Малоум 2

Е, имало значи експеримент, потвърждаващ хипотезата, ама ... трябват още доказателства След 9-та минута във видеото: от фотони (полева форма на материя) - W-бозон, (засега - вещева частица пренасяща взаимодействия) ... ... Заглавието е подвеждащо - съдържа се научен обзор за различни новости. ...

Заслужава си да се изгледа - цялото. Остроумна и познавателна лекция + хумор. ... ...

Най-простото "разбиране" - с помощта на Лоренц-трансформации сравнително лесно и точно "пренасяш миналото" на случването при някакъв процес, в момент "сега" на наблюдател. Нарочваш наблюдател, обездвижваш го в негова Коорд. С-ма и ... с Лоренц ... ха да видим, той какво "вижда" от случките на същия процес! ...

Много хубаво илюстрираш смисъла на времето: то е счетоводна система, отразяваща нашите човешки виждания за това как се случват събитията. Ние сме тези, които ни интересува тяхната едновременност и подредба като цяло. Природата си съществува и без това счетоводство. Природата си съществува ВЪПРЕКИ това ... човешко "счетоводство" и непрестанно ПОПРАВЯ човека!.. с "причина-следствие" зависимост Като седиш пред компа (неподвижен спрямо Земята, примерно) тече Времето, по времевата ос ... и от "младенов" ставаш все по ... немладенов (по възраст). Това е неизбежна реалност (не само за теб) и се дължи на внедреното физическо време в Природата, а ние сме нейните чеда. Самите ние сме структурирани от процеси (пространствено-времеви) и притежаваме някаква степен на времева устойчивост като едно, единно цяло - за сравнително кратък времеви период, зависещ от измененията на околната среда. Това, че не признаваш съществуване на физическо време не те прави по-млад (по възраст). ...

Ето малко факти в проценти ... как да се "вярва" на експерти. (Хората не искат да знаят - с малки изключения... Те искат да вярват, дори и в чудеса) ... ...

Това е добре - наистина и според мен - принципно изследваме Процеси. Променят се различни параметри на процеси във Времето. Не можем да го изключим, както на някои им се иска, да не съществува време, т. е., времето да не е реалност. Реално, в средния диапазон на трептенията на ЕМПоле - между дълги и къси вълни, ние можем да отчитаме отделно време и отделно пространство. Така някои процеси, например в звезда в Космоса, ги наричаме Едновременни - защото не ги "виждаме" като разбити на отделни етапи на случване на събитията при тях - но с уреди, установяваме, че има етапи. Светене на крушка, примерно, също я "виждаме" като едновременни събития в нея. Точно защото бавно гледаме, а това означава времевите ни интервали през които виждаме са нарядко, спрямо етапите на отделните събития (в случая - излъчване на отделни възбудени атоми от структурата). Колкото повече вървим към по-малък размер при изследване, толкова повече честотата (бързината на случване на отделности) се намесва в разбирането на процесите. Да, но при фотоните - честотата е основна тяхна характеристика и без тях - взаимодействия няма.Така и Времето става важна характеристика, нищо че е "скрито" в честота. Установяване на разни интерференчни картинки се дължи на разлика във времето за изминаване на някакви пътища от фотоните. Това означава, че и нашите "виждания" са в зависимост от бързина на процес и бързина на "заснемане" на отделни етапи от него. Тоест - времето задължително е относително. Отношение на поне за "два вида" бързина. И, сега, притежаваме мерак, да видим и да управляваме процесите, и там където не можем - измисляме хипотези за по-дълбоко начало на ... неизвестно какви процеси стават?.., но задължително - трябва следствията от тях да са тези, които вече са известни, доказани с експерименти и приети за факти. (принцип на съответствието) ...

Симпатично малко е разказано и в уикипедията - особено, символичната представа: https://bg.wikipedia.org/wiki/Фотон Фотон (от гръцки: φωτός – светлина) е елементарна частица, един от калибровъчните бозони, който е преносител на квант енергия на електромагнитното излъчване. Отличава се от другите елементарни частици по това, че има нулева маса в покой, което означава, че във вакуум се движи със скоростта на светлината. Като всички кванти, фотонът притежава двойствена природа – свойствата на частица и вълна едновременно... ... Символично представяне Можем да мислим за фотоните като за „кутийки“, които се движат по определена траектория, или „по релси“. Товарът, с който са пълни, е енергията, която пренасят, като тя може да се товари и разтоварва. Скоростта не зависи от съдържанието им, а от „триенето по релсите“. ... ... (според мен - аналогия за представа: Не се движи фотон, а се движи пренос на импулс на ЕМПоле (то е неподвижно - движат се измененията в/по него - "кутийките" на влака не се движат, а се препълват и предават излишък на следващата "кутийка" - даже не е задължително да е "точно по релси", щото и релсите са повече от една по направление на пренос. Преносът притежава вълнов характер, защото е причинено движение (принуден) да сърфира върху стоящи вълни на неподвижното ЕМполе. Причината за пренос на изменение в полето са наличие на ускорявани заредени частици - протон, електрон, мезон и разни йони. Те са разтоварни депа за едно количество- точна порция на поносимост и разпределителни станции на релсов път или стрелки за смяна на направление.) Известно е, че разпространението на импулса е на вълни, а поглъщането-излъчването е на порции - наречени фотони. Нищо частично няма в тези порции. Те се "определят" от вида на поглъщателя - винаги "масов" обект и става възможно при сфазиране по честота със собствена честотна характеристика на поглъщателя - заедно образуват моментна-временна обвивка в слой. Затова, когато свърши действието на поглъщане (няма повече падащи върху му изменения от импулс върху вещевото), вещевото си възвръща състоянието - излъчвайки погълнатата порция, посредством ОВ с централното си разпределение за минимална енергия на връзките на частите си. ...

Състоянието се променя НЕПРЕСТАННО - в едни случаи непрекъснато, а в други - прекъснато... Ха, що тъй! Интересуват ни именно ПРЕкъснатите процеси, та да ги ползваме за отчет на времеви промени. А, светът се гради на микро-частици - там всички процеси са прекъснати (дискретни). Щеш не щеш - времето физически е внедрено в материята. Не пита теб! ...

Добре, че си събудил физик, щото ако беше ти... Та - може да се измери с период на полуразпад на подбрано в-во. С масспектрометър се определят точно количествата на разпадналите се елементи и ... това е, лаборатория. С "връщане назад във времето" - готово и е сравнително точно. Със сигурност има и др. възможности - напр. атомен часовник, не един, а няколко - навсякъде точно вървят. Ако има отклонения - средно ще е пак достатъчно точно... ...

... ...

Интересен "дизайн" ?!! https://www.youtube.com/watch?v=JW1hMvgiLs4 ... ...

