Малоум 2

Разбирам, че се майтапиш. Но - има си особеност: Образованието е Начин на Живот. До 7-8 клас не се осъзнава от децата затова и трябват родители (наставници) за ориентация, евентуално. (Афоризъм от Айнщайн - Образованието е всичко онова което е останало, след като забравиш наученото в училище.) Тоест, от образованието остава възпитанието към вникване и внимание в проблеми, които, в крайна сметка, са общочовешки. Но ... гракнаха учителите, че те не били възпитатели. Да, ама за малките ученици, те са пример на знаещ човек и затова от тях зависи възпитание "в наука, в интересното". Не става въпрос за демонстрация на знание, а за възпитание към знаене... интерес към странното и неочевидното на пръв поглед, но логически обяснимо на този етап на развитие на наука... Да очакват, че те са бъдещите откриватели и усъвършенстващи технологиите, примерно... А, бе - тривиални неща, ама не всякога се осъзнават. И наистина, за представителност, трябват партии, ама им трябват и учени, които да им съставят програмите - Лозунгите, те сами ще си ги измислят. Тогава, остава "Боят настана!" да е между програми, пък това иска грамотни избиратели, поне да могат да четат, ако пожелаят гласуване. Ако са грамотни -ще се досетят, че "Вервайте ми!" не е достатъчно. Така образованието става нещо основно за здраво общество, ако не и най-важното. ...

Ей в тази книга - корицата: "Ш интан Яу «х» С т и в Н адис ТЕОРИЯ СТРУН и скрытые измерения Вселенной Династия Серия основана в 2007 г. Е^ППТЕР* Москва - Санкт-Петербург - Нижний Новгород - Воронеж Ростов-на-Дону - Екатеринбург - Самара • Новосибирск Киев - Харьков - Минск 2013 ..." идеята е подобна. Достига се до многообразията на Калаби-Яу и изводът е, че трябва нова геометрия да се измисля!.. ...

Животът е справедлив към всички! Това е световна несправедливост... (Стар афоризъм, ама наистина реалността не е справедлива към "мислещото". Особено, към "свободната" му воля - обърква и разбърква скоростта на естествените еволюционни процеси. Вече, тук-там, съм коментирал забързването на климатичните промени, че води до "рязкост" (големи пикове в силите, за кратко време - това е силен импулс (сила по време)- за една и съща енергия- и разрушителната мощност на природните сили, расте.) "Равенство" пред обществени закони (друго, природно физическо равенство, няма), ама не всичко е възможно да се постави на "теглилката" на Темида. Вземането на решения след претегляне, при недостатъчна информация е интелект - интелектуална дейност и наистина е за грамотни хора. (Макар че ... не забравяме и принципа на Питър ("Принципът на Питър): "В обществената йерархия, всеки се стреми към нивото на своята некомпетентност!"... Иди, че избирай, демек ) ...

