Иска ми се да дам едно ново гледище на ролята на религията и Църквата в контекста на цивилизацията. Следя с интерес дискусията за “един ли е християнският Бог”, но честно казано, първо, струва ми се напълно безполезна, и второ – не се казаха важни и ключови неща, а дискусията забуксува в зазубрени фрази и теологически доказателства. Всъщност, този аспект на религията интересува най-малко, вълнува най-малко хора и има най-малка роля в процесите. За доказателство ще посоча само факта, че по време на мъченичеството в Римската империя, за религията си са умирали хора, които изобщо не са познавали догмите, онтодологическите доказателства и аргументи, защото по това време такива просто още не е имало. Отделно, когато вече се формира догматиката и доказателствата за съществуването на Бога, съвсем малко хора са били в състояние да ги изведат, а още по-малко – да ги разберат. Затова насочвам дискусията, или по-скоро стартирам нова дискусия в нова плоскост. А имено практическата функция на религия и Църква в живота на обществото, реалиите, реалностите, фактите, значението за обикновения човек, което в крайна сметка е единственото, което има значение. Всъщност, дали има Бог или не, обект или субект е, доказва ли се, или не, няма никакво значение. Важно е защо хората вярват и дали вярват изобщо.
Искам да започна изложението с общия модел на темата. Има два кръга – единият е по-тесен, другият по-широк. По-тесният смислов кръг на изложението се свързва с анализ на религията като реакция на огромните безлични човешки маси в една цивилизация, вътрешния пролетариат, срещу предизвикателствата и гнета на доминиращото малцинство. Някой беше казал, че религията е опиум за народа, нещо, което е абсолютно вярно. Само че същият този замени този опиум с друг опиум, изглежда още по-смъртоносен, а днес, когато и първият, и вторият опиум вече не опиват, съществува нов опиум – безкрайният прагматизъм, материализъм и науката. Факт е, че хората имат и винаги са имали нужда от опиуми, за да се лекуват, за да реагират, за да занимават ума си с нещо, и въпросът е кой опиум дава най-добрите ефекти.
Вторият кръг, който е по-широк, разглежда религията в контекста на цялата цивилизация, не на част от нея. Тук ще очертая по-късно три основни постановки. Религията като бич, раково образувание, което подтиска и води до рухване на цивилизацията; религията като гъсеница или буфер между умиращата цивилизация и нейния наследник от второ или трето поколение; и религията или Църквата като по-висш тип общество от цивилизацията, по начина, по който цивилизацията е по-висш тип общество от примитивните общества.
За нуждите на първата част от резюмето ми ще дам пример от древната история на Близкия изток. Във втората част или кръг ще изследваме християнството, като между първия и втория пример има тясна връзка, с което ще затворим кръга.
А. Религията като реакция на вътрешните човешки маси срещу гнета на доминиращото малцинство в епохата на разлагане на цивилизацията.
Вавилонскта цивилизация, която може да бъде разглеждана като сродна на по-старата шумерска, или като същата в последния си етап, влиза в епохата на смутното време към 8-7 в. Пр.н.е, когато една от териториално обособените й части, Асирия, развързва варварски милитаризъм и военни кампании. В предходните векове Асирия е буфер, плацдарм на ръба на цивилизацията, която я брани от съседната сириакска, както и от набезите на варварите от иранските плата, и по този начин хинтерлендът на цивилизацията е освободен от сблъсъци, за да вложи усилията си в нещо градивно. Но когато асирийските пазачи обръщат оръжия отвън навътре и премазват Вавилон и Египет, цялата цивилизация започва бавен разпад и навлиза в епата на смутното си време. Асирийският терор разширява географски разлагащото се общество на изток, вазвемайки редица примитивни общности в района на Загрос и Иран. На запад преминава Ефрат и покорява близкия изток и Египет, т.е цели две чужди цивилизации. Тези жертви на разюздания вавилонски милитаризъм често са изселвани – като класическият пример е изселването на евреите от Саргон (изгубените 10 племена) и по-късното преселение от Новуходоносор в самия Вавилон (вавилонския плен).
Тези асирийски ужаси водят до отцепването и формирането на вавилонски вътрешен пролетариат в рамките на цивилизацията, съставен в голяма част от поробени и изселени членове на чужди покорени от асирийците цивилизации или от покорени примитивни варварски народи. Всъщност, можем да направим паралел между тези глави от вавилонската история с по-късните събития от живота на елинското общество. По-късното включване на сириакското общество в елинския вътрешен пролетариат дава плода на християнството, родено на базата на юдаизма, така по същия начин по-ранното включване на същото това сириакско общество като част от вавилонския вътрешен пролетариат ражда самия юдаизъм като реакция, на базата на една по-стара примитивна религия, принадлежаща на определена териториална общност, от каквито е съставена сириакската цивилизация, а именно Юдея. Та с две думи, и християнството, и юдаизмът, са продукти на един и същ вътрешен пролетариат – този на сириакската цивилизация – и са реакции на неговото включване и тероризиране от страна на доминиращото малцинство в две различни чужди цивилизации – съотв. гръко-елинската и вавилоно-шумерската.
