Малоум 2

Вечността, като илюзия, я идентифицираме с неподвижност на нещата (в обозримото пространство). Например етерът се е считал за неподвижна среда за пренос на светлинни вълни. И след установяване на относителност на движенията, лесно се е предполагало, че при движение на телата по инерция (общо за всички тела), трябва да има "насрещен вятър" - все едно, телата не са от етер, а имат-носят със себе си, собствена част-етер. След СТО - при неподвижност в пространството се оказва, че има подвижност във времето. Ама при тая "подвижност" (движение със скоростта на светлината) - времето "спира" да тече, значи, може да се счита нула. Затова, по-осезаемо е да считаме за "вечност" неподвижността на телата - началните наблюдения в Космоса - всичко се е считало за неподвижно... и следва илюзия за ВЕЧНОСТ. ...

https://megavselena.bg/kak-se-poyavyavat-magnetarite/ Как се появяват магнетарите? Магнетарите – силно намагнетизирани, бързо въртящи се супер плътни звезди – са сред най-загадъчните обекти в Космоса, като произходът им е обвит в мистерия. Дали са резултат от експлозия на свръхнови умиращи звезди? Или се пораждат, когато звездни „трупове“ се сблъскват? Или те се магнетизират, когато материалът се спира в неподвижен пулсар, бързо въртяща се плътна неутронна звезда, която произвежда ярки струи енергия? Новите изследвания предполагат съвсем различно обяснение: звезден труп, наречен бяло джудже, се сблъсква в неутронна звезда, предизвиквайки изключително мощна експлозия и оставяйки след себе си магнетар. През последните няколко десетилетия астрономите забелязват невероятно ярки, кратки и странни изблици на радиоенергия, известни като бързи радиовзривове – fast radio bursts или FRB. Към днешна дата малко над 100 FRB са открити в небето. Каквито и да са те, почти сигурно идват извън нашата галактика Млечен път – в противен случай учените биха ги виждали концентрирани по протежение на лентата на нашата галактика, вместо върху цялото небе. С няколко забележителни изключения, FRB не се повтарят. Те са единични взривове, представляващи разпиляване на нелепо количество енергия в Космоса за по-малко от секунда. За да направят нещата още по-загадъчни, FRB, за които астрономите са успели да определят произход (не е лесна задача, тъй като явлението е толкова кратко), не са свързани с нито един конкретен вид галактика. Разнообразието от източници предполага, че различни видове процеси във Вселената – всички те са насилствени – водят до образуването на бързи радиовзривове. Каквито и да са процесите, те изискват огромни количества енергия и протичат мигновено. Сливанията между звезди са интересен кандидат за източник на FRB. Когато една звезда се блъсне в друга, явно много енергия се освобождава. И докато звездите могат да отнемат еони, за да се приближат достатъчно, за да се слеят, самият акт е кратък момент. Но редовното обединяване на звезди просто не е достатъчно, за да се захрани пълноправен FRB. За да се получат необходимите енергии, трябва да се обединят по-екзотични обекти, като неутронни звезди и бели джуджета. Само тогава ще има необходимите маси и плътности, за да стане това мигновено излъчване на енергия. Един вероятен сценарий за сливане и за потенциално генериране на FRB е сливането на бяло джудже с неутронна звезда. И неутронните звезди, и белите джуджета са екзотични видове мъртви останки от някога нормални звезди. Бяло джудже е остатъчната сърцевина с размер на планета на звезда като нашето Слънце, бучка въглерод и кислород, които бавно се охлаждат с напредването на космическия период. Неутронна звезда е като бяло джудже, но с много по-голяма маса: това е остатъчната сърцевина на много по-масивна звезда, съставена почти изцяло от неутрони и силно компресирани. Тъй като звездите често се раждат по двойки, не е невероятно да мислим, че след достатъчно време и двете звезди в една система могат да умрат, оставяйки след себе си своя специфичен вид мъртви ядра – и че бавно, бавно, тези мъртви бучки могат да кръжат все по-близо една до друга , най-накрая достигайки критична точка, в която тяхното гравитационно взаимодействие преодолява всичко, изпращайки звездни трупове, спираловидно насочени един към друг и предизвиквайки тяхната гибел. Точно в края на последния им сблъсък може да се изпълни един от двата сценария. В единия случай бялото джудже може да се издуе, оставяйки външните части на атмосферата му да избягат и да се спуснат към неутронната звезда. От друга страна, екстремната гравитация на неутронната звезда напълно раздробява бялото джудже, а разкъсаният му звезден труп пада надолу върху по-тежкия и по-плътен „брат“. И в двата случая огромно количество маса се прехвърля към бялото джудже и върху неутронната звезда и именно тогава интересното наистина започва, според нови изследвания. Учените, които стоят зад новите изследвания, искат да знаят дали сливането между бяло джудже и неутронна звезда може да бъде причината предизвикала ескалацията на крайно магнитно поле. Отначало падащият материал (част от бялото джудже) пада на повърхността на неутронната звезда. Като пада, той ускорява въртенето на неутронната звезда. Тази спирала поема околното магнитно поле и го върти върху себе си, навивайки се като змия. Но потокът на материята към неутронната звезда изобщо не е плавен, той е невероятно бурен и хаотичен. Така най-сетне се ражда магнетарят. (Поне според тази теория.) Магнетарят идва на света нестабилен, поради всички хаотични сили от сливането, той все още не се е установил в обикновен ритъм на въртене. И тъй като това въртене е толкова бързо, всяка малка пречка или стоп ще освободи мощен взрив от енергия под формата на електромагнитно излъчване, предполагат учените. Това означава, че радиовълните – като тези масивни изблици на FRB – са електромагнитно излъчване. Новото изследване предполага, че поне част от FRB, които се наблюдават, са излъчвани от току-що родени магнетари, създадени от космическия срив на неутронни звезди с бели джуджета. Ако предположението е правилно, това означава, че сблъсъкът на две екзотични звездни останки, създава още един странен обект в Космоса, пораждащ един от най-екстремните изблици на енергия, известен на астрономите, изблик на радиация, толкова силен, че може да бъдат наблюдаван от цялата Вселена. Това е може би най-трудното раждане в Космоса. Изследването е описано в статия, публикувана в Astrophysical Journal. ... ...

Да Ако процесът е линеен и няма повтарящи се събития, не става за "часовник" Е те тва е голямата загадка: "скрито време" заради огромната честота, с която частиците повтарят себе си 10^(23) Hz при нуклони, а може да мерим до честоти 10^(18) Hz и то, това е в последно време --> това са "скрити параметри" за които се е досещал и Айнщайн. Всъщност, тая скритост, дава възможност собствените физични характеристики на частици да се променят по време на облъчване с полета за експеримент - например, това което наричат "спин". Така "спин" става Придобита (придобивана като новост, а не - като несъществуваща) характеристика и се променя вероятностно в зависимост от посока, направление и интензитет на външните за частицата полета. Казват: частицата "забравя" старото си състояние при преминаване през приборите и придобива вероятностно "ново" значение на тази характеристика по посока (за електрон, примерно). Поради невъзможност за наблюдаване на повтарящите се събития, говорим: всички тези действия се случват Едновременно. (Даже казват: Електронът може да се намира на две места едновременно?!) А, това не е така!.. Това не е един и същ електрон, по "реалните" си свойства . (при непрестанно образуване на частиците - губи смисъл "линеен" процес - остава само наше незнание за отделните етапи на структуриране) ...