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Naj-neochakvanoto-i-krasivo-fundamentalno-otkritie-vav-fizikata_148250.html Най-неочакваното и красиво фундаментално откритие във физиката "Това е неочаквано, изненадващо - и за мен невероятно вълнуващо. За да бъда честен, на някакво ниво работя за това близо 50 години. Но едва в последните няколко месеца най-накрая се обединиха. И е много по-прекрасно и красиво, отколкото някога съм си представял". Така започва изложението си физикът и компютърен учен Стивън Волфрам (Stephen Wolfram). Той смята, че Вселената е огромна, нарастваща мрежа от взаимоотношения, които съставляват самото пространство и всичко в него. В тази картина Волфрам вижда основата на една окончателна теория, която лежи в основата на всички физични закони. Изучавайки "изчислителната вселена на прости програми" в началото на 80-те, той прави за себе си едно много изненадващо и важно откритие: че дори когато основните правила за една система са изключително прости, поведението на системата като цяло може да бъде по същество произволно богато и сложно. "И това ме накара да се замисля: Може ли Вселената да работи по този начин? Възможно ли е всъщност, че под цялото това богатство и сложност, които виждаме във физиката, има просто прости правила? " Своите идеи отпреди 18 години Волфрам представя тогава в том от 1197 страници, озаглавен„Нов вид наука“ (A New Kind of Science). Но онова време картината му е все още малко размита. Сега той смята, че е намерил по-отчетлива визия как може да се обясни реалността. В основата на подхода на Волфрам е представата за хиперграф. „Графът“ в този контекст е като схематичното представяне на мрежа: линии, свързващи точки. Но реалността не може да бъде уловена от линии, свързващи точки на плосък лист хартия. Волфрам генерира компютърни визуализации, за да изобрази взаимоотношенията в по-сложни „хиперграфи“. (В хиперграфа „линиите“ могат да свързват произволен брой точки, а не само две.) Изследванията на Волфрам показват, че сложните хиперграфи могат да имитират много характеристики на Вселената, включително материя и енергия, а също и да възпроизведат физичните структури и процеси, описани от теорията на относителността и квантовата механика. И макар това да са камара нови идеи, моделите имат различна базова структура, както и методите са различни, тук не става въпрос „да изхвърли старата физика“. Волфрам казва, че "за да работи всичко, ще трябва да надграждаме". "Радвам се да кажа, че мисля, че сме намерили път към фундаменталната теория на физиката. Създадохме парадигма и рамка (и, да, също сме изградили много добри, практични и изчислителни инструменти ). Но сега трябва да завършим работата. Трябва да работим с много сложни изчисления, математика и физика. И да видим дали най-накрая ще можем да дадем отговора на това как фундаментално работи нашата Вселена", представя Волфрам своето "голямо и историческо интелектуално приключение" - своя проект по физика. Как работи Всичко започва с нещо много просто и много безструктурно - съвкупност от абстрактни отношения между абстрактни елементи. Това е споменатият по-рано хиперграф - или, в простите случаи, граф. Да речем, че имаме колекция от отношения като: {{1, 2}, {2, 3}, {3, 4}, {2, 4}} които могат да бъдат представени от граф така: Това са отношения между елементи (като {2,3} ). Редът, в който са заявени отношенията, няма значение (въпреки че редът във всяка връзка има значение). Това, което има значение, е кое е свързано с кое. Няма значение как се наричат елементите. Тук са използвани числа, но важното е, дали елементите са еднакви или различни. Да приложим едно просто правило към тях, отново и отново. Ето пример за възможно правило: {{ x, y }, { x, z }} → {{ x, z }, { x, w }, { y, w }, { z, w }} Как става прилагането на това правило? Вземате две отношения - от всяка точка на колекцията - и виждате дали елементите в тях съответстват на модела {{ x, y }, { x, z }}, където двата x могат да бъдат всичко, но и двата елемента трябва да са еднакви, а y и z може да бъде какъвто и да е елемент. Ако има съвпадение, заменяте тези две отношения с четирите отношения вдясно. На мястото на w се появява нов елемент и единственото изискване е, да е различен от всички други елементи. Можем да представим правилото като преобразуване на графики: Сега нека приложим правилото веднъж към: {{1, 2}, {2, 3}, {3, 4}, {2, 4}} Отношенията {2,3} и {2,4} съвпадат и правилото ги замества с четири нови отношения, така че резултатът е: {{1, 2}, {3, 4}, {2, 4}, {2, 5}, {3, 5}, {4, 5}} Можем да представим този резултат като граф (който се оказва обърнат спрямо графа по-горе): Ето резултата, ако просто продължим да прилагаме правилото отново и отново: Още няколко пъти и ето една по-голяма картина: Какво става тук? Имаме толкова просто правило. Но прилагането на това правило отново и отново произвежда нещо, което изглежда наистина сложно. И обикновената ни интуиция не може да предскаже, че ще се случи. Ако пренебрегнем цялата материя във Вселената, нашата вселена е пространство и то много прилича на картинката по-горе, според Волфрам. Съвкупност от по същество абстрактни точки, абстрактно свързани помежду си. Само че на снимката има 6704 от тези точки, докато в нашата реална вселена може да има повече от 10400 или дори много повече. Всички възможни правила Кое правило представлява нашата вселена? Не е намерено още и сигурно не е описаното по-горе. Тук Волфрам обсъжда какви възможни правила има и какво обикновено правят. Една особеност на правилото, което бе използвано по-горе, е, че то се основава на колекции от „бинарни отношения“, съдържащи двойки елементи (например {2,3}). Но същата схема позволява да се разгледат отношенията и с повече елементи. Например, ето колекция от две тройни отношения: {{1, 2, 3}, {3, 4, 5}} Не може да се използва обикновен граф, но може да се използва хиперграф - конструкция, при която се обобщават ръбовете в графи, които свързват двойки възли с „хипервъзли“, които свързват произволен брой възли: (Хиперграфите са насочени, където има значение редът, в който възлите се появяват в хипервъзела. На илюстрацията „мембраните“ само указват кои възли са свързани към един и същ хипервъзел.) Може да се приложат правила и за хиперграфи: {{ x, y, z }} → {{ w, w, y }, { w, x, z }} Ако стартираме това правило, като се започне от най-простия възможен троен хиперграф, се получава троен самозатварящ се цикъл {{0,0,0}}: А ето какво се случва, ако се избират простички правила на случаен принцип: По някакъв начин това изглежда много биологично. Но всъщност това демонстрира, че има различни общи форми на поведение, някои прости, а други не. Ето още няколко примера: Но може ли от тази изчислителна вселена от прости правила да намерим нашата физическа вселена? Това, което виждаме тук, са резултатите от прилагането на правила няколко хиляди пъти - в нашата реална вселена може да са нужни 10500 или дори повече. Тази пропаст е трудно преодолима. Според Волфрам трябва да се работи от две посоки: Първо, трябва да използваме най-доброто обобщение на работата на нашата вселена, което сме научили във физиката през последните няколко века. И второ, трябва да стигнем дотам, доколкото можем, за да разберем какво всъщност правят нашите правила. И тук има един базов проблем: феноменът на изчислителната неприводимост. Едно от големите постижения на математическите науки е предоставянето на уравнения и формули, които по същество предсказват как ще се държи една система, без да се налага да се проследява всяка нейна стъпка нъ действията й. Но преди много години Волфрам разбира, че в изчислителната вселена от възможни правила това много често е невъзможно. Вместо това, дори и да е известно точното правило, което следва една система, може все пак не може да се разбере какво ще направи системата, освен ако не се проследи всяка нейна стъпка. Някой може да каже, че след като знаем правилото за някаква система, не би трябвало да има проблем с всичките ни компютри и интелект винаги да можем да предвидим какво би направила системата. Но всъщност има нещо, което Волфрам нарича Принцип на изчислителната еквивалентност, според който почти винаги, когато поведението на дадена система не е очевидно просто, изчислително е толкова сложно, както всичко останало. Така че няма да можем да го "изчислим" - и за да разберем това, което прави, ще е нужен нередуцируем обем изчислителната работа. Това за модел на Вселената е потенциално голям проблем. Но Волфрам е открил, че винаги, когато има изчислителна нередуцируемост в системата, има и безкраен брой джобове на изчислителна редуцируемост. И макар да е напълно неясно дали в този случай тези джобове ще съответстват на това, които знаем от физиката. И приятната изненада е, че изглежда много от тях го правят. Какво е пространството? Нека разгледаме едно просто правило от безкрайната колекция на Волфрам: {{ x, y, y }, { z, x, u }} → {{ y, v, y }, { y, z, v }, { u, v, v }} По първите 10 стъпки не е ясно какво ще се получи нататък: Но след 1000 стъпки става ясно: правилото създава обикновена проста решетка: И след известно време се случва това: По същество това ни прави много просто „парче пространство“. Ако продължим по-дълго и по-дълго, това ще направи по-фина и по-фина мрежа, до момента, в който това, което имаме, е почти неразличимо от парче от непрекъсната равнина. Ето друго правило: {{ x, x, y }, { x, z, u }} → {{ u, u, z }, { y, v, z }, { y, v, z }} Като разгледаме първите 10 стъпки на еволюцията, отново не е ясно какво ще се случи: Но след 1000 стъпки се появи определена геометрична структура: По същество това ни прави много просто „парче пространство“. Ако продължим по-дълго и по-дълго, това ще направи по-фина и по-фина мрежа, до момента, в който това, което имаме, е почти неразличимо от парче от непрекъсната равнина. Ето друго правило: {{ x, x, y }, { x, z, u }} → {{ u, u, z }, { y, v, z }, { y, v, z }} Като разгледаме първите 10 стъпки на еволюцията, отново не е ясно какво ще се случи: Но след 1000 стъпки се появи определена геометрична структура: Има данни за решетка, но сега вече не е плоска. Визуализацията в 3D прави по-ясно какво се случва: мрежата ефективно определя 2D повърхност в 3D: Други правила произвеждат други форми. Например, правилото: {{ x, y, z }, { u, y, v }} → {{ w, z, x }, { z, w, u }, { x, y, w }} дава след 1000 стъпки: Резултатът наистина е странен. Тръгва се от правило, което просто уточнява как да се пренапишат части от абстрактен хиперграф без намек за геометрия или нещо за 3D пространство. И въпреки това се стига до хиперграф, който прилича на 3D повърхност. Въпреки че единственото налично нещо тук е връзката между точките, можем да „отгатнем“ къде може да е повърхността и ето резултатът в 3D: Въпреки гладката му форма, изглежда, че няма проста математическа характеристика на тази повърхност. (Неговата трипластова структура означава, че тя не може да бъде обикновена алгебрична повърхност - тя е подобна, но не е като повърхността r = sin(ϕ) в сферични координати.) Ако продължим, тогава като в примера на равнината, мрежата ще става по-фина и фина с нарастването на правилото - точка по точка, връзка след връзка - в нещо, което е прилича на непрекъсната 3D повърхност, която може да се изучава в математическия анализ. Разбира се, в някакъв смисъл това не е „истинска“ повърхност: това е просто хиперграф, който представлява множество абстрактни отношения, но по някакъв начин моделът на тези отношения му придава структура, която е по-близо и по-близо до повърхност. Така мисли Волфрам, че работи пространството във Вселената. Отдолу са множество дискретни, абстрактни отношения между абстрактни точки. Но в мащаба, в който живеем, моделът на отношенията, го прави да изглежда като непрекъснато пространство от вида, с който сме свикнали. Това е малко като това, което се случва, да речем, с водата. Отдолу е множество дискретни молекули, но за нас тя изглежда като непрекъсната течност. Още от древността хората са смятали, че пространството в крайна сметка може да дискретно. Но съвременната физика никога не е имала начин да го провери, освен това така или иначе е много по-удобно пространството да бъде непрекъснато, за да се изследва в математическия анализ. Но сега изглежда, че идеята за пространството да бъде дискретно всъщност е решаваща за създаването на фундаментална теория на физиката. Размерът на пространството Много фундаментален факт за пространството, в което живеем, е, че то е триизмерно. Могат ли правилата да възпроизведат това? Три от последните правила произвеждат нещо, което лесно можем да разпознаем като двуизмерни повърхности - в единия случай плоски, в другите - подредени в определена форма. Разбира се, това са много неприятни примери за двумерно пространство: те на практика са просто прости решетки, макар че това ги прави лесни за разпознаване, това също означава, че те всъщност не са много като нашата Вселена, където в известен смисъл се случва много повече. Да разгледаме случая: Ако продължаваме достатъчно дълго, дали това би направило нещо като пространство и ако да, с колко измерения? Нужен е някакъв стабилен начин да измерим измерението. И все пак да не забравяме, че тези картинки са само визуализации - основната структура представлява множество дискретни отношения, определящи хиперграфа - без информация за координати, геометрия или дори топология. И между другото, за да се подчертае това твърдение, долу е една и съща графика - с абсолютно една и съща структура на свързаност - по четири различни начина: Но да се върнем към въпроса за измерението, припомнете, че площта на окръжност е π r 2; обемът на една сфера е 4/3 πr3. Като цяло „обемът“ на d-мерния аналог на сфера е константа, умножена по rd. Да се върнем към хиперграфа. След това да последваме r хипервъзли по всички възможни начини. И така се появява аналог на „сферична топка“ (“spherical ball”) в хиперграфа. Ето примери за графи, съответстващи на 2D и 3D решетки: И ако сега преброите броя на точките, достигнати преминавайки „разстояние r в графа“ (т.е. като се проследят r връзки в графиката), в тези два случая ще откриете, че те наистина растат като r 2 и r 3. Така че това ни дава начин да измерим ефективното измерение на нашите хиперграфи. Просто започваме в конкретна точка и виждаме колко точки се достигат, ако се направят r стъпки: Сега, за да намерим ефективното измерение, по принцип просто трябва да приспособим резултатите към r d. Това е малко по-сложно, все пак, тъй като трябва да се избегнат малките R и големите R (които отиват до ръба на хиперграфа), освен това трябва да се мисли и за това как нашето „пространство” ще се усъвършенства с развитието на базовата система. Но в крайна сметка можем да генерираме поредица от приближения за ефективното измерение - и в този случай те сочат, че ефективният размер е около 2,7: Ако се направи същото за се стига до измерение 2: Какво означава дробното измерение? Именно фракталите имат дробни измерения и правилата на Волфрам могат лесно да ги съставят: {{ x, y, z }} → {{ x, u, w }, { y, v, u }, { z, w, v }} Ако измерим измерението тук, получаваме 1,58 - обичайното фрактално измерение log2(3) за структура на Серпински е 1.585: Правилото по-горе не създава структура, която е толкова подредена като тази. Всъщност, въпреки че самото правило е напълно детерминирано, структурата, която създава, изглежда доста случайна. Но измерванията подсказват, че когато продължава да се изпълнява правилото, то произвежда нещо, което е 2,7-мерно пространство. Разбира се, 2.7 не е 3 и вероятно това конкретно правило не е търсеното правило за нашата конкретна вселена (макар че не е ясно какво ефективно измерение би имало, ако го изпълним 10 100 стъпки). Но процесът на измерване на измерението показва пример за това как можем да започнем да правим „свързани с физиката“ твърдения за поведението на правилата. Волфрам обаче говори не само за „създаване на пространство“ с неговите модели, той се опитва не само да направи пространство, а се опитва да направи всичко във Вселената. В стандартната съвременна физика има пространство - описано математически като многообразие* - и служещо като един вид фон, среда, а след това е всичко, което е в пространството, цялата материя, частици и планети и т.н. *Многообразието е математическо понятие, обобщаващо за кое да е измерение понятията за линии, повърхности (а и пространства), не съдържащи особени точки (без точки на самопресечане, крайни точки и др.). За пример за едномерно многообразие може да служи правата, окръжността, елипсата и въобще всяка линия, чиито точки, заедно с околноста си от съседни точки са взаимно еднозначни и непрекъснати или, както казват в топологията, Но в нашите модели в известен смисъл няма нищо друго освен пространството - и в известен смисъл всичко във Вселената трябва да бъде „направено от пространство“. Или казано по друг начин, точно същият хиперграф ни дава структурата на пространството и всичко, което съществува в пространството. Това означава, че например частица като електрон или фотон трябва да отговаря на някаква локална характеристика на хиперграфа, малко като в този пример: Според Волфрам 10 200 пъти повече „активност“ в хиперграфа, който представлява нашата Вселена, отива по-скоро за „поддържане на структурата на пространството“, отколкото за поддържане на цялата материя, която съществува във Вселената. Кривината на пространството и уравненията на Айнщайн Ето няколко структури, създадени от прости правила: Всички те изглеждат като повърхности, но очевидно всички са различни. И един от начините за характеризирането им е чрез тяхната локална кривина. Оказва се, че в моделите на Волфрам кривината е понятие, тясно свързано с измерението - и този факт всъщност ще бъде много важен за разбирането, например как възниква гравитацията. И така как може да се измери кривината на хиперграф. Обикновено площта на окръжност е π r 2. Нека си представим, че сме нарисували кръг на повърхността на сфера и сега измерваме площта върху сферата, която е вътре в кръга: Тази област вече не е π r 2. Вместо това е , където a е радиусът на сферата. С други думи, с увеличаването на радиуса на окръжността ефектът на сферата става все по-важен. (Представете си кръг на повърхността на Земята, начертан около Северния полюс, увеличавайки се радиусът на окръжността щом стигне до екватора, ще бъде най-голям и никога няма да стане по-голям.) Ако обобщим до d измерения, се оказва, че формулата за скоростта на растеж на обема е , където R е математически обект, известен като скаларната кривина на Ричи. Всичко това означава, че ако разгледаме темповете на растеж на сферичните топки в хиперграфиte, можем да очакваме два приноса: водещ от порядъка r d, който съответства на ефективното измерение, и „корекция“ на порядъка r2, представляващ кривината. Ето пример. Вместо да даваме плоска оценка на измерението (тук равна на 2), имаме нещо, което намалява, отразявайки положителната („сфероподобна“) кривина на повърхността: Какво е значението на кривината? Едно е, че има значение за геодезичната ли́ния. Геодезичната линия е най-късото разстояние между две точки. В обикновеното плоско пространство геодезичната линия е просто линия. Но когато пространството има кривина, геодезичната линия е извита: В случая на положителна кривина сноповете геодезични ли́нии се разделят и събират, за отрицателната кривина те се сближават. Но добре, въпреки че първоначално геодезичните линии са били дефинирани за непрекъснато пространство (всъщност, както подсказва името, те са дефинирани за пътеки по повърхността на Земята), те могат да се определят и за графи (и хиперграфи). И отново геодезичните линии са най-краткият път между две точки в граф (или хиперграф). Ето геодезичните линии на „повърхността с положителна кривина“, създадена по едно от правилата: И ето ги за по-сложна структура: Защо са важни геодезичните линии? Една от причините е, че в Общата теория на относителността на Айнщайн това са траекториите, които светлината (или "свободно падащ" обект) следва в пространството. И в тази теория гравитацията се свързва със кривината в пространството. Така че, когато един обект се отклони, заобикаляйки Слънцето, това се случва, защото пространството около Слънцето е изкривено, така че геодезичната линия, която обектът следва, също е извита. Описанието на Общата теория на относителността на кривината в пространството се основава на скаларната кривина R на Ричи, както и малко по-сложния тензор на Ричи. Така че, за да се разбере дали моделите възпроизвеждат уравненията на Айнщайн за гравитацията, в общи линии трябва да се разбере дали кривите на Ричи, които възникват от хиперграфите, трябва да са същите, каквито предполага теорията. В тази задача според Волфрам има "малко" математическата сложност - трябва да се вземе предвид кривината на пространството + времето, а не само пространството. И да! Колкото и да е удивително, задачата е изпълнена! С уточнението "в различни граници и при различни предположения" моделите на Волфрам наистина възпроизвеждат уравненията на Айнщайн. "В началото просто възпроизвеждахме уравненията на Айнщайн за вакуум, подходящи, когато няма материя (или е пренебрежима), но когато обсъждаме материята, ще видим, че всъщност получаваме пълните уравнения на Айнщайн", разказва Волфрам. Да се възпроизведат уравненията на Айнщайн е голямо постижение. Струва си да се каже малко за това как работи диференцирането. Това всъщност е донякъде аналогично на извеждането на уравненията на поток флуиди от границата на базовата динамика на много дискретни молекули. Но в случая екипът изчислява именно структурата на пространството, а не скоростта на флуид. Той обаче включва някои от същите видове математически приближения и предположения. Човек трябва да приеме например, че има достатъчно ефективна случайност, генерирана в системата, за да работят статистическите средни стойности. Има и цял набор от фини математически граници, които трябва да се вземат предвид. Разстоянията трябва да са големи в сравнение с отделните хиперграфски връзки, но малки в сравнение с целия размер на хиперграфа и т.