alvassareiro

Трудът в България се възприема като черна необходимост, като мъка, която трябва да бъде изстрадана, като бреме. Ако не му се налага да работи, за да оцелее, българинът по-добре да си почива. Затова и всеки, който има пари от наследство или защото тати е шеф на информационно обслужване, не работи. Мисля, че дадох достатъчно доказателства, та даже и етимологични. Да, всичко се върти и зависи от културата, и не виждам какво странно има в това. Много по-странни са повечето твърдения, които се излагат насреща.

сигурно ще те изненадам, ако кажа, че икономическата рамка и особено икономическият растеж, зависят предимно от културни фактори. Българинът не е чужденец в страната си, а е именно и точно българин. По-скоро в чужбина се държи неестествено. Всички ние сме подчинени на културни импулси. Всъщност, 75% от провалите в бизнеса по света, се дължат на културни различия и по точно - на непознаване на местните култури.

Бих искал да вметна още няколко нюанса в казаното досега. В САЩ, България и Япония битува различно отношение към труда. За бедния американски студент отношението към труда е точно такова, каквото е то и при сина на милионера. И за двамата трудът е начин за себеизява, да докажат себе си. И бедният, и богатият син, работят. Бедният, за да оцелее. Синът на милионера обаче също работи, за да се научи що е труд още от малак. В България е точно обратното. Трудът се възприема като нещо лошо, страшно, като мъка. Не случайно в редица езици думата за работа произлиза от латинското лабор - родилна мъка. На румински мисля мука също беше работа. Работата е нещо лошо, което по възможност трябва да се избягва. Тя е върши само по необходимост. Само ако човек трябва да работи за да оцелее. Ако обаче можеха, родителите на драго сърце биха спрестили на сина си мъките, биха му плащали университета, биха му купили и къща, и кола, само и само да не се мъчи детето. В Япония пък няма нищо общо с предишните две. Там се работи по дълбока вътрешна убеденост заради самия труд. Явлението се нарича жертвоготовност. Основни характеристики са страхотното себеизтриване и себезаличаване, свръх чувство за срам и скромност, голяма ученолюбивост и пестеливост. Редовно по японската телевизия може да се види как престарели 90 годишни ръководители на корпорации стоят с наведена глава пред гневни клиенти, получили дефектна стока. На японеца се полагат между 5 и 10 дни годишен отпуск, като се очаква, и се гледа с лошо око на онзи, който не го прави, да дари поне половината в доброволен труд в компанията в свободното си време. И разбира се - поне веднъж седмично трябва да се умре от преработване. в японската култура се очакват страхотни жертви в името на работата. Ако не е изпълнен графика за деня, служителите остават толкова, колкото е необходимо. В Амарика свърши ли работния ден, всеки се разотива на мига, без значение дали е свършил или не. Защото американците не са толкова жертвоготовни, както японците. Разбира се, шефът може да им нареди да останат и в извънработно време. Но това ще влоши мотивацията им. В България например шефът може да нареди докато не се свърши работата, никой на не си ходи. Имам приятели, които редовно работят до 4 сутринта. Тази заповед у нас ще бъде изпълнена, защото в родовите страни има авторитарно управление, срещу което почти никой не се усмелява да въстане. И ще се работи, но с нежелание и хората ще мрънкат и ще псуват шефа си. Американеца няма да се подчини и може дори да го осъди. Японецът ще остане да работи и то с ентусиазъм докато не свърши с плана и то дори без да му се нарежда. Забравих да вметна, че така описаните горе особености на японската култура често водят до явления, които често се бъркат с безродовост. Това разбира се не е така, защото там има много повече типично родови прояви. Българинът пък се чувства виновен, като бездейства. Затова предпочита да бездейства и да се самозалъгва, че работи. Затова дреме по цял ден в магазинчето, продава семки или мери минувачите, само и само да не си стои в къщи и да се чувства виновен, че не работи.

