КЪМ ВСИЧКИ, КОИТО СЕ ОТНАСЯТ С ЧУВСТВО ЗА ИСТОРИЧНОСТ КЪМ СЪДБАТА НА СТОЛИЧНИЯ АКРОПОЛ.
УТВЪРДЕНИЯТ НОВ ПРОЕКТ ЗА РЕКОНСТРУКЦИЯ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ ПРЕДВИЖДА ЛИКВИДИРАНЕТО НА СГРАДАТА, КОЯТО Е БЕЗСПОРЕН ПАМЕТНИК НА КУЛТУРАТА С АТЕЛИЕТАТА СИ, ПРЕЗ КОИТО СА ПРЕМИНАЛИ ХУДОЖНИЦИТЕ НА БЪЛГАРИЯ.
УТВЪРДЕНИЯТ НОВ ПРОЕКТ ЗА РЕКОНСТРУКЦИЯ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ ЩЕ ДОВЕДЕ НЕ САМО ДО ФОРМАЛНО ОСАКАТЯВАНЕ, А И ДО ПОДМЯНА НА ДУХА, ЗАВЕЩАН НИ ОТ ПЪРВОСТРОИТЕЛИТЕ НА НОВА БЪЛГАРИЯ.
ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ ПРОЕКТА НА АРХИТЕКТ СМИРНОВ?!
Новият проект - поглед откъм храм-паметника "Алескандър Невски"
Оригиналният проект на арх. Смирнов
ПРОСТРАНСТВЕНО МИСЛЕНЕ И АДАПТАЦИЯ
Пръснатите на различни адреси в София вече осемнадесет специалности на Художествената академия от десетилетия поддържат жива идеята да се съберат на „Шипка” 1 под един покрив. Безспорни са морално-психологическият, социалният и икономическият ефект от подобно сливане. Проблемът е вечният недостиг на средства за дострояването на първото висше държавно училище в България по проекта на арх. Смирнов, логично издържан в органично единство със заложените идеи на Померанцев за вида на софийския акропол. Държавната печатница, срината по време на бомбардировките, десетилетия по-късно е възстановена във вида, в който е проектирана някога, вече като Галерия за чуждестранни изкуства. Това не подсказва, а задължава да бъде избран същият подход и за доизграждането на академията, замислена и адаптирана в сходен архитектурен стил. Въпрос на чест е да довършим онзи ансамбъл, чиито основи са поставили нашите предци. Ще припомня следния епизод. Когато от престижно издателство поканили Александър Поплилов да илюстрира “Под игото”, той неочаквано отправил укор: “Та нима не знаете, че “Под игото” вече е илюстрирано от Ангелушев, така както е написано от Вазов”. Убедената оценка на един артист за друг артист ни напомня, че и Академията вече е проектирана.
Не коментирам причините, поради които широката общественост не познава достойнствата на този проект, за да се убеди в хармонията, заложена в него. Един макет на първообраза на Художествената академия отдавна трябваше да се съхранява в нейния музей. Независимо от всичко, няма ръководство на НХА, което да не е правило опити в посока към завършването на първоначалния архитектурен замисъл.
И сегашното ръководство предприе енергични стъпки. В изумителни за общите ни представи срокове обяви конкурс между всички български архитекти за нова сграда с адрес “Шипка” 1. Преди да коментирам премирания проект, държа да споделя, че за мен този конкурс беше сериозен тест за професионална доблест. И преди да заговоря за архитектите, втурнали се да мерят сили помежду си, напомням, че ние тук в Академията бяхме длъжни да не губим чувството си за историчност и да извадим на повърхността всички факти. На първо място, че става дума за застрояването на терен, намиращ се в акропола на столицата. В буквален превод “акропол” означава край на града, но онзи по вертикалата – духовният край. На това място до главния религиозен храм древните са ситуирали останалите обществено значими сгради. И София като град, идващ от Античността, не прави изключение. А поривът на млада България към духовен просперитет трогва с оня акт, с който отрежда за сградата на висшето художествено училище парцел в самото сърце на столицата. За честта на отечеството по този въпрос разногласие няма. Алеко и Вазов са укротили ироничните си пера и така схващането до импозантния катедрален храм на християнската духовност да изправи снага и храм на свободния човешки дух става факт. Без прецедент е и гласуваният тогава за целта бюджет. За архитектурния образ на първото държавно висше училище правителството обявява международен конкурс и това, отново ще кажа, е за чест на България, която влива толкова ентусиазъм и страст, за да изправи столицата на своята млада държава до тези на Европа. Конкурсът дава резултат и е естествено да предположим, че ако не бяха съсипващите икономиката на България войни от началото на миналия век, днес София щеше да се гордее с един завършен в композиционно-естетически аспект ансамбъл в самия “връх” на града. Уви.
