alvassareiro

За да говориш за факти, трябва да имаш факти. А фактите показват, че България е сред най-нетолерантните държави в Европа по всички проучвания, които се правят. Има други, много по-важни и сериозни фактори, които определят етническия мир, не нагласите и условните конструкти и хорми на характера. И това са социални, политически, икономически фактори и тн. А иначе, има достатъчно примери за етническа неторелантност - например избиването на софийстоко турско население във владайското дере, или възродителният процес. КГ, шовинизмът и ксенофобията винаги се разпалват в незначителни маргинални среди. Страшното е когато тези среди станат управляващи, а у нас имаше достатъчно фактори, които допринесоха това да не стане.

Това е мит, нека видим толерантността към роми или хомосексуални. И второ, дори да сме толерантни, много лесно е да се разпали верски и етнически конфликт по изкуствен начин, стига гореизброените 5 причини да са в сръбския си вариант. И трето, всяка една държава и толерантни, и нетолерантни хора, но дори и най-нетолерантните не желят да започнат война по тази причина.

Дали режимът ще е тоталитарен или не, изобщо не е външен белег. А дълбоко присъщ и онтологическа разлрика.

Ами това, че борбата за национална църква е част от борбата на политическо и национално освобождение говори, за смесването на религиозното и етнонационалното. Иначе можехме да се освободим политически, но да си останем част от гръцката константинополска патриаршия.