(Тези симулации, всъщност онагледяват полеви структури, върху "нещо" неподвижно за отнасяне към познатите ни обекти и ... ни се иска да са "подвижни"?!. Според мен - това са структури - линии и пресичания на токове с основа пространствената вакуумна решетка, дефинирана от центрите на зрънцата (зрънчев модел на вакуум). В симулация - Дефинира се възможен пренос на импулс по неподвижното ЕМПоле - неподвижни фотони на вакуума, които, в резултат на подреждане по вектор-момент на импулс, се променят при подреждане в структура-линия, примерно. При уплътняване на токове - е възможно пространствено "закривяване" дотолкова, че да се затворят около собствен център - "родилна" мрежа за частици с маса. Масата от частици действа на други частици посредством гравитони. Понятие за "маса" на зрънцата-вакуум, които да направят "гравитация" е безсмислено търсене, защото са недостижими за взаимодействие с инструмент на база "масови обекти", които са ни известни. Важно е, че "сила" вече трябва да се дефинира с ентропия - въпрос на подреждане на подвещевите структури и ... движенията на вещевите, които се образуват върху тях, стават "зависими" от структурата на подложката - "обект" на симулацията.) https://megavselena.bg/podobno-na-skelet-tamnata-materiya-osiguryava-na-vselenata-struktura/ Подобно на скелет, тъмната материя осигурява на Вселената структура Смята се, че неуловимата материя съставлява около 85% от цялата материя във Вселената и учените могат да измерват начина, по който нейната гравитация влияе върху видимата материя, като планети, звезди и галактики. Но тя се нарича тъмна по причина, че не взаимодейства със светлината, което я прави невидима – поне за нашите съвременни технологии за наблюдение. За да визуализират как би изглеждала тъмната материя, ако можем да я видим, изследователи от Харвардския университет и Смитсоновия център по астрофизика, създават сложна симулация, която имитира състава на Вселената, включително тъмната материя. Това е първата симулация, която моделира Вселената с нейната тъмна материя от Големия взрив до наши дни, според изследователите. Резултатът е визуално представяне на това как тъмната материя се разпределя във Вселената, модел, известен като „космическата мрежа“. Това показва как тъмната материя се групира в ореоли, свързани с дълги нишки, както е показано на изображението по-долу. Учените смятат, че газът се насочва по тези нишки в плътните центрове на ореолите, където се събира, като в крайна сметка образува звезди и галактики. Помислете за това като за коли, каращи по магистрали до градовете. Никой не знае със сигурност от какво е съставена тъмната материя – което, разбира се, е пречка при нейното симулиране. Така че изследователите основават своя модел на най-често срещаната теория за тъмната материя: тя се състои от слабо взаимодействащи масивни частици или WIMP, които са 100 пъти масата на обикновените протони, но слабо заредени. В допълнение към по-добрата визуализация на космическата мрежа, симулацията също така е накарала учените да открият това, което според тях е универсално свойство на тъмната материя: тя последователно образува едни и същи видове ореоли. Всички ореоли имат подобна структура, независимо от техния размер: Те са най-плътни в своите центрове и стават по-разпръснати по краищата си. „Тези [ореоли] се формират през различни епохи във Вселената, формират се чрез различни процеси и въпреки това се държат по предсказуем, универсален начин“, казва Соунак Бозе, съавтор на изследването, описващ констатациите в публикация в списание Nature. Екипът на Бозе симулира диапазон на маса на ореолите от големината на Земята до квадрилион пъти масата на слънцето и обграждащи всяка галактика в космоса. По-големите ореоли се оценяват на 10 до 100 пъти повече от големината на галактиките, които заобикалят. И все пак въпреки този огромен размер, ореолите от тъмна материя са изключително последователни и еднотипни, според Бозе. „Бих могъл да ви покажа снимка на клъстер на галактика с милион милиарда пъти масата на слънцето и ореол с масата на Земята, милион пъти по-малък от Слънцето и вие не бихте могли да разберете кой кой е,“ казва той в прессъобщение. Новата симулация хвърля светлина по-специално върху по-малки ореоли от тъмна материя, които не заобикалят нито един видим обект, който можем да открием. Докато изследователите могат да изучават косвено големи ореоли, като гледат галактиките, които заобикалят, ловът за по-малки ореоли изисква от изследователите да се опитат да открият енергията, отделяна при срив на WIMP – процес, наречен унищожаване на тъмната материя. Когато WIMP се сблъскат близо до центъра на ореолите с тъмна материя, те създават изблик на гама-лъчи. Изследователите смятат, че гама-лъчевите телескопи трябва да могат да открият това, но все още никой не е открил надеждно избухване на гама-лъчи. „Унищожаването на тъмна материя е единственият начин да идентифицираме малките ореоли тъмна материя“, казва Бозе. По-малките ореоли се образуват по-близо до Големия взрив, когато Вселената е била по-гъста, така че те са поне два до три пъти по-плътни от по-големите ореоли. Това означава, че техните центрове имат повече WIMP сблъсъци, което може да даде най-добрия шанс за откриване на тъмна материя с помощта на гама-лъчеви телескопи. Бозе казва, че новите открития, получени от симулацията на екипа му, могат да предизвикат нови и вълнуващи въпроси, като например защо първоначално се образуват ореоли с тъмна материя и как те си взаимодействат. „Можете да зададете някои наистина фундаментални и задълбочени въпроси за свойствата на тъмната материя, които не биха били възможни досега“, казва Бозе. Публикувано в изданието Business Insider. ... ...

В тази статия има разказ - как Дирак "достига" до антивеществото: http://upb.phys.uni-sofia.bg/old/C21.PDF ... (за майтап: Когато частиците анихилират, за тях свършва времето и пространството! като реалност) ...

Да припомня: Експерт е човек направил всички възможни грешки в дадена област. ...

Като програмист - лесно ще го разчетеш в афоризма: Всяка жаба да си знае гьола (№) и реда на крякането (число). Вместо жаба - частица. Само Изследовател приказва за хронология и за време, разбира се, но за негово "виждане" за време. В действителност важи: причина-следствие за случване на събития. ...

Здрасти, Шпага! Основно - заради асиметрия на образуващите фотони. Най-външният слой на протона (отговаря за електромагнитни действия) не е "цяла-сфера", а има и завихрена част. Самото цялостно състояние на протона се оформя при поглъщане в него слой на фотон от околните ЕМПолета, но не заформя точна сфера и след няколко цикъла за направа на протона, се излъчва захванатия фотон. Бързината на поглъщане-излъчване е огромна - почти същата за образуването му. И защото няма фотон с такава голяма честота, съответна на мезонната обвивка на протона, която да резонира с вътрешна обвивка (мезонен слой), то той не се разпада, а непрестанно се ускорява в ЕМПоле. В Космоса, където няма голям хаос от най-различни фотони, той се ускорява до скорости близки до светлинната. (в космическите лъчи ги има). Където е хаос от полета, включително полетата на електроните "на орбита", той непрестанно ги "Захваща-излъчва" и все си е цял през повечето време на съществуване. Тази характеристика е "заряд" - защото, при ускоряване на протони в ЕМПоле, се излъчват елмагн. вълни. В атом - понеже е тежък, стъпката на ускоряването е нищожна, в сравнение с електрона, примерно. При електрона - също несиметрия на външното му трептене - завихрен слой, който се допълва за цяла частица от фотони на околното поле. И вихърът е точно копие на протонното, но завъртащо се обратната страна. Това е също "заряд" както при протона и е родилен белег на тези две частици от разпад на неутрон, например. Като лека частица, то с всяко поглъщане на фотон се ускорява значително и в КМ го гонят на поразия- все им се струва, че е на две места едновременно. (лека частица е, защото вътрешното му образуващо трептене е голямо (значи по-бавно от на протона, по-малко на брой гравитони, по-малка маса) по размер. При неутрона - симетрична външна обвивка, заради наличие на мезон (като сателит на центъра), който допълва външният слой и завихрянето е много-много слабо. Неутронът е леко отрицателен. Интересен е мезонът - при разпад на тежка частица, може да се "избие" временно трептенето-сателит от мезонния слой. Трептенето в центъра му е с висока честота, значи повече на брой гравитони се излъчват и мезонът тежи 200 пъти повече от електрона. А външният му слой е като на електрона. Но е Отрицателен и тежък. ...

Не. Явно под "памет" разбираш човешката памет. По-горе казвах: памет на структурата, а тя - структурата се повтаря, повтаря себе си. От едно състояние в друго и възвръщане в старото състояние - това става за Интервал-време - принципно, различно от на други структури. Следва основния принцип "причина-следствие" в развитието като устойчивост на структура. Освен това - писах, как се променя Време с увеличаване броя на частиците в структура - бързината на повтаряне на тая структура се забавя. Но бързината на направа на самите частици си остава в основното-съединено състояние. Ако може да се "бръкне" в структурата, то ще може да се отчитат по-къси интервали време, заради смяна на състоянието на вътрешните частици. Какво му е абсолютното, като се променя за Изследовател в зависимост от ... много начални условия. Едно единствено и обективно - е недосегаемо за измервания - при зрънцата на физическия вакуум, неподвижна вакрешетка. И, в зависимост от структурираните частици върху вакподложката - следват различни частици и различни време-интервали за повтаряне на себе си. Частици - много, времена различни...Огромно разнообразие при свързване и разнообразие на структурирани обекти. Гледай Земята - зададен е цикъл на въртене от структурата й - и взаимодействия, и въздействия - ей ти време : ден и нощ, и ... т. н. ...

