Малоум 2

И още подробности: https://truenorth.bg/pages-85-kak-izmerili-zemiata-

Малко мудничко, но пък съвсем ясно... за инженери: ...

Забравили са да кажат, че в ЧД няма вещество (спагети). Освен нова - известно е, че има хало-ореол от тъмната енергия, който като вакуумна основа влияе на скоростите на въртене на външните на галактиката звезди, а и като цяло - е вакуумна подложка за звездообразуване в галактиката... Има надежда ... Всичко започва да става ясно. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Parvite-dokazatelstva-che-chernite-dupki-sa-iztochnik-na-tamnata-ener_138610.html Първите доказателства, че черните дупки са източник на тъмната енергия Стрелец А*, свръхмасивната черна дупка в центъра на нашата галактика. Кредит: EVENT HORIZON TELESCOPE COLLABORATION Наблюденията на свръхмасивни черни дупки в центровете на галактиките разкриват вероятен източник на тъмна енергия - "липсващите" 70% от Вселената. Измерванията от древни и спящи галактики показват, че черните дупки нарастват повече от очакваното, което съответства на явление, предсказано в теорията на Айнщайн за гравитацията. Резултатът потенциално означава, че не е необходимо да се добавя нищо ново към картината на Вселената, за да се обясни тъмната енергия: черните дупки в комбинация с гравитацията на Айнщайн са източникът. Заключението е направено от екип от 17 изследователи от девет държави, ръководен от Хавайския университет и включващ физици от Имперския колеж в Лондон и лабораторията "Ръдърфорд Епълтън" в Харуел, Великобритания (STFC RAL Space). Работата е публикувана в две статии в списанията The Astrophysical Journal и The Astrophysical Journal Letters. "Това е наистина изненадващ резултат. Започнахме да разглеждаме как черните дупки растат с течение на времето и може би сме намерили отговора на един от най-големите проблеми в космологията", заявява съавторът на изследването д-р Дейв Клемънс (Dave Clements) от катедрата по физика в Имперския колеж в Лондон. Съавторът на изследването д-р Крис Пиърсън (Chris Pearson), от лабораторията "Ръдърфорд Епълтън" в Харуел, Великобритания, отбелязва: "Ако теорията се потвърди, това ще доведе до революция в цялата космология, защото най-накрая имаме решение за произхода на тъмната енергия, която озадачава космолозите и физиците теоретици повече от 20 години. "Видео с обяснението на д-р Крис Пиърсън от RAL Space. Кредит: STFC RAL Space Гравитацията срещу тъмната енергия През 90-те години на миналия век беше открито, че разширяването на Вселената се ускорява - всичко се отдалечава от всичко останало с все по-бързи темпове. Това е трудно обяснимо - гравитационното привличане между всички обекти във Вселената би трябвало да забавя разширяването. За да се обясни това, се предлага хипотезата, че "тъмна енергия" е отговорна за раздалечаването на обектите, което е по-силно от гравитацията. Тя е свързано с една концепция, предложена от Айнщайн, но по-късно отхвърлена от него - "космологичната константа", която се противопоставя на гравитацията и предпазва Вселената от колапс. Тази концепция е възстановена с откриването на ускоряващото се разширяване на Вселената, като основният ѝ компонент е вид енергия, включена в самото пространство-време, наречена енергия на вакуума - вид фонова енергия, която съществува навсякъде в пространството и може да се разглежда и като виртуални частици (вакуумни флуктуации), които се създават и унищожават извън вакуума - на двойки квантови частица- античастица. Тази енергия раздува Вселената още повече, ускорявайки разширяването. Черните дупки обаче създават проблем - на тяхната изключително силна гравитация е трудно да се противостои, особено в центровете им, където всичко сякаш се разпада във феномен, наречен "сингулярност". Новият резултат показва, че черните дупки набират маса по начин, който съответства на това, че съдържат енергия на вакуума, което осигурява източник на тъмна енергия и премахва необходимостта от образуване на сингулярности в центъра им. NGC524: NGC 524 е лещовидна галактика в съзвездието Риби. Тя се намира на разстояние около 90 милиона светлинни години от Земята. Кредит: ESA/Hubble NGC 1316 (Fornax А) е лещовидна галактика на около 60 милиона светлинни години в съзвездието Пещ (Fornax). Кредит: NASA, ESA и The Hubble Heritage Team Растежът на черните дупки Заключението е направено чрез изследване на девет милиарда години еволюция на черните дупки. Черните дупки се образуват, когато масивните звезди достигнат края на своя живот. Когато се намират в центровете на галактиките, се наричат свръхмасивни черни дупки. Те съдържат в себе си милиони до милиарди пъти масата на нашето Слънце в сравнително малко пространство, като създават изключително силна гравитация. Крис Пиърсън и колегите му сравняват две групи галактики с черни дупки в центъра: млада, отдалечена група и по-близка, по-стара група, която е спряла да расте. Те изчисляват скоростта на растеж на галактиките и установяват, че масата им е нараснала от 7 до 20 пъти, което не може да се обясни с обичайните сливания или поглъщане на звезден материал. Измерване на силата на свързване k чрез сравняване на масите на черните дупки в 5 различни колекции от древни елиптични галактики с черните дупки в днешните елиптични галактики. Измерванията се групират около k = 3, което предполага, че черните дупки съдържат вакуумна енергия, вместо сингулярност. Кредит: Farrah, et al. 2023 [the ApJ Letter] Моделът, който Пиърсън и екипът му използват, включва интерпретация на Общата теория на относителността на Алберт Айнщайн, според която черните дупки съдържат енергия на вакуума. "Когато пресметнахме, установихме, че тези черни дупки всъщност биха могли да обяснят цялата необходима за балансирането на Вселената тъмна енергия", подчертава Пиърсън. Космологична връзка Допълнителни измервания със сродни популации от галактики в различни моменти от еволюцията на Вселената показват добро съответствие между размера на Вселената и масата на черните дупки. Те показват, че измереното количество тъмна енергия във Вселената може да се обясни с вакуумната енергия на черните дупки. Това е първото наблюдателно доказателство, че черните дупки действително съдържат вакуумна енергия и че те са "свързани" с разширяването на Вселената, като увеличават масата си с разширяването на Вселената - явление, наречено "космологична връзка". Ако по-нататъшните наблюдения го потвърдят, космологичната връзка ще преосмисли разбирането ни за това какво е черна дупка. Черните дупки с ядра от тъмна енергия избягват нуждата от сингулярност Ако черните дупки наистина са източникът на тъмната енергия на Вселената и нейното разширяване, това би решило и друга нерешена космическа загадка: какво се случва в центъра на черните дупки, т.нар. сингулярности, където законите на физиката се нарушават. Черните дупки с ядра от тъмна енергия избягват нуждата от сингулярности, но няма лесен начин да се провери това. "Досега това бяха само теории. Сега имаме доказателства от наблюденията, които подкрепят наличието на черни дупки с ядра от тъмна енергия", добавя Пиърсън. Изследователите екстраполират от наблюдаваната от тях извадка на растежа на галактиките, използвайки приблизителните темпове на образуване на звезди, за да изчислят колко тъмна енергия би била произведена в мащаба на цялата Вселена. Те откриват, че тя би обяснила ускоряващото се разширяване на Вселената. Това обаче може да се окаже невярно Това обаче може да се окаже невярно, ако нашите оценки за скоростта на звездообразуване са погрешни. Освен това изследователите са оценили скоростта на растеж на черните дупки, като са сравнили много отдалечени, млади галактики с по-близки, стари галактики и са предположили, че така еволюират галактиките - но е възможно те да не нарастват по този начин. Обяснението може да бъде подкрепено с повече наблюдения на галактики, посочва Пиърсън, или чрез разглеждане на признаци в космическия микровълнов фон (CMB) - облак от радиация, създаден малко след първото формиране на Вселената. Ако идеята им е вярна, черните дупки биха повлияли на разширяването на Вселената и на CMB по различен начин, който би могъл да бъде открит. Повече доказателства могат да бъдат получени от измерването на скоростта на сливане на черните дупки, което също би било повлияно от тяхната тъмна енергия. Това е солидно и разумно обяснение на наблюденията, коментира Анди Тейлър (Andy Taylor) от Единбургския университет, Великобритания, но интерпретацията на теорията на относителността на Айнщайн, която тя използва за обяснение на растежа на черните дупки, не е достатъчно задълбочено проучена. "Това е хубава дискусия, но трябва да сме предпазливи, защото тя не е изградена върху утвърдени теоретични принципи, а върху по-спекулативни модели." Необходимо е да се съберат повече наблюдателни данни, преди да можем окончателно да кажем, че черните дупки са източникът на тъмната енергия, убеден е Тейлър. Сабине Хосенфелдер (Sabine Hossenfelder) - немски физик-теоретик, работила във Франкфуртския институт за напреднали изследвания, сега научен комуникатор - е много по-безмилостна в туитър в оценката си за това изследване: "Мисля, че това е изключително неправдоподобно." "На първо място, твърдението е веднага противоречиво, защото това, което имаме предвид под "тъмна енергия", се определя от наличието на определено уравнение на състоянието. Колекция от черни дупки не притежава правилното уравнение на състоянието, така че не може да бъде тъмна енергия." "...аргументът в статията основно се свежда до това да се каже: Имаме две неща, които не разбираме: (а) растежа на свръхмасивните черни дупки и (б) произхода на тъмната енергия. Предполагаме, че те са свързани и ако приемем, че са свързани, статистическата значимост е висока... предположението, че две неща са свързани, не показва, че те са свързани." "Но аз давам 99% шанс никога повече да не чуете за този предполагаем пробив", категорична е Сабине Хосенфелдер. Като че ли е рано да обявим загадката на тъмната енергия за разрешена. Справка: Duncan Farrah et al, A Preferential Growth Channel for Supermassive Black Holes in Elliptical Galaxies at z ≲ 2, The Astrophysical Journal (2023). DOI: 10.3847/1538-4357/acac2e The Astrophysical Journal Letters (2023). DOI: 10.3847/2041-8213/acb704. iopscience.iop.org/article/10. … 847/2041-8213/acb704 Източници: Scientists find first evidence that black holes are the source of dark energy Hayley Dunning, Imperial College London Dark energy may have been hiding in the cores of black holes all along, New Scientist ... ...

