alvassareiro

2.Италия през втория етап на растежа на Западното общество В епохата, която визираме, Средновековието, най-сериозният проблем, който стой пред Европа, е феодалната разпокъсаност и усложнената система от феодални връзки. Трябва да се сложи ред във феодалния хаос. Пътят е да се извърши политическа, а с това и икономическа реформа и нов модел, който да замени феодализма с друг модел, и икономическа реформа, в която поземлените ресурси не са водещ фактор в икономиката, тъй като именно на тях се базира феодализмът. В периода 12-15 век северна италия стои сякаш пасивно, недейно, но всъщност това е епоха на оттегляне, в която италианските градове републики са лаборатории за политически и икономически експерименти, които да решат проблема на остатъка от континента. Набива се на очи паралелът, сходствата между проблемите, с които се сблъсква елинското общество, и проблемите пред феодална европа от 12-15 век. Пътят, които италианците поемат е сходен с този, поет от древна Атина, решението също е сходно, а именно замяна на един политически и кономически модел с друг, затова и резултатите са почти същите. Италианските градове републики всъщност са политически ренесанс на институцията на гръцкия полис. Разликата е в това, че докато атина прави първо икономическа, и след това политическа революция, италия прави обратното – първо е политическата, а след нея и икономическата революция. Северноиталинските градове стоят точно на пътя между Свещенната римска империя и Светия престол в Рим. Тези градове са заложници в борбата между Империята и Светия престол, и най-сериозното предизвикателство пред тях е да не бъдат абсорбирани и включени в Свещенната империя. Реакцията им на постоянните набези и посегателства от страна на германските императори кристализира в политическия модел на града-държава, република с демократично управление. Това е всъщност политически ренесанс на гръците полиси и демокрация около 1 800 години след фактическото им появяване и около 1 200 години след краха им. С излйчването си, италианската култура съживява културния растеж на околните народи. Съживява го първо в сфери, като политика, архитектура и военна техника, където ефектите са по-видими, но по значимият феномен е, че когато околните народи усвояват италианския модел, са в състояние да го приложат в много по-голям мащаб от този на градовете републики. Атинската пасивност и оттегляне от 8-6 в.пр.н.е и италианската от 13-15 век са доста сходни. И в двата случая политическото оттегляне е пълно. И в двата случая творческото малцинство посвещава енергията си да реши проблем, който стои пред цялото общество. И след като намира решение, се завръща в обществото, което е изоставило временно, за да му предложи оригиналното творческо решение на поставения проблем. Освен това, проблемите, които Атина и Северна Италия решават, са едни и същи. Както Атика в Елада, така и Ломбардия и тоскана векове по-късно са социални лаборатории, в които се осъществява експериментът да се преобразува самозадоволяващото се земеделско общество в индустриално и манифактурно и търговско обвързано в международен план. И в двата случая радикално се премоделират традиционни институции, за да бъдат пригодени към новите условия. Комерсиализирана и индустриализирана Атина променя аристократичното си устройство, основано на произхода, в буржоазно, базирано на собствеността. По-комерсиализирани и индустриализирани от остатъка от западния феодален свят в резултат на географската си ограниченост, Милано, Болоня, Венеция, Флоренция, Генуа, Сиена и др. преминават към нова политическа система на преки отношения между граждани и местно правителство, чийто суверенитет е в ръцете на самите граждани. Тези конкретни политически и икономически нововъведения, т.е демокрацията и индустриализмът, преминават от Северна Италия в презалпийска Европа от 16 век насетне, и се осъществяват по-успешно навън, отколкото са били в самата Италия. Оттук вече курсът на елинската и италианската история се раздалечават поради основното несходство между позицията на италинските градове-републики в западния свят и Атина в Елада. Атина е град-държава, който намира определено решение на проблем, и се завръща в свят от градове-държави, за да го предложи и приложи. А политическият модел на град-държава, по който италианският свят се оформя през Средновековието, е по-скоро изключение, и не е нормална и изначална база за самоизразяване на западното християнство. Основната база е феодализмът, водещ до вътрешно раздробяване в големи териториални държави. Остава да се реши основният въпрос как може един модел, разработен и приложим в териториалния, демографския, икономическия и политическия контекст на града-държава, може да бъде пренесен и приложен в условия на феодализъм, екстензивна икономика, голяма териториална и демографска база. Това положение може да се реши теоретично по два начина. За да е в състояние да възприеме политическия и социално-икономическия модел, който Северна Италия предлага, Презалпийска Европа трябва или да скъса с феодалното си минало и концепта за териториална държава и да намери нов политически израз на базата на стотици градове-държави, или да измени италианския модел по начин, който да го адантира и направи годен и приложим върху феодалния скелет и териториалната и демографска база на голямата държава. Всъщност, това е ново предизвикателство в резултат от предходно решение, и от успеха му зависи дали западното общество ще продължи да се развива, или ще тръгне по пътя на разпада. Трябва да се отбележи, че първият теоретичен модел на града-държава е възприет и дори приложен с определен успех в Швейцария, Швабия, Франция, Холандия и градовете на Ханзата от северна Германия, но отвъд Алпите се възприема решението на териториалните неградове държави, което налага поетапна адаптация на стари институции към новите политически и икономически модели. Кой успява да осъществи тази адаптация най-успешно е тема в третата част от това изследване.

