Малоум 2

Ето и клиповете с числа и обяснения (съответно - и с интерпретации): https://www.youtube.com/watch?v=pekI2NSwUo8 https://www.youtube.com/watch?v=zZ8C92BwKOI (В темата "Какво всъщност е реалността" - 6 януари, съм коментирал така: Ново двайсе! Тълкуванията са неправилни, а не фактите от опитите: забравя се - частиците със спин имат собствени излъчвания (в смисъл, разказват за себе си със скоростта на светлината "това съм аз") към приборите, а и посрещат отразена вълна и затова: Знаят пътя, по който да се образуват с минимална енергия за образуване и точно как да реагират с инфото от отразеното, че да си запазят рождените характеристики- тоест, ще има отклонения които не се вписват в "теорията", че нямало "скрит" параметър.) (Или - "случайностите" са в главите на хората и няма шанс да бъдат избегнати тотално при опознаване на Природата. По-преди бях писал, че ако е разкрита същността на явленията, то има Разкрити параметри, които са недостижими за измервания поотделно и в този смисъл "скрити". Непрестанното образуване на обектите, ОВ на вещевата с полевата форма на материя, Петата сила и т. н. физически характеристики - плюс неотменима в опити декохеренция, правят локалните действия на обектите реални по "причина-следствие". Но - въздействията с полевата форма материя, могат да бъдат повторени и на големи разстояния, но пак "причина-следствие" ще е разкрита - рождена характеристика. (Слънчо нагрявал и Марс , и го заставял да се върти около него) Демек - ако частиците се образуват непрестанно, в КМ ще влязат и въздействия от полетата на приборите и ... "Наблюдаваният чайник не изкипява!" ... няма да е съвсем смешка. Сплетените частици - са само донякъде "сплетени" в пространството - средно при непрестанното им образуване спинът се колебае около някакво направление. После, декохеренцията им разбърква пътя от ОВ с полетата на приборите и не се знае какво къде - затова, само вероятностно, т. е., от изчисления с матмодел се правят изводи, но не може да се твърди, че става така, защото е сплетена с някакъв ортак по спин.) (За действие на разстояние: и при Файнман е така - по спомен: (Нещо "изтича" през "обвивка-повърхнина" от мястото си и се образува в съседна точка. А не - нещо "изчезва" от мястото си и "се появява" на друго съседно място...) Това е локално действие и, принципно, може да е и с междинни превръщания, напр.: поле-ток-поле-ток) ...

Има една стара статия от В. Милева (само за информация): http://bgchaos.com/574/fractals/quantum-mechanics/спорът-между-бор-и-айнщайн/ ... Принципно в лабораторни условия - ако имаме източник за една вертикално поляризирана вълна и я "пуснем" през далечен от нея филтър: Колкото и далеч да е филтърът от източника, ще констатираме, че е вертикално поляризирана след филтъра. Същото и за една хоризонтално поляризирана - колкото и далеч да е филтърът, ще констатираме хоризонтално поляризиране. Така - видът на поляризация за всяка отделна вълна, не се променя. (във вакуум). Така е и с рождените характеристики на двата сплетени фотона - колебаят се около "средното" си състояние - заради непрестанното си образуване. При опитите Щерн-Герлах- на фотоните се действа с полева среда, например магнитни полета - непрестанното им образуване е вече върху вакуумна подложка и доколкото външното поле диктува посоката на поляризация, то, в зависимост колебателното отклонение, пулсациите за образуване предпочитат (ще покажат) посока на поляризация с по-малка енергия за образуване на себе си. Тоест - където по "пътя" им (едновременно) да ги "измерим" ще установим Едната Рождена характеристика, а другият - Обратната (ако са същите фотони които, в началото, са били Сплетени - това ... съвсем не е сигурно, в никоя теория!). След преминаване през приборите - частиците вече не са в същото си рождено състояние, а фиксирани по посока, но не цялостно - има вероятност и да не е пълна фиксация по посока. И неравенствата на Бел, се оправдават. При това и всеки от приборите добавят собствени "грешки" - нали и те съдържат полета (честота), за които не се знае накъде и колко са поляризирани. (за криптография - става, но за нелокално въздействие върху Две, причинено от измерване на Едно, може само да се гадае... по холивудски... И Айнщайн е прав.) ...