За да може времето да съществува, наистина се изисква памет. Без такава няма как да кажем кога се е случило дадено събитие (или дали въобще се е случило). Частиците нямат памет. Ти не можеш да кажеш на каква възраст е един атом, например, или една елементарна частица. А щом това в така, времето няма как да съществува физически. (в хипотезата ми: всяка частица се образува непрестанно и ако има външни за нея полета, може да взаимодейства с тях. При това - метод: поглъщане на фотон, престой на фотона като участва в "новия" строеж на частицата, излъчване на фотона. Във всеки един момент, частицата е Нова - по форма на орбитали (обем), по време на престой на фотона (неизвестен параметър - неустановим, ползва се при Котката на Шрьодингер), различна скорост от предишната, заради излъчване (има и откат). Така, частиците са сравними само по Тъждественост - тъждествени, с еднакви физични свойства преди и след въздействие, но състоянията "преди-след" са различими. Възраст се определя на разпадащите се частици мезон, неутрон и др, а има и резонансни, но за протон и електрон - не. Те са "вечни"- вече съм обяснявал защо. Така че - всяка частица е Нова, щом е в ЕМПоле - непрестанно "се прави" - възстановява се по физични свойства - заради неподвижната вакподложка, посредством ОВ, но не е и Старата частица. Това става с огромна честота на образуване на частицата (скрито време) - за протон и неутрон честотата е около 10^(23)Hz , за електрон (в слой-атом) - около 10^(18)Hz. Приказката, че дишаме атоми и молекули от динозавърско време въобще не е вярна. Даже в момент докато вдишваме, частиците се променят милиарди, милиарди пъти. Затова е важна част - Устойчивост на структурите от частици. Устойчивост във времето, като това "време" е от атаката на външните полета - има ли ги и доколко са резонансни, и/или кратни на някоя от образуващите фотони по честоти. Обвивките на групи частици са съществена част от устойчивостта на структурата им във времето. Физическото време е внедрено-забито във всяка частица - честота на нейното образуване и повтаряне на себе си ВЪВ ВРЕМЕТО. Това важи и за всяка структура от частици, но устойчивостта във времето зависи от устойчивостта на Обвивките. А те се образуват по-бавно (дълъг път на ОВ с центъра на образуванието), образуват се с по-малка честота и така дискретното лъчение се трансформира в линейно, представено ни от информация посредством обвивките. Виждаме "отразеното" при въздействия, ако това отразено е във видимия диапазон.) ...

Само да добавя, че по-съвременно се счита - всяка частица е и наблюдател. Върху й "падат" фотони с най-различни характеристики, но има такива, които променят състоянието на частицата и тя излъчва нещо като смесен фотон - променен спрямо падащия. Всъщност - може да регистрираме излъчения фотон или да регистрираме измененото й състояние. Може да се регистрират и отразени от частицата фотони. Регистрацията е вторичен процес от това, което частицата е принудена да "наблюдава" като полева форма материя от околното й пространство. Ние или апаратурата регистрира събитие от промяната състоянието на частицата-наблюдател. Частицата Прилича на "умен" наблюдател, щото следва изменения за минимална енергия при взаимодействия с околното. Ето и малко информация за колективно действие, като група с обвивка, държаща се като наблюдател: https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Svrahstudenite-atomi-mogat-da-rabotiat-zaedno-za-da-oformiat-ili-naso_156124.html Свръхстудените атоми могат да работят заедно, за да оформят или насочват светлината Светлината може да се управлява или оформя от атоми, охладени до почти абсолютна нула Кредит: SAKKMESTERKE / SCIENCE PHOTO LIBRARY Свръхстудените атоми могат да контролират формата и посоката на светлината, когато работят съвместно, разчитайки на физична хипотеза, предложена преди повече от 400 години, но едва сега доказана, че е възможна. За да се манипулират както електрическите, така и магнитните взаимодействия между атомите и светлината, предишните експерименти разчитат на специално проектирани метаматериали. Но Яне Руостекоски (Janne Ruostekoski) от Университета в Ланкастър, Великобритания, и екипът му сега показват, че това може да се направи с естествено срещащи се елементи, като итербий или стронций. Те изчисляват, че манипулирането на поведението на атомите, охладени до милиардна част от градуса по Келвин над абсолютната нула, ги превръща в мощен инструмент за оформяне на светлината. При тези температури атомите се движат изключително бавно и могат да бъдат контролирани чрез квантово-механични ефекти, които са незабележими при по-високи температури. Екипът използва лазери, за да доведе атомите до възбудено състояние и да ги накара да се движат съгласувано. Те откриват, че когато атомите действат колективно, те могат да оформят и насочват светлината чрез своите електрически и магнитни взаимодействия с нея. Съгласуваното поведение им позволява да действат като група електрически заряди или много малки магнити, които влияят на светлината. Използването на магнитните взаимодействияе нов и важен аспект на тази работа, коментира Дейвид Уилковски (David Wilkowski) от Националния университет в Сингапур, който не е участвал в изследването. Това изследване се свързва и с теориите от 17-ти век на физика Кристиан Хюйгенс. Екипът на Руостекоски ефективно намира начин да изгради така наречената повърхност на Хюйгенс от ултрастудени атоми. Всяка точка - всеки атом - на тази повърхност определя формата на излъчващата се светлинна вълна, която преминава през нея, което я прави инструмент за създаване на предварително проектирани светлинни вълни, които имат някакви желани атрибути. Тази работа може да ни помогне да изучим квантовата информация и потенциално да подобрим устройствата с квантова памет като използваме съвместното взаимодействие атом-светлина. Справка: Optical Magnetism and Huygens' Surfaces in Arrays of Atoms Induced by Cooperative Responses K. E. Ballantine, J. Ruostekoski, arXiv Източник: Ultracold atoms can work together to shape or steer light, newscientist ... ...

Днес е световен ден на красотата. Красотата е приятел на Човека! ...