Майтапът си е майтап - тез дето "гледат" на конуси знаят: върхът им е мястото за "наблюдател". Долният конус е на събития от миналото... Горният конус е на събития ... внимание... "от бъдещето"?!? Лесно е наблюдател да е врачка, демек. Затови има и спорове, и объркване от рода на: нещата отпред не изглеждат като същите неща отзад..., което е тривиално. Има и друго интересно: как наблюдател като види събитие в горния конус - то преминава в миналото, щото всички фактически "видени събития", са в миналото му?! Пренасят се с информационната скорост на мозъка (идеална, от мозък боравещ с идеални, нереални образи) ...

Споменах, че ми предписваш твои тълкувания за хипотезата. Постната статия https://megavselena.bg/zhiveem-li-vav-vartyashta-se-vselena-ako-e-taka-bihme-mogli-da-patuvame-nazad-vav-vremeto/ - показва отношения между Гьодел и Айнщайн по определен въпрос - популярно. Преди това - беше загатнал, че има такива. Просто разширих твои показвания. Нищо общо няма с "квантов монизъм". (в хипотезата - зрънчевият модел на етер*-частица е дуалистично предвидена с променлив вектор момент на импулс, който в достижимото-макро се тълкува като полева форма на материя. В процес на самоорганизация до макро-обекти - цялата материя има дуалистичен произход, което е в синхрон с известното. Затова - по такъв въпрос - не споря от отдавна.) А от уикито - и ти си могъл да видиш отговорите, но ... давай да се "изпитваме", значи?!! И, по-добре е да сме здрави, докато сме живи! - съм казвал ... ...

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мислене "... Мисленето е най-сложният познавателен психичен процес, който се състои в отразяване на съществените свойства, на закономерностите в действителността. Мислите са форми, образувани в съзнанието, не възприети чрез сетивата. ..." Може и да пиша глупости по твоя преценка, но не вярвам на глупостите с "четене на мисли от разстояние", демек, телепатия. ...

Няма смисъл да се дава определение на мисъл, щото е нещо субективно. Е, а датчиците не хващат ли ЕМИмпулси. Пак от големи възбудени участъци на мозъка, но са смесени от различни излъчватели и като краен резултат са в областта на ИЧ (моите етер*частици служат и за да има цял човек-мислещ, за изследване от цал човек... не толкова мислещ?!). (Лесно е да се разбере какво си мисли Иванчо, като гледа Марийка.). А тези "макро-участъци" не формират една мисъл, а докато "стяга ме шапката!"! Общи състояния на човек се "четат" и от психолози и дори могат да "вменят" една "безсмислена" мисъл в отговор на ситуация - на принцип условни рефлекси. цитирал съм цяла популярна статия: https://megavselena.bg/zashto-vse-poveche-fizici-mislyat-che-prostranstvoto-i-vremeto-sa-iljuzii/ Още: https://bg.wikipedia.org/wiki/Монизъм "...Научният и последователен материалистически монизъм е характерен за диалектическия материализъм, който изхожда от положението, че светът по природата си е материален, че всички явления в света представляват различни видове движеща се материя. В марксистката философия например материализмът се разпространява и върху обществените явления. Противоположност на монизма е дуализмът. ..." Следва се закон: Единство и борба на противоположности. (Показвал съм в хипотезата и дуализма: вълна-частица. В смисъл частици с вълнови свойства.)

Статията е за отношенията на Айнщайн и Гьодел... ...

https://megavselena.bg/zhiveem-li-vav-vartyashta-se-vselena-ako-e-taka-bihme-mogli-da-patuvame-nazad-vav-vremeto/ Живеем ли във въртяща се вселена? Ако е така, бихме могли да пътуваме назад във времето Знаем, че планетите се въртят, но какво да кажем за Вселената като цяло? Не, вселената не изглежда да се върти; ако беше така, пътуването във времето в миналото може да е възможно. Въпреки че хората през древността са твърдeли, че небесата се въртят около света, през 1949 г. математикът Курт Гьодел е първият, който предоставя съвременна формулировка на въртяща се вселена. Той използва езика на общата теория на относителността на Алберт Айнщайн като начин да почете своя приятел и съсед в Принстън – самия Айнщайн. Но този процес на академично „почитане“ тръгва в различна посока, защото Гьодел използва примера на въртяща се вселена, за да покаже, че общата теория на относителността е непълна. Моделът на Гьодел за въртяща се вселена е доста изкуствен. Освен въртенето, неговата вселена съдържа само една съставка: отрицателна космологична константа, която устоява на центробежната сила на това въртене, за да поддържа вселената статична. Но изкуствената природа на тази вселена не притеснява Гьодел. Вместо това основната му гледна точка е, че общата теория на относителността изобщо допуска възможността за въртяща се вселена. И Гьодел използва своята въртяща се вселена, за да покаже, че общата теория на относителността позволява пътуване във времето в миналото, което трябва да бъде забранено. Да живееш във въртяща се вселена би било наистина странно. От една страна, всички наблюдатели биха се считали за център на въртене. Това означава, че ако сте паркирали някъде и сте сигурни, че сте абсолютно неподвижни, ще видите как вселената се върти около вас. Но ако вземете и се преместите някъде другаде, дори в далечна галактика, винаги ще виждате вселената да се върти около новата ви позиция. Това е невероятно трудно за визуализиране, но не е много по-различно от идеята, че в една разширяваща се вселена всички наблюдатели виждат себе си като център на разширяването. Колкото по-далеч се отдалечавате от който и да е наблюдател, толкова по-голяма е скоростта на въртене. И това не е просто въртене на неща, а въртене на самото пространство-време. Това означава, че светлината, която винаги е принудена да следва кривината на пространство-времето, прави някои странни пътувания. Лъч светлина, изпратен от наблюдател, ще се извие, когато бъде пометен нагоре във въртенето на пространство-времето. В някаква далечна точка въртенето ще бъде твърде голямо и светлината ще се обърне и ще се върне към наблюдателя. Това означава, че има ограничение докъде можете да видите в една въртяща се вселена и отвъд това всичко, което ще наблюдавате, са дублиращи се изображения на вашето собствено минало. Това странно поведение не се отнася само за светлината. Ако трябва да се качите в ракета и да полетите през въртяща се вселена, вие също ще бъдете хванати във въртенето. И поради това въртене движението ви ще се удвои обратно. Когато се върнете в началната си точка обаче, ще установите, че пристигате, преди да сте тръгнали. В известен смисъл една въртяща се вселена би била в състояние да завърти вашето бъдеще във вашето собствено минало, позволявайки ви да пътувате назад във времето. Това е основното възражение на Гьодел срещу общата теория на относителността. Тази теория, тъй като е нашето крайно разбиране за пространството и времето, не трябва да позволява пътуване назад във времето, защото пътуването във времето в миналото нарушава представите ни за причинно-следствена връзка и въвежда всякакви неприятни парадокси на пътуването във времето. Фактът, че относителността не прави автоматично пътуването във времето невъзможно, сигнализира на Гьодел, че теорията на Айнщайн е непълна. За щастие, не виждаме признаци, че живеем във въртяща се вселена. Ако космосът се въртеше, тогава светлината, идваща от противоположни посоки на небето, щеше да бъде червено изместена в една посока и да има еквивалентно количество синьо изместване в другата. Астрономите са приложили този тест при изследвания на далечни галактики и дори към космическия микровълнов фон, който е светлината, останала от времето, когато Космосът е бил само на 380 000 години. Заключението от тези тестове е, че ако Вселената се върти, тя го прави със скорост по-малка от 10^-17 градуса на век. Но възражението на Гьодел все още е в сила. От 1949 г. физиците са измислили други начини в общата теория на относителността, за да позволят пътуване назад във времето – червееви дупки, „уорп задвижване“ със скорост по-бърза от светлината (известно като задвижване на Алкубиер) и специални пътища около безкрайно дълги цилиндри. Но всички тези измислици разчитат на някаква екзотична физика, която нарушава нашето разбиране за това как работи Вселената, като материята с отрицателна маса. А въртящата се вселена на Гьодел е просто въпрос на наблюдателен тест, а не фундаментално прекъсване на известната физика. Можехме да се озовем във въртяща се вселена също толкова лесно, колкото и в разширяваща се. Няма нищо в познанията ни по физика, което да пречи на съществуването на този вид вселена, така че няма и нищо в познанията ни по физика, което да пречи на пътуването във времето назад. ...