н. Математическият анализ на "безкрайно малките", съчетаващ диференциалното и интегралното смятане, е изграден да работи в обикновени непрекъснати пространства (многообразия, които локално приближават евклидовото пространство). Но това, което имаме тук, е нещо различно - на границата си безкрайно голям хиперграф е като непрекъснато пространство, но обикновеното изчисление не работи за него (не на последно място, защото няма непременно целочислено измерение). Затова е нужно нещо, което е като обобщение на математическия анализ, което е например способно да се справи с кривината в пространства с дробни измерения. (Най-близка до това е теорията на геометричните групи.) Трябва да се отбележи, че има много тънкости в прецизния компромис между промяната на измерението на пространството и кривината в него. И макар да се мислим, че нашата Вселена е триизмерна, според моделите на Волфрам е напълно възможно да има поне локални отклонения - и най-вероятно в действителност е имало големи отклонения в ранната Вселена. Времето В нашите модели пространството се определя от мащабната структура на хиперграф, представляващ колекция от абстрактни отношения. Но какво тогава е времето? "През миналия век във фундаменталната физика е всеобщо прието, че времето е в някакъв смисъл „подобно на пространството“ - и че трябва например да не се разделят на пространство и време, а да се говори за „пространствено-времеви континуум“. И със сигурност теорията на относителността сочи в тази посока. Но ако в миналия век е имало един „грешен обрат“ в историята на физиката, мисля, че това е предположението, че пространството и времето са едно и също нещо. А при нашите модели те не са - въпреки че, както ще видим, относителността се получава отлично", казва Волфрам. Тогава какво е времето? Всъщност това е много подобно на това, което знаем от опит: неумолимият ход на нещата, които се случват и водят до други неща. Но в моделите на Волфрам времето е нещо много по-прецизно: това е прогресивното прилагане на правила, които непрекъснато променят абстрактната структура, която определя съдържанието на Вселената. Версията на времето в нашите модели е в известен смисъл изчислителна, компютърна. С течение на времето ние на практика виждаме резултатите от все повече и повече стъпки в изчислението. И действително феноменът на изчислителната неприводимост предполага, че има нещо определено и неприводимо „постигнато“ от този процес. (например тази неприводимост е това, което е отговорно за „криптирането“ на първоначалните условия, което е свързано със закона за увеличаване на ентропията и термодинамичната стрелка на времето.) Излишно е да казваме, че нашата съвременна изчислителна парадигма не е съществувала преди век, когато е въведено понятието „пространство-време“ и ако я имаше, историята на физиката може би щеше да е много различна. В моделите на Волфрам времето е просто прогресивното прилагане на правилата. Но има една тънкост в това как точно работи това, което в началото може да изглежда като малък детайл, но всъщност се оказва огромно и ключът както към относителността, така и към квантовата механика. В началото на тази статия Волфрам говори за правилото {{ x, y }, { x, z }} → {{ x, z }, { x, w }, { y, w }, { z, w }} и показа "първите няколко стъпки" при прилагането му Но как точно се прилага правилото? Какво е "вътре" в тези стъпки? Правилото определя как да се вземат две връзки в хиперграфа (който в случая всъщност е само граф) и да се трансформират в четири нови връзки, създавайки нов елемент в процеса. Така че всяка „стъпка“, която бе показана преди, всъщност се състои от няколко отделни „актуализиращи събития“ (тук са подчертани ново добавените връзки и тези, които предстои да бъдат премахнати). Но сега тук е решаващият момент: това не е единствената последователност на актуализиране на събитията, съответстващи на правилото. Правилото просто казва да се намерят две съседни връзки и ако има няколко възможни избора, не казва нищо кои връзки трябва да се изберат. И една ключова идея в модела на Волфрам представлява в известен смисъл просто да покаже тези избори. Това може да се представи с граф, който показва всички възможни пътища: За първата актуализация има две възможности. Тогава за всеки от резултатите от тях има четири допълнителни възможности. Но при следващата актуализация се случва нещо важно: два от клоновете се сливат. С други думи, въпреки различната последователност на актуализациите, резултатът е едит и същ. Нещата бързо се усложняват. Ето графът след още една актуализация, която вече не показва развитието му надолу в страницата: И така, как се свързва с времето? Няма само един път на времето, има много пътеки и много „истории“. Но моделът - и правилото, което се използва - определя всички тях. И видяхме намек за нещо друго: че дори и да мислим, че следваме „независим“ път на историята, той всъщност може да се слее с друг път. Графът на причинно-следствените връзки Да кажем, че имаме правилото: {A → BBB, BB → A} Правилото е: където и да срещнем А, можем да го заменим с BBB и навсякъде, където срещнем BB, можем да ги замени с A. Актуализациите на AB и BA дават BBBB. След това BBBB става ABB, BBA и BAB. С всяко прилагане на правилото, графът се усложнява: И ако проследим схемата по-горе, ще видим, че всяка двойка разклонения винаги се слива, а в този случай само след още една стъпка. Този вид баланс между разклоняване и сливане е явление, което Волфрам нарича „причинно-следствена инвариантност“. И макар че тук може да изглежда като просто някаква подробност, такива конвергенции позволяват да се запази причино-следствената верига на събитията във времето. Дори когато пътищата на историята, които се следват, са различни, тези причинно-следствени връзки могат да се окажат еднакви - и в действителност за наблюдател, вграден в системата, ще има само една линия на времето. Ето какво се получава, ако се покажат всички причинно-следствени зависимости между събитията. Оранжевите линии показват кое събитие трябва да се случи преди друго събитие или какви са всички причинно-следствени връзки с всички възможни пътища в мултивариантната система, както и цялата мрежа от причинно-следствени връзки вътре и между тези пътеки. Причинно-следствената инвариантност предполага, че всъщност графът на причинно-следствените връзки е един и същ, независимо кой път на историята се следва. И ако се проследи схемата по-горе (и се извървят още няколко стъпки), ще се открие, че за всеки път на историята казуалният граф, представляващ причинно-следствените връзки между събитията, винаги ще бъде от този вид: Благодарение на причинно-следствената инвариантност, хиперграфите на Волфрам възпроизвеждат много от следствията на различни физически теории, като Специалната теория на относителността на Айнщайн. Тъй като има причинно-следствена инвариантност, ние знаем нещо много важно: това са всъщност много копия на един и същ причинно-следствен граф - проста решетка: Кръстосаните връзки между тези копия не са тривиални, а са свързани с дълбоки връзки между теорията на относителността и квантовата механика. Всеки различен начин на прилагане на правилото за сортиране трябва да дава един и същ причинно-следствен граф. Ето един пример за това как можем да приложим правилото, започвайки с определен начален низ: Но сега нека покажем графът на причинно-следствените връзки. И виждаме, че това е просто решетка: Ето три други възможни последователности на актуализациите: Сега виждаме причинно-следствената инвариантност в действие: въпреки че в различни моменти се случват различни актуализации, графът на причинно-следствените връзки между събитията винаги е един и същи. Извличане на Специалната теория на относителността Типичен първи инстинкт в мисленето на занимаващите се с наука е да си представят как правят експеримент върху система, но като „наблюдатели“ извън системата. Но ако трябва да се моделират цялата вселена и всичко в нея, това в крайна сметка не е разумен начин, защото „наблюдателят“ неминуемо е част от Вселената и затова трябва да се моделира както всичко останало. В моделите на Волфрам това означава, че „умът на наблюдателя“, подобно на всичко останало във Вселената, трябва да се актуализира чрез поредица от актуализиращи събития. Няма абсолютен начин наблюдателят да „знае какво се случва във Вселената“, всичко, което преживява той, е поредица от актуализиращи събития, които могат да бъдат засегнати от актуализирането на събитията, случващи се другаде във Вселената. Или казано по различен начин, всичко, което наблюдателят може да наблюдава, е мрежата от причинно-следствени връзки между събитията - или причинно-следствения граф. Сега нека помислим как наблюдателите могат да „преживеят“ този причинно-следствен граф. Отдолу наблюдателят се актуализира чрез някаква последователност от актуализиране на събитията. Но въпреки че това „наистина се случва“, за да го осмислим, можем да си представим как нашите наблюдатели създават вътрешни „ментални“ модели за това, което виждат. И доста естествено нещо за наблюдателите като нас е просто да кажат „един комплект неща се случва в цялата Вселена, след това друг и т.н.“. И можем да го преведем като казваме, че си представяме поредица от „моменти“ във времето, където нещата се случват „едновременно“ в цялата вселена - поне с някаква конвенция за едновременност. Ето един възможен начин за това: Човек може да опише това като „слоеве“ на казуалния граф. Разделяме причинно-следствения граф на слоеве или резени. И всеки слой наблюдателите могат да считат за „пореден момент във времето“. Важно е да се отбележи, че има някои ограничения във фолиацията (разделянето на слоеве), която можем да изберем. Причинно-следственият граф определя какво събитие трябва да се случи, за да се случи определено следващо. И ако наблюдателите ще имат шанса да осмислят света, по-добре е представата им за напредъка на времето да се приведе в съответствие с това, което казва причинно-следственият граф. Така например, това разделяне на слоеве не би работило - защото показва, че времето, отреждано на събитията, ще се разминава с реда, в който причинно-следственият граф определя, че трябва да се случат: Ако свържем това с физиката, фолиацията е от значение за наблюдатели, които по някакъв начин са „неподвижни по отношение на Вселената“ („космологична рамка на покой“). Човек може да си представи, че с течение на времето събитията, които преживява определен наблюдател, са тези в колоната, която върви вертикално надолу по страницата: Но сега нека да си представим за наблюдател, който равномерно се движи в пространството. Той ще преживее различна последователност от събития, да речем: А това означава, че фолиацията, която той естествено ще конструира, ще бъде различна. Отвън може да се нарисува казуалния граф така: Но за наблюдателя всеки слой представлява просто пореден момент от време. И нямат начин да разбере как е нарисуван казуалния граф. Така че той ще конструира своя собствена версия, където срезовете са хоризонтални: За да се извърши това пренареждане, запазвайки основната структура (и ъглите) на причинно-следствения граф, всеки момент от време избира по-малко събития в казуалния граф с коефициент, където β е ъгълът, който представя скоростта на наблюдателя. Но това, което Волфрам нарича фолиации, които представляват движението, са стандартните а „отправни инерционни системи“ от Специалната теория на относителността. Важен момент е, че заради причинно-следствената инвариантност няма значение, че се намираме в друга отправна инерционна система - причинно-следственият граф за системата (и начина, по който в крайна сметка се подрежда низът) е абсолютно един и същи. В Специалната теория на относителността, основната идея е, че "законите на физиката" работят еднакво във всички отправни инерционни системи. Но защо това трябва да е вярно? И Волфрам дава отговор: това е следствие от причинно-следствената инвариантност в базовите правила. С други думи, от свойството на причинната инвариантност можем да извлечем теорията на относителността. Обикновено във физиката се въвежда относителност, за да се създаде математическата структура на пространство-времето. Волфрам не прави нищо подобно и всъщност пространството и времето дори не са едно и също. Но поради причинно-следствената инвариантност - в неговите модели относителността се проявява с всички взаимоотношения между пространство и време, които това изисква теорията на относителността. Така например в неговата система можем да се види релативистко забавяне на времето. Всъщност, поради фолиацията, която бе избрана, времето работи по-бавно. Или, казано по друг начин, наблюдателят изпитва по-бавно актуализиране на системата във времето. Скоростта на светлината c в тази система се определя от максималната скорост, с която може да се разпространява информацията, която се определя от правилото, а в случая на това правило е един знак на стъпка. И по отношение на това можем след това да кажем, че в случая фолиацията съответства на скорост 0,3 c. Но сега можем да разгледаме величината на забавянето на времето и е точно толкова, . колкото трябва да бъде според теорията на относителността. Между другото, ако си представим, че се опитваме да накараме нашия наблюдател да се движи „по-бързо от светлината“, ще видим, че това не става. Тъй като в тази картина няма начин да се наклонят слоевете на повече от 45 ° и все още да се поддържат причинно-следствените връзки, произтичащи от казуалния граф. Енергия, маса, гравитация, тъмна материя и всичко останало Волфрам идентифицира два вида направления в своя модел: пространственоподобни (хоризонтални) и времеподобни (вертикални). "Всъщност в нашия модел има нещо, на което можем да посочим и да кажем „това е енергия!“, Независимо от това, каква е енергията. Техническото твърдение е: енергията съответства на потока от причинно-следствените възли през пространственоподобните хиперповърхности. И между другото импулсът съответства на потока от причинно-следствените възли през времеподобните хиперповърхности", обяснява Волфрам. Пространствоподобната хиперповърхност всъщност е стандартна концепция в Общата теория на относителността, която има пряка аналогия в моделите на Волфрам и по същество се образува от слоя във фолиацията. Гравитацията - описана от Общата теория на относителността на Айнщайн, възниква във връзката между характеристиките в хиперграфа, които могат да бъдат интерпретирани като частици от материята. Частиците ще бъдат малки групи от свързани точки, които продължават да се актуализират с актуализацията на хиперграфа. В още по-сложно разширение на тези идеи Волфрам изследва как свойствата на хиперграфите дори съответстват на странните характеристики на квантовата механика. „В нашите модели квантовата механика е не просто възможна, тя е абсолютно неизбежна”, твърди Волфрам. Пространството, изградено в такива хиперграфи, може да има много фина структура, като сензор за цифрова камера с невероятно количество мегапиксели. Волфрам изчислява, че хиперграф, отговарящ на днешната Вселена, може да има 10 500 стъпки във времето (неразбираемо повече от възрастта на Вселената за секунди, приблизително 1015). Така че пространството може да бъде достатъчно зърнесто, за да съдържа структури от частици материя много, много по-малки от известните частици на физиката. Всъщност, Волфрам предполага, свръх малки неизвестни частици, които той нарича олигони, може да са били създадени в изобилие малко след началото на Вселената. Такива олигони, взаимодействащи само с гравитацията, биха могли да се носят във и около галактиките напълно незабелязано - с изключение на гравитационното им въздействие. Следователно олигоните могат да обяснят защо астрономите заключават за съществуването на огромно количество невидима "тъмна материя" в космоса. (И това също би могло да обясни защо досега опитите за идентифициране на природата на тъмната материя бяха неуспешни.) По същия начин мистериозната „тъмна енергия“, която кара Вселената да се разширява с ускоряваща се скорост, може да бъде просто естествена особеност на хиперграфите на Волфрам. Може би тъмната енергия по същество може да бъде просто това, от което е направено самото пространство. Отвъд това Волфрам смята, че неговите хиперграфи могат да разрешат текущите спорове за това коя от много спекулативни теории са най-добрите залози за обяснение на фундаменталната физика. Това са теорията на суперструните, квантовата гравитация, причинно-следствените множества и други идеи са предлагани и обсъждани от десетилетия. Волфрам смята, че хиперграфите могат да съдържат всички тях. „Почти изглежда, че всички са били прави през цялото време“, пише той, „и просто е необходимо да се добави нова субстанция, за да видите как всичко се вписва заедно.“ Волфрам кани общността на физиците да участва в обсъждането на неговата визия. „В крайна сметка нашата цел трябва да бъде да изградим мост, който да свързва нашите модели със съществуващите знания за физиката“, пише той. „Аз съм изключително оптимист, че най-накрая сме на правилния път“ към намирането на „правилното“ правило за нашата вселена. Това „правилно правило“ би генерирало хиперграф с точните свойства на нашата вселена: три (привидно) измерения на пространството, правилната скорост на разширение на Вселената, правилния набор елементарни частици с правилните заряди и маси и други характеристики. Но може би Волфрам е осъзнал, че търсенето на едно единствено правило пропуска нещо по-голямо. Може би Вселената използва всички възможни правила. Тогава всички възможни вселени са само части от една наистина голяма вселена, в която „абсолютно всичко… може да се случи - включително всички събития за всички възможни правила.“ Различаваме определен набор от физически закони, базирани на „езика“, който използваме за описание и разбиране на света. Елементите на този език са настроени на „видовете неща, които сетивата ни откриват, измервателните ни уреди и нашата съществуваща физика описва“. Правилното правило е това, което съответства на частта от хиперграфа, която изследваме от нашата собствена конкретна референтна рамка. Животът другаде може да види нещата по различен начин. „Всъщност има почти безкрайно многообразие от различни начини да опишем и преживеем нашата вселена“, предполага Волфрам. С други думи, обясняването на физиката, която се прилага за нашето съществуване, може да изисква вникване в механизмите на една много по-сложна реалност, извън сферата на това, което можем да преживеем. Както Волфрам казва: „В много отношения неминуемо се пързаляме на ръба на онова, което хората могат да разберат.“ И все пак основните физици отдавна подозират, че пространството и времето не могат да бъдат основни понятия. По-скоро изглежда, че пространството и времето са условности, които трябва да са възникнали от нещо по-дълбоко. Това може да е смело предположение, но просто може би Волфрам е възприел път, който води до дълбините, откъдето възниква реалността. Само времето - или още много стъпки за актуализиране на хиперграфа - ще покаже. Справка: A Class of Models with the Potential to Represent Fundamental Physics, technical introduction, Stephen Wolfram Some Relativistic and Gravitational Properties of the Wolfram Model (pdf), Jonathan Gorard Some Quantum Mechanical Properties of the Wolfram Model (pdf), Jonathan Gorard Източник: Finally We May Have a Path to the Fundamental Theory of Physics… and It’s Beautiful, популярно обяснение на Стивън Волфрам Stephen Wolfram’s hypergraph project aims for a fundamental theory of physics, sciencenews ... ... (ако търсите откритие - такова няма?!? (дефинира се с "формула на откритието"))

