Малоум 2

https://nauka.offnews.bg/fizika/kvantoviat-eksperiment-kojto-mozhe-da-dokazhe-che-realnostta-ne-sash-199646.html Квантовият експеримент, който може да докаже, че реалността не съществува Има един стар философски въпрос за дървото в гората. "Чува ли се звук, ако дърво падне в гората и наблизо няма никой да го чуе?" Ако попитате квантов физик, той би казал, че звукът е там, но не може да сте сигурни, че дървото е там. Харесва ни да мислим, че нещата съществуват, дори когато не ги виждаме. Но това убеждение скоро може да бъде опровергано благодарение на тест, който има за цел да ни покаже дали квантовите странности се запазват в макроскопичните обекти. Има един стар философски въпрос за дървото в гората. "Чува ли се звук, ако дърво падне в гората и наблизо няма никой да го чуе?" Ако попитате квантов физик, той би казал, че звукът е там, но не може да сте сигурни, че дървото е там. Квантовата механика отдавна е разширила границите на нашето разбиране за реалността в нейните най-малки измерения. Безброй експерименти са показали, че частиците се разпространяват като вълни например или изглежда, че се намират на повече от едно място едновременно. В квантовия свят можем да знаем само вероятността нещо да се появи на едно или друго място - докато не го погледнем, тогава то заема определена позиция. Това притеснява Алберт Айнщайн. "Харесва ми да мисля, че Луната е там, дори и да не я гледам", казва той. Сега нов клас експерименти подлагат на изпитание убеждението на Айнщайн, проверявайки дали квантовите странности се разпростират отвъд малкия свят на кварките, атомите и кубитите в ежедневния свят на масите, столовете и луните. "Ако може да се премине от един атом към два атома, от три към четири, от пет към хиляда, има ли някаква причина това да спре?" - пита Джонатан Халиуел (Jonathan Halliwell) от Имперския колеж в Лондон. Тези експерименти не само изследват дали съществува твърда граница между квантовия и класическия свят, но и проучват истинската природа на реалността. Ако работата протече според очакванията на някои теоретици, тя може би ще подкопае едно от най-твърдите ни убеждения: че нещата съществуват независимо дали ги гледаме. През 1935 г. Айнщайн предлага мисловен експеримент, който има за цел да разкрие, че квантовата механика е непълна теория на реалността, която рано или късно трябва да бъде заменена. Заедно с колегите си Борис Подолски и Нейтън Розен той си представя двойка частици, вплетени една в друга, така че каквото и да направите с едната, то веднага се отразява на другата. Измерването, да речем, на позицията или скоростта на едната частица ще разкрие позицията или скоростта на другата, без да се налага да се измерва. Сега си представете, че поставите тези частици в противоположните краища на Вселената и извършите същото измерване. На пръв поглед изглежда, че информацията между частиците се предава по-бързо от скоростта на светлината. Айнщайн твърди, че това "призрачно действие на разстояние" е толкова абсурдно, че резултатът от всички експерименти с вплитането трябва да е предварително определен. Физикът Джон Бел също не е бил доволен от недобре дефинирания характер на квантовата механика. През 1964 г. той разработва математически начин за проверка на този парадокс, наречен неравенство на Бел. Ако Айнщайн и колегите му са били прави, тогава неравенството на Бел ще бъде изпълнено. Експериментите отново и отново показват, че неравенството на Бел е нарушено. Ако настоявате, че реалността се държи класически, за разлика от квантовия начин, тогава, за да обясните вплитането и нарушаването на неравенството на Бел, "трябва да приемете, че нещо се случва по-бързо от скоростта на светлината", обяснява Влатко Ведрал (Vlatko Vedral) от Оксфордския университет. Изберете си, Айнщайн: квантовата странност е реална или информацията нарушава универсалното ограничение на скоростта в пространството. Но това е само част от историята. Неравенството на Бел разглежда локалността - идеята, че пространството между обектите има значение. То не дава отговор на въпроса дали луната е там, когато не я виждате. Реализмът казва, че позицията, скоростта, енергията и други свойства на частиците могат да бъдат