Разбира се, прието това да са цифри - графични символи за кратко записване на думи: едно, две, три, четири, пет, шест , седем, осем, девет, нула. (в десетична бройна система на съответен език). Дробните числа имат и психо-ефект с асоциации - 3/4 приятно се валсира, блус и "що не си легнат, ами се мъчат прави", а 7/8 - ръченица, половин час неистово подскачане и "ще си паднала" беше майтапа при Слави, а сега му е име на ТV канал, 5/8 - "аз съм само един юноша бльеден"! - песен на Б . Киров, 9/8 - Медисон 5 - оркестъра на Вили Казасян и др. И понеже е голям разнобоят в "разбирането" на символите в науката, в декларация за откритие е прието: формулата на откритието да се записва с думички, а не със символи от математически израз. ...

Да. (По хипотезата ми - веднъж възникнало движение върху основата - вакуумна пространствена решетка - е неунищожимо. Може да се "развали на дребно", но не изчезва движение, а само си сменя мястото на действие. Но тъй като време (собствена честота на образуване на себе си) се съдържа в основата - зрънчев модел вакуум - и неподвижните по място зрънца в пространствената решетка са и Часовник, то усет за време придобиваме чак в процес-движение - промяна, изменения на пространствено разположение на събития и съответно - бързина на случване на повтарящи "себе си" се събития в процеси.) ...

Памет на структурите --> е, всъщност, памет на връзките, а те, в детайли, са информация "скрита" в полевата форма на материя (невидима от Изследовател, затова скрита). Дуализмът "вълна-частица" поправя "виждането" на времеви интервали - в процеси, могат да се удължават до "виждане". Успоредно с нарастване на обема на структурата, в зависимост от честотата (в нея е скрито време) на падащото, външно за структурата лъчение, се формират-преструктурират, както вътре-връзките (промяна в обем), така и формата и движенията на тялото - ротация и транслация, които регистрираме като изменения от отраженията, която информация е пак с вълни... Ама - при окрупняване, регистрираме по-дълги вълни идващи от тялото като информация и ако са във видимия диапазон, даже ги виждаме(?!). Ако е устойчива структурата във времето, може да служи като Памет на структура и да се ползва като "времетраене" в процеси с телата. Ясно е, че заради външните (атакуващите тялото) лъчения, то непременно ще се случва и разпад в някои връзки, а последствие и разрушаване на структура, значи - няма вечни тела. При живите - има постоянна памет (определя време за съществуване на добитъка), условно постоянна (условни рефлекси - кучето на Павлов) и временна памет (предполага и забравяне при човек). Също не е вечност. ...

Добре, ама виж и заключението... ...