Сега, като продължение на статията за Балканите, ми се иска да обобщим причините, поради които етническият и религиозен конфликт в бивша Югославия не се състоя в България. Първата причина е, че България не е федеративна, а унитарна държава. Териториалното устройство на страната ни според всички конституции от Освобождението до днес подчертават единството на българската нация и нейната териториална неделимост. Не така е обаче в бивша Югославия, СССР и Испания, където конституциите чертаят ясно обособени етнически граници на отделни съюзни републики или автономни областни, формирани на етнически и лингвистичен признак. Когато се изгуби единната легитимност на федералната държава, съвсем нормално е новопоявилите се държави, които са очертани географски и административно в предходния етап на федерализъм, да търсят своята легитимност чрез национализма. В случая със Сърбия, още когато се чертаеха федералните граници, беше заложена бомба или гарант за целостта, като сърбите включиха съвсем съзнателно в теритириите на някои федерални републики области със сръбско население, и именно това население след това беше удобен повод за военен конфликт. В България такива процеси не се случиха, но можем да очакваме, че ако бай Тошо беше очертал Родопите или Делиормана като отделен административен регион на база на етнически или конфесионален признак, това да улесни турци и помаци в техните претенции след това. Днес обаче те нямат териториална база за своите претенции – какво ще се отцепи, отделна къща, ливада или планина? Затова фактът, че всички конституции на България я определяха като политически единна еднонационална нация, с един език и като унитарна държава, ни изигра много голяма услуга. Нека видим как действа новата конституция на Испания от 1976. Тя очерта 4 ясно разграничими автономни региона, оформени на базата на етническия принцип, които надделява изключително силно над административния, икономическия и тн. И като резултат от това ново етнико-автономно чертаене на граници и райони, поне 2 от тях днес претендират за политическа независимост и отделяне като отделни държави и нации – Каталуня и Еускади. В този контекст, е много уместно разсъждението на Тойнби за универсалните държави и провинциите. Универсалната държава осъщестява цял набор от услуги, реализирани с цел самата тя да се управлява по-добре. Строи пътища, крепости, осъществява административно деление на провинции. Всички тези услуги са замислени от доминиращото мълцинство, за да служат на самата държава и на тях самите. Но всъщност, най-облагодетелствани от тези услуги са варварите, защото използват всяка една от тях, за да разбият държавата. Варварите се упражняват да воюват срещу граничните крепости, така се тренират, и в крайна сметка се научават как да ги превземат. Варварите използват същите онези пътища, създадени от империята, за да проникнат дълбоко в нея, и да я ударят жестоко. А пък мисионерите на християнството ползват пътищата и удобния имперски транспорт, за да разпространяват божието слово. Но най-лоша услуга на империята изиграват провинциите, които тя самата е очертала, за да се управлява по-ефективно. Същите тези добре очертани провинции по-късно служат за граници на новите варварски държави, които се отцепват от империята. Втората причина е възродителният процес. Това беше една крайно радикална акция по мюсюлманската общност чрез националистическа хомогенизация насила и по изкуствен път, и когато тя беше отхвърлена, обществото отиде в другата крайност – част от българския елит почувства срам и потърси начини за измиване на този срам, като стана прекалено отстъпчив към отделни турски елементи – например ДПС, които пък на драго сърце размахват спомена за възродителния процес винаги, когато искат да се легитимират. Друга част от елита ни, обзет от неприятното чувство пред този срамен факт, потърси други начини за ориентация и консолидация на България, и тези начини бяха европейската ориентация, членството в НАТО, демократизацията и пазарната икономика. Така у нас, за разлика от Сърбия, не се стигна до замяна на идеологическата идентификация с националистическа. Основните източници на легитимност и национална консолидация у нас бяха търсени в лицето на общите европейски ценности, които са универсални, а не в лицето на спецификите на българина и българското. Разбира се, има и групи, които издигаха национализма като фундамент на идеите си, но те не намериха сериозно място в политическия живот и процеси у нас. Главно поради факта, че винаги, когато в България е била издигана националистическата кауза, страната е изпадала в национални катастрофи – Междусъюзническа, Първа и Втора световна войни, възродителен процес. Само че същите тези наши национални катастрофи за Сърбия бяха национални победи и те изградиха в тях мита за уникалната национална идентичност и мисия, затова и при разпада на титова Югославия не се поколебаха да заблегнат на национализма за пореден път. Третата причина е фактът, че през Студената война Югаславия демонстрира независим път на развитие, което вдъхна на народите й самочувствието да не се съобразява с модели, налагана отвън. Това важи особено силно за Сърбия, в чието национално самосъзнание бе вкоренено чувството на изключителност, уникалност и превъзходнство, като ядро на цялата конфедерация. В България обаче положението беше съвсем различно. След като десетилетия народът ни се бори за каузи, неодобрявани от великите сили, което доведе до спад в националното самочувствие, и рефлексът на съобразяване с другите, които БКП разви към СССР, се пренасочи към ЕС и търсене на легитимация чрез послушна европеизация. Новопоявилата се опозиция на БКП също имаше нужда от легитимация, и тя я потърси не в мита за националното превъзходство и самочувствие, мит, опроверган и доста слабо заложен в психиката на българина, а в други източници. Така легитимацията на новата опозиция бе базирана на остри и крайни форми на антикомунизъм. И конфликтите, патосът и социалната енергия на нацията се насочиха не към етнонационалното и етнорелигиозното, а по оста комунизъм-антикомунизъм, която бе най-прекият път към демократизация и европеизация, и тази ост стана база за социална идентификация на големи маси хора. Това противопоставяне имаше катастрофални ефекти в други сфери – политическа, икономическа, социална, културна – но предпази страната от етнически и религиозни воини, като измести центъра на конфликтивност и изчерпи социалната енегрия. Четвъртата причина е масовата миграция на младо и активно турско население през 1989 г. към Турция. Това всъщност бяха едни от най-активните противници на възродителния процес, и тяхното изселване попречи конфликтите да се разпалят. Най-светският и свързан с държавата още преди 10 ноември елит на турската общост остана, и се реализира в рамките на демократична конкуренция, не чрез насилие и верски конфликти. Петата причина е, че както Българската църква, така и Мюфтийството, изпадната още в зората на демокрацията в тежки вътрешни конфликти и дразги в борбата за властови позиции, и това изчерпи възможностите им да бъдат мобилизиращи сили в обществото в един вероятен религиозен и етнически конфликт. Авторитетът на БЦ сред християнското население спадна, и те концентрираха лоялонстта и легитимацията си към партиите, по същия начин, по който официален представител на ислямската общност у нас стана ДПС, не мюфтийството. Така конфликтите се насочиха към демократичната плоскост, не към религиозното поле. В Сърбия обаче, националната църква засили позициите си още през 80те, и се превърна в ключова институция за засилване на национализма като изключителен избраник, свързан със сръбско-православния синтез. Освен това, културно-историческият й статус е несъизмеримо по-голям в сравнение с този на Българската църква, която след Освобождението зае странично място в самоосъзнаването на българина. Ролята й като елемент в нациоланото самосъзнание се базира предимно на функциите, които изигра по време на робството и Възраждането, а не значението й в религиозно отношение. Освен това е много важен и фактът, че както по традиция, така и в резултат на 45 годишен насаждан атеизъм, българското общество е сравнително слабо религиозно, като това се отнася както за християните, така и за мюсюлманите.

Аз не знам някой да говори за леви и десни диктатури. Говоря за тоталитарни и нетоталитарни режими. В който контекст италия и ссср са в една група.

Смесването между народ и религия се наблюдава през 19 век, по време на борбите за църква и независимост, и в края на 20 век в бивша Югославия.

