alvassareiro

това е съвсем друг, предимно личен, проблем.

Всъщност, национализмът и патриотизмът е по-характерен за колективистични култури. Липса на загриженост за общото благо не означава липса на гордост. Ако погледнем една класация по национална гордост, на преден план са държави като Индия, Пакистан, Бразилия, черна Африка, Португалия, Гърция и тн. има и индивидуалистични страни, преди всичко англоговорящи. Тази чиста емпирика говори, че националната гордост и колективизмът имат по-скоро права връзка, отколкото обратна. Ако говорим за патриотизъм и национална гордост, едно културно измерение изпъква като водещо. Монументализмът. Колкото по-себеизтъкващ се, себедоказващ се и горд е един народ, като бразилците или американците, толкова по-склонен е той да се гордее с нация, род, родина. Колективизмът също подсилва националната гордост чрез една своя кореланта. Приписаното обществено положение. В колективистичните страни хората имат засилена тенденция да се гордеят с неща, които не зависят от тях - история, природни дадености, славно минало, и тн., защото застъпеният колективизъм не им позволява да развият индивидуални качества и постижения, които да изтъкнат. Затова си приписват нещо, което не зависи от тях, като своя собствена заслуга. В случая историята. Една най-обобщена картина на националната гордост чертае два лагера. Най-горди са арабските страни, латинска америка, САЩ, средния изток, черна африка. На другия полюс, с ниска гордост, са източна азия, източна европа, западна и северна европа. При държавите, които са с високи стоиности и по двете измерения, монументализъм и колективизъм, гордостта се подсилва до максимум. Ако колективизмът е нисък или го няма, но монументализмът е висок, като САЩ, имаме също висока гордост, он с малко по-умерени стойности. Ако колективизмът е висок, но имаме нисък монументализъм, като Русия или Румъния, или България, гордостта пак е ниска. Което означава, че водец фактор за високите стойности на националната гордост е измерението монументализъм, а колективизмът е само подсилвател.

Глупости. Пълен популизъм и шаблони.

Това, че са народности, не означава, че са имали пълно самосъзнание затова, или пък, че е било от значение. Всъщност, нарастването на феодалния натиск е удар срещу народностното съзнание. За това говорят няколко факта, като например, че истински национални и единни държави се създават една след падането на феодализма, и това не е случайно, и второ, че по верме на феодализма у нас и в европа има тенденция към феодален сепаратизъм.

И съзнанието в една феодална общност е преди мсичко феодално, т.е ограничено. Затова Европа трябваше да свърши първо с феодализма, за да формира след това националните си държави. Често, много често, търговските градове в Европа са отделни републики.

Не мисля. Възраждането е процес, раздвижил най-цялото общество, от най-долните до най-високите. Следновековието движи само елита.

Трябва да имаме не едно, а 500-600 на ум. Времето на Възраждането е много по-интензивно от 13 век по отношение на идеи, движения, влияния, тенденции и тн. Може би най-интензивната част от нашата история. И не само това, а засяга масово, предимно цялото общество, от най-долния до най-горния, не само елита. Съществена разлика от Средновековието.

Не, нито за България, нито за другите балкански държави. Почвата е подготвена от модерния национализъм в лицето на Пайсий, Корайс, Грачанин и тн. Тук протичат процеси, почти едновременни с тези в Западна Европа от епохата. Имаме и активни търговски, културни, политически връзки със Запада, изобщо и дума за сравнение между българския 19 и бългаския 14 век не може да става. Изобщо не е подход, за да разберем ситуацията от 12-13 век, да погледнем каква е тя 500-600 години по-късно....

Според мен обаче решение, поне потенциално има. Първо, проблемът не е толкова сериозен, трябва едно просто политическо решение тип Саркози, няма някаква специална софистика. Второ, европейците са измислили тези "цивилизационни" модели за себе си, да служат на самите тях, и дълго време са ги прилагали избирателно. Просто Европа трябва да се върне към самата себе си, а това не налага някакво голямо усилие.