Ако приспособяването е успешно, рестежът продължава. Ако старата институция се пръсне под напора на новите сили, а именно революция, растежът е възможен, но до известна степен на вероятност. Ако старата институция се парализира и престане да функционира правилно, т.е стане социална чудовищност, обществото тръгва бавно и сигурно по наклонената плоскост на разпада. Част втора. Конкретни примери Атина през втория етап от растежа на елинската цивилизация. Ако разгърнем пергамента на елинската цивилизация, класически пример, вдъхновил класически цивилизационен модел (за всички останали цивилизации), ще видим поредица от предизвикателства, които в началото Атина успешно преодолява по време на растежа чрез поетапна адаптация на същестуващи модели и институции към новите условия, докато се проваля пред последното редизвикателство, и то се повтаря настойчиво пред нея по време на разпада. Първото пердизвикателство, външно за Елада, което се явява и причина за раждането на елинската цивилизация веднъж откликнато успешно, е стремежът или натискът да се наложи ред по бреговете на Егея по време на междуцарствието, последвало разпадането на Минойската цивилизация. Елада отговаря успешно на това предизвикателство от страна на останалите без дом и цивилизация човешки маси, като налага системата на Града-държава. Това решение обаче след кратко време налага ново предивзикателство, което вече не е външно и произволно, а е резултат от предходното решение. А именно населението нараства, а земята, принадлежаща на Града-държава е ограничена. Това е т.нар. малтусианска заплаха, която елинското общество изживява към 8 в.пр.н.е. В това време Атина остава сравнително пасивна и безучастна, докато останалите полиси дават най-простото и близко до ума решение – или създават отвъдморски колонии, преодолявайки проблема с пренаселеността чрез отвъдморска експанзия и колонизация, или се специализират в грабежи над съседите си по модела на Спарта. Териториалната експанзия и колонизация на повечето градове-държави, решила проблема с пренаселеността на един етап, обаче поражда ново предизвикателство, което е нова стъпка по посока на диференцияцията и самоопределението. Колонизаторската политика на полисите събужда ответна реакции от страна на останалите общества по Средиземноморието, било то местните варвари, било други държави или сили, като Картаген, етруски, финикийци или перси и с една дума води до политическа и военна консолидация на елинските врагове. В този момент гръцката екпанзия е спряна, а Елада е обградено отвсяде от врагове, като в коварен обръч, и тези разбудени от самите елини сили на свой ред връхлитат и нападат елинския свят. И именно сега, към 6 в. Пр.н.е, когато колонизатроското или спартанското решение започват да дават намаляващи резултати, и на свой ред пораждат не по-малко опасно предизвикателство, на сцената излиза Атина, градът-държава останал пасивен на предишните два етапа. Атина прокламира завръщането си със сензационния жест да хвърли ръкавищана на Ахеменидската империя и откликва на призива на въстаналите йонийски гърци в 499 г. нр.н.е и в следващите 50 години е главният противник на персите. Извадена от пасивното си състояние от гръко-персийските войни, и отблъснала успешно посегателствата на враговете си, Атина развързва енергията си, за да даде ново и уникално решение на старото продизвикателство на пренаселеността и ограничената територия. Тя извършна първо икономическа, а след това и политическа реформа, като пригажда традиционните си институции, за да съответстват на новия икономически модел. Това успешно решение на все същия проблем е толкова успешно, че бълзо се превръща в модел, приложен из цяла Елада, а Атина става “Образованието на Елада”. Та основният, все стар, макар и леко изменен, проблем или предизвикателство пред Елада към 5 в.пр.н.е е да се добие от една географска среда или база, която е ограничена, и лишена от възможността за по-нататъчна териториална експанзия чрез колонизация, нарастващо количество средства за прехрана за едно още по-нарастващо население. В гръцкия случай този проблем е решен от Атина чрез замяната на един пердимно автархичен и екстензивен икономически модел с друг, предимно интензивен, или чрез замяната на самозадоволяващата се икономика, основана на оран за изхранване на местната общност, към един интензивен земеделски и манифактурен модел, предназначен основно за износ. Икономиката от самозадоволяваща се става износна, и от екстензивна става интензивна. Всъщност тази земеделска революция