сравнително добре дефинирани и извършването на измерване на даден обект не би трябвало да повлияе на това, което обектът прави в бъдеще. За сметка на това квантовата механика добавя неопределеност и суперпозиции - смеси от много възможни идентичности, които при измерване се разпадат в една стойност. Реализмът при макроскопичните обекти се нарича, естествено, макрореализъм. Когато гледате Луната или измервате с лазер колко далеч е тя, не я променяте - поне не според здравомислещата ни представа за света. "Макрореализмът е най-пълният израз на класическата реалност", посочва Халиуел. И подобно на неравенството на Бел, за него има тест. Проверка на реалността Неравенството на Легет-Гарг (The Leggett-Garg inequality), разработено през 1985 г. от Антъни Легет и Анупам Гарг, също търси корелации между измерванията, за да се види дали спазват квантови или класически правила. Но вместо с две частици, разделени в пространството, както неравенството на Бел, то се занимава с един обект във времето. Благодарение на това Легет и Гарг осъзнават, че теоретично могат да проверят квантовостта на много големи обекти. С други думи, тяхното неравенство може да ни покаже дали реализмът е в сила във всекидневния свят. През последните години са проведени първите експерименти на Легет-Гарг върху прости квантови системи - от свръхпроводими течности и фотони до атомни ядра и малки кристали. Те за пореден път демонстрират, че микроскопичният свят е нереален. Трикът при експериментите на Легет-Гарг се състои в това да се гарантира, че те са неинвазивни, което означава, че трябва да има начин за измерване на частицата, без да се нарушава нейното равновесие. Това не е лесно, но може да се направи. И във всеки случай изследователите откриват, че при всяко неинвазивно измерване, което могат да направят, системата е в суперпозиция от състояния. Сега е време да се тества нещо по-голямо. "Всичко се свежда до това да видим докъде можем да стигнем", коментира Урбаси Синха (Urbasi Sinha) от Изследователския институт "Раман" в Индия. "Ние наистина не знаем." Най-големите неща, за които в момента е известно, че се държат по квантов начин, са наблюдавани от Маркус Арндт (Markus Arndt) и неговите колеги от Виенския университет, Австрия, които са извършвали друг вид експеримент. През 2020 г. те използват инсталация с двоен процеп, като пропускат обектите през процепа един по един, за да видят дали се държат като вълни, образувайки интерференчни картини, за да покажат, че протеините се подчиняват на квантовите правила. Този подход има своите проблеми. Когато работите с големи, сложни обекти, тяхната квантова способност бързо изчезва в резултат на взаимодействието със заобикалящата среда - явление, наречено декохерентност. Квантовите състояния са крехки. Те лесно се разрушават при обстрел от газови молекули, заблудени фотони светлина и дори деликатни електрически и магнитни полета. "Всеки квантов обект може да се държи класически, ако не го третирате правилно", обяснява Киара Марлето (Chiara Marletto) от Оксфордския университет. Това е особено притеснително за експериментите с двойни процепи, тъй като е необходимо много време за изграждане на интерференчния модел на двойния процеп - време, в което декохерентността може да се развихри. Експериментите на Легет-Гарг са също толкова трудни. Те имат свои собствени източници на декохерентност, но изследователите трябва да намерят и начини да измерят системата, без да я смущават. Само по този начин може да се каже със сигурност дали обектът се намира в квантова суперпозиция или не. "Трябва да се направи измерването по интелигентен начин", казва Синха. "Опитвате се да измерите нещо, но от друга страна, трябва да сте сигурни, че актът на измерване не оставя никаква инвазивна следа." Невъзможно е да се пренесат повечето квантови системи - които се движат на дискретни стъпки - в класическия свят, където движението е непрекъснато. Това затруднява изследването на квантови обекти и неща, които обикновено се смятат за класически, в един и същи експеримент. Но Сугато Бозе (Sougato Bose), теоретик от Университетския колеж в Лондон, предлага да се използва експериментална система, която може да намери границата