alvassareiro

Преди ВСВ в Япония има две западни явления - модернизацията и национализмът. Стандартни културни елементи на западната цивилизация, проявяващи се в повечето незападни цивилизации. А това, което цитираш, също не е малко. Все пак, говори за желанието на елита да приеме нещо от запада, което е в ярък контраст с нялколковековната изолация. По-скоро можем да говорим за попиване на някои западни ценности, и ускорени икономически и политически и оттам, цивилизационни връзки със запада. Да не забравяме контактите й с Германия и Италия. Което е в духа на дискусията ни.

Западните ценности са много ясно изразени, и те са всичко онова, което идва от запада. А "традиционни" е в смисъл на местни, присъщи на цивилизацията, която изпитва западно влияние, и е синоним на незападно. Първата и най-типична западна ценност е индустриализацията. Втората е формирането на средна класа и представително управление, което не се базира на произхода, като демокрация например. Третата са всякакви философски доктрини, родени на запад, не в Япония. Такива са националната държава, християнството и тн. Всичко това са явления, които могат да бъдат проследени, обяснени, анализирани към момента на своето раждане и развитие само и единствено в контекста на модерната западна цивилизация, и доколкото се набюдават в други цивилизации, са резултат от контакта на запада с незапада. Когато някоя държава приема някоя от тези ценности, може да се говори за елементи на западно влияние в нейната култура, един вид озападнява се. В резултат може да се каже, че няма много пътища към озападняване, а сом един - когато една култура влезе в контакт със западната цивилизация и приеме ценностите й.

Япония е интересен пример, но илюстрира всичко, за което говорим. Западните влияния са парирани в края на 16 век с една чудовищна изолация, продължила до средата на 19 век. След това страната се отваря за света, модернизира се, като едновременно се опитва да реши демографския си проблем, успешно контралиран в епохата на изолационизъм. Единият вариант е като принуди света да търгува активно с нея. Другият е чрез военна експанзия, като и двата варианта са пряко свързани със запада. Активната търговия може да е ориентирана основно към САЩ, Русия или Западна европа, а милитаризмът почива на един дивашки и зле разбран национализъм, привнесен от запада (който почива на едно предбудистко възраждане на древни варварски и соларни култове, избили в идолизация на имперската институция). Цялата външна политика на Япония от 1860 година насетне се колебае в тези рамки. След кризата на Уолстрийт и световната рецесия става ясно, че търговията със запада няма да провърви повече, и страната се впуска в брутална експанзия, съчената с яростен фанатизъм. Западното влияние след ВСВ наложено по силата на тотално изравняване на страната с най-мощното оръжие, създавано някога, което е пределът, или предизвикателството страната да преосмисли грешките си и да сътрудничи по-откровено с победителите. От друга страна след войната САЩ не третират Япония като победена страна, а се отнасят към нея както със западна европа и германия, възстановявайки я от руините, без унижения и репресии. Което способства да не избуяват фанатизирани реакции, и в крайна сметка победи другата класа - тази на "иродианците", т.е проводниците на чужди икономически, политически влияния, като същевременно културата бе западена сравнително непокътната.

ще се наложи да се съглася с изложението ти за предизвикателсто-отклик, съвсем в духа на тойнбианската теория, и всъщност, ядро на цялата моя теза, която още не съм изложил. Действително, контактите между цивилизациите в пространството имат характера на предизвикателство-отклик, при което обаче и нападателят, и нападнатият, са губещи.

Когато има подобно разделение, то е резултат и се наблюда все в страни, които са в процес на озападняване отгоре-надолу, при които има един елит - политически, културен и пр. - който се опитва да ориентира страната в курс към запада, но обществото долу все още не е приело изцяло западните ценности, или не желае да скъса с традиционната си културна връзка с цивилизацията, към която е принадлежало преди да вземе решение да се озападнява. Такива страни са именно Турция, Русия, балканските държави, Иран преди революцията, афганистан през 70те и тн. Това са все страни, в които управляващата класа еднолично е взела решение за озападняване, с което се е сбъскала с интересите на групи в обществото, които могат да се определят като фанатизирани, консервативни, традиционалстки и тн. и които настояват на старите културни връзки с цивилизацията, от която се излиза. В тези страни има голям риск при евентуално въздигане на радикални или фанатизирани лидери, докопали властта, да се скъса мигновено със запада, и да се наложат насилствено старите културни ценности. Примери - Иран, Афганистан, и в по-лек вариент ислямисткото правителсто на Турция и индия на Ганди.