Явно ти е трудно да си представиш четиримерното: https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9362&Level=2 Към нови перспективи Вратата беше доста масивна, обкована с желязо и на нея имаше надпис на три езика: „Четвърто измерение. Вход строго забранен!“ Професор Шмид спря задъхано. Зад него се чуваха стъпките и виковете на преследвачите. Срамота е да се помисли, че един професор, при това истински немец, при това никакъв комунист, а тъкмо напротив, може да бъде преследван от полицията! И то за какво? За изнасилване на някаква си десетгодишна глупачка, която и без това до пълнолетието си би забравила цялата шега. Професор Шмид с удоволствие би се оплакал на по-висша инстанция, но засега нямаше време за това. В дъното на коридора се появиха светлинки. Полицаите идваха. В този проклет тунел, останал кой знае откога, можеха да го заловят като плъх. Професорът прочете още веднаж надписа, неговият аналитичен ум обаче не реагира на чудноватите думи и ръката му сама посегна към бравата. Вратата се отвори необикновено леко за масивната си външност. През нея нахлу някаква неутрална светлина, която не падаше в прави лъчи, а описваше подвижни цветни фигури по пода. Стъпките се приближиха повече. Няколко куршума просвистяха покрай ушите на беглеца и се загубиха в светлото пространство. Шмид видя, че работата става гореща, направи крачка напред, още една и... Отначало пред очите му се завъртяха цветни кръгове. — Да съм пил — не съм пил — каза си той. — Какви са тези фантасмагории тогава? След това върху него нахлу вълна от различни шумове, сред които преобладаваше звучно псуване на английски. Мъгливата светлина се разсея и пред професора се изправи дълъг човек, който търкаше главата си и продължаваше да хули всичките роднини на всичките си съществуващи и несъществуващи познати. > — Кой идиот ме замерва с желязо? Вие ли? — пристъпи той към Шмид. — Защо не оставяте един честен янки да си проспи живота като хората? — Прощавайте, сър — усмихна се любезно професорът. През последните години той беше свикнал рефлекторно да се усмихва, когато чуе английски език. — Току-що стреляха по мене, та може някой куршум... — Куршум ли? Глупости! Вие отвън ли идвате? Шмид кимна. Американецът изрева, сграби го за ръката и го повлече: — Къде е това оттатък? Казвайте! Посоката! Бързо! Шмид се обърна, за да покаже вратата, през която беше минал, но видя зад себе си празно пространство. Навсякъде наоколо се простираше безкрайна гола равнина. — Тук някъде беше. Не може да изчезне... — Простак! — извика американецът. — И той като другите! През вратата ли влязохте? — Да. — Какво пишеше на нея? — Четвърто изме... — професорът изведнаж се сети,че от десет години преподава физика в Бонския университет. — Но как тъй четвърто измерение? Нима ние сега сме в него? — А да не мислите, че сме в сладкарница? — каза иронично американецът. — Но това е гениално! Това е велико! Значи ние сме открили четвъртото измерение! Шмид беше възхитен. Той си представи как се връща в Бон, как докладва за толкова отдавна търсеното измерение, как получава всички възможни титли от всички университети, как най-после натрива носа на оня проклет Фьодоренко от Москва... Американецът го гледаше подигравателно: — Вие наистина сте глупав. Какво се радвате? Добре де, открили сте го. Преди вас вече тук има стотина души. Да не мислите, че само вие сте минал през вратата? Но каква е ползата? — Какво говорите! Та за четвъртото измерение се пише, за него се спори, то би дало нов тласък на науката към... — Накъде? Кажете де? И после на вас лично каква ви е ползата, когато не можете вече да се върнете оттатък? Професорът се огледа и едва сега започна да го дострашава. Той действително се намираше сред гола равнина. Тук-там се виждаха сенките на разхождащи се хора. Но никъде нямаше ни следа от входа, през който беше минал. Той погледна учудено американеца, който най-после започна да му обяснява. Оказа се, че и той бил инженер, който преди три години открил вратата и влязъл да види какво има зад нея. А другите, които са тук, влизали според принципа на обикновените хора, които си бутат носа винаги там, където пише „Забранено“. Досега инженерът беше открил само това, че както четвъртото измерение е непостижимо за останалите три, така и те са невидими за него. И понеже вратата, тунелът, дори и въздухът в него са от другите измерения, сега за тях те практически не съществуват. — Ние може в момента да настъпваме по мазола английската кралица или пък някой кадилак може да минава през черния ни дроб — това е съвършено безразлично и за двете страни. Важното е, че стоим тук, не знаем още колко време ще стоим и нищо не правим. Факторът време не съществуваше в четвъртото измерение. Това поне успокои професора. Той скоро бе закусвал и храната щеше да го държи сит до края на престоя му. До края ли? А кога ще дойде той? Американецът малко го успокои, като му показа различните фокуси на четвъртото измерение. Той например го заведе до точката, в която се срещаха всички успоредни прави на геометрията. Показа му, че тук светлинните лъчи вървят по крива линия и затова, когато слънцето е в зенита си, настъпва нощ, а когато започне да залязва, отново става светло. Демонстрира му наличността на притегляне във всички посоки, като започна да се разхожда съвсем спокойно три метра над земята с главата надолу. Дори направи малък експеримент, с който доказа липсата на плътност на материята, като си бръкна в корема, извади ръката си през гърба и си почеса лявата плешка. — Но вие какво правите тук? Как преживявате? — искаше да знае професор Шмид. — Скучаем, професоре. Ужасно скучаем. Изучихме всички чудесии. Открихме университет по физика за ново дошлите, но те сега всички имат титли от професор нагоре. Чудим се какво да правим, защото никой не е донесъл със себе си поне една колода карти. Измисляме най-различни щуротии. Довечера например ще ходим да слушаме концерт за лейкопласт и оркестър във форс мажор. — Но нали нямате... — Нямаме, разбира се. Там е и интересното. Оркестър нямаме, но поради липса на лейкопласт това не се забелязва. А концертът ще се състои. Дори днеска назначиха диригент, критик, директор... Професор Шмид изгледа американеца. Той вече наистина се опасяваше да не би да има работа с луд човек. Но тъй като разбираше само от физика, а не и от медицина, реши да остави времето да покаже. Времето? По дяволите, та тук време не съществуваше! Тук хората просто изчезваха за околните си и се консервираха за цялата вечност. А при безкрайното си пространство четвъртото измерение можеше да поеме толкова много хора, че в другите три измерения да останат... Стоп! : Гениалната идея изведнъж осени плешивата глава на професора. Той така зяпна от уважение към себе си, че сега пък американецът се усъмни в умственото му състояние. Но да! Но разбира се! Ето, това вече наистина е велико! Тук могат да се поберат толкова много хора... излишни хора... без да има нужда да ги хранят, да ги убиват, да ги погребват... Какво представляват Освиенцим, Матхаузен, Биркенау пред грамадните възможности на четвъртото измерение? А ще дойде ден, о, както е тръгнало, скоро ще дойде ден, когато отново ще трябват лагери и за евреи, и за болшевики, и за американци, и за кого ли не. И тогава той, Ханс Шмид, ще стане велик — много по-велик от откривателя на водородната бомба. Името му ще се носи от уста на уста, а пък ако му разрешат от всеки осъден, който минава през проклетата врата, да взема по една минимална входна такса, тогава... Професор Шмид затанцува от радост по пясъка на пустинята. Американецът го погледна, погледна, махна с ръка и отиде на концерта за лейкопласт и оркестър. А Шмид, щастлив и доволен, седна на пясъка и поради липса на други пособия започна с пръст да чертае формули и да прави изчисления. Предстоеше му не особено трудна задача — сега да открие отново другите три измерения, да се върне в тях, да докладва, да събира лаврите... Досега още не е съобщено за завръщането на професора. Евреи, комунисти и прочие второкачествени хора, можете да спите спокойно! ... ...

Няма такъв дефект в хипотезата ми. Зрънцата са стоящи вълни с една собствена характеристика, променлива по големина и направление, по време на непрестанното себеобразуване - момент на импулс - образуването пулсира на място. Границата (като големина на зрънцето) е полева и затова те се допират с полетата си, т. е. няма (все още) онова подматериалното като обекти, коментирани в струнната теория. Прилича на бримковата теория, но при мен тези части-зрънца се образуват непрестанно - това го няма в струнната и затова има ... милиарди възможни решения за свят. Щом струнната е добра по Лоренц, значи и идеята на хипотезата е добра. Но - хипотезата прави възможен само наблюдавания свят. Стоящите вълни образуват основата за неподвижното ЕМПоле. https://bg.wikipedia.org/wiki/Лоренцови_трансформации ... ("Зрънцата" - условни центри на вакуумна решетка - са сдвоени с ляво и дясно завихряне на затвореното в тях, като единият кръгов ток (бримка) създава поле, върху което се реализира като върху готова структурирана подложка друг ток в перпендикулярна повърхнина на първия ток. Той също образува поле, което е пък подложка за предишния ток. Тази променливост по вектор, прави възможно вероятностно подреждане (флуктуации - до сегашно, не са коментирани от къде се взеха, знае се само, че ги има - квантовиците ги ползват мислено, като виртуални) на съседи по направление на вектора не само "в линия", а и перпендикулярно на линия. Подреждането ... е вече структура, обединяваща трептения и заради закъснителни процеси - по-крупното изисква повече време - може да се предава импулс, по пространствена линия, примерно. Този пренос ще има вълнов характер и по простр. винтова линия се пренася ЕМВълна, като възбуждане на съдържимото в участващите при пренос зрънца. Така, при пост. размер на зрънца, и взаимодействие-ограничение между "право" и перпендикулярно на него - може да се движи вълна с взаимно перпендикулярни енергетични характеристики, с една и съща скорост във вакуум - когато още няма вещеви обекти. В зависимост от плътността на токовите линии, които участват в преноса - и енергията от пренасяното ще е различна, но скоростта на пренос пак ще е ограничена.) ...