https://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Kakvo-kazva-filosofiiata-za-naukata_149152.html Какво казва философията за науката Случва се да чуем за нещо, че е “научно доказано”, “теория”, “факт” или “псевдонаука”. Макар и много от нас да имат интуитивно усещане за такива понятия, във философията на науката те са обект на различни интерпретации и обсъждания. Ето и някои въвеждащи елементи от философията на науката, с които можем да си проправим път в многообразието от твърдения и да разберем по-добре научния процес и ролята на учения в него. Моделът за трите свята на Моутън Когато говорим за философия на науката, е добре да започнем с разграничаването й от някои други области на знанието. В своя труд “За разбирането на социалните изследвания” Моутън предлага един полезен отправен модел за “трите различни свята” на изследванията. Свят I е този на всекидневния живот и “обикновеното” знание. Рутинната ангажираност на хората с учене, преживявания и самоанализ водят до натрупването на знание за решаване на различни ежедневни проблеми. Този свят е съставен от обектите на всекидневието ни: отделните хора, групи, социални практики, институции и елементите на физическата среда — с други думи, нещата, които считаме обикновено, че изграждат действителността ни. Свят II е този на науката. Тук явленията от Свят I (т.е. всекидневието) се превръщат в обекти за систематично и подробно изследване — тоест, в научни обекти. Движещият интерес във втория свят е желанието да се изработи истинно разбиране за това как функционират природните и социалните светове. В тази категория влизат академичните области на социалните, хуманитарните и природните науки, разнообразните методи за проучвания (например качествените спрямо количествените), научните хипотези, модели и теории; както и всички обекти от първия свят. Свят III е този на философията на науката (или метанауката) и критичните изследвания. Явленията от втория свят (науката) тук се превръщат в предмет на анализи, които целят да ги критикуват, да разберат техните елементи по-добре, да ги деконструират или да установят какво учените правят в посока на научния напредък като цяло. Свят III съдържа академични дисциплини като философия на науката, социология на знанието и история на науката; различни методологии, ръководещи научните изследвания (например позитивизъм, интерпретивизъм или критичен реализъм); и всичките обекти от Свят II. С това разграничение наум, сега можем да насочим вниманието си към философията на науката по-подробно. Наука за науката Философията на науката преди всичко се занимава с определението за наука — какво точно е това, какво учените би трябвало да постигнат и как науката се случва на теория и на практика. Бордиу го формулира така: “[Метанауката изследва] принципите зад конструирането на обекта на изследване като научен обект и правилата за разграничаване на подходящите проблеми и методите, които да бъдат приложени за разрешаването им и точното измерване на решенията.” Кийт и Ури го казват още по-директно: “[Метанауката изследва] какви видове вярвания и проучвания може да се считат за наука: и това е философски въпрос, който не може да бъде избегнат или премахнат от каквото и да е количество социологически, психологически или исторически анализи”. С други думи, философията на науката — изучаването на науката сама по себе си — се стреми: 1) Да установи какви проблеми учените могат да третират основателно като научни проблеми. 2) Да установи кои начини на разсъждение, концепции и методологически инструменти учените могат основателно да приложат в решаването на такива проблеми. Когато говорим за резултатите от дадено проучване, ние се намираме в областта на науката. Когато обаче говорим за общите параметри, по които резултатите от което и да е проучване (или действително теориите, на които проучването стъпва) може да бъдат преценени като точни и основателни или отразяващи пропуски и съмнителни, се оказваме в областта на метанауката. В ежедневието си учените невинаги анализират внимателно своите допускания, концепции, инструменти и теории, които вкарват в употреба, за да разберат по-добре себе си, света около тях или своите проучвания. Понякога го правят, но често пъти не го — твърде са заети да правят наука, вместо да отделят от времето си да мислят за наука. Едно последствие на това е, че учените често пъти не осъзнават достатъчно добре различни неща, които приемат за даденост в работата си. Приетите за даденост допускания, концепции и теории са основна тема за философията на науката. Много от основните вярвания, на които учените несъзнателно се осланят, за да осъществят дейностите си, принадлежат явно или неявно към две подкатегории на метанауката, известни като онтология и епистемология. Споровете за истини, заблуди, разграничения между факти и ценности, стандарти за доказателства, обективност спрямо субективност, както и множество други философски и научни концепции и теории, са всъщност спорове за онтология и епистемология. Онтологията и епистемологията са (всъщност) неделими Онтологията се занимава с онова, което съществува; тя се интересува от “нещата”. Онтологичните теории предлагат различни начини да анализираме природата на реалността и отношенията между явленията. Докато епистемологията се интересува какво (и как) можем да знаем за това, което съществува; тя е ангажирана с произвеждането и ограниченията на човешкото знание. Кои методи и инструменти може да бъдат използвани ефективно, за да задълбочим знанията си, както и каква е същността и ролята на научните резултати. Когато някакъв учен или философ се опита да определи или оцени процедурите, чрез които някакъв обект или процес може да бъде опознат, той се занимава с епистемология. Тя включва и изследването и прилагането на различните мисловни операции (например освен дедукция и индукция, учените понякога прилагат и абдукция и ретродукция). Както отбелязва философът Нико Райън, едно нещо, което много от феновете на “позитивизма” (или хуманитарите, които се опитват да имитират “точните” науки) не разбират или не оценяват достатъчно, е, че “всяка епистемология съдържа в себе си определена онтология”. Това значи, че всяка теория за това какво е знанието, как можем да постигнем знанието или какви са ограниченията на човешкото знание непреодолимо съдържа в себе си някакви допускания за природата на реалността, за това кои “неща” може да бъдат изследвани научно и за структурата на обекта, който изследват. Въпреки това учените понякога се затрудняват да разпознаят как техните неосъзнати вярвания за онтологията — Какво съществува? Как нещата са свързани помежду си? Каква е природата на изследвания обект? — противоречат или подкопават техните осъзнати вярвания за епистемологията и/или използването на методологични инструменти. Всеки с онтологията си Въпреки че невинаги се гледат по този начин, много научни въпроси, спорове и обърквания опират в основата си до онтологията, или опитите да се определи и осмисли природата на реалността и на обектите и процесите в нея. Нерядко учените са се отправяли за зелен хайвер заради своите скрити допускания за онтологията. За философа Пол Файерабенд един класически случай е аргументът с кулата, който е сред основните възражения срещу теорията за движещата се земя. Аристотелианците приели, че щом камъкът, хвърлен от кула, пада право под нея, това показва, че земята е неподвижна. Те си помислили, че ако земята се движи, докато камъкът пада, то камъкът щеше да “остане назад”, или че обектите щяха да падат диагонално, вместо вертикално. Но тъй като това не става, Аристотелианците счели за очевидно, че земята не се е помръднала. Ако човек използва древните теории за импулса и относителното движение, теорията на Коперник наистина, изглежда, се отхвърля от факта, че обектите падат вертикално на земята. Това наблюдение изисквало нова интерпретация, за да стане съвместимо с теорията на Коперник. Галилео Галилей успял да промени разбирането за природата на импулса и относителното движение. Преди разработването на тези теории обаче той трябвало да си служи с ad hoc методи — или да обяснява “провалите” на хипотезите си със странични на тях причини. Или както Файерабенд коментира: “Църквата по времето на Галилео се придържала много повече към разумното, отколкото самия Галилео, и също така вземала под внимание етичните и социалните последствия от доктрината му. Присъдата й спрямо него била рационална и справедлива, и преразглеждането на това може да се случи единствено в името на политичeския опортюнизъм.” За да изпълнят ежедневната си работа, учените нямат друг избор, освен да приемат — съзнателно или не, едни или други теории за природата на света. Тъй като, щом приемат, че реалността е устроена по определен начин, тогава те разполагат с основанието да задават и проучват определени въпроси, да използват определени методологически инструменти, да предлагат определени интерпретации на резултатите и да защитават или нападат определени научни изследвания. Може да приемате теорията за съответствието на истината, — която, накратко, означава, че дали едно твърдение е вярно или грешно, се определя от това дали твърдението точно отразява състоянието на света в действителност — защото вярвате, че реалността е такава, че хората могат да я “достигнат” достатъчно непосредствено, за да знаят как точно тя функционира. А може и да не вярвате в тази теория, защото сте убедени, че има непреодолима пропаст между “външната” реалност, от една страна, и какво хората могат да узнаят за нея, от друга, като това, което хората могат да узнаят, произтича от това какво представляват те. Много спорове в науката и философията може да се сведат до твърдението, че някаква идея не може (или е слабо вероятно) да бъде вярна, защото “светът просто не работи така”. Заради това и философите (и другите), които пишат за знанието, истината, заблудите и т.н. са в състояние да използват конкретните аргументи, които използват. И как работи светът е, разбира се, предмет на онтологичните изследвания. Отвъд многообразието или обратно към него Задънените улици, дължащи се на неизследваните онтологични допускания, за съжаление, са все още голям проблем в хуманитарните науки — и то често заради опитите на отделни учени подходите им да “имитират” тези в точните науки (или по-скоро онова, което си представят като действително случващо се в точните науки). Според такива учени науката трябва да се занимава със свеждането на многообразието от явленията до по-малък брой универсални принципи и закони, с които да обясни това многообразие. Така че да не ни се налага да мислим за всеки случай поотделно. Или по аналогия с линейната алгебра: да сведем всички възможни вектори в някакво векторно пространство до комбинации от по-малък брой основни вектори. Това онтологично допускане несъмнено е оказало голямо влияние върху методологиите, използвани в точните науки и стои зад много открития там. Но докато то е проработило в точните науки, приносът му към хуманитарните остава все още съмнителен — например с оглед на тежките репликативни кризи в психологията или несъгласието между психолозите дори за основните понятия и техните значения, правещи непосилно за феновете на “точните” методи да си помислят за “унификация” на теориите и откритията. Отхвърлянето на многообразието се открива още в идеите на влиятелни древни философи като Парменид или Сократ, които някога издигнали в култ търсенето на абстрактни теоретични категории. В един от диалозите си Платоновият Сократ например пита събеседника си “Какво е добродетелта?”. Но щом той изразил пред него традиционното за онова време разбиране, че добродетелта може да бъде различни неща и да се променя според различните обстоятелства: "Всяка възраст, всеки начин на живот, дали си млад или стар, мъж или жена, роб или свободен човек, има различна добродетел: има безбройни добродетели и определения за тях; тъй като добродетелта зависи от действията и възрастта на всеки от нас във всичко, което правим. И същото може да се каже за пороците, Сократе", Сократ отхвърлил този отговор като незадоволителен и объркан. Подобно на средностатистическия академичен психолог, който ще ти каже, че ако не си измерил наблюдението си в лаборатория, със статистически оформен въпросник и с голяма извадка от хора, то не е научно или дори валидно. Заключение С хода на времето и търпеливата си работа учените понякога достигат до абстракции, с които да обяснят много точно разнообразните явления. Понякога обаче е може би по-основателно да си напомним древната възможност, че онова, което знаем със сигурност, е, че нищо не знаем. Това е така, защото обектите, които изследваме, изискват разнообразни подходи и критерии, както и философии, с които да ги обхванем. Затова и ролята на учения е на практика много по-сложна от това просто да измери някакви факти и да сравни теорията си с тях. Използвани източници: 1. Ephraim-Stephen Essien, Iniobong Umotong: Elements of History and Philosophy of Science 2. Nico Ryan: A Detailed Introduction to the Philosophy of Science 3. Paul Feyerabend: Conquest of Abundance: A Tale of Abstraction versus the Richness of Being 4. The Unity of Science (Stanford Encyclopedia of Philosophy)