В този смисъл ние бихме могли да разглеждаме християнството и юдаизма като съвременни – в смисъл, че се появяват на един и същ етап от живота на една и съща цивилизация при последователните й включвания в две последователни цивилизации – като философски сходни, в смисъл, че изпълняват едни и същи социални задачи – да облекчат бремето на огромните човешки маси под млатилото на елинския и вавилонския харман, и в този смъсъл, равнозначни. Но има и друга гледна точка, която ги представя като последователни във времето и качествено натрупващи се етапи на един и същ процес на духовна еволюция. В този смисъл християнството не е равностойно, равнозначно и аналогично на юдаизма, а го надгражда, усъвършенства, доразвива, като същевременно и християнството, и юдаизмът, са по-висши в различни степени на висшост, спрямо предходната примитивна юдейска религия, родила юдаизма. Ако се направят исторически паралели,можем да допуснем, че Мойсей съответства на разпадането на новата империя на Египет, а Авраам се свързва с рухването на шумерската империя и нейното кратко продължение и съживяване от Хамураби. Така Авраам, Мойсей, пророците и Ийсус показват връзката между разпадането на цивилизацията и новите инициативи в религията.
Реакциите на огромните човешки маси, наречени вътрешен пролетариат, в нашия случай произхождащ от чужди цивилизации или общества на цивилизацията-покорител, имат две основни разновидности. Те се лакатушат между насилственото противопоставяне и благата реакция, като винаги насилственото надигане рано или късно е сломено, а градивна роля и значение за цивилизацията има благата и миротворска реакция.
Прави впечатление, че откликът на вавилонския хомот чрез нова висша религия идва не само от човешки маси, влети насилствено във вавилонската цивилизация от чужди цивилизации, но идва и от примитивни общества. Докато европейските и северноафриканските варвари, след като са превзети от Рим, не отговарят на римското бреме със свои религиозни открития, а приемат чуждото откритие на християнството, иранските диви варвари от Загрос, превзети от асирийците, откликват на това като раждат свой си, местен пророк – Зороастър. Трудно може да се каже, дали това е съвсем нов и оригинален зародиш на местна висша религия, или далечно ехо на юдаизма, но зороастризмът и юдаизмът са равни и имат еднакви функции в своята зрялост.
Когато смутното време на вавилонската цивилизация свърша с окончателното заличаване на Асирия, вавилонското общество навлиза в епохата на универсалната си държава, съградена от новуходоносор под формата на Нововавилонска империя. В този контекст юдаизмът и зороастризмът се състезават по между си за привилегията да създадат новата зачатъчна (спрямо нашето християнство) универсална църква в политическата рамка на Нововавилонската империя по същия начин, по който християнството и митраизмът се състезават за същото векове по-късно в рамките на Римската империя.
Но начинанието на юдаизмът и зороастризмът се проваля, поради две основни причини. Първо, Новововилонската империя е мимолетна, в сравнение с Рим, и наследниците на Новуходоносор, Набонидис и Белшазар, не са Траян и Диоклециян, а по-скоро Юлиан и Валенс. След по-малко от век Нововавалонската империя е превзета от меди и перси и заменена с Ахименидската империя. Тази нова универсална държава на цивилизацията си политически е иранска (персийска), а културно – сириакска.
В рамките на новата политическа структура, при която вавилонското доминиращо малцинство си сменя местата и става вътрешен пролетариат, а предишният сириакски пролетариат сега става доминиращо малцинство, се създават благоприятни условия за масовия и доброволен триунф на зороастризма или юдаизма и това е могло да стане много по-сигурно и много по-бързо. Само че колелото се завърта и след 200 години Ахеменидската империя е в ръцете на македонския завоевател. Бурното нахлуване на елинската цивилизация в сириакското общество разрушава неговата универсална държава много преди тя да изиграе историческата си роля, каквато изигра Римската империя за християнството.
В резултат от това нахлуване двете зачатъчни висши религии на юдаизма и зороастризма, дотогава разпространявани мирно от Ахеменидите, са принудени да се отклонят от мисията и функциите си. Те заместват присъщите си религиозни и духовни функции с политическа роля. Стават политически инструмент, с който сириакската цивилизация, към която Ахеменидската империя е част, се бори срещу нахлулия елинизъм и елинизацията. Всяка на свой терен. Юдаизмът, в изолираната си западна позиция до Сердиземно море е по-близо до местата на елинско излъчване, и е сломен между 66-135 г. сл.н.е.
