Малоум 2

Не аз намесвам човек, а ти в коментара на хоризонталната промяна. (без скок-промяна в ген-информацията, заради причина от външна среда) Еволюцията няма цели. (в етер* - ентропията от подреждания на физична величина момент на импулс, води до самоорганизация в частици с маса и др. собствени физични характеристики. Начало на движение въобще- вижда се - веднъж възникнало не може да се спре. Зарядът пък при ускорявания създава ЕМвълни, състоящи се от множество фотони - те са носители на информация. С окрупняване на обектите придобиват нови свойства и с тая нова информация участват във взаимодействия. Следват и разпади и нова организация на структури. Никакво понятие за "цел" в неживото, а действия по откритите физ. закони, благодарение на начално движение-подреждане от етер*-частиците, които са неподвижни по място в пространствена решетка. Така - няма един ГВ, а множество не толкова големи взривове, повсеместно, като след това следва организация от действието по физ. закони. ) Ей тук - "Дядото" разказва подобни работи, без да достигне до множество начални взривове: ...

Да, но трябва да се включи и еволюция на неживата природа. С енпропийни сили от превръщания и заради количествените натрупвания, водещи до изменения на свойства.(не са обикновени взаимодействия за които вече са открити законите, а яснота в отговор на въпрос "Защо?" - има самоорганизация, самоподдържане и разпад, примерно, към по-устойчиви във времето структури) Това е "хоризонталната" интерпретация - с намеса на човек пак отива към неговото "По-добро". Пък човек - просто "засира" средата и се мъчи последствие с оцеляване. Важна е Естествената адаптация с естествен отбор при смесване на генетичен материал и след "проба-грешка" - което се пръкне може да е по-оцеляващо, по-приспособено във времето и пространството на пребиваване, тъй като "носи" преживяното на първичните (родителски) източници на информация. Докато, по-общо, еволюцията е принципно - промяна на изходната генетична информация - става от смяна със скок, напр. -нова радиация. ...

https://www.youtube.com/watch?v=rlgVTTY4LYc Три вида червено отместване: Доплер (на сравнително къси дистанции на галактики), космологическо (на сравнително големи дистанции на галактики) и гравитационно (заради местата с различната плътност от изкривяване на пространството до тежки тела). За да се спаси ОТО (слаби ефекти в сравнение нужното от матмодели) - въвеждат тъмна материя, която да донади "масов" ефект... (При мен - с етер* - се решават въпросите с видовете "червено отместване". Има разбягване на галактики, заради сили на отблъскване (хаосът е голям) в сравнително близки междугалактическите пространства. А частиците в галактиките се образуват непрестанно в/по посока на по-малкия хаос.) ... ...

Природата е създала "човешката" природа. Но, Природата е по-малко виновна, защото е дала възможност на Човек да я изучава. Поне, на откритото в опити "трябва/може" да се вярва. Остава: Моралът - да служи като корекция на: всички сме животно. Ентропия, еволюция, естествен отбор, като информация, водят до развитие на познание. Както и откритите от човек закони - философски и природни физически закони. Природната информация се съдържа и пренася с фотоните на съответните полета. Но понеже човек не ги вижда пряко, доста късно е започнал да ги отчита като логически нужна абстракция. До тогава - Чудеса!?! са на мода. Ентропията е функция на превръщанията, а нега-ентропията е "патент" на живото в развитие за усвояване на ресурси - енергия, храна, въздух и вода, и др. Така действа и Закон за количествените натрупвания, който показва - как количеството води до промяна на някои качества на обектите в него. Не всички учени могат да "вдянат", че еволюция има и при неживата материя - чрез превръщания при промяна на околните за тях условия. А, естественият отбор "казва" чрез проба-грешка, устойчивостта на пръкналите се структури във времето и пространството, след катаклизъм, напр., промяна на радиацията. Самата възможност за изучаване на Природата, доколкото е жестока-справедлива, е дадена единствено на "структурата" Човек. И пак не му е лесно на горкия..., та стига до мисълта: "Животът е борба!"... за оцеляване, най-вече ...

Малко "онагледяване" на предполагаемите измерения ... ...

Обяснения няма - има математически модели (от опит-грешка, но най-вече предположения заради липса на опит) и ... много тълкуватели с цел обяснения. (има малко писано за хаоса в познанията:https://nauka.offnews.bg/fizika/poslednata-teorema-na-stivan-hoking-preobrashta-vremeto-i-prichinnostt-178090.html) ...

По скорошен виц: "Лекция в училище по маркетинг и мениджмънт: - Никога не подценявайте силата на провокативната реклама! Ето пример: - Убеждаваш половин свят че има Бог, разказвайки историята на двама нудисти, които си общуват с говореща змия. " ... ...

