mecho1

Значи си релативистка. Не съм само аз. Обясняват ми защото ме разбират. Ако не ме разбират какво ги питам, как ще ми обяснят. А аз използвам моята си терминология и пак ме разбират. А оттатък аз трябва да обяснявам, пък се изреди сума и народ да ми набива канчето

Ама те точните и природни науки така или иначе се преподават според правилата на субективния идеализъм. Проблема е в ХУМАНИТАРНИТЕ науки. Те се преподават според правилата на детерминизма. Веднага се аргументирам. Ето в тая тема никой не ме изкарва че съм прост, макар че заех от съображения за симетрия по непопулярната позиция. Обаче като пиша за философия ме накачулват по няколко човека, за да ми обясняват, че не мога да мисля.

За кой релативизъм говориш ??? Ако е за физическия, тогава релативизъм и антирелативизъм е едно и също. Ако е за философския съм съгласен с тебе напълно. И аз не мога да си обясня философския антирелативизъм. Какво му е лошото на свободното мислене ???

МАЛКИ ЧУДЕСА Един ученик бил скоро дошъл от друга школа и често хвалел своя Учител. Веднъж той направил това пред сегашният си Учител. — Моят Учител заставаше на единия бряг на реката с четка за писане в ръка, а ученикът му заставаше с лист хартия на другия бряг. Така той можеше да изписва от разстояние йероглифи върху листа. Вие можете ли Учителю да извършите такова голямо чудо? — Не — казал Учителят. — Аз умея да правя само малки чудеса. Когато съм гладен — ям, когато съм жаден — пия, а когато съм обиден — прощавам. Ученикът е силно ограничен и неосъзнат. Той е заслепен от авторитета на предишния си учител и неговата истина. Не мисли свободно, а логически. Проверява всичко каквото вижда и чува, дали логически съответства на истината на неговия предишен учител. Учителят е просветлен. Свободен от ограниченията на излишното самолюбие. Той не се връзва на реториката на ученика и не се хвали. Не е обиден, манипулира чувствата на ученика с цел да го накара да мисли нелогично и да се освободи от ограничението.

Според моите вярвания, всяка една теория е рамка (ограничение, кутия). Написана е на хартия или на лаптоп или на нещо друго. Учените са свободни както да я спазват (да мислят и да експериментират в кутията), така и да не я спазват (да мислят и да експериментират извън кутията). Но не всички учени са свободни. Тези, които обожествяват или демонизират дадена теория не са свободни. Те са привързани и ограничени. Ограниченията може да са най различни. Най често срещаните привързаности са: 1. Емоционална 2. Насилствена 3. Шумът на парите (това го е казал последният римлянин, не аз ) 4. И други за които не се сещам в момента Това е свободно умозаключеие. Не приемам логически критики

Интуицията е господаря, а разумът е слугата.

Щом като има неща които се пораждат едно от друго и няма как нито едно от двете да е било първо, значи светът няма начало. Въпросът е, едно нещо, което няма начало може ли да има край ??? А може човек, като няма нищо, да отиде да си купи яйца от магазина и да ги измъти в инкубатора

Пустотата я разбирам като пълно освобождаване от всички привързаности и ограничения. Готовност за възможно най адекватна реакция. Пълна свобода. В будизма се търси свободната мисъл, непривързана към никакви истини. Мисълта започва от пустотата и пълната необвързаност, след това следва реакция, зацикляне, отцикляне и връщане отново към непривързаността, свободата и пустотата. Свободното нерамкирано мислене не различава противоположносите. За свободно мислещия човек добро и зло, справедливост и несправедливост, компетентност и некомпетентност са едно и също нещо. Разбира се свободния човек не е мъртъв, той в действията си също се привързва и подхожда едностранчиво към противоположностите, но осъзнава това и винаги е готов да отцикли и да се върне към свободата. Свободния човек може да си поставя ограничения за да се разбира с други несвободни хора, но е наясно постоянно с ограниченията, които си е поставил. Например добро и зло. Те се пораждат едновременно и не могат едно без друго. Доброто за едни е зло за други. Добро и зло е едно и също. Така е и с другите противоположности. Светът е измамен. Нищо не е такова каквото изглежда. Ограниченията са привидни и преодолими. Няма непреодолимо ограничение, не съществува абсолютен закон. Абсолютната свобода е липса (несъществуване) на каквото и да е абсолютно ограничение. Има само относителни истини. Всеки си има своя истина, свои ограничения. Само просветлените осъзнават свободата, непривързаността и пустотата.