Малко по-сложни теоретични пресмятания, уж за изясняване на пространство, време СТО, ОТО и др. Застъпен е и зърнест модел на вакуум. https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Naj-neochakvanoto-i-krasivo-fundamentalno-otkritie-vav-fizikata_148250.html Най-неочакваното и красиво фундаментално откритие във физиката "Това е неочаквано, изненадващо - и за мен невероятно вълнуващо. За да бъда честен, на някакво ниво работя за това близо 50 години. Но едва в последните няколко месеца най-накрая се обединиха. И е много по-прекрасно и красиво, отколкото някога съм си представял". Така започва изложението си физикът и компютърен учен Стивън Волфрам (Stephen Wolfram). Той смята, че Вселената е огромна, нарастваща мрежа от взаимоотношения, които съставляват самото пространство и всичко в него. В тази картина Волфрам вижда основата на една окончателна теория, която лежи в основата на всички физични закони. ...(тук има още от статията) Какво е пространството? Нека разгледаме едно просто правило от безкрайната колекция на Волфрам: {{ x, y, y }, { z, x, u }} → {{ y, v, y }, { y, z, v }, { u, v, v }} По първите 10 стъпки не е ясно какво ще се получи нататък: Но след 1000 стъпки става ясно: правилото създава обикновена проста решетка: И след известно време се случва това: По същество това ни прави много просто „парче пространство“. Ако продължим по-дълго и по-дълго, това ще направи по-фина и по-фина мрежа, до момента, в който това, което имаме, е почти неразличимо от парче от непрекъсната равнина. Ето друго правило: {{ x, x, y }, { x, z, u }} → {{ u, u, z }, { y, v, z }, { y, v, z }} Като разгледаме първите 10 стъпки на еволюцията, отново не е ясно какво ще се случи: Но след 1000 стъпки се появи определена геометрична структура: Има данни за решетка, но сега вече не е плоска. Визуализацията в 3D прави по-ясно какво се случва: мрежата ефективно определя 2D повърхност в 3D: Други правила произвеждат други форми. Например, правилото: {{ x, y, z }, { u, y, v }} → {{ w, z, x }, { z, w, u }, { x, y, w }} дава след 1000 стъпки: Резултатът наистина е странен. Тръгва се от правило, което просто уточнява как да се пренапишат части от абстрактен хиперграф без намек за геометрия или нещо за 3D пространство. И въпреки това се стига до хиперграф, който прилича на 3D повърхност. Въпреки че единственото налично нещо тук е връзката между точките, можем да „отгатнем“ къде може да е повърхността и ето резултатът в 3D: Въпреки гладката му форма, изглежда, че няма проста математическа характеристика на тази повърхност. (Неговата трипластова структура означава, че тя не може да бъде обикновена алгебрична повърхност - тя е подобна, но не е като повърхността r = sin(ϕ) в сферични координати.) Ако продължим, тогава като в примера на равнината, мрежата ще става по-фина и фина с нарастването на правилото - точка по точка, връзка след връзка - в нещо, което е прилича на непрекъсната 3D повърхност, която може да се изучава в математическия анализ. Разбира се, в някакъв смисъл това не е „истинска“ повърхност: това е просто хиперграф, който представлява множество абстрактни отношения, но по някакъв начин моделът на тези отношения му придава структура, която е по-близо и по-близо до повърхност. Така мисли Волфрам, че работи пространството във Вселената. Отдолу са множество дискретни, абстрактни отношения между абстрактни точки. Но в мащаба, в който живеем, моделът на отношенията, го прави да изглежда като непрекъснато пространство от вида, с който сме свикнали. Това е малко като това, което се случва, да речем, с водата. Отдолу е множество дискретни молекули, но за нас тя изглежда като непрекъсната течност. Още от древността хората са смятали, че пространството в крайна сметка може да дискретно. Но съвременната физика никога не е имала начин да го провери, освен това така или иначе е много по-удобно пространството да бъде непрекъснато, за да се изследва в математическия анализ. Но сега изглежда, че идеята за пространството да бъде дискретно всъщност е решаваща за създаването на фундаментална теория на физиката. Размерът на пространството Много фундаментален факт за пространството, в което живеем, е, че то е триизмерно. Могат ли правилата да възпроизведат това? Три от последните правила произвеждат нещо, което лесно можем да разпознаем като двуизмерни повърхности - в единия случай плоски, в другите - подредени в определена форма. Разбира се, това са много неприятни примери за двумерно пространство: те на практика са просто прости решетки, макар че това ги прави лесни за разпознаване, това също означава, че те всъщност не са много като нашата Вселена, където в известен смисъл се случва много повече. Да разгледаме случая: Ако продължаваме достатъчно дълго, дали това би направило нещо като пространство и ако да, с колко измерения? Нужен е някакъв стабилен начин да измерим измерението. И все пак да не забравяме, че тези картинки са само визуализации - основната структура представлява множество дискретни отношения, определящи хиперграфа - без информация за координати, геометрия или дори топология. И между другото, за да се подчертае това твърдение, долу е една и съща графика - с абсолютно една и съща структура на свързаност - по четири различни начина: Но да се върнем към въпроса за измерението, припомнете, че площта на окръжност е π r 2; обемът на една сфера е 4/3 πr3. Като цяло „обемът“ на d-мерния аналог на сфера е константа, умножена по rd. Да се върнем към хиперграфа. След това да последваме r хипервъзли по всички възможни начини. И така се появява аналог на „сферична топка“ (“spherical ball”) в хиперграфа. Ето примери за графи, съответстващи на 2D и 3D решетки: И ако сега преброите броя на точките, достигнати преминавайки „разстояние r в графа“ (т.е. като се проследят r връзки в графиката), в тези два случая ще откриете, че те наистина растат като r 2 и r 3. Така че това ни дава начин да измерим ефективното измерение на нашите хиперграфи. Просто започваме в конкретна точка и виждаме колко точки се достигат, ако се направят r стъпки: Сега, за да намерим ефективното измерение, по принцип просто трябва да приспособим резултатите към r d. Това е малко по-сложно, все пак, тъй като трябва да се избегнат малките R и големите R (които отиват до ръба на хиперграфа), освен това трябва да се мисли и за това как нашето „пространство” ще се усъвършенства с развитието на базовата система. Но в крайна сметка можем да генерираме поредица от приближения за ефективното измерение - и в този случай те сочат, че ефективният размер е около 2,7: Ако се направи същото за се стига до измерение 2: Какво означава дробното измерение? Именно фракталите имат дробни измерения и правилата на Волфрам могат лесно да ги съставят: {{ x, y, z }} → {{ x, u, w }, { y, v, u }, { z, w, v }} Ако измерим измерението тук, получаваме 1,58 - обичайното фрактално измерение log2(3) за структура на Серпински е 1.585: Правилото по-горе не създава структура, която е толкова подредена като тази. Всъщност, въпреки че самото правило е напълно детерминирано, структурата, която създава, изглежда доста случайна. Но измерванията подсказват, че когато продължава да се изпълнява правилото, то произвежда нещо, което е 2,7-мерно пространство. Разбира се, 2.7 не е 3 и вероятно това конкретно правило не е търсеното правило за нашата конкретна вселена (макар че не е ясно какво ефективно измерение би имало, ако го изпълним 10 100 стъпки). Но процесът на измерване на измерението показва пример за това как можем да започнем да правим „свързани с физиката“ твърдения за поведението на правилата. Волфрам обаче говори не само за „създаване на пространство“ с неговите модели, той се опитва не само да направи пространство, а се опитва да направи всичко във Вселената. В стандартната съвременна физика има пространство - описано математически като многообразие* - и служещо като един вид фон, среда, а след това е всичко, което е в пространството, цялата материя, частици и планети и т.н. *Многообразието е математическо понятие, обобщаващо за кое да е измерение понятията за линии, повърхности (а и пространства), не съдържащи особени точки (без точки на самопресечане, крайни точки и др.). За пример за едномерно многообразие може да служи правата, окръжността, елипсата и въобще всяка линия, чиито точки, заедно с околноста си от съседни точки са взаимно еднозначни и непрекъснати или, както казват в топологията, Но в нашите модели в известен смисъл няма нищо друго освен пространството - и в известен смисъл всичко във Вселената трябва да бъде „направено от пространство“. Или казано по друг начин, точно същият хиперграф ни дава структурата на пространството и всичко, което съществува в пространството. Това означава, че например частица като електрон или фотон трябва да отговаря на някаква локална характеристика на хиперграфа, малко като в този пример: Според Волфрам 10 200 пъти повече „активност“ в хиперграфа, който представлява нашата Вселена, отива по-скоро за „поддържане на структурата на пространството“, отколкото за поддържане на цялата материя, която съществува във Вселената. Кривината на пространството и уравненията на Айнщайн Ето няколко структури, създадени от прости правила: Всички те изглеждат като повърхности, но очевидно всички са различни. И един от начините за характеризирането им е чрез тяхната локална кривина. Оказва се, че в моделите на Волфрам кривината е понятие, тясно свързано с измерението - и този факт всъщност ще бъде много важен за разбирането, например как възниква гравитацията. И така как може да се измери кривината на хиперграф. Обикновено площта на окръжност е π r 2. Нека си представим, че сме нарисували кръг на повърхността на сфера и сега измерваме площта върху сферата, която е вътре в кръга: Тази област вече не е π r 2. Вместо това е , където a е радиусът на сферата. С други думи, с увеличаването на радиуса на окръжността ефектът на сферата става все по-важен. (Представете си кръг на повърхността на Земята, начертан около Северния полюс, увеличавайки се радиусът на окръжността щом стигне до екватора, ще бъде най-голям и никога няма да стане по-голям.) Ако обобщим до d измерения, се оказва, че формулата за скоростта на растеж на обема е , където R е математически обект, известен като скаларната кривина на Ричи. Всичко това означава, че ако разгледаме темповете на растеж на сферичните топки в хиперграфиte, можем да очакваме два приноса: водещ от порядъка r d, който съответства на ефективното измерение, и „корекция“ на порядъка r2, представляващ кривината. Ето пример. Вместо да даваме плоска оценка на измерението (тук равна на 2), имаме нещо, което намалява, отразявайки положителната („сфероподобна“) кривина на повърхността: Какво е значението на кривината? Едно е, че има значение за геодезичната ли́ния. Геодезичната линия е най-късото разстояние между две точки. В обикновеното плоско пространство геодезичната линия е просто линия. Но когато пространството има кривина, геодезичната линия е извита: В случая на положителна кривина сноповете геодезични ли́нии се разделят и събират, за отрицателната кривина те се сближават. Но добре, въпреки че първоначално