Малоум 2

Ето една статия, съдържаща въпроси и отговори на известното - в миналото. Но и сега съдържанието е актуално: http://www.phys.uni-sofia.bg/~cpopov/Almanah-pdf/III chast/01 statii fizika/27 Gamov gravitaciya.pdf Гравитация1 отДжорджГамов ... ...

В СТО - дължината на интервала на квадрат е инвариант. ...

Ами, може и да не се "разминаваме" - ако се досетиш, че и ти принадлежиш към наблюдател –Изследовател (датчици + мозък за анализ на резултати). Твърде ограничени сме от към сетива, за да може мозъкът ни да се справи с основната си задача - цялост на структурата Човек в динамиката на окръжението ни. Изследовател иска не само да знае, ами и да управлява това което знае, но да управлява и това което не знае - което е недостижимо за полагане на физически експеримент. И в статията пишат, че малките времена (предполагаемо физически реални) са недостижими за наблюдение ..., камо ли за управление. По косвени данни се измисля хипотеза, следствията от която да съответстват на вече известното, провереното в експеримент. Ако е така - има шанс да е вярна. Ползва си го Вселената ... вселенския процес. "Вградена памет" е памет на структура и по хипотезата ми - това са сдвоените вакчастици (зърнест модел вакуум), като всяко зрънце е и със собствен часовник, който не цъка еднакво със съседите си (няма глобално лашкане на време), а във всеки един етап на образуването си, векторчето момент на импулс е различно по големина и направление. Затова съществуват като самостоятелни единици и може да се оприличат на стария етер по това, че са неподвижни обекти по място. ( идеализирана представа - като неподвижни точки в една пространствена вакуумна решетка, но при подреждане по вектор - сфазиране, локално пространството "диша" - променя се броят на точките в "евклидов" кубичен метър, но реално е един и същ броят - това е изкривяване на пространството, щото стените са "огънати" повърхнини, неевклидови). На Вселената не и пука за проблемите на Изследовател! Спомни си за времето на живот на протона и електрона! Дори по изчисления ...Вечни са. ...

Очевидно става дума за две несъвместими концепции за време, които няма как да се обединят. Едната концепция ще трябва да отпадне. Според мен: Не става въпрос за несъвместимост - времето е реално вписано във Вселената и "върви" към усложняване на връзките при взаимодействия и действия. Не е само някаква илюзия и/или концепция за "подреденост" спрямо Изследовател. Не случайно е установена еволюция (развитие на обекти във времето) както на неживата природа, така и на живата. Строго се спазва правилото "причина-следствие", благодарение и на силите, които действат и на ниво ентропия, като информация за хаос. (Информацията е пропорционална на ентропията и за нейното "получаване" се хаби енергия). По принцип Изследовател ползва информацията, за удобство, в ред-последователност, но самата информация се съдържа във фотоните. А там е "скрито" време (период) в една от характеристиките на фотона - честотата му, имаща енергийно отношение при действия. Понеже в ОТО се ползват енергия-импулс-тензори <--> геометрия - изводите са странни. Колкото повече окрупняват обектите, толкова повече им се намалява относителната скорост, сравнена със скоростта на по-малките обекти. Зависи и от плътността на окрупненото, но това принципно, означава Нова среда, съответно - по-ниска скорост на светлината (смес от много фотони) от тази на във вакуум. Тоест - обмен на информацията "за релаксиране" след взаимодействие, става по-бавно, с по-малък темп. Затова, към центрите на галактики, примерно, има забавяне на времето, което се предписва на маса на ЧД. А самата маса е само коефициент пред ускорението в силовото уравнение. И доколкото гравитационната сила може да се изясни с гравитони (фотони на грави-поле), то, ясно е, че плътността на гравитоните близо да център на плътно тяло става все по-голяма, а това е забавяне на темпа на процеси в такава среда. Принципът на еквивалентността важи и когато масата е коефициент на съпротива при въздействия на сила и затова - няма нужда да се правят различни понятия за различност на времето. И гравитоните са кванти. Но - се излъчват от керна на частиците и по мощност са незначителни в сравнение с ЕМСили, които обединяват частици в обект и обособяване на собствен център на масите. Щото - там където действат ЕМСили имат за начална, управляваща ги структура, гравитони от керновете при структуриране на едрото. ...