Докъде?

Така е. И все пак, обикновено контактите между цивилизациите са предимно в условия на географска експанзия, която всъщност инициира самия контакт. Но дори някоя експедиция да се натъкне съвсем случайно на някоя забравена цивилизация, самият контакт стимулира или събужда апетита за експанзия.

В това има солидна истина, всъщност то е част от основната ми мисъл. Която е общо взето, че винаги, за да има контакт между цивилизации в пространството, поне една от двете трябва да е в състояние на териториална експанзия. Но, не винаги тази експанзия е мотивирана от недостиг на земя. Обикновено става въпрос за империи, в които земята е в излишък, работната сила също, а експанзията е само част от много по-сериозен проблем. ЕДна римска империя например, съмнявам се да е имала проблем със земята. Или например какъв недостиг на хора, земя, ресурси са имали монголските орди, които, след като превземат почти цялата степ, опират до европа. Тук говорим за един милитаризъм и експанзия заради самата себе си. Отделно, много често омразата е именно на или расова основа - да видим кръстоносните походи, отношението към православните в пакс отоманика, апартейда, холокоста, омразата между тутси и хуту в Руанда, конфликтите католици-протестанти в Северна Ирландия, враждата между мюсюлмани и индуси в Индия, геноцидът върху арменците и тн. Самият факт, че си различен, е проблем и причина за омраза. Всъщност, примерите за омраза на верски, етнически, расов признак са много повече от тези, мотивирани от недостиг на земя или ресурси. Нищо не пречи испанците, след като превземат Америка и огромните й земи, да живеят в мир с местинте цивилизации. Вместо това ги изтребват. Същото се отнася и за ЮАР или САЩ, където, след като са докарали насила роби, ги презират и дискриминират въз основа на цвета на кожата и това до съвсем скоро, когато робовладелството вече го няма.

Идеята на Хънтингтън не само, че е особено актуална и приложима, но се демонстрира доста ярко. В света се наблюдава едно групиране на държави в цивилизационен контекст, образувайки една политическа и културна суперструктура, която особено в сферата на външната политика има що-годе съгласувана политика. Една такава суперструктура е Европейският съюз. Традиционна позиция на нашето ВнМ е: ще изчакаме да видим позицията на ЕС по въпроса, ние ще я подкрепим. Друга подобна суперструктура са САЩ, която е конфедерация. На трето място стои Арабският свят, където почти всички национални държави поставят исляма по-високо от самата национална идея и има една доста засилена тенденция за панарабизъм в сферата на външната политика. СССР и САЩ като две суперструктури - едната обединение от няколко десетки щата, другата от републики, също влиза в тази схема. Китай и Индия пък също са пъстра мозайка от народи, етноси, култури тн. В тази схема ролята на националната държава е винаги в контекста на нещо наднационално.

Сега, основната идея е, че конфликтите са въз основа на ценности, не за вода, храна, земя и тн. Отделно от това, впечатление прави фактът, че в почти цялата човешка история първият контакт между две цивилизации е на удар, никой не е тръгнал с добри намерения. Ако срещнеш непознат човек, как можем да обясним факта, че вместо да го прегърнеш, му забиваш шамар.