Те никога няма да се интегрират, защото никога ответната реакция на другите цивилизации спрямо тази ,която ги поглъща и асимилира, не е към интегриране, а точно в противоположна посока. Уникалността на сегашната ситуация е, че Европа няма оръжие срещу тази чужда реакция - поради собствените си идеи за права на човека и тн.

Е, с това съм съгласен. Напълно даже, икономическите кризи и цикличностти нямат нищо общо с цикличността в живота и развитието на цивилизацията, и едното не предполага другото.

Аз не знам някой тук да употребява зле възгледи, говорим не за стопанската история, а концепцията за цикличността в живота и развитието, т.е в историята на цивилизациита на Освалд Шпенглер. Изобщо, говорим за съвсем различни неща.

Надявам се, да не го казваш с ирония, защото не бива истината да се иронизира. Иначе ти прощавам.

Това е клевета. Всъщност, ако трябва да те цитирам, крадецът вика дръжте крадеца. Виж сега, не ме обиждай, защото ще спра да публикувам теми, и форумът ще онемее и опустее, да не кажа, че ще се хартиса и бастиса, и ще осиротее без тойнби, без азнавур, ще си останете само с пиячката.

Не виждам връзка между поркането и цитираните от теб светила. Всъщност, няма.

Не е вярно. Някакви доказателства да имаш, освен долни клевети?

Нещо намекваш ли?

Първата половина на 19 век е епоха, много различна от Средновековието. Епоха на национални държави, изместване акцента от религия на национално, възраждане в нашия случай, затова не е никак уместно да сочим 19 век като модел за процеси от 12 или 13 век.

Срещите между цивилизациите са добре изучени. Тойнби прилага айнщайновия подход, и анализира срещите между цивилизации в два типа - среща във времето, и в пространството. В разглеждания случай имаме срещи в пространството. Факт е, че настоящият демографски срив в Западна Европа и имиграцията са резултати от интензивните срещи, които същият този запад имаше с други цивилизации и с примитивни народи от 16 век насам. Всъщност, именно това е една от реакциите на другите цивилизации и примитивни общества на контактите им със запада. Озападняването им е доста активно в политическата и икономическата плоскост, но в културана е забавено или въобще липсва. Ефектите са това, което е тема на статията. Интересна е една особеност на срещите на Запада с други цивилизации в последно време. В случая с Русия, арабския свят и обществата на днешните икономически имигранти в Западна Европа, реакциите на цитираните общества на западното влияние е 1. Западна концепция или доктрина, често извъртяна до неузнаваемост и хвърлена срещу същия този запад, т.е така да се каже еретична версия на западната религиозна, политическа и икономическа вяра - примери са ислямът, комунизмът на СССР и икономическата имиграция в западна европа. 2. Западът не може да реагира на тези контаатаки чрез оръжие, както е било в миналото, което още повече задълбочава проблема.

Виж, историята не е математика и няма да бъде. Статистическите методи, приложени в социалната сфера, дават различни и съвсем изненадващи резултати. Нека дам пример. Да приемем че досега е имало 20 цивилизации и сви4ките са загинали, а ние сме 21та. Нека направим следната аналогия. Всяка една от тях може да бъде опреличена с нещастник прикован до бомба. Бомбата има две жички - едната е правилната, другата неправилната. Идва спец по бомбите, кото трябва да среже едно от двете кабелчета. Като имаш предвид че всеки път бомбата е различна, спецът е различен и прикованият е различен. Пита се, ако 20 поредни пъти спецът е прерязвал грешната жичка и бомбата е избухвала, каква е вероятността това да стане на 21 път? зна4и вероятността няма да е 90% нито 99%, а 50 на 50% и е била такава на всеки предишен опит. В този случау няма статистическа корелация между брои опити и провали и вероятността при всеки опит е една и съща - 50 на 50.