Ле-ле! Ако си го прочела цялото от линка, може би ще ти стане ясно, съществуването на вица за талантливия ученик по математика: Дето попитали учителя, какво стана с неговия талантлив ученик. "Ами нямаше достатъчно въображение за математиката и стана поет!" ...

Ха! Стигнаха до необходимостта вакуумът да е (на "зрънца") със собствен часовник. Времето е заложено изначало в частите на вакуума. Забавянето му се обяснява с взаимодействия на "сдвоените" частици, посредством синхронизиране със "съсед-трептене" по векторчето момент на импулс и подреждане, ограничено по дължина и направление от потенциали на други подобни образувания. Общото се организира по-бавно от единичното-сдвоено, забавя се времето на "показност" на цялото..., когато ще можем да "го видим"- едро "масово" образувание. И то - благодарение на други подобни излъчватели на информация и др. лъчения. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Vselenata-mozhe-bi-ima-chasovnik-kojto-sazdava-vremeto-i-tiktaka-mnog_153264.html Вселената може би има часовник, който създава времето и тиктака много, много бързо Подобно на метроном, който задава ритъма на музикант, може би фундаментален космически часовник синхронизира времето във цялата Вселена. Но ако съществува такъв часовник, той цъка изключително бързо. Във физиката обикновено времето се представя като четвърто измерение. Но някои физици предполагат, че времето може да е резултат от физически процес, подобен на тиктакането на стенен часовник. Ако Вселената има фундаментален часовник, той трябва да тиктака невъобразимо бързо, "с период с горна граница от T<10-33 секунди, няколко порядъка по-малко от всяко пряко измерване на времето", според теоретично проучване, публикувано на 19 юни в списание Physical Review Letters. Трима теоретици моделират времето като универсален квантов осцилатор, както наричат физиците този фундаментален часовник, и всъщност са намерили горната граница от 10-33 секунди за периода на осцилатора. Тази стойност е доста под най-късите тиктакания на най-добрите атомни часовници, което я прави неизмерима. Но изследователите казват, че атомните часовници могат да бъдат използвани за индиректно потвърждаване на прогнозите на техния модел. Физиката има проблем с времето: В квантовата механика времето е универсално и абсолютно, непрекъснато върви напред, докато се случват взаимодействията между частиците. Във физиката на частиците мъничките фундаментални частици придобиват свойствата си чрез взаимодействие с други частици или полета. Частиците придобиват маса например чрез взаимодействие с полето на Хигс, което прониква през цялото пространство. Възможно е частиците "да преживяват" времето, взаимодействайки с подобен тип поле, обяснява физикът Мартин Боджоуълд (Martin Bojowald) от Университета на Пенсилвания. Това поле може да се колебае, като всеки цикъл служи за „тик“ или „так“. "Точно като това, което правим с часовниците си", отбелязва Боджоуълд, съавтор на проучването. Времето е загадъчно понятие във физиката и се определя от две ключови физически теории по различен начин. В квантовата механика, която описва малки атоми и частици, „времето просто съществува. То е фиксирано. То е фон“, казва физикът Фламиния Джакомини (Flaminia Giacomini) от Института Периметър във Ватерлоо, Канада. Но в Общата теория на относителността, която описва гравитацията, времето се променя по причудливи начини. Часовник на повърхността на Земята цъка по-бавно, отколкото на борда на орбитален спътник например. При опитите да се комбинират тези две теории в една теория на квантовата гравитация, „проблемът с времето всъщност е доста важен“, коментира Джакомини, който не е участвал в изследванията. Но изследователите все още не са разработили теория за такъв часовник и все още не разбират фундаменталната природа на времето. Стремейки се да добият представа и за двата проблема, Боджоуълд и неговите колеги си представят универсалния часовник като осцилатор и се заемат да изведат периода му. Тяхната надежда е, че това може да предложи идеи за проучване на фундаменталните свойства на времето. В модела екипът разглежда два квантови осцилатора, които действат като квантови махала, които се колебаят с различна скорост. По-бързият осцилатор представлява универсалния, фундаментален часовник, а по-бавният представлява измерима в лаборатория система като атомен часовник. Екипът свързва осцилаторите, за да им позволи да си взаимодействат. Характерът на това свързване е различен от класическите осцилатори, които се свързват чрез обща сила. Вместо това свързването се налага чрез изискването нетната енергия на осцилаторите да остане постоянна във времето - състояние, получено директно от Общата теория на относителността. Екипът установява, че това взаимодействие кара двата осцилатора бавно да се десинхронизират. Десинхронизирането означава, че би било невъзможно за всеки физически часовник да поддържа неограничено време тиктакането с постоянен период, поставяйки фундаментална границат за точността на часовниците. В резултат например, тиктакането на два еднакво направени атомни часовници например никога не биха се съгласували напълно, ако се измерват при тази граница на точност. Спазването на това поведение би позволило на изследователите да потвърдят, че времето има фундаментален период, казва Боджоуълд. Боджоуълд и неговите колеги използват свойството на десинхронизация, за да получат горна граница от 10-33 секунди за периода на техния фундаментален осцилиращ часовник. Тази граница е 1015 пъти по-кратка от тиктакането на най-добрите днес атомни часовници и 1010 пъти по-дълъг от времето на Планк, най-кратко измеримата единица време. Времето на Планк далеч надхвърля съвременните технологии. Но новият модел е по-близо до времето на Планк, отколкото експериментите с най-големия ускорител на частици в света - Големият адронов колайдер, коментира Боджоуълд. Друг бонус от избора на осцилираща квантова система като модел за фундаментален часовник е, че такава система много наподобява часовниците, използвани в лабораториите. Приликата е ключова, защото поставя въпроса за фундаментален период от време до по-конкретна среда, в която всъщност човек може да започне да мисли за измерими последици. В бъдеще още по-точните атомни часовници биха могли да предоставят допълнителна информация за това, какво кара Вселената да тиктака. Справка: G. Wendel, L. Martínez and M. Bojowald. Physical implications of a fundamental period of time. Physical Review Letters. Vol. 124, June 19, 2020, p. 241301. doi: 10.1103/PhysRevLett.124.241301. Източници: The universe might have a fundamental clock that ticks very, very fast, Science News The Period of the Universe’s Clock, American Physical Society ... ...

