони, се запълват с портрети и пейзажи. Изoбщо, църковното започва да бъде загърбвано за сметка на светското. Традициите и авторитетите са загърбени като предразсъдъци. Математиката измества мистицизма – постепенно започва да се развива епохата на Просвещението. Израз на това е първият европейски парк – този на Версайския дворец – който изразява математическата, бароковата представа за природата. Бароковият човек отрича всичко естествено, отъждествявайки го с некултивираност, безцеремонност, зверство и невежество (всичко, което ще се превърне в ценност в епохата на Романтизма). Естествеността става синосим на дивотия, вулгарност и анархия. Бароковата жена нарочно си избелва кожата и носи стегнат корсет и обувки на високи токчета, а бароковият мъж е „джентълмен” (от английската дума gentle – нежен, спокоен) – не му е необходимо да е силен, защото може да се защити просто с едно натискане на спусъка на мускета си. Той се бръсне, носи перука и се парфюмира. Влеченията и страстите вече не са грях, а част от потребностите на човека. Те обаче трябва да бъдат удовлетворявани изискано – привличането между половете се изразява чрез учтив флирт; скандалите – чрез изтънчени дуели и т.н. Именно във времето на Барока се появяват и официалните етикет и маниери (тогава са измислени и вилиците и салфетките). Характерна за Барока е смяната на традиционната християнска вяра с деизъм – вяра в това, че Бог е сътворил света, но отричане на идеята, че той продължава да го управлява. Бог е мислен като своеобразен Велик Архитект, който е създал света така, както часовникарят създава часовников механизъм. От тук идва и друга широко разпространена барокова идея – идеята за света като машина. Затова авторитетите на бароковата култура вече не са духовниците, а учените, опитващи се да разгадаят законите на природата. Именно в този период от европейската история са направени едни от най-значимите научни открития, като например гравитацията (Исак Нютон) и хелиоцентричната същност на вселената (Галилей). Великите географски открития продължават с пълна сила. С други думи, деизмът изглажда противоречията между вярата и науката, казвайки, че Бог действително съществува, но вече не се меси в земните дела. Затова хората не трябва да се молят на Бога, а да взимат пример от него и да се стремят да намерят закономерностите в света. Литературни модели за подражание стават пътешествениците - търсачи на приключения като Гъливер, Барон Мюнхаузен и др. Характерна черта за бароковата литература, а и на бароковия стил изобщо, е преплитането на реалността с илюзията. Литературните произведения често изследват битовизма в неговата контрастност (дух и плът, светлина и мрак, време и вечност). Героите често са гротескни образи. Забелязва се афинитет към тъмнината и нощта. Животът често е приеман като сън, а не реалност. Действията се развиват в някакви измислени, далечни пространства, а нерядко и са отдалечени във времето – например в Античността. Появява се жанрът на романа.

Живота се заражда точно благодарение на физичните и химичните закони.

Кампанията "100-тното издание" на Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ), създадена от Scholz & Friends, спечели наградата Industry Craft Grand Prix на Cannes Lions International Festival of Creativity 2024. Кампанията включва портрет на Марго Фридлендер, оцеляла от Холокоста, заснет от Вим Вендерс на Мемориал на Холокоста в Берлин. Тази въздействаща снимка подчертава ангажимента на вестника към историческото съзнание и съпротивата срещу нетолерантността. Кампанията "Брилянтни умове" на FAZ отдава почит на видни личности, които оформят глобалния диалог, и подчертава значението на информираността и активната гражданска позиция. В продължение на повече от 25 години, емблематичната рекламна фотосерия на водещия германски вестник "Винаги има брилянтен ум зад това" почита онези, които движат глобалните политически, икономически, социални и културни диалози, демонстрирайки своя интелект и влияние. Агенцията Scholz & Friends започва да работи за FAZ от 1995 г. насам и по това време модернизира мотива на кампанията на вестника, който съществува от 1960 г., като по този начин привлича ново вниманиекъм бранда. Всяка фотосесия от бранд кампанията на FAZ включва изтъкнати личности, погълнати от четенето на вестника, без да показва лицата им. Известните са поставени в контекстна среда, които съдържа „улики“ за личността им и символизират техния принос към обществото, но лицата им са винаги скрити зад вестника. Цялата статия: https://redlink.bg/izbrano/kampaniyata-100-to-izdanie-otlichena-s-industry-craft-grand-prix-na-cannes-lions-2024-2038news.html

Добре, решение има, но в момента аз не виждам истински ефект от това решение. Освен това, основно в Европа и САЩ се прилагат тези решения, останалия свят не се занимава или няма пари и стимул, за да погледне сериозно на алтернативните източници на енергия.

Съгласен съм с тези твърдения. За мен крайна цел беше да видя тази друга гледна точка. Клишетата не са лошо нещо в университета и навсякъде (в моя опит) в историческите дискусии се изтъкват големите български войнствени успехи срещу всички лоши съседи. Независимо дали ги е имало или не.

Според мен е комплексен проблема. Но въглеродния отпечатък е най-сериозния проблем, който имаме и като гледам нямаме сериозно решение.

Европейската комисия в България / European Commission in Bulgaria https://www.facebook.com/photo/?fbid=880157297473134&set=pb.100064366162672.-2207520000 Предходният месец е бил най-горещият май, откакто се правят измервания на температурата. Това бе и 12-ият пореден месец, който отбелязва подобен рекорд. С други думи - вече цяла година температурите в световен мащаб са по-високи от когато и да било, откакто имаме данни от измервания. В световен мащаб температурите през последните 12 месеца са били с 0,75°C по-високи от средното за периода 1991-2020 г. и с цял градус и половината над прединдустриалните нива. Земята се опитва да ни каже нещо и е добре да я чуем, преди да е станало късно. Тенденцията към покачване на температурата е съвсем ясна и се изискват конкретни мерки. Как изглеждат температурните аномалии в Европа през последните 12 месеца може да видите в картата на Copernicus ECMWF