ВЕРНИЯТ ПЪТ Един ученик попитал Учителят си за Пътя: — Учителю, кой е верният Път? — Всекидневният път е верният Път — отвърнал Учителя. — Мога ли да го науча? — попитал ученикът. — Колкото повече го учиш, толкова повече се отдалечаваш от него — отвърнал Учителят. — Но как тогава ще го изуча? — учудил се ученикът. Учителят въздъхнал и отвърнал: — Пътят не е сред видимите, нито сред невидимите неща.Той не спада нито към познатите, нито към непознатите. Не го търси, не го изучавай, не го назовавай. За да се озовеш на него, просто се разтвори из цялото небе. Пътят, това е живота. Всекидневния път е верния път означава, че свободата е в ежедневния живот и трябва само да се осъзнае. Осъзнаването на свободата не може да се научи от чужди мисли и чрез подражание. Само ежедневието и самостоятелното мислене могат да помогнат. Пътят не е сред видимите, нито сред невидимите неща - означава че ние в ежедневието си както си поставяме ограничения, така се и освобождаваме от ограничения. Няма как да се изгради стратегия за разпознаване на ограниченията, защото това също е ограничение. Не може да се обясни или изучи или назове, защото обясненията и определенията също са ограничения, които пречат на необвързаното възприемане. Да се озовеш на пътя може внезапно, чрез просветление, след като се слееш с природата. ИСТИНАТА БЕЗ ДУМИ И БЕЗ МЪЛЧАНИЕ Един монах изпаднал в размисъл за същността на Пътя и Истината. Отишъл при Учителя и го запитал: — Учителю, Вие казвате, че Истината може да се изрази без думи и без мълчание. Как става това? Учителят се усмихнал и отговорил: — Когато бях момче, напролет в Южен Китай, ах, как пееха птиците в цъфналите дървеса! Монахът е неосъзнат. Учителят му се е опитвал чрез парадоксални слова да подкопае логичното мислене подчиняващо монаха на ограниченията, но монахът не е осъзнал това и търси логика в думите на учителя си. Разказаният хубав спомен от детството цели да подтикне монаха да почувства красотата на живота, без да се замисля за нищо.

А ето тук от един български професор, разсъждения против http://penchev-physics.biz.nf/images3/09-01-2012.pdf

1. Би ли казал от кого Айнщайн е получил признание за ТО 2. Разбирам от пропаганда. ТО се пропагандира умишлено, независимо от научните резултати. Също както е и с "Въведение в обективистката епистемология" на Айн Ранд. В САЩ е имало в миналото кампания, при която пътуващи лектори са разяснявали на простия американски народ, що е то теория на относителността, нещо което не е правено с нито една друга физическа теория въобще. И с нито една друга научна теория. Имам в къщи една книга на Самуел Лили "Теория на относителността за всички", в която авторът признава, как е обикалял САЩ за да разпространява и популяризира теорията сред обикновените американци.

По втория въпрос ако изчисляваме спрямо наблюдател който се намира на кораба, времето няма ли да е същото и при двете теории, тъй като верно, че при СТО имаме ограничение на скоростта, но също така имаме и скъсяване на разстоянието.

И още един въпрос. Ако съществува космически кораб, който може да се ускорява безкрайно дълго време без да губи от масата си. Да речем че този кораб започне да се движи равноускорително с ускорение "а" от земята към някаква звезда отстояща на 20 милиона светлинни години. След колко време този кораб ще профучи покрай звездата. Има ли разлика във времето изчислено съгласно теорията на относителността и времето изчислено съгласно класическата механика, но без ограничение в максималната скорост. В смисъл че когато изчисленията ги правим по формулите на класическата механика да сме допуснали, че ограничението за максимална скорост не съществува.