Зороастризмът, в твърдините си на изток от Загрос, през 2-3 век от н.е отново начева борбата против елинизацията. В империята на Сасанидите то се явява по-мощно политическо оръжие срещу нахлулия елинизъм отколкото юдаизмът успява да бъде в малкото и немощно княжество на Макавеите. Сасанидите на войнстващия зороастризъм обезкървяват Рим в четиривековна борба, започнала в 3 в. И завършила в 628 г. по време на Ираклидите. Дори при това положение Сасанидите се провалят в начинанието си с помощта на зороастризма да изгонят елинизма от Азия и Африка, и накрая зороастризмът, религия, духовност, употребен и изхабен, употребен политически заплаща същата цена, каквато плаща и еврейството. Днес и персите, и евреите, живеят като диаспора, вкаменени религии, които нямат духовни послания, а чисто политическата функция да интегрират и обединяват разпръснатите си членове, те са загубили първоначалните си послания към човечеството и са оцелели до днес като парализирани вкаменелости от отдавна изчезналата сириакска цивилизация. Всъщност вредните ефекти от политическото вмешателство над религията може да бъде проследено и в аналогичните събития във Византия и ролята на православието.
Виждаме как въздействието и ефектите на една чужда цивилизационно културна сила не само отклонява две зачатъчни висши религии от правилния духовен път и ги канализира в политическата плоскост, лишавайки ги от сила и смисъл, но ги и разцепва. След преобразуването на юдаизма и зороастризма като интструменти на политическа опозиция на чужди влияния, източният религиозен гений намира убежище сред онези свои елементи, които реагират не войнствено, а благо, на елинизацията. Раждайки християнството и митраизма като духовни продукти на сириакската фракция в елинския вътрешен пролетариат, източната религия намира нов израз и сили, които юдаизмът и зороастризмът са изгубили след канализирането си в политическата плоскост.
Християнството на свой ред, след като е победило пълво митраизма, а после и елинските си покоретили от Римската империя, се разпада на три клона. Котолико-ортодоксалното християнство, което е в пълно съзвучие с елинизма, и несторианството и монофизитизма, които приемат войнстващите роли на опозиция срещу елинизацията и отново се отклоняват в политическата плоскост, точно както юдаизма и зороастризма. И естествено, не постигат резулатите които преследват да изгонят елинизма от полето на сириакската цивилизация, изгърмяват патроните си, изхабяват енергията си в политика, не в духовност, и оцеляват до днес като парализирани вкаменелости, точно както своите аналози юдаизмът и зороатризмът.
Двата последователни провала на войнстващите фракции на сириакския пролетариат в усилията си да изгонят чрез насилие елинизма – юдаизъм/зороастризъм и монофизитизъм/несторианство – не изхабяват обаче войнстващите духове в сириакското общество за борба срещу елинизма. Този окончателен политически триунф на силата в изгонването на елинизма от Изтока се постига в крайна сметка чрез друга висша религия пак със сириаскски произход. Ислямът поваля Римската империя в Африка и Близкия изток, и се явява универсална Църква на реконструираната най-сетне универсална държава на сириакската цивилизация – Халифата на абасидите, функционален продължител на Ахеменидската империя.
Войнстващият дух на исляма като насилствена реакция на сириакските вътрешни пролетариати срещу елинизирането на тази част от света сега се насочва срещу онази християнска факция, която символизира елинизма – източното православие и католицизма. Тази офанзива, започнала след инвазията на Асирийската империя през 8 век пр.н.е продължава и до днес, 2 800 години по-късно, и е ясно, че следващата голяма война ще е на религиозна основа. Ето ролята на религията като реакция на вътрешния пролетариат срещу гнета на доминиращото малцинство.
Една дума за исляма. По-важното го казах в горния пасаж. Универсалната държава на древната сириакска цивилизация е халифатът на Абасидите, която рухва в средата на 13 век. Оттогава се формира универсалната Църква на исляма, което е какавида, буфер, между загиналата сириакска, и евентуалния й наследник. Всъщност, днес арабския свят, бъдейки в епохата на универсалната си Църква - общество, разделено на множество местни държави, живеещи в относително съгласие и хармония и обединени от религият, съответства на аналогичната епоха в нашето общество - епохата на универсалната християнска църква между 4-16 век от н.е, и ако приемем, че универсалната църква е общество от по-висш порядък от самата цивилизация, то можем да считаме, че нашите светски оръжия срещу мотивиращата сила на исляма са несъвместими.
Смятам, че бях изчерпателен и дидактичен в тази част от изложението си. Очаквайте втора част.