Има доста литература за хаоса, даже в ... литературата и изкуството: От 9-та страница, нататък: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1445.pdf "Хаосът – към изработването на една нова наука ...Чрез средствата на компютърното моделиране Барям изследва, сред редица други неща, глобалните модели на етническо насилие, опитвайки се да изолира схеми на смесено население и границите, причиняващи конфликти. В същината си това е проучване на процеса по образуване на модели. Самата възможност за занимаване с подобни неща илюстрира фундаменталното изместване през последните две десетилетия в представите на научната общност за това какво представлява легитимен научен проблем. „Нека ви представя диаграма на този процес”, казва Барям, след което разказва следната притча: Хора се трудят, за да приберат урожая от една овощна градина, окей? Прекрасни плодове биват набрани и закарани на пазара и след това се берат плодовете, растящи по-нависоко на дърветата. Те се достигат малко по-мъчно, пък и са доста по-малки и не така прекрасни. И след това се строят стълби, с които дървото се изкачва и се достига до плодовете, растящи нависоко. И след това се възнаграждават хората, построилистълбите.Усещането за онова, което бях сторил, беше да погледна и да видя, че имаше плет, и зад плета – друга овощна градина с прекрасни плодове, отрупали много, много дървета. И ето – намирам плод, връщам се обратно през плета и показвам плода на хората. И те казват: „Това не е плод!” Те вече не разпознават плода. Сега комуникацията е по-успешна, смята той. Дисциплини отвъд спектъра на науката фокусират своите знания и умения в разбирането на сложността, вариативността и моделите, както и колективното поведение, свързано с тях. В шеметния устрем на ранните дни учените описваха хаоса като третата за века революция във физичните науки, идвайки подир теорията за относителността и квантовата механика. Онова, което вече е станало разбираемо, е, че хаосът е неотвратимо обвързан с относителността и квантовата механика. Има само една физика. Фундаменталните уравнения на общата относителност са нелинейни – сигнал, както вече знаем, че хаосът се спотайва някъде там. „Хората невинаги са компетентни относно методите”, твърди Джана Левин, астрофизик и космолог от колежа „Бърнард” на Колумбийския университет. „Самата теоретична физика се базира върху схващането за фундаментални симетрии”, отбелязва тя. „Поради тази причина смятам, че подобно изместване на парадигмата е било трудно за възприемане в полето на физиката.” Симетрията и симетричните групи имат склонността да произвеждат разрешими уравнения – затова те работят толкова добре. Когато работят. Като релативист, Левин се занимава с най-големите въпроси, за които може да се сети човек. (Например: дали вселената е безкрайна, или просто много голяма. Нейните изследвания посочват като отговор много голяма – или ако искаме да бъдем прецизни – топологично компактна и образуваща огромно множество от взаимовръзки.) Проучвайки произхода на вселената, Левин неволно се натъква на хаоса и среща съпротива. „Когато за първи път обнародвах този труд, се появи ненормално враждебна реакция срещу него”, казва тя. Хората смятаха, че хаосът подхожда на „заплетените, нескопосани физични системи – но не и на чистия, лишен от сложност и хипотетичен терен на традиционната физика”: ... ..."

Вчера следобед, докато се дърлехте, повтаряха филма "Люси". Спомена се за задачата на живота - да пренесе във времето достигнато ниво на информация, но забравиха да кажат "творчески" да се пренася, щото измененията в средата, са много и неибежни. (давал съм моето виждане за смисъла на живота: Да се измине творчески жизненият път!) (В него филм съм гледал как колата става "невидима" заради достигане скорост на светлината - по-горе , някъде, го споменах, но не се сетих за филма) Та, споменаха, че мяра за всичко е ... Човекът?!. И понеже всичко му се развива във времето, то само времето стана мярка!.. за откриване - как да се управлява, демек. И, ако не е постигнато, значи - нямаме всичката информация. Та така, исторически май човек е "започнал" да мери площ (геометрия - трябва пергел и линийка), а чак по-после да обработва резултати по аритметичен начин, преминавайки в абстракцията на математически модели. Затова споменах и връзката на математиката с геометрията - числото "е". Това е разширение на ползвани числа в математиката, за решаване на различно поставени задачи: с минуси, с ирационалности, с безкрайност в дадена система и т. н. и възможности за геометрични представяния (като 7/3, примерно) за улесняване на представа и ... провокиране на въображението. (имаше виц: Въпрос към професор преподавател-математика: "Имахте един изключителен ученик по математика - какво стана с него?" "Ами, нямаше достатъчно въображение за математиката и стана поет.") ...

Да си припомним:https://bg.wikipedia.org/wiki/Константа_на_тънката_структура Константа на тънката структура от Уикипедия, свободната енциклопедия Направо към навигацията Направо към търсенето Константата на тънката структура (наричана още константа на фината структура), означавана обикновено като α{\displaystyle \alpha }, е една от фундаменталните физически константи, която характеризира силата на електромагнитното взаимодействие. Тя е въведена за първи път през 1916 г. от Арнолд Зомерфелд, за да се направят релативистки поправки при описанието на атомните спектрални линии в рамките на модела на атома на Бор. Наричат я също константа на Зомерфелд. Константата на тънката структура е безразмерна величина и числената ѝ стойност не зависи от избраната система единици. Препоръчва се да се използва следната стойност [1]: α=7,2973525376(50)×10−3=1137,035999679(94).{\displaystyle \alpha =7{,}297\;352\;537\;6(50)\times 10^{-3}={\frac {1}{137{,}035\;999\;679(94)}}.} В системата СИ тя може да бъде определена като: α=e2ℏc 4πε0=e22ε0hc,{\displaystyle \alpha ={\frac {e^{2}}{\hbar c\ 4\pi \varepsilon _{0}}}={\frac {e^{2}}{2\varepsilon _{0}hc}},} където e{\displaystyle \ e} – е елементарният електричен заряд, ℏ=h/2π{\displaystyle \hbar =h/2\pi } – константа на Дирак (или редуцирана константа на Планк) c{\displaystyle \ c} – скорост на светлината във вакуум, ε0{\displaystyle \varepsilon _{0}} – диелектричната проницаемост на вакуума. В система сантиметър-грам-секунда (CGS) единицата за електрически заряд е определена така, че диелектричната проницаемост на вакуума е равна на единица. Тогава константата на тънката структура се определя като: α=e2ℏc.{\displaystyle \alpha ={\frac {e^{2}}{\hbar c}}.} Константата на тънката структура може да бъде определена и като квадрата на отношението на елементарния електричен заряд към заряда на Планк. α=(eqp)2.{\displaystyle \alpha =\left({\frac {e}{q_{p}}}\right)^{2}.} ... ... А преди време имаше хубава статия:https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Otgovorat-ne-e-42-a-1-137_123907.html "Отговорът не е 42, а 1/137 Едно тайнствено число определя как работи физиката, химията и биологията" ... ...