Ето едно цялостно изложение на ефектите в СТО: https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Efektat-zabaviane-na-vremeto-i-skasiavane-na-dalzhinite_1214.html Ефектът забавяне на времето и скъсяване на дължините "... Да изведем формулата Стойността на Лоренцовото скъсяване може лесно и точно да се намери: Нека имаме две пръчки, свързани неподвижно едната с инерциална система K , другата с инерциална система K', успоредно на оста x. Нека K' се движи равномерно и праволинейно със скорост v, успоредно на оста x на другата инерциална система K. Спрямо собствената система, координатите на прътите са неизменни ( x1 и x2 спрямо K, а x1' и x2' спрямо K'), но как стои въпроса, ако ги измерим спрямо другата координатна система? дължината на пръта в K', мерена от K Нека в момент t от неподвижната инерциална система K, измерим пръчката, лежаща в движещата се инерциална система K', чийто координати x1' и x2' са постоянни спрямо K'. Тогава формулите за Лоренцовите преобразувания. ни дават възможност да напишем равенствата: и Aко в момент t сме измерили едновременно x1 и x2 спрямо K, то това няма да е едновременно спрямо K'., т.е. t1' и t2' са неизвестни и задължително разновременни, както се уверихме в Относителност на едновременността. Тъй като са успоредни осите x на двете инерциални системи, може да изведем дължината L'0 = x'2 - x'1 и L = x2 - x1 , то: или Понеже v/c < 1, то L0 > L. Дължината L0, измерена в система, свързана неподвижно с пръчката , се нарича собствена дължина и е най-голямата дължина, която може да се измери, във всяка друга система, спрямо която пръчката не е в покой, тя ще е по-къса. Нека се убедим в равноправието на системите според принципа на относителността..." ... ... и т. н. - всички подробности ...