Ще цитирам от Р. Пенроуз, заради подробностите. -Новият разум на царя: Припомнете си принципа на относителността на Галилей, според който физическите закони на Галилей и Нютон изцяло се запазват, ако преминем от неподвижна към подвижна ко- ординатна система. Това означава, че не можем, само изследвайки динамичното поведение на заобикалящ и ни обекти, да твърдим , че сме неподвижни или че се движим в някаква посока с постоянна ско рост. (Спомнете си примера на Галилей с кораба в морето, с. 202) С ега д а предположим, че към тези закони присъединим и уравнени я т а на М аксуел. О става ли в сила принципът на относителността на Галилей? Припомнете си, че електромагнитните вълни на Мак суел се разпространяват с постоянна скорост с — скоростта на светлината. Като че ли здрави ят разум ни подсказва, че ако се движим много бързо в някаква посока, то за нас скоростта на свет лината в тази посока би трябвало д а стане по-малка от с (тъй като в тази посока се стремим да „настигнем светлината“ ), а в обрат- на посока видимата скорост на светлината би трябвало да расте над с (тъ й като „бягаме от светли н ата“) — а това се различава от фиксираната стойност на с в теори ята на М аксуел. И наистина зд р ави ят разум ще се окаже верен — системата от уравнения на Ню тон и М аксуел не удовлетворява принципа на относителността на Галилей. Работейки по тези въпроси, през 1905 г. Айнщайн стига до специалната теория на относителността. Преди него по същ ия път м инава и Поанкаре в периода 1898-1905 г. Независимо един от друг Айнщайн и Поанкаре откриха, че уравненията на М аксуел съ що удовлетворяват принципа на относителността (Pais, 1982), т.е. уравненията притеж ават също свойството да не се менят, ако от неподвижна преминем към подвижна координатна система, макар п р ави л ата за това да са несъвместими с правилата на физиката на Г алилей и Нютон! З а да станат двете теории съвместими, трябва д а се модифицира една от двете системи уравнения. В противен случай тр яб в а д а се откажем от принципа на относителността. Айнщайн не е имал намерение да се отказва от принципа на относителността. Неговите съвърш ени инстинкти на физик са нас тоявали такъв принцип да бъде валиден за физическите закони, управляващ и обкръж аващ ия ни свят. Нещо повече, за него е било съвсем ясно, че при практически всички известни явления физи к ата на Г алилей-Н ю тон е проверена само при скорости, които са много малки в сравнение със скоростта на светлината — в усло вия, когато тази несъвместимост не е същ ествена. З а светлината се е знаело само, че е свързана, със скорости, достатъчно големи, за да стане забележима несъвместимостта. П оради това именно поведението на светлината би трябвало д а ни информира кой от принципите на относителност да приемем за верен, а поведението на светлината се описва от уравненията на М аксуел. Следователно трябва д а се запази принципът на относителността от теорията на Максуел, а законите на Галилей-Н ю тон тр яб в а д а се променят по подходящ начин! Преди Поанкаре и Айнщайн Л оренц също изследва и дава час тичен отговор на тези въпроси. П рез 1895 г. Лоренц приема, че силите, които свързват веществото, имат електромагнитна природа (което се потвърж дава) и следователно поведението на веществото трябва д а удовлетворява закони, произтичащ и от уравненията на Максуел. Като следствие от това се оказва, че ако едно тяло се движи със скорост, сравнима със скоростта на светлината, тялото трябва да се скъсява по посока на движението („скъсяване па Фиц- дж ералд-Л орен ц “). Лоренц използва този факт, за да обясни оза дачаващ ите резултати от един експеримент на М айкелсън и М орли през 1887 г., според които се оказва, че електромагнитните явления не могат да се използват за намиране на „абсолю тно“ неподвижна координатна система. (М айкелсън и М орли показаха, че против- но на очакванията видимата скорост на светлината върху земната повърхност не се влияе от движението на Зем ята около Слънце то.) Н аистина ли поведението на веществото е винаги такова, че равномерното му движение да не може д а се установи локално? Лоренц стига до приблизително това заклю чение; все пак неговите разсъж дения се ограничават в рамките на една конкретна теория за веществото, при която за съществени се приемат само електромаг нитните сили. И звестният математик Поанкаре успява да покаже (през 1905 г.), че според принципа на относителността, залегнал в уравненията на М аксуел, поведението на веществото е точно оп ределено и равномерното движение не може д а се идентифицира в локален смисъл. Той успява д а вникне доста дълбоко във физичес ките следствия от този принцип (вклю чително за „относителността на едновременното действие“, за което скоро ще стане дума). И з глежда, че Поанкаре е разглеж дал принципа на относителността като една възможност, без да споделя убеждението на Айнщайн, че трябва д а бъде валиден някакъв принцип на относителност. Принципът на относителността, който се удовлетворява от уравненията на Максуел и е известен като специална относител ност, се възприема с известни затруднения. Той притежава много неинтуитивни свойства, които в началото са трудни за възприемане като действителни свойства на заобикалящ ия ни свят. На практи ка специалната относителност не може да бъде разбран а правилно без един допълнителен елемент, въведен през 1908 г. от изключи телно оригиналния и пълен с прозрения геометър от немско-рус- ки произход Херман Минковски (1864-1909). Минковски е един от учителите на Айнщайн в Ц ю рихската политехника. Негова е фундаментално новата идея, че пространството и времето трябва д а се разглеж дат заедно като едно цяло: четиримерния простран- ственовр сменен континуум. По време на една прочута лекция в Гьотингенския университет Минковски заявява: Следователно пространството само за себе си и времето само за себе си са обречени да се превърнат в сенки. Ще остане да съществува само някакво обединение между тях. ...