доведе до цялостна промяна в икономическия, политически, социалния и културния живот на Елада, защото специализираното износно земеделие наложи развитие на допълнителни отрасли като занаятчийство, корабостроителство, керамика, парично обръщение, търговия. Всъщност гръцката икономическа революция съответства на индустриалната революция в Англия от 18 и 19 век. Върху изсушените пасища и похабената и недостатъчна орна земя, Атина преминава от традиционните преди това животновъдство и зърнопроизводство, към оригинални похвати – отглеждане на маслини и експлоатиране на подпочвието. За да оцелее от маслинените си горички атинянинът трябва да обмени захнита на Атика срещу зърното на Скития. За да изнесе зехтина си обаче, тя трябва да го пакетира в делви и транспортира по море, което налага развитието на керамиката, манифактурата и търговския флот, и, тъй като търговията изисква парично обръщение, и на атическите сребърни мини и финансовите отношения. Всъщност тази чисто икономическа реформа довежда до ефекти в политическата, културната и артистичната сфера. В политически план резултатът е демокрацията, която се налага, за да отрази новите икономически условия и да осигури преминаването от политически модел, основан на аристокрацията и властта по наследство, към нов политически модел, основан на икономическата влас и крепящ се на буржоазията. В артистичен план развитието на керамиката дава на художника възможност да извае върху елегатнтите вази нови форми на красота, а изсичането на атическите гори, за да бъдат заменени от маслинени принуди атинските архитекти да преминат от дървото към камъка и чрез него да дадат материален израз на новата икономическа и политическа мощ. Тази икономическа първо, а после и политическа революция се случи в двете поколения между Солон и Перистрат. Но успешното решение на икономическия проблем породи съвсем ново предизвикателство, нов израз на старата тенденция към самоопределение и диференциация. Това е един нов и чисто политически проблем, който не съществува на предходните етапи. Докато преди това икономическият живот на града-държава е локален, всички градове-държави могат да бъдат локални или регионални в политическия си живот. Локалният суверенитет на всеки полис по отношение на другите поражда доста локални войни, но в условията на стария автархичен икономически модел тези войни нямат фатални социални или икономически последици. Но новата икономическа система, измислена и приложена от Атина се базиран на местно икономическо производство за международна търговия и стокообмен. Този икономически модел може да бъде успешен, само ако бъде последван и от нов политически модел, а именно, гръцките полиси, обримчени в здрави икономически и търговски връзки трявба да изоставят политически си регионализъм, антагонизъм и сепаратизъм и да преминат към политическа взаимосвързаност, конфедериране и обединение. А една система на икономическа и търговска международна взаимосвързаност може да функционира само ако бъде поставена в рамките на една система на политическа международна взаимосвързаност, международна политическа система на ред и закони, които да подтиснат и ограничат политическата анрахия на локалните полиси. Такъв нов политически ред е предложен на гръцките полиси първо от Лидийската, Персийската и Картагенската империя, и предложението е фанатично отблъснато от полисите, тъй като те виждат в парсийското завоевание заплаха за целостта на цивилизацията си (а заплахата е друга, вътрешна). Те не само запазват своята независимост, но се появяват нови полиси, преди това колонии. На следващия етап, вместо да потърсят ново решение на политическия си проблем полисите подемат братоубийствени вътрешни войни. Един следващ опит за политическа конфедерация е Делоската лига, основана на персийския модел. По различни причини лигата се проваля, и старата политическа анархия в отношенията между полисите се провява в нови икономически условия, които я превръщат от опасна в смъртоносна. Провалът в опитите на елинската цивилизация в опитите си да замести международната анархия в своя свят и местническия политически антагонизъм и регионализъм с някакъв вид международен политически ред заема целият период от 431 до 31 г. пр.н.е. И след 400 години напразни опити се установява Римската империя, в нашия контекст международна политическа лига на гръцките полиси, това е оптималното решение, само че с 400 години закъснение. Римската епоха всъщност е мир от изтощение, мир, който не е творчески и съзидателен, и затова, временен.