геодезичните линии са били дефинирани за непрекъснато пространство (всъщност, както подсказва името, те са дефинирани за пътеки по повърхността на Земята), те могат да се определят и за графи (и хиперграфи). И отново геодезичните линии са най-краткият път между две точки в граф (или хиперграф). Ето геодезичните линии на „повърхността с положителна кривина“, създадена по едно от правилата: И ето ги за по-сложна структура: Защо са важни геодезичните линии? Една от причините е, че в Общата теория на относителността на Айнщайн това са траекториите, които светлината (или "свободно падащ" обект) следва в пространството. И в тази теория гравитацията се свързва със кривината в пространството. Така че, когато един обект се отклони, заобикаляйки Слънцето, това се случва, защото пространството около Слънцето е изкривено, така че геодезичната линия, която обектът следва, също е извита. Описанието на Общата теория на относителността на кривината в пространството се основава на скаларната кривина R на Ричи, както и малко по-сложния тензор на Ричи. Така че, за да се разбере дали моделите възпроизвеждат уравненията на Айнщайн за гравитацията, в общи линии трябва да се разбере дали кривите на Ричи, които възникват от хиперграфите, трябва да са същите, каквито предполага теорията. В тази задача според Волфрам има "малко" математическата сложност - трябва да се вземе предвид кривината на пространството + времето, а не само пространството. И да! Колкото и да е удивително, задачата е изпълнена! С уточнението "в различни граници и при различни предположения" моделите на Волфрам наистина възпроизвеждат уравненията на Айнщайн. "В началото просто възпроизвеждахме уравненията на Айнщайн за вакуум, подходящи, когато няма материя (или е пренебрежима), но когато обсъждаме материята, ще видим, че всъщност получаваме пълните уравнения на Айнщайн", разказва Волфрам. Да се възпроизведат уравненията на Айнщайн е голямо постижение. Струва си да се каже малко за това как работи диференцирането. Това всъщност е донякъде аналогично на извеждането на уравненията на поток флуиди от границата на базовата динамика на много дискретни молекули. Но в случая екипът изчислява именно структурата на пространството, а не скоростта на флуид. Той обаче включва някои от същите видове математически приближения и предположения. Човек трябва да приеме например, че има достатъчно ефективна случайност, генерирана в системата, за да работят статистическите средни стойности. Има и цял набор от фини математически граници, които трябва да се вземат предвид. Разстоянията трябва да са големи в сравнение с отделните хиперграфски връзки, но малки в сравнение с целия размер на хиперграфа и т.н. Математическият анализ на "безкрайно малките", съчетаващ диференциалното и интегралното смятане, е изграден да работи в обикновени непрекъснати пространства (многообразия, които локално приближават евклидовото пространство). Но това, което имаме тук, е нещо различно - на границата си безкрайно голям хиперграф е като непрекъснато пространство, но обикновеното изчисление не работи за него (не на последно място, защото няма непременно целочислено измерение). Затова е нужно нещо, което е като обобщение на математическия анализ, което е например способно да се справи с кривината в пространства с дробни измерения. (Най-близка до това е теорията на геометричните групи.) Трябва да се отбележи, че има много тънкости в прецизния компромис между промяната на измерението на пространството и кривината в него. И макар да се мислим, че нашата Вселена е триизмерна, според моделите на Волфрам е напълно възможно да има поне локални отклонения - и най-вероятно в действителност е имало големи отклонения в ранната Вселена. Времето В нашите модели пространството се определя от мащабната структура на хиперграф, представляващ колекция от абстрактни отношения. Но какво тогава е времето? "През миналия век във фундаменталната физика е всеобщо прието, че времето е в някакъв смисъл „подобно на пространството“ - и че трябва например да не се разделят на пространство и време, а да се говори за „пространствено-времеви континуум“. И със сигурност теорията на относителността сочи в тази посока. Но ако в миналия век е имало един „грешен обрат“ в историята на физиката, мисля, че това е предположението, че пространството и времето са едно и също нещо. А при нашите модели те не са - въпреки че, както ще видим, относителността се получава отлично", казва Волфрам. Тогава какво е времето? Всъщност това е много подобно на това, което знаем от опит: неумолимият ход на нещата, които се случват и водят до други неща. Но в моделите на Волфрам времето е нещо много по-прецизно: това е прогресивното прилагане на правила, които непрекъснато променят абстрактната структура, която определя съдържанието на Вселената. Версията на времето в нашите модели е в известен смисъл изчислителна, компютърна. С течение на времето ние на практика виждаме резултатите от все повече и повече стъпки в изчислението. И действително феноменът на изчислителната неприводимост предполага, че има нещо определено и неприводимо „постигнато“ от този процес. (например тази неприводимост е това, което е отговорно за „криптирането“ на първоначалните условия, което е свързано със закона за увеличаване на ентропията и термодинамичната стрелка на времето.) Излишно е да казваме, че нашата съвременна изчислителна парадигма не е съществувала преди век, когато е въведено понятието „пространство-време“ и ако я имаше, историята на физиката може би щеше да е много различна. В моделите на Волфрам времето е просто прогресивното прилагане на правилата. Но има една тънкост в това как точно работи това, което в началото може да изглежда като малък детайл, но всъщност се оказва огромно и ключът както към относителността, така и към квантовата механика. В началото на тази статия Волфрам говори за правилото {{ x, y }, { x, z }} → {{ x, z }, { x, w }, { y, w }, { z, w }} и показа "първите няколко стъпки" при прилагането му Но как точно се прилага правилото? Какво е "вътре" в тези стъпки? Правилото определя как да се вземат две връзки в хиперграфа (който в случая всъщност е само граф) и да се трансформират в четири нови връзки, създавайки нов елемент в процеса. Така че всяка „стъпка“, която бе показана преди, всъщност се състои от няколко отделни „актуализиращи събития“ (тук са подчертани ново добавените връзки и тези, които предстои да бъдат премахнати). Но сега тук е решаващият момент: това не е единствената последователност на актуализиране на събитията, съответстващи на правилото. Правилото просто казва да се намерят две съседни връзки и ако има няколко възможни избора, не казва нищо кои връзки трябва да се изберат. И една ключова идея в модела на Волфрам представлява в известен смисъл просто да покаже тези избори. Това може да се представи с граф, който показва всички възможни пътища: За първата актуализация има две възможности. Тогава за всеки от резултатите от тях има четири допълнителни възможности. Но при следващата актуализация се случва нещо важно: два от клоновете се сливат. С други думи, въпреки различната последователност на актуализациите, резултатът е едит и същ. Нещата бързо се усложняват. Ето графът след още една актуализация, която вече не показва развитието му надолу в страницата: И така, как се свързва с времето? Няма само един път на времето, има много пътеки и много „истории“. Но моделът - и правилото, което се използва - определя всички тях. И видяхме намек за нещо друго: че дори и да мислим, че следваме „независим“ път на историята, той всъщност може да се слее с друг път. Графът на причинно-следствените връзки Да кажем, че имаме правилото: {A → BBB, BB → A} Правилото е: където и да срещнем А, можем да го заменим с BBB и навсякъде, където срещнем BB, можем да ги замени с A. Актуализациите на AB и BA дават BBBB. След това BBBB става ABB, BBA и BAB. С всяко прилагане на правилото, графът се усложнява: И ако проследим схемата по-горе, ще видим, че всяка двойка разклонения винаги се слива, а в този случай само след още една стъпка. Този вид баланс между разклоняване и сливане е явление, което Волфрам нарича „причинно-следствена инвариантност“. И макар че тук може да изглежда като просто някаква подробност, такива конвергенции позволяват да се запази причино-следствената верига на събитията във времето. Дори когато пътищата на историята, които се следват, са различни, тези причинно-следствени връзки могат да се окажат еднакви - и в действителност за наблюдател, вграден в системата, ще има само една линия на времето. Ето какво се получава, ако се покажат всички причинно-следствени зависимости между събитията. Оранжевите линии показват кое събитие трябва да се случи преди друго събитие или какви са всички причинно-следствени връзки с всички възможни пътища в мултивариантната система, както и цялата мрежа от причинно-следствени връзки вътре и между тези пътеки. Причинно-следствената инвариантност предполага, че всъщност графът на причинно-следствените връзки е един и същ, независимо кой път на историята се следва. И ако се проследи схемата по-горе (и се извървят още няколко стъпки), ще се открие, че за всеки път на историята казуалният граф, представляващ причинно-следствените връзки между събитията, винаги ще бъде от този вид: Благодарение на причинно-следствената инвариантност, хиперграфите на Волфрам възпроизвеждат много от следствията на различни физически теории, като Специалната теория на относителността на Айнщайн. Тъй като има причинно-следствена инвариантност, ние знаем нещо много важно: това са всъщност много копия на един и същ причинно-следствен граф - проста решетка: Кръстосаните връзки между тези копия не са тривиални, а са свързани с дълбоки връзки между теорията на относителността и квантовата механика. Всеки различен начин на прилагане на правилото за сортиране трябва да дава един и същ причинно-следствен граф. Ето един пример за това как можем да приложим правилото, започвайки с определен начален низ: Но сега нека покажем графът на причинно-следствените връзки. И виждаме, че това е просто решетка: Ето три други възможни последователности на актуализациите: Сега виждаме причинно-следствената инвариантност в действие: въпреки че в различни моменти се случват различни актуализации, графът на причинно-следствените връзки между събитията винаги е един и същи. Извличане на Специалната теория на относителността Типичен първи инстинкт в мисленето на занимаващите се с наука е да си представят как правят експеримент върху система, но като „наблюдатели“ извън системата. Но ако трябва да се моделират цялата вселена и всичко в нея, това в крайна сметка не е разумен начин, защото „наблюдателят“ неминуемо е част от Вселената и затова трябва да се моделира както всичко останало. В моделите на Волфрам това означава, че „умът на наблюдателя“, подобно на всичко останало във Вселената, трябва да се актуализира чрез поредица от актуализиращи събития. Няма абсолютен начин наблюдателят да „знае какво се случва във Вселената“, всичко, което преживява той, е поредица от актуализиращи събития, които могат да бъдат засегнати от актуализирането на събитията, случващи се другаде във Вселената. Или казано по различен начин, всичко, което наблюдателят може да наблюдава, е мрежата от причинно-следствени връзки между събитията - или причинно-следствения граф. Сега нека помислим как наблюдателите могат да „преживеят“ този причинно-следствен граф. Отдолу наблюдателят се актуализира чрез някаква последователност от актуализиране на събитията. Но въпреки че това „наистина се случва“, за да го осмислим, можем да си представим как нашите наблюдатели създават вътрешни „ментални“ модели за това, което виждат. И доста естествено нещо за наблюдателите като нас е просто да кажат „един комплект неща се случва в цялата Вселена, след това друг и т.