Тунелирането може да се обясни достатъчно разбираемо с непрестанното образуване на обектите с мин. енерг. за образуване, в посока на подредена структура, както е по хипотезата. И показва, че е работеща на този етап - зависи от дължина на вълна, кратна на образуващите фотони. Зависи от околното ЕМПоле. Докато статуквото - не може да обясни тунелирането - няма причина-следствие. И, разбира се, това не е телепортация - нарочно разпадане на обект на едно място и образуването му на друго далечно място, точно копие на изначалния обект. Това, което се чете, не са мисли, а ЕМИмпулси - нямат връзка с мисленето, а с моментно възбудени участъци от мозъка. Става въпрос за четене на мисли от разстояние, а не да ти бръкнат в организъмчето с електроди, като "лечение на психика" в средновековието. Време във Вселената - бол. Всички събития са в миналото ни, доколкото можем да ги изследваме с информация от тях. Ако беше чел - в хипотезата обектите сърфират върху етер*частиците, т. е., те се образуват от подреждане на тяхна характеристика, непрестанно с огромна честота на образуване на вещево-подреденото (характеристика "маса"), над 10^(18)Hz, на слоеве, като за всеки следващ слой честотата му на образуване намалява. До достигане на "размер" от който могат да се отразят "видими" (технически) за нас фотони. Да, обектите на/от Вселената са "прожекция на лош" филм и не само в моята глава, ами и в твоята (и въобще, на чуждите на моята). Ама кучето и котката също "гледат", но не могат да навържат "кадрите" с логическа връзка и да си измислят математика на случките, ако не са обучавани на условни рефлекси (Павлов, примерно)... Иначе - само реагират на външни изменения... с психика, по наша оценка. Но - Ние от деца се обучаваме на условни, щото имаме от природата само два вродени рефлекса. Демек - информацията е важна част от ентропийните процеси, за нашето разбиране на еволюцията на неживо и живо в Природата. ...

(Добре, разбирам - не си запознат с подробности от хипотезата и си измисляш твои интерпретации за отхвърляне на етер-теории (съм отхвърлил известните класически представи за етер и затова имам етер*-частици). По повод фалсифицируемост сме писали доста отдавна (още от дир-а) и си спомням само, че следствия от дадена хипотеза е важно да са фалсифицируеми, а не цялостно обясняваща света хипотеза. При достигане на възможен Кръговрат на материята, както е по хипотезата: полева-->вещева-->полева-->вещева и т. н., не е нужно това да е проверимо, щото го има и на практика гама-лъчи предизвикват електрон-позитрон двойка и обратно. Също - в сегашната наука - можело да има телепортация на веществен обект. Хипотезата казва? - не не може. Значи - това е проверимо следствие. Също и с телепатия - хипотезата казва? - не, не могат да се четат мисли. Това е проверимо следствие... и т. н. ... ЗабравИ и за антропния принцип - отдавна съм го отхвърлил с хипотезата - има самоорганизация, саморазвитие, в цялостен Кръговрат - еволюция+ОВ.) Ех, хайде сега пък и ти! Разгледай малко по-прецизно цитираната ти статия и сам си установи, че не е само един съществен елемент във филисофската постановка на "квантовия монизъм". Важната думичка при мен е "съществен" скрит параметър Преди време "изредих" доста други, които по принцип са известни, но не са разкрити по същност. ...

Да си припомним: Философската подкрепа за справедливостта на постулатите на СТО: https://www.youtube.com/watch?v=U9-2r7dnKiU ...