Напротив, точно босненците са най-уместният пример за тази статия. Ето как по религиозен признак част от един естнос може да се възприеме като съсвем различен такъв. Прекрасен пример. И да, те са именно като нашите помаци, и точно това е казано в статията, затова не е зле да се чете, преди да се коментира. Статията е за Балканите, не за Пакистан. Затова е много неловко подобно пренасяне на модели оттук там. Пакистан е първо, силно религиозна нация, и второ, етнически и езиково различна от индусите. Конфликтът между индия и пакистан е на чисто религиозна, националистическа и етническа основа. Босна обаче нито е някавъв отделен етнос, нито пък говори различен език, нито е толкова религиозна в началото. Две различни неща са. Сравнението между Босна и пакистан би било уместно само, ако и в пакистан бяха един етнос и един език с индусите, и по религиозни причини бяха започнали да се възпримат за различен етнос. Но не е така.

Сега, статията е за Балканите и чертае именно балканските специфики. Религията е много важен маркер на всякъде по света, но на Балканите има много неща, които са специфични. Примерът, който даваш с албания и германия е точен, разбира се, но той е споменат и в статията (където става въпрос за Албания). Уникалното при нас е, че говорим за традиционно слабо религиозни общности, които, за да се разграничат етнически, използват религията, макар, че принадлежат към един етнос. Принадлежността към различна религия на хора от един и същи етнос на Балканите ги кара да се възприемат като някакъв нов, различен етнос, или да приемат етническата принадлежност на съседна държава. Т.е имаме етническо самоопределение на база на религията. Етнос и религия се смесват. В резултат на това опасно смесване, на Балканите един чисто религиозен конфликт, се превръща в етнически,, а един етнически става религиозен. Опасната последица от това смесване е че една общност, която по принцип не е религиозна, в стремежа си да се разграничи, заиграва с етническата карта, и използва религията като инструмент - босненците. И то във време, когато религиозните конфликти вече не са на мода. Но въвличането им в етническите конфликти води до избуяване на страстите и фанатизма. Нищо подобно не се случва нито в Ирландия, нито в Германия. Там конфликтите са (били) чисто религиозни, което е нещо съвсем естествено. Но подобно смесване на етнос-религия не се наблюдава. При албанците, както беше споменато в статията, нещата са различни, тъй като те са достатъчно различен етнос от сръбския. Затова конфликтът е предимно етнически, а религията е само добавка. Подобно е и при хърватите. Затова най-чистите случаи на това смесване на етническото с религиозното самосъзнание имаме при босненците и при помаците. Както казах, статията е за Балканите, и подобно пренасяне на балкански парадигми из целия свят не е уместно. Национализмът винаги го е имал, но съществуват определени условия, в които той е сложен в усмирителна ризница, или най-малко конфликтите са избягвани или задържани. Такава усмирителна ризница за сръбския национализъм беше социалистическата идеология, която, подобно на християнството, е наднационална. В Западна Европа усмирителната ризница на национализма е демокрацията, ЕС и тн. Когато една от тези спирачни падне, изплува онова, което е отдолу.

Това не е забележка, а е факт. Това го има навсякъде и не това е въпросът. Това го казвам и аз, с допълнението, кото е и смисъл на цялата статия, че народното и националното се смесва и дори се бърка с религиозното на Балканите, докато в западна европа религията не участва в националната идентификация, която е светска. Затова принадлежността към една друга религия - исляма - на хора, които са от същия етнос, ги кара А - да се възприемат като отделна нация или етнос, като босненците, т.е изфабрикува се нация или етнос, който е изкуствен, не е съществувал преди. Б - да приемат националната идентичност на съседна държава - като помаците въпреки, че и едните, и другите, са част от главния етнос в съотв. държава - сърби или българи.