Ако може да задам въпрос. Не съм физик. Чисто теоретично. Ако две тела с еднаква маса се намират на някакво голямо разтояние едно от друго. В един момент започнат да се ускоряват с еднакво ускорение едно срещу друго до момента в който се сблъскат. Ако скоростта при която се сблъскват е достатъчно голяма. Има ли разлика в изчислената сила на удара (или каквото друго се изчислява) при изчисления по формулите на класическата механика и по формулите на теорията на относителността. Крайния резултат ми е интересен, сблъсъка. Еднакво силен ли го изкарват двете различни теории или има съществена разлика.

"Над вратата на вилата си в Tisvilde Бор бил заковал “за късмет” една конска подкова. Когато един учуден посетител го попитал “Възможно ли е един велик учен като Вас да вярва, че конска подкова над вратата носи късмет?”, Бор отговорил: “Разбира се, че не!” След което, усмихвайки се, добавил: “Но знаете ли, казват, че тя действа дори когато не вярвате в нея!”

Ми добре. При специалната теория доколкото знам не се говори изобщо за ускорение. Как в такъв случай гледните точки на наблюдателите могат да бъдат неравностойни. Освен това. Аз давам хипотетичен пример с общата теория на относителността нарочно, за да имаме хем равностойност и симетрия в ускоряването, хем достатъчно дълго равномерно и праволинейно движение на наблюдателите един спрямо друг както при отдалечаване, така и при приближаване. При даденият от мен пример, в моментите в които имаме ускоряване всичко е симетрично и не би следвало да имаме неравностойност. При равномерното и праволинейно движение обаче, съгласно специалната теория на относителността, би следвало да имаме както забавяне на времето на единия спрямо другия наблюдател, така и забавяне на времето на другия спрямо единия наблюдател. Или когато се срещнат единия ще вижда, че другия е по млад от него, а другия ще вижда, че единия е по млад от него. Това ми се струва невъзможно и мисля, че Айнщайн говори за забавяне на времето само за случаите в специалната теория на относителността, когато това не може да се провери. За случаите на общата теория, доколкото знам се измъква елегантно като казва, че все още не е извел какво се случва по време на влияние на ускорение и гравитация. Твърди, че това е много сложно да се изведе, и така и не го е извел. И никой учен след него не го е извел, което ме кара да мисля, че това е или невъзможно или безсмислено. Също така не трябва да се забравя факта, че Айнщайн е получил признание от научната общественост като велик учен не заради общата и специалната теории на относителността, а заради други несвързани по философски начин с тези теории открития. За специалната и общата теории на относителността той никога не е получавал признание от научната общественост доколкото знам. Предвид горните разсъждения, специалната и общата теория на относителността са по скоро медийни балони, отколкото теории със свръх голяма научна и практическа стойност. Не казвам, че нямат научна и практическа стойност. А просто, че влиянието им за развитието на науката никак не е толкова голямо и решаващо, колкото ни го внушават журналистите и писателите.

ТЕЖЕСТТА НА ПОЗНАНИЕТО Настоятелят на един Чански манастир избрал за свой наследник най-старателният монах Гуан. Дал му робата и паницата си и му заповядал през нощта да напусне манастира тайно за да не му направят нещо завистниците. На сутринта най-упоритият от тях го настигнал и започнал да дърпа паницата и робата от ръцете му. Гуан ги сложил на един камък край пътя с думите: — Това са само предмети, символи. Ако толкова много ги желаеш, моля те вземи ги. Монахът ги сграбчил, но не успял да ги повдигне, защото били станали тежки като планина. — Прости ми, — помолил той монаха — аз всъщност желая познанието, а не предметите. Ще ме учиш ли? Учителят избира за свой приемник този, който е най осъзнат. Този, който най добре е опознал ограниченията, освободил се е от тях и е осъзнал свободата (знае как да достигне до пустотата). В дадения случай, в този манастир е имало много ученици, които не са могли да осъзнаят равенството по отношение на свободата и фалшивостта на авторитетите. Гуан е осъзнат и знае, че свободата е над всичко и авторитета е нищо. Когато го настига неговия съперник, той му дава без бой робата и паницата, тъй като за свободния човек символите на авторитета са нищо. Сега най вероятно паницата и робата не са станали тежки, а просто монаха който се е опитал да ги вдигне и да си ги присвои, е осъзнал, че все още е ограничен и несвободен и има нужда от съветите на Гуан, за да се осъзнае и достигне до просветление.