между класическия и квантовия свят. Устройството, което той има предвид, е прост хармоничен осцилатор, включващ обект, затворен в контейнер, който се движи напред-назад като махало. Точният начин, по който той се колебае, зависи от това дали се подчинява на квантови или на класически правила. И тъй като теоретично няма ограничение за това колко голям може да бъде един прост хармоничен осцилатор, Бозе и неговите сътрудници се надяват да го използват, за да направят скок в макроскопичния свят - използвайки нанокристал, 100 000 пъти по-масивен от обектите, тествани от екипа на Арндт. За целта идеята на изследователите е да се опитват да намерят люлеещия се нанокристал, когато очакват той да бъде точно в средата на осцилатора, на границата между ляво и дясно (вж. схемата горе). "Не го наблюдаваме, а след това внезапно правим моментно наблюдение", казва Бозе. Но от решаващо значение е, че детекторът ще може да вижда само едната половина на осцилатора. Ако той види нанокристал, изследователите знаят, че той се намира в тази страна. Ако детекторът не го види, те знаят, че той е в другата страна. Ако кристалът се държи по класически начин, той би трябвало да е там през половината от времето при това първо измерване. След това, след като изчакат времето, необходимо за завършване на половин мах и връщане в центъра на системата, изследователите ще го измерят отново и ще очакват да го видят през половината от времето. Но ако частицата е квантова, невиждането ѝ в едната половина на осцилатора би довело до колапс на така наречената ѝ вълнова функция - математическото описание на квантовото състояние. Въпреки че не виждаме нанокристала, сега знаем неговата позиция и поради това квантовата неопределеност придава на частицата импулс и променя начина, по който тя осцилира. Като повтарят измерванията през определени интервали, изследователите се надяват да успеят да изградят корелации, които да им кажат дали нанокристалът се държи по квантов или класически начин. Трикът във всичко това е да се изхвърлят измерванията, при които нанокристалът се вижда, и да се запазят само тези, при които той не се вижда, така че измерванията да не са инвазивни. Откакто Бозе и неговите сътрудници предлагат експеримента през 2018 г., напредъкът в улавянето и охлаждането на нанокристали, за да се избегне декохерентност, както и новите прецизни лазери, означават, че идеята вече може да бъде осъществена. В екип с Хендрик Улбрихт (Hendrik Ulbricht), експериментатор в Университета в Саутхемптън, Великобритания, Бозе планира да проведе теста върху нанокристал, съставен от около един милиард атома. "Това е голям скок", смята Улбрихт. Едва напоследък лазерите станаха достатъчно точни, за да се определи от коя страна на капана осцилира нанокристалът. По-големите частици се описват с по-малки вълни и затова за тези нанокристали лазерът трябва да може да различава размер от порядъка на водна молекула. Улбрихт и Бозе очакват да получат резултати скоро. Ако експериментът наруши неравенствата на Легет-Гарг, това ще разбие концепцията за реализъм при макроскопичните обекти. И все пак, дори ако това е крайният резултат, ще бъде трудно да се убедят всички, че квантовият свят се простира толкова далеч. От една страна, експериментите на Легет-Гарг всъщност проверяват дали дадена система се държи класически - ако не се държи така, се приема, че тя се държи квантовомеханично, но това може и да не е наистина така. Друга спънка е множеството вратички, които могат да доведат до нарушаване на неравенствата на Легет-Гарг, въпреки че системата се държи класически. Въпреки че измерванията трябва да са неинвазивни, практическите условия отварят така наречените вратички на немърливостта. "Упоритият циник-макрореалист винаги би могъл да каже: "А, самото измерване наруши системата", разсъждава Халиуел, който се опива да измисля нови методи за измерване, за да избегне подобни проблеми. Тухлена стена Има и вратичка в закона, според която частиците извън вашия експеримент правят така, че да изглежда, че макрореализмът е нарушен, когато това не е така. Да не забравяме и че невъзможността на детектора да регистрира всяка частица, която му попадне, може да изкриви резултата. Изследователи