Курти Вълчанов

Влизаме в нова роля – ни чул, ни видял, ни разбрал? Какви течения, какви 5 рубли. Това е признание, че изобщо не се четат моите аргументи, в очакване да представя някакъв списък от преписи на Теофан. Този „списък” не е в обхвата на темата. Дали е един или няколко преписа няма значение, след като доказвам, че текста е фалшифициран – твърдение, което правя въз основа на анализ на текста, а не на графологически данни. Резюме на доказателствата в тезата ми Текстът на Теофан за Стара Велика България е заимстван от арабски и персийски автори, чиито произведения са станали известни в Европа най-рано през XIV век. 500 години след като Тео е гушнал китката. Категорична връзка между едно имагинерно понятие - "Стара велика България" с друго имагинерно понятие "Волжка България". Едното - „Стара велика България VII век” произхожда от другото „Волжка България X век” . Само за протокола, автор съм на единственото в България (и не само) научно изследване за генезиса на измислицата „волжки българи”. „Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата”

Макебулгар, "научните" ти проблясъци изглежда напълно хармонират на този форум. В сравнение с тебе моите главни опоненти наистина изглеждат величаво. Досега не са противопоставили на аргументите ми нищо друго, освен общи лафове и "мнения", скрити зад модераторските си права. Разбирам прекрасно, че нямат и друг кой знае какъв избор. Залогът е неприлично много голям - край на московската версия на българското хистори.

Макебулгар, ако умра внезапно от скука и досада - ти ще носиш морална отговорност. Това, че в именника се говори за Кубрат цепи мрака и атома. Ужаст!