А, добре. Не знаех, че вярвам е забранена дума. Ама аз мога да се изразявам и обективистки и детерминистически. МИСЛЯ, че парадокса на времето е невъзможен, съгласно общата теория на относителността. Прилагам следните логически (подчиняващи се на ограниченията на общата теория на относителността) доводи: Съгласно теорията на относителността гледната точка на всеки един от наблюдателите е равнопоставена на всеки един друг от тях. Нека първоначално два наблюдателя са в покой един спрямо друг. Сверяват си часовниците. Договарят се да започнат да се ускоряват с еднакво ускорение в противаположни посоки докато скоростта им един спрямо друг стане достатъчно голяма за целите на експеримента. Спират да се ускоряват. Продължават да се отдалечават равномерно и праволинейно известно време със същата скорост. След това започват да се ускоряват така щото скоростта им един спрямо друг да почне да намалява, да стане нула, и след това да продължават да се ускоряват по същия начин докато скоростта им на приближаване стане същата, каквато е била скоростта им на отдалечаване един спрямо друг преди това. Когато това стане да продължават известно време да се приближават един към друг така. В определен момент да започнат да забавят движението си един спрямо друг с цел да останат в покой един спрямо друг в момента в който разстоянието между тях ще е една ръка. Сега питам аз и отговор не искам разбирате ли ме изобщо накъде бия ???

Аз не вярвам в парадокса на времето. Да допуснем, че един човек стои на земята, а друг човек тръгва на дълго космическо пътешествие с голяма скорост и след това се връща. Кой от двамата ще е остарял повече. От гледна точка на всеки един от тях, другия трябва да е остарял по малко. Може би като се видят всеки един от тях ще вижда не другия, а някаква по млада негова битност.

ПЪТЯТ Е ПРЕД ОЧИТЕ Един монах отишъл при Учителя си и го запитал: — Как да намеря Пътя? — Та той е пред очите ти — отвърнал Учителят. — Но аз не го виждам — учудил се ученика. — Ти не го виждаш, защото мислиш само за себе си. — А Вие виждате ли го, Учителю? — попитал ученикът. — Няма да ги виждаш, докато разсъждаваш така, "аз не виждам", "ти виждаш" и.т.н. — Значи Пътят може да се види, само когато няма нито "аз", нито "ти"? — опитал се да разсъждава ученикът. — Когато няма нито "аз", нито "ти", кой тогава е този, който иска да види Пътя? — отвърнал спокойно Учителят. Пътят, това е живота на човека. Ако човека е неосъзнат, той не знае, че живота на човек преминава на пътя към постигане на целите му. За това е и отговора на учителя, че пътя е пред очите на питащия. На въпроса на ученика защо не вижда пътя учителят отговаря, защото мислиш за себе си. Смисълът на този отговор е, че мислейки за целите си, вторачвайки се в тях, ученикът забравя да живее живота си. На въпроса дали учителя вижда пътя, последвалият отговор на учителя означава, че ученикът може да се освободи от ограниченията на егото си, единствено като ги осъзнае чрез самостоятелно мислене без чужда помощ, и едва тогава ще може да осъзнае, че живота не е целта, а пътят. Последния въпрос на ученика е глупав, тъй като той не е разбрал учителя и си мисли, че нещата съществуват вън от съзнанието. Последният отговор на учителят означава, че ако няма съзнание, няма нищо.

ОТВЪД ПЛАНИНАТА Един Учител по Чан живеел в планината, като отшелник. Веднъж го посетил един ученик и го запитал: — Учителю, къде е пътят? — Колко хубава е планината — отговорил Учителят, гледайки величествения пейзаж. — Не Ви питам за планината, а за пътя — реагирал ученикът. — Докато не минеш отвъд планината, синко, пътят няма да се разкрие пред теб — отвърнал Учителят и продължил да рее -поглед из планината. Тук идеята е, че живота на човек минава в пътуване към целите му. Човек не трябва да е вторачен в целта си, а да се наслаждава на живота докато пътува към нея.