По отношение на Тофлърови, не виждам някаква твърдо заявена позиция, отричаща възможен цивилизационен сблъсък. това, че има общества в различна степен на развитие изобщо не пречи между тях да има конфликт. Да не говорим, че такъв е наблюдавам доста често в историята. Например развитието на земеделие в Новия свят - втора вълна - повлича бича на робството, представено предимно от първа вълна. Това да поробиш някого си е сериозен конфликт. интересна тема стана. Озадачава ме фактът, че досега, макар да бяха изказани реалистични и интересни мнения (с изключение на КГ), всичко се върти около това има ли или няма конфликт. В крайна сметка е очевидно, че конфликт не само, че има, но винаги се е проявявал под определена форма и на определено място. Отиваме отново в ненужната област да оспорваме очебийни реалности, вместо да градим над тях. Затова, когато зададох темата, имах предвид по скоро защо се получава така, че винаги, когато има контакт между две цивилизации, между тях избухва конфликт. И не бързайте - това, че днес има Суингинг сивилизейшънс, като Православната, Япония и тн. според Хънтингтън, които са по скоро позитивно настроени към запада, е по-скоро резултат от естествени процеси в самите тях, защото и източното православие, и япония са били доста враждебни към западните влияния на един по-ранен етап. ОСвен това имам теза, която обаче засега няма да изказвам.

Футуристите са интересни за изследване, но понякога пренебрегват миналото. Най-общо, спор няма, че историята на човечеството е вечен сблъсък на цивилизации, и няма индикации, че това ще прекъсне в обозримото бъдеще. както и да е, можем да включим семейство Тофлър към групата на критиците на концепцията на Хънтингтън, наред с Фукуяма и Едуард Саид.

Нека порасъждаваме над концепцията за сблъсък на цивилизациите, има ли основания да смятаме, че този феномен ще доминира бъдещето на света, и срещал ли се е в миналото. Една аргументирана линия на разсъждение би се базирала на разработките на Тойнби, Самюел Хънтингтън и Улрих Бек. Сред особено изявените противници на концепцията е Едуард Саид. И така, смятате ли, че има сблъсък на цивилизациите и в какво се изразява той, на какво се дължи, сред кои главно действащи лица е?

Резултатите от гореизброените характеристики на православната цивилизация, които са допринесли за по-лесното падане под османска власт са: 1. липсата на политическо единство сред балканските държави пред общата заплаха. В западна европа това единство се постига въз основа на общата религия. В православния свят политическото разединение е резултат от цезаропапистката концепция, залегнала в православието. Един специфичен резултат е възприемането на Византия като политически враг. Отслабването и дори унищожаването на Византия, която е буфер пред турците и близкия изток, се интерпретира от православните владетели като удар по традиционния политически враг, което им пречи да видят истинския враг. 2. Липсва един общ духовен авторитет, който да бъде фигура-обединител на политическата плоскост, какъвто е папата. Партиахрът е духовен авторитет в духовната сфера, но не пренася авторитета си в политическата такава, защото е компрометиран с определено правителство и политика. Затова патриаршията е неспособна да генерира православен кръстоносен поход срещу турците, за разлика от папството. 3. Съжителството с цезари в едно общество, базирано на цезаропапизма, поставя църквата в усмирителна ризница, връзва й ръцете да твори и експериментира в политическата сфера, и така я лишава от реално творчество в политическия живот, като църквата се ограничава само в догматичните и философски въпроси. Няма механизми на прехвърляне на властта, няма гъвкави институции, няма обвързване на светската с духовната власт, както е на запад, няма политическо и социално експериментиране, като свободните университети, градовете-държави и тн. 4.. Православната църква вижда възможност да се избави от цезарското вмешателство и в следващия период угодничи на султанската институция, която не се меси в патриаршеските дела. Църквата най-сетне получава свободата и полето на действие, които са й били отнемани по време на съжителството с цезари. В резултат си възвръща творческите сили и започва да експериментира, създавайки теократични държави, получавайки политически и дипломатически функции, разширявайки полето си на действие от чисто еклесиастки към светски и политически плоскости. Но вече е прекалено късно, за да се спаси политическата независимост на православието. ако в православния свят имахме един духовен авторитет, признат и на политическата плоскост, като папата на запад, много лесно би се решил военният, икономическият и демографският проблем за един успешен фронт срещу турската заплаха.

Какви са тея щуротии. Трябва наука и етика да се развива тука.

да, да живеят арменските изпълнители.