Манасиевата летопис в частта на добавките, миниатюрите и текста към тях е оригинално българско съчинение. Останалото, което си писал е публично известно. Посочил съм годината 1750 поради основателното предположение, че работата по написването на произведенията е бела извършена преди тяхната публикация. Когато правя твърдения в научен форум или с претенции за такъв, съм в правото си да ползвам научни доказателства без ограничения. Продължение Трети аргумент: „...дето се лови българската риба ксистон, се намира старата велика Булгария”. Българската риба ксистон и Стара велика Булгария – втори уникален маркер за наличие на фалшифициране на теофановия текст. В средновековната литература от времето на Аспарух и Стара велика България не са ми известни сведения за някакъв специфичен вид риба, която да е свързана до такава степен с българите, че да бъде наречена „българска” и едновременно да бъде ориентир, къде е ситуирана т.н. Стара велика България. В митичната волгодонска комбинация от реки, наречена от Теофан „Куфис” се лови рибата „мурзули и други ней подобни риби”, а също и българската риба „ксистон”. Моят анализ е фокусиран върху българската риба ксистон. Сред биологичното рибно разнообразие на Черно и Каспийско море и големите реки, които се вливат в тях, прави много силно впечатление семейството на есетровите риби: есетра, чига и най-вече моруна. Моруната е проходна риба, която обитава Черно море, Азовско море и Каспийско море. Живее повече от 100 години и достига до фантастичното тегло от 1.5 тона и дължина над 5 метра . Размножава се изключително в големите реки Дунав, Дон, Днепър, Днестър, Южен Буг, Волга и Урал, стигайки далеч към горните им течения. Например в притока на Кама – река Вятка, около днешния град Киров, ситуиран близо 500 км северно над Булгар е уловена 573 килограмова моруна. „Ксистон” (ξυστόν ) е гръцко име на дълго бойно копие и в контекста на теофановото изложение може да означава прилика с формата на рибата – дълга и копиевидна. Данни за подобно рибно чудовище намираме в пътеписа на Ибн Фадлан, описвайки жителите на страната Вису, отстояща на 3 месеца път северно от Булгар: „..Аллах могъщият и великият изкарва всеки ден за тях риба от морето и ето, идва един от тях и с нож в ръката отрязва си от нея толкова, колкото е нужно за него и за семейството му. Ако той вземе повече [от това количество], което би го задоволило, то ще го заболи стомахът, такава участ ще сполети и всеки от членовете на семейството му, а понякога се случва да умре той или всички те да умрат. Когато те вземат от нея [от рибата] това, което им е нужно, тя се преобръща и се връща в морето и така те всеки ден живеят.” Огромната риба обитава не река, а море, но интересната информация е, че хората си отрязват малко парче месо от нея, след което рибата се връща във водата жива и здрава. И още един текст от Фадлан „Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им.” Последният цитат ясно покзава, че рибното масло се използва масово в диетата на волжските туземци и е косвен индикатор, че те го набавят от риба с предполагаеми едри размери и мазно месо. Друг арабски автор Ал Масуди ( около 895 - 956), независимо от Фадлан описва подобна огромна риба в „Златните ливади”: „ ... И зад тях следва огромен народ. Между него и страната Кашак има огромна река, подобна на Ефрат, която се влива в морето Рум, наричащо се море Меотийско. Столицата на този народ се нарича Ирам с колоните. Те имат удивителни природни качества, те са езичници. В тази страна, при това море се разказва за огромна риба, която идва при тях всяка година и те се възползват от нея. След това на връщане за втори път тя отива при тях отново, при това месото вече се е възстановило на онези места, от които те са го взели първия път. Разказите за този народ са разпространени широко в тези езически селища.” Описанието на Ал Масуди и много по-подробно от онова на Фадлан и Теофан, то включва реалистични действия на супер рибата и описва съвсем правилно и реалистично нейното миграция в размножителния и цикъл. „Ползването” на месо от рибата също не изглежда съвсем фантастично, особено ако става дума не за буквално отрязване на месо от тялото, а за т.н. доене на хайвер, което се извършва без тя да се убива. Такава практика в Русия и Съветския съюз е приложена успешно през втората половина на ХХ век спрямо силно застрашените поради бракониерство и прекомерен улов каспийска и волжка есетра и моруна. Посочените два уникални маркера за фалшификация на Теофановия текст показват недвусмислено, че известията за т.н. Стара велика България се базират на данни от арабски и персийски пътешественици и енциклопедисти за страната на местните тюркоезични туземци Атӑлçи́ Пӑлха́р - фонетично „Атълшчи Пълхар”, а на татарски - Idel Bolğar, фонетично - „Идел Болфар”. („булгар” е руския фонетичен вариант на оригиналното тюркско наименование). Тези известия не биха могли да бъдат известни приживе на Теофан, а в Европа са станали популярни не по-рано от средата на XIV век. Пътеписът на Ибн Фадлан е получил известност в Европа и Близкия Изток чрез включване на отделни негови фрагменти в съчинението на персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо, Сирия. Близостта до Византия е причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век. Не е случаен факт, че едно от първото сведение от византийски хронист, в което има ясен намек за волжки произход на българите (изключвам Теофан, патр.Никифор и Ан.Библиотекар), и по-късно се превръща в общо признат мит, който продлъжава да живее повече от 600 години, намирам в „Римската история” на Никифор Григора (1295 – 1360) - кн.2,2: „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени по Истър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, като от скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата зад нея Илирия, доволни от тези удобства, които намерили там. Столица в бъдеще им станал този град който Юстиниан удостоил с честта на архиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първа Юстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар Василий Българоубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил; а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър; независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останало за архиепископията."

Списък на произведения на българската историография до 1750 г., в които липсва името на Аспарух и Стара велика България: Манасиевата летопис, История вкратце на йеромонах Спиридон Габровски, Зографска история, Историята на Паисий Хилендарски, Историята на Блазиус Клайнер, българският превод на Симеон Логотет, направен по поръка на Йоан Александър. Списък на средновековни хронисти, писали за история на българите, които не споменават Аспарух и Стара велиа България: Лъв Дякон; Георги Кедрин-Йоан Скилица; Георги Амартол; Зигеберт; Лъв Граматик; Зонара. За Кубрат не съм твърдял абсолютно нищо. Казвам го за втори път в тази тема. Когато е удобно подминаваш същността на тезата. А тя е: двете ключови наименования Куфис (Дон + Волга) и страната на българите заедно. Тази комбинация е толкова специфична, че се среща като успоредица само при Масуди и Теофан. Уникат. Ател го споменах само като бъдещ ориентир към неевропейски автор, в частност към Ибн Фадлан. Например днес ще стане дума за него, като още един специфичен маркер за подправяне. Също уникат. Географските познания на Теофан нямат никакво отношение към темата.