Първото "Ей" е възклицание, докато второто "Ей" е обръщение!? И двете са правилно изписани, според мен. ...

https://megavselena.bg/naistina-li-vselenata-e-ploska/ Наистина ли Вселената е плоска? Вселената би могла да бъде с формата на гигантска поничка, въпреки всички доказателства, че е плоска като палачинка, показват нови изследвания. Всички наблюдения досега показват, че Вселената е плоска. В геометрията „плоскост“ се отнася до поведението на успоредни линии, докато те отиват в безкрайността. За разлика от това, погледнете Земята. Линиите на дължина започват съвършено успоредни една на друга на екватора, но в крайна сметка се събират на полюсите. Фактът, че успоредните линии се пресичат, разкрива, че Земята не е плоска. Същата логика важи и за 3D вселената. Например, космическият микровълнов фон (CMB) – светлина, освободена, когато космосът е бил само на 380 000 години – сега се намира на повече от 42 милиарда светлинни години и показва малки колебания в температурата в небето. Астрономите са изчислили прогнозирания размер на тези колебания в сравнение с наблюденията. Ако техният измерен размер се различава от прогнозите, това означава, че тези лъчи светлина, които са започнали успоредно, са променили посоките си в пространство-времето, което показва, че геометрията на Вселената е извита. Но същите тези измервания разкриват, че като се игнорират дребномащабни отклонения от галактики и черни дупки, общата геометрия на Вселената е плоска. Начертайте успоредни линии на лист хартия. След това увийте единия край на хартията, за да го свържете с другия, образувайки цилиндър. Линиите остават успоредни, докато обикалят около цилиндъра. На езика на математиката всеки цилиндър е геометрично плосък, но се казва, че има различна топология. Затворете двете страни на хартията и направете форма на поничка. За да получите още един пример за странна плоска форма, увийте тънка лента хартия в кръг, но направете усукване на 180 градуса в единия край. Крайният резултат е т. нар. лента на Мьобиус, която все още е геометрично плоска, защото успоредните прави остават успоредни, дори когато се обръщат една върху друга. Математиците са открили 18 възможни геометрично плоски 3D топологии. Във всяка от тях поне едно измерение се увива в себе си и понякога те се обръщат като лента на Мьобиус или правят частични завъртания. В такава изкривена вселена, ако погледнем надалеч, ще видим (може би обърнато) копие на себе си от много по-млада възраст. Например, ако Вселената беше с диаметър 1 милиард светлинни години, астрономите щяха да видят версия на галактиката Млечен път, каквато е била преди 1 милиард години, а зад нея – друго копие отпреди 2 милиарда години и т.н. Ако Вселената беше гигантска поничка, астрономите биха могли да погледнат в две посоки, за да видят такива копия. Астрономите са измервали топологията на Вселената по много начини, от търсене на дубликати на модели на галактики до съвпадащи кръгове в CMB. Всички доказателства сочат, че Вселената е както геометрично плоска, така и има проста необвита топология. Но документ, публикуван през февруари в предпечатната база данни arXiv, предполага, че миналите измервания са били ограничени. Най-вече, наблюденията предполагат, че Вселената се увива около себе си само в едно измерение и няма по-сложна топология. Също така, наблюденията на CMB разкриват някои странни, необясними аномалии, като големи модели, които се появяват там, където не трябва. Всъщност една вселена със сложна топология може да обясни поне някои от аномалиите в CMB. В такъв случай може да има огледален образ на Земята и на нас самите някъде в нашата изкривена вселена. ... ...

Материята е вечна. Което е направено от материя, не е вечно!?! Вечно е движението на материята. ...

По ОТО е въведена кривина на пространство с матмодел "геодезични линии", при движението на масовия център на пробно тяло по които линии - няма измерима "сила". Всички части на такова тяло "падат" равноускорително и затова "нютоновата сила на привличане" не зависи от масата - тя просто е неизмерима. При принудително преместване (външна сила за пробното тяло - вектор) - движение с пресичане на някои от геодезичните линии на "привличащия" обект - се проявява нютонова сила на привличане, пропорционална на масите, както е по формулата му. Тоест - грешно няма при Нютон - с ОТО е допълнено, че и кривината играе в понятието за "измерима сила", когато е забележима разликата в масите на участниците в действието "привличане". Фактически, по изменение протяжността при движение и разпределение на "измеримата" материя, съдим за разширение на пространство, все едно че няма основа, върху която се случват събитията, няма какво да определя и да криви, това което се е възприело като "разширение" "кривина" и т. н.., нужна е тъмна материя и енергия (при мен е хипотезата за етер*). Като се има предвид, че съществуват общо сили на привличане и сили на отблъскване - в междугалактичните пространства, в зависимост от плътността полетата - може да е сила на отблъскване и сила на привличане. Има "разбягващи" се галактики и "сливащи" се, такива, които са се привличали. ...

