Don Quijote

За това говоря. Самовъзпроизвежда се. Започва да се чувства независим от Белград и това е страшното, но страшно за Македония, която знае, че, ако не я поддържа Белград има два изхода - македонците да признаят българския си произход (особено след като над 40% от тях имат българско гражданство) или да бъдат погълнати от албанското... мнозинство, особено след Косово...

Интересното и страшното в случая е, че пропагандата вече излиза извън предвидените рамки. Има македонци, които не мразят българите, преодолели са комплекса на който се гради идеята за македонизма, повярвали са си, мозъците им са тотално промити, ест. става въпрос за по младото поколение и са придобили самочуствие на отделен народ с отделна история и съдба. Не, че трябва да ни мразят, но те на това си градят глупостите за окупаторите българи, които били и нацисти и т.н. Т.е. имайки този комплекс по отношение на (българската) история, те, все пак, поддържаха някаква връзка с рвеалността, а това което сега се случва с подрастващите български младежи в Македония е тотална загуба на реална представа за ситуацията в която се намират. Това, може би, граничи с престъпление срещу личността. Жалко е, че гърците осъзнават това, а ние които сме по-пряко засегнати се правим на добрия батко и не им забелязваме изстъпленията. Не че и трябва, защото те граничат с абсурда, но това се превръща в масирана политическа перверзия по отношение на историята. Друг е въпросът, че е подсъдимо.

Няма ранен или късен македонизъм. Македонизмът в съвременната му, уродлива и единствена форма е отроче на червения родоотстъпник и сатрап Георги Димитров. Близките му отношения с "тавариш" Сталин и фанатичният деспотизъм на сърбоманите в Македония и в самата Сърбия. Нека говорим откровено. Обезбългаряването на Македония, за щастие не докрай успешно, е пореднопто предателство и рана която комунистическата зараза нанесе на България. Единственото положително от това кърваво "приключение" е, че то за пореден път потвърди факта, че сърбите НЕ са ни братя, както обичат да твърдят някои родни кресльовци...

Винаги съм бил особено гнуслив към т. нар. практични "хора", които мислят първо за тоалетната хартия, а после за тази на която се печата словото... Казано иначе когато житието ти се ограничава между леглото, масата и тоалетната чиния, не е ясно дали си "човек или скот"??? Когато за теб Ботев и Раковски са просто револщционери, Матей Преображенски е н'екъв поп, а братът на Апостола, четник на Войводата Ботев и мъченик за България и свободата изобщо като всечовешки идеал(изв. т'ва май не е много за теб...) е просто "един от хиляди ветерани". И нагло се задава въпроса: "И какво от това?" Е, нищо. За скота единственото което има значение е нужника... Изглежда, че страната на джуджетата процъфтява с пълна сила... (върху трупа на Гъливер)

Идеята беше в навечерието на поредното почитане на паметта на Апостола да заговорим за него, а това е тема която виси от години, а и е твърде тежка, но и важна и показателна не толкова за Левски или дори за близкие му, колкото за българите като нация, народ, племе или... общонст... Във всеки случай народ, който се страхува да рискува робския си животец за да освободи своят "един син" при депортирането му под стража от Търново до София, народ, който иска от титана Ботев и четниците му, м/у които е и същият този Петър Левски, да платят агнето с което трябва да се нахранят, народът, който като един бай Ганьо уби своя Алеко... това наистина не е народ, а мърша, дори Ботев пише, че този народ може бъде проклет, ако не въстане с/у своя поробител. И заради тази черта на българите примерите за унижени и мизерстващи български поборници(прекрасна дума) са неизчерпаеми.

Действително, една от интересните книги изследващи живота и делото на Апостола. Но и от цитираното е видно, че и тук се подкрепя тезата, че Гина Кунчева (Караиванова) не се е самоубила от скръб и отчаяние, хвърляйки се в кладенеца, а е починала "на легло". А това вече е стъпка - напред и нагоре - по калните баири на българската история. Иначе, въпросителните остават да "висят със страшна сила"... Интересно е и защо в повече от 130-годишната история на съвременна България никой от видните ни авторитети-историци, не е изказал категорично мнение по тези въпроси и кога някой "най-паче" ще се престраши и ще отсрами съсловието????(въпросителните не случайно са 4...)