Някои хора нищо не разбират от числа: "Пиша на приятелка: - Като свърши карантината, ще излезем да пийнем някъде по 2 – 3 чаши вино. Тя ми отговаря: - 23 се пише слято!" ...

Друга "диполна анизотропия" се е заформила - по-ново проучване, за стойността на константата на фината структура, я потвърждава: https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Otkritie-Vselenata-ima-os-sever-iug-a-prirodnite-zakoni-ne-sa-tolk_149116.html Откритие: Вселената има ос "север-юг", а природните закони не са толкова постоянни Една универсална константа изглежда досадно непостоянна във външните граници на Вселената. И не само това - тя се променя само в едно направление, което е много странно. Цялата съвременна физика се основава на твърдението, че във Вселената няма привилигировани направления: всички физически закони са еднакви, независимо от коя посока ги гледаме. Освен това не се променят с времето. Но сега нови данни карат астрофизиците да се съмняват и в тези две симетрии - на пространството и на времето. Ако откритието бъде потвърдено, то ще се превърне в истинска революция в науката. В документ, публикуван в Science Advances, учени от Университета UNSW в Сидни съобщават, че четири нови измервания на светлината, излъчена от квазар на 13 милиарда светлинни години, откриват малки изменения в константата на фината структура, обозначавана с α. Професорът на UNSW Science Джон Уеб (John Webb) разказва, че константата на фината структура е мярка за електромагнетизма - една от четирите фундаментални сили в природата (другите са гравитация, слаба ядрена сила и силна ядрена сила). "Константата на фината структура е количествената мярка, което физиците използват характеризиране на силата на електромагнитното взаимодействие", обяснява професор Уеб. Тази фундаментална физическа константа определя силата, с която два заряда се привличат един към друг (или се отблъскват един от друг) на дадено разстояние. Тя се основава на такива солидни константи като зарядът на електрона, скоростта на светлината във вакуум, константата на Планк и електрическата константа. Именно електромагнитни сили задържат електроните, носещи се около ядрото на всеки атом във Вселената. Ако константата на фината структура се промени само два - три пъти, електроните щяха или да паднат върху ядрото, или завинаги да се откъснат от него. И в двата случая няма да има атоми, химически вещества и самият живот. Не е изненадващо, че учените се интересуват защо тази константа има точно такава стойност и дали може да има друга. Доскоро се смяташе, че е постоянна във времето и пространството сила. Но през последните две десетилетия професор Уеб забеляза аномалии в константата на фината структура, при която електромагнитната сила, измерена в една конкретна посока на Вселената, изглежда малко по-различна. „Открихме намек, че стойността на константата на фината структура е различна в определени региони на Вселената. Не само като функция на времето, но всъщност и в зависимост от посоката във Вселената, което наистина е доста странно, ако е правилно ... но това открихме“. В търсене на улики Тази фундаментална константа може да бъде измерена чрез анализ на спектрите на далечни небесни тела. Астрономите използват най-големия в света оптичен телескоп VLT (Very Large Telescope). С негова помощ те наблюдават светлината на квазара J1120 + 0641, която е излъчена от него, когато са минали само 800 милиона години от Големия взрив (преди 13,7 милиарда години). Физиците никога не са измервали константата на фината структура в толкова млада вселена. "Това са най-отдалечените директни измервания към днешна дата и първите измервания с помощта на близък инфрачервен спектрограф", пищат авторите на новото изследване.. Специалистите извършват четири измерения и въвеждат изкуствен интелект, за да обработят информацията. Те комбинират резултатите си с получените по-рано данни за десетки и стотици други квазари, получени по други методи, тоест авторите се използват независимите резултати на свои колеги. Общо 323 измервания влизат в крайната проба. Светлината на изследваните квазари е излъчено преди 2,4-12,9 милиарда години. Странна Вселена: може би има нещо като вселенска ос север-юг Оказа се, че новите данни потвърждават това, което Уеб и неговата група са установили по-рано, но с по-малка точност. "Това изглежда подкрепя идеята, че във Вселената може да има насоченост, което наистина е много странно", казва професор Уеби продължава: "Така че Вселената може да не е изотропна в законите на физиката - тоест да е еднаква, статистически във всички посоки. Всъщност във Вселената може да има някаква предпочитана посока, където законите на физиката се променят, но не както в перпендикулярна посока. С други думи, Вселената в някакъв смисъл има диполна структура". "При комбиниране на пробите се появява очевидна промяна на α в небето, която е добре представена от ъглов диполен модел, насочен в направление RA = 17,3 ± 1,0 h и деклинация = −61 ° ± 10 °", обобщават авторите. Ако погледнете в тази посока, силата на взаимодействие между електрическите заряди бавно нараства с разстоянието от Земята (тоест, когато се вглеждате във все по-ранната Вселена). В обратната посока, напротив, тази сила намалява с разстоянието от наблюдателя. Изглежда във Вселената има нещо като глобалната ос север-юг. В други посоки константата не се променя. Промяната в константата на фината структура, измерена от Уеб и колегите, е само десетки от процента. Самата константа е равна (на Земята) на приблизително 7,3 × 10-3, а най-голямото открито отклонение е само 0,72 ± 0,16 × 10-5. В този случай обаче една малка промяна има огромни последици. Ако резултатът бъде потвърден, физиците ще трябва да преразгледат почти всички основни теории. С други думи, в това, което се смяташе за произволно разпространение на галактики, квазари, черни дупки, звезди, газови облаци и планети - с живот, процъфтяващ в поне една малка негова ниша - Вселената изведнъж изглежда, че има север и юг. Професор Уеб все още е отворен за идеята, че по някакъв начин тези измервания, направени на различни етапи, използвайки различни технологии и от различни места на Земята, може да са съвпадение. "Това е нещо, което се приема много сериозно и се разглежда съвсем коректно със скептицизъм, дори и от мен". Интересно е, че наскоро друга научна група получи също толкова странен резултат. Астрономите установиха, че скоростта на разширяване на Вселената също зависи от посоката и учените са определили това по съвсем различен начин. "Не знаех нищо за тази статия, докато не бе публикувана", подчертава Уеб. "И те не проверяват законите на физиката, те проверяват свойствата на рентгеновите галактики и галактически клъстери и космологичните разстояния от Земята. Те също откриха, че Вселената в този смисъл не е изотропна и има предпочитана посока. И тази посоката съвпада с нашата". Животът, Вселената и всичко останало Въпреки че все пак е необходимо по-строга проверка на идеите, че електромагнетизмът може да се колебае в определени области на Вселената, което дава някаква форма на насоченост, професор Уеб заявява, че ако тези констатации продължат да се потвърждават, те могат да помогнат да се обясни защо нашата Вселена е такава, каквато е и защо въобще има живот в нея. "Дълго време се смяташе, че природните закони изглеждат перфектно настроени, за да създадат условията за живот. Силата на електромагнитното взаимодействие е едно от тези условия. Ако е само с няколко процента по-различно от стойността, която измерваме на Земята, химическата еволюция на Вселената би била напълно различна и животът можеше да не се развие никога. Това повдига мъчителен въпрос: дали тази ситуация, при която фундаментални физични величини като константата на фината структура са "точно такива", за да благоприятстват нашето съществуване, се прилагат в цялата вселена? " Ако във Вселената има насоченост, твърди професор Уеб и ако в някои региони на космоса електромагнетизмът е малко по-различен, най-фундаменталните концепции, които са в основата на голяма част от съвременната физика, ще се нуждаят от преразглеждане. "Нашият стандартен модел на космологията се основава на изотропна вселена, такава, която е еднаква, статистически във всички посоки", казва той. „Самият стандартен модел е изграден върху теорията за гравитацията на Айнщайн, която сама по себе си изрично предполага постоянството на законите на природата. Ако такива основни принципи се окажат само добри приближения, вратите са отворени за някои много вълнуващи, нови идеи във физиката. " Екипът на професор Уеб вярва, че това е първата стъпка към далеч по-голямо проучване, изследващо много направления във Вселената, използвайки данни, идващи от нови инструменти на най-големите телескопи в света. Сега се появяват нови технологии за предоставяне на по-висококачествени данни, а новите методи за анализ на изкуствения интелект ще помогнат за автоматизиране на измерванията и извършването им по-бързо и с по-голяма точност Но както казва Карл Сейгън, извънредните твърдения изискват извънредни доказателства. Методите на авторите трябва да бъдат прецизно проверени от независими експерти, изчисленията им трябва да се повторят и измерванията да се направят отново. И само ако се установи, че методиката е била безупречна и наблюденията и изчисленията дават същия резултат, ще може да се мисли за прекрояване на физиката. Справка: Michael R. Wilczynska et al. Four direct measurements of the fine-structure constant 13 billion years ago, Science Advances (2020). DOI: 10.1126/sciadv.aay9672 K. Migkas et al. Probing cosmic isotropy with a new X-ray galaxy cluster sample through the LX–T scaling relation, Astronomy & Astrophysics (2020). DOI: 10.1051/0004-6361/201936602 Източник: New findings suggest laws of nature not as constant as previously thought, University of New South Wales ... ...