Напротив - почти цялата микро природа е "скрита" по параметри, но върхът е в КМ. Няколко пъти съм коментирал - скрит параметър е непрестанното образуване на частиците. Точно и заради него съществува непрестанна Обратна Връзка - локално! И така КМ остава само на матмодели за крайния си резултат, преминавайки през "черна кутия" - установката на опита. Ами нали и тая установка е направена и съдържа от същите неща като тези, които се изследват. Значи - резултатът зависи от състоянието на междинните прибори (от черната кутия). Частиците се раждат по двойки и носят (непрестанно, ако не ги смущават други нарочни-изпитващи полета) рождените си физически характеристики, например предпочитано направление и посока спин при заредени частици. И още - излъчват собствени вълни и поглъщат отразените от преградите - затова, точно си знаят какво правят и накъде им е пътя през установките. Ами масата - тежка, електромагнитна, инертна - заедно с промяна състоянието се променя и масата на обектите, ако се променя формата и размерът на Обвивката. Така се образуват например "тежките" резонансни частици (Хигс) и в зависимост от участниците за направа на обща обвивка имат и различен разпад. ...

По-скоро интуитивно и с малко философия. Всяка частица е сдвоена (моментна снимка "8") и се образува с някаква бързина (честота) на себеобразуване, и трябва при цялостност, да съдържа поне единица енергия . Енергията по Планк е (h/2p).w, но ако ползваме w=c/L , като L е дължина на вълна и приета два пъти R. Така при единица енергия, ако се изчисли L (прието за дължина на образуваща частицата вълна), за размер на образуванието остава около 1,5.10 ^(-26)m . Разглеждал съм несмутена частица с приблизително сферична форма. Ако обаче участва в пренос на импулс, формата се променя и дори съвсем не е важен размерът й, а това че много на брой около нея частици, са например с пурообразна форма и това е кривина на пространство. И тъй като всички обекти реализират своята протяжност (характерен размер на обвивките им) върху етер*-частици, то кривината на основата им на образуване влияе на техните физически характеристики, например скъсяване дължина по посока скорост, изкривяване лъчите в пространството около тежки обекти, заради увеличената плътност на гравитони. ...

Забелязва се СМИРЕНИЕ!.., пред загадките на Природата. Затова се търсят интерпретации, логически конструкти които не си противоречат и най-вече, резултати от поставяне на опити, които могат да се интерпретират като ФАКТИ. И като се стигне до това, какви са възможностите за изследване на факти от Изследователя и апаратурата му - трябва измисляне на подходяща основа, върху която да се надгради непротиворечиво известното. Нещо повече - трябва и възможност за обяснение на съществуващото, запазване полезността му и особено, за изчистване на парадоксалните интерпретации. (Не обяснявам всичко, защото - не знам мно-о-ого, камо ли всичко?!. Но пък с измисленото в етер*-хипотезата знам защо никога, при никоя експериментална ситуация, няма да се достигне до наблюдаване на етер*-частиците (или тъмните неща). Прост отговор - вещевите обекти които са възможни за (единично) наблюдение са до размер на протон (10^(-15)m). Цялата апаратура се състои от протони, неутрони и електрони и полетата помежду им . Полевите обекти са невидими за пряко наблюдение - за тях се съди по ефектите които предизвикват във взаимодействия с вещевите обекти - достигнат е отчет на пакет-фотон с размер 10^(-18)m... И това е! - по-малък размер по дължина от тези - няма как да се достигнат, няма с какво да се организира експеримент. По хипотезата ми - етер*частиците на вакуума са с размер около 10(-26)m, а обектите се организират-образуват като групов ефект при задружната работа - пренос на импулс - на мно-о-ого на брой етер*-частици. Образуват се непрестанно - честота над 10^(23)Hz в центъра си, на слоеве и правят променливо поле от обвивки, които естествено имат голям размер спрямо тях и сравнително дълги ЕМвълни от околността могат да се отразят от тези обекти - което значи, че могат и да са наблюдаеми. Но учените търсят - да могат да ги управляват, съответно - да управляват характеристиките им.)

... (Старо е, ама ... да стане съвсем ясно, че без етер* не може да има правилни обяснения на парадоксите в КМ) ...

Че то , там в КМ, са най-модерните спекулации - само мат.модели и съмнителни тълкувания за реалността, която да им съответства. Без етер* - не стават правилните обяснения: ...

(Просто - в резултат, трябва да се предвижда и ролята на декохеренцията - ролята на полетата в междучастичните пространства. Ако фотон от тези околни полета резонира (кохерентност) с образуващ фотон на частица (или обща обвивка на група свързани частици - молекули и др. образувания от частици ), то "новата обвивка", след взаимодействието, е Ново Свойство - все едно, че мигновено е получено - колапс на дадена характеристика. Но неговата устойчивост във времето зависи от какви фотони от околността атакуват образуванието. Ако няма "подкрепа" от фотони на околното поле, от новата обвивка, след няколко пулсации на образуването й, се излъчва погълнатият фотон със същата енергия, но в различно на поглъщането направление, например. Самото излъчване се съпровожда с откат и въртения, и промяна цялостното трептене на частицата. Това е защото частиците непрестанно се образуват с огромна, незабележима за Изследовател, бързина. Демек, всичко трепти - до най-дребното образувание - и могат да се ползват вълнови характеристики на ЕМПоле за промяна Състоянието на обект. И заради възможната декохеренция - става бърз тест "проба-грешка" за устойчивост на крайния резултат. Заради непроследимост (природно зададено, физически, от Изследовател, който е с "бавни" сетива, но е любопитен), трябват множество идентични опити и вероятностно отчитане.) ...