В "онази" тема ми изчезна пост, пуснат приблизително по обед. Забавна случайност.

Продължение Втори аргумент: съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро), и началото на реката Куфис и връзката на съединената река със Стара велика България. Както вече споменах и преди такова съединяване на Волга и Дон не е съществувало (дори и да са правени опити за изкуствено съединяване) и това е било добре известно на европейските географи от след Птоломей и може да се види на всички географски карти, направени от европейски картографи. Логично е да предположим, че източникът на тази инфорция има неевропейски произход. Приблизително на географската ширина, на която днес е разположен руския град Волгоград, река Волга достига най-западната си локация и се приближава максимално до река Дон, която пък достига своята най-източната точка. На това място двете реки отстоят една от друга само на 110 километра. Пак в този част на около Волга се намират множество влажни зони, езера и заблатявания, които се срещат чак до вливането и в Каспийско море чрез огромна делта. Реката се разширява начително и разделя водите си около огромни острови. Характерен случай за тази част на Волга е нейната сателитната река Ахтуба. Ахтуба фактически е ляв канал на Волга, тя започва от Волга и след 550 килиметра отново си влива водите в нея, достигайки до 10 км отдалеченост от реката-майка. Поради тези особености на великата река, за средновековните пътешественици се е създавало невярно впечатление, че Волга и Дон събират водите си в обща река, която прави възможна водна връзка между Черно море и Каспийско море. През 1569 г. османския султан Селим II Пияницата в пристъп на необоснован оптимизъм командировал 22000 войника със задача да прокопаят връзка между Дон и Волга. Експерементът продължил само един месец, след което Сeлим разбрал, че цялото население на империята за 100 години не е в състояние да реши поставената задача. През 1697 г. друг любител на чашката - Петър I - повторил неуспешно начинанието на Селим. Експериментът продължил до 1701 година и бил прекратен поради липса на средства. Проектът бил реализиран едва по времето Сталин от 1948 до 1952 година с помощта на сериозно техническо и технологично обезпечение и робския труд на 100000 германски военопленици и още 100000 съветски затворници. Сведения за съединаването на река Волга и Дон намираме в съчиненията на арабския географ, историк и пътешественик Абу Хасан ал Масуди (896 - 956). Из откъс 24 на "Китаб ат-Танбих" - Доссон (M.C. d'Ohsson), Peuples du Caucase. Paris, 1828: „ 7.Каза Масуди: някои хора грешили и мислили, че Хазарско море се съединява с морето на Майоти; но аз не видях между търговците, отправящи се към страната Хазар и пътешеставащи по морето Майотис и Найтас в страната Рус и Бургар, нито един, който би мислил, че Хазарско море се съединява едно от тези морета, или част от неговите води или един от неговите ръкави, освен Хазарската река.” На друго място Масуди/Мурудж Т.И.С. 7-8, превод Т.М.Калинин : „Итил, в която живее в момента царя на хазарите се състои от три части, които разделят великата река, течаща от горните страни на тюрките, и се отделя от нея клон около страната булгар (булфар), и се влива в морето Меотис.” Това е първото споменаване на двете ключови думи в едно изречение и връзката между тях: съединяването на Дон и Волга и страната булфар, т.е. според руския превод – булгар. Същата комбинация – Стара Велика България и съединяването на Дон и Волга срещаме и у добрия стар Теофан. Може би Теофан е имал тайни пророчески способности и провиждал бъдещето векове напред. Нямам друго обяснение, тъй като безспорно и категорично ватиканските преписи на Теофан, подпечатаните и верифицирани от съответно длъжностно лице с ранг на епископ, са от X век и аз нямам право да се съмнявам в тяхната датировка. По всичко изглежда, че заблудата за сливането на Волга и Дон е била актуална продължително време показва и Йоан, епископ на персийския град Султания (Йоан де Галонифонтибонус), който през 1404 г. пише в „Книга за познаването на света” (Libellus dе notitia Orbis): „...Известната река Едил, която се влива в Каспийско море, протича през тази страна, и казват, че тя се разделя на 40 ръкава, един от който се явява река Дон, която се влива в Азовско море, а оттам и Черно море.” Текстът на Libellus dе notitia Orbis е бил открита през 1937 г. от Антон Керн, библиотекар на университета в Грац и е бил написан от автора на латински език по време на престоя му в Европа, най-вероятно в Германия и всички известни шест преписа са в страни от Централна Европа. Следва