Последните вълнести мамути са били изненадващо кръстосани, но това не ги е убило “Най-вероятно е било някакво случайно събитие, което ги е довършило.” The Wrangel Island mammoths likely started with as few as 8 individuals. Credit: Beth Zaiken Въпреки множеството опити да се възкресят вълнестите мамути, древният вид в момента остава изчезнал. Последната им известна популация – група, изолирана от повишаването на морското равнище на остров Врангел край сибирското крайбрежие – успява да оцелее 6000 години, преди окончателно да изчезне преди около 10 000 години. Но за разлика от динозаврите, причината за окончателната смърт на мамутите от Врангел остава загадка. Благодарение на нов анализ на 21 отделни мамутски генома обаче, поне една теория вероятно е окончателно опровергана: ниското генетично разнообразие. Според изследване, публикувано на 27 юни в Cell, изследователи от Шведския природонаучен музей и Стокхолмския университет, сътрудничещи в Центъра за палеогенетика, вече могат да заключат, че вълнестият мамут никога не е бил "обречен да изчезне поради генетични причини". "Вече можем уверено да отхвърлим идеята, че популацията е била просто твърде малка", продължава в придружаващо изявление старшият автор и еволюционен генетик Любов Дален. "Това означава, че вероятно е било просто някакво случайно събитие, което ги е довършило, и ако това случайно събитие не се беше случило, щяхме да имаме мамути и днес." Изненадващо кръстосване и устойчива популация В контекста на статията, "кръстосани" се отнася до факта, че индивидите в популацията са се чифтосвали помежду си в продължение на много поколения, което води до намаляване на генетичното разнообразие. Това е известно още като инбридинг. Инбридингът може да доведе до редица проблеми, включително повишен риск от генетични заболявания и намалена способност за адаптиране към променящите се условия на околната среда. Въпреки това, в случая с мамутите от остров Врангел, изглежда, че популацията е успяла да се справи с тези предизвикателства и да поддържа стабилен размер в продължение на хиляди години. Това обаче не означава, че последните мамути не са били впечатляващо кръстосани към момента на тяхната смърт. За да стигнат до заключението си, екипът оценява геномни проби от 14 мамута от Врангел, наред с други 7, събрани от мамути от континента, които са живели преди изолацията на острова. 21-те индивида обхващат приблизително последните 50 000 години от съществуването на вида, предлагайки ценна информация за последните им генерационни промени преди изчезването. След преглед на събраните данни, Дален и сътрудниците му установяват, че популацията на Врангел първоначално е започнала с най-много 8 мамута, но въпреки ясните признаци на кръстосване и ниско генетично разнообразие, е успяла да нарасне до 200-300 животни в рамките на 20 поколения. Екипът открива също така намалено разнообразие в така наречения главен комплекс за хистосъвместимост, генетичен набор, който е от решаващо значение за имунния отговор на гръбначните животни. Въпреки това размерът на популацията изглежда е останал до голяма степен стабилен до последните дни на мамута - индикация, че многобройните вредни мутации, произтичащи от кръстосването, са били отстранени през поколенията. "Ако даден индивид има изключително вредна мутация, той по същество не е жизнеспособен, така че тези мутации постепенно изчезват от популацията с течение на времето", казва в изявление Мариан Дехаске, първи автор на доклада и изследовател в Центъра за палеогенетика." Но от друга страна, виждаме, че мамутите са натрупвали леко вредни мутации почти до момента на изчезването си." Освен че зачеркват от списъка поне една теория за изчезването, изследователите твърдят, че генетичният анализ на мамутите може да се окаже полезен за усилията за опазване на днешните застрашени видове. "Мамутите са отлична система за разбиране на продължаващата криза на биологичното разнообразие и на това какво се случва от генетична гледна точка, когато даден вид премине през "тясно гърло" на популацията, защото те отразяват съдбата на много съвременни популации", продължава Дехаске. Последни стъпки в разгадаването на мистерията В бъдеще екипът възнамерява да изследва геномни проби от някои от последните вълнести мамути, живели някога на Земята, до последните 300 години от съществуването им. По-нататъшната информация може най-накрая да приключи случая с това, което е обрекло мамутите, но Дален предупреждава, че експертите може никога да не стигнат до окончателен отговор. Въпреки че екипът смята, че това е било "нещо внезапно", той добавя, че "това, което се е случило накрая, все още е загадка". "Бих казал, че все още има надежда да разберем защо са изчезнали, но няма обещания", казва Дален. По материали от: https://www.popsci.com/science/woolly-mammoth-inbred/ https://www.popsci.com/environment/colossal-de-extinction/

Е хайде сега. Писъл съм го преди много години за университета. Идеята ми беше да се създаде дискусия по темата, а и търсих и не намерих подобна тема.