Да, за първото изречение. За второто - малко по-сложно - има философски интерпретации - отношения: между форма (въобще, не само във физически смисъл) и съдържание (като предполагаема причина за конкретика на "видените" свойства от формата). Виждаме, по физически принцип, обвивки на тела, с разнообразни проявления при отразяване на светлина и/или при собствено излъчване на светлина. За преодоляване на ограниченията на сетивата, ползваме уреди и апаратура. Известно е, че ако формата винаги отговаря на едно и също съдържание, то ... науката би била ... лесна. Правим си матмодели и предвижданията, в които участват, са ясни. Но, поради това, че свойствата на едни и същи обекти се променят от въздействието на външни за обекта лъчения, то няма еднозначно съответствие на форма и съдържание. Още "по-лошо?" е дереджето в КМ (квантовата механика) - там е доказано, че операторът-експеримент се намесва в крайния резултат, по независещи от него причини (невидими са и са неотчетени като съществуващи лъчения, но могат да се предположат). Всичко това налива вода в мелницата на окултизма и езотеризма. (Обикновено се забравя двойствената природа на светлината и частиците. А, част от тази двойнственост е невидимото поле, което ги съпровожда при образуване на себе си в процесите на взаимодействия. Първо - заради огромната честота при повтаряне на себе си. Второ - взаимодействието е с фотони за връзка - две частици обменят полева характеристика, която им "предлага" подредена структура, върху която да се реализират като едно цяло, въпреки че всяка частица е със собствен център, около който се образува - индивидуална - бързината на образуване е многократно по-голяма от бързината с която се обменя фотонът за връзка. Така, с натрупване на много частици, полето около тях създава обвивка - еквипотенциални повърхнини, които могат да "захващат-излъчват" фотони, участници във вълна с по-голяма дължина на вълната. С натрупването в група Процесите започват да се забавят и когато достигнат честотите на видимия диапазон на светлина, казваме, че ги виждаме. Забавянето е двуяко - забавя се скорост на относително движение на групата (спрямо старо-несвързано състояние), като цяло и се забавя темпа на образуване на повърхнини. Действията с помощта на Повърхнинните процеси, също стават бавно.) ...

Съгласен. Съдим и за промените в материята, стига да познаваме процесите. Наистина, съждението ми е простичко- ако в някакъв процес промяната е dx, може да се очаква, че при повтарянето на същия ще бъде или е била, или е dx. Не се ограничавам с "преместване-транслация" заради процес. Нещата са малко по-сложни - в смисъл, че междинните състояния-цикъл при повтаряне на себе си, са най-често непроследими (невидими, на "атомно-молекулно" ниво) заради "мигновеност" на множество "скрити" части-етапи на процес, заради огромната бързина на повтаряне на себе си... Виждаме краен резултат. ...

За "редица от нашето знание" може и да не се изпълни, ама Природата е по-хитра. Тя "повтаря" изпълненото от нея - прави кръговрат на случващото се и осигурява "видимост" на отделни части (обекти - движения по "затворен" контур). Предпоставката за "повтаряне" е, че полева форма на материята (невидима, но от процеси можем да "вадим" информация за съществуването й и свойствата, които предизвиква), та - полева форма на материя се превръща във вещева форма на материята - обекти с характеристика "маса на покой". И обратното - условията, ако са подходящи за разпад на вещевото, то се превръща в полева форма - част от него влиза в определението "невидимо"- извън спектрите, които знаем как и можем да наблюдаваме. ...