Май времето не спира, ами преминава в тахиони - нов математически модел, който да не противоречи на СТО и ОТО, и Стандартен модел - така твърдят авторите. Според мен - директно влизат в окултното, където обяснението с "Бог прави каквото си иска..." и без това - не бихме прозряли неговите намерения. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Revoliutciia-vav-fizikata-Tri-izmereniia-na-vremeto-edno-izmerenie-n_27749.html Революция във физиката: Три измерения на времето, едно измерение на пространството Изследователите се надяват, че техните открития ще допринесат за по-доброто разбиране на явлението спонтанно нарушаване на симетрията, свързано с масата на частицата Хигс и други частици от Стандартния модел, особено в ранната Вселена. Кредит: Pixabay „Нищо не е по-бързо от светлината“, това е строг физичен закон, на който се подчиняват всички правила на съвременната физика и представлява същността на „Специалната теория на относителността“ на Айнщайн. Но изследователи от Варшавския и Оксфордския университет отворят нови граници в теорията на относителността, за да достигнат до правила, които не противоречат на текущата физика, и също така проправят пътя за нови физически теории. Тяхното изследване е публикувано в Journal of Classical and Quantum Gravity. Как би изглеждал нашият свят за наблюдатели, които се движат по-бързо от светлината във вакуум? Такава картина би се различавала ясно от това, което срещаме всеки ден. "Би трябвало да очакваме да видим не само явления, които се случват спонтанно, без детерминистична (определена) причина, но и частици, които се движат едновременно по множество траектории", твърдят теоретиците от университетите във Варшава и Оксфорд. Също така самото понятие за време ще бъде напълно променено - свръхсветлинният свят ще трябва да се характеризира с три времеви измерения и едно пространствено измерение и може да се опише на познатия език на теорията на полето. Оказва се, че наличието на такива свръхсветлинни наблюдатели не води до нещо логически несъвместимо, нещо повече, напълно възможно е свръхсветлинните обекти наистина да съществуват. В началото на 20-и век Алберт Айнщайн напълно променя начина, по който възприемаме времето и пространството. Триизмерното пространство придоби четвърто измерение - време, а концепциите за време и пространство, досега разделени, започват да се третират като едно цяло. "В Специалната теория на относителността, формулирана през 1905 г. от Алберт Айнщайн, времето и пространството се различават само по знака в някои от уравненията - обяснява професор Анджей Драган (Andrzej Dragan), физик от Физическия факултет на Варшавския университет и Центъра за квантови технологии на Националния университет на Сингапур. Айнщайн обосновава своята Специална теория на относителността на две предположения - принципа на относителността на Галилей и постоянството на скоростта на светлината. Както твърди Анджей Драган, от решаващо значение е първият принцип, който предполага, че във всяка инерциална система законите на физиката са еднакви и всички инерциални наблюдатели са равни. Обикновено този принцип се прилага за наблюдатели, които се движат един спрямо друг със скорост, по-малка от скоростта на светлината (c). Няма обаче фундаментална причина, поради която наблюдателите, движещи се спрямо описаните физични системи със скорости, по-големи от скоростта на светлината, да не са подвластни на него, твърди Драган. Какво се случва, когато приемем - поне теоретично - че светът би могъл да се наблюдава от свръхсветлинни отправни рамки? Съществува вероятност това да позволи включването на основните принципи на квантовата механика в Специалната теория на относителността. Тази революционна хипотеза на професор Анджей Драган и професор Артур Екерт (Artur Ekert) от Оксфордския университет, е представена за първи път в статията "Квантовият принцип на относителността", публикувана преди две години в New Journal of Physics. Там те разглеждат опростения случай на двете семейства наблюдатели в пространство-време, състоящо се от две измерения: едно пространствено и едно времево измерение. В най-новата си публикация "Относителност на свръхсветлинни наблюдатели в 1 + 3 пространство-време" група от 5 физици отива още по-далеч - представя заключения за пълно четириизмерно пространство-време. Авторите изхождат от концепцията за пространство-време, съответстваща на нашата физическа реалност: с три пространствени измерения и едно измерение на времето. От гледна точка на свръхсветлинния наблюдател обаче само едно измерение на този свят запазва пространствен характер - това, по което могат да се движат частиците. "Другите три измерения са измерения на времето", обяснява професор Анджей Драган. "От гледна точка на такъв наблюдател частицата "остарява" независимо във всяко от трите времеви измерения. Но от нашата гледна точка - за които има горна граница на сткоростта на светлината - това изглежда като едновременно движение във всички посоки на пространството, т.е. разпространение на квантовомеханична сферична вълна, свързана с частица", коментира професор Кшищоф Туржински (Krzysztof Turzyński), съавтор на статията. Това, както обяснява професор Анджей Драган, е в съответствие с принципа на Хюйгенс, формулиран още през XVIII век, според който всяка точка, достигната от вълна, става източник на нова сферична вълна. Първоначално този принцип се е прилагал само за светлинната вълна, но квантовата механика го разширява до всички други форми на материята. Както доказват авторите на публикацията, включването на свръхсветлинни наблюдатели в описанието изисква създаването на нова дефиниция на скоростта и кинематиката. - Тази нова дефиниция запазва постулата на Айнщайн за постоянството на скоростта на светлината във вакуум дори за свръхсветлинни наблюдатели - доказват авторите на статията. "Следователно нашата разширена Специална теория на относителността не изглежда като особено екстравагантна идея", добавя Драган. Как се променя описанието на света, в който въвеждаме свръхсветлинни наблюдатели? След като вземем предвид свръхсветлинните решения, светът става недетерминистичен, частиците - вместо по една - започват да се движат по много траектории едновременно, в съответствие с квантовия принцип на суперпозицията. "За свръхсветлинния наблюдател класическата Нютонова точкова частица престава да има смисъл и полето се превръща в единствената величина, която може да се използва за описание на физическия свят", отбелязва Анджей Драган. "Доскоро се смяташе, че постулатите, залегнали в основата на квантовата теория, са фундаментални и не могат да бъдат изведени от нищо по-основно. В тази работа показахме, че обосновката на квантовата теория с помощта на разширената теория на относителността, може по естествен начин да се обобщи за 1 + 3 пространство-време и такова разширение води до заключения, постулирани от квантовата теория на полето" - пишат авторите на публикацията. Всички частици, следователно, изглежда имат необикновени - квантови! - свойства в разширената специална теория на относителността. Работи ли обратното? Можем ли да открием частици, които са нормални за свръхсветлинните наблюдатели, т.е. частици, движещи се спрямо нас със свръхсветлинна скорост? "Не е толкова просто", отговаря професор Кшищоф Туржински. "Самото експериментално откриване на нова фундаментална частица е подвиг, достоен за Нобелова награда и осъществим в голям изследователски екип, използващ най-новите експериментални техники. Ние обаче се надяваме да приложим резултатите си за по-добро разбиране на явлението спонтанно нарушаване на симетрията, свързано с масата на частицата на Хигс и други частици в Стандартния модел, особено в ранната Вселена." Анджей Драган добавя, че решаващата съставка на всеки механизъм за спонтанно нарушаване на симетрията е тахионно поле. Изглежда, че свръхсветлинните явления могат да играят ключова роля в механизма на Хигс. Справка: “Relativity of superluminal observers in 1 + 3 spacetime” by Andrzej Dragan, Kacper Dębski, Szymon Charzyński, Krzysztof Turzyński and Artur Ekert, 30 December 2022, Classical and Quantum Gravity. DOI: 10.1088/1361-6382/acad60 Източник: A Revolutionary New Physics Hypothesis: Three Time Dimensions, One Space Dimension, University Of Warsaw Тахионите До 60-те години на ХХ в. се е смятало за безсмислено да се обсъжда движение със свръхсветлинна скорост. Но във физиката няма "свещени крави" и един индийски учен, Джордж Сударшан (George Sudarshan) за първи път предположил възможността за съществуването на тахионите - частици, движещи се със скорост, по-голяма от скоростта на светлината и доказал, че това не противоречи на теорията на относителността. Невъзможно е да се забави тахион до скоростта на светлината Един лесен начин да се изведе тахиона от формулите на специалната теории на относителността е да се положи масата като имагинерна величина ( m = i.m0 или m2 < 0 ) във формулата за енергията, която за да бъде реална е необходимо v > c, т.е. получаваме тахион, частица, движеща се със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/Symmetry/formula-Energia.png http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/Symmetry/tahion.png При забавяне на такава частица, се увеличава енергията й, а ако се забави до скоростта на светлината, енергията й ще се увеличава безкрайно. Това означава, че е невъзможно да се забави тахиона до скоростта на светлината, както е невъзможно обикновена масивна частица да достигне скоростта на светлината. Свръхсветлинните частици притежават много непривични за нас свойства. За нас е естествено една частица ако губи енергия да забави движението си. При тахионите е обратното: губейки енергия, той се ускорява. Когато скоростта на тахиона стане значително по-голяма от скоростта на светлината, при v → ∞, енергията му може да стане нула, E = 0, но импулсът ще остане краен .и различен от нула: p → m0c. Може да се каже, че тахионът с безкрайно голяма скорост може да се намери във всяка точка от траекторията му, аналогично на това, както във квантовата механика частица с нулева скорост може да се намери във всяка пространствена точка x. ...

Малко по-добро обяснение на "заряди" от училищното: ... ...

Хубаво ще е да се върнем малко към действително известното - лекцията отговаря на множество въпроси засегнати тук: ... (накрая Верлинде е показал основното -важна е ентропията и силите с ентропиен произход) ... ...