Продължавам по същество с аргументи за късното добавянето в теофановия текст на сведенията за Стара Велика България и Аспарух. Това е работния цитат от Теофан, предмет на моя критичен анализ, познат едва ли не на цяла България: „ ... В Северните отвъдни части на Евксинското море , в т.н Меотидско езеро се влима огромна река, наречена Ател, спускаща се от океана в страната на сарматите. В нея се влива реката на име Танаис, която извира също от Иверийските врати на Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро), води началото си реката Куфис, която се влива в края на Понтийското море, близо до Некропилите, при носа, наречен Криопрозопои. От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор. В тази река се лови рибата, наречена мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежащото по-горе езеро, около Фанагория и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, дето се лови българската риба ксистон, се намира старата велика Вулгария и т.н. котраги, които са техни единоплеменници.” С червен цвят съм маркирал думите, които изобличават авторите на късната добавка. Както е видно, в текста на Теофан се твърди, че река Волга (Ател) се влива в Азовско море (Меотида). По пътя си към Азовско море река Волга приема водите на река Дон (Танаис), извираща от Кавказ, след което се формира една нова сборна река, която се нарича Куфис. Тази река Куфис се влива в края на Черно море. Очевидно този край е близо до Некропилите при нос Криопрозопои (малко преди това се твръди, че Ател се влива в Меотида). Най обща оценка на текста: неадекватно, объркано и препълнено с фрапиращи географски грешки описание на района около Черно и Азовско море. За този район от Сарматия европейските географи след Птолемей имат отлична представа. Тези земи в продължение на векове са владяни от Римската империя, търговци и пътешественици са ги трасирали многократно до Волга и Каспийско море. Географски карти по географията на Птолемей, направени през XVI и XVII век са актуални дори и днес. Безспорен факт в познанията на географи и картографи след Птолемей, е че няма вливане на двете големи реки, а също и че липсва каквато и да била водна връзка между тях. На античните и средновековни географи също така е било добре известно, че Дон няма нищо общо с Кавказките планини. Всъщност за мен това е била и целта на текста – да създаде объркване и хаос сред читатели и изследователи Спирам се на първата особеност: за река Волга не е използвано общоизвестното европейското наименование Ра/Rha, характерно за времето най-малко от I до края XVII век. В архива си имам анонимна руска карта от началото на XVIII век, в които река Дон е изписана дублиращо и с гръцкото си име Танаис, а Волга носи и второ успоредно име Ра. По времето на Теофан и по-късно за хазарите и местните тюрки, които обитава бреговете на Волга и най-вече левия, имената на реката от юг към север са както следва: казахите, които живеят около делтата на реката и северните брегове на Каспиййско море – Едил, хазарите – Идил, буртаси и и по –южни ази – Идил/Итил и най-северните ази и суази Атъл. Известният персийски географ и енциклопедиск Ибн Русте/Даста, описал земите и народите около Волга приблизително около 930 г. е използвал речното наименование Идил. Атъл/Атыл е името на реката, което е ползвал Ибн Фадлан в знаменития китаб за пътуването си по Волга, известен с манипулираното заглавие „Пътуване до Волжка България” (оригинално заглавие - „Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид ибн Хамад, клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други, независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението на делата им”). Т.е. във фамозния теофанов текст вече има ясна индикация, че е ползвано име на река Волга, взето от книгата на арабския пътешественик Ибн Фадлан - Атъл ( при Теофан – Ател). Следва