Проблеми на властта в средновековна България (VII – XIV в.). Елементи на владетелската доктрина. Властови топоси (дворецът, столицата, храмът) и инсигнии. Сключването на съюзен договор между прабългари и славяни през 681 г. е повратна точна в европейската история – на политическата карта на Европа се появява нова държава, която постепенно ще започне да набира мощ и да става все по-важен фактор в международните отношения. Преди това, на територията на някогашната Римска империя, са създадени множество подобни варварски държави, но сякаш само България и Франкското кралство успели да устоят на атаките на своите противници и времето, което доказва неимоверната жизненост и значимост на тези две държави. Непосредствено след основаването си българската държава на практика представлява обединение на двата основополагащи български етноста – славяни и прабългари – срещу общия им враг – Византийската империя. След преминаването си на юг от Дунав прабългарите се заселили на територията на днешна Добруджа, където установили управление съгласно традициите си – територията, населявана от тях, била разделена на център, ляво и дясно крило. Прабългарският хан притежавал върховната власт в новоформирана държава, но само що се отнася до въпросите за военната и външната политика. Славяните запазили своята автономия начело със собствени князе. Византийските автори забелязали това и с името България обозначавали само Добруджа, докато за останалите земи употребявали термина „славинии”, т.е. територии, обитавани от отделните славянски племена. С други думи, прабългарите и славяните се обединили в съюз, в който запазвали собствената си самобитност. Това дава основание до средата на IX в. държавата да бъде наричана „съюзническа, славяно-българска”. Веднага след възникването и, пред младата държава се обособяват две главни цели. Първата е устояването на натиска на враждебна Византия, а втората – централизиране на държавния апарат. Успешното изпълнение на тези две задачи е причина за голямата устойчивост на българската държава и превръщането и от варварска политическа структура в държава с тринадесетвековна история. Изпълнението на първата задача претърпява два стадия – първоначално България заемала пасивноотбранителна позиция и реакциите и били просто ответни реакции срещу предизвикателствата на Константинопол, след което в началото на IX в. при управлението на хан Крум България започва да взема инициативата в свои ръце и предприема целенасочено и системно настъпление. Търсеният резултат бил отказване на империята от амбициите да завладее България. Изпълнението на втората цел също протичало на две равнища: премахване на племенната автономия в устройството на държавата и замяната и с единна административнотериториална система под прякото ръководство на хана, както и преодоляване на етническия дуализъм и изравняване на славяни и прабългари като поданици на една обща държава. Първото равнище започнало по време на управлението на хан Крум и е завършено успешно от Крумовия син Омуртаг. Цялата територия на държавата била разделена на области, наречени комитати. Те не съвпадали по териториален обхват със съществуващите дотогава славянски племенни територии и били управлявани от комити, назначавани лично от хана. Върховната власт в държавата се държи от хана, който е и главният военен предводител. Пръв след хана и пръв негов помощник е кавханът. Военните му задължения били особено големи: вероятно той командвал личната дружина на хана и го замествал в поход. След него се нареждал ичиргубоилът, чиято главна задача вероятно била охраната на крепостните стени и крепостта в столицата. Административните кадри в държавата били набирани главно от кръговете на прабългарската аристокрация, чието високо социално положение се основавало както на благородството на кръвта, така и на заеманата служба в държавата, т.е. имало двоинствен характер. Аристокрацията се деляла на родове (например Дуло, Вокил и др.). Достъпът в нея бил ограничен, а принадлежността се предавала главно от баща на син. Също така, тя била разделена на две подсъсловия. Първото съсловие, наричано боили, заемало по-високо място в обществото и изпълнявало най-важните и отговорни държавни служби. Второто носело наименованието багаини и към него спадали по-нисши по ранг лица. Освен централизирането на властта в лицето на хана, пред българската държава стояла и друга необходимост – приобщаването на славянското население към властта с цел да се намали рискът от откъсване му от държавата в знак на несъгласие с подронените позиции на славянската племенна аристокрация след въвеждането на комитатната система. Важна стъпка в тази насока е законодателството на хан Крум, което въвежда общи закони за славяните и прабългарите, които защитавали частната собственост от посегателство, подобрили съдебната система и т.