(стара статия от офнюз - копирал съм я, но картинките не излизат) Как абстрактната математика влияе на конкретната физика Понякога отвлечените математически теории помагат на физиците да обяснят света, в който живеем Антон Оруш | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 21 септември 2015 в 15:21 През 1918 г. двама германски математици от гьотингенската школа публикували творби, имащи огромно значение за съвременната физика. Една от най-блестящите алгебристки на ХХ век Еми Ньотер представя доказателства на две значими днес теореми, свързващи законите за съхранението на различни величини (енергия, импулс, заряд и т.н.) със свойствата на пространство-времето (хомогенност, изотропност, равномерност на хода на времето и др.). Тези теореми станали мощно и универсално средство за извеждане на подобни закони в нютоновата и релативистка механика, в теорията на притеглянето, електродинамиката, квантовата теория на полето и физиката на елементарните частици. Статията на германския физик и философ Херман Вайл (1885-1955) "Гравитация и електричество", публикувана в Берлин, е доста по-малко известна. Тя и нейното продължение, издадено една година по-късно, поставили началото на по-ефективен подход в конструирането на теорията за микросвета, а този подход бил вече готов във втората половина на ХХ век. Била създадена обединена теория на трите фундаментални взаимодействия – силното, слабото и електромагнитното – наречена Стандартен модел. От силите към потенциалите Херман Вайл (1885-1955) Както е логично да се очаква, и Херман Вайл имал предшественици. В началото на ХІХ век работите на няколко математици, особено място между които имат Гаус, Стокс и Поасон, преобразували математическия апарат на Нютоновата теория за притеглянето. В новата интерпретация тя представлявала силово поле, пронизващо Вселената. Това поле започнали да описват като притежаващо гравитационен потенциал – скаларна функция, зависеща от пространствените координати, но не и от времето. При това силата на притегляне в произволна точка се определяла от това, колко рязко се изменя близо до нея този потенциал (тоест градиентът му). Това нововъведение обогатило математическия апарат на небесната механика и други области на физиката, които се занимават с гравитацията, но внесло в описанието й някаква неопределеност. В Нютоновия и Кулоновия закони фигурират сили на притегляне, които могат да бъдат непосредствено измерени, и те се определят еднозначно (в избрана система от мерни единици). В същото време потенциалът е определен с точност до адитивна константа – значение има градиентът му. В онези времена това изглеждало като тривиално следствие на математическия формализъм, без отношение към истинската физика. Столетия по-късно по такъв начин пренаписали класическата електродинамика. Първоначално тя била представяна с уравненията на Максуел, в които влизат измерваните напрегнатости (интензитети или индукции) на електрическото и магнитното полета. Тези уравнения също е удобно да се изразят чрез потенциал, но по-сложен, отколкото този на Нютоновата гравитация (освен скаларната част, в него влиза вектор, определящ величината на магнитното поле). Уравненията на електродинамиката, изразени по такъв начин, изглеждат твърде елегантно и се свързват с пространство-времето посредством Специалната теория на относителността. Особен принос за установяването на тези връзки има холандският физик Хендрик Лоренц. Обаче те стават нееднозначни, понеже напр. към векторния потенциал може да се добави кой да е постоянен вектор, а към скаларния – произволно число. Също така, тези добавки могат да се изменят и в пространството, и във времето, ако те са правилно свързани една с друга, тъй като свободата на избор в електромагнитните потенциали е по-голяма в сравнение с Нютоновата гравитация. Физиците и математиците от началото на ХХ век прекрасно виждали тази нееднозначност, но, както и предшествениците им, не й придавали особено значение. Калибровъчни преобразувания Това свойство на електромагнитните потенциали има дълбок физически смисъл. Техните взаимни изменения се компенсират точно по такъв начин, че да се съхранят в предишния им вид уравненията на Максуел. Нееднозначността на избора фактически отразява неразривната връзка между електричеството и магнетизма. Преобразуванията на потенциалите, неизменящи уравненията на електромагнитното поле, се наричат калибровъчни (този термин също тръгва от статията на Вайл). Според физиците тези уравнения са инвариантни по отношение на калибровъчните преобразувания. В квантовата електродинамика такава непроменимост, в съответствие с теоремата на Ньотер, води след себе си закона за съхранение на електрическия заряд. В такъв смисъл, калибровъчната инвариантност, въпреки своя привидно формален характер, открива възможност за заключение с напълно физически смисъл! И то не само по отношение на електромагнетизма. Принципът на еквивалентността, на който се базира общата теория на относителността (ОТО) гласи, че гравитационното поле създава същите физически ефекти, каквито и ускорението (т.е. промяната на импулса на тялото). Ако недалеч от космически кораб с работещ двигател се разположи гравитационна маса, по принцип може напълно да се компенсира импулсът на двигателя и дъ се създаде в кабината зона на безтегловност. Такава компенсация на ускоренишето чрез променлив гравитационен потенциал е аналогична на взаимната ковпенсация на измененията на потенциалите на електромагнитното поле. Това навежда на мисълта, че уравненията на общата теория на относителността трябва да се подчиняват на нещо твърде подобно на калибровъчни преобразувания. Такива разсъждения сега изглеждат напълно естествени, но преди стотина години до тях достигали малцина. Калибровъчната инвариантност – и като идея, и като термин – дошла в практическата физика по друг път. За да разберем как е станало това, нека се обърнем към работите на Вайл. Светът на променливите мащаби Уравненията на гравитационното поле в пространството Вайл записал с геометрия, различна от тази, който използвал Айнщайн. Добавени били формули, в които Вайл забелязал основните части на уравнението на Максуел. По този път той получил математическа конструкция, която сметнал за единна теория за електричеството и притеглянето. Уравненията на ОТО се записват в Риманово пространство, представляващо