н.“. И можем да го преведем като казваме, че си представяме поредица от „моменти“ във времето, където нещата се случват „едновременно“ в цялата вселена - поне с някаква конвенция за едновременност. Ето един възможен начин за това: Човек може да опише това като „слоеве“ на казуалния граф. Разделяме причинно-следствения граф на слоеве или резени. И всеки слой наблюдателите могат да считат за „пореден момент във времето“. Важно е да се отбележи, че има някои ограничения във фолиацията (разделянето на слоеве), която можем да изберем. Причинно-следственият граф определя какво събитие трябва да се случи, за да се случи определено следващо. И ако наблюдателите ще имат шанса да осмислят света, по-добре е представата им за напредъка на времето да се приведе в съответствие с това, което казва причинно-следственият граф. Така например, това разделяне на слоеве не би работило - защото показва, че времето, отреждано на събитията, ще се разминава с реда, в който причинно-следственият граф определя, че трябва да се случат: Ако свържем това с физиката, фолиацията е от значение за наблюдатели, които по някакъв начин са „неподвижни по отношение на Вселената“ („космологична рамка на покой“). Човек може да си представи, че с течение на времето събитията, които преживява определен наблюдател, са тези в колоната, която върви вертикално надолу по страницата: Но сега нека да си представим за наблюдател, който равномерно се движи в пространството. Той ще преживее различна последователност от събития, да речем: А това означава, че фолиацията, която той естествено ще конструира, ще бъде различна. Отвън може да се нарисува казуалния граф така: Но за наблюдателя всеки слой представлява просто пореден момент от време. И нямат начин да разбере как е нарисуван казуалния граф. Така че той ще конструира своя собствена версия, където срезовете са хоризонтални: За да се извърши това пренареждане, запазвайки основната структура (и ъглите) на причинно-следствения граф, всеки момент от време избира по-малко събития в казуалния граф с коефициент, където β е ъгълът, който представя скоростта на наблюдателя. Но това, което Волфрам нарича фолиации, които представляват движението, са стандартните а „отправни инерционни системи“ от Специалната теория на относителността. Важен момент е, че заради причинно-следствената инвариантност няма значение, че се намираме в друга отправна инерционна система - причинно-следственият граф за системата (и начина, по който в крайна сметка се подрежда низът) е абсолютно един и същи. В Специалната теория на относителността, основната идея е, че "законите на физиката" работят еднакво във всички отправни инерционни системи. Но защо това трябва да е вярно? И Волфрам дава отговор: това е следствие от причинно-следствената инвариантност в базовите правила. С други думи, от свойството на причинната инвариантност можем да извлечем теорията на относителността. Обикновено във физиката се въвежда относителност, за да се създаде математическата структура на пространство-времето. Волфрам не прави нищо подобно и всъщност пространството и времето дори не са едно и също. Но поради причинно-следствената инвариантност - в неговите модели относителността се проявява с всички взаимоотношения между пространство и време, които това изисква теорията на относителността. Така например в неговата система можем да се види релативистко забавяне на времето. Всъщност, поради фолиацията, която бе избрана, времето работи по-бавно. Или, казано по друг начин, наблюдателят изпитва по-бавно актуализиране на системата във времето. Скоростта на светлината c в тази система се определя от максималната скорост, с която може да се разпространява информацията, която се определя от правилото, а в случая на това правило е един знак на стъпка. И по отношение на това можем след това да кажем, че в случая фолиацията съответства на скорост 0,3 c. Но сега можем да разгледаме величината на забавянето на времето и е точно толкова, . колкото трябва да бъде според теорията на относителността. Между другото, ако си представим, че се опитваме да накараме нашия наблюдател да се движи „по-бързо от светлината“, ще видим, че това не става. Тъй като в тази картина няма начин да се наклонят слоевете на повече от 45 ° и все още да се поддържат причинно-следствените връзки, произтичащи от казуалния граф. Енергия, маса, гравитация, тъмна материя и всичко останало Волфрам идентифицира два вида направления в своя модел: пространственоподобни (хоризонтални) и времеподобни (вертикални). "Всъщност в нашия модел има нещо, на което можем да посочим и да кажем „това е енергия!“, Независимо от това, каква е енергията. Техническото твърдение е: енергията съответства на потока от причинно-следствените възли през пространственоподобните хиперповърхности. И между другото импулсът съответства на потока от причинно-следствените възли през времеподобните хиперповърхности", обяснява Волфрам. Пространствоподобната хиперповърхност всъщност е стандартна концепция в Общата теория на относителността, която има пряка аналогия в моделите на Волфрам и по същество се образува от слоя във фолиацията. Гравитацията - описана от Общата теория на относителността на Айнщайн, възниква във връзката между характеристиките в хиперграфа, които могат да бъдат интерпретирани като частици от материята. Частиците ще бъдат малки групи от свързани точки, които продължават да се актуализират с актуализацията на хиперграфа. В още по-сложно разширение на тези идеи Волфрам изследва как свойствата на хиперграфите дори съответстват на странните характеристики на квантовата механика. „В нашите модели квантовата механика е не просто възможна, тя е абсолютно неизбежна”, твърди Волфрам. Пространството, изградено в такива хиперграфи, може да има много фина структура, като сензор за цифрова камера с невероятно количество мегапиксели. Волфрам изчислява, че хиперграф, отговарящ на днешната Вселена, може да има 10 500 стъпки във времето (неразбираемо повече от възрастта на Вселената за секунди, приблизително 1015). Така че пространството може да бъде достатъчно зърнесто, за да съдържа структури от частици материя много, много по-малки от известните частици на физиката. Всъщност, Волфрам предполага, свръх малки неизвестни частици, които той нарича олигони, може да са били създадени в изобилие малко след началото на Вселената. Такива олигони, взаимодействащи само с гравитацията, биха могли да се носят във и около галактиките напълно незабелязано - с изключение на гравитационното им въздействие. Следователно олигоните могат да обяснят защо астрономите заключават за съществуването на огромно количество невидима "тъмна материя" в космоса. (И това също би могло да обясни защо досега опитите за идентифициране на природата на тъмната материя бяха неуспешни.) По същия начин мистериозната „тъмна енергия“, която кара Вселената да се разширява с ускоряваща се скорост, може да бъде просто естествена особеност на хиперграфите на Волфрам. Може би тъмната енергия по същество може да бъде просто това, от което е направено самото пространство. Отвъд това Волфрам смята, че неговите хиперграфи могат да разрешат текущите спорове за това коя от много спекулативни теории са най-добрите залози за обяснение на фундаменталната физика. Това са теорията на суперструните, квантовата гравитация, причинно-следствените множества и други идеи са предлагани и обсъждани от десетилетия. Волфрам смята, че хиперграфите могат да съдържат всички тях. „Почти изглежда, че всички са били прави през цялото време“, пише той, „и просто е необходимо да се добави нова субстанция, за да видите как всичко се вписва заедно.“ Волфрам кани общността на физиците да участва в обсъждането на неговата визия. „В крайна сметка нашата цел трябва да бъде да изградим мост, който да свързва нашите модели със съществуващите знания за физиката“, пише той. „Аз съм изключително оптимист, че най-накрая сме на правилния път“ към намирането на „правилното“ правило за нашата вселена. Това „правилно правило“ би генерирало хиперграф с точните свойства на нашата вселена: три (привидно) измерения на пространството, правилната скорост на разширение на Вселената, правилния набор елементарни частици с правилните заряди и маси и други характеристики. Но може би Волфрам е осъзнал, че търсенето на едно единствено правило пропуска нещо по-голямо. Може би Вселената използва всички възможни правила. Тогава всички възможни вселени са само части от една наистина голяма вселена, в която „абсолютно всичко… може да се случи - включително всички събития за всички възможни правила.“ Различаваме определен набор от физически закони, базирани на „езика“, който използваме за описание и разбиране на света. Елементите на този език са настроени на „видовете неща, които сетивата ни откриват, измервателните ни уреди и нашата съществуваща физика описва“. Правилното правило е това, което съответства на частта от хиперграфа, която изследваме от нашата собствена конкретна референтна рамка. Животът другаде може да види нещата по различен начин. „Всъщност има почти безкрайно многообразие от различни начини да опишем и преживеем нашата вселена“, предполага Волфрам. С други думи, обясняването на физиката, която се прилага за нашето съществуване, може да изисква вникване в механизмите на една много по-сложна реалност, извън сферата на това, което можем да преживеем. Както Волфрам казва: „В много отношения неминуемо се пързаляме на ръба на онова, което хората могат да разберат.“ И все пак основните физици отдавна подозират, че пространството и времето не могат да бъдат основни понятия. По-скоро изглежда, че пространството и времето са условности, които трябва да са възникнали от нещо по-дълбоко. Това може да е смело предположение, но просто може би Волфрам е възприел път, който води до дълбините, откъдето възниква реалността. Само времето - или още много стъпки за актуализиране на хиперграфа - ще покаже. Справка: A Class of Models with the Potential to Represent Fundamental Physics, technical introduction, Stephen Wolfram Some Relativistic and Gravitational Properties of the Wolfram Model (pdf), Jonathan Gorard Some Quantum Mechanical Properties of the Wolfram Model (pdf), Jonathan Gorard Източник: Finally We May Have a Path to the Fundamental Theory of Physics… and It’s Beautiful, популярно обяснение на Стивън Волфрам Stephen Wolfram’s hypergraph project aims for a fundamental theory of physics, sciencenews ... ...