н. Постепенно славяните достигнали до висшите етажи на държавната йерархия. В резултат на политиката на централизация през IX в. ханът се утвърдил като централен ръководен фактор в обществения живот, неограничен господар на своите поданици. Нарасналата обществено-политическа роля на хана личи най-ясно от прибавянето към дотогавашната титла „хан ювиги” на израза „от Бога поставен”. Политическото състояние на обществото е отразено и от грандиозното строителство на хан Омуртаг и наследниците му – признак на престиж, авторитет и нараснали възможности на държавата. Столицата Плиска постепенно придобива облика на средновековен град. В нея са открити хански палат, тронна зала, болярски жилища, храмове на Тангра и други монументални постройки. В нея няма как да няма и храм, тъй като ханът е смятан и за върховен жрец. Може би най-важният монументален архитектурен комплекс на прабългарите е този край Мадара, чиито сгради и култови съоръжения били разположени под величествения мадарски конник. Наред с Плиска през езическата епоха били изградени и други укрепени пунктове, които трябвало да осигурят охраната на границите и стратегическите зони. Няма как да не споменем и прабългарските каменни надписи – неоценим извор за българската история. Въпреки че са съставени на гръцки език, те включват и множество прабългарски думи, което разширява познанията ни върху езика на тези далечни наши предшественици. Следващата ключова промяна във властовия топос на България настъпва заедно с покръстването на българите и приемането на славянската писменост, случили се през управлението на княз Борис, както и последвалото преместване на столицата на държавата от Плиска в Преслав – символ на новия облик, християнски на държавата. Новата столица е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите. С най-голямо значение от всички постройки в Преслав бил дворцовият комплекс, чиято архитектура и богата украса говорят за целенасоченото подражание на византийската култура. Непосредсвено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне във втори Константинопол, в него било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковните сгради. Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и Златна, тъй като куполът и най-вероятно бил покрит със злато. Приемането на християнството била решаващата крачка към превръщането на ханската власт в безусловен обществен авторитет, поради факта, че това е монотеистична религия, а един от основните и принципи бил, че всяка власт е дадена от Бога. В този смисъл, на земята трябвало да има един господар така, както на небето има един Бог и който не се подчинява на този господар, не се подчинява на Бога. Друг положителен ефект от приемането на задължителна за всички религия и писменост е способстването им за премахване различията между двата етноса, съжителстващи в българската държава по това време – славяни и прабългари. И не на последно място, християнизацията на дотогава езическа България я приобщило към европейската християнска цивилизация. Тези две мерки в крайна сметка довеждат до сливането на славяни и прабългари в едно етническо цяло и образуването на българска народност. По-късно, в резултат на политическите и военни действия на Симеон, през 927 г. Византия отстъпила на българския владетел правото да се титулува с титлата „цар”. Това е променената според удобството на славянското произношение латинска титла Caesar, т.е. наименование на императорска власт. Така България става третата империя в християнското средновековие след Византийската и Франкската. И все пак, Византия допускала съществуването на втори император, но само с уговорката, че той стои по-долу от византийския, който е негов духовен баща – ако властта на византийския монарх идва пряко от Бога, то българският цар носел титлата си по благоволение на императора в Константинопол. Въпреки изброените ключови промени в устройството на България, тя все пак продължила да носи някои характеристики от езическия си период. Създадената държавно-административна уредба в България обаче е унищожена с налагането на византийска власт в българските земи. Езическите остатъци биват отхвърлени напълно и заменени със славяно-византийски във втората българска държава. Всички владетели в нея се титулували с титлата цар. Втората титла след царската била тази на севастократора, а по-късно и на деспота. Севастократори обикновено били царските братя. Също така били познати и титлите на съвладетелите и регентите (при малолетие на законния цар). Дворецът в столицата Търново бил устроен по византийски модел, а ръководните длъжности в него били заемани от представители на аристокрацията (болярите). Най-важна била длъжността на великия логотет – нещо като пръв министър, а армията била поверена на т.нар. пръв воевода. Съществувал е и болярски съвет, чиято функция уж била само на съвещателен орган на царя по важни въпроси, но на практика царската власт до голяма степен била ограничавана от него. Първоначално във Втората българска държава се възприело византийското териториално-административно устройство, което разделяло територията и на три големи части, но в процеса на уголемяване на държавата, тя започва да се дели на области, наречени хори. Във всяка от тях имало главен град, чието име обилновено носела и цялата хора. Нейното управление се намирало в ръцете на областен управител, назначаван от царя. Столицата на Второто българско царство Търново обхващала хълмовете Царевец, Трапезица, както и някои съседни хълмове и местности. Това е много здраво укрепен столичен център, но ниските му части все пак са били лесни за превземане. Около столицата се оформила верига от манастири, позната като Търновска Света гора. Приема се, че в Търново се формира и т. нар. Търновска архитектурна школа, чиито основен елемент е кръстокуполната църква. От XIV в. натам се появява и камбанарията, непозната дотогава. С други думи, държавно административната уредба и културата наСредновековна България преминават през сложна еволюция.