Примерът с Англия е много добър и общо взето прекрасно илюстрира за какво говорим. Все пак, причините за католическия и православния етнофилетизъм са различни. В Англия религиозната независимост е резултат от духовния разрив. В православието е обратно. Всяка местна държава се стреми да има свой собствен патриарх, защото той е гарант за нейната политическа цялост. Защо не може да има само един православен партиарх, константинолският? Защото местните владетели са наясно, че след като той е зависим от византийския император, има сериозна опасност чрез духовното му влияние в страните им да се осъществяват византийските политически интереси. Затова всяка една местна държава издига свой собствен патриарх, които прокарва общата догматика на религията, без вселенският да се намесва пряко. Наистина, филетизмът е нещо важно в епохата на националните държави. Но в средновековието се явява пречка пред цялостното единение и е резултат от цялостната концепция за цезаропапизма. В православния свят може да има един единствен духовен глава на целия православен ойкумен само и едниствено когато една местна православна държава превземе другите чрез сила, осъществи териториално единение на православния свята, и постави начело своя собствен филетистки патриарх. Това на Балканите се случи през османската империя, но и византия не би отказала тази привилегия. Впрочем, никоя православна държава не би отказала. В Западна европа от средновековието до ден днешен обаче е напълно възможно и реално да има един единствен духовен водач, без това да налага териториално единство или подчиняване на западните държави. Това е съществена разлика между християнския изток и запад и е пряка последица от двете концепции за цезаропапизма и папоцезаризма.

Да, затова аз говоря за Църкната в нейната цялост - на запад представена от папата, а на изток - от принципът на съборността. Но това са само подробности и спор по тях няма. В единия случай църквата има много сериозен политически авторитет и е гарант за политическата цялост, в другия не. Интересно е обаче как западна европа повтаря грешките на византия, и влиза в същата криза. По начало има едно различие в отношенията цезар-духовен водач на запад и на изток. На изток цезарите поставят в усмирителна ризница и под свой политически контрол партиаршията още в 7 век, когато църквата е все още крехка и млада. Следващите опити на църквата да се освободи и защити от светските набези първо - изтощават енергията й и второ - не водят до сериозни политически сътресения в източния свят. На запад обаче първо каролингите се опитват да поставят папите под свой контрол и почти успяват. След това този контрол се затяга, особено на събора в Сутри от 1046. Следва брилянтния ход на папа Хилдебранд да се освободи. И същият отново е поставен под контрол. Започва една открита война между папство и империя с променлив резултат, като църквата се отбранява яростно срещу опитите на империята да я подчини, и тази отбрана въвлича във войни цяла западна европа. Папството в един момент нахлува в светската плоскост с изискванията си за духовно обличане във власт, като предизвиква военна реакция от страна на импрерията. Империята удра и папството отговаря на военни удар по същия начин. Но понеже няма армия, хвърля срещу имперското правителство други местни държави и дори нормани, като разпалва невъобразими вражди на запад и разрушава крехкото духовно единство. В крайна сметка от тази вражда губи и папството, и империята. Ето как църквата и конфликтите й с имперското правителство стават причини за войни и неприязъм в европа, по същия начин, по който на изток причини за войни и разрив не е църквата, а светските владетели, и църквата, която не е политически гарант на мира, няма авторитетът да спре тези войни. Т.е на запад политическият авторитет и претенции на папите въвличат европа във война, а на изток липсата на такъв у църквата й пречи да възпре политическите конфликти и претенции у цезарите.

Именно. За демографските и икономическите малко ще те допълня. Ако имаш един безспорен политическо-духовен гарант и авторитет, като папата на запад, който има авторитета да свика кръстоносен поход и набере армия от всички християнски страни, до голяма степен решаваш демографския проблем. По същия начин се решава и икономическият. Което отново ни насочва към политическата слабост на патриарсите в един политически земен свят, основан на религията. Т.е единението трябва да бъде политическо и религиозно, и да е в ръцете на духовен водач, не на политически такъв. Това е успешната схема на Република християния на запад, и пропадъкът на изтока, който дава политически авторитет на светска фигура, а религиозен - на духовенството. Политическият лидер се стреми да създаде единство чрез териториална цялост и експанзия, което отслабва отбранителните сили на цялата цивилизация.