Вярно, че илюзиите не са реалност, но пък затова, недостижимото от света за експериментална проверка може да е "субект" на "хипотези" от Изследовател. Следствията от правилна работна хипотеза могат да се впишат в реалността, такава каквато е представима за Изследовател - обосноваване на това което (по договор) са реалните полеви и вещеви обекти и обяснение на връзките между тях. https://megavselena.bg/zashto-vse-poveche-fizici-mislyat-che-prostranstvoto-i-vremeto-sa-iljuzii/ Защо все повече физици мислят, че пространството и времето са „илюзии“ Миналия декември беше присъдена Нобеловата награда за физика за експерименталното потвърждение на квантов феномен, известен от повече от 80 години: заплитането (entanglement). Както е предвидено от Алберт Айнщайн и неговите сътрудници през 1935 г., квантовите обекти могат да бъдат мистериозно свързани дори ако са разделени от големи разстояния. Но колкото и странно да изглежда явлението, защо толкова стара идея все още си заслужава най-престижната награда по физика? По стечение на обстоятелствата, само няколко седмици преди новите Нобелови лауреати да бъдат почетени в Стокхолм, различен екип от изтъкнати учени от Харвард, Масачузетския технологичен институт, Калтек, Фермилаб и Google съобщиха, че са изпълнили процес на квантовия компютър на Google, който може да се тълкува като червеева дупка . Червеевите дупки са тунели през вселената, които могат да работят като пряк път през пространството и времето и са обичани от феновете на научната фантастика, и въпреки че тунелът, реализиран в този скорошен експеримент, съществува само в двуизмерна вселена на играчка, той може да представлява пробив за бъдещите изследвания в челните редици на физиката. Но защо заплитането е свързано с пространството и времето? И как това може да бъде важно за бъдещите пробиви във физиката? Правилно разбрано, заплитането предполага, че Вселената е „монистична“, както я наричат философите, че на най-фундаменталното ниво всичко във Вселената е част от едно, обединено цяло. Определящо свойство на квантовата механика е, че нейната основна реалност е описана от гледна точка на вълни и една монистична вселена би изисквала универсална функция. Още преди десетилетия изследователи като Хю Еверет и Дитер Цее показаха как нашата ежедневна реалност може да излезе от такова универсално квантово-механично описание. Но едва сега изследователи като Леонард Съскинд или Шон Карол развиват идеи за това как тази скрита квантова реалност може да обясни не само материята, но и тъканта на пространството и времето. Система от три звезди или крие планета, или противоречи на законите на физиката. Заплитането е много повече от просто още един странен квантов феномен. Това е действащият принцип зад двете: защо квантовата механика слива света в едно и защо преживяваме това фундаментално единство като много отделни обекти. В същото време заплитането е причината да изглежда, че живеем в класическа реалност. Това е – съвсем буквално – лепилото и създателят на светове. Заплитането се прилага за обекти, състоящи се от два или повече компонента, и описва какво се случва, когато квантовият принцип, че „всичко, което може да се случи, действително се случва“, се приложи към такива съставени обекти. Съответно, заплетеното състояние е наслагването на всички възможни комбинации, в които могат да бъдат компонентите на съставен обект, за да се получи същия общ резултат. Отново вълнообразната природа на квантовата област може да помогне да се илюстрира как всъщност работи заплитането. Представете си напълно спокойно, гладко като стъкло море в безветрен ден. Сега се запитайте, как може да се създаде такава равнина чрез наслагване на два отделни вълнови модела? Една възможност е, че наслагването на две напълно плоски повърхности отново води до напълно равен резултат. Но друга възможност, която може да създаде плоска повърхност, е ако два идентични вълнови модела, изместени с половин цикъл на трептене, бъдат насложени един върху друг, така че вълновите гребени на единия модел да унищожат вълновите падове на другия и обратно. Ако просто наблюдавахме стъкления океан, разглеждайки го като резултат от две комбинирани вълни, нямаше да има начин да разберем за моделите на отделните вълни. Това, което звучи съвсем обикновено, когато говорим за вълни, има най-странните последици, когато се приложи към конкуриращи се реалности. Ако вашата съседка ви каже, че има две котки, една жива котка и една мъртва, това би означавало, че или първата котка, или втората е мъртва и че останалата котка съответно е жива – би било странен и болезнен начин за описание на домашните любимци и може да не знаете кой от тях е късметлията, но ще разберете конфуза на съседа. Не е така в квантовия свят. В квантовата механика същото твърдение предполага, че двете котки са обединени в суперпозиция от случаи, включително първата котка да е жива, а втората мъртва и първата котка да е мъртва, докато втората е жива, но също и възможности, при които и двете котки са наполовина живи и наполовина мъртви, или първата котка е една трета жива, докато втората котка добавя липсващите две трети от живота. В квантовата двойка котки съдбите и условията на отделните животни се разтварят изцяло в състоянието на цялото. По същия начин в квантовата вселена няма отделни обекти. Всичко, което съществува, е обединено в едно „Едно“. Квантовото заплитане ни разкрива огромна и изцяло нова територия за изследване. То дефинира нова основа на науката и преобръща търсенето на теория за всичко с главата надолу – да се гради върху квантовата космология, а не върху физиката на елементарните частици или теорията на струните. Но колко реалистично е за физиците да следват такъв подход? Изненадващо, това не е просто реалистично – те всъщност вече го правят. Изследователи в челните редици на квантовата гравитация започнаха да преосмислят пространство-времето като следствие от заплитането. Все по-голям брой учени основават своите изследвания върху неразделимостта на Вселената. Големи са надеждите, че следвайки този подход, те най-накрая могат да разберат какво наистина представляват пространството и времето, дълбоко в основата. Независимо дали пространството е съшито чрез преплитане, физиката е описана от абстрактни обекти отвъд пространството и времето или пространството на възможностите, представено от универсалната вълнова функция на Еверет, или всичко във Вселената е проследено до един единствен квантов обект – всички тези идеи споделят монистичен вкус. В момента е трудно да се прецени кои от тези идеи ще формират бъдещето на физиката и кои в крайна сметка ще изчезнат. Интересното е, че докато първоначално идеите често са били развивани в контекста на теорията на струните, те изглежда са надраснали теорията на струните и струните вече не играят никаква роля в най-новите изследвания. Общата нишка сега изглежда е, че пространството и времето вече не се считат за фундаментални. Съвременната физика не започва с пространството и времето, за да продължи с нещата, поставени в този съществуващ фон. Вместо това, самите пространство и време се считат за продукти на по-фундаментална реалност. Нейтън Сейбърг, водещ теоретик на струните в Института за напреднали изследвания в Принстън, не е сам в своето мнение, когато заявява: „Почти съм сигурен, че пространството и времето са илюзии. Това са примитивни представи, които ще бъдат заменени от нещо по-сложно.“ Нещо повече, в повечето сценарии, предлагащи възникващи времена-пространства, заплитането играе основна роля. Както посочва философът Расмус Яксланд, това в крайна сметка означава, че във Вселената вече няма отделни обекти; че всичко е свързано с всичко останало: „Приемането на заплитането като връзка, създаваща света, идва с цената на отказ от разделимост. Но тези, които са готови да предприемат тази стъпка, може би трябва да се вгледат в заплитането на фундаменталната връзка, с която да съставят този свят (и може би всички други възможни).“ Така, когато пространството и времето изчезнат, се появява единно Едно. Обратно, от гледна точка на квантовия монизъм, такива умопомрачителни последствия от квантовата гравитация не са далеч.В теорията на Айнщайн за общата теория на относителността пространството вече не е статична сцена; по-скоро се генерира от масите и енергията на материята. Подобно на възгледа на немския философ Готфрид В. Лайбниц, той описва относителния ред на нещата. Ако сега, според квантовия монизъм, е останало само едно нещо, не е останало нищо за подреждане или ред и в крайна сметка вече няма нужда от концепцията за пространство на това най-фундаментално ниво на описание. Това е „Единственото“, една единствена квантова вселена, която поражда пространство, време и материя. „GR=QM“, твърди Ленард Съскинд смело в отворено писмо до изследователи в квантовата информационна наука: общата теория на относителността не е нищо друго освен квантова механика – стогодишна теория, която е прилагана изключително успешно към всякакви неща, но никога не е била реално напълно разбрана. Както Шон Карол посочи, „Може би беше грешка да се квантува гравитацията и пространство-времето се спотайваше в квантовата механика през цялото време.“ За в бъдеще, „вместо да определяме гравитацията, може би трябва да се опитаме да гравитизираме квантовата механика. Или, по-точно, но по-малко емоционално, „намерете гравитацията в квантовата механика“, предлага Карол в своя блог. Наистина, изглежда, че ако квантовата механика беше взета на сериозно от самото начало, ако тя беше разбрана като теория, която не се случва в пространството и времето, а в рамките на по-фундаментална прожекторна реалност, много от задънените улици в изследването на квантовата гравитация можеха да бъдат избегнати. Ако бяхме одобрили монистичните изводи на квантовата механика – наследството на една трихилядолетна философия, възприета в древността, преследвана през Средновековието, възродена през Ренесанса и подправена в романтизма, вместо да се придържаме към прагматичната интерпретация на влиятелния квантов пионер Нилс Бор, който свеждаше квантовата механика до инструмент, щяхме да бъдем по-нататък по пътя към демистифициране на основите на реалността. Статия по книгата на Heinrich Päs: The One: How an Ancient Idea Holds the Future of Physics ... ... (Според мен - има само един съществен "скрит" параметър - ОВ на вещевите с полевите обекти, което предопределя движението на вещевите обекти.) ... ...