Образователният проект през Възраждането. Преход от религиозно към светско образование. Институционално развитие и етапи. Учебникарска литература. Учителят в социалната структура на обществото. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. В нея настъпват необратими обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Процестите, протекли по време на Възраждането до голяма степен са следствие и на реформите, подети в Османската империя. Българският елит успява в максимална степен да се възползва от законовите промени в Османската империя. В края на 17в. Османската империя престава да разширява своите територии. През 1699г. е подписан Карловатския мирен договор, който се явява повратен момент в Европейската история – Европа вече е променена и гледа на Османската империя като на необятен пазар. Това прави възможно включването в стопанския живот на отделни прослойки от християнския свят. Тези процеси обуславят началото на градеж на нов тип социална тъкан. Появява се групата на едрите търговци – хора, замогнали се икономически. В същото време самата империя се опитва да модернизира икономиката си. Започва откупуването на правото да събираш данъци като по този начин се увеличават забогателите хора. Последните са основна предпоставка за съставяне на елити. Те по една или друга причина осъществяват контактите си с външния свят. Макар и неуки тези хора стигат до идеята, че техните наследници трябва да имат подготовка, базисни умения, знания, които да им позволят да осъществяват подобни контакти с външния свят. Така постепенно се достига до идеята за нуждата от образование. Елитите са тези, които задават парадигмата на цялата общност, което е много далеч от западноевропейския модел. С модернизирането на занаятчийската сфера в османската империя и включването на българския елит в икономическата сфера започва едно ново социално развитие, което превръща българското общество в европейски тип общество. Това са хората, които започват да инвестират в образование, възстановяване на храмове. Тези хора постепенно добиват самочувствие и са уважавани ори от османските власти. Доказателство за това е, че в началото на 19 век османската държава дава големи права на самоорганизация на българите. Империята вижда в тях вече не поданик, а достоен съюзник. От началото на 18 в. започват да се усещат нови потребности от образование. Те са предизвикани преди всичко от нуждите на появяващите се за обществен живот буржоазни сили, от започналите промени в стопанското и духовно развитие на Османската империя, от връзките на българските земи с Европа. За духовното пробуждане важна роля играе появата на националното съзнание. Силен подтик към просвета и образование дават ренесансовите и просвещенските идеи. Интересът към образованието е предизвикан и от влиянието на гръцката просвета, която през 18 в. извършва прехода към светското образование. Неотменима част от този сложен и дълъг процес представлява образователният проект и движението за новобългарска просвета и култура. В условията на османско владичество българската книжовна традиция се е запазила благодарение на манастирите и килийните училища. Макар че давали само най-елементарни, религиозни познания, в първите няколко века на османското владичество килийните училища подготвяли грамотни по старобългарски език българи, някои от които ставали свещеници или учители в същите тези училища. Обучението в тях се осъществявало по богослужебни книги и с крайно опростена организация – то не било съобразено с възрастовите особености на учениците – те не се разделяли на отделения, а учителят преподавал индивидуално на всеки ученик. Още през XVIII век обаче започват да се появяват нови обществени нужди – обществото вече имало нужда от по-задълбочени познания, които килийните училища не можели да му дадат. Постепенно нараствал броят и на младите българи, които получили по-високо образование в учебни заведения извън българските земи. Така около 1800 г. бил достигнат апогеят в развитието на килийното образование, което скоро след това започнало да запада, поради очевидно консервативния си характер. Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, което да съответства на Европейското просвещение. Началото на XIX в. е и времето, когато в университетите на Европа се появили и първите български студенти, които след завършване на образованието си започнали да играят важна роля в културния, политическия и социалния живот на българското общество. Именно те били носителите на просвещенските идеи по българските земи. И така, тъй като килийните училища вече не отговаряли на нарасналите изисквания, занаятчиите и търговците били принудени да дадат децата си в чужди училища, най-много от които били гръцките. Те отговаряли в по-голяма степен на назрелите нужди на българското общество, отколкото наличните килийни училища. Заплахата от елинизиране обаче (за която говори и самият Паисий Хилендарски) наложила някои от тях да се трансформират в елино-български. Именно тези училища бележат прехода от старото религиозно към светско образование. В тях, наред с гръцки език, било въведено и изучаването на църковнославянски и новобългарски език, а също и френски, турски и други езици. Този модел на просвета обаче бързо изчерпал своите възможности за развитие, загубил значението си и бил заменен с новобългарското взаимно училище. Пръв изразител на идеята за създаване на светско българско училище, което да е основано на взаимоучителния метод, бил д-р Петър Берон. Именно той успял да изгради принципите на новата учебна система, съответстваща на духовните потребности на възрожденското българско общество. Тя се състояла в това, един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца, което компенсирало липсата на достатъчен брой подготвени учители. Петър Берон издал и първия учебник за българските училища – т. нар. Рибен буквар. Идеите на Петър Берон били доразвити от Васил Априлов, който казал, че има нужда от изграждането на едно централно училище, където новият метод да бъде въведен и да бъдат подготвени учители, които да разпространяват новобългарската просвета. Априлов, заедно с други патриоти, събрал средства и през 1835 г. било открито Габровското взаимно училище (днешната Априлова гимназия) – първото светско модерно българско училище, основано на взаимоучителния метод. За пръв учител и директор в него бил назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски. Само след 4 години взаимни училища по същия модел били открити и в други населени места. Малко по-късно била усетена и нуждата от развитие и на девическо образование и през 1840 г. в Плевен е открито и първото новобългарско девическо училище. Взаимните училища постепенно прераснали в класни училища (аналог на днешния V до VIII клас). Първото самостоятелно класно училище било открито в Копривщица през 1846 г. През 1850 г. пък е открито прочутото Пловдивско класно училище, наречено на светите братя Кирил и Методий. В него малко по-късно започнал да се чества празникът на светите братя, който се превърнал в първия истински национален празник на българите още в епохата на Възраждането. С изграждането и развитието на просветната мрежа в българските земи започнало да се развива и издаването на учебници. Появили се значителен брой учебници по български език, история, математика, география и др. След Рибния Буквар на П. Берон може би най-известният сред тях бил „Болгарска граматика” на Неофит Рилски. Други популярни заглавия са: „Аритметическое руководство”, „Математическа география”, „История на славянобългарския народ”, „Царственик” и много други. И така, през първата половина на XIX век били положени основите на мрежата от новобългарски (взаимоучителни и класни) училища, чрез които се осъществил преходът от средновековно, религиозно към светско и национално по характер образование. В новобългарските училища се формирала многобройна интелигенция, която, за разлика средновековната, била светска по характер. Именно нейните представители и оглавили националноосвободителното движение. След Кримската война се създали още по-благоприятни условия за развитието на новобългарската просвета и нейното проникване дори и в най-отдалечените части на българските земи. Тази тенденция била продиктувана от прочутия Хатихумаюн и нарасналите икономически възможности на българите. В страната се изгражда изключително гъста мрежа от класни и взаимни училища, в които проникват и нови методи на преподаване. Отворени са и няколко гимназии и специални училища. Априловото училище в Габрово прераснало в гимназия. В навечерието на Освобождението дори се коментирала идеята за откриване на български университет, но тя така и не се реализирала. Поради тази причина българската интелигенция получавала висшето си образование в чужбина – най-голямата част в Русия, но и във Франция, Германия, Австрия, Чехия, Англия и др. По този начин в българската култура навлизат постиженията на различни чужди школи, което стимулира бързия напредък. Решаваща роля за подема на образователния проект през Възраждането несъмнено изиграва и ролята на учителя. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация. Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 година. Неговата „История славянобългарска” се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Чрез своя труд Паисий Хилендарски утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност. Най-виден продължител на Паисиевото дело бил Софроний Врачански. Повлиян от неговите идеи, той съставя първия препис на „История Славяноболгарская” през 1765 г., като по-късно прави още един. Под влияние на нейните идеи и будната котелска среда Софроний се обрича на просветата и цели 20 години учи котелските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители. Друг именит поддръжник на просветния подем през Възраждането е Неофит Рилски. Той е съставил първата българска граматика, речник на българския език, христоматия по литература. Тя се ползва като учебник в почти всички български училища през 30-те години на ХІХ в. По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите. Неофит Рилски дава насоките за замяна на старите училища с нови светски модерни учебни заведения, за изхвърлянето на богослужебните книги от учебния процес и употребата на специално подготвени учебници и помагала и доказва необходимостта от установяване на българския език като основен в учебния процес. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация. Фигурата на учителя е образът на балканската интелигенция. Попът е традиционна фигура, представител на религиозната идентичност, кметът е представител, старейшина на традиционната местана общност. Тук се намира и фигурата на учителя - слабо заплатен и неговото съществуване се лута между книгата, нивата, лозето. Затова не може да се приравнява към европейския интелектуалец. Това са хора, които принадлежат на традицията, но започват да се занимават и с други дела. Социалното разслоение на бг общество обозначава само условно буржоазия и интелигенция, но не и в този им вид, заложен от западно европейските обшества.