Глишев, за средновековието ли говирим, или за 1870, когато се появява булата за догматичната непогрешимост. Не говоря за патриахът като източник на догми, а за църквата в нейната съборност, с окето се изчерпва функцията й. За съборът като върховен източник на догматика си абсолютно прав. За да станеш автокефален или да се реализира определан догма е нужно съгласието на всички местни църкви, и на константинополския партиарх. Това е ясно. Затова стремежът една църква да се легитимира чрез константинопол не е заради водещата му роля, а резултат от това, което посочих. Аз лично се съмнявам, че партиархът нарочно е избрал курс на въздържание от по-голяма власт. Имайки предвид размаха и удоволствието, с което партиаршията върти делата на рум миллетът по-късно.

След всичко това се очертава една съществена разлика. На запад папата има всички вазмъжности, и на моменти е бил, не само духовен, но и политически авторитет, и символ не само на духвното, но и на политическото единение. На ИЗток патриархът е по презумпция само и едниствено духовен водач, но не и политически авторитет, и не е гарант за мирното съжителство на отделните политически субекти, какъвто е бил папата. Т.е на изток, самото съществуване на отделни местнически политически независими православни държави е пречка за цялостното единение на цивилизацията. На запад поради доминиращата роля на духовното, е наложено единство, което не е в портиворечие с политическото разнообразие, а дори го насърчава. Защот, ще се съгласите, причините за слабостта и пораженията не са толкова духовни, колкото именно политически.

Глишев, както писах и преди, универсалната държава е политическа и териториална такава. Тук ти визираш само духовният аспект, но не и политическия и териториалния. Вярно е, вселенските събори. но те нямат никаква връзка и въздействие върху политиката и политическите отношения в източното християнство. В цивилизация, чието единство е едновременно територално-политическо и религиозно, само религиозното единство не е никак достатъчно, за да сплоти. Това е западната концепция на Република християния. понеже там водещо е духовното, тож е само и едниствено достатъчно, за да сплоти политически различими и независими субекти, наречене местни държави, и политическата раздробеност е сглобена под шапката на папата, поради простата презумпция, че духовното доминира над светското. Но това е неприложимо на Изток, където водещото не е духовното, а светското, т.е първо териториална и политическа цялост, и едва след това духовно единение, което произтича от нея. Т.е не можем да приложим западната концепция за Република християния на изток, където концепцията е диаметрално противоположна.

Съгласен с редица неща, и не нарълно с много други. С примера, който си дал, е показателно едно напрежение между църква и държава, в което църквата постоянно се опитва да се отбранява срещу императорските набези - т.е срещу всеки опит императорът да надвиши правомощията си. Това поставя църквата в постоянна борба и стремеж да се защити, и отслабва силите й за по-градивни и общи проблеми. С две думи, цялата история на източната църква се явява една непрестанна борба църквата да запази каквато може автономия, свобода, да разчупи малко желязната ризница, в която я хваща императорът, всичките й усилия в светската сфера са насочени именно натам, поради което не се отклоняват в някои външни сфери. Оттук идва най-важното, което искам да подчертая. Църквата във Византия, и оттам в цялото православие, се занимава почти изцяло с религиозни дела, и всичко, свързано с тях. Тя не прекрачва светската граница, не придобива политически функции, поради силният император, който стои до нея. На запад обаче папата се меси много сериозно в светските и политическите дела, и сякаш дори в Средновековието папството има много по-практически светски функции, и много по-малко догматическа дейност. Византийската църква се съсредоточава в догматиката и небесната държава, и не се меси в светски и политически дела. Така излиза, че партиархът е само и едниствено духовен водач на православния свят, неоспорим авторитет по въпросите на догматиката. Така. Ако бяхме на запад, това щеше да е достатъчно. Но поради вече цитираната цезаропапистка доктрина, духовното единство трябва да мине чрез териториално такова, иначе не е достатъчно да даде сериозна сплав на цивилизацията ни. И тъй като византийският патриарх има само духовен авторитет, но няма политически такъв сред останалите държави, усилията му са обречени на провал, поради простата причина, че той не може да бъде посредник при решаване на политически проблеми, а само на духовни такива. Така патриаршията остава символ на духовното единство на догми, практики, божослужение, но по никакъв начин не решава порблема за политическото единство на православието и така не решава военните конфликти между православните държави, а те са именно основната причина за падението на цивилизацията ни от турците.