По принцип, лишаването от приказки в кръчма - не е приемливо, в бъдеще: https://slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9534&Level=2 И това не е живот Генчо Мърляча от Долна Малина го знаеха из целия окръг. Той можеше да изпие една каса бира и да изяде четвърт вол и пак да остане гладен и жаден. Нормалният му дневен капацитет беше кило и половина мастика, а когато беше в добро настроение или пък искаше да се кара културно с жена си, повишаваше дозата на две кила. Как стана така, че той се напи до смърт, никой не можа да разбере. Жалко, но факт. Генчо Мърляча падна под масата в новия ресторант на селото и докато повикат лекаря от съседната маса, той вече се беше вкочанил. Направиха му погребение, както се полага, поръсиха гроба не с вино, а със светена ракия, за да не обидят мъртвеца, булката му плака три месеца, а след това се ожени за счетоводителя на стопанството... Минаха две хиляди години. В деня, когато започваше изкопаването на шахтата за директната инфрагравитационна линия Долна Малина— Сидней, се случи странно събитие. Локализаторите дадоха тревожен сигнал, роботите копачи спряха и хората се спуснаха в двуметровата дупка пред тях. След като очите им свикнаха с полумрака, те видяха остатъци от дървен ковчег, за каквито бяха чували от прадедите си, сред тях едно напълно запазено тяло, обкръжено от хиляди червеи, които клатеха глави с възхищение. Това беше трупът на Генчо Мърляча. Отнесоха го в участъковия медицински университет, където се установи, че трупът е така напоен с алкохол, че се е консервирал напълно и е плашил цели двадесет века местните червеи. След няколко дребни манипулации Генчо се съживи и първите му думи бяха: — Коле, сипни още по едно на вересия, пък аз утре... Професорът по свръхархеология успя да дешифрира думите му. Веднага бе заредена една кибернетична машина преводач и чрез нея започнаха да разговарят със съ-живения. Обясниха му, че е прескочил един интервал от две хиляди години, че сега е попаднал в един нов свят, където няма мъки и печал, където всички живеят щастливо, където... — Добре де — прекъсна ги Генчо. — Сега няма ли да почерпите по една ракия? Учените решиха, че организмът на възкръсналия постепенно трябва да се отучва от отровите на тъмното минало, и затова по хипнотичен път го напиха. — Не, бе... — запелтечи по пиянски Генчо — аш ако не ши ггаавррътна юшчето... — и заспа. Когато се събуди, той беше махмурлия и гладен. — Ех, да имаше сега една пържолка, а! Хората от трихилядната година бяха решили на всичко да му угаждат. Те веднага му предложиха хранителна музика: „Пържола в си бемол мажор“. Генчо наистина се понахрани, но все пак си въздъхна тежко: — Бе, благодарим и сполай ви, ама такива, каквито ми ги печеше моята булка... Веднага научните сътрудници провериха в речниците термина „булка“, кимнаха си многозначително и повикаха свободния в момента амуроробот СК 147. Ужасен от чудовището, което се появи пред него, Генчо Мърляча хукна да бяга. Но... стаята нямаше врати. По това време хората вече се бяха научили да минават през стените. Отчаян, той поиска да се просне върху леглото, но... и легла нямаше. По това време сгъстяваха на определени места атмосферата и лягаха върху нея. — Ееееей, хораааа! — провикна се по овчарски Генчо, но... нямаше хора. По това време те се казваха вече съвсем другояче. И все пак влязоха двама души, които може би бяха негови внуци на ента степен, и се осведомиха защо харчи така звукова енергия, когато тя може да се използува за толкова други неща. — Бе, да ви умра на енергията! Дайте ми да излезна малко на чист въздух! Оказа се, че това е излишно. Единият от младежите погледна едно копче на стената и на Генчо му замириса на люляк, здравец и озон, комбиниран с оборски тор. — Не, бе сине. Друго искам! Навън да изляза, да погледам горички, полянки, рекички, туй-онуй... В същата секунда една от стените, която беше и стерео-екран, се превърна в прекрасен пейзаж, който се движеше, звучеше, даже и понамирисваше. — Ох, да ви умра на техниката! Слънцето искам да видя, бе! Но тук младежите се извиниха на Генчо и му казаха, че ще трябва да почака известно време, защото слънцето в момента е в командировка към центъра на галактиката, където затопля една простинала планета. Но след стотина години... — А, върнете си ме тогава обратно в мойта си ми Долна Малинааа —• заизвива Генчо, както го правеше някога баба му — майстор оплаквач I степен. — И това не може, скъпи. Връщане назад във времето още не сме постигнали. Виж, ако искаш да те пратим още по-напред чрез дематериализация и с последваща след това материализация, това е по-лесно. Генчо се хвана за главата, изпусна още един сноп звукова енергия и реши, че това не е живот. Не, не е! Единственото, което му оставаше, беше да се самоубие. Уви, хората от това време вече бяха забравили как се самоубиват и нямаха никакви подходящи средства. Горкият Генчо и досега си живее и страда в 3965 година. ... ...