Да. Само да не забравяме, че "числото пи" е отношение (дроб). Така "виждаме" реалността - самото съзнание е Отношение на абстрактни образи (съотнася ги в логически структури и като "дели", може да му се получи "0" в знаменател, т. е. , не знае към какво да отнесе нещото-образ. Там са чувствата!), образи - съвсем неточни снимки на реалността (размити отражения). Е, колко да е "крайна" крайната ни представата - ако не възприемем (договор) нещо за реално, например предмет някакъв и го опишем с възприети епитети (също договор), то не означава, че кръгчето няма общоприетия диаметър. Наша е "грешката" в точността, ама природата ни го е заложила, да е така. Пък нали Човек е хитър - си е направил методика да слага граници с матмодели. Средно - му се получава Свят, който се върти. ...

Проблемът е - "същото". Не съществува. Ползват се приближения за еднаквост, с определена степен на точност, при проява на едни и същи физични свойства във времето и пространството, примерно... Щото, ние "виждаме" свойства, тоест, обобщено качество - именуван епитет - което качество е форма, големина, цвят и др. и пресмятаме с привнесени производни характеристики като скорост, ускорение при отчет време-последователност, на темп при наблюдения. Хубав пример имаше в един филм - не помня кой... Как стават "невидими" нещата: Наблюдава се път-шосе, отстрани- перпендикулярно на наблюдател - по него се движи кола в една посока и това се повтаря, като на кино-лента. Повтаря се движението, като всеки път: Забързваме скоростта на колата и повтаряме с все по висока скорост движението - в един момент, при N-то повтаряне и достигане "скорост на светлината", и - няма кола. Нищо "не се вижда" да се движи по пътя?!. А пейзажът си е там, демек, вижда се и зад пътя... Излиза, че виждането на нещо зависи от бързината на случване на нещо (относителна скорост спрямо наблюдател), за да го видим и да го оприличим на "същото" (за колата става въпрос). Виждаш - "пътят" на светлината Не Се Вижда. И това всички, които се интересуват, го знаят! Дори "нещо да е обозримо", то частите му непрестанно се изменят, тъй като върху му "падат" фотони от други процеси. Това, че не ги виждаме и/или не виждаме последиците от тях, не означава, че във всеки един момент обозримото е същото, като в по-раншен интервал време. Така всяко нещо "старее" и наистина "не е безкрайно" Има определение - степен на устойчивост (счита се, че е същото?) в пространството и времето, определяща и "времето на живот" на неживи структури. ...

Усещането е интуитивно, но ... твърде интересно. Сещаш се, че колебателното движение (махало) може да се "определи" математически, като движение по окръжност - и възниква "щура" математика. Геометрия. Връзката между математически модел и геометрия е спасена с числото "е" и имагинерната единица "i". (проф. Чирцов казва, че така всички величини могат да се сведат до математика на вектори. Файнман казва, че "е" е бисерът на математиката). Дали пък това не е "омагьосаният кръг", щото като се "задвижим" по него (когато е реално, има ускорения), бая реално, а не интуитивно, чувстваме "сила". Айнщайн се е "спасил" от тая неприятност със "свободно падане" в хомогенно поле, с огъвания на пространство-време, ползвайки матмодел. Значи ли това, че омагьосаният кръг (философски и на практика) е свободно падане на човек в собственото си мислене (субективна интерпретация за движенията на нещата). (С хипотезата си съм се спасил: достигам да Вселенски кръговрат (?!). Това директно обяснява, що се въртим с "безкрайности" в разсъжденията си. И, че науката е на прав път, макар и с грешна интерпретация - между въртене по окръжност и вълнов процес - при фотони има честота на повтаряне, която е известна (Планк), но като ВРЕМЕ е скрита картинка за Наблюдател в дребната безкрайност, докарваща до "вечност" на движението, без да можем да реализираме Вечен Двигател) ...