И какво като олеква. Това е по стечение на обстоятелствата, че е отслабен от външния враг. И изобщо не е повод за гордост. 30-40 години преди турците да превземат Константинопол, ипрераторът, който вече е император на града и едно поле около него олекнал, и това било блестящо, така ли да го разбирам. КГ, айде ако обичаш не се изказвай неподготвен. Кое по точно казвам, и поради какви причини и кое не следва от него? Значи: 1. Императорът олеква съвсем на финала, когато са му отнели всичко. поръжението е толкова очевидно, че на хората не им остава друга надежда освен бога. Имперската институция се е компрометирала съвсем. нормално е на преден план да излезе втората цигулка. 2. Дори партиархът да излиза на педен план по силата на една нова концепция, добре измислена като опит за спасение, и залегнала като законодателна и институционална реформа, която го поставя на преден план в дръжавата. това първо - е доста позакъсняло вече. и второ - прекрасно доказва това, което казвам. А именно - че трябва духовно единство и силна духовна власт, а не цезаропапизъм. И средновековните също са го разбрали, ако такъв е случаят. но всички знаем, че е първото, а не второто от точките горе. Аз сега ще го кажа дори още по-блестящо. На финала всички олекват, защото всички са губещи поради процедсите, които описах. Печелят турците.

това от подписа ти издава един много сериозен комплекс на една църква, която е моделирана от императора и вече не може да си представи живота без него. в условията на византийския цезаропапизъм, силната църква, която на моменти се проявява и в България, и във Византия, не е резултат от някакви сериозни усилия на самата църква, а от слабата цезарска власт. Просто на моменти под напора на външни обстоятелства, външни в смисъл нецърковни, а светски и военни, желязната ризница, с която имперската институция стяга православието се отпуска. Но това не е нито присъщ на източната цивилизация феномен, нито се проявява достътъчно дълго време, нито се заражда достатъчно рано, за да даде нужните резултати и да спре разпада. Да, прав си, патриархът е навярно последният спасител, но една след като императорът се проваля. Втора цигулка в една цивилизация, която се базира на християнството, не на империята като институция. Това е пагубното влияние на възресения цезаропапизъм на изток, който 30-40 години слаба царска власт преди окончателното падение няма как да поправят. Тук е моментът и да споменем за позицията на патриаршията спрямо турската власт. Може да се предполага, че срахът доминира, но омразата, която патриаршията таи към рим и запада е по-голяма, отколкото ненавистта и презрението към поробителя. Нещо подобно на александрийските монофизити няколко века преди това, които се считат по-близки до арабите, отколкото омразата им към гърците. И макар последният патриарх да е обесен в Света софия, не след дълго нещата се канализират в една много удобна за патриаршията схема. Най-сетне патриаршията се сдобива с властта и свободата, за която толкова копнее при съжителството си с валсилевса. Най-сетне получава огромен диоцез, спечелва юрисдикцията върху душите на всички православни и без да дели тази власт с омразните василевси. А падишахът няма някакви сериозни политически претенции към нея. Подарява й на тепсия правото да управлява административно, юридически, навярно финансово, дава й пълната власт над християнския милет. Патриаршия и османско правителство влизат в една пълна и взаимоугодна симбиоза. Правителството предава управлението на няколко милиона православни, за които няма нито уменията, нито ресурсите, нито опита да управлява, а патриаршията получава най-сетне свободата и правата, които й липсват при василевсите. Така турци и партиаршия живеят в съзвучие мирно и тихо няколко века, та чак до ден днешен. Очевидно патриаршията се чувства съвсем в свои води в столицата на османската империя, та и до днес отказва да се премести на по-чисто. Именно това е недостатъка и проблемът, за който говоря. Когато верските функции и авторитет се пренасят към политическият владетел на една държава, другите държави няма как да признаят този авторитет, защото се чувстват политически заплашени. Така сакрализацията на имперската институция пречи на духовното единство. Иначе, вярно е, патриархът е последник между този и онзи, но това е локална функция, той не е последник между православните държави, няма авторитета да свика кръстоносен поход, да обедини политическите субекти. За ролята на партиаршията в османската