Преди няколко години ''спонтанно'' бе подхваната темата за семейството на Васил Левски и по специално за неговата майка и единият му по-малък брат. Подхваната за някои по един грозен, за други честен - и твърде закъснял - начин. История, която за едни е болезнена и гузно премълчавана през годините от българския академизъм истина, а за други е поредната евтина инсинуация, целяща бърза слава за своите ''откриватели''. История, която, ако е вярна буди болка и срам в душите на всеки човек и българин. Но дали тя е истина? ''Позор ли е или слава" - както гласи и Ботевата лирика - за България и нейният народ, живота и смъртта на тези най-близки на Апостола хора? Това което се знае със сигурност и не може да бъде оспорено е, че родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Мария умира на шестгодишна възраст. Христо след тежък хъшовски живот умира през 1870 г. Говори се и за още един брат на Левски Кунчо, който е роден полужив и живее около месец... Бащата – карловски бояджия и гайтанджия получава инсулт през 1847г. и умира (според някои от охтика) през 1851 г. Петър Иванов Кунчев-Левски (както сам се е подписвал) е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдейства на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. ''Позорната'' история. Преди няколко години в бургаски вестник беше представен краят на живота на майката на Васил Левски Гина Кунчева и на брат му Петър Кунчев. Историята бе подета от хасковско издание, после от вестника на анархистите, от писателя Стефан Цанев във в. „Труд” в края на 2007 г., както и в статията на инж. Димитър Филипов, публикувана във в. „Жарава”, бр. 3 от 2009 г. Според тях, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Най-малкият брат в семейството Петър е тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в шипченските боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града не откликва на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и срам българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулоза, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България! "Официалната" версия. След смъртта на Ботев на 20 май 1876 г. четата му се разпръснала. Петър Иванов Кунчев не е бил ранен, а заедно с Костадин Димитров след дълго скитане намерили подслон в София в продължение на няколко месеца. Веднъж, излязъл на улицата, Петър бил заловен от полицията, но преди да бъде отведен в конака успял да избяга. След султанската амнистия от 1 август той заминал за Цариград и оттам – за Кишинев, където постъпил в Българското опълчение. При тежките боеве на Шипка на 11 август десният му крак бил сериозно ранен и останал „повреден”, но не ампутиран. Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 г. Карлово било освободено на 28 декември 1877 г., на 19 януари било обявено примирието, Сан-Стефанският мирен договор бил подписан на 19 февруари 1878 г. и тепърва започнали да се сформират държавни институции. Петър Кунчев, професионалният революционер, без занаят, почти неграмотен, молел за някаква работа в разореното по време на войната Карлово. Неговият първи братовчед Васил Караиванов бил избран за председател на градския съвет на 16 януари 1878 г. и полагал усилия да облекчи положението на най-нуждаещите се. Не се втурнал да урежда първо братовчед си. Бащиният дом на Петър не бил годен за живеене, приютил се при сестра си Яна, после от градската управа го настанили в изоставена турска къща. От това време е запазено следното негово писмо до Найден Геров: "Просим Ви, господин Геров, Падам пред вашето честно лице на колене [и] с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох из Харку,108 из болницата, в Карлово. Никой ме не пита от де се прехранвам, когато не мога да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Заради това ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа. Ваш покорни Петър Иванов Левски от Карлово.” (Стоянова, Р. и Н. Жечев, Неизвестни писма на Иванка Ботьо Петкова и на брата на Левски-Петър Иванов, до Найден Геров.- Известия на Института Ботев – Левски, кн. III, с., 1959, с. 328.) Наскоро след това, в първите дни на април 1878 г., Петър писал отново на Найден Геров: „Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници ... да ма наместиш в Карлово на някоя служба.” (Пак там, с. 329). Не е известно дали с помощта на Найден Геров, но Петър бил назначен за старши стражар в Карлово. Когато състоянието му от белодробната туберкулоза се влошило, се преместил отново при сестра си, където през есента на 1881 г. починал. Никъде в спомени на очевидци не се среща информация, че е просил. Гина Кунчева след обесването на сина ú Васил взела при себе си внучката си Софúя, за да не е сама. Преди Априлското въстание се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” (сега пл. „В. Левски”). През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно на: Начо – 26 г., Гина – 21 г., Мария – 18 г., Софúя - 15 г., Елена – 7 г. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани. Гина Кунчева не е слугувала. Останала на 34 г. вдовица, тя денонощно предяла и тъкала чужда стока, за да се прехранва. Дори е успявала да задели платно за ризи, с което да дари по Коледа българи, продължили делото на сина ú, в Пловдивския затвор. Тя била давена от турците на 29 юни /Петровден/ 1869 г. след произшествието с Васил Левски в Сопот, когато в ръцете на властите останало палтото му с революционни книжа. Стражари намерили майката в къщата на най-малката ú сестра Мария Фурнаджиева, където отишла на имен ден, завързали я за кофата и я спуснали в герана. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. По време на тези събития Петър не бил в Карлово. За тях той научил от близките си и ги споменал неясно в свое писмо до Найден Геров. Неимоверното напрежение и притеснение за внучките довели до влошаване на състоянието на Гина Кунчева. С думите „Децата ми, децата ми!” тя издъхнала в дома на зет си от сърдечно заболяване около 27 януари 1878 г. Погребали я в двора на църквата „Св. Николай”, където лежали костите на починалите преди Освобождението нейни енорияши, в гроба, в който полагали покойниците от семейството на Андрей Начов. Кощунство към Яна и към всичките нейни 59 потомци, от които сега са живи 25, е да се пренебрегват грижите, които тя и съпругът ú са положили за майката и брата на Апостола. Академичните историци иронично се ''гнусят'' от подобни ''срамни'' тези за гибелта на майката и братът на Левски, но и не пожелават да ги заклеймят като не-истини. Конспиративните, реакционни, ''underground историци", пък, се позовават на ''еди-кои-си-много-достоверни'' източници, търсят евтина слава и инфантилно изопачават фактите. Друг, съвсем реален и тъжен факт е, обаче, съдбата на голяма част от българските рвволюционни дейци през Възраждането и на техните семейства и близки след настъпване на така бленуваното освобождение. Излишно и тежко е да се припомня съдбата и на Ботев, който след като сам загива при неизяснени и твърде съмнителни обстоятелства в обкръжението на най-''верните'' си, трагична съдба спохожда не само тежко заболялата му дъщеря, но и Венета Ботева която трябва да се примирява с оскъдното си съществувание на фона на тогавшните новобогаташи и довчерашни турски мекерета. Може и да е цинизъм, но, навярно, са щастливци онези които загинаха в Балкана, на бесилото и дори в турските затвори, във времена на идеализъм, борба и духовно възкресение, защото те наистина бяха ''чисти като ангели'' и защото в страната на джуджетата Гъливер винаги ще бъде убиван.Нагоре