като Синха са заети с опити да затворят всички възможни вратички в експериментите на Легет-Гарг. Тестове на неравенството на Бел без пропуски са публикувани едва през 2015 г., половин век след оригиналната идея на Бел. Дори и сега физиците продължават да посочват възможни нови пукнатини в дизайна на тези експерименти. Улбрихт признава, че техният експеримент вероятно също съдържа пропуски. Нито един експеримент досега не е противоречал на квантовата механика. И няма причина да мислим, че квантовите странности не се отнасят за обекти, големи колкото Луната и отвъд нея, стига да се изолира системата от декохерентността на околната среда. "От теоретична гледна точка квантовата теория не поставя никакви ограничения за това колко голям обект може да се постави в квантова суперпозиция", обяснява Марлето. Но Улбрихт се надява, че тези експерименти могат да разкрият тухлена стена, отвъд която не може да премине нито една квантова система. Такава стена между квантовия и класическия свят би спасила реалността, каквато я познаваме, предлагайки начин нашият здравомислещ свят да се появи от квантовите странности. "Възможно е да има универсален механизъм, който превръща всички квантови системи в класически, веднага щом се сблъскат с тухлената стена", смята Улбрихт. Една от идеите, предложена през 1987 г. от Лайош Диоси от Изследователския център по физика "Вигнер" в Унгария и Роджър Пенроуз (Roger Penrose) от Оксфордския университет, е, че нашата класическа реалност се появява чрез нестабилност в структурата на пространство-времето. "Една тухлена стена между квантовия и класическия свят би спасила реалността такава, каквато я познаваме" Като проверяваме дали квантовата механика се прилага за все по-големи обекти, Улбрихт казва, че можем да изключим някои модели на теорията на колапса на обектите - разширение на квантовата механика, което прави прогнози за това къде трябва да се намира тухлената стена. И все пак няма да е възможно да сме сигурни, че тази стена съществува, тъй като колапсът може да е причинен от обикновена декохерентност. "Понякога средата може да бъде много конспиративна", коментира Бозе. Независимо дали става въпрос за тухлена стена или за нещо съвсем друго, "откриването на отклонение от предсказанията на квантовата теория - независимо дали харесвате или не квантовата теория - е чудесно, защото тогава ще можем да се опитаме да намерим нова теория", казва Марлето. "Хората са разочаровани от това, че квантовата теория е наистина добра в това да бъде потвърдена експериментално." И така, има ли луна, когато не я гледате, или онова дърво в гората дали изобщо е там, за да падне? Тъй като тестовете на неравенствата на Легет-Гарг навлизат в наистина макроскопичния свят, отговорът все по-често е "не". "Ако макроскопичният реализъм е нарушен, тогава не може да приемете, че луната е там", казва Халиуел. Реалността, каквато си я представяме, може би все пак не е реална. Възможно е дори бъдещите неравенства на Легет-Гарг не само да не са в съответствие с правилата на класическия свят, но и да нарушават досегашните неразрушими квантови правила. "Това би ни дало възможност да надникнем в някакъв постквантов свят", отбелязва Ведрал. "Трудно е да си представим какво би могло да бъде това, но мисля, че ще открием нещо още по-странно". Източник: The quantum experiment that could prove reality doesn't exist, New Scientist ... ... (Реалността се гради върху квантова основа, с непрестанното образуване на частиците от които и ние сме изградени. Така частиците "дават" в околността си информация за тяхното непрестанно образуване с бързина на образуване много по-голяма от възможностите ни да "измерваме" и влияем само "козметично" на външните обвивки и на по-сложните обекти изградени от частици. Демек, поглеждайки към частици, те - частиците са вече там, образували са се стотици хиляди по-бързо от "отразената" информация от тях, за/с която сме "питали". Декохеренцията в по-сложните обекти се проявява заради полетата в междучастичното пространство, които, чрез ОВ правят устойчивост на състоянието, в което непрестанно се градят частиците... И да - това е, нужна е нова физика ... хляб за развитието на физици) ... ...