Какво става днес. Смирнов и неговият проект са забравени и се обявява конкурс за нова сграда, без намек за адаптация. Ще си позволя да коментирам удостоения с първа премия и с възможност за реализация проект на безспорно способния архитект, утвърждаващ се от години в Париж, Стефан Добрев. Първо, основното изискване в този проект – да се събере академията под един покрив – е неосъществимо. Той запазва „обречената” северна сграда, изравнявайки я по значимост със знаковата южна сграда, което му прави чест. В същото време ексцентрично просва над целия парцел плоча-козирка, която смазва с пропорциите си уж пощаденото старо училище. Тук не мога да не отчета “находчивото” му решение: в “елегантната” козирка с дебелината на етаж оставя един илик, за да закопчее към собствения си проект обявената за архитектурен и културен паметник знакова сграда, използвайки за копче изящния й малък купол. Поднесена по този начин, козирката не е търсеният покрив за осемнадесетте академични специалности, а символ – но крайно неподходящ, заради който някой остроумно оприличи амбициозното творение на арх. Добрев с автогара. Именно при автогарата, където автобусите се отправят във всевъзможни посоки, но остават винаги в една равнина, подобна козирка има своята доминантна символика. Същата би била абсолютно несъстоятелна в проект за аерогара например, защото би задушила идеята на човека, родена от вечния му порив да полети. Всичките ми учители са развивали у мен умението да откривам типичното, характерното, онова, което коренно обуславя образите и явленията. В това неотклонно възпитавам и своите ученици и се изумявам, когато срещна нечии претенции и не открия в тях този основополагащ в изкуството принцип. И тъй като архитектурата е par excellence приложно изкуство, съвсем логично очаквам подобно възпитание и у архитектите. Онова, което арх. Добрев трябваше да почувства в темата и да защити в идейния си проект, е, че Художествената академия е духовното гнездо, от което вече повече от сто години с укрепнали криле политат едни от най-надарените чеда на нацията.
Визирах конкурса за нова сграда на академията и несъстоятелността на утвърдения идеен проект, за да отправя упрек към академичното ръководство за липсата на историчност в мисленето и вземането на някои решения. Това мое частно мнение се провокира от драстичното несходство на претенциозната в своята модерност и мащаби нова сграда със следосвобожденския дух на софийския акропол. Даденостите са неопровержими, за да се пази и развива именно този стил, дал самочувствие на първостроителите на Нова България, че сме част от Европа. Тревогата ми се засилва от факта, че в бъдещата сграда щял да се помещава и... офисът на Европейския парламент! Това обяснява защо държавата изсипва щедро два милиона лева за проектиране. С усилия ще си спестя квалификациите към държавата, която само допреди няколко години отпускаше на академията 0,00 лева, за да поддържа сградния си фонд, и към ръководството на НХА, което отново не сметна за необходимо да уведоми колегията, че сключва подобна капитална сделка. Искам да припомня, че и един квадратен метър от прилежащите ни терени не може да бъде отдаден дори под наем, ако липса решение на Академичния съвет. Дали наистина ректорът е пропуснал да сподели с върховния работещ академичен орган и този „незначителен” факт, или това е продължение на сценария, при който конкурсното жури впечатли плуралистичната общественост с поразителното си единодушие. Не знам. Но знам, че с подобен акт на съсобственост се увенчават десетилетните попълзновения на държавната администрация да стъпи на този терен, а това неминуемо води до нашето изтласкване.
Убеден съм, че можем да защитим академичната автономност на това свещено място. Нека си спомним за наистина героичното поведение на нашите студенти, водени от проф. Добри Добрев, които по времето на административния социализъм намериха сили и решително се изправиха пред булдозерите, дръзнали да заличат чертите на академичния двор. Оня своеобразен Парнас, където през клоните слънцето меко докосва и побитата преди повече от сто години морена, скромно наречена на Никола Петров, и пръснатите в девствените треви талантливо изработени каменни копия, и онази непретенциозна, по-скоро ритуална чешмичка с най-сладката софийска вода. Тук трябваше да се възкреси и паметникът на св. Пимен Зографски, а чрез него – и паметта за неговия създател, големия български скулптор и три пъти избиран за ректор на академията Иван Лазаров. Да, днес патронът ни е почетен, но ситуиран в една стерилна, безкрайно чужда на художническата природа паркингова среда. И забележете перфидността: паметникът на обявения за закрилник на академията живописец и книжовник от ХVІ век Пимен Софийски се възстановява от същото онова ръководство, което проиграва дома на академията. За липсата на привързаност към този дом говори и вандалското подменяне на оригиналната австрийска дограма с PVC...
Убеден съм, че двете сгради на Националната художествена академия трябва да бъдат защитени като паметници на културата с национално значение. Нали имаме и специален национален институт, който е длъжен да ги защити.
Доц. Пламен Вълчев