Българската култура не се изменя в Америка. Българинът традиционно работи, и то работи здраво, почти като японец, или поне като немец, стига да е мотивиран. В България работи добре, ако работи за себе си или има личен интерес. Нека кажа само, че американците, колкото и да са амбициозни, когато удари 17 00ч. напускат работа и отиват да правят барбекю. Българинът обаче кисне в малките гаражчета-бакалии и събота, и неделя, защото не е възпитан да почива. Трябва нещо все да се прави. В САЩ обаче системата стимулира, а не задушава, индивидът, който изпъква. И когато изпъкне с умението си да се труди, не го облъчва с клюки и интриги, а го повишава. Австрийският шеф изисква, повярвай ми, ти да работиш с клиентите така, както в Австрия. Само че ти понеже си българин и това изискване се сблъсква с друго, наше си, българско правило - което казва, че клиентът, освен ако не ни е приятел, е натрапник, и ние не сме длъжни да сме мили с него - та българското правило е по-силно и неутрализира австрийското, което е плод на чужда култура и е привнесено. Единственият начин австриецът да накара лелката да е мила, е да наложи глоба. Австриецът обаче, ако за първи път е в България, изобщо и не му хрумва, че трябва да наложи глоба, защото той очаква всички да са любезни както е в неговата страна. Е, ако е по-печен и познава българите, рано или късно ще наложи глоба за лошо държание, и тогава всичко ще се спазва. Защото българинът спазва австрийските правила, и всякакви други, ако му се бръкне в джоба. В заключение можем да кажем, че ти можеш да накараш хората да правят много неприсъщи за тях неща, стига да познаваш културата им, и да знаеш какво точно ги мотивира. Австрийците не сменят ситуацията в България, защото не знаят как, защото не познават българската култура. така сружителката, която е мила защото иначе ще я глобят, всъщност не е станала австрийка, а е типична българка. И второ заключение - крайно време е вече чуждите мениджъри в България да минат курс по междукултурни различия. Защото България не е Австрия. Да вметна и нещо странично - избягването на съревнованията и стремежът да не изпъкваш в България се изразява и по нежеланието на българина да получава похвали. В САЩ е напълно нормално да даваш и да получаваш похвали. в България ако шефът те похвали, има риск това да развали отношенията ти с колегите.

Сега, наистина забърка страшна каша, ето какво води неяснотата по определена тема. Нека внеса разяснение. Първо, кой напуска и кой не, зависи от куп културни измерения, поне от три. Защо българите не напускат, или пък защо напускат, може да се обясни най-вече с културното измерение тревожност. Българинът е доста тревожно същество, и очаква цял живот да работи на едно и също място, всичко да му е сигурно, гарантирано и предвидимо. Би се решил да напусне само ако: - не се разбира с колегите, което е една от основните причини за напускане в България, поради раздразнителността и избухливостта на народа ни. - не се разбира със шефа, който по правило е авторитарен деспот, и гледа максимално да изсмука служителите и ако може да не им плати. - не е доволен от парите. Ако по случайност се разбираш с колегите си, шефа ти е толерантен австриец и ти плаща добре, как да напуснеш?? Ако взимаш сравнително добри пари в България, основен мотиватор на работата ти вече няма да са парите, а това, което описах по-горе - сигурността, ако може да си останеш цял живот на работицата, да додрапаш до пенсия и после да си изживееш старините. Как е в САЩ. Бедният студент безспорно търси пари. Но освен това има и друг мощен мотиватор, особено присъщ за масовата американска култура - да докажеш, че си най-добрият, най-кадърният, да успееш, да се покажеш, да се съревноваваш и да победиш, да си супер-героят, най-най...Това кара американците да предприемат безумни начинания, вечно да се съревновават, сравняват, конкурират, състезават и да се катерят като луди по стълбицата на кариерата. Демек, основното нещо там е себедоказването, което често е по-силен стремеж дори и от парите. От друга страна цялата система там е устроена така, че да оцени този, който заслужава, който е доказал, че е най-добрият. Българите там работят и то здраво, и естествено веднага са оценени и растат в йерархията. Това в България не може да се случи. Ние тук мразим да се съревноваваме, и обичаме да се крием в масата. Мразим някой да показва, че е повече. Ако някой успее, настава такава злоба и завист, че жив ще го одерат. Още от малки на децата в България им се казва да не изпъкват над другите, да гледат какво правят другите, да не се набиват на очи и да търсят златната среда. Ако някой е добър в училище, го мразят и наричат зубрач. В САЩ е обратното - тези с лош успех им викаг лузъри, загубеняци. Затова и системата ни не оценява най-добрите, и ако си се доказал, най-вероятно ще бъдеш обект на хули, обиди, сам и неразбран. Този, който изпъква, внася смут в тревожно и егалитарно общество като нашето. По този нацин обществата задават модели, които техните членове трябва да спазват. В САЩ родителите очакват детето им да е най-добрият, да спечели всички възможни награди, да има най-успешният бизнес, да е най и най. В България се очаква да си като другите, да не изпъкваш, и да имаш - стабилна работа, стабилен брак, стабилен дом, стабилен живот - разбирай предсказуем и предвидим без особени върхове и спадове. Понеже светът трябва да бъде предсказуем и сигурен, хората в тревожни култури като българската, израстват лишени от инициативност. Те изпитват страх от несигурното бъдеще и всеки вид промяна, която то съдържа - смяна на работа, нова длъжност, повишение, нови отговорности се посрещат с недоверие и нарастваща подозрителност. Затова е по-добре да се избягват, освен ако не сме сигурни, че ще доведат до гаратниран успех. Сега как стои въпросът в Германия и Скандинавските страни. Там основен мотиватор на хората е стремежът да помагаш на другите, без да се изпъква личната ти заслуга. Битува схващането, и то е много дълбоко, че системата и държавата е справедлива и добронамерена, и морален дълг на всеки човек е да служи по най-добрият начин на тази система, на е полезен на обществото, без да се показва или изпъква много много, да си плаща съвестно сметките, данъците