... ... (сумата като "усукване-въртене" от вектор "момент на импулс" на образуващите фотони на частицата се компенсира от механичен въртящ момент, който е реализиран с време-интервал на един цикъл на образуване, е константата на Планк. При нечетните "n" - по видеото - компенсацията на собств. мех. момент, е с фотони от околното външно за частицата, поле. Затова може да се управлява посоката на спина с външно магнитно поле като "Щерн-Герлаах - метод".) ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/zakonite-na-fizikata-ne-vinagi-sa-bili-simetrichni-koeto-mozhe-da-obi-199147.html Законите на физиката не винаги са били симетрични, което може да обясни защо съществуваме Поколения наред физиците са били уверени, че законите на физиката са напълно симетрични. Докато не се оказа, че това не е вярно. Симетрията е подредена и привлекателна идея, която се разпада в нашата неподредена вселена. Всъщност от 60-те години на миналия век насам се изисква някакъв вид нарушена симетрия, за да се обясни защо във Вселената има повече материя, отколкото антиматерия - защо изобщо съществува всичко наоколо. Но установяването на източника на това екзистенциално нарушение на симетрията, дори намирането на доказателство за него, бе невъзможно. Въпреки това в нова статия, публикувана в Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, астрономи от Университета на Флорида са открили първото доказателство за това необходимо нарушение на симетрията в момента на сътворението. Учените от Университета на Флорида са изследвали над милион триизмерни четворки галактики (образуващи геометрично тяло с 4 върха или тетраедър) във Вселената и са открили, че в един момент Вселената е предпочела един набор от форми пред техните огледални образи. Тази идея, известна като нарушаване на симетрията на четността, се отнася за безкрайно малък период от историята на нашата Вселена, когато законите на физиката са били различни от днешните, което е имало огромни последици за развитието на Вселената. Откритието, установено с висока степен на статистическа достоверност (7.1σ), има две основни последствия. Първо, това нарушение на четността би могло да се отрази върху бъдещите галактики само по време на период на екстремна инфлация в най-ранните моменти от съществуването на Вселената, потвърждавайки централния компонент на теорията за Големия взрив за произхода на космоса. Нарушението на четността би помогнало да се даде отговор на може би най-важния въпрос в космологията: Защо има нещо, а не нищо? Това е така, защото нарушаването на четността е необходимо, за да се обясни защо има повече материя, отколкото антиматерия - съществено условие, за да се формират галактиките, звездите, планетите и животът по начина, по който са се формирали. "Винаги съм се интересувал от големите въпроси за Вселената. Какво е началото на Вселената? Какви са правилата, по които тя се развива? Защо има нещо, а не нищо?", коментира Закари Слепиан (Zachary Slepian), професор по астрономия в Университета на Калифорния, който е ръководител на новото изследване. "Тази работа отговаря на тези големи въпроси." Слепиан работи с докторанта от Университета на Флорида и първи автор на изследването, Дзямин Хоу (Jiamin Hou), и физика от Националната лаборатория "Лорънс Бъркли" Робърт Кан (Robert Cahn), за да извърши анализа. Тримата публикуват своите открития на 22 май в списанието Monthly Notices of the Royal Astronomical Society. Същите изследователи за първи път предлагат идеята за търсене на нарушаване на четността с помощта на четворки от галактики в статия, която също е публикувана наскоро във Physical Review Letters. Симетрията на четността е идеята, че физичните закони не трябва да предпочитат една форма пред нейния огледален образ. За да опишат тази особеност, учените обикновено използват термина "хиралност", тъй като лявата и дясната ръка са огледални образи, които всички познаваме. Няма начин да завъртите лявата си ръка в три измерения, за да я накарате да изглежда като дясната, което означава, че те винаги се различават една от друга. Нарушаването на четността би означавало, че Вселената наистина има предпочитания към леви или десни форми. За да открият хиралната форма на Вселената, в лабораторията на Слепиан си представят всички възможни комбинации от четири галактики, свързани с въображаеми линии в пространството. Така се получава триизмерен обект, наречен тетраедър, подобен на наклонена пирамида с триъгълна основа - най-простата форма, която може да има различаващ се огледален образ. Те определят дясно- и лявоориентирани галактически тетраедри въз основа на това как галактиките са свързани с най-близките и най-далечните си партньори в тези въображаеми форми. Методът им изисква анализ на трилион въображаеми тетраедъра за всяка от един милион галактики, което е умопомрачителен брой комбинации. "В крайна сметка разбрахме, че ни трябва нова математика", разказва Слепиан. Затова екипът на Слепиан разработва сложни математически формули, които позволяват огромните изчисления да бъдат извършени за разумен период от време. Все пак това изисква значителна изчислителна мощност. "Уникалната технология на Университета на Флорида, с която разполагаме тук, със суперкомпютъра HiPerGator, ни позволи да стартираме анализа хиляди пъти с различни настройки, за да проверим резултата си", разказва Слепиан. Поради техническите аспекти на анализа е трудно да се каже дали Вселената предпочита "дясноориентирани" или "лявоориентирани" форми, но учените виждат ясни доказателства, че космосът има предпочитания. Те установяват откритието си със степен на сигурност, известна като 7 сигма (7.1σ) - мярка за това колко малко вероятно е резултатът да бъде постигнат само въз основа на случайност. Във физиката резултат със стойност на 5 сигма (5σ) или повече обикновено се счита за надежден, тъй като вероятността за случаен резултат на това ниво е изключително малка. Подобен анализ, извършен от бивш член на лабораторията на Слепиан, идентифицира същото универсално предпочитание към формата, макар и с малко по-малка статистическа достоверност поради разликите в схемата на изследването. Въпреки че учените са уверени в този сигнал за нарушаване на четността, остава възможно несигурността в основните измервания да обяснява асиметрията. За щастие много по-големи извадки от галактики от телескопи от следващо поколение биха могли да предоставят достатъчно данни, за да заличат тези несигурности само след няколко години. Групата на Слепиан в Университета на Флорида ще извърши своя анализ на тези нови, по-стабилни данни като част от екипа на телескопа Dark Energy Spectroscopic Instrument. Това не е първият случай на нарушение на четността, но е първото доказателство за нарушение на четността, което може да повлияе на триизмерното струпване на галактики във Вселената. Една от фундаменталните сили, слабата сила, също нарушава четността. Но нейният обхват е изключително ограничен и тя не може да повлияе в галактически мащаб. Влиянието върху галактиките би изисквало нарушението на четността да се случи точно в момента на Големия взрив - период, известен като инфлация. "Тъй като нарушаването на четността може да се отрази на Вселената само по време на инфлацията, ако това, което открихме, е вярно, то предоставя убедително доказателство, че инфлацията се е случила", отбелязва Слепиан. Нарушението на четността на слабите сили също не може да обясни изобилието на материя. В една симетрична вселена Големият взрив би трябвало да създаде равни количества материя и антиматерия, които биха се унищожили взаимно и биха оставили вселената без звезди и планети. Тъй като явно сме се оказали във Вселена, изградена предимно от материя, физиците отдавна търсят някакъв знак за асиметрия в ранното сътворение. Откритията на лабораторията на Слепиан все още не могат да обяснят как сме се оказали с това решаващо изобилие от материя. Отговорът на въпроса "как" ще изисква нова физика, надхвърляща Стандартния модел, който обяснява настоящата ни Вселена. Но новите резултати навеждат на мисълта, че в най-ранните моменти на Големия взрив се е проявила асиметрия. Сега учените се съревновават да създадат теория, която да обясни огледалното предпочитание на Вселената и излишъка на материя. Справка: Jiamin Hou et al, Measurement of parity-odd modes in the large-scale 4-point correlation function of Sloan Digital Sky Survey Baryon Oscillation Spectroscopic Survey twelfth data release CMASS and LOWZ galaxies, Monthly Notices of the Royal Astronomical Society (2023). DOI: 10.1093/mnras/stad1062 Robert N. Cahn et al, Test for Cosmological Parity Violation Using the 3D Distribution of Galaxies, Physical Review Letters (2023). DOI: 10.1103/PhysRevLett.130.201002 Източник: The laws of physics have not always been symmetric, which may explain why you exist University of Florida ... ... (Причина за несиметричност на действията са сили с ентропиен произход. И, да, в началото на образуване на частиците с "маса" и "заряд" образуват атоми, които се неутрални - водород, например. Но, тъй като се раждат по равно количество - по двойки - електрон-позитрон и протон-антипротон, то при създаване на водород - вече няма възможност за симетрия, тъй като част от електроните взаимодействат с протони, отпада силата от ЕМ взаимодействие и остават силите с ентропиен произход. А, действието на тези сили, зависи от скоростта на информацията, която е ограниченаот скоростта на светлината. Тези сили "насищат околността" с информация за себеобразуването си, и това което е наоколо - като фотони и др. частици, вече имат "вак-подложка" за образуване на нови атоми с минимална енергия за образуване. Тоест - информационно е осигурен "един" начин (вероятностно, с по-голяма вероятност) за образуване на частици от вещество, а не от анти-такова. Несиметричността е осигурена.) ...