Приспособявания и социални чудовищности Част първа. Малко теория Ако приемем, че веднъж родена, цивилизацията е обречена на растеж, това е сериозна грешка, защото проблемът за растежа е почти толкова важен, колкото и проблемът за раждането. Не всяко общество гради цивилизация, и логично, не всяка цивилизация, веднъж родена, се развива. Доказателството е в класическата тойнбианска схема на 5те родени, но спрели развитието си цивилизации. Следователно, фактът, че някои се развиват, а други не, навежда на мисълта, че има определени причини или фактори, които детерминират растежа. Ще кажа само две думи за тях. Ако приемем, че за да се роди едно общество, е нужно да има предизвикателство, което да бъде оптимално – т.е нито достатъчно слабо, че да не предизвика реакция, нито достатъчно силно, че да смаже реакцията – и на това предизвикателство да бъде даден оптимален отклик както по време, така и по целесъобразност и ефективност, то логично е да приемем, че, за да има по-нататъчен растеж е нужно този цикъл на предизвикателство и отклик да се повтаря N на брой пъти. Но и тук има уловка, или уговорка, каквато има и в случая с раждането (т.е че не всяко предизвикателство, а именно оптималното важи). Та уловката или уговорката в случая с растежа е именно тази, че предизвикателството не само трябва да бъде оптимално, не само трябва да намери оптимален отклик, но и трябва да задвижи веригата и да доведе до следващо предизвикателство, което поражда съответен отклик. Т.е всяко следващо предизвикателство се явява резултат от предходното, или с други думи, всяко предходно предизвикателство, веднъж решено, поражда ново, и всяко ново предизвикателство е все по-вътрешно за цивилизацията, т.е дължи се на предишните й решения, и все по-малко външо, дължащо се на първоначалните прости 5 типа предизвикателства. С други думи, цивилизацията, веднъж решила първото предизвикателство пред себе си, което винаги е външно, и винаги е едно от 5те възможни типа, което й осигурява раждане, започва да зависи все повече от самата себе си, и все по-малко от външни фактори, т.е самите й решения пораждат следващи проблеми, които са предизвикателства. Така най-очевидното заключение е, че растежът ствава чрез самоопределение. Това е първият критерий за растежа. Вторият е логичното следствие от първото, а именно, че щом като цивилизациите растат чрез самоопределение, то те се диференцират. Третият критерий на растежа е способността и готовността за динамичност и гъвкавост, дейност и есперименталност, които са логически следствия от първите две, най-вече поради факта, че са задължителни условия за решаване на все по-вътрешните и все по разнообразните и сложи предизвикателства и отклици, които се пораждат едно от друго. Ясно ми е, че това звучи прекалено теоретично и сухо, но то е неминуемо разсъждение и чертае теоретичната рамка на конкретните процеси, които ще опиша по-долу. Сега конкретно. Само една последна теоретична бележка. Можем да приемем, че всяко следващо ново предизвикателство, което, ако бъде откликнато оптимално, ще осигури растежа, ако не, ще поведе към гибел, и което предизвикателство е функция на самоопределението и диференцияцията, може да се приеме като някаква нова идея, необходимост, потребност, условие, сила, и тн. които се вкарват във вече съществуващите институции в обществото. В този случай в една стара институция вкарваме нова пара, и сценариите са няколко, респ. позитивен и негативен. Позитивният е когато старата институция се нагажда, адаптира постепенно към новите условия, или просто се появяват нови институции. Негативният е, когато старата институция се взриви под напора на новата пара, или, ако успее да устои, се парализира и излиза от строя, а това е състояние, което ще наречем социална чдовищност. Сега искам да дам няколко примера, първият от които засяга епохата на най-славния растеж на елинската цивилизация, вторият визира италианското средновековие, а третия модерната епоха. Сега конкретно.