Хи-хи!Сметки с "интервал-време". А не - в "момент от време". Сравняването на Две ИС става в "момент време". ...

Умножи двете страни на уравнението с ( b.c), разкрий скобките и т. н. ...

Не е така. Пътят не е нула. Работата против силите от полето е равна на работата, която полето извършва над тялото за "връщане в изходно положение" и сумата им е нула. https://bg.wikipedia.org/wiki/Закон_за_запазване_на_механичната_енергия ...

Шеговита философия: Работата е направила от маймуната това, което човекът представлява днес! Най-общо - енергията е потенция на поле, която може да извърши работа над веществото. Формулата за работа е: A = F.s (N.m). Сила по път - демек, дименсията е същата като на енергия и това затруднява разбирането - не е тъждествено. Ако полето е консервативно (има централна симетрия на сили) работата по затворен контур е нула. (преди съм го писал, ама да го спомена пак: Трудно може да се обясни на бегач по затворената писта на стадиона, ако не е физик, че за бягането по пълен кръг - не е извършил никаква работа (в гравитационно поле се е движил, а то е консервативно). Като си "прибере" изплезения език, даже може и да напсува! - (Всъщност, е извършил работа за преодоляване на силите на триене в подметки и въздух).) Интересен пример е и повдигнато желязо (килограм, примерно) от постоянен магнит. Може да го Държи така с години, ако има какво да държи неподвижен магнита, ама ... не върши работа. Просто, преместване спрямо магнитната сила няма (s=0). ...

Да и аз по памет. Само около два грама от веществото, едноактно, се е превърнало в лъчиста енергия (при Хирошима). Но йонизиращата енергия от разпад на радиоактивните продукти продължава още дълго време. Не знам дали тази енергия "влиза" в някакви сметки. ...

Принципно: има два вида енергия - кинетична Екин и потенциална Епот. Известно е, че в процес, сумата им е постоянна величина, превръщайки се една в друга. Това което си написал се отнася за пълната енергия Ео=Мо.С2 ... (двойката е заради С на квадрат) . "Надграждането" над Ео за Екин е свързано със скорост на "масово" тяло и/или отстояние от тялото- Епот. За да се предаде кинетична енергия на тялото, се изразходва кинетична енергия на изгорели газове, примерно с ракетен двигател и при достигане на скорости близки до С (скор. на светлината) е необходимо все по-голяма скорост на излитане на газовете, които "бутат"... Това е трудно постижимо, защото, няма от къде да се получат такива скорости и ... популярно се казва: все едно, че масата на тялото е нараснала и няма с какво да я "бутаме". В действителност - това което е "Мо" не нараства като тегло, някакво или като допълнително вещество. Анихилацията е за взаимодействие на вещество и антивещество. Цялата им енергия се превръща в лъчение, а лъчението е с енергия по Планк Е=h.w, константа по честота на лъчението. Отделената енергия е най-голямата възможна от това, което анихилира, но не е повече от сумарната преди анихилация. Ето и с точните термини: https://bg.wikipedia.org/wiki/Анихилация ... ...

Доказателство, което не подлежи на никакво съмнение. Реликтовото излъчване, например, се смята за доказателство в подкрепа на теорията за Големия Взрив. Ако то беше абсолютно доказателство, значи теорията за ГВ би трябвало да е абсолютно вярна и да не може да се поставя под съмнение. Това дали е така?? Ами, няма таково доказателство - всяко има предистория и Приемане на някакви начални абстракции, като начални условия. Обикновено се ползва матмодел, но и той е възприет от някаква базова (философска) същност. Идеята е с по-нататъшно развитие на матмодела (изводи и тълкувания на "началата"), да се намерят реални приложения, които да водят до непознат-неочакван резултат - най-добре. Да се патентоват изобретения, примерно, в някакъв тесен диапазон на техниката. (преди време, един инж. запита физиците, с които работех: "Абе кажете нещо, което да е абсолютно сигурно! Те ... учудено го погледнаха и запитаха: например?! Ами, например "солта се разтваря във вода". Имаше отговор: "Хе-хе, а при минус 150 градуса Целзий, така ли ще е?") ...