изкривено четириизмерно времепространство с еднозначна метрика. За разлика от "плоското" евклидово пространство, където при успоредно пренасяне (транслация) на произволен вектор заедно със затворена крива при връщане в изходна точка той ще се окаже в първоначална позиция, в Римановото пространство такова пренасяне ще се завърши с изместване на вектора на ненулев ъгъл, който ще бъде мярка за кривината на пространството в тази точка. От друга страна, дължината на вектора след преноса ще остане същата – в това се и състои еднозначността на метриката. (има картинка) Риманов опит от 1854 - вписване на три традиционни вида геометрично изкривяване в една структура От това ограничение Вайл се отказал. Той предположил, че уравненията на притеглянето не трябва да зависят от мащабите, прилагани за измерване на дължината. Във всекидневния живот с еднакъв успех се използвали единици като метър, фут, че дори и аршин. Числовите значения на дължината на всеки отрязък зависят от единиците за измерване, но отношенията помежду им строго се съхраняват. Нещо подобно се получава и във Вайловата геометрия, само мащабовата единица постоянно се изменя от точка на точка. След нея се изменят и дължините, но отношението на тези дължини към всяка двойка вектори с общ произход остава неизменно. Операцията по смяната Вайл нарекъл прекалибровка. Тя съхранява уравнението на гравитационното поле – това е именно калибровъчната инвариантност в ранния й период на съществуване. Но какво прави тук електричеството? В ОТО дължините на векторите се запазват, затова и тяхното сравнение не представлява проблем. А сега на Вайл му дошло наум да въведе математически правила, позволяващи да се изясни имат ли два вектора в съседни точки еднаква дължина (макар че при това самата дължина не е нужно да бъде определена!). Тези правила той интерпретирал като уравнения на Максуел за електромагнитните потенциали. Измененията на дължините на вектора се определят именно от тези потенциали (подобно на това как изменението на ориентацията му се задава от кривината на пространството, която се проявява като гравитация). Вайл изпратил ръкописа на статията си на Айнщайн и го помолил да я препоръча за публикуване. Айнщайн така и направил, но отбелязал, че ако теорията на Вайл е вярна, то честотите на емисионните оптични спектри трябва да зависят от историята на излъчилите атоми, а това противоречало на експериментите до момента. Били повдигнати и други възражения и те в края на краищата поставили кръст на Вайловото обединение на електричеството и гравитацията. Изумителният по красотата си физичен модел се оказал именно физически несъстоятелен. Обаче по-късно станало ясно, че идеята за калибровъчната инвариантност е сериозна и конструктивна, а Вайл се излъгал само в нейното конкретно приложение. През 20-те г. това разбpали неколцина физици, в това число и Фриц Лондон – впоследствие един от авторите на първата квантова теория за свръхпроводимостта. През 1927 г. той предложил нова интерпретация на Вайловата теория, правейки я част от квантовата физика. Проблемът с гравитацията Обаче гравитацията, с която всъщност започва всичко, не влиза в очертания в началото Стандартен модел. По думите на руския квантов физик акад. Валерий Рубаков, гравитацията има своя специфика: "При квантуването на гравитационното поле възникват гравитони. Това също са бозони, но вече не векторни – техният спин е вече не единица, а двойка. Обаче теорията на гравитацията отново се подчинява на калибровъчната симетрия. Гравитонът, подобно на фотона, има само две поляризации, а в същото време математически възможните поляризации у частиците със спин двойка са пет на брой. Калибровъчната симетрия на гравитационното поле позволява да се премахнат излишните (от физически съображения) поляризации, като по този начин се направи теорията непротиворечива с наблюдаваната действителност. Тази симетрия е забелязал още Айнщайн, макар в ОТО да няма никакви гравитони. Но там има симетрия в пространство-времето по отношение на всички гладки преобразувания на координатите, а това е всъщност калибровъчна симетрия. Оказва се много сложно да се обединят сегашните теории на елементарните частици с гравитацията, и в това е очевидната слабост на тези теории. Всички опити да се създаде квантова теория на гравитацията още не са се увенчали с успех. Така че нашите днешни калибровъчни модели все още не са цялата истина. Аз мисля, че за обединено описание на всичките четири основни взаимодействия трябва да се изобрети нова теория с още по-широка калибровъчна симетрия. Мнозина възлагат големи надежди на теорията за суперструните, но по-вероятно е да е нужно нещо дори по-широко. Някои нейни черти се забелязват още сега, но кога те ще се появят и каква форма ще имат, аз не се наемам да предскажа". Фазата Ето как изглежда идеята на Лондон в съвременно изражение. Квантовите обекти се описват с комплексна (в математически смисъл) вълнова функция. Да се измери тя опитно (както и електромагнитните потенциали) е практически невъзможно. По експериментален път се изясняват само вероятностите на стойностите на физичните величини, които се определят чрез квадрата на модула на тази вълнова функция. Поради това тя може да се умножи по всяко комплексно число с единичен модул – вероятността не се изменя от това. Ако се представи такова число като експонента с чисто фиктивен показател, то операцията на неговото умножение с вълновата функция ще доведе до изменение на неговата фаза (по известната формула на Ойлер). Ако на квантовата частица на действат никакви сили, изменението на фазата няма да повлече със себе си никакви особени последствия. Движението на заредената частица в електромагнитно поле в нерелативисткия случай се изразява с уравнението на Шрьодингер, което в общия случай не е инвариантно по отношение на изменението на фазовия множител. Това затруднение може да се избегне, ако едновременно се изменят електромагнитните потенциали с помощта на същото онова класическо преобразуване, което след работите на Вайл било наречено калибровъчно. Ако се запише показателят на експонентата като произведение на фиктивна единица за заряда на частицата и скаларна функция на времето и координатите, то тази функция ще покаже нужното калибровъчно преобразуване на потенциалите. То точно компенсира онези допълнителни условия в