За припомняне - по темата: https://www.youtube.com/watch?v=RZnW_1EQ7Lk Айнщайн беше "стигнал" до 26. Струнниците се ограничиха до 11. Ограничили сме се до 4 по същност, по съществуване - останалите ... безброй, като свойства: цвят, вкус мирис и т.н., които усещаме, са нереални, със силна зависимост от субективни оценки. ...

Е, най-сетне, физиците признаха, че има еволюция и при неживата материя. Твърдение По хипотезата - преди еволюция на живата природа има еволюция на неживата материя! Значи, предположеното в хипотезата, на база непрестанно образуване на частиците е вярно предположение. https://nauka.offnews.bg/zhivotat/lipsvashtiat-zakon-na-prirodata-evoliutcia-otvad-biologiata-199660.html Липсващият закон на природата: Еволюция отвъд биологията Еволюция отвъд биологията Дарвин прилага теорията на еволюцията към живота на Земята, но не и към други сложни системи като планети, звезди, атоми и минерали. Сега интердисциплинарна група изследователи е идентифицирала липсващ аспект на тази теория, който се прилага по същество за всичко. Тяхната статия, "За ролите на функцията и подбора в еволюиращите системи" (On the roles of function and selection in evolving systems), публикувана на 16 октомври в Proceedings of the National Academy of Sciences, описва "липсващ закон на природата", който признава за първи път важна норма в работата на природата. Новият закон гласи, че сложните природни системи еволюират до състояния на по-голямо разнообразие и сложност. "Това беше истинско сътрудничество между учени и философи за справяне с една от най-дълбоките загадки на космоса: защо сложните системи, включително животът, се развиват към по-голяма функционална информация с течение на времето?" , обяснява съавторът Джонатан Лунин (Jonathan Lunine), професор по физически науки и катедра по астрономия в Колежа по изкуства и науки. Мултидисциплинарният екип включва трима научни философи, двама астробиолози, учен, специалист по големи бази данни, минералог и теоретичен физик от Института за наука Карнеги, Калифорнийския технологичен институт и Университета на Колорадо, както и Корнел. Новата работа представя модерно допълнение към "макроскопичните" закони на природата, които описват и обясняват явления, които се срещат ежедневно в естествения свят. Той постулира "Закон за увеличаване на функционалната информация", който гласи, че една система ще еволюира, "ако много различни конфигурации на системата преминат през подбор за една или повече функции". Този нов закон се прилага за системи, които са образувани от много различни компоненти, като атоми, молекули или клетки, които могат да бъдат подреждани и пренареждани многократно и са обект на естествени процеси, които причиняват образуването на безброй различни подредби - но в които само малка част от тези конфигурации оцеляват в процес, наречен "подбор за функции". Независимо дали системата е жива или нежива, когато новата конфигурация работи добре и функцията се усъвършенства, настъпва еволюция, казват изследователите. В случая с биологията Дарвин приравнява функцията предимно с оцеляването - способността да живеем достатъчно дълго, за да създадем плодовито потомство. Новото проучване разширява тази перспектива, отбелязвайки, че в природата се срещат най-малко три вида функции. Най-основната функция е стабилността – стабилните подреждания на атоми или молекули са избрани да продължат. Също така избрани да продължават са динамичните системи с непрекъснати доставки на енергия. Третата и най-интересна функция според изследователите е "новото" - тенденцията на еволюиращите системи да изследват нови конфигурации, които понякога водят до изненадващи нови поведения или характеристики, като фотосинтезата например. Същият вид еволюция се случва в царството на минералите. Най-ранните минерали представляват особено стабилни подредби на атоми. Тези първични минерали осигуряват основите на следващите поколения минерали, които участват в произхода на живота. Еволюциите на живота и минералите са преплетени, тъй като животът използва минерали за черупки, зъби и кости. В случая със звездите, статията отбелязва, че само два основни елемента – водород и хелий – са образували първите звезди малко след големия взрив. Тези най-ранни звезди са използвали водород и хелий, за да направят около 20 по-тежки химически елемента. И следващото поколение звезди се основава на това разнообразие, за да произведе още почти 100 елемента. Изследването има значение за търсенето на живот в космоса, отбелязва Лунин, член на Института Карл Сейгън . "Ако нарастващата функционалност на развиващите се физически и химични системи се ръководи от природен закон, можем да очакваме животът да бъде общ резултат от планетарната еволюция." Справка: On the roles of function and selection in evolving systems; Michael L. Wong, Carol E. Cleland, Daniel Arend Jr., +5, and Robert M. Hazen; Proceedings of the National Academy of Sciences, October 16, 2023, 120 (43) e2310223120, https://doi.org/10.1073/pnas.2310223120 Източник: Nature’s missing evolutionary law identified, College of Arts & Sciences, Cornell University ... ... стабилността - съм я наричал Устойчивост във времето и възможната памет на връзките с фотони за връзка, дава динамичните системи с непрекъснати доставки на енергия (действа ОВ ,заради статичната основа - Влиза в сила Принцип за минималното действие. Без непрестанно образуване (непрестанна справка с основата, с огромна честота) - не може да се изясни принципа. "новото" - пък, се случва ентропийно (подреждане на вътре-връзки)- с превръщане, за възможно образуване на допълнителни връзки от въздействията на външни за обекта излъчватели. По Закона за количествените натрупвания. ... ...