Затова се "съди" по факти, а не по намерения: Съдията: "Господине, защо ритнахте комшията си в корема?" Подсъдимия: "Ами, защото се обърна!" ...

По времето на създаване на СТО светлината не се е възприемала като фотони, а като вълни. А вълните (по скоро вълновите характеристики на средата на пренос) - състоят се от милиони и повече фотони - се разпространяват със скорост Ссреда. Затова, за правилен отчет от физическите закони, наблюдателят който ги ползва, трябва да е неподвижен към КС. Единствената допустима "мигновеност" е била, че скоростта на светлината "тръгва" от източника с Ссреда за нула време. И, че Ссреда не зависи от скоростта на движение на източника. (знаеш За виц при съдията : стигат до: И двамата (свидетели-наблюдатели) са прави. Не е достатъчно, щото: Има трети свидетел-наблюдател, който казва: Това е невъзможно!.. Тогава съдията казва: И ти си прав!.. Е,Това е началото на Парадоксалните ситуации) ...

По телевизора, току що Деян Донков разказа виц: Айнщайн казал на Чаплин: "Ти си велик - два часа нищо не казваш и всички те разбират!" "Не - казал Чаплин - ти си по-велик! Два часа говориш и никой не те разбира!" ...

Окачвате ключа на закачалката до входната врата. На който му трябва колата, взема ключа. Съответства на СТО: на който му трябва неподвижна ОС, нарочва си я и я ползва. Така: ... Но не едновременно ...

В това видео (след 3мин.) има разказ за някои "парадокси" свързани със съществуване на фотоните. Например: фотон от Алфа Центавър - в момент на раждането си е пристигнал и на Земята - за него понятие за време няма и др. подобни. ... От коментар под видеото: "Фотон идва при лекаря. - Докторе, как мога да отслабна? - Основното е да се успокоиш и да не се тревожиш. Вашата маса в покой е нула..." ... ...

Така е. Границата "0" (също "нула време") трябва да се "изхвърли" от употреба. Води до безкрайности (сингулярности) - напр. на енергията на един електрон, пресмятана класически е безкрайна - когато радиусът му клони към нула - Файнман. (Е, няма нула в центъра на средата на електрона - образуването му е около предполагаемия геом. център на електрона. Когато се пресмята - трябва от радиуса да се "изважда" ексцентрицитет - отклонението от теоретичния център. И ... няма безкрайност на енергията!) ...