Ето интересно и ... малко пресилено: https://www.vesti.bg/temi-v-razvitie/tema-koronavirus/koronavirusyt-i-medta-kak-bylgariia-mozhe-da-specheli-nakraia-6108482 "Коронавирусът и медта: Как България може да спечели накрая? Ситуацията с коронавируса има и един друг аспект, за който почти никой не си дава сметка Н астоящата пандемия от коронавирус ще се отрази на много аспекти от живота ни. Преди всичко, целият свят вече загуби много. Както всеки път в историята обаче, накрая животът ще продължи и някои ще се окажат в по-добра позиция. България може да се окаже сред печелившите! Не, тук няма да коментирам забележителното отсъствие на коронавируса в страната ни – като брой заразени, тежко болни и починали сме сред най-слабо засегнатите страни. За съжаление това може и да се промени всеки момент, така че нека не бързаме, пише Боян Рашев. Обаче ситуацията има и един друг аспект, за който почти никой не си дава сметка: Медта! 1. Медта е един от най-използваните индустриални метали в света. Като абсолютно количество отстъпва само на желязото и алуминия. Човечеството добива, обработва и използва мед от самата зора на цивилизация. 2. Коронавирусът се пренася по въздушно-капков път и издържа доста дълго върху всякакви повърхности (до 7 дни), което го прави изключително заразен. Здрави хора просто докосват нещо, което преди това е пипано от заразен и край – заразата е пренесена. Затова е и цялата непрекъсната дезинфекция в магазините например. 3. Антисептичните качества на медта са известни от дълбока древност – всякакви микроби, бактерии и вируси умират изключително бързо върху медна повърхност. Неслучайно, хората в цялата история масово използват бакърени съдове – водата в тях бива пречистена и дълго време остава годна за пиене. 4. Според проучване на Американската агенция за контрол на болестите (CDC) от 2015 г. коронавирусите остава активни много дълго (с дни) върху повечето повърхности, но не и върху мед и медни сплави като месинг (Cu/Zn). Медта унищожава генома на вируса за броени минути. 5. Прочувания в болници показват спад с 58% на вътре-болничните инфекции при замяна на някои най-често докосвани стоманени и пластмасови повърхности с медни. Неслучайно, някога месинговите дръжки на врати и шкафове са били стандарт. Обаче те са доста по-скъпи, а и имат свойството да губят блясъка си и позеленяват (оксидация на медта), тоест изглеждат „мръсни“. Учените отдавна настояват за мерки в това отношение. Според тях покриването само на 10% от повърхностите в болници с медни сплави би спасило много животи и би спестило на здравната система огромни разходи. Готов съм да се обзаложа, че епидемията от коронавирус ще промени всичко това. Анализите тепърва предстоят, но е много вероятно да бъдат създадени стандарти за най-често пипаните повърхности по публични места, от врати в болници до магазини и банкомати, които да изискват покритие с медни сплави. Това значи само едно нещо: Потреблението на мед ще излети в небесата! И тук стигаме до потенциалните ефекти върху икономиката на втория най-голям износител на нерафинирана мед в света: България! Няма друг значим глобален пазар, на който да сме толкова силни. Медта ни носи много милиарди евро приходи – около 10% от общия ни експорт. Никой не може без нея, а глобалният стремеж към електрификация, нови технологии и инфраструктура поддържат бързо растящо търсене. Неслучайно, дори в днешната епидемия, довела до най-голяма икономическа криза в модерната история, цената на медта отказва да падне – след кратък шок през март, бързо се върна и се задържа над 5,000 $/т. Ако утре към горната прогноза се добави и допълнително търсене за покритие с медни сплави на почти всичко, което най-често докосваме, търсенето и цената на метала буквално ще експлодират! България заема толкова важно място на този пазар благодарение на минно-металургичния клъстер в Средногорието. Той се развива и дава много на местната и национална икономика. Ако днес в България има регион, където все още доходите са на ниво и няма изгледи за масова безработица, то това е Средногорието. Както металургичният комбинат на Аурубис България, така и мините на Асарел-Медет, Елаците мед и ДПМ Челопеч си работят на пълни обороти – доходите и работните места са защитени като това важи и за преките им доставчици. Освен това в страната напоследък бързо се създават и производства с по-висока добавена стойност, вкл. вече се правят автомобилни компоненти от мед в предприятия като „София Mед“ – за последните 3 години само те са удвоили приходите си. Средногорието е индустриалното сърце на България. То е най-стабилната ни защита при криза. Може да бъде, и вече е, основа за много други инвестиции. Утре може да се окаже и най-добрата ни възможност за относително бързо възстановяване и дори забогатяване. Нужно е само да не се пречи на компаниите да инвестират, да се разрастват, да проучват и разработват нови находища, а в България има много такива. Освен това не бива и да им се налагат допълнителни тежести върху важни аспекти на дейността като енергийното потребление, защото този бизнес е енергоемък по принцип и за него цената на енергията е фатален фактор. Епидемията от коронавирус може да открие невероятна възможност за развитие за България. Остава само да я сграбчим, но са нужни поне малко кураж и държавническо мислене. Имаме ли ги?" ... ...