Византия, цезаропапизмът и етно-религиозните войни в края на 20 век В една предишна тема беше засегнат въпросът как възкресението на отмрялата римска институция на цезаропапизма във Византия през 8 век от н.е води до катастрофални последици както у Византия, така и в остатъка от православния свят и цивилизация. Политическата обвързаност на вселенския патриарх с определен политически субект ограничава авторитета му само в религиозната сфера, като от друга страна стимулира всяка друга православна държава да търси и издига собствена автокефална църква. Византийската доктрина за универсална държава прави невъзможно съжителството на две или повече православни цезаропапистки държави на Балканите и в края на 10 век разпалва братоубийствени войни. От друга страна, подчиненото положение на религията й връзва ръцете и я лишава от размах, експерименталност в политическата сфера, разнообразие във формите и носителите на властта, и я превръща в едно административно ведомство на императора. Така, макар и религозно единен по доктрина, православният свят се оказва политически разединен, и религиозно разкъсан в религиозната си преклонение пред различни патриарси, зависими от различни владетели. Катастрофата, която всичко това предизвиква, е очевиден и в началото на 13 век, и логично приключва с тотален крах в средата на 15 век с падането на Константипопол. Но за съжаление, катастрофалните последици от възкресението на римската институция на цезаропапизма, причинила толкова беди в Средновековието, не престава да прави бели и проявява пагубните си резултати в края на 20 век с етнорелигиозните войни в бивша югославия. Ясно е, черелигиозният конфликт на територията на бивша югославия е тясно свързан с етническия национализъм. Причините за това са, че на Балканите съществува тенденция за смесване на религиозното с етническото. По начало, при търсене на национална идентичност и формиране на националните държави, се търсят идентификационни маркери и стават ключови в самоосъзнаването на определени общости. Такива белези могат да бъдат език и писменост, религия, култура, етнос, история, които съвкупно формират ядрото на националната идентичност. Особеното в православният свят е, че религията е много значим елемент в тази самоидентификация, и при определени условия надделява пад останалите. Ако се направи сравнение със Запада, където първо се формират националните държави, ще видим, че там, след продължителни и кръвопролитни религиозни сблъсъци, кулминирали в тридесетгодишната война, религията започва да играе второстепенна роля и губи значението си на белег на национална идентификация, за сметка на другите белези, като общ език, история, институционална обвързаност и тн. Има три съществени причини за това. Първата е, че в Западна Европа, господстващият католицизъм още от Средновековието е уреден и функциониращ като световна, универсална и наднационална религия, която обединява духовно в една виртуална държава отделните местнически държави, а не ги разединява. Ключов фактор за тази особеност е концепцията за папоцезаризма, възникнала в края на 11 век, която позволява политическото разнообразие и съжителство на местни държави, без да пречи на тяхното единство под шапката на духовност и папски авторитет. Втората причина е, че от 17 век възниква идеята за секуларизма и отделянето на църква от държава, който става водещ във всяка една от местните западни държави. Третата причина е значителната роля на Просвещението в живота на западните държави, който утвърждава концепцията за секуларизма в основата на всяка една нация. По този начин в Западна европа идеята за нацията, националната идея и национализма се определят като подчертано светска идеология, отделени от религията. На Балканите обаче формирането на нации и национални държави става много по-късно от Западна Европа и религиозното самоопределение остава ключово в този процес до 19 век. Така в тази част на света религиозното става много силен и различим белег за национална идентичност. От една страна, това се дължи на особеностите на православието, което от средновековието се развива като национална религия в контекста на цезаропапизма. При него религята е подчинена на държавата, зависи от нея и я легитимира. Отделно, това смесване на религия и държава при нас, българите, е подсилено от факта, че самото приемане на православието е държавно решение от най-висш ранг, имащо чисто политически и държавни цели – да обедини етнически и религиозните маси от населението в една хомогенна общност, организирана около общи ценности и правила за живот. Същевременно, разграничаването от другите християнски държави става чрез различната писменност. Така още от 9 ти век държавната религия и писменост са заложени да бъдат ключови в определяне на държавното самосъзнание на Балканите. Формирането на нациите на Балканите се предшества от разграничението между общностите в пакс отоманика на правоверни и неправоверни, въз основа на мюсюлмани и православни. От това дискриминационно различие зависи политическото и икономическото положение на всяка една общност в империята. При християните тази подчинена позиция се превръща в мощен етнонационален стимул, изразен в борбата за национална държава, като примесва политическото освобождение с религиозното такова. Така по начало на църквата е отредено да играе ключова роля в етнонационалното самоосъзнаване на балканските народи. Тя и преди е била единствена базисна структура на публичния живот и гражданско общество. Но тази роля е подсилена от факта, че тя носи у себе си видими белези от някогашната си идентификация с държавата, в резултат на което националното самоопределение е обвързано с религиозната принадлежност, вместо на бъде издигнато на базата на секуларизма и светското, както този процес протича на Запад. Затова балканските народи възприемат процеса на национално самоопределение и формиране на нациите като борба за автономни църкви, което е първият етап. На вторият етап автокефалната църква става базисна рамка, върху чиито граници и социални маси се формират националните държави. Православието по своята същност е свързано с феномена на цезаропапизма, който е наследило от Византия, то играе ключова роля при формирането на националната идентичност на балканските народи. Православните църкви са автокефални и национални. Тъй като те са в духовно и догматическо общение, единственият разграничителен белег между всяка автокефална църква става етническата общост, която юридически принадлежи към