Струва ми се, че във всички мислени експерименти се наблюдава "мигновеност" - гледаме от перона, скоростта на влака е надясно. Гледаме от влака (към перона) - скоростта на перона е наляво?! Тоест, мигновеността е в главите ни - сменяме посоката на скоростта, ей тъй, в мислите си. ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/paradoksalen-kvantov-fenomen-e-izmeren-za-parvi-pat-199037.html Парадоксален квантов феномен е измерен за първи път Как квантовите частици споделят информация? Едно странно предположение за квантовата информация е експериментално потвърдено. Вакуумна камера, съдържаща атомния чип. Някои неща са свързани, други не. Да предположим, че произволно избирате човек от тълпата, който е значително по-висок от средния. В такъв случай има голяма вероятност този човек и да тежи повече от средното. Статистически едното количество съдържа и информация за другото. Квантовата физика позволява още по-силни връзки - различни частици или части от обширна квантова система могат да „споделят“ определено количество информация. Има любопитни теоретични прогнози за това: изненадващо, мярката на тази "взаимна информация" не зависи от размера на системата, а само от нейната повърхност. Този изненадващ резултат е потвърден експериментално във Виенския технологичен университет (TU Wien) и публикуван в Nature Physics. Теоретичният принос към експеримента и неговата интерпретация е извършена от Института Макс Планк за квантова оптика в Гархинг, Берлинския свободен университет (FU Berlin), Швейцарския федерален технологичен институт Цюрих (ETH Zürich) и Нюйоркския университет. Квантова информация: По-силно свързана, отколкото позволява класическата физика „Нека си представим газов контейнер, в който малки частици летят наоколо и се държат по много класически начин като малки сфери“, разказва Мохамадамин Таджик (Mohammadamin Tajik) от Виенския център за квантова наука и технологии (VCQ) – Atominstitut на TU Wien, първият автор на текущата публикация. "Ако системата е в равновесие, тогава частиците в различни области на контейнера не знаят нищо една за друга. Човек може да ги счита за напълно независими една от друга. Следователно може да се каже, че взаимната информация, която тези две частици споделят, е нулева." В квантовия свят обаче нещата са различни: ако частиците се държат квантово, тогава може да се случи, че вече не може да се разглеждат независимо една от друга. Те са математически свързани - не може смислено да се опише една частица, без да се каже нещо за друга. „За такива случаи отдавна има прогноза за взаимната информация, споделяна между различни подсистеми на квантова система с много тела“, обяснява Мохамадамин Таджик. "В такъв квантов газ споделената взаимна информация е по-голяма от нула и не зависи от размера на подсистемите - а само от външната гранична повърхност на подсистемата." Тази прогноза изглежда интуитивно странна: в класическия свят е различно. Например информацията, съдържаща се в една книга, зависи от нейния обем - не само от площта на корицата на книгата. В квантовия свят обаче информацията често е тясно свързана с повърхността. Измервания с ултрастудени атоми Международен изследователски екип, ръководен от проф. Йорг Шмидмайер (Jörg Schmiedmayer), сега потвърждава за първи път, че взаимната информация в многотелесна квантова система се мащабира с повърхността, а не с обема. За целта изследват облак от ултрастудени атоми. Частиците са охладени до температура малко над абсолютната нула и задържани на място от атомен чип - микро интегрирани устройства, в които електрически, магнитни и оптични полета могат да ограничават, контролират и манипулират студени атоми. При изключително ниски температури квантовите свойства на частиците стават все по-видими. Информацията се разпространява все повече и повече в системата, а връзката между отделните части на цялостната система става все по-значима. В този случай системата може да бъде описана с квантова теория на полето. „Експериментът е много труден“, разказва Йорг Шмидмайер. „Необходима е пълна информация за квантовата система, доколкото квантовата физика позволява. За целта сме разработили специална томографска техника. Получаваме информацията, от която се нуждаем, като смущаваме атомите много малко и след това наблюдаваме получената динамика. Това е като хвърляне на камък в езеро и след това получаване на информация за състоянието на течността и езерото от последващите вълни." Докато температурата на системата не достигне абсолютната нула (което е невъзможно), тази "споделена информация" има ограничен обхват. В квантовата физика това е свързано с "дължината на кохерентност" - тя показва разстоянието, до което частиците се държат квантово подобно и по този начин споделят информация една с друга. „Това също така обяснява защо споделената информация няма значение в класическия газ“, отбелязва Мохамадамин Таджик. „В една класическа система с много тела кохерентността изчезва. Можете да кажете, че частиците вече не знаят нищо за съседните си частици.“ Ефектът на температурата и дължината на кохерентност върху взаимната информация също е потвърден в експеримента. Квантовата информация играе съществена роля в много технически приложения на квантовата физика днес. По този начин резултатите от експеримента са от значение за различни изследователски области - от физиката на твърдото тяло до квантово физическото изследване на гравитацията. Справка: Tajik, M., Kukuljan, I., Sotiriadis, S. et al. Verification of the area law of mutual information in a quantum field simulator. Nat. Phys. (2023). https://doi.org/10.1038/s41567-023-02027-1 Източник: Paradoxical quantum phenomenon measured for the first time, TU Wien. ... ... (информацията (фотон, примерно) се улавя не от цялата повърхност, просто, защото обвивката е изградена от образуващи частицата собствени фотони, в последователност (във времето). Фотон се хваща в една (моментна) синхронизирана