Чуденките (видеото) продължават..., заради грешната изначална представа като "начало" - ГВ .(според мен) (за "зрънчев" модел на вакуум - Преди ГВ (не е точка или яйце от "пространство"), цялото "поле" е подредено, "скрито" в зрънцата - ниска ентропия. От флуктуации на собствените характеристики на зрънцата (променлив момент на импулс), на много места се раждат електрон-позитронни двойки, а с анихилацията им в полето, на много места, се достига до плътности на енергия достатъчна за раждане и на по-тежки частици, напр. неутрони-антинеутрони (неразличими са). При разпадът им се случват протони, електрони, неутрино и др. лъчения. При водород - вече анихилират "силните" изменения на полето, предизвикани от "заряд". Така - не анихилира цялата материя от частици-античастици. И на много места се самоорганизират комплекси от частици по известните ни вече закони. "Повишената" ентропия по втория закон отново намалява там, където няма изменения на плътности от "заряд"- има преструктуриране на веществата в затворена система - ред - означава намаляване на изначалната ентропия.) ... ...

Принадената стойност на Маркс разглежда труда, овеществения човешки труд, като начин да се получи "стока прим" с принадена стойност, като основния мотив на Маркс е, че капиталистът ограбва работника, като му взима повече труд, отколкото му плаща. Но иначе Маркс не изпуска възможността за разграничаване на стойност на стоката и пазарна стойност на стоката, без да се задълбочава във втората, той се концентрира в стойността. Не е "стока-прим", а пари(цена)-прим. Имах предвид, че стойността е с по-голямо говорно разнообразие: Нумизматична стойност, художествена стойност, историческа-архитектурна стойност и т. н.... почти "човешки" ценностни измерения, които ... не е задължително да излязат на пазар. Тоест - цена, не би съответствала на понятието за стойност, както цените на необходимите килограми бои, платна, четки за едно художествено произведение, примерно. А, пари-прим се създават в производство, което е предназначено за пазар. Творчеството пък създава стойност. (и проблеми, ама е за друга тема) (малко хора знаят (си дават сметка) какво е творчество. Творчество е ако е създадено нещо, което не го пише как става по дебелите книги, по предишен опит. Иначе е само полезен модел, примерно... стол -> стол с подлакътници, гайда -> гайда с компресор и т. н. прости примерчета) ...

Ми хареса. И да - Щом е "стока" -> пазарна цена, а не "стойност". (Принадена стойност ->Овеществен човешки труд, не се вижда - класиците на "Капиталът": "Принадената стойност е като вдовицата Куикли - не знаеш за къде да я хванеш".) Съвпадение на цена и стойност е почти невъзможно упражнение. Затова - пазарът прави цените и ... са променливи по "търсене-предлагане" (известно е) ...

(Мое мнение - нуетриното няма "собствена" маса. Но, като обвивка (балон) на слой от масова частица, участва в общия баланс на маса при действие "поглъщане-разпад" на частици с маса. Наличието на Видове неутрино показват, че са част от действие) Разкриването на същността на неутриното е важно и заради възможно разкриване на други отговори на първостепенни въпроси: https://megavselena.bg/stapka-po-blizo-do-reshavane-na-naj-golyamata-misteriya-vav-vselenata/ Стъпка по-близо до решаване на най-голямата мистерия във Вселената Звезди, галактики, планети, почти всичко, което съставлява нашето ежедневие, дължи съществуването си на космическо … хрумване. Същността на тази странност, която позволява на материята да доминира във Вселената за сметка на антиматерията, си остава загадка. Сега резултатите от експеримент в Япония могат да помогнат на изследователите да разрешат пъзела – един от най-големите в науката. Много вероятно всичко зависи от разликата в начина на поведение и частиците на антиматерията. Светът, който ни е познат – включително всички предмети от ежедневието, до които можем да се докоснем – е съставен от материя. Основните градивни елементи на материята са субатомните частици, като електрони, кварки и неутрино. Но материята има сенчест близнак, наречен антиматерия. Всяка субатомна частица от обикновената материя има съответна „античастица“. И въпреки това днес във Вселената има много повече материя от антиматерията. Но не винаги е било така. Големият взрив трябва да е създал материята и антиматерията в равни количества. „Когато физиците изучаващи частиците получават нови частици в ускорители, те винаги откриват, че те произвеждат двойки частици-античастици: на всеки отрицателен електрон, има положително зареден позитрон (антиматериалният колега на електрона)“, казва проф. Лий Томпсън от Университета в Шефилд, член на групата T2K, колаборация, която включва сравнително голям брой учени от британските университети. „Въпросът е защо Вселената не е 50% материя и 50% антиматерия? Това е отдавнашен проблем в космологията – какво се е случило с антиматерията?“ Когато материална частица се срещне със своята античастица, те се „унищожават“ – изчезват в миг като енергия. По време на първите части от секундата на Големия взрив, горещата, плътна Вселена е пълна с двойки частици-античастици, изскачащи, блъскащи се и излизащи от съществуване. Ако няма някакъв друг, неизвестен механизъм при тази ситуация, Вселената не трябва да съдържа нищо друго, освен остатъчна енергия. „Ако това е така обаче, би било доста скучно и ние нямаше да сме тук“, заявява пред BBC News проф. Стефан Солднер-Ремболд, ръководител на групата по физика на частиците в Манчестърския университет. Оттук идва и експериментът T2K. T2K е базиран в обсерваторията за неутрино Super-Kamiokande, базирана под земята в района на Камиока в Хида, Япония. Изследователите използват детектора на съоръжението, за да наблюдават неутрино и техните антиматериални колеги, антинеутрино, генерирани на разстояние от 295 км в Японския протонно-ускорителен изследователски комплекс (J-Parc) в Токай. T2K означава от Токай до Камиока. Докато пътуват през Земята, частиците и античастиците се колебаят между различни физични състояния, известни като аромати. Физиците смятат, че намирането на разлика – или асиметрия – във физическите свойства на неутрино и антинеутрино може да помогне да се разбере защо материята е толкова разпространена в сравнение с антиматерията. Тази асиметрия е известна като нарушение на конюгиране на заряда и отмяна на паритета (CP). Това е едно от трите необходими условия, предложени от руския физик Андрей Сахаров през 1967 г., което трябва да бъде изпълнено, за да се произвежда материя и антиматерия с различна скорост. След анализиране на данните цели девет години, изследователите откриват несъответствие в начина, по който неутрино и антинеутрино се колебаят, записвайки числата, достигнали до Super Kamiokande с аромат, различен от този, с който са създадени. Резултатът също е достигнал ниво на статистическа значимост – наречено три сигма – това е достатъчно високо, за да покаже, че при тези частици се наблюдава нарушение на СР. „Докато нарушението на CP, включващо кварки, е експериментално установено, нарушение на CP никога не е наблюдавано при неутрино“, казва Стефан Зелднер-Ремболд. „Нарушаването на симетрията на СР е едно от (по Сахаров) условията за съществуване на доминирана от материя Вселена, но ефектът, задвижван от кварки, е за съжаление твърде малък, за да обясни защо нашата Вселена е изпълнена главно с материя. „Откриването на нарушение на СР с неутрино би било голям скок напред в разбирането как се е образувала Вселената.“ Теория, наречена лептогенеза, свързва господството на материята с нарушение на СР, включващо неутрино. „Тези модели за лептогенеза прогнозират, че доминирането на материята всъщност се дължи на неутрино сектора. Ако наблюдавате нарушение на неутрино СР, това би ни дало категорична индикация, че моделът на лептогенезата е пътят напред“, каза проф. Зелднер-Ремболд. Резултатите от T2K „дават силни намеци“, че ефектът на нарушение на СР може да бъде голям при неутрино. Това би означавало, че експериментът с неутрино от ново поколение – DUNE, който в момента се изгражда в мина в Южна Дакота, може да открие ефекта по-бързо от очакваното. Международният проект е домакин на Националната ускорителна лаборатория на Ферми в САЩ (Fermilab). Проф. Солднер-Ремболд е член на научния екип на DUNE и говорител на колектива. Детекторът на експеримента ще съдържа 70 000 тона течен аргон, погребан на една миля под земята. Той ще се използва за откриване и измерване на нарушение на CP с висока точност. Той добави, че резултатът от T2K „ни доближава стъпка по-близо до това да имаме модел, който обяснява как Вселената се е развила до доминираната днес от материя Вселена“. Публикувано в списание Nature. ... ...

За Трагикомично си харесах тоя виц: "Смъртта казала на Господ, по повод творението му: "Най са ми забавни, ония, със здравословния начин на живот"" ...