Всички църкви са обитавани от духове. Предимно от Светия дух.

Религиозност и музикалност са две напълно различни понятия, по природа, същност и тн. и паралел между тях не може да има. Абсурдно е. Едното е психологически феномен, другото дарба. Това е все едно да натрапваш интровертност или холеризъм.

Естествено, че администрацията е раздута. Аман от хрантутници и бюрократи.

Напротив, мисля, сто пъти казах, че етноси има поне 7 хиляди години назад в историята. Ето цитирам се. Етнос винаги е имало, да повторя за пети път, но в различните исторически епохи етническата принадлежност е заемала различно по степен място в ценностната система и модели. Тя е значителна преди християнизацията, и след това от 17-18 век отново излиза на педен план. Конкретно през Средновековието обаче, етническата принадлежност е изместена на 3то място, първенството е на религия и съсловие.

Историческите факти са исторически факти. А те с нищо не доказват, че етносите са служили за разделение на държавите или какво беше там твърдението. Ти попита аз просто ти отговорих, че са много. Ясен въпрос и ясен отговор. Самият факт, че Европа е разпокъсана феодално, и има десетки държавни образувания на един етнос говори само, че не етносът е бил водещ. Става, но по-късно.

Онова, което съм пропуснал, е защото съм съгласен с него. Не говоря за света, а за България. Какъв процент българи се интересуват от спорт, та да ни облъчват постоянно, в събота, в неделя, вместо централните новини, сякаш някакви топки са по-важни от реалните събития в областта на политиката и културата. На световно ниво, а цифрата, която сочиш, е вярна, и показателна за нещо, то е, че мнозинството хора на планетата не се интересуват от спорт. Аз пък смятам, че спортът е нещо изключително ненужно, излишно, безинтересно до скука, и води до затъпяване. И не ще се откажа от мнението си.

Да, но доколкото прочетох основните моменти, солидно отговарят на истината като реално случващи се факти. На всичко отгоре, всяко едно твърдение, особено ако е реално, е обект на дискусия, не на бан.

И какви са точно манипулативните номера? Може ли малко пояснение, за да не си помислим, че тук цари яка цензура.

испания, португалия, ИРИ, италианските републики и тн. и те ли влизат в тази група? Друг е въпросът, че няма нито една хомогенна средновековна държава, което поставя въпроса как може да носи името на народа си, след като повечето държави са съставени от доста етноси.

Ами примерно Дунавска България, и Волжска България, Търновско и Видинство царство, кралство Кастиля и кралство Арагон, кралство Астуриас. Хехе, за държавите, формиращи Свещенната римска империя не ми се говори. Да добавим към тази цифра още 40-80 зависи от периода италиански независими градове-републики, още редица славянски държави, епирското деспотство, трапезутнската и никейската империя и тн. и тн. Бройката клони към 100. Не знам за средновековието ли става въпрос или не, акцентът на дискусията не е дали е имало народности или не. Имало е. Въпросът е доколко това е било водещо в определения период.

Абе откъде накъде ще се заплашва така човека? Това ми изглежда точно като заплаха. Я малко по-човешки. КГ, не съм очаквал от теб такива мерки.

Затова, спортът е една паразитна и напълно безполезна дейност, антипод на умствената активност. Да се забрани във всичките му организирани проявления, да се изхвръли от телевизиите, да се закрие измисленото министрество на спорта, да спрат изграждането на никому ненужни спортни зали, и да се изхвърли от университетите.