образуваща с падащия и "обърква" общия импулс от въртене и транслация на частицата като цяло. Така точно "изглежда" като частица направена от полета и влияеща се от полета. В този смисъл частица се проявява като "наблюдател" който реагира на измененията на външните, за нея, полета След поглъщане и няколко цикъла за цялостно образуване, се излъчва погълнатия фотон, но вече с части от физичните характеристики на частицата. Така междините от околността се "насищат" с фотони които поддържат дистанцията да е в равновесно състояние за тези частици) ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/zashto-virtualnite-chastitci-ne-sashtestvuvat-no-obiasniavat-realnost-199098.html Защо виртуалните частици не съществуват, но обясняват реалността - засега Абстракция на виртуални частици. Така наречените виртуални частици изобщо не са частици. Някои твърдят, че те са просто математически фикции и че трябва да намерим по-добър начин за разбиране на взаимодействията между частиците. Първо трябва да знаете, че виртуалните частици, без които е невъзможно да се обясни как фундаменталните сили на природата оживяват материята, всъщност изобщо не са частици. "Езикът пречи на хората да ги разберат правилно", обяснява Мат Страслер (Matt Strassler), физик-теоретик от Харвардския университет. Втората причина е, че те може да не са истински физически съставки на Вселената. Нека започнем с някои основни неща. Според квантовата теория, най-доброто описание на субатомния свят, частиците не са безкрайно малки топки, каквито сме склонни да си представяме, а възбуждания в квантовите полета. Например Хигс бозонът е смущение в полето на Хигс, а електроните са смущения в електромагнитното поле. Тези полета пронизват цялата Вселена, но не можем да ги наблюдаваме пряко. Това, което виждаме, са частиците - ясни смущения в полето, които се запазват във времето и взаимодействат с други, подобни смущения, за да създадат още частици. http://bgchaos.com/wp-content/uploads/spin/kaon-pion_fields.pngРазпадът на частици квантовата теория на полето. Изобразенаната издутината в зеленото поле е възбудена частица каон, а двете издатини в синьото поле са възбудените пиони. Веднага след прехода каон → два пиона, двата пиона са на едно и също място по едно и също време, но бързо се разделят, защото един квант каон има повече маса и енергия, отколкото два кванта пиони, така че движението на пионите допълна разликата. Имайте предвид, че полетата не са двумерни, а изпълват цялото пространство. Илюстрация: coffeeshop physics, преведе и преработи: bgchaos Виртуалните частици са по-фини. Толкова фини, че въпреки че могат да се разглеждат като смущения в основните полета, те не се запазват за дълго - и не могат да бъдат открити директно. Тук нещата се объркват, защото виртуалните частици изглежда влияят върху свойствата и поведението на други частици по измерим начин. Изглежда, че те се излъчват и поглъщат от реалните частици, когато тези частици си взаимодействат, поради което разчитаме на виртуалните частици, за да разберем как работят три от известните фундаментални сили - електромагнетизмът и силните и слабите ядрени сили. Друго често срещано погрешно схващане е, че виртуалните частици се появяват от нищото. "Обичайната история, която се разказва, е, че виртуалната частица е нещо, което се появява от вакуума и се радва на кратко, ефимерно съществуване, преди да изчезне отново", разказва Дейвид Тонг (David Tong) от Университета в Кеймбридж. "Въпреки че понякога това е полезна аналогия, не мисля, че тя отразява това, което наистина се случва." Това е така, защото нищо не се създава от нищо. "Винаги има енергия по един или друг начин", обяснява Кристин Ейдала (Christine Aidala) от Мичиганския университет. Според нея по-добрият начин да си представим това, е да се върнем към идеята, че всичко е изградено от полета - и да си припомним, че тези полета взаимодействат помежду си по сложен начин, създавайки вълни, които постоянно се променят. Въпросът дали виртуалните частици са реални или са просто математически инструмент, възниква, защото те са били измислени - или открити, в зависимост от гледната точка - когато физикът Ричард Файнман създава диаграми, за да направи по-лесно разбираеми уравненията, които физиците използват, за да опишат взаимодействията между частиците. Схема на диаграма на Файнман: външни линии (червени), върхове (черни) и виртуални частици (сини). Кредит: Wikimedia Commons Можем ли да наблюдаваме виртуални частици? Днес някои твърдят, че виртуалните частици са реални, защото можем да наблюдаваме ефектите от тях. Но „това означава само, че мога да открия физически ефект, който може да бъде изчислен с помощта на метод, използващ виртуалните частици“, посочва Страслер. „Никога всъщност виртуалните частици не се виждат.“ Но не трябва да бъркаме математиката, която използваме, за да опишем реалността, със самата реалност, отбелязва Нима Аркани-Хамед (Nima Arkani-Hamed) от Института за напреднали изследвания в Ню Джърси, макар диаграмите на Файнман да са засега най-добрият метод, с който разполагаме, за да отчетем взаимодействията на частиците. Всъщност Аркани-Хамед е сред тези, които се опитват да премахнат виртуалните частици. Той работи върху радикално нов начин за изчисляване на взаимодействията на частиците – чрез абстрактен математически обект, наречен амплитуедър. Тогава може би един ден тези ефимерни, безкрайно объркващи „частици“ ще изчезнат веднъж завинаги. Източник: Why virtual particles don’t exist but do explain reality – for now, New Scientist ... ... (Аз също твърдя, че виртуалните частици са реални за полевата форма на материя, но....За същността на "Невидимите" обекти винаги съдим по косвени признаци (взаимодействия, които могат да се наблюдават от нас и приборите ни). Но, силите на привличане-отблъскване, не се дължат на тях, а на свойствата на частиците с маса на покой (което също е "приета" абстракция).) ...