уравнението на Шрьодингер, които се появяват след промяната на фазата на вълновата функция. Къде е физичният смисъл на тази чисто абстрактна математика? Състоянията на частиците, чиито вълнови функции се различават само по фазови множители, от гледна точка на експеримента са еквивалентни. Ако частицата е заредена и, следователно, взаимодейства с електромагнитото поле, възможността за произволна смяна на фазовия множител се осигурява от съответното изменение на електромагнитите потенциали. Уравнението за движението на частицата е инвариантно по отношение на избора на фаза на вълновата функция. А това автоматично води до калибровъчна инвариантност на полевите уравнения. Ако уравнението на Шрьодингер за заредената частица се запише без каквито и да е електромагнитни потенциали, намери се неговото решение във вид на вълнова функция и се умножи тя по фазовия множител, в уравнението се появяват допълнителни условия. Следователно, то трябва да съдържа компоненти, които чрез своите изменения биха компенсирали нововъзникващите добавки. В качеството на такива компоненти се явяват електромагните потенциали. Излиза, че ако вълновите функции, различаващи се по произволен фазов множител описват едно и също състояние на заредената квантова частица, то трябва да съществуват и електромагнитни полета, подчиняващи се на уравненията на Максуел. По такъв начин ние дойдохме до удивителен резултат – фазовата инвариантност поражда електромагнетизъм! Това у Лондон не присъства, макар логиката на неговите разсъждения да навежда на подобни мисли. Първият учен, ясно формулирал такъв извод, е именно Вайл в статията "Електрон и гравитация", публикувана през 1929 г. (макар че той използвал не уравнението на Шрьодингер, а Дираковото уравнение за релативисткия електрон). Умножението на вълновата функция по фазовия множител у Вайл представлява ново калибровъчно преобразуване, тясно свързано с преобразуването на електромагнитните потенциали. Инструмент за предсказания Идеите на Вайл така привлекли Волфганг Паули, че през 1933 г. той ги предсказал в статията си "Вълнова механика". В средата на 40-те г. ги прочел младият китайски физик Янг Цзенин, когото много заинтригувало доказателството за връзката между фазовата инвариантност и съхранението на електрическия заряд. През 1953-54 г. в Националната лаборатория в Брукхейвън (САЩ) Цзенин и аспирантът Робърт Милс приложили тези идеи за анализ на ядрените сили. Тяхната съвместна статия "Съхранение на изотопичния спин и обобщената каибровъчна инвариантност" изиграла огромна роля в развитието на теоретичната физика. Янг и Милс първи доказали, че на основата на калибровъчна симетрия може да се предскаже съществуването на неизвестни по-рано физични полета и, като следствие на това, на още неоткрити частици. Една година след това Паули дошъл до аналогични изводи, но се въздъражл да ги публикува. През 60-те и 70-те г. този ръст дал обилен принос в Стандартния модел на елементарните частици. Валерий Рубаков допълва: "Всички основни взаимодействия, с изключение на гравитацията, се пренасят с векторни частици – така е устроен светът. А при такова положение е просто необходимо да се работи с калибровъчни симетрии, иначе се получават откровени патологии. Към разбирането на тези неща физиците изминали различни пътища. Калибровъчната природа на електромагнетизма е известна още от времената на Вайл. Обединената калибровъчна теория на слабите и електромагнитни взаимодействия беше развита от Стивън Уайнбърг и Абдус Салам през втората половина на 60-те г. и окончателно доработена едва в началото на 70-те. А след това дойде редът и на вътреядрените сили. Тогава експериментаторите показаха, че на много малки разстояния взаимодействието между кварките не нараства, а отслабва. Това явление беше наречено асимптоматична свобода, и отначало то не намери разумно обяснение. Обаче трима физици-теоретици – Дейвид Грос, Франк Уилчек и Дейвид Полицер – скоро доказаха, че в калибровъчните модели на глуонните полета асимптоматичната свобода възниква по естествен път. Оттам нататък остана кратък път до обединението на теориите за електрослабите и силните взаимодействия в единната теоретична конструкция "Стандартен модел". Симетрията: глобална и локална Комплексната вълнова функция на всяка квантова частица може да се представи като вектор, посоката на който отпределя фазата на частицата. Глобалната симетрия означава, че ако векторите, съответстващи на всички частици, запълващи пространството, се завъртят на еднакъв ъгъл около дадена произволна ос, законите на физиката не се променят. А калибровъчната симетрия е локално преобразуване, индивидуално обръщане на фазата на всяка частица. В калибровъчните теории съществува много обширна симетрия, която се проявява по различен начин в различно време и пространство. Поради това при математическото описание на симетрии от такъв вид възникват параметри, които зависят от пространствено-времевите координати. И се оказва, че съществуването на калибровъчните симетрии налага много силни ограничения върху свойствата на обектите, които тези теории описват. Групите на симетрия и калибровъчните бозони: от абстракция към реалност В теоретичната физика инвариантността по отношение на определени преобразувания довежда до появата на особени свойства. Така например, Нютоновото уравнение за движение е инвариантно по отношение на транслацията (изместване на някакво разстояние в пространството), а това влече закона за съхранение на импулса. Калибровъчните преобразувания на пръв поглед изглеждат абстрактни, но те показват съществуването на различни калибровъчни полета, свързани с математическото понятие "групи на симетрия". Теорията на групите води началото си от разсъжденията на забележителния френски математик Е. Галоа, като едва в началото на ХХ век привлича заслужено внимание. Например, в групата U (1) има само един фазов ъгъл. В Стандартния модел (СМ) му съответства един бозон (на електромагнитното взаимодействие – фотон), групата SU (2) има три фазови ъгъла (в СМ – три бозона на слабото взаимодействие), в SU (3) – осем фазови ъгъла (осем бозона на силното взаимoдействие – глуони). Антон Оруш, Sandacite.net – www.sandacite.net Източници Geometry and the Riemann Space Svozil, Karl - Mathematical Methods of Theoretical Physics What is the Schrodinger equation, and how is it used? ... ...