Затова - "Да остаряваме като катедрала, а не като цървул" - беше казал някакъв мъдрец. Красотата на остаряването е в мъдростта. Казвал съм го по-рано, но ще повторя: Уважавай старостта - тя е и твоето бъдеще. По принцип, който помага на други хора, е красив. ... (сигурно знаеш приказката. Един цар наредил да се избият всички старци. Обаче на един младеж му било жал за баща му и го скрил в пещера в планината. Минали години, били сушави и нямало реколта. Паника - няма какво да се засади! Младежът казал на баща си и той му дал акъл - разровете мравуняците, там има събрано жито и го засадете. Казал младежът на царя за мравуняците и ... Младежът разказал за баща си. Тогава царят отменил избиването... и т. н.... Царят въобще не е помислил,че един ден и той ще се окаже старец?!)

Не той, ти бъркаш - работата на науката е именно тази: Да стикова човешкото мислене с реалност. Може във футбола да има "положение" (Файнман), но в науката не е положение, а "състояние". Знаеш последните изследвания на мозъка - човек даже не може да каже ... какво е състоянието "сега", защото това което са възприели сетивата като импулс, достига до формиран абстрактен образ за около 100 милисекунди! Тоест мозъка винаги "вижда" нещата от "миналото" на случване на събития - информация от усещания. Така Лоренц-трансформациите, "виждат" миналото на събития. И докарват наблюдател в неговото "сега", а мозъкът е "предвидил" образ, който вече е "бъдеще" на предишно състояние. пп Пий си хапчетата, бе! (предполагам - ти си ги предписваш и не вярваш на колегите си, - по темата: консултирай се със специалисти) ...