Виж сега. Първо, говорим за цивилизации, не за отделни местни държави, било то велики раихове. Второ, няма нито една теоретична и практическа предпоставка за предопределеността на смърта, с изключение на това, което написах - а именно смърт е възможна само ако цивилизацията не успее да се справи с определено предизвикателство, което я грози. Би ли посочил какво друго, освен това, би било причинило смъртта и? Трео и наи-важно. Цикличността е изключително важна характеристика, когато говорим за живота въобше, и в частност за цивилизации. В конкретния случаи тя е налице при раждането, при развитието, и при евентуалната смърт, евентуална, защото цикличността не налага обезателна смърт. Както вече поясних смъртта се дължи на невъзможността да се справи обществото с даден проблем. Ако се справи, продължава цикълът на растеж, ако се провали - следва разпадане и разлагане. Но последният сценарии не е наложен от цикличността, а е възможно неино проявление и зависи от други причини. Самата цикличност сама по себе си, и това е много важно, не води обезателно до смърт, а е движение напред по права възходяша линия. Тя се проявява като цикъл на предизвикателство-отклик-предизвикателство-отклик и рамките на тази цикличност съществуват вътрешни цикличности. Например когато предизвикателството е посрещнато успешно цикличността се изразява като растеж чрез вътрешно самоопределение и външна диференциация. Ако се даде незадоволителен отклик, предизвикателството се повтаря отново и отново и цикличността се проявява чрез разпадане и стандартизация. Но това е отклонение. Както казах, цикличността не води по презумпция до смърт, смърт е възможен много чест сценарии, но се дължи на съвсем други прични, които вече споменах. Ако успеем с тези причини да се справим, практически животът на обшеството ще бъде вечен. Тогава какво е наи-типично за цикличността, кое е неино наи-присъщо качество и особеност? Това е, че при определен развои на цикъла предизвикателство отклик, цикличността е движение напред по права възходяща линия.Дори цикълът да завърши със смърт, пак имаме движение напред възходяща прогресия - това е специфичен сличаи ако ме питаш специално за него ще го разясня. Нека разгледаме първия вариант - Това е, че при определен развои на цикъла предизвикателство отклик, цикличността е движение напред по права възходяща линия. Това може да се види наи-ясно в природата и физиката. Цикълът на смяна на ден с нощ ден нощ и тн. е една механична цикличност всъщност е движение напред, защото води до смяна на сезоните, което пък в продължение на милиони години на повторения е довело до еволюция на всичко живо. Цикълът на раздане, развитие и смърт на организмите пък съшо е движение напред защото е довел до постепенната еволюция на организмите. Последователното придвижване на цифт крака води до изминат път, монотомното повторение на цикъла напред-назад на тъкачния стан води до изтъкан прекрасен плат и тн и тн. Изводът от всичко това е, че периодичността в повторенията на тези дребни движения наречени цикли води го голямо движение което не е повтарящо се като циклите които го съставят, а е напредващо.

Ето аз съм го написа. преди това, зависи първо от възможностите които има, и второ от силата и характера на самото предизвикателство, не само от него. И двете неща триавба да се имат предвид. Цивилизацията е жив организъм доколкото има раждане, развитие и евентуална смърт. И тук аналогиите със живия организъм се изчерпват, да има ги донякъде, но там разликата е именно в това за което говоря - че живият организъм е обречен да умре, това се знае още при раждането, докато смъртта на цивилизацията не е предопределена по рождение, а зависи от способносста и да надделява предизвикателствата по пътя си. Значи докато организмът е обречен да умре, цивилизацията не е, смъртаа не е програмирана, а е условност, може да стане, може и да не стане, зависи от това, което вече казах. Поведението не може да стане предсказуемо по никакъв начин. Защото има две неизвестни - първо какво е предизвикателството, и второ - как цивилизацията ще му откликне. При две неизвестни не може да предвидиш нищо.

Цивилзацията наистина генерира модели на подражание, често извън границите си, но това е следствие от раждането й, не причина. Подражанието към момента на раждане на цивилизацията е вътре в нея, не извън нея. Когато посоката на подражание се измества от предците към пионери, съвременници. Следователно основната отлика между цивилизация и примитивно общество е посоката на подражание (мимикрия) - при примитивните е назад, към предците във вид на традиция, при цивилизация е насочена напред, към следване на нов, току-що измислен модел от все още живи хора, наречени пионери. Проблемът е решен.

Защото патриархът е червен и сталинистката епоха му е по-на сърце от симеоновия век.