Няколко пъти го бях писал - Изследовател, това е наблюдател със съзнание и разум. Няма смисъл от дългото "съзнателен изследовател" и затова не го употребявам. Съзнанието е съ-отнасяне на абстрактни (нереални) образи към образи-обекти от сетива и помежду си. И понеже не е ясно, че Разум при мен, означава: установяване на границите в мисленето и съответно, в поведение. Именно в поведението се изразява възможността за "свободна воля": Е ли възможно нещо въпреки обективно действащи закономерности. ...

В реалността- електронът не е точка (точков) и има собствен променлив обем когато е несвързан в атом-единичен, примерно и непрестанно променящ се обем при свързан в атом. Освен спин има и механичен въртящ момент (от масата му) - противодействащ на ъгло-квантовото действие. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/I-vse-pak-elektronite-se-vartiat-v-kvantovata-fizika_195372.html И все пак електроните се въртят в квантовата физика "Спинът" е фундаментална характеристика на основни частици като електрона и предизвиква представа за малка сфера, която се върти бързо около оста си като планета в смалена Слънчева система. Само че това не е така. Този познат термин от физиката обърква, особено защото на английски означава "въртеливо движение". А фундаменталните частици няма как да се въртят, защото електроните не са сфери от материя, а точки, описани от математиката на вероятностите. Но един философ и физик от Калифорнийския технологичен институт твърди, че подобен подход към една от най-точните теории във физиката, основан на частиците, може да ни заблуждава. Чарлз Т. Себенс (Charles T. Sebens) смята, че формулирайки основите на материята предимно в термините на квантовите полета, някои парадокси за частиците могат да изчезнат. "В квантовата механика имаме начини за предсказване на резултатите от експерименти, които работят много добре за електроните и отчитат спина, но важни фундаментални въпроси остават без отговор: Защо тези методи работят и какво се случва вътре в атома?", коментира Себенс. През по-голямата част от века физиците се опитват да осмислят резултатите от експерименти, които показват, че най-малките частици от реалността не изглеждат и не се държат като обектите в ежедневието ни. Спинът е една от тези характеристики. Подобно на въртяща се билярдна топка, която се сблъсква с вътрешната стена на билярдна маса, той носи ъглов импулс и влияе върху посоката на движеща се частица. Но, за разлика от билярдната топка, спинът на частицата никога не може да се ускори или забави - и винаги е ограничен до определена стойност. За да стане още по-трудно да си представите фундаменталната природа на материята, ошитайте се да приемете факта, че размерът на електрона е толкова малък, че той на практика няма обем. Ако беше достатъчно голям, за да има обем, отрицателният заряд, разпръснат в това пространство, щеше да разкъса електрона, отблъсквайки сам себе си. Важно е да се отбележи, че дори и да предоставим на електрона като частица най-големия радиус, който експериментите позволяват, неговото въртене би изпреварило скоростта на светлината - нещо, което може да бъде или да не бъде решаващо в този мащаб, но за много физици е достатъчно, за да отхвърлят разговорите за въртящи се електрони. Един от начините да се направи картината на фундаменталната физика малко по-лесна е да се опишат точките материя като действия, вплетени в тъканта на полето, и след това тези действия да се интерпретират като частици. Квантовата теория на полето (КТП) прави това успешно, като вплита в себе си аспекти от Специалната теория на относителността на Айнщайн, класическата теория на полето и твърденията за частиците в квантовата физика. Това не е спорна теория, но все още се водят спорове дали тези полета са фундаментални - дали полетата продължават да съществуват, дори ако изблиците, пулсиращи в тях, затихнат - или частиците са главните действащи лица, а полетата са само удобен сценарий. На нас това може да ни се стори тривиално разграничение. Но за философи като Себенс последствията си заслужават да бъдат изследвани. Както той обяснява в статия от 2019 г., публикувана в списание Aeon: "Понякога напредъкът във физиката изисква първо да се отдръпнем, за да преразгледаме, интерпретираме и ревизираме теориите, които вече имаме." Това преразглеждане на квантовата теория на полето подчертава няколко съществени предимства на превръщането на полетата в приоритет във физиката пред подхода, ориентиран към частиците, включително модел, който преосмисля електроните по начин, който може да ни даде по-добра представа за тяхното поведение. "В атома електронът често се изобразява като облак, показващ къде може да бъде намерен електронът, но аз мисля, че електронът всъщност е физически разпръснат в този облак", обяснява Себенс. Тъй като е физически разпръснат в полето, а не ограничен в точка, електронът всъщност може да се върти и това ще е не толкова математическа конструкция, а повече физическо описание. Въпреки че пак няма да е нещо подобно на малка планета в Слънчевата система, този въртящ се електрон поне ще се движи със скорост, която не оспорва никакви закони. Изобразенаната издутината в зеленото поле е възбудена частица каон, а двете издатини в синьото поле са възбудените пиони. Веднага след прехода каон → два пиона, двата пиона са на едно и също място по едно и също време, но бързо се разделят, защото един квант каон има повече маса и енергия, отколкото два кванта пиони, така че движението на пионите допълна разликата. Как вижда разпада на частици квантовата теория на полето. Илюстрация: coffeeshop physics, преведе и преработи: bgchaos http://bgchaos.com/wp-content/uploads/spin/kaon-pion_fields.png Как точно това дифузно разпространение на отрицателно заредена материя се предпазва от разпад е въпрос, на който Себенс няма отговор. Но като се фокусира върху полевите аспекти на разпръснатия електрон, той смята, че всякакви решения биха имали повече смисъл от въпросите, които възникват при частици с безкрайно ограничен обем. Дали не е време за оспорване на няколко стари предположения, а може би дори за нова гледна точка за основите на физиката. Справка: Sebens, C.T. The fundamentality of fields. Synthese 200, 380 (2022). https://doi.org/10.1007/s11229-022-03844-2 Източник: This Physicist Says Electrons Spin in Quantum Physics After All. Here's Why, ScienceAlert ... ...

Е, ами говориш за скрити параметри. Не ми задаваш въпроси, а правиш предположения какво било в хипотезата ми... Затова - я припомням и: това и отговарям. (Хипотезата разкрива,че има ОВ (обратна връзка) в микрото на образуващите фотони на частиците - параметър: честота на непрестанно образуване на слоевете на частицата..., което (по-едро, измеримо) е известно от Ръдърфорд експериментите, но за излъчени фотони от възбудени атоми - по същност, не разкрито. Има и още - преди съм описвал- преносът на импулс заради разликата в импулсите на трептения в суперпозиция има и "дебелина" (на ЕМВълна) по линията на пренос - нещо като тръба - по повърхността на която по винтова линия се пренася импулса... Това "измерение" също е известно, но по същност - не беше разкрито. И т. н.) ...