При наличие на етер*, това за което говорят, за множество малки взривове, става възможно и непротиворечиво. "Фината настройка" става с непрестанна (непрестанно образуване на частиците) справка на структурите с маса, примерно, възникващи от подреждане на частиците на зърнестия модел на вакуум (недостижим за експериментална проверка, във всички хипотези, до този момент). Изследовател, с действията си, може да изменя проявления на материята, но не и да я създава (както е грешното тълкуване на КМ в клипа). При несъобразяване на неподвижна "среда" за вълнов пренос се губи информацията за,... например, магнитно поле (измерима сила), обем на частици (предполагаема форма) "видовете" маса и ... невъзможните обяснения, превърнали се в постулати, за ... по-нататъшни тълкувания, обикновено с грешки... Нямало било сили, примерно, а то ... освен измерими сили, другото е нереално за Изследовател, измислено?!? ... ...

Накратко и простичко ...

... ...

Проф. Чирцов във видео казва - СТО не забранява математиката. СТО забранява експерименти със скорости по-големи от скоростта на светлината във вакуум. (втори постулат - нужен, защото не е било известно "неподвижно ЕМПоле", като "спирачка" и, че фотони и вълни са възможен резултат от изменения на същото, поради наличие на вещеви обекти - съдържащи вълнови характеристики и ако "надминат" скоростта на светлината във вакуум - се разпадат на съставящите ги трептения, т. е., пак на вълни, които наричаме светлина) ... ...

Нищо ново няма в разсъжденията по-долу. Няма признаци на компютърна симулация на Свят- чиста физика си е: От отдавна го "дъвчим" във форумите и за да е вярно, заедно с Петата сила - трябва етер*, а тъпо искат да го заменят с тъмна материя и енергия. (авторът е със закъсняла хипотеза- спрямо хипотезата ми с 15г- няма ново - и е закъсал, поради липса на разсъждения за възможностите на етер*) https://nauka.offnews.bg/fizika/nov-fizichen-zakon-podkrepia-ideiata-che-zhiveem-v-kompiutarna-simula-199633.html Нов физичен закон подкрепя идеята, че живеем в компютърна симулация (видео) Дали нов закон на физиката може да подкрепи много обсъжданата теория, че сме просто персонажи в един добре направен виртуален свят? ... ...

(Пречи Непрестанното образуване на електрона върху ЕМПоле. Ускоренията са диктувани от "поглъщане-излъчване" на фотони и става "разсейване" на фотоните и от откат, който не е в посоката на движение. Електронът се движи в посоката за минимална енергия за образуване на себе си, а това не е посоката на движение за ускоряване за повишаване на скоростта си.) (Това е поради неправилното тълкуване на понятието за сила. На частица действа външна за нея сила ако е принудена за образуването си да "напуска" направлението по геодезична (в случая от грави-поле на друг масов обект) и й действат гравитони от различни направления. Действието е като сила на привличане - централната част на частицата се образува върху падащ към нея гравитон - стъпка към неговото направление - следва цялостно образуване на слоевете си и излъчва собствен гравитон. Така - "губи" се един гравитон за сметка на ускорение в посока падащ към нея гравитон. В хомогенно грави-поле, частицата "пада" към излъчвателя равноускорително... Тълкува се като свободно падане, по време на което не действа "сила" от гравитация върху тях, падащите. Но... инертната маса... си е там, в тях.) ...

Може да се определи "масата", с която фотон "натоварва или отнема" на частиците. (v - честота, l -дължина на вълна) E=h.v =m.c.c = m.l.v.c получава се: m = 1/l*( h/c) = 3,2*10^(-42)*(1/l) Колкото по-голяма е дължината на вълната на външния слой (в който се поглъща/излъчва фотон), толкова по-малко въздейства (променя) на масата на обекта. ...