Възниква въпросът какви са били доказаните гледни точки преди да бъдат доказани ???

КОЙТО БЪРЗА Един ученик отишъл при известен Учител по Чан и бойно изкуство с желанието да стане голям майстор. — Учителю, — запитал гой. — Колко време ще ми трябва, за да стана майстор, ако остана при Вас като слуга и бъда с Вас всяка минута? — Десет години — отговорил Учителят. — А ако работя двойно по-усърдно, колко време ще ми е нужно? — Тридесет години! — отговорил Учителят. — Но, Учителю, как така? Нека Ви обясня: ще работя безспир и никакви трудности няма да ме спрат. Колко време ще ми е нужно тогава? — Седемдесет години! — отсякъл Учителят. — Обикновено когато ученикът бърза толкова, той учи бавно Тук ограничението на ученика е, че той вярва във възможността за точно планиране и контрол на ситуацията. Учителят атакува тази вяра.

ЧУЖДАТА ГНЕВЛИВОСТ Един ученик отишъл при своят Учител по Чан и го помолил: — Учителю, помогни ми да се избавя от своята гневливост -казал той. — Покажи ми тая твоя гневливост — отвърнал Учителят. -Сигурно е много интересна? — В момента не е у мен, затова не мога да Ви я покажа -отговорил ученикът. — Добре тогава — казал Учителят. — Донеси я, когато я имаш. — Но аз не мога да я донеса точно когато я имам — възразил ученикът. — Сигурно ще изчезне, докато я нося. — Тогава, тази гневливост не е част от истинското ти аз. Това означава, че тя идва от вън. Предлагам ти, всеки път когато влезе в тебе, да се биеш с пръчка, докато тя те напусне. Ученика не е гневлив. Но си мисли, че е. Явно има ниско самочувствие и позволява на някой да определя вместо него какъв е самият той. С предлаганото физическо самонаказание учителят се надява, или ученикът да се замисли по сериозно самостоятелно, какъв е проблема или ако почне да се самонаказва, болката евентуално да го накара да се осъзнае.

ДА ЧУЕШ ПЛЯСКАНЕ С ЕДНА Имало веднъж едно малко момче, което било послушник в един храм. То много искало Учителят да му зададе един гунан за размишление, като на по-големите ученици. Веднъж Учителят го повикал при себе си и му казал: — Покажи ми звукът от пляскането с две ръце. Ученикът плеснал с ръце и погледнал въпросително Учителя. — Добре — рекъл той. — А сега ми покажи звукът от пляскането с една ръка. Ученикът помълчал малко, поклонил се и се оттеглил за да обмисли всичко отново. Много пъти след това той ходил при Учителя и възпроизвеждал пред него различни звуци. Най;накрая го озарило Просветлението и отишъл при Учителя. Поклонил се почтително пред него и казал: — Учителю, чух празнотата. Това е коан, който обикновено се задава на начинаещи. Атакуват се следните ограничения. 1. Естествената склонност на неосъзнатият човек да мисли в рамка. Да си поставя жестоки ограничения и след това да се опитва да решава проблемите си логически, стремейки се да не нарушава ограниченията, които сам си е поставил. Учителя се стреми да подкопае вярата на ученика в ограниченото логическо мислене. 2. Възпитание в почитане на авторитетите, което обикновено е характерно за идващите отвън обучаеми. Учителя се стреми да подкопае вярата на ученика в авторитета на учителя и на Буда, като по този начин накара начинаещия да започне да се съмнява в авторитетите, което да го доведе до осъзнаване, че най добре е да мисли самостоятелно. Очакваните мисли на ученика след като получи заданието са да се разгневи вътрешно, което да го накара да не чака готови решения от учителя, а да мисли самостоятелно. След като вече е задал коана, обикновено учителя връща отговорите на ученика като неправилни до тогава докато ученикът не предложи оригинално самостоятелно свободно решение. В конкретния случай не знам какво е правилно. Зависи от субективната преценка на учителя.