съответната църква. Дейността им е насочена към съответната етническа общост, която изповядва етнически обагрена вяра. Така всяка национална църква се отъждествява с нацията и националната идея. Важно е да се изтъкне, че модерните национални държави на Балканите са ново явление, в резултат на което езикът се оказва по-малко значим белег за определяне на идентичността, за разлика от религията. Самата църква е консервативна, но е тясно свързана с държавата, и е способна мощно да се активизира, ако има заплаха за нацията. Затова типичните прояви на етническа нетърпимост на балканите са насочени към храмовете, не към светските институции. Друг белег на тази особеност е, че при противопоставянето на различни етнически общности, отъждествяването им с исляма или християнството е много по-силно, отколкото там, където такова противопоставяне липсва. Поради тези причини, разпадането на социалистическата идеология в Югославия води до заменянето й с други, националистически идеологии и идентичности. Но те, както обяснихме по-горе, са тясно свързани и неотделими от православието, и затова етническите войни в Югославия прерастнаха в етнорелигиозни. Процесът на национална идентификация отново се завъртя, и така, както и през 19 век, изтласка на преден план религията и църквата като основен фактор в този процес. Религиозните различия между сърби, босненци и хървати се оказа много по-важно за формиране на идентичността им, отколкото другите фактори – като език, които са общи за всички тях. За определени общости религията сама по себе си се превърна в основен етнически и национален отличителен белег, както при босняците, които говорят сръбски и са сърби, или при помаците, които говорят български и са от българския етнос. Всъщност, религията е водещ фактор в определяне на самоличността, което пък от своя страна води до отделяне на босненския или сърбохърватския в самостоятелни езици. Точно тук се опира до факта ,че вероизповеданието играе различна роля в различните конфликти. Там, където има силна етническа идентичност, вероизповеданието играе роля, но не е толкова силна. Неговата роля в Босна е много по-силна отколкото в конфликта между албанци и сърби в Косово. Албанската етническа идентичност е достатъчно силна и обособена като различителен белег, и присъствието на исляма или православието подсилват конфликта, но не го разпалват. В Босна обаче религията е водещ фактор в противопоставянето и националната идентичност, тъй като и от едната, и от другата страна има славяни, които, освен по религия, не се различават съществено по нищо друго. По този начин ислямат не толкова като вяра, колкото като белег на национална идентичност, придобива водеща роля. Забележете, че това инструментално използване на религията в служба на държавата, което е наследено и типично за цезаропапистката византийска концепция на православието, се прехвърля и върху бившите православни, които са преминали към друга религия – в случая исляма. Те всъщност прехвърлят цезаропапизма, имали в предишния си православен идентитет, върху новата вяра на исляма. И той става водещ фактор в националната идентичност по същия начин, по който православието го прави през 19 век. Но тази особеност не не провява у турците на Балканите, които са мюсюлмани от самото начало. Турците на целия полуостров не участват н разразилите се конфликти, защото при тях ислямът е само един от белезите на идентичност, който обаче е приглушен от процесът на модернизация и секуларизация. Сунитският ислям в Босна като цяло е една от мирните версии на исляма, като отделно, модернизационните процеси са порвели значителни секуларизационни ефекти. Но ислямът е по-скоро инструмент за самоидентификация като символна институция, като формира принадлежност към определена общост, разграничавайки я от другите, не толкова като вяра или фанатизъм. Но, всъщност, този факт съдържа много по-силен конфликтивен заряд, отколкото вярата. Това е вторичен компонент в идентификацията, който обаче служи за нейта основа и средство за подсилване. По този начин, балканските народи изтикват националния си конфликт на религозното поле, и религията в един момент се оказва по-силен мотив от светските политически призиви. Това води до последваща реакция в противниковата страна и подсилване на религиозния елемент в неговата идентичност, като религозните символи засилват значението си, а храмовете стават основна цел за атака и разрушение. Затова навсякъде на балканите, където има общ етнически корен, но различна религия, мюсюлманските малцинства демонстрират особености на кризисно самосъзнание, етническо отцепване, в резултат на което или се херметизират, или предприемат ответна агресивна реакция в защита на тази отцепена идентичност. Така например в България най-яростната реакция срещу възродителния процес бе от страна не на българските турци, а при помаците. Особеното им положение на културна маргиналност създава мощна реакция, при която ислямът не е само белег заначеваща първо етническа, а по-късно и навярно национална идентичност, но е и стимул за радикализиране на вярата и по-дълбока религиозна идентичност. Излиза, че религиозният белег може не толкова да послужи за формиране на нова етническа идентичност, колкото да доведе до приемане на чужда такава. Така помаците формират своята защитна реакция не толкова чрез вярата, колкото чрез турската етническа идентичност на съседната нам държава. Този факт може да се обясни и с особеностите на исляма, който е една политическа религия, с развита правна и политическа система, който възниква като инструмент на държава и е неделим от нея. Той е една политическа религия и затова лесно се превръща в етнонационален маркер. Това се наблюдава в процесите на турцизация както на българите помаци, така и на части от ислямизираните роми. Всички тези фактори доведоха до примесване на етническото и националното от една страна, с религиозното, от друга. А всичко това води началото си от възкресената цезаропапистка концепция на Визанскийската империя, която постави религия и държава в тесни връзки на подчиненост и примесване, като границите на религиозната юрисдикция на съответния автокефален патриарх чертаят политическите граници между местните държави на православието, и така измести избуялият процес на национална идентификация хиляда години по-късно, като го постави на религиозни основи и го пренесе на религиозното поле. Затова един местен етнически конфликт на Балканите може да прерастне в конфликт на цивилизациите.