Не знам що те интересува, но вече ти е обяснено. Мога малко да донадя: Външните фотони резонират с фотоните за връзка покрай масовите частици на веществото. Така се получава, че като нямат връзка, най-външните електрони от откат се отделят от атомите и поради отблъскващите се сили помежду им, някои от тях придобиват енергия за откъсване (напускане) на материала. Така например лазерите, като тесен сноп - външни фотони - режат ламарина - разпадат в тясно пространство връзките между атомите. В празното - ако има масова частица, тя непрестанно получава атака на фотони - от всички страни - но само тези, които са в посока скорост, биват в резонанс с пилотната вълна. За кратко ускоряват частицата, но след това в обратна посока се излъчва погълнатото и от откат се компенсира част от ускорението. Запазва се движение с уж постоянна скорост, която пък можа да се променя от това дали има въртеливо собствено движение, дали е запазила формата си и характерен размер. Ако е променила формата си - променила се е и масата на частицата (в случая - електромагнитната маса, която е част от инертната маса на частицата). ...

На практика се прилага ... за забиване на пирон (например, големина като кутрето). Ако се "натиска" с ръка (50 кг) такъв пирон за забиване в дъска - не е удачно, почти невъзможно. С чук, примерно 0,5 кг и удар за 0,005 сек, ще се получат около 1000 нютона и ако не е тъп пиронът, ще се забие в дъската. Силата е импулс разделен на времето за прилагането на силата. F=P/t (N) (силата е импулс за единица време) ...

Няма светлинни лъчи. Има светлинен сноп, който се опитваме да приравняваме на "лъч" - но е грешка. Училищното образование по физика - не е достатъчно за разбиране на физиката... ...

Измервания всякакви. Важни са изводите като крайни резултати. Без същности ... се следят обяснените факти ... от Изследовател! (Крокодилът е по-дълъг, отколкото зелен... с измервания: Измерваме дължината на крокодил, примерно два метра. Гледаме го - зелен. Обръщаме по гръб крокодила. Измерваме дължината - пак два метра. Гледаме го - не е зелен, а жълтакъв. Значи: е два пъти по-дълъг отколкото зелен!) ... Лъчението обявено за реликтово е всъщност структуриране на полетата заради наличие на непрестанно образуващи се водородни атоми и молекули, достигащи до равновесно състояние. (остатъчни трептения, които са били, когато протон и електрон, посредством зарядите си, са излъчвали фотони, а при атом-водород - вече не излъчват извън обема си. По разпределение заради суперпозиция в всички "остатъци" и неподвижна ЕМП, достига радиолъчение с дължина на вълната 21см - първо тая характеристика е измерена. Остатъчно е, но не заради един ГВ, а заради множество по-малки взривове. Че е имало такива - показват измерванията на "стари" звездни скупчвания, видени на новия телескоп. ) ...

...

...

...

Знания има (разказват се от време на време), но няма доказателства - така е във физиката - няма доказателства за "основа" от която да се гради: не се знае същността на свойство "маса", ама се ползва, все едно същността е известна на всички. Не се знае същността на свойство "заряд", но се ползва. На всички е "ясно", че Изследовател е с много ограничени сетива, а и приборите му за изследване също са съставени от частици, ама ... не знаели как от полева форма се получава вещевата форма на обектите. "Получават се обектите", когато станат "видими" (при измервания) Нали като няма "излъчване" от обекта, то той е невидим за Изследовател. А, за да има излъчване, то обектът трябва да има "обвивка" от която да се отразява изпитващите полета. И понеже тази обвивка е отчасти "цялостна" по време на непрестанното образуване, то - като че ли от различни места около центъра на тялото се излъчва отразеното. Като че ли не е на, предполагаемото по законите, място обектът. Неопределеност - за Едновременно отчитане на параметри. Природно - неопределеност за изследовател!, понеже е тарикат и ... "мисли" за какво да ги употреби. Природата не мисли - тя реагира по откритите физически закони (и Петата сила, чието откритие предстои). ...

(при мен: Частиците сравнително "лесно" се справят с "траектория" - понеже се образуват непрестанно. Бързината на образуване на централната част е стократно по-висока от бързината на образуване на обвивката (в случая с електрон). Така че - центърът "влачи" след себе си не-готова изцяло обвивка, докато тя не погълне синхронно фотон от околното ЕМПоле - тогава е цялостна. това е "колапс"-ът. В този смисъл е правилна спекулация, принудителна, зависеща от структурата на околните полета. Преди цялостно образуване на частица тя е "размазана", както често се споменава, като реалност. След излъчване на погълнатото от околното, централната част се образува на друго място, с минимална енергия за образуване и заради закъснителните процеси на образуване "отвън-навътре", и така се очертава траектория на преместване на центъра. Неговата честота на образуване диктува и нова възможност за образуване на нова обвивка от фотон на околните полета. Цялостното състояние на частицата е сравнително кратко при "сама" частица, но е условно постоянно в съединения с други.) ...