(При наличие на етер*- неподвижни по място точкови образувания в пространствена решетка и променлив по направление и посока собствен момент на импулс (всичко "ври и кипи"), става възможно различни по честота фотони да формират пакети ЕМПоле. Разликата при суперпозиция на такива пакети е пренос на импулс от ЕМполе с вълнови характеристики. Квантовата идея (която не е класика) се внася без проблем в класиката - непрестанно се образуват обектите с огромна честота на тяхното образуване. И наистина, полевото обкръжение създадено от външни обекти на частица с маса - така може да влияе на начинът на образуване на външната обвивка и обратно - бързината и формата на формиране на тази обвивка е информация за околните обекти. Тези влияния са в близкото обкръжение на обект - неутрален, десетина големини - големината на характерен размер от обвивката като дължина на вълна - в зависимост от "проводимостта" на средата, може и много по-далече при частици с характеристика "заряд". Тоест - при тръгване от "ненаблюдаемо" квантово ниво, цялата класика може да се обяснява без проблеми. Няма скрити скрити променливи, а Разкрити от хипотезата. Като как се отнасят предположените параметри към възможното за наблюдаване. Доколкото всяка частица става наблюдател с възможност за реагиране на информация - няма случайности. Има "квантов детерминизъм") Полезно за припомняне: http://roncho.net/fiz/qm/matterwave/matterwave.htm ...

https://nauka.offnews.bg/news/Matematika_18/Nov-most-mezhdu-fraktalnata-geometriia-i-dinamikata-na-chastichnata-si_170672.html "... (допълнително към статията) Още за множеството Манделброт Алгебричните фрактали възникват в изследването на нелинейни динамични системи, затова се наричат и динамични, и нелинейни. Те са обект на особено внимание, защото възпроизвеждат огромно богатство от геометрични фигури само от един съвсем прост алгоритъм и са тясно свързани със съвременната теория на хаоса. Тъй като.се развиват в комплексната равнина, нека си припомним какво представляваха комплексните числа. За да се построи фракталът например на Манделброт имаме нужда от комплексни числа. Комплексните числа се състоят от две части - реална и имагинерна, а цялото комплексно число се означава така: z =a+bi , като i се нарича имагинерна единица, защото ако се повдигне на квадрат, получаваме -1, т. е. i2 = –1; a и b са реални числа, като a се нарича реална, а b се нарича имагинерна част на числото. Ако b = 0, то вместо a + 0i пишем просто a - т.е. реалните числа са частен случай на комплексни числа. Събирането и изваждането стават по правилото (a + bi) ± (c + di) = (a ± c) + (b ± d)i, а умножение - по правилото (a + bi) · (c + di) = (ac – bd) + (ad + bc)i (тук се използва, че i2 = –1). Тези действия ще се използват основно в разглежданите по-късно фрактали. Комплексните числа може да се събират, изваждат, умножават, делят и всички останали алгебрични действия, но не могат да се сравняват. Комплексно число може да се представи като точка в Декартовата равнина, в която x координата е реалната част, а y е коефициентът на имагинерната част b. Комплексните числа имат удобно и нагледно геометрично представяне - числото z = a + bi може да бъде изобразено и като вектор с координати на върха (a, b) . Сумата от две комплексни числа се представя като сумата на съответните вектори по правилото на успоредника. По теоремата на Питагор дължина на вектора с координати (a, b) е равна на Тази величина се нарича модул на комплексното число z = a + bi и се означава с |z|. Ъгълът, който този вектор сключва с положителната посока на ос х (отчетен обратно на часовниковата стрелка) се нарича аргумент на комплексното число z . Аргументът не е еднозначно определен, а точно само до добавянето на величина, кратна на 2π радиана (или 360°) - ясно е, че пълен оборот около началото на координатите няма да промени вектора. Основни принципи Има различни видове нелинейни фрактали, но в най-общия случай алгебричния фрактал се задава с итерации на полином Нека f(z) е полином , а z0 комплексно число. Да разгледаме следната последователност: z0, z1=f(z0), z2=f(f(z0))=f(z1), z3=f(f(f(z0)))=f(f(z1))= f(z2), ... В зависимост от началната точки z0 , при изследване на поведението на тази последователност, когато n клони към безкрайност, тази последователност може да се държи по различен начин: да клонни към безкрайност да клонни към крайно число, да проявява циклично поведение в някакви граници, например: z1, z2, z3, z1, z2, z3... да се държи хаотично, т.е. да не показва нито един от горните три типа поведение. Множество на Жюлиа Да си представим комплексната равнина, цялата изпълнена с точки, съответстващи на комплексните числа. Да начертаем окръжност около началото на координатната системас радиус 1. Някои точки ще попаднат вътре в окръжността (червените), а други (зелените) - вътре. Да ги повдигнем на квадрат. Резултатът от последователните итерации на повдигане на степен е, че червените точки остават вътре в окръжността, а зелените се разбягват далече от нея. Тази окръжност е запълнено множество на Жюлиа, получено от итерации, извършващи преобразувания повдигане на квадрат. Точните извън множеството на Жюлиа, след неограничени преобразувания повдигане на квадрат отиват в безкрая. Ако алгоритъмът се промени на z → z2+c, където c е някакво комплексно число, за всяко различно c , очертанията на формата на множеството на Жюлиа започва да се променя. Колкото е по-голямо по модул c , толкова то силно се отклонява от формата на кръг. Добавянето на параметъра c към точките от комплексната равнина "ще запрати" някои от тях към безкрайността, а други ще насочи към центъра. Така ще се образуват нови разнообрази форми: Симетрията в очертанията на запълненото множество на Жюлия говори за липса на имагинерна част, а завихрянията - за наличието й. Полиномът f(z) може да се разглежда като запълнено множество на Жюлиа, множеството точки, които не се стремят към безкрайност. А множеството на Фату е дополнение на множеството на Жюлиа и ако последното е затворено множество, то множеството на Фату е отворено. Точките, лежащи на границата между двете множества имат свойството при много малка промяна на позицията, характерът на поведението им драстично да се изменя. Границата на запълненото множество на Жюлиа има фрактални характеристи със самоподобни части, тя представлява обикновеното множество на Жюлиа. Графичните интерпретации Това красиво оцветено изображение не е точно самото множество на Жюлиа, което всъщност се състои от само от точки и не може да бъде изрисувано така. На картинката се виждат точките от околността на множеството на Жюлиа и колкото е по-ярка точката, толкова е по-близко до множеството на Жюлиа и толкова повече итерации са й необходими за да се отдалечи. При c = i множеството на Жюлиа се превраща в дендрит - дървовидна структура, срещаща се в минералогията, и във физиологията, а тук напомня на светкавица (те също имат фрактална структура http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/math/fractal/Julia/3.jpgКак ще изглежда множеството на Жюлиа, ако се смени степента от формулата z → z2+c вместо 2, с 3, 4, 5, 6. Връзката между множествата на Жюлиа и множеството на Манделброт Математиците Жюлиа и Фату открили, че за всеки параметър c се получават два вида фрактални изображения: Множеството на Жюлиа може да бъде едносвързана фигура или т.н. прах на Фату (хомеоморфен на праха на Кантор), който се състои от безкраен брой несвързани една с друга точки, разхвърлени подобно на прашинки и има размерност нула. Понятията "едносвързано" и "хомеоморфно" са от областта на топологията и с тях може да се запознаете в темата "Хипотезата на Поанкаре". Ако нанесем всяка точка от комплексната равнина със стойност параметъра c, за който множеството на Жюлиа е едносвързано и прескочим точките със стойности на c, които дават несвързани множества, резултатът ще бъде фракталът на Манделброт. На всяка точка (или координата) от множеството на Манделброт съответства някакъв фрактал Жюлиа. Комплексното множество на Манделброт Множеството на Манделброт, което било построено от Беноа Манделброт, навярно е първата асоциация, възникваща у хората, когато чуят "фрактал". Този фрактал се генерира по същата прост алгоритъма като фрактала на Жюлиа z → z2+c, Но тук акцентът е другаде, защото множеството на Манделброт се състои само от точки, за които множеството на Жюлиа може бъде едносвързано. Определяне на множеството на Манделброт. Критерий за едносвързаност на множеството на Жюлиа Ако определим критерия за едносвързаност на множеството на Жюлиа, ще можем да изобразим и множеството на Манделброт. С определянето на този критерий са се справили и Жюлиа и Фату. Те са открили, че този този на пръв поглед труден проблем може да бъде решен с прости сметки. Да разгледаме последователността от стойности на zn, получени от формулата f(z)= z2 + c, когато точката в началото на координатната система z0 е равна на нула. Така можем да се фокусираме върху ключовия фактор, който контролира параметъра c. Получената последователност е: 0, c, c2 + c, (c2 + c)2 + c, ... Ако тя не клони към безкрайност, то асоциираното със същата стойност на параметъра c множество Жюлиа ще бъде едносвързано и точката c ще принадлежи на множеството на Манделброт. На всяка точка от множеството на Манделброт съответства фрактал на Жюлиа. Как се изчертава множеството на Манделброт За да построим този знаменит фрактал итерациите се изпълняват за всяка стартова точка C в правоъгълна или квадратна област - подмножество на комплексната плоскост. Итерационият процес продължава дотогава, докато Z[i] не излезе извън границите на окръжност с радиус 2, центърът на която лежи в точката (0,0), (това означава, че атракторът на динамичната система се намира в безкрайността), или след достатъчно голям брой итерации (например 200-500) Z[i] започне да клони към някаква точка от окръжността. В зависимост от количеството итерации, в течениe на които Z[i] остава вътре в окръжността, може да се определи цвета на точка C (ако Z[i] остава вътре в окръжността в течение на достатъчно количество итерации, итерационния процес се прекратява и тази точка се оцветява в черно). Към множеството на Манделброт принадлежат точки, които в течение на безкраен брой итерации не клонят към безкрайност (черни точки). Точките, принадлежащи на границата множеството (именно там възникват сложни структури) клонят към безкрайност за крайно число итерации, а точките лежащи извън пределите на множеството, клонят към безкрайност след няколко итерации. Етикети:Беноа Манделбротедносвързана фигураедносвързаносткомплексни числаматематикаМножество на Манделбротсинхронностфрактал ... ...