не знам кое точно наричаш "ценност" във фашизма и комунизма, но и едното, и другото, са само пълнежът на тоталитарния строй. Кроасанът, пълнен с ягоди, сирене или шоколад пак си остава кроасан. Но не е мусака. Така както тоталитарната държава се различава по пълнежа си, но си остава тоталитарна, и не е военна хунта, либерална демокрация или абсолютна монархия. което означава, че левите сили изобщо не са били считани за сериозна заплаха, а само оправдание шайката п пияни разбойници да се докопат до властта. Имайки предвид сериозните приготовления за външна война, не за вътрешна.

Византия е повлиява на целия ренесанс, но тъжното е, че не успя да го осъществи у себе си. Талантливият византиец няма поле за изява у дома, затова, веднъж излязъл в западна европа, прави чудеса. Т.нар. палеологов ренесанс е възстановяване на статуквото, било преди падането на константинопол, утвърждаване на чисто византйското в разрез с латинското, възкръсване на победената култура от прахта, което поражда едно съживяване и навърно носи известно оживление в някоя друга сфера. Но като цяло палеологовият ренесанс не дава нищо съвършено ново и революционно, и бледнее пред ренесанса на италия. Което е странно за един непросветен. Как истинският Ренесанс с главно Р идва от няколко калпави разпокъсани градове държави в северна италия, а не от великата империя, продължителката на римския род, хилядолетна византия. Но нищо странно няма. Даже е предвидимо до баналност.

аз пък си мислех, че и двете ги наричат тоталитарни държави. Всъщност, същността е същата, а разликите са формални. Диктатури в един кюп слагаш ти КГ, като пльосна чили до аржентина. Е нема такъв кюп. Само че в един кюп са Германия, Италия, СССР, Португалия и Испания на онея двамата. тоталитарни държави. не прости диктатури на шайка разпасани пияндета като в аржентина. Тоталитарна държава е и Византия. Различават ги, естествено доктрините - било то националсоциализъм, фашизъм, щаду нову, комунизъм, чуче, християнство. Но това е козметична разлика в контекста на тоталитаризма. Но да говорим за южна америка. Режимите в чили и аржентина не са идеологически, а военни. което, освен терора и диктата и погазване на човешките права, не ги прави общи въз основа на някаква обща доктрина. едно военизирано общество е готово да направи всичко, за да затвърди властта и национализма си, и както трепа вътре, няма нищо учудващо, да насочи оръжия и навън. по странната логика на КГ, щом две държави са демокрации, значи не може да влязат във война. Илил пък две парламентарни монархии също не може да воюват.

Твоята "историческа" перспектива не спира да ме учудва. И Германия и СССР бяха близки режими, ама я гледай какво направиха.

Бил е достатъчно по концлагери. Какво е цял да направи е един въпрос. Какво направи дъртакът с физиономия на пъстърва пиночо, е друго, касапинът му долен.

Не можеш да наречеш глупак човек, който цял живот е бил по концлагери. Малко уважение все пак.

МенендеС и Бакеро.

Също и Шпенглер и Дик Соломон.

Няма равен. Тойнби и Алф са ми любимите персонажи.

Византийската концепция за универсалната държава е възкресена в русия през 16 век, и оттогава на два пъти изменя фасадата си - при Петър първи, и през 1917, но по същество остава водеща и основополагаща.