Бихте ли посочили някакви статистически значими данни, според които мнозинството българи се интересуват от спорт? Не може да се твърдят непотвърдени неща. Политическата форма на управление е едно, какво да дават по телевизията е съвсем различно. Не може да се сравняват две несравними по природа и същност неща, от два различни класа. Статистически данни, че мнозинството българи са се почувствали горди има ли? Защото аз и повечето хора, които познавам дори не знаем кой е той. Защото вместо да се занимаваме с някакви си измисле щанги, други неща ни вълнуват. По-съществени, интересни, смислени, важни. Ето това е един класически мит. Спортистите славели страната. Глупости. Гълтат пари само. Тази страна няма нужда да я прославят, не и някакви щангисти. Защото имам няколко въпроса - кое е по-добре, да те прослави един, който вдига щанги, и или друг, които е първенец по математика и физика? Кое е по-добре - да знаят по света, че тук живеят яки щангисти с мускули, или че тук живеят умни математици? Тука трябва да има качествено сравнение. - второ. България няма нужда никой да я слави. Това, че някой не знае къде е България, е проблем на неговото образование, или на липсата на такова. Да се образова. Това не е нито мой проблем, нито ваш. Има дебели книги, там може да се прочете за всички държави. България има нужда не от слава, а от икономика, стандарт, качество на живота. Все сериозни неща. Не от измислени щанги тука. - Това горе не мисля, че е достатъчна причина да има министерство на спорта, което да гълта безумни пари на данъкоплатеца, и да се пилеят още толкова за измислени игрища и зали. За едни локви. Смешна работа.... На какви стастически данни почива вашето твърдение? Може ли числа? Не искам да знам, нямам и време. Вълнувам се от други, по-важни и по-възвишени неща. Наука, изкуство и тн. Абе много тъпотия сред тея спортисти бе, много чудо. Една книга поне да вземат да прочетат, няма да им се отрази зле. Ето вчера гледах как се казваше.....бившия треньор по футбол, Пенев. Жалка работа бе братче, хем на години. То един минимум от обща култура поне трябва да имаш. Ама откъде, ако цял живот в главата ти има топка, накрая ставаш една...топка, пълна с въздух.

Напротив, изключва се, защото под принуда и при изпитание се прави всичко. Въпросът е дали се прави определено нещо без да има принуда, и защо някои го правят, а други не. Отделно, в напрегнати и екстремни ситуации се появяват качества, които иначе не съществуват. не мога да разбера защо постоянно се поставят под въпрос основни и доста близки до ума неща. Ето давам пример. По време на война българите, а и всички останали са единни, мотивирани, сплотени и тн. защото виждат неминуемата заплаха. Но когато няма война не сме такива, а други пък са. Културологията изследва тези различия именно в тази им естествена среда. на какво се дължат тези различия. Предимно на факта, че при напрегната ситуация, изпитание, война, бедствие на преден план излизат общочовешки качества, които заличават различията между народите. Например и китайци, и японци и руси са състрадателни. Или жестоки и тн. Това не са културни, а общочовешки различия и психологията се занимава с тях. Друг пример ако не съм достатъчно ясен. Ако по време на една война някой дойде, подпали къщата ти, изнасили близките ти хора и после ги убие, общо взето у всеки човек се пораждат няколко алтернативни начини на реакция. Може например да се озлоби и да тръгне да търси мъст, да грабне автомата и да стреля наред. Други път ще се самоубият от мъка. Но тези алтернативни начини на реакция не се дължат на някакви културни различия между народите, а на психологически особености на личоността, и са толкова типични за турците, колкото и за тайванците и ескимосите. В мирно време обаче се проявяват в най-чист вид именно междукултурните различия, държащи се на комбинираното влияние на различни фактори на средата. Например, че едни народи работят, а други крадат от фабриката, в която работят.

Да, много интересно. Радвам се, че вече са започнали да правят сравнителни изследвания и за България. Крайно време беше. Благодаря за инфото Ник. Да, прегледах го набързо засега, струва ми се добре.

Това са специфични случаи, които се изучават отделно, предвид спецификата им. Но далеч не са мнозинство днес, да не говоря, че май такива общества днес няма. Войната като естествено състояние в миналото е формирала у редица народи специфични културни черти, които се проявяват днес при мирно време. По същия начин, по време на война се проявяват специфични културни и психологически особености, които липсват през мира. В резултат на тези особености, едно изследване на културите налага те да се разгледат в нормалната им социална среда на проявление, без силови фактори и принуда. А днес войната не е естествено състояние никъде по света. Затова, говорейки за културни особености днес, в реалността, трябва да си зададем въпроса днес войната, или мирът са доминиращите състояния на човека?