Преди време го споменах... От "Принципът на Питър": "Не мога да повярвам в колективната мъдрост на индивидуалното невежество" ...

Без гравитони - никоя теория за гравитация не може да обясни всички особености на гравитационното привличане. ...

Не е ли ясно - няма полза при тълкувания за реалност. Измеренията служат на мат.моделите за количествена справка. Демек, за специалисти теоретици са. И си ги ползват. Аз също ги ползвам в разни интерпретации - за ползване четиримерното даже писах в темата. (в хипотезата - показвах, че импулса на фотоните се пренася по повърхност-винтова линия, която маже да се интерпретира като "тръба". Такова измерение се ползва (мравката по кабел).)

Неправилно е анти-материя. Анти-вещество е. (Но и веществото, и антивеществото се различават по плюс или минус на заредените си веществени частици, които участват в тях. При това - гравитоните не участват - "съдържат" и плюса и минуса (условни са) в строежа си - антигравитация не е възможна. Щом има маса (при мен "масата" е съпротива срещу принудително движение, а гравитоните са обвивки на централната част на всяка частица и се излъчват като съчмички от центъра с огромна честота на излъчване. Тази честота е пропорционална на масата) - та, щом има маса има сила на привличане с второ тяло (пробно). Просто централната част на частицата се образува с мин. енергия, със стъпка към/върху пристигащ гравитон - понеже гравитонът е подредена среда - а това води до малко ускорение на тялото към излъчвателя. Получава се сила на привличане, тъй като излъчвателя също попада под действието на гравитони на пробното тяло. Двете тела падат едно към друго.) ...

Нагледно, грубо - може да се направи сравнение с метод-дистанционното на телевизора, примерно: Избираме "канал" точна честота на фотон, формира се излъчване - пренос по вълна, приема се от електрониката на телевизора, обработва се и превключва. В био-структурите - приемник са сетивата. По неврони пътища - био-вълноводите, изградени от белтъчна структура като тръбички с много слоеве - могат избирателно по честоти, възбудени в сетиво, да пренасят информацията (като вълна) до мозъчен център. Там се обработва по ОВ и допринася реакция на дразнението. Има особеност при вълните - една четвърт от дължината на вълната е достатъчна информация. Колкото по-къси са вълните, по време за пренос на инфото, толкова по-бързо достига до обработка на същото, съответно, може по-бързо да се реагира на дразнение. Към гръбначния мозък се пренася по разклоненията му, отчасти по права и отчасти по ОВ. Затова мутацията "отпадане на опашка" дава възможност за по-бързи действия - скъсен е пътят на пренос на обслужващото инфо. (Самата радиация - може да съдържа фотони от различни честоти (от УВ и много по-къси) и следователно - избирателно е станало и генетичното изменение на отделни видове, попаднали върху нещо "живо". Следва - оцеляване на това което се е приспособило към новата радиационна обстановка.) ...