https://megavselena.bg/nadezhdi-che-rouvarat-perseveranc-mozhe-da-nameri-znaci-ot-zhivot-na-mars/ Надежди, че роувърът Perseveranc може да намери знаци от живот на Марс Ново изследване сочи, че делта на река, която се е вливала в кратера Йезеро (Jezero) на Марс – ще бъде дестинацията на следващия роувър на НАСА на Червената планета. Разнообразните ивици земя, видими и от космоса, разкриват реки, навремето пресичали повърхността на Марс. Учените се питат обаче – за колко време там е текла вода? Достатъчно време, за да запази доказателства за древния живот на планетата, според ново проучване на университета в Станфорд. Учените предполагат, че кратерът Jezero на Марс – мястото на следващата мисия на НАСА с роувър на Червената планета – може да бъде добро място за търсене на маркери на живота. Нов анализ на сателитни изображения подкрепя тази хипотеза. Моделирайки продължителността на времето, необходимо за формиране на слоевете на утайката в споменатата делта, депозирана от древна река, докато се излива в кратера, изследователите стигат до извода, че ако животът веднъж е съществувал близо до повърхността на Марс, следи от него биха могли да бъдат уловени в слоевете на делтата. „Вероятно е имало вода за значително време на Марс и тази среда е била със сигурност обитаема, дори и да е била в определени периоди суха“, според водещия автор Матьо Лапотре, доцент по геоложки науки в Станфордския университет. „Показахме, че утайките се отлагат бързо и че ако има органични вещества, те биха били погребани бързо, което означава, че вероятно биха били запазени и защитени.“ Кратерът Jezero е избран за следващата мисия на роувър на НАСА, отчасти защото мястото съдържа делта, за която на Земята е известно, че ефективно съхранява органичните молекули, свързани с живота. Но без разбиране на скоростите и продължителността на събитията за изграждане на делта, аналогията остава спекулативна. Новото изследване, предлага насоки за възстановяване на проби, за да се разбере по-добре древния марсиански климат и продължителността на формацията на делтата, която ще изследва роувърът Perseverance на НАСА. Той се очаква да стартира през юли 2020 г. като част от първата мисия за връщане на проби от почвата на Марс. Проучването включва неотдавнашно откритие, което учените направиха за Земята: Еднонишковите синусовидни реки, които нямат растения над бреговете си, се движат настрани около десет пъти по-бързо от тези с растителност. Въз основа на силата на гравитацията на Марс и приемайки, че Червената планета не е имала растения, учените изчисляват, че формирането на делта в кратера Jezero е отнела поне 20 до 40 години, но вероятно това е ставало с прекъсвания и в крайна сметка е продължило около 400 000 години. „Една от големите неизвестности на Марс е продължителността на процесите“, казва Лапотре. „Като намерим начин да изчислим скоростта на процеса, можем да започнем да изясняваме самия процес.“ Тъй като реките с меандри най-често се срещат с растителност на Земята, реки без растения до голяма степен липсват. Смятало се е, че преди появата на растенията са съществували само реки, съставени от множество преплетени канали. Сега, след като изследователите знаят как да ги търсят, те са открили напластяващи реки и на Земята, където също няма растения, като например в McLeod Springs Wash в басейна на Тоябе на Невада. Изследователите също така изчислили, че наводненията и излизанията на водата от коритата на реките, допринасящи за значително натрупване на делта, са били около 20 пъти по-редки на древен Марс, отколкото са на Земята днес. „Хората все повече мислят за факта, че потоците на Марс вероятно не са били непрекъснати и че е имало моменти, когато всичко е било сухо“, казва Лапотре. „Това е нов начин за поставяне на количествени ограничения за определяне на това колко често потоците са съществували на Марс.“ Откритията от кратера Jezero могат да помогнат на разбирането за това как се е развил животът на Земята. Ако животът някога е съществувал на Марс, той вероятно не се е развил отвъд едноклетъчния стадий, казват учените. Това е така, защото кратерът Jezero се е образувал преди повече от 3,5 милиарда години, много преди организмите на Земята да станат многоклетъчни. Ако животът някога е съществувал на повърхността, еволюцията му е била спряна от някакво неизвестно събитие, стерилизирало планетата. Това означава, че марсианският кратер би могъл да служи като своеобразна капсула на времето, запазваща признаци на живота, какъвто някога е съществувал и на Земята. „Да можем да използваме друга планета като лабораторен експеримент за това как животът би могъл да започне някъде другаде или където има по-добър запис за това как животът е започнал изобщо – това всъщност би могло да ни научи много за това как е възникнал живота на Земята“, казва Лапотре , „Това ще бъдат първите образци, които ще получим от почвата на Марс и след това ще върнем на Земята, така че ще е доста вълнуващо.“ ... ...