Ето какво казва Тръмп: Той казва: "And then I see the disinfectant, where it knocks it out in one minute. And is there a way we can do something like that, by injection inside or almost a cleaning, because you see it gets in the lungs and it does a tremendous number on the lungs, so it’d be interesting to check that, so that you’re going to have to use medical doctors with, but it sounds interesting to me. So, we’ll see, but the whole concept of the light, the way it kills it in one minute. That’s pretty powerful." Автоматичен превод: „И тогава виждам дезинфектанта, който го унищожава за една минута. И има ли начин да направим нещо подобно, чрез инжектиране вътре или почти почистване, защото виждате, че попада в белите дробове и прави огромно номер на белите дробове, така че би било интересно да проверим това, така че ще трябва да използвате лекари, но ми звучи интересно, така че ще видим, но цялата концепция на светлината , начинът, по който го убива за една минута, е доста мощен." Кой разбрал - кой не разбрал - имаше след това много репортажи, как хората пият белина.

Как така обвиняваш човека, че лъже без да си проверил дали е така или не е така? Ето ти няколко източника: https://www.nytimes.com/2020/04/24/us/politics/trump-inject-disinfectant-bleach-coronavirus.html https://www.politico.com/news/2021/04/23/trump-bleach-one-year-484399 Културата винаги е личен избор. Независимо дали е в либерални или толитариални условия. Религията е част от кулгурата, образованието също е част от културата, семейството и т.н. Ще дам пример. Ако си част от партията, то имаш по-голям избор от култура, дори може и да имаш достъп до забранена култура. Ако си на много ниско ниво в ерархията, примерно селски работник, то ти си част от твоята локална култура, която може да е на светлини години от тази в съседния град примерно. Културата се предава и развива през поколенията, тя е част от нас и ние сме част от нея.

Защо си заслужава да гледате анимационните филми на Уес Андерсън? Уес Андерсън е режисьор, който не се нуждае от представяне. Неговите филми са известни със своя уникален стил, ярки цветове и запомнящи се герои. Но знаете ли, че Андерсън е създал и няколко анимационни филма, които са също толкова впечатляващи, колкото и игралните му произведения? Всеки анимационен филм на Андерсън е резултат от усърдната работа на стотици специалисти Режисьорът използва техниката на стоп моушън анимация (stop-motion), която изисква огромно количество време и усилия. Малко режисьори се осмеляват да създават такива филми, тъй като това е изключително трудоемко. Например, снимките на "Островът на кучетата" са отнели 87 седмици. А за да се изобразят емоциите на героинята Трейси, са били създадени 74 различни лица! Отличителна черта на неговите творби е леката "дърпаност" на движенията. За да изглеждат движенията на героите по-плавни, повечето режисьори на куклена анимация използват 16 кадъра в секунда. Андерсън обаче умишлено нарушава това правило и използва 12 кадъра в секунда. Така ние виждаме всяко движение на героите. Ръчно изработените дрехи на героите, реалистичните текстури и сложните декори – всичко това вдъхва живот на световете, които режисьорът създава. При това той почти не използва компютърна графика. Андерсън е майстор на препратките! Например, в "Островът на кучетата" той се обръща към японската култура, по-специално към филмите "Пияният ангел" на Акира Куросава и "Порко Росо" на Хаяо Миядзаки, а в "Фантастичният господин Фокс" – към криминалните комедии и уестърните. Всичко това насища филмите с допълнителни значения. Ако все още не сте гледали анимационните филми на Уес Андерсън, горещо ви препоръчвам да го направите. Гарантирам Ви, че ще останете очаровани от уникалния им стил, вниманието към детайла и интересните истории. Тези филми са подходящи както за деца, така и за възрастни, и със сигурност ще Ви накарат да се замислите, да се посмеете и да се удивите на въображението на режисьора. Анимационните филми: Фантастичният господин Фокс (2009): Един от най-популярните анимационни филми на Андерсън, базиран на едноименната книга на Роалд Дал. Филмът разказва историята на мистър Фокс, който се опитва да осигури прехраната на семейството си, като краде от трима зли фермери. Островът на кучетата (2018): Този филм ни пренася в Япония, където всички кучета са изпратени на отдалечен остров заради епидемия от кучешки грип. Едно момче на име Атари се отправя на опасно пътешествие, за да открие своето куче Спотс. Игрални филми: Bottle Rocket (1996) Rushmore (1998) The Royal Tenenbaums (2001) The Life Aquatic with Steve Zissou (2004) The Darjeeling Limited (2007) Moonrise Kingdom (2012) The Grand Budapest Hotel (2014) The French Dispatch (2021) Asteroid City (2023) https://www.imdb.com/name/nm0027572/ https://bg.wikipedia.org/wiki/Уес_Андерсън

Т.е. ти няма да потърсиш сам? Ето: https://bg.wikipedia.org/wiki/Канибализъм При липса на храна животните често нападат себеподобни. Например гладен хамстер изяжда малките си или друг хамстер. Канибализмът е разпространен сред много голям брой месоядни животни. Среща се и сред редица групи от птиците. Най-често е наблюдаван сред дневните грабливи птици и совите.[1]

Текста е писан много преди да се появи сегашния AI. A Оруел е писал за комунизма и сега Русия изпълнява всичко, което е в книгата 1984. "Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила." Както в текста пише - масова култура с ниска стойност. Финансирането е за повишаване на стойността на културата, която се разпространява и се поглъща от масите. В България масите слушат чалга, която е финансирана от частни инвеститори, но в народния театър се правят постановки като "Животът е прекрасен". За да може масата да може да гледа и висока култура. Сега лятото в народния театър има билети по 5 лв. Всеки може да гледа постановките на високата култура, която също е масова култура.

Как така отричаш неща, които са доказани от науката? Отричаш избирателно неща, които не ти харесват и смяташ, че знаеш - а истината е че не знаеш. Никой не знае всичко, но се опитваме да учим и да се образоваме. Ето една статия (научно популярна): https://www.nationalgeographic.bg/a/kanibalizmt-pri-zivotnite-e-po-cesto-sreshhan-otkolkoto-si-mislite Ако потърсиш има и много научни трудове по всички теми, които отричаш - може да потърсиш. Но моля, не казвай че няма такова нещо - за нещо, което е научно доказано. Ако нямаш друго доказателство, то значи се осланяш на доказателството, което има. Или просто не пишем, че няма - защото има!