Точно напротив, разлики има, но само формални, и те се дължат на факта, че Русия при Петър решава да се озападни само частично и избирателно, да приложи само определени западни ценности - като модернизация на армията, корабостоителството и дворянството, което е незадоволителен метод, тъй като културата е цялост, и приемайки един елемент, той повлича още много други. Иначе разликите са козметични. И при Петър, и при болшевиките, държавата е тоталитарна и авторитарна. И при петър, и при болшевиките, една философска концепция е в услуга на тоталитарната държава - християнството просто е заменено с комунизъм. Бълшевиките обаче решиха категорично и цялостно да преобразуват обществото, налагайки една западна концепция, която променят до неузнаваемост. Това решение много наподобява приемането на християнството. Срещата на гръкоримското общество с близкоизточното кара първото да вземе една източна религия, да я приеме, наложи и измени, като тя става задължителна и всеприсъща във всички сфери на живота. Срещата на Русия със запада кара Русия да приеме пак една западна концепция, да я измени, наложи и да я направи нова и официална религия. Този втори опит е сходен с първия - и тогава при петър, и през 1917, русите приемат една западна идя или влияние, за да се защитят от запада. Първият път го правят частично, защото е по-добре доброволно да се озападнят, отколкото западът да ги принуди насила, освен това така контролират сами процеса. Грешката им е, че не можеш само частично да приемаш чужди влияния, поради комплексността на културата. Разликата е, че докато християнството е прието доброволно преди налагането му, комунизмът не е, но това е характерно за всички промени, които се инициират отгоре надолу. Така разликите между устройствата на Русия преди и след революцията се явяват функция от степента, в която владетелят е решен да приложи западната ценност - дали ще бъде избирателно, или тотално и категорично (аналогия с Османската империя - реформите на Селим III и тези на Ататюрк). Титова Югославия принадлежи към руския клон на източната цивилизация , в която е включена насилствено.

За да говорим за Сърбия, първо трябва да засегнем Русия. Всички балкански народи, Романия и Русия до 14 век са една единна цивилизация. Когато балканските държави и константинопол падат под османска власт, балканският клон на православната цивилизация се обединява в универсалната си държава. Оцелява обаче руският клон, който по същото време сформира своя собствена универсална държава. Така между 1372-1768 балканското и руското православие са разпределени в две отделни универсални империи - едната, дело на чужд завоевател, другата, на местен, като от 1768 двете влизат в постоянен сблъсък. От края на 18 до края на 19 век балканските държави се откопчават от универсалната си държава, тя рухва категорично, и поемат по пътя на европеизацията във вида на модерни национални държави, в т.ч и Сърбия. Русия обаче така и не губи своята универсална държава, и тя продължава да съществува до 1991. Руска империя, СССР, това е все различно име на една и съща универсална държава на православието, оцеляла само в руския си клон. Всъщност, комунизмът в Русия е едно възкресяване на византийската тоталитарна държава от средновековието, като едната църква е заменена с друга. Русите още от 16 век се считат за наследници на Византия, и, възкресявайки универсалната византийска империя, те наследяват от нея и негативното отношение, което ромеите имат към запада. От Петър велики насетне русия примема избирателно само някои елементи от запада. Същевременно руската православна империя от времето на Петър Велики се излага на контакт със западната чрез модернизация, така, както нашата балканска част от 19 век се присъединява по-категорично към западната, чрез националната държава. От 1917 русия изоставя предишните колебливи западни влияния, и приема една нова западна философия, като я изменя до неузнаваемост - комунизма. Това е фактически замяна на предишната универсална философия - православието - с друга универсална философия, комунизма, без да се разруши универсалната държава. Така до ВСВ Русия остава все още цивилизация, чужда на запада, все още в етапа на универсалната държава, само променила една философия с друга, след контакт със запада в началото на века. Същевременно балканските страни, в т.ч и Сърбия, правят успешни стъпки към своето озападняване чрез утвърждаване на западната идея за нация, институции, светско начало, икономика и тн. и би могло да се счита, че на балканите тече активен процес на включване в запада. След 1945 г. обаче православната цивилизация в лицето на руската универсална държава насилствено влезе в контакт със запада, воювайки с Германия, и окупира обширни области от тази западна цивилизация - Полша, Чехословакия, Унгария, Балканите. На тези държави им беше наложена руската идеология, така, както на българите през турско им се налага османската власт. Този процес всъщност е разширяване раниците на руската универсална държава, продължил до рухването на комунизма. След 1990 руската комунистическа универсална империя рухна, от нея се отцепиха бившите владения на западната цивилизация, които поеха отново на запад, а Русия също изостави и универсалната държава, и универсалната философия, и се ориентира също към западните ценности, подобно на Сърбия и България в края на 19 век. Сърбия обаче към 1992 г., доколкото на власт все още са комунистите, към датата е един остатък от старата цивилизация, от вида до рухването на СССР, като поддържа тесни контакти със запада. Тези контакти преди 1989 са икономически, политически и социални и доста по-ползотворни, а след 1990 се изразяват в изостряне на западната идея на национализма, която беше туширана от руската идея на комунизма. Едва с падането на Милошевич Сърбия се ориентира към запада без концептуални обременености, като комунизъм или национализъм, и процесът на интегрирането й в западната цивилизация ще бъде подновен, след като 60 години беше спрян.