Ето и един интересен поглед към микросвета (по-долу) - Иначе, няма безкрайно делене на вещевата и полевата форми на енергия. Достига се до зрънце, което е така сдвоено, че повече няма с какво и на какво да се дели (етер): затова, безкрайно малкото в матмодел, клони към нула, но никога не я достига... е някак си вярна интерпретация, помага. https://slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9541&Level=2 Пътешествие в H2O Кокошката изчезна. Преди секунди тя бе стояла доверчиво на подставката на микрофикатора, опитала се бе дори да клъвне пръста на една от лаборантките, а сега я нямаше. „КОКОШКАТА ИЗЧЕЗНА“. Това заглавие гръмна във всички световни вестници. Населението на земното кълбо след няколкодневно очакване на резултата от този опит най-после си отдъхна. Опитът е успешен. Сега остава да се свърже с практиката, да се направят изводите и да се помисли за приложение на откритието. В историята на микрокосмоса се разтваряше нова, светла страница. Младшият научен сътрудник Пенчо Дундев отново беше нещастен. Първо, и неговото име се появи във вестниците, а сами можете да си представите как звучи Пенчо Дундев успоредно с великия Хаваралашим Даринданданавари. И кой би повярвал, че именно Дундев, а не Даринданданавари е дал гениалната идея да се увеличи напрежението в микрофикатора със седемнадесет милиона волта? Второ — лаборантката Мария (защо всички лаборантки се казват или Марии, или нещо още по-скучно?) и днес не отговори на въздишката му. Трето, и то беше най-важното, Пенчо завиждаше на микрофицираната кокошка. Какво ли става с нея в момента? Къде ли се намира тя сега? Жива ли е или се е превърнала в абсолютна единица? Решението не дойде внезапно в главата му, а на отделни порции. Но когато всички порции бяха налице, Пенчо Дундев веднага пристъпи към консумирането им В лабораторията нямаше никого. Овалните плоскости на микрофикатора побляскваха зловещо. Пенчо се покатери трескаво на подставката, огледа се за последен път, каза едно мислено „Сбогом!“ на недостъпната Мария и включи реостата. От напрежение цялото му лице се обля в пот. Дори една капка се плъзна по носа му и увисна там. Именно тази капка за малко щеше да се окаже фатална. По някакви неизвестни още физически закони това минимално количество човешка пот не попадна под действието на мощните енергетични потоци на апарата и не намали своя обем. Пенчо не почувствува своето намаляване, но видя как на носа му се появи едно кълбо с вода, което растеше все по-бързо и по-бързо. В следващия миг той вече плуваше в неприятно солена течност. Отначало абсолютно прозрачна и чиста, тя внезапно започна да помътнява, за миг заприлича на супа с топчета, след това супата изчезна и останаха само топчетата. — Молекули — помисли си с присъщото му хладнокръвие Пенчо Дундев. — Ето — това е натриев хлорид, това — обикновена вода, това пък тук ми прилича на някакъв йодид, а това... нима е възможно? Една единствена молекула деутерий! Нима и в потта има тежка вода? Нямаше повече време за мислене. Молекулите започнаха да стават все по-големи и прозрачни, в тях се чувствуваше някакво бързо движение. Пенчо Дундев успя само да помисли: — Докога ще намалявам, бе дявол... — и вече попадна в света на атомите. Около него с бясна скорост летяха електрони. Отначало му беше трудно да ги избягва, но с присъщия си аналитичен ум той скоро успя да открие орбитите им и започна успешно да се движи между тях. Някъде в далечината беше атомното ядро. Той се опита да приближи към него, но температурата наоколо започна твърде много да се повишава. Затова Пенчо избра един електрон, който впрочем вече бе станал голям колкото нормален тролейбус, и се качи на него. Събитията започнаха да се развиват още по-бързо. Пенчо вече се намираше върху грамадно кълбо, което продължаваше да расте. Атомното ядро изгря, обля го с ярки лъчи и бързо изчезна от другата страна на хоризонта. Между краката му започнаха да се очертават непознати континенти, океани, планински вериги. Той застана на пръсти, за да не причинява големи вреди и загуби. Планините се издигаха все по-бързо към него, океанът изчезна далече зад хоризонта и накрая сред трясък от счупено стъкло той се озова в някаква просторна светла зала сред група хора, които го гледаха учудено. Един от тях, вероятно началникът им, приближи до Пенчо Дундев, постави ръка на гърдите му и попита: — Вие пък откъде се появихте? Пенчо успя да разбере въпроса му благодарение на джобния си универсален транзистор, който случайно беше взел със себе си. Той се опита да отговори, но междувременно пак се мръкна и хората легнаха да спят. Другият ден дойде точно след три минути и тогава Пенчо се опита да развие теорията си за микро- и макросветовете. Още при увода обаче отново се мръкна и хората пак отидоха да спят. На следващия ден (след нови три минути) те решиха, че няма да се разберат с него, и го приеха като природно чудо. Обясниха му, че се намира в планетата Е5 от голямата тройна звезда Н2О. Ето — това, което в момента изгрява, е Н, а двете О-та са по-далеч и се забелязват само при космически пътешествия. Попитаха го защо не яде. За тях беше невероятно, че той цели пет денонощия (четвърт час) не е поставил нищо в устата си. След това пак легнаха да спят... Заживя Пенчо Дундев в новия свят. Хората бяха културни, имаха дори някои технически усъвършенствувания, за които на Земята още само мечтаеха, говореха единен космичен език, който само по произношение се отличаваше от галактичния език, занимаваха се с музика, изкуство и изследване на безмерните разстояния в неговата капка пот. Живееха много интензивно. Едно тяхно денонощие траеше цели три минути, а годините бяха по-къси от земните. Пенчо започна да обхожда новооткритата планета. Той посети рудници, фабрики, картинни галерии. Запозна се дори с една девойка, която много приличаше на неговата Мария. Тя го гледаше влюбено и той вече започна да се двоуми дали да не я направи своя жена, но забеляза, че от минута на минута тя остарява. На следния земен ден красивата девойка почина на 75 години... И падна Пенчо пред смъртното й ложе. И горко зарида той. Че винаги беше такава съдбата му. Едната Мария не го забелязваше. Другата го забеляза и умря. А той... той... А той изведнаж почувствува, че отново започва да расте. Огледа се, видя около себе си някакви джуджета. В следващия миг проби с главата си покрива, а следващия.. в още по-следващия... накрая младшият научен сътрудник се озова яхнал подставката на микрофикатора. Около него стояха колегите му. В ръцете на един от тях пърхаше с криле възстановената кокошка. — Вие пък откъде се появихте? — попита го шефът с думите на жителите на планетата E5. Пенчо Дундев скочи от подставката, заекна два пъти, след това видя в очите на Мария сияние, което можеше и много да значи, и извика: — Аз бях там! — Хайде, бе! — вдигна вежди професорът. — Честна дума! Аз микрофицирах... и търсих кокошката... и бях в H2О... и срещнах хора... и после пак се... Не му повярваха.

Ограничението е скорост на пренос на информация. Най-голямата (позната) скорост е скоростта на светлината. Светлината - се пренася с вълни (гама фотони, рентгенови, УВ, светлинен диапазон, инфра-червени, радио и т.н.) - вълни върху ЕМПоле, което е неподвижно, а движението е изменение в "неподвижността" на ЕМПоле. Вълните се състоят от смесени фотони (суперпозиция), а всеки от фотоните, които успяват да взаимодействат с масовите обекти е Източник на "отразена" от него ( и/или "излъчена" светлина) информация за "какви са движенията на обекта, след поглъщане на фотона". Ако Наблюдател установи тези изменения (да ги измери), може да твърди, принципно, "има движение". Така наблюдател във Вагона, не може да установи движения на какъвто и да е Вътрешен обект във вагона, от фотон, пристигнал от Алфа-Центавър. Външните на вагона изменения, по условие на задачата, не се "виждат" (невъзможно е да се измерват от Наблюдател, щото са практическа "0" - по условие, значи - с достатъчна точност). Ограниченията са за Наблюдател, щото "вижда" движенията със светлина. (Всички механични движения са продукт на електромагнитни взаимодействия на частици - това е причина за движение. Още - Всички часовници се "настройват-синхронизират" със светлина, най-точно.) ...

Напротив - само мисълта може да е с безкрайна скорост! Ползвай я. ...

Е, не разбирате от майтап, значи. Че то си имаше виц, едно време: Агитация за гласуване, Партийно събрание в предприятие. Председателят: "Другарят Хасан има думата." Хасан: "А-а-а-ха, сега "другарят Хасан", а до вчера - работи да те ева в циганина!" ... И сега "скритата" агитация е подобна - да се гласува за който осигурява многото работни места. (но в програмата си!, както казвах - сравняване на програми за развитие) ...

Ама наистина не бива да се задължава никой..., чрез закон... (робство). Труденето е вътрешно (субективно) желание, получено посредством правилно възпитаване. И възпитание за носене на Отговорност за действията си - упоменати в "длъжностна характеристика" при трудов договор. ...

Ето малко популярна информация + терминология + ... малко философия ... ...

Популярно - Почти всичко за знанията за ГВ и Вселената: ... ... и ...за съжаление, още нищо не е ясно

Да и "... и вода има за всички!" Демек, учете се да плувате. Басейните са хлорирани (по всевъзможен начин), а морската вода "изсеква" и освобождава носоглътката, и т. н.. ...