(цитираното е от горната статия) Има успех с откриване неутрино ... и в експеримент на Колайдер - на Земята https://www.vesti.bg/lyubopitno/za-pyrvi-pyt-otkriha-prizrachni-chastici-6164118 "Призрачни частици": Учените най-накрая откриха неутрино в колайдера на частици Изследователите казват, че тази работа представлява първото пряко наблюдение на неутрино в колайдера ... ...

Има си професионалисти-физици, на които това им е работата: https://www.youtube.com/watch?v=pT3sTyZxfkk ... (при сдвояването - става едно зрънце и при тях, също като при етер*-частица. Само дето не са непрестанно образуващи се и това определя тик-такане на часовник - с превръщане: ток-поле-обратен ток, поле и т. н.) ...

Ако Вселената я оприличаваме на/с Протяжност при наличие на информация от обекти - СТО и ОТО - ето тук: https://nauka.offnews.bg/fizika/na-tazi-data-e-publikuvana-obshtata-teoria-na-otnositelnostta-na-ajnsh-10370.html и: https://nauka.offnews.bg/fizika/obshta-teoria-na-otnositelnostta-5287.html Това знание е необходимо, но не е достатъчно. За да се проявят обекти и свойства на обекти, трябва и да се знае от (как, от къде, от какво и т. н.), се взеха. Доколкото физиката е една от естествените науки, без философия (мироглед)... служи по-скоро за "пазарни" отношения. Природата е също толкова важна, колкото и ние. (Ако дърво падне в гората и никой не е го видял,чул - паднало ли е дърво в гората! Никой не е видял и чул ГВ - имало ли е или...) ...