Йончев, имай малко търпение. На първо време не виждам един мой пост с доказателства по темата, публикуван около обед. Много странно е да изчезне, не мислиш ли? След секунди ще го пусна отново.

Въпросите от Йончев: "от имената, споменавани от Теофан, само Кубрат и Аспарух ли липсват у Бл.Клайнер? И ако не, какво трябва да означава това - поредица от фалшифицирания на хрониката след като Клайнер я е ползвал или нещо друго? Този въпрос е принципен: когато един автор ползва по-ранен автор, длъжен ли е да го препише буквално и изцяло, за да няма основания за подозрения в последващо фалшифициране? Или - ако не го направи - това задължително ли означава, че по-ранният автор е впоследствие фалшифициран?  " Моите отговори: съжалявам, отговарям късно, защото при бомбардировката от въпроси това наистина съм го пропуснал: за Кубрат не е ставало дума. Предполагам, че си го включил механично. За Аспарух - не, не липсва само Аспарух. Името Аспарух може да липсва и ако Клайнер го е видял в текста на Теофан, но е преценил примерно, че името и делата му са абсолютно незначителни за историята на българите. Същите мотиви биха могли да са меродавни и за останалите от списъка на българската историография до 1750, както и на Лъв Дякон; Георги Кедрин-Йоан Скилица; Георги Амартол; Зигеберт; Лъв Граматик; Зонара; българският превод на Симеон Логотет.

Докато Йончев търси осмия пост в темата, да те питам нещо за дадения "най-стария препис", който несъмнено и категорично е от Х век: известно ли ти е дали този най-стар ръкопис е изследван от експерти за потвърждение на неговото датиране.

Йончев, ако обичаш цитирай т.н. осми постинг, че нещо не се получава да открия какво си задал в него. И гледай да бъде в тон с това което твърдя, а именно текста в твоя начален пост:" Българската историография до средата на XVIII век – Манасиевата летопис, История вкратце на йеромонах Спиридон Габровски, Зографска история, Историята на Паисий Хилендарски, Историята на Блазиус Клайнер не познават приказката за Аспарухчо и северите. Такова лице - Аспарух липсва. А Теофан, Библиотекаря и патриарх Никифор са основни извори за Блазиус Клайнер. Това какво означава? Че не е бил абониран за ГИБИ и ЛИБИ. "

Макебулгар, за мен в науката няма прогресивни и непрогресивни автори. Има такива които спазват принципите и, и такива които ги погазват в името на свои, групови, партийни или чужди интереси. Отдавна искам да те питам, не те ли притеснява честотата на явявания на автохтонни призраци при теб? Имам усещането, че се готов да защитиш всеки мошеник или измамник в науката, стига той да не е автохтонист.

Да, защото нямам данни за това, че е работил за чужди национални интереси. Ако внесеш яснота по въпроса със сигурност ще си променя отношението. Не отричам грешките му, но не съм установил умисъл и лично обогатяване. Едно е да сгрешиш с преценка или термин, друго е да фалшифицираш текст при защита на публикацията си, например. Визирам т.н. Балшенски надпис. Нищо лично към Златарски. Ако беше само той, дето се казва - с мед да го намажеш.

Не бих си позволил иронизиране към грешките на един почтен човек. Казват, че написаното остава и в този смисъл всеки може да провери в профила ми, че съм саркастичен и често твърде груб само към непочтени хора, мошеници и измамници. В частност за мен такъв е К. Иречек.