Ето и малко отговори от експериментатор:https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Tam-kadeto-svarshva-samnenieto-svarshva-naukata-kazva-Piotar-Kapi_132798.html "Там, където свършва съмнението, свършва науката", казва Пьотър Капица Пьотър Капица и Николай Семьонов като млади учени, уверени, че ще станат известни. 1921 г. Картина на Борис Кустодиев. Снимка: Wikimedia Commons На днешния ден, 8 юли, през 1894 година е роден Пьотър Капица, един от най-забележителните учени на Русия, който получава Нобелова награда за фундаменталните си открития в областта на физиката на ниските температури. Пьотър Капица е роден в Кронщад (сега административна област Санкт Петербург), в семейството на военен инженер от полски и бесарабски произход. Още като млад Капица е бил сигурен, че ще стане известен физик. Така, заедно с приятеля си Николай Семьонов, убеждава художника Кустодиев да нарисува "портрет на бъдещи знаменитости". Маестрото, рисувал портрета на Шаляпин, въздъхва: „За първи път в живота си рисувам никому непознати, но много упорити млади хора“. През 1921 г., същата година, когато е направен този портрет, Капица заминава за Англия. Академик Йофе моли Ръдърфорд, който оглавява по това време Лабораторията Кавендиш в Кеймбридж, да вземе Капица за стаж. Ръдърфорд отказва, като се позовава на липса на свободни места. Но Капица не се обезкуражава лесно: „Извинете, с каква грешка провеждате експериментите си?” „Три процента”, отвръща смутено Ръдърфорд. „А колко човека работят за вас?” „Тридесет“. „Мога ли да бъда в рамките на вашата грешка? Тогава няма да забележите, че работя за вас!” Ръдърфорд взема Капица, но не успява да не забележи работата му - тя е толкова успешна, че Ръдърфорд получава специална субсидия за нея. Пьотър Капица през 30-те години на миналия век. Wikimedia Commons След това Капица е върнат насила в СССР и това слага край на съвместната му работа с Пол Дирак по разделяне на изотопи от газови смеси. През 1937 г. заедно с Джон Алън и Дон Мизенер открива свръхфлуидността – свойството на течния хелий да се движи безкрайно без триене при много ниски температури. Основава и ръководи Института за физически проблеми. Но заедно с научните изследвания и семинара „Клубът на Капица”, наричан "Капичник", той активно защитава колегите си, попаднали под ударите на силовите структури. Академик Фок и Ландау дължат освобождението си на Капица. Ландау е освободен от затвора от НКВД под личната гаранция на Капица. Като истински учен Капица обръща особено внимание на образованието - именно той стои в основата на Московския физико-технологичен институт. Капица се бори срещу псевдонауката. Той влиза в полемика с Лисенко и неговите последователи, които науката наука за генетиката. Той изтъква нуждата от усъвършенствани методи за експериментално тестване. През 1955 г. подписва декларацията на триста учени, от което започва възраждането на биологията и упадъкът на Лисенко. През 1966 г. Капица подписва писмо от 25 културни и научни фигури до Л. И. Брежнев срещу реабилитацията на Сталин . Капица също защитава и Андрей Сахаров, когато изпада в немилост. На заседание на Академията на науките на СССР Келдиш призовава членовете на академията да осъдят Сахаров, а Капица излиза в негова защита, като припомня на посъстващите как Пруската академия на науките е изключила Айнщайн от редиците си по настояване на Хитлер. Убедителността на научното предвиждане и тежестта на мнението на П. Капица понякога се проявяват в неочаквани области. Така през август 1955 г. той повлиява на решението да се създаде първия изкуствен спътник на Земята. И до края на живота си Пьотър Капица е верен на собствените си думи: академик, който не прави научни изследвания, вече не е учен. Капица, един блестящ ум, известен със своя независим характер и смели възгледи, е обичал да събира афоризми и сам е автор на не малко. Ето кратък подбор на цитати и афоризми от този забележителен учен: арите трябва да се обърнат. Колкото по-бързо харчиш, толкова повече да получаваш. Там където свършва съмнението, свършва науката. Основният признак на таланта е, че знае какво иска. Науката трябва да бъде забавна, вълнуваща и проста. Такива трябва да бъдат и учените. Колкото по-фундаментален е законът, толкова по-лесно може да бъде формулиран. Интерпретацията на експеримента е въпрос на вкус. Добър е този експеримент, който не се съгласува с теорията. Науката не се нуждае от украсяване. Тя е интересна сама по себе си. Само противоречието стимулира развитието на науката. То трябва да се подчертава, а не да се пренебрегва. Ако има интуиция, тогава има и закономерност. Грешките все още не са псевдонаука. Псевдонауката е непризнаване на грешките. Темата за работата трябва да се сменя на всеки осем години, тъй като през това време клетките на тялото и кръвта напълно се променят - вие сте различен човек. Когато теорията съвпада с експеримента, това не е откритие, а затваряне. Измамата е необходим елемент от демократичната система, тъй като прогресивното начало е съсредоточено в малък брой хора и прис демократично управление, според желанията на мнозинството, прогресът ще бъде спрян. Да се ръководи това означава да не се пречи на работата на добрите хора. Свободата на творчеството е свободата да правиш грешки. Животът е като игра на карти, която играеш, без да знаеш правилата. ... ...