Само да допълня - Устойчивостта на ОВ-вътре в сдружение, се влияе от атаката на външната за сдружението информация (особено, на лъжливата информация) ...

Ами, че те са си там. Нали за да се достигне до такъв модел за Относителност, трябва да е известен произходът на Всички свойства на обектите с които "работим". Забележително е, че Айнщайн правилно се е досетил за възможност за "скрити" параметри (при КМ и опита за сплитане на частици), проявяващи се в някои експерименти и чак в последно време, взе да се обръща внимание на Информацията с ОВ. Тоест - самата "четиримерна структура" е Следствие на някаква начална структура, заради начина по който се градят обектите, съответно Изследовател. Вече на готова по параметри структура и структурирана вакуумна подложка, може да се говори за движения и относителност при взаимодействия и въздействия на материалните обекти. И - не изчезва материята, а възможностите на Изследовател за "работа" с нея - подробно преди съм обяснявал анихилацията с "разплитане" на обвивката ... на дамаджана, примерно - за нагледност. ...

(Според мен, това е проблем, ако пространството е нещо илюзорно, като че ли в него няма нищо. Но не е съвсем така, щото "от точка в точка" си мени "кривината" (СТО и ОТО) , но по определен начин, по правила някакви - постулати и следствия от тях. Тоест - ако в понятието за пространство не са включени квантови обекти (частици етер*, сдвоени, неподвижни по място -центри в хипотетична Пространствена решетка) - не може да се достигнат ясноти по известните постулати и следствията. Намерени са косвените доказателства, че в "празното" трябва да има нещо - например, стремежът да се замени етер* с тъмна материя, която пък да съдържа и тъмна енергия. Но тя - тъмната материя не е Неподвижна (статична) и съответно - не може да се достигне до принцип за минималното действие, който е основен принцип във физиката, както и дуализма -"вълна-частица", като едно цялостно образувание. При това - излишно е да се споменава, че и частици-етер*, и "тъмни" частици са недосегаеми за експериментално откриване (поне досега за тъмната материя), но пък ако от свойствата на етер*частиците е ясно, защо са недосегаеми (както е по хипотезата ми). Така (с тъмната) понятието за кривина на пространство не е изяснено от къде произтича, докато при етер*-частиците може да се ползва едно тяхно свойство - вектор момент на импулс и вероятност за "подреждане" при синхронизации в поредица частици. Тази възможна локална промяна на формата им (от сферична до пурообразна), казва, че кривина има (съществува) само при обекти, създадени при тия смущения и е възможно да са сърфиращи по "пространство" с локално изменение по форма, като "кривината" остава само в обекта, но не и по цялото пространство. И ние (Изследовател и уредите му) сме продукт на съчетаване на "кривите" обекти, а на пространството - нищо му няма - след преминаване на смущение по него, възвръща равновесните състояния на участвалите в преноса на смущението етер*частици. "Разширява се" не пространството, а илюзорното пространствено разпределение на обекти - протяжността за материалните обекти, сърфиращи по него. Разбира се - поради съответните сили - привличане-отблъскване, които са открити.) ...

Ползват се математически модели за описание ... на невидимото (нищото, нулата, дори и ... несъществуващото?!). Началото за "поле": ...

Всъщност, само хората унищожават Природата, в която да се въдят по естествен начин. Нейните "механизми" са еволюция+естествен отбор. Има едно "правило" при творчеството на хората за търсене на резултат, или - Идеален Краен Резултат (ИКР) - създаденото съоръжение да прави самО това, за което е предназначено. Ако има Създател, то той си е свършил работата, като е измислил метод "еволюция+естествен отбор" (на седмия ден е седнал да си почине ) Остава - да открием, че има Обратна Връзка (ОВ) с информацията, която се съдържа в обектите, дори и да не ги "виждаме" какви ги вършат... Така - Квантовата Теория на Поле не е достатъчна в обяснения- трябва и квантова механика, която да обясни изначалното движение "по инерция", чрез обмен на информация между Поле и Масов обект, доколкото инфото от полевата форма се разпространява "в празното" с максимална, но ограничена скорост - носител на инфо - няма мигновеност в ползване на информация. (това е проблем и на Създател - ако има такъв) ...