(При мен е малко по обединително - Нютонова гравитация + ентропийна гравитация. Силата на привличане от Нютоновата е следствие, а не причина, защото "започва" действия след създаване на вещеви обекти, от полеви обекти. Действието и е "отвътре-навън" на вещеви обект - гравитони, които се излъчват от централната част за всеки цикъл на образуване на вещевата. Заради малкият размер на гравитона, сравнен с големината на частицата, то частицата (и всички други частици) е съществено прозрачна и амплитудата на трептенията им е нищожно малка. Ентропийната гравитация е структуриране на поле в "празното" от вещеви - например подредени вакчастици в така наречените ЧД в централната част на галактики, като подреждането обхваща цялото образувание във вид на хало. Затова галактиката се Върти като цяло и оказва влияние на скоростта на далечните от центъра им звезди. И изглеждат различно от изчисленията на нютоновото въртене около център. При сили с ентропиен произход обаче ( и от ЕМП ги има), са възможни както привличане, така и отблъскване от ЕМП и двете сили се борят - в малките междинни пространства м/у галактики са на отблъскване - може и да са по-големи от нютоновите на привличане (хаосът от полета е голям и обектите се образуват с по-малко енергия за образуване в противоположни посоки - затова разбягване), а при раздалечените галактики - силата от нютоново привличане е вече слаба, не компенсира привличане от нютон и остава ентропийната сила на отблъскване - бягат помежду си с ускоряване. Което е известно.) ...

Ето приятно включване на геометрията "за кривина": ... Това върху което се структурира полевата форма материя, подсказва, че полетата са рожба на нещо изначално (при мен е етер*- изначално свойство - вектор момент на импулс). Кривините тогава, са места с различен интензитет на кванти и то на различни по "сила" за промяна във вече готови масови обекти. Различна плътност на полетата от средната за зададена област. Освен детерминизъм има и декохеренция, която пък прави възможно разнообразието на форми, скорости и др. физ. величини на обектите, от едно средно състояние, както е в класиката. Слоистият модел на обектите също подсказва различни взаимодействия с различни по силови промени фотони (гравитони по плътността им и хомогенността на полето). ... ...

Точно: Считам, че за движения на всички обекти ... няма "не искам" (в смисъл, не може да са напълно затворена с-ма) "Поглъщат" от полетата около тях и ако резултатната скорост е с посока по геодезична на обекта не действат големи външни сили - средно изпълняват равно-ускорително движение (винаги има гравитони в околността й и затова). Докато заредените обекти - яко се движат ускорително (затова космическите лъчи са с огромна енергия), достигайки близо до пределната гранична скорост за вакуум. ... ...

https://www.youtube.com/watch?v=YaI4h_ul8bw ...

Добре дошла, Шпага! Доближаване до с означава, че върху обект действа сила (за ускоряване). За масов обект - има граница на възможността да се прилага сила. (няма безкрайна енергия, например). Дължината ще е близо до "0" на обекта по посока скорост, за неподвижен наблюдател. Но за наблюдател при обекта с вече установена пост. скорост - няма вътрешен нишан по който да се разбере, че скоростта му е толкова голяма голяма. Иначе - ще узнае собственото си движение (покой). ... (А това, че не се знае какво е "маса" - продължава да пречи на ... всичко. Импулсът е Сила по Време за прилагането й. За сега - м нулево е най-добре разбрано) ...

Според мен - същественото е, че ако правите сметки, трябва да се вземат предвид ускоряванията на периферните части на колелото. Ако не - скоростта на горната част на периферията надскача скоростта на светлината във вакуум, тъй като тази скорост е два пъти по-голяма от скоростта на оста на колелото, я тя е с. Невъзможно е, затова: ако представите дължината на окръжността на малки отсечки, то тези отсечки претърпяват скъсяване (за с-мата на пътя) по посока скорост. Тогава диаметърът намалява - вертикалата става по-малка - има сплесване на колелото и по височината си. Всичко това е заради ускорителните движения на обект-периферия на колелото. ...