Модернизация и институционално развитие на българското общество през Възраждането. Промени в бита и градския живот. Поява и етапи в обособяването на новите институции. Местни и общонационални институции. Институциите и формирането на националната идентичност. Религията и новите институции. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Първите забележими признаци на Възраждането датират още от XVII в. и са свързани със започналия разпад на военно-ленната система в Османската империя. Столетия наред главният имперски източник на приходи е плячката от опустошителните войни. От XVII в. обаче Османската империя понася тежки поражения във войните с Австрия и Русия и военните и приходи спират. Това е причината за настъпилия упадък на империята – армията е деморализирана, финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички нива – анархията става неконтролируема, а опитите за възстановяване на реда в държавата чрез реформи се оказват безрезултатни. Резултат от това е децентрализацията на властта и появата на местните управители аяни, които на практика узурпират местната власт. Мюсюлманският елемент на Балканите чувствително намалява, отслабен от войните с Русия и чумните епидемии. За сметка на това българското християнско население добива числено надмощие в повечето райони на българските земи. Основното мнозинство от населението в българските земи съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В тази сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции – разпадане на османския модел на земевладение и зараждане на частната собственост. Макар че формално земята продължава да се смята за собственост на държавата, на практика селяните започват да се разпореждат с нея. Постепенно обемът на производство по българските земи видимо нараства и се обособяват райони, специализирани в производството на определени култури – Добруджа – зърно; Пловдив и Пазарджик – ориз; Подбалкана – рози и т.н. Значителен подем настъпва в скотовъдството. Появяват се първите чифлици – своеобразни селскостопански владения от фермерски тип, които използват наемна работна ръка и производството им е пазарно ориентирано. Подемът в селското стопанство и увеличеният обем на производството създават условия за по-разгърната обмяна на стоки между града и селото, т.е. стимулират и развитието на градовете. Развиват се занаятите. Занаятчиите от отделните браншове са обединени в еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. Стимулира се развитието на търговията и се създават условия за обособяването на единен общобългарски национален пазар в рамките не Османската империя. Панаирите се превръщат в средища за размяна с национално значение. Нараства търговският обмен и с европейските държави. Очертават се по-заможните прослойки на земеделци и животновъдци, търговци и занаятчии. Именно от тях произлиза първата българска буржоазия. Появили се цели чисто български, процъфтяващи търговско-занаятчийски градчета – Панагюрище, Копривщица, Банско, Калофер и др. Около тях постепенно се оформили и християнски общини, които сплотявали и организирали българите. Постепенно именно от средите на по-заможните българи се заражда и друга нова прослойка – чорбаджиите. Това наименование се използва като уважително обръщение към по-изтъкнати личности. Голяма част от заможните българи се стремят да укрепят социалния си статут и с поклонение до Божи Гроб в Йерусалим, след което започват да се именуват хаджии. Така, макар и бавно, социалният статус на българина се променя, появяват се по-имотни прослойки, които в перспектива се оказват и първите носители на новите обществени идеи. Стопанското развитие изменило облика на българския град. Големи частни и обществени сгради, строени на няколко ета­жа, с еркери и богата резба, украсили българските квартали. Израснали нови църкви, училища, бани, мемориални градски чешми, кервансараи, ханове и редица други обществени сгра­ди. По градските чаршии вече кипяла оживена стопанско-търговска дейност. Търговските къщи строели магазини, бе­зистени. Особено интересни и богати по уредба и архитекту­ра възрожденски градове били Пловдив, Търново, Велес, Од­рин, Котел, Русе, Свищов, Копривщица, Карлово, Сливен. Наред със създаването на градската буржоазна материал­на база градовете се превръщали и в средища на духовния живот на българските земи. Постепенно разделяйки се със своя селски манталитет, обичаи и привички, новият градски жител започнал да живее с ритъма и настроението на голямо­то селище. Появили се нови потребности, нов бит и култура, нов буржоазен морал. Общувайки със света, градският човек подхранвал у себе си нови мисли и идеи, едно по-модерно светоусещане. Той се устремявал към образование и наука, проявявал интерес към изкуството, книгата, музиката, театъ­ра, към светски развлечения. Новите потребности на градския живот предизвикали ре­дица обществени изяви. Постепенно градът се превръщал в център и на обществения живот. Този процес бил канализи­ран, когато след 1839 г. турското правителство официално признало правото на градското население да има свои пред­ставители пред местните власти. В резултат на това възникна­лите по-рано български общини се утвърдили като органи на местното самоуправление, т.е. извършвал се особен преход на прераждане на старата църковна община в българско наци­онално самоуправление със засилени стопански и културно-просветни функции. Общините се избирали пряко или чрез представители на населението за една година. Те поели гри­жата за образованието, за църквите, за общественото строи­телство. Те бдели за реда, обичаите и морала на населението, имали съдебно-помирителни функции, упражнявали известен контрол над еснафските организации, раздавали заеми под лихва. На някои места общините били натоварени да събират данъците от българското население. Постепенно властта на градските общини, макар и некодифицирана от специален закон, се разпространила и върху близката селска провинция. Така общините се налагат като посредници между българско­то население, от една страна, и турските държавни и гръцките църковни органи, от друга. Постепенно чорбаджиите били изтикани от об­щинските органи и господствуващият елемент в тях станало „третото съсловие" на търговците, занаятчиите и национал­ната интелигенция. Най-често решаваща роля в градския жи­вот имали големите и влиятелни еснафски организации. Така на форума на градския обществен живот се проявява­ли новите тенденции в българското развитие, тържествуващи на базата на утвърждаващите се буржоазни отношения. Заед­но с това в общините се ковели първите обществени, политически и организационни навици на българското общество. Общинското самоуправление станало люлка на демократизма на българите. Християнската църковна организация в условията на османско владичество също е заразена от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продават и купуват, което дистанцира българите от висшето духовенство и засилва влиянието на т. нар. простонародно християнство – стриктно спазване на някои основни християнски изисквания и обичаи, но и с доста елементи, които се различават сериозно от официалните канони на църквата, но са свързани тясно с народната култура. В него се срещат различни еретични идеи и езически ритуали. Тази смесица от вярвания създава и духа, в който българите живеят в продължение на столетия. Пример за този синтез е народният календар, в който празници на християнски светци са изпълнени с езически обичаи (например Трифон Зарезан, Еньовден, нестинарството и др.). Именно недоволството от изключително корумпираната църковна организация е и основната причина в епохата на своето пробуждане българинът да потърси начин да излезе от това установено от векове положение. Друга основна причина за зараждането на движението за самостоятелна българска църква е това, че цариградските духовници стават проводници на т. нар. „мегали-идея” – пропагандиране на възстановяването на предишната Византийска империя в границите от епохата на най-голямото й могъщество, които естествено включват и българските земи, както и на гръцко влияние – ръководителите на българските епархии се набират главно от средите на гръцкото духовенство, в богослужението се използва гръцки език и гръцка богослужебна литература и т.н. Тези явления са изключително опасни за една неукрепнала още нация и именно против тях се обявяват както Паисий, така и всички следващи възрожденци. По своята същност църковно-националната борба е движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица в Османската империя. Извоюването на независима българска църква обаче се оказва труден и продължителен процес. Неговата организираност започва през 30-те години на XIX в. и се увенчава с успех през 1870 г., когато султанът официално признава правото на българите да имат своя църква, независима от Цариградската патриаршия. Това е и най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. Със създаването на Българската екзархия българската нация получава признание не само в рамките на Османската империя, но и в международен план. Основната цел на българския политическо живот през Възраждането е освобождението. В рамките на българското общество възникват множество идеи и различни виждания за пътищата, по които тази цел трябва да бъде постигната. Различията във възгледите довеждат до възникването на различни организации: Добродетелната дружина, Одеско-българско настоятелство, БРЦК и др. Именно тези организации имат изключителни заслуги за налагането на идеята за всеобща революция като единствен път за решаването на българския въпрос. В дейността на тези организации се проявяват и трите най-големи личности в българското националноосвободително движение – Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев, помогнали неимоверно много за развитието на българската политика, публицистика, литература и много други сфери на обществения живот.