Връзката между отделни части на физиката: ... Самото разбиране на науката е разбиране на логическите връзки - вътре и с външни проявления. ... ...

Ами, действа се по афоризма: Парламентът е пълен с полу-идиоти, като "идиот" е по-добрата им половина! ...

Тук специалист е сканер и ако желае ще обясни подробно. https://bg.wikipedia.org/wiki/Лазер "... Лазерът (на английски: laser – light amplification by stimulated emission of radiation – усилване на светлина чрез стимулирано излъчване на радиация) е източник на монохроматична, кохерентна, насочена светлина. Той излъчва насочен, кохерентен сноп с постоянна дължина на вълната), постоянна фаза и голяма яркост, за разлика от некохерентните източници като лампите с нажежаема жичка, които излъчват вълни в почти целия електромагнитен спектър и във всички посоки. Принципът на действие на лазера е комбинация между квантово-механични и термодинамични процеси. ..." https://bg.wikipedia.org/wiki/Термодинамика "... Нулев принцип на термодинамиката Основна статия: Нулев закон на термодинамиката Нулевият принцип на термодинамиката гласи: Ако две термодинамични системи са поотделно в топлинно равновесие с трета система, то те са в топлинно равновесие и помежду си.[21] За две термодинамични системи се казва, че се намират в топлинно равновесие, ако при осъществяване на контакт не обменят топлина. Нулевият принцип на термодинамиката постулира, че топлинното равновесие е транзитивно отношение, а това дава възможност за определяне на емпиричен физичен параметър, наречен температура. Всички термодинамични системи в топлинно равновесие имат еднаква температура. Третата система, за която се говори в закона, играе ролята на термометър.[22] Аналогично, ако при контакт системата A отдава топлина на системата B, а B отдава топлина на C, то при контакт между A и C системата A ще отдава топлина на C. Този постулат означава, че между термодинамичните системи съществува релация на наредба, която позволява да се използват реални числа за измерване на температурата. ..." "... Въз основа на втория принцип ентропията може да се определи само с точност до произволна адитивна константа, т.е. може да се измери не ентропията, а нейното изменение: . ..." ... ... Според мен - в идеалния случай (вакуум) не се променя ентропията на лазерен лъч и за Т не може да се говори ...

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Kak-teoriiata-na-haosa-svarzva-dve-na-prav-pogled-razlichni-oblasti-na_195108.html Как теорията на хаоса свързва две на пръв поглед различни области на физиката Една от частиците действа като "термометър", като цялата система се симулира на компютър. Кредит: TU Wien Ново изследване на ТУ Виена разкрива как теорията на хаоса свързва квантовата теория и термодинамиката - две на пръв поглед отделни области на физиката. Една частица не притежава температура, тя има само определена енергия или скорост. Само когато има много частици със случайно разпределение на скоростта, може да се получи добре дефинирана температура. Връзката между термодинамиката и квантовата физика е обект на нарастващ интерес през последните години. Изследователи от ТУ Виена са използвали компютърни симулации, за да изследват тази връзка, и са установили, че хаосът играе съществена роля. Симулациите показват, че законите на термодинамиката могат да бъдат изведени от квантовата физика само когато е налице хаос. Болцман: Всичко е възможно, но може да е неправдоподобно Молекулите на въздуха, които случайно летят в една стая, могат да приемат невъобразим брой различни състояния: Всяка отделна частица може да се намира на различно място и да се движи с различна скорост. Но не всички тези състояния са еднакво вероятни. "От физическа гледна точка би било възможно цялата енергия в това пространство да се прехвърли на една-единствена частица, която след това да се движи с изключително висока скорост, докато всички останали частици стоят неподвижно", обяснява професор Ива Брезинова (Iva Brezinova) от Института по теоретична физика към ТУ Виена. "Но това е толкова малко вероятно, че на практика никога няма да бъде наблюдавано." Вероятностите за различните допустими състояния могат да бъдат изчислени - по формула, която австрийският физик Лудвиг Болцман е създал по правилата на класическата физика. А от това вероятностно разпределение след това може да се отчете и температурата: тя се определя само за голям брой частици. Целият свят като едно квантово състояние Това обаче поражда проблеми с квантовата физика. Когато в играта участват едновременно голям брой квантови частици, уравненията на квантовата теория стават толкова сложни, че дори най-добрите суперкомпютри в света нямат шанс да ги решат. В квантовата физика отделните частици не могат да се разглеждат независимо една от друга, както е в случая с класическите билярдни топки. Всяка билярдна топка има своя индивидуална траектория и свое индивидуално местоположение във всеки момент от време. Квантовите частици, от друга страна, нямат индивидуалност - те могат да бъдат описани само заедно, в една голяма квантова вълнова функция. "В квантовата физика цялата система се описва от едно голямо квантово състояние с много частици", обяснява професор Йоахим Бургдорфер (Joachim Burgdörfer) от ТУ Виена. "Как от това трябва да възникне случайно разпределение и съответно температура, дълго време оставаше загадка." Теорията на хаоса като посредник Екипът от ТУ Виена сега успя да покаже, че хаосът играе ключова роля. За тази цел екипът извършва компютърна симулация на квантова система, която се състои от голям брой частици - много неразличими частици ("гореща баня") и една от различен вид частици - "частица-образец", която действа като термометър. Всяка отделна квантова вълнова функция на голямата система има специфична енергия, но не и точно определена температура - точно както една класическа частица. Но ако сега изберем пробната частица от единичното квантово състояние и измерим нейната скорост, изненадващо можем да открием разпределение на скоростта, което съответства на температура, отговаряща на добре установените закони на термодинамиката. "Дали се вписва, или не, зависи от хаоса - именно това ясно показаха нашите изчисления", посочва Ива Брезинова. "Можем специално да променим взаимодействията между частиците на компютъра и така да създадем или напълно хаотична система, или такава, която не показва никакъв хаос - или нещо средно между тях." И по този начин се установява, че наличието на хаос определя дали квантовото състояние на частицата на пробата показва температурно разпределение на Болцман или не. "Без да се правят каквито и да било предположения за случайни разпределения или термодинамични правила, термодинамичното поведение възниква от квантовата теория от само себе си - ако комбинираната система от частицата образец и топлинната баня се държи квантово хаотично. А доколко това поведение съответства на добре познатите формули на Болцман, се определя от силата на хаоса", обяснява Йоахим Бургдорфер. Това е един от първите случаи, в които взаимодействието между три важни теории е строго демонстрирано чрез компютърни симулации на много частици: квантова теория, термодинамика и теория на хаоса. Справка: “Canonical Density Matrices from Eigenstates of Mixed Systems” by Mahdi Kourehpaz, Stefan Donsa, Fabian Lackner, Joachim Burgdörfer and Iva Březinová, 29 November 2022, Entropy. DOI: 10.3390/e24121740 Източник: How Chaos Theory Relates Two Seemingly Different Areas of Physics TU Wien ... ...