https://megavselena.bg/ogromen-oblak-ot-nevidimi-chastici-lipsva-ot-mlechniya-pat/ Огромен облак от невидими частици липсва от Млечния път В Млечния път може да липсва странното рентгеново сияние, дълго свързвано с тъмната материя в други галактики, откри ново проучване. Ако този светещ ореол наистина липсва – а физиците, които не участват в изследването, са крайно скептично настроени към това откритие – това ще нанесе удар върху теорията, че тъмната материя е съставена от хипотетичното „стерилно неутрино“. Стерилните неутрино са теоретични призрачни братовчеди на слабите субатомни неутрино, които учените вече са открили. Авторите на новото изследване, което беше публикувано наскоро в списание Science, са потърсили този светещ ореол по малко по-различен начин от миналите опити – нещо, което поражда най-големия спор сред другите физици. „От гледна точка на науката, мисля, че фактът, че получаваме много въпроси и голям интерес към нашата работа, е начинът, по който трябва да работи науката“, казва съавторът на изследването астрофизикът Никълъс Род от университета в Бъркли, Калифорния. „Хората мислят как да търсят тези неутрино с рентгенови лъчи от известно време. Ние наистина имахме нова идея как да ги търсим. И всеки път, когато някой каже: „Имам нова идея как да търсим нещо, различна от това, което сме правили досега, вашият инстинкт трябва да е скептицизъм. Мисля, че това е напълно естественият отговор.“ Тъмната материя е най-голямото неизвестно във Вселената. Учените знаят, че е там, преди всичко, защото те могат да видят ефекта от нейната гравитация в галактиките; известните звезди и газове не са толкова тежки, за да свържат галактиките и да ги държат заедно. Астрофизиците смятат, че галактиките имат невидими „ореоли“ от тъмна материя, осигуряваща липсващата част и представляваща 85% от масата на Вселената. (Има и други доказателства за наличието на тъмна материя, но това е най-голямото.) Те обаче не знаят от какво се състои тази тъмна материя. Някои теории включват наличието на относително тежки частици, наречени WIMPS. Според други участват свръхлеки частици, наречени аксиони. Има дори екзотични, не широко приети теории, които разчитат на съществуването на малки черни дупки. Но това, което е най-опростено, включва модел на физиците на неутрино – свръхлеките частици, които протичат в пространството, взаимодействайки много слабо с други частици. В момента има три известни вида неутрино: електронни неутрино, муонни неутрино и тау неутрино. Но някои физици на частици подозират, че има четвърти вид – стерилното неутрино. Това по-тежко неутрино изобщо не би взаимодействало с други частици, освен чрез гравитация и когато се разпада. И поради добавения си обем, то не се движи през пространството толкова бързо, колкото другите неутрино. Това означава, че стерилните неутрино не летят едно до друго, а образуват облаци, което предполага, че те могат да образуват ореоли, както прави тъмната материя. Има една важна разлика между стерилните неутрино и други кандидати за тъмна материя: С течение на времето стерилните неутрино се разпадат на други частици, които са познати, включително рентгенови фотони. Изследователи през 90-те и началото на 2000-те години предполагат, че разпадащите се ореоли на стерилни неутрино биха създали слаб блясък при определена дължина на вълната в рентгеновия спектър. И през 2014 г., прибавяйки заедно рентгенова светлина, открита от 73 различни галактически клъстери, екип от изследователи от Харвард сякаш открива подобно сияние в очаквания диапазон: слаб шип на рентгенова светлина при енергийно ниво от 3,5 keV – мярка за енергийното ниво на частиците, произвеждащи светлината. Оттогава десетки последващи проучвания откриват подобни 3,5 kеV светила (наричани линията 3,5 keV) в други групи галактики, макар че поне някои търсения на линията – особено в галактиката Дракон – се оказаха напразни. Но изследователите в новото проучване твърдят, че линията от 3,5 kеV липсва от най-светлия, най-близък източник на тъмна материя от всички: нашата галактика. Екип от Университетите на Мичиган и Berkeley, преминават през стари рентгенови записи на телескоп и избират рентгенови снимки на „празно небе“ – райони на Млечния път, които нямат звезди, но би трябвало там да има тъмна материя. Техният голям набор от данни трябва да включва линия от 3,5 kеV, ако тази линия наистина е сигнал за тъмна материя, аргументират се те. Екипът е сравнително сигурен, че Млечния път има тъмна материя. И тя е толкова близо и покрива толкова голяма част от нашето небе, че тъмната материя определено трябва да се покаже в техните данни, ако е там.Както е много по-лесно да забележите голяма крушка в спалнята си, отколкото малка LED на киломтри далеч. Това категорично подсказва, твърдят те, че линията от 3,5 kеV не е сигнал за тъмна материя, което би било главен удар за теорията на стерилното неутрино. Не всички обаче са съгласни с подобен извод. Кеворк Абазаджиян, експерт по линията на 3,5 kеV и директор на Центъра за космология в Калифорнийския университет Ървайн, казва: „Основният проблем е, че те използват методи, които не се използват в общността на рентгеновата астрономия и има причини да не се използват. „ Авторите на доклада казват, че изображението има ниска енергийна разделителна способност, а линията от 3,5 kеV би трябвало да се показва ясно в средата му. И тъй като не е там, това предполага, че линията изобщо не е в Млечния път, твърдят те. В друга статия, която все още не е публикувана в рецензирано списание, но издадена като предпечат, различна група изследователи – експертни рентгенови астрономи, отчитат по-широк кръг от рентгеновия спектър. Използвайки по-широко приети техники, те потърсиха линия от 3,5 kеV в Млечния път. И я намериха. „Основното оплакване, което чух [за новото проучване], е, че [те гледат] твърде тясно и следователно това, което се случва, е, че всъщност улавят само част от самия сигнал [3.5 keV]“, казва Тим Тайт, шеф на катедрата по физика и астрономия в Калифорнийския университет Ървайн, който не участва в нито едно от изследванията. Тейт е физик с опит в тъмната материя, който обаче обикновено не работи с рентгенови лъчи. „Те са много внимателни в работата си и що се отнася до техния анализ, аз не виждам нищо нередно. Но наистина бих искал да видя по-широк диапазон от честоти, за да се види какво става с данните“. Въпреки скептицизма изразен от техни колеги, Род казва, че е основателно убеден, че неговият екип е показал, че линията от 3,5 kеV не е стерилна неутрино тъмна материя. Част от основния проблем е, че качеството на наличните рентгенови данни от празните региони на небето не е толкова добро, колкото биха искали учените. “Настоящите рентгенови телескопи просто нямат енергийната разделителна способност, идеална за този вид изследвания“, казва Род. Японски рентгенов телескоп, който можеше да реши този проблем, загуби контакт със Земята скоро след старта си през 2016 г. Засега няма твърди планове, поне през следващите десетина години, за пускането на каквито и да е сравними инструменти в космоса, където рентгеновата астрономия е най-ясна и точна. Дотогава изследователите ще бъдат оставени да чакат данните с по-високо качество, които биха могли да разрешат спора веднъж завинаги. ... ...

Извинявай - провокира ме новият виц: "... - А когато карантината приключи, какво ще правите? - Ще се напия! - Извинете, но Вие и така цяла карантина пихте... - И какво може да се говори с човек, който не улавя тънката семантична разлика между депресивният екзистенциализъм на карантинния запой и феерията на безгрижното и безразборно пиянство! ..."

"Ходенето по Луната" не прощава - превръща ги в лунатици (в добрия смисъл на думата, ако има такъв?, ... напр. филмът "Лунатици" е класика!). Знаем, че "ако учените знаеха всичко, щяха да си направят една пчела да им носи мед", но - все пак - учените знаят, че не може да се "копа" енергия от вакуума, в смисъл, в който им се иска на алчните за силова власт над хората. Елементарно е - всичката енергия, която ползваме, е енергия от вакуума, от полетата (полева форма на материята) - взаимодействията са посредством полета ... (и т. н., не е за тая тема, даже -за друг раздел е...) ...

https://megavselena.bg/navlizaneto-na-horata-v-divata-priroda-prichina-za-nastaplenieto-na-virusi/ Навлизането на хората в дивата природа – причина за настъплението на вируси Глобалната пандемия е добър момент, за да размислим къде като хора сме сбъркали. Човешкото въздействие върху популациите от животни в световен мащаб е пряк принос за разпространението на зоонозите, става ясно според ново проучване. Изследването установява, че продължителната експлоатация на природния свят – чрез лов, търговия, деградация на местообитанията и урбанизация – измества популациите на бозайници и води до нарастване на инфекциозните болести по животните, които могат да се прехвърлят и върху хората. Всичко е свързано с близостта и тъй като човешкото общество продължава да навлиза в естествения животински свят, засиленият контакт с дивата природа неизбежно повишава риска от разпространение на вируси. „Тъй като естественото местообитание намалява, дивата природа влиза в по-близък контакт с хората. Дивата природа също измества разпространението си, за да приспособи антропогенни дейности и модификация на природния пейзаж“, заявява епидемиологът Кристин Джонсън от Калифорнийския университет пред Newsweek. „Това ускорява появата на болести от дивата природа и излага хората на риск от пандемия.“ Реалност, която светът сега разбира твърде добре. През миналия век инфекциозните заболявания от дивата природа набираха сила, а новите резултати предполагат, че много бозайници са голяма част от проблема. Сравнявайки данни, публикувани до 2013 г. за диви и опитомени бозайници с вируси, които могат да бъдат предадени на хора – наречени зоонози – авторите показват кои взаимодействия ни излагат на най-голям риск. В крайна сметка има три групи животни, които носят най-голям риск от преливащи към хората вируси. Не е изненадващо, че домашните животни, като добитъка, споделят най-много вируси със своите човешки собственици, осем пъти повече от дивите си колеги. От дивите същества, онези, които изглежда че споделят най-много вируси с хората, са тези, чиито брой се е увеличил и те са се приспособили към преобладаваната от човека среда – като прилепи, гризачи и примати. Трябва да се има предвид, че дори борещи се за оцеляване видове, застрашени от загуба на местообитания или прекомерна експлоатация, носят два пъти повече зоонотични вируси в сравнение с тези, които намаляват по други причини. Накратко, когато хората са в близост, има по-голям риск от преливане на вируси. И по всяка вероятност досега подценявахме истинската опасност това да се случи. „Докато хвърляме светлина върху моделите на зоонотични вируси, за които се съобщава по време на това проучване, подозираме, че преливането на патоген често остава незабелязано, като само част от събитията от преливане се разрастват в огнища при хора, които впоследствие могат да бъдат открити“, пишат авторите. Към 2019 г. една четвърт от световните видове бозайници са застрашени, според Червения списък на ICUN. Докато урбанизацията и човешката дейност със сигурност са намалили разнообразието от животни на Земята, някои видове са увеличили броя си изключително много и обикновено това са тези, които се адаптират добре към човешкото поведение, като мишките например. „Трябва да бъдем наистина внимателни как взаимодействаме с дивата природа и как извършваме дейностите, които обединяват хората и дивата природа“, казва Джонсън. „Ние очевидно не искаме пандемии от такъв мащаб. Трябва да намерим начини да съжителстваме безопасно с дивите животни, тъй като те са пълни с вируси, които могат да ни предадат.“ Изследването е публикувано в Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences. ... ...

Уважавай старостта ! Тя е твоето бъдеще! ...

Движенията ги има, но са първосигнални реакции - отклик, без "мисъл" - автоматични са в "шаблон на поведение". Не участват следствия от тях в някакви логически връзки - трудно се превръщат в условно постоянна памет ( по Павлов), която да участва в автоматизъм на поведението. Освен това - за видове - измененията не стават постепенно, с натрупване на опит и/или просто кръстосване. Може да се усъвършенства автоматизмът, но това не води до генетична промяна. Генетичната промяна е със скок в придобиване на ново качество (нов вид) и ако е "полезно" (оцелява), тогава може да се предава в наследство. Знаеш - дългата шия на жирафа не се е случила, щото се е стремял да зоба от високите клони, а обратното - ген-мутация "дълга шия" е дала възможност на "Е, па, таково животно нема?!" , да оцелее в нова "хранителна среда". Тоест - различната шия е сполучлива мутация. ...