Категорично против. Тая пасивна, озлобена и оядена до менай къде църква сега се сети, че това общество има проблеми, и се зае първо с мадона, после с елтън джон, сега с хомосексуалните, утре сигурно космическите изследвания ще подеме. А къде спа последните 20 години, когато хората умираха от глад в най-тежките зими на прехода. Да е отворила социални кухни, да помага на сираци, бедни, гладни? Май по-важни проблеми имаше, примерно да си оправи имотите. И сега моля ви се дрънчи за пари държавата. Било работа на държавата да осигури пари. Откъде накъде бе? Айде нещо сама тая църква да направи ако обича. Да си намери финасниране, да си разпродаде имотите малко и да си отвори там каквото си иска по храмовете, само ако обича да не ни занимава. Сега конкретно. Религията е нещо прекалено извисено, за да бъде принизявано по такъв начин. Религия не се учи. Тя е фундамент, култура, основа. Да поставим религията на едно ниво с другите предмети и да я сведем до едно зазубряне, некви си оценки и класни е смешна и жалка работа. Отделно резултати няма да има. Ще е същото като с който и да е друг предмет. Като всички деца учат физика, да не случайно всички да са станали физици? Или като си изкарат срока им излиза от главата всичко. Стават физици определен процент, които из начало имат влечение към това, така както стават семинаристи хора, които изобшо не са учили религия преди това. Значи ще станем духовни и морални, ще изкараме класното и срока, и после ще забравим и морал, и етика, и Божи заповеди. Не върви. Освен религия, съм категорично против и спорт и военна подготовка (хаха, ама че абсурд, абе студената война отдавна свърши). Очевидно, анализирайки състоянието тук, спортът и военната подготовка в миналото не са попречили на някой хора да се пропият като смоци и да тренират скоростно вдигане на чашката.

Чета го това, и не вярвам. Значи, през Средновековието имало народности. Това сериозно ли се твърди....Защото, доколкото знам, не само през средновековието има народности. Народности има и хиляди години преди средновековието. Това звучи едва ли не, че народностите са измислени през Средновековието и точка. Какви са тия работи? Естествено, че има народности, и почти винаги ги е имало, можем да проследим линията им до 7 хиляди години назад, когато се раждат първите цивилизации, дело именно на народности. Въпросът не е имало ли е, или не е имало народности през Средновековието, а каква е била нагласата, моделът, ценностите, мисленето на средновековния човек, и коя ценност той е поставял на първо, коя на второ, и коя на трето място в мисловната си система. В този дух на мисли, смея да кажа това, което твърди съвсем резонно и Стоедин, а именно, че средновековната мисъл и човек имат тенденция към генерализиране, конвергенция по посока религия и цивилизация, съсловие, мултинационална държава, подреждам ги горе долу по степен на важност, а не към дивергенция и разладане на отделни народи, какъвто модел се появи едва от 17 век насетне. това пък изобщо не е ясно, защото не може да обясни този интересен феномен как така един и същи етнос създава две или повече държави...

Защото културните особености се проявяват в най-чист вид в естествена среда, не под принуда или мобилизация.

Говоря за задружна работа в служебни невоенни условия. Що за неуместен въпрос...

Не, завистта е характерна черта на българина отпреди социализма. Много подробно затова говори Иречек. Социализммът, бидейки в симбиоза с тези традиционни нашенски черти, за съжаление ги подсили. Чакай сега да не бъркаме. Значи, ако ползваме методите на сравнителната антропология, социалните нагласи не се обясняват с неравновластието, а с друго едно измерение - монументализъм, или стремеж към себеизтъкване и себеизразяване и утвърждаване. Трудното сработване и задружната работа пък се обясняват не със завистта, а с висока тревожност. Завистта се свързва също с първото измерение - монументализъм. Това в чисто теоретичен план. Една дума за работливостта. Тя не е мит, но има допълнение. Работиу работи много, работи добре, но само когато е мотивиран. А какво го мотивира? Личната облага. Когато работи за себе си. А какво не го мотивира - общото благо. Това е културна особеност. Толкоз по въпроса. Не говоря за стихиен социализъм, нито пък това е мой термин. Говоря за културни особености.

Аман от пиене в тоя форум, аман от чудесии. сатряска румъняска тука.