Спорило се е дали е притегляне или натиск към Земята. Нютон е решил математически да опита едно предположение - Е ли възможно и Луната да пада към Земята, като ябълката... И му се е получило. Но както винаги - какъвто и да е матмодел изисква и тълкуване (причина-следствие), ... той отказал да тълкува: На що, аджеба, се дължи гравитационното привличане - щото се получило , че и ябълката привлича Земята със същата сила, както Земята я привлича (прословутото "Аз хипотези не градя!"). И в края на краищата - решил да употреби "инертната" от F=m.a маса, като "тежка" маса... Тоест - една и съща "маса" . Сега е прието да се ползва за маса само маса на покой на тялото, че е по-лесно. Но, теоретично, има поне още два вида маса - електромагнитна и тежка... Променящи се при специфични условия - напр. ускоряване на електрон в електрично поле. ...

Един коментар след видео за "Съществува ли време": " Все пак светът е създаден от програмисти: - Понякога частиците се държат като вълни. - Процесорът на квантовата физика е взет от друг проект, така че взаимодействията на макро- и микрониво протичат по различни закони. - Забравили са да предпишат масата на покой за фотона и той не може да спре. - Всички електрони в света са връзки към един и същи електрон. - При шофиране с висока скорост таймерът започва да забавя. - За да могат галактиките да се въртят правилно, те са били 80% пълни с невидимо инертно вещество. - За да предотврати колапса на Вселената поради гравитацията, пространството се разширява. Това може да доведе до проблеми в бъдеще, но засега работи. - Предишните 2 точки бяха временни патерици, но оцеляха до освобождаването. - Луната изчезва, когато никой не я гледа." ...

Неверни, но Интересни - се раздухват, значи!.. https://megavselena.bg/neveroyatnata-chastica-tahion-mozhe-da-patuva-nazad-vav-vremeto/ Невероятната частица тахион може да пътува назад във времето? "... Учени като Алберт Айнщайн са вярвали, че клас частици могат да пътуват по-бързо от светлината. Ако тези частици съществуват, какво би означавало това за нашето разбиране за пътуване във времето? Тахионната частица има почти митичен вид в научната общност, най-вече защото не знаем дали наистина съществува. Но ако е така, тахионът има някои привлекателни връзки с пътуването във времето. Концепцията за скоростта на светлината и частица, която може да се движи по-бързо от скоростта на светлината, започва да набира скорост с Алберт Айнщайн през 1905 г. Физикът Джералд Файнберг нарече тези потенциални частици тахион през 1967 г. Отдавна сме заинтригувани от качествата на тахиона и сега, благодарение на скорошна статия в Discover Magazine, объркващата частица отново е в мейнстрийма. Ето същността: в момента не знаем нищо, което да е по-бързо от скоростта на светлината. Светлината няма маса, така че не набира размер, докато се ускорява. Междувременно обект с маса набира маса, докато се ускорява, което означава, че няма достатъчно енергия, за да поддържа скоростта на светлината. И така, тъй като всичко в нашия свят се движи по-бавно от скоростта на светлината, всяка причина, която се случва в познатата ни вселена, се случва в рамките на времевите параметри на скоростта на светлината. Тахионът обаче е частица, която се движи по-бързо от скоростта на светлината – поне на теория. По някакъв начин тахионът трябва да постигне постоянна скорост, по-висока от скоростта на светлината, което означава, че никога не може да се движи по-бавно. Засега това е доста трудна задача. Но ето къде идва пътуването във времето: Ако можете да пътувате по-бързо от скоростта на светлината, хипотетично бихте могли да изпращате съобщения със скорости, надвишаващи времето, което означава, че можете да изпратите съобщение назад. Тогава това съобщение може да достигне до вас, преди дори да сте помислили да изпратите оригиналното съобщение. Това е малко умопомрачително. Както се посочва в историята на Discover, големият въпрос е дали компонентът за пътуване във времето на тахиона е просто недоказан или невъзможен. Не само трябва да разберем цялата главоблъсканица за по-бързата от скоростта на светлината частица, но другият малък факт, който прави това трънливо е, че нашата вселена не предлага начин за пътуване в друга посока освен в бъдещето… все още. Просто трябва да разберем и двата сценария, за да направим хипотетичния тахион не само по-бърз от скоростта на светлината, но и способен да пътува назад във времето. ...

Нищо, че е старо филмчето - пояснява почти всичко (не, че е вярно всичко казано в него) ...

По- младите може и да не знаят вица: Ако се прави герб на държава, какви ще са на: САЩ, СССР, БНБ? На САЩ - мушмула! (както си го разказал), СССР - амурче! - Може да сме голи, ама сме въоръжени, БНБ - хипопотам! - Може да сме до гуша в тинята, ама виж каква уста сме отворили! ...