Единичните отклонения (единични примери) по-скоро подсказват, че има някакво правило и съответно - отклонения от него. Но при физически и физиологични промени-превръщания за нов вид - непременно се преминава през мутация - изменение в гените. Причината е изменение в радиационната среда по естествен начин (еволюция на природни процеси), съответно разнообразно локално/глобално облъчване, промяна в ген-материала, придобиване на нови качества, които осигуряват оцеляване на промененото животно в новата среда. Част от новите качества са, например: отпадане на опашка (намаляване дължината на гръбначният стълб, съответно, гръбначният мозък - служат за "антена"-връзки с Главния мозък), изменение на форма и размери на крайници (предполага нова кинематика и динамика на връзките - палците на ръце и стъпало подпомагат изправеното положение "на два крака", сръчност и пр.), големина, форма и дебелина на черепа - оцелява, ако съответства на приемане и обработване на постъпващата информация (вече, по-бързо по гръбн. мозък, с по-къси вълни) - информация по права и обратна връзка. Бързодействието на физическа реакция е решаващо за оцеляване в "ония" времена (за всички живи), но при човек с по-голям череп-мозък обратната реакция "за действие" се забавя и не е еднозначна. Има кратък интервал-време, в който се появяват няколко абстрактни образа и ... има възможност за избор - на кой от образите да се "довери" за реакция. Проявява се съзнание - достатъчно памет на връзки в по-големия мозък, достатъчна бързина на пренос на информация (сетива "на главата"-очи, уши, нос, език къси връзки с мозъка - и сетива от "кожата" - топло-студено, болка, сърбеж и т. н. - информация, пренасяна от гръбн. мозък). Тоест - има интервал-време за примитивна наченка на "мислене" - да се съотнася към различни абстр. образи, които му се явяват едновременно и да си избира реакция-действие. И ... ако "се сети", че оцелява по-добре, ако се социализира ... ще се добере до ден днешен! ...

https://www.vesti.bg/temi-v-razvitie/tema-koronavirus/prof.-ionko-mermerski-patentova-byrz-test-za-covid-19-6108043 Проф. Йонко Мермерски патентова бърз тест за covid-19 Той е готов да го предостави безвъзмездно на България П роф. Йонко Мермерски, доктор по химия, патентова бърз тест за covid-19. В ефира на „Здравей, България” той разкри повече подробности за него и обясни метода му на действие. „Принципът му на работа се основава на количеството въглероден диоксид или концентрацията на въглероден диоксид, който съответният пациент издишва", каза проф. Мермерски и сравни теста с един дрегер. Ако има инфекция, човек излъчва по-малко количество въглероден диоксид. Цялата полза от този вид тест е, че той може да скринира симптоматичните болни, които обаче са със здрава белодробна функция”, обясни ученият, който работи в САЩ. Близо 16 хил. теста за COVID-19 са направени в България "На база това, което имаме като статистически данни, всеки един тест подобрява надеждността си във времето. Ние сега сме на около 80-90% надеждност”, каза още той. Д-р Мермерски превежда на Тръмп в Белия дом Според проф. Мермерски тестовете му биха се появили в търговската мрежа много бързо. „Единственото, което ни бави е отпускането на по-голяма група на лица, които да използваме, за да направим клиничното изследване по-обширно от това, което до момента сме направили”, каза още той. Работим с четирите министерства в САЩ, оито имат отношение към епидемията. Проф. Мермерски е готов да предостави своето изобретение безплатно на България. Апаратът, който може да направи тест по тази методика, го има на пазара и е евтин. ... ...

Космосът не е, ама ЗАЩИТАТА от падащото от Космоса към Земята, е обща задача на човечеството, ако иска да съществува - така, защитата става общо благо! И Луната помага много в тая защита. Уж урок - от дупките в озоновия слой - имаме, ама..., Акъл нямаме! Това си е сериозна причина за ... изчезване на живота на Земята, след като я осираме и дозаплашваме с падащо от Космоса. Луната има пряка връзка с разнообразието на живота на Земята! (иначе, колкото и да "крият" - ламтежът е за заграбване на хелий три от Луната) ... Това изглежда по-разумно - без присъствие на хора (?!): https://megavselena.bg/nasa-razkri-otkachena-ideya-za-prevrashtaneto-na-lunen-krater-v-radioteleskop/ НАСА разкри откачена идея за превръщането на лунен кратер в радиотелескоп НАСА стартира нов кръг грантове за нови космически проекти, един от които предвижда изграждането на 1 километър радиотелескоп вътре в кратер на обратната страна на Луната. Радио телескопът лунен кратер или LCRT (от англ. Lunar Crater Radio Telescope бел.ред.) ще може да измерва дължини на вълните и честоти, които не могат да бъдат засечени на Земята и ще работи без да бъде затрудняван от йоносферата или от различните радио шумове, които циркулират на планетата. Ако плановете за построяване на LCRT се превърнат в реалност и проектът получи финансиране, това би бил най-големият радиотелескоп с пълна бленда в Слънчевата система. “LCRT може да направи възможни невероятни научни открития в сферата на космологията чрез наблюдения на ранната вселена във вълновия диапазон 10-50м (6–30MHz честотен диапазон), който не е изследван от човечеството до този момент,” се казва в проектния план. Планът предвижда лунни роувъри да опънат мрежа от жици с дължина 1 км вътре в лунния кратер, който да има размер до около 5 км в диаметър. Окачен в средата на кратера приемник ще допълни системата функционира изцяло без намесата на човешки оператори, което гарантира ниска цена на експлоатацията. Проектът е все още в много ранна фаза на планиране и не е ясно кой точно кратер на Луната ще се използва за целта, но е интригуващо и ще следим какво се случва в идните години. Най-големият радиотелескоп тук на Земята е FAST (Five-hundred metre Aperture Spherical Telescope), който е 500 м в диаметър. Ако LCRT се превърне в реалност би бил два пъти по-голям. FAST вече засече мистериозните бързи радио изблици от дълбокия космос. Предложеният тук LCRT има потенциала да улови още повече космически феномени. „Прослушването“ на космоса става все по-трудно от повърхността на планетата, а работейки на ниски честоти в диапазона 6 до 30MHz телескопът в лунния кратер би могъл да ни каже много за най-ранните дни на вселената. Китай и Нидерландия вече имат радиотелескоп на далечната страна на Луната, но много по-малък. Той използва сателити, за да праща данни на Земята, както ще трябва да функционира и LCRT, ако бъде построен. Екипът зад концепцията сега разполага с девет месеца и 125 хиляди долара от парите на НАСА, за да доразвие плана. ... ...

Малко припомняне: Как е свързана математиката с физическите проблеми. https://www.youtube.com/watch?v=tWe1WcWLRec ... ...

(Етерът е основа, неподвижна среда от "стоящи вълни" (права и обратна вълна, затворени в потенциални прегради, като в обвивки - зрънца) - и при наличие на флуктуации, и възможност за подреждане по променлив "вектор-момент на импулс", което поражда възможност за структуриране и пренос на импулс "по себе си". Така има вероятност за сфазиране и образуване на сърфиращ "обект"- самоподдържаща се "едра" структура. В този смисъл - етерът е подвеществена среда - "ври и кипи на място" (зрънцата - квантова пяна), без зрънцата да променят мястото си в мислена пространствена решетка, ако са приети за точкови - вакуумна среда по която, посредством структуриране по "собствена характеристика" - момент на импулс (вектор), се зараждат полеви и вещеви обекти (частици) с различни физични свойства. Тези частици са градивната част на познатата ни материя - веществена+полева. Колко бързо се преместват (движението е заради "стъпка" към новообразуване на обект) - най-бързо могат да се движат структури от фотоните, във вълна (суперпозиция) - образуващи "вълнов" пренос на импулс. Ограничението идва от големината на зрънцата (еднакви са по големина в пяната - стъпката е една) и правата, и обратна вълна, действаща със закъснение по направа на "пакет"- две скорости - фазова и групова, носеща импулса (изменения по място), които за вакуум са еднакви. Затова във вакуум (без вещеви частици) скоростта на измененията в ЕМП максимална и гранична скорост за пренос на импулс. И - никакви абсолютности не могат да се предпишат - недостижими са за експериментална проверка - етерът и електромагнитното поле - и двете са невидими и неподвижни за Изследовател - няма изменения, демек. Например за зрънцата - можем да ги считаме, че нямат "маса" или, че имат безкрайно голяма "маса" - все тая?! - имат ли безкрайно голяма енергия или не, докато не знаем какво е маса, що за свойство е на вещевите обекти. Затова - идеализираме при тълкуване на факти. Замяната на етер с тъмна материя – няма да върши по-различни работи) ...

Това е твое тълкувание и разбиране. Ролята на Втория постулат е да декларира изрично допусканията на СТО за скоростта на светлината: скоростта на светлината е определената (от предишни измервания) скорост V тази скорост е изотропна за всички наблюдатели Да, така разбирам следствията. На червеничкото - пак си забравил ... в ИС - и в двата абзаца. Като се добави - се вижда, че Е ВАЖНА ГЛЕДНАТА ТОЧКА на наблюдателя, а той е неподвижен в собствената си ИС. ...

https://megavselena.bg/tigar-dade-polozhilna-proba-za-koronavirus/ Тигър даде положилна проба за коронавирус ...

Мисля си, подвежда те интуицията: определена скорост означава (интуитивно) измерване на тая скорост от наблюдател. Установена скорост, (интуитивно) предполага "статичност", все едно приемаме, че е така - някой друг, някога е измервал. Но, въпросът не е терминологичен, а ... изводите са интуитивно ползвани към "статичност". Определената Изотропна скорост за всички наблюдатели, но в ИС (а всяка ИС си има Ссреда, след релаксация от ускорението си, за придобиване на равномерно праволинейно движение и да я считаме за ИС.) Скоростта на Ссреда не зависи от скоростта на източника в ИС, но поради промяна по Доплер (след релаксация от ускоряванията), продължителността (времето) на процесите в новата ИС, е променено. ... Етерът не пречи на СТО. Недостижим е за измервания на свойствата му от Изследовател, защото принципно е Огромен, в сравнение частите на "етер". Няма инструмент с който "да се бръкне" близо до тия части (сега наречени "тъмна" материя), за да ги "види" какви са и как въздействат на по-едрото. ...