Не знам какво разбираш под "абсолютно" доказателство (старо е това схващане: "Докато не хванеш магарето за петия, не можеш да твърдиш, че е мъжко!"). Фактите са от специализирани институции - лаборатории, примерно. Тълкуванията са за всички останали "извън" възможностите за експериментална проверка. Нямат силата на "достоверност". ...

За изследовател - всичко е относително (дори самият Айнщайн?!). Затова, приема-неприема, няма голямо значение, дори и за "вяра" в нещо - секти, колкото искаш. Щото, донякъде му се налага и да доказва ..., а ако нещо се докаже, то губи от прелестта на "вярвам в него!". Става истинно, с малко горчевина на мисълта, се преодолява. Доказването, обикновено, става с Пресмятане, а не с приемане на вяра. Разбира се, хубаво е да няма грешки в пресмятането, ама ... и това се случва, най-често в началото, докато човек се учи на това или на онова да вярва... Поправя се и ... продължава с това, което е истина, а не в това което е вярвал. Променя се парадигмата и ... логиката на нещата става "логична". ...

Така е - в познавателен процес Изследовател прави "срез" на нещата... И пак, и пак..., като достига до нещо, които вече няма с какво да го среже. (имаше едно такова интересно: Колко срязвания на две за една ябълка, за всяко получено малко парче ябълка, трябва да направи човек, за да стигне до размер на един атом от ябълката? В първия момент - отговарят "хиляди!". Но, ако са направи сметка - около 94 пъти се "реже на две"). И се навлиза във философията - доколко нещата са делими, съществува ли "едно" или "много" - следват парадоксите, Зенон примерно, липса на обосноваване на движение, въобще и т. н. "Състояние"-точково в графиките - дава възможност на изследване на промяна на някои от параметрите на процес - как и доколко се отразява в промяната на процеса. ...

Приемането на нещо за вярно си е личен проблем и е свързано с понятието за вяра. "Реалността си съществува независимо от взаимодействието й с нас". Това и аз си го мисля, но за да го вярвам - се придържам към договореното от учените - само фактите, установени по правилата на експериментите се приемат за истинни. А, установяването на факти е свързано с резултат от взаимодействия, водещи до еднозначни промени, които се наблюдават от независими наблюдатели. Това, разбира се, не ми пречи да си мисля за разни фантасмагории и хипотези - дали са възможни, като реалност, ако с развитието си достигат до същите факти, но с малко по-различно тълкуване. (например, при откриване на СТО от Айнщайн) Има - нарича се равновесно състояние на фазите. Например Тройната точка на водата. https://bg.wikipedia.org/wiki/Фазова_диаграма Обикновено, равновесното състояние е динамично равновесие - предполагаемо, извършват се множество ненаблюдаеми микропроцеси. ...