империя вече стана дума. това е пак локално проявление на един псевдо папоцезаризъм, защото и византийският патриарх, и българският, застават начело в отбраната в определени моменти в своите собствени местнически държави, не на православния свят в неговата целокупност. Както впрочем прави папата, като призовава за кръстоносни походи. Универсалната държава на православните на Балканите е Османската империя, и това не е единственият случай, в който чужди строители на империи дават универсална държава на друга цивилизация. Същото правят Британците в индия. Термините "универсална държава на православната цивилизация" и "универсалната държава" според ивзантийската концепция са вде различни неща, и не бива да ги бъркаме поради сходство в етимологиите. Те се различават онтологически. Византийският концепт за универсалната държава отразява единството небе-земя, т.е легитимира цезаропапизма, императорът като личен наместник на бога, и териториалното единство на духовната власт. Тази концепция се ражда в самото начало на православната цивилизация, спира растежа й, и е вид политически ренесанс на Римската империя. Универсалната държава на цивилизацията според Тойнби се появява в последния етап от живота на една цивилизация. Преди нея е смутното време, в което различните местнически държави се избиват една друга за правото да превземат другите, и е последвана от междуцарствието - различните държави, съставящи универсалната държава, се отделят от нея и дават начало на нова цивилизация. Веднъж обединени в една универсална държава, местическите държави заживяват в мир, затова и се нарича ПАКС еди коя си. Състоянието на Византия през Средновековието, каквито и претенции да има, съответства на смутно време, не на универсална държава. Защото тя постоянно е във война с другите православни и не успява да изгради стабилна политическа пакс. Превзема България, но после България се откъсва, и на свой ред разпокъсва Византия. Това не е универсална държава, а просто продължение на смутното време. А смутното време окончателно приключва с налагането на универсалната държава за православните - османската империя - която е стабилна, т.е оцелява няколко века, налага така жадувания мир в православието, и след нея започва междуцарствието - една по една местните държави се откъсват и се афилират към западната цивилизация, а не продължават смутното време, както е в средноковието. Въз основа на тези аргументи Тойнби аргументира, че универсалната държава на православната цивилизация на Балканите е ОСманската империя, а Византия в средновековието е просто една от местните държави, участници в смутното време. . Местните православни държави постоянно оспорват авторитета на Византия, защото всяка една от тях поема чрез парвославието лъжичка цезаропапизъм - както писах и преди - и желаят те да са тези, които ще постигнат териториалното единство на православието, което е първа стъпка към духовно такова. Именно този копцепт е основният проблем. Глишев, това, което пишеш за патриаршията в периода 15-18 век е много точно и показателно. Точно това имах предвид преди малко, когато засегнах положението на патриаршията в османската империя. Не, че няма политическа власт, има, но тя просто няма духовните претинции спрямо патриаршията, каквито има примерно василевса. Падишах и патриарх живеят в симбиоза, угодна и за двамата. Патриарсите получават почти неограничени свободи и поле на извява, каквито са нямали преди, във Византия. Ризницата на авторитарната държава се спуква, и най-сетне партиаршията получава свободно поле на действие, да ескпериментира, да се развива, да е гъвкаво, подвижно. Патриахът получава пълното право да бъде духовен и дори политически глава на православните, без да дели тази титла с някой император. Изобщо всички функции, които си изброил, което е похвално, са именно проявления на оригиналност, гъвкавост, политническа власт, експерименталност, творчество, гъвкавост, но те трябваше да се случат през Средновековието, когато цивилизацията ни имаше нужда от тях, за да се подсили. Можем дори да твръдим, макар, че е пресилено, че след турското нашествие на Балканите се случва източната република християния. Само че трагичното е, че трябваше да дойде чужд ззавоевател, който да отмести императора, и да даде това поле за действие на църквата. Само че това става прекалено късно. Трябваше да стане през средновековието, тогава, когато го получи папа Григорий 7, хилдебранд. Тогава може би съдбата на балканите щеше да е по-различна.