Модели на взаимодействие между държавата и културната сфера. Сфери на културната политика. Основни принципи. Държавна намеса и автономия: централизация и/или децентрализация, субсидиране и/или пазар, елитарно и/или местно Отношението политика-култура е една от малкото винаги актуални за обсъждане теми. "Културната политика е нещо много повече от финансирането на една или друга културна дейност" (проф. Знеполски) Под политика би следвало да се разбират механизмите за управление – набор от правила и мерки, които са пряко насочени към постигането на определени цели в културното развитие. Преди да започнем да говорим конкретно за България, трябва да споменем двата световните модела на отношения между държава и култура и възможните роли на държавата: Национално-консервативен – Мисли културата като притежание и достижение на нацията, поради което тя трябва на всяка цена да бъде насърчавана и закриляна. Този модел се ангажира с производството на нова култура и опазване на старата, противодействайки на двете постоянни заплахи за националните култури: глобализацията и комерсиализацията на културата (довеждаща до разпространение главно на масова култура). Най-големият недостатък на национално-консервативния модел обаче се състои в това, че той определя една културна форма като основна (най-често националната) и и дава множество привилегии, пренебрегвайки останалите. Най-известният пример за държава, практикуваща този модел, е Франция – френските телевизии и радиа например имат квоти за това, колко френска музика трябва да се излъчва. Българската културна политика е по-скоро от този тип – наследство от комунизма, когато националната култура се е използвала с пропагандни цели. Либерален – в центъра на политиката се поставя индивидът, а не общността – държавата се стреми да осигури свобода на реализация на всеки индивид. Пазарът е единственият регулатор за стойността на даден културен продукт. Намесата на държавата в културата е минимална. Най-показателният пример за държава, практикуваща този модел е САЩ, където дори няма МК. В подобна посока е структуриран и културният модел на Великобритания – държавата дава част от приходите си за култура, но не се намесва пряко. В културната политика съществуват редица нeуправляеми стратегически дилеми, с които се сблъскват всички страни, въпреки че все повече се оформя поредица от принципи въз основа на най-добрата текуща практика. Част от тях наблягат на въпросите за възможностите, достъпа и справедливостта във връзка с културното разнообразие – интеркултурализма – като ценности и стимул за постижения. Централизация и децентрализация: Процесът на децентрализация означава отказване от власт, но дългосрочната цел е постигане на по-голяма ефективност, отколкото би могло да се постигне с централизирани средства. Ако МК прехвърли права на по-долните равнища, то ще може да наблегне навърху основната си дейност, а именно да осигурява структурата в рамките, на която функционира културата. Основните принципи на българската културна политика са описани като раздържавяване, децентрализация и икономическо управление (Доклад на Чарлз Ландри) . Това означава , че политиката е насочена главно към децентрализация, както на власт, така и на стопански контрол. Обичайният начин на мислене обаче, реалната практика и политическата воля отклоняват МК и свързаните с него организации от така обявения курс. Министерството трябва да намали своите отговорности и където е възможно да сключи договори с външни изпълнители за дейности, които те биха извършили по-добре. Много важен принцип е т. нар. „принцип на субсидиарността” – по-високите звена на властта да не се месят в решенията по-нисшестоящите. Субсидиране и пазар: В сферата на културата съществуват два вида финансиране: Публично и частно. Публичното финансиране се извършва от държавата (национално-консервативен модел), а частното, от своя страна, също се дели на два вида: нестопанско (non-profit) или безвъзмездно финансиране (меценатство) или комерсиално, пазарно финансиране – според много автори води до масова култура с ниска стойност. Друг аспект на дилемите на културното развитие са елитарна /престижна/ 'голяма' култура и/или ориентирана към дадена общност/местна/'малка' култура: От 80-те години насам е подета дискусия за възстановяване на местните общности, което насочва вниманието към художествените програми, основаващи се на местното начало. Следователно, ако се предвижда осъществяването на престижни проекти, от значение е да се спечели широка обществена подкрепа за техните мероприятия, чрез допитвания и други начини за въвличане на местните граждани.

Не знам, кой е поръчал статията или е интересна на автора, но важното е тук да се види какво може да се случи. Може и да не се случи. Лично за мен темата с Йелоустоун си е интересна и като видях статията реших да я споделя тук.