"Съществуване на нещата" се установява посредством взаимодействия... иначе, как ще ги "намирам за реално"? Съществуване на абстрактното в главите ни, става подсказано за реалност, посредством взаимодействия - срещи на сетивата ни с реалното - понякога болезнено, понякога - не чак толкова, а и приятно, дори. ...

Не е материя, а предпочитан научен метод-технология за установяване съществуването на материята - вещева и полева форма на материята. Също и на факти, дължащи се на "протичане" на процес: разни взаимодействия, памет на структури, обратна връзка и пр. Процесът е свързан с метод за извличане на информация. Съпровожда се с обмен на енергия и/или импулс. С нарочно поставяне за протичане на процес се "правят" и диаграмите на състояния, отчитащи и превръщания, в зависимост от концентрации, температура, налягане и др. - начални условия и се отчита промяна състоянията във времето, включая спирания на един процес и "отпочването" на друг (заради структурни съставни - фази- разтворимост, неразтворимост, примерно). ...

Превод с гугъл: "Никълъс Решер е най-известният представител на процесната философия в съвременната философия. Той описва философията на процеса като обща метафизична теория за реалността и човешкото познание за нея. Основната онтологична категория на процесната философия е процесът, тезата е, че природата се състои предимно от процеси и промени и че нещата вече са получени абстракции в хода на познанието. Нещата не са нищо повече от временен, стабилен ред на процесите. Rescher подчертава по-специално три характеристики на процесите: [10] Процесът е комплекс - единица, състояща се от няколко етапа или фази Този комплекс има определена временна връзка и единство, така че процесите съответно да имат времево измерение. Процесът има структура, своя родова форма, чрез която всеки конкретен процес получава определен ред или форма. Следователно важните категории са време, промяна, поява, поток, активност или иновации. В сравнение с традиционната философия, характеризираща се с веществено мислене, Решър споменава следните тези, които трябва да бъдат свързани с философията на процеса [11]: Веществото не може да се мисли без позоваване на процес. Строгата метафизика на веществото няма обяснение за действие и промяна. Процесите имат естествена динамика, която води до нови процеси. Процесният подход може да бъде успешно свързан с теория за веществата. Идентичността и идентифицирането на веществата неизбежно е свързана със съществуването на процеси. Процесният подход избягва или минимизира проблема с универсалите. Процесният подход може по-лесно да се комбинира със съвременните емпирични науки (физика, биология, социални науки). Процесният подход дава по-естествен поглед върху хората и личността. Процесният подход предлага превъзходно обяснение за създаването, развитието и обработката на информация. Процесният подход осигурява по-ефективна рамка за разбиране на подхода и резултатите от рационалните изследвания. Теологията на процеса избягва редица противоречия, възникващи с идеята за Бог като субстанция. Процесният подход осигурява по-лесен достъп до философия и философстване." ... ... Самото познание за света става с ... Процес на познание!.. Имаше виц: "Господ се обажда на Ной. "Има някакъв бъг при живота. Рестартирай!" При вкусване на ябълка от Дървото на познанието, за човек ... се губи рая на безгрижието! В стремеж да се спаси-оцелее - не само себе си, човек ... измисля: разни действия от негова страна (вкарва в кошара, примерно), уж да му е по-лесно при отстраняване на неприятностите на "знаенето", особено - на предвиждането... Там са и фантасмагориите, ако се случи да уцели събитие от бъдещето. Иначе, действие: https://ru.wikipedia.org/wiki/Действие_(физическая_величина) (има за четене и разбиране за години..., промяната е под въпрос?!?) ...