Саид в критиката си срещу Хънтингтън твърди, че цивилизациите не са достатъчно интегрирани и дефинирани, имат да решават редица вътрешни проблеми, затова е пресилено да се говори за сблъсък между тях. Но това като цяло не е вярно, защото не е задължително да си дефиниран и интегриран във висша степен, за да влезеш в конфликт с някой друг. Въпросът за цивилизацията и нейните специфики е засегнат най-обстойно и обективно от Тойнби, на когото Хънтингтън се базира. Според него, източната християнска цивилизация, родена към 7-8 век, в края на 10 век спира растежа си, и влиза в смутно време: 977-1372. След него, между 1372-1768 е етапът на универсалната държава, а след това настъпва междуцарствието, при което една след друга православните балкански държави се отцепват от универсаланта държава, и поемат по свой път. Това е и краят на православната цивилизация в десетвековния й път. От този момент насетне православите държави имат две алтернативи. Или да генерират нова цивилизация, която да е наследник на православната, т.е цивилизация от четвъртно поколение, което не се случва, или да се интегрират в една от вече съществуващите, в случая това е западната. Ние през 19 век се вливаме в западната цивилизация, като съвсем естествено и доброволно приемаме западните ценности, които стават водещи в организацията на обществото ни - приемаме национализма, западни конституции, западни институции, светска държава и образование, и даваме на все още живата религия западно място - държавата не е теократична, а светска. Този процес още не свършил, защото днес пък приемаме пак западната ценност на демокрацията и либерализма, а преди това приехме западната идеология на комунизма, пречупен през руската призма и наложен ни насила от нея. Това е един процес на интензивно и доброволно озападняване на бившата православна цивилизация, и все още има достатъчно реликти от нея в източна европа, но прозесът ще продължи до пълното интегриране на нашите източни общества в западната цивилизация. Саид бърка генерално и по друга линия. както вече беше казано, когато две цивилизации влязат в контакт, едната е вече в етапа на разложение, като преди това се е разпадната. Отдавна вече е минала етапа на раждане, развитие и разпад, и вече се разлага. Т.е посоката на процеса е от интерация и самоопределение, спецификация и диференциация на цивилизацията, към стандартизация, разпадане, разлагане, унификация, и затова всички контакти протичатн по един и същ начин, като междувремнно това разложение на цивилизацията е и причината за агресивните контакти.

Искам в цялостната концепция да вмъкна един ефект от успешното нападение, който се проявява от страна на нападателя спрямо победения. Ако досега бяха изследвани социалните влияния от подобни сблъсъци върху обществата, сега ще засегна психологическите такива върху душата. Първият ефект от успешно пападение в психологическа плоскост е обезчовечаването. То има градация от нива, и интересното е, че те деградират успоредно със спада на религиозността в цивилизацията. Първото и най-леко ниво на обезчовечаване, което победителят прилага спрямо победения е делението вярващ-неверник. Общо взето това е най-човешката форма на обезчовечаване, защото е и най-универсално базираната. Неверникът лесно може да се поправи, ако просто се покръсти, без значение от коя раса, етнос, пол и тн. е. Второто ниво на обезчовечаването се базира на културни различия и е свързан с лепване на етикета варвари на всички, които са външни на културата. Това също е поправимо просто като варварите приемат културата и станат римски граждани, точно както езичникът може да се покръсти. Третото ниво е обезчовечаването на туземци,които се определят от нетуземците като някакъв забравен вид същества, гранична зона между човек и фауната, която е чакала да бъде открита и посветена. И последната и най-нечовешка проява на обезчовечаването е расизмът, който по абсолютно никакъв начин не може да бъде поправен и коригиран, тъй като се базира на единственото нещо, което е даденост - раса, ръст, цвят - които са и най-видимите белези на различие. Освен обезчовечаването, друга форма на ефект върху душата на агресията у нападнатия е фанатизмът. Което е вид архаизъм и болезнено вкопчване в старото положение на нещата пред страха, че ще бъдат изгубени. Противно на фанатизма, се явява "иродианството" или сляпото подражание на агресора, което се провявява винаги като се създава класа интелектуалци от местното население, които са проводникът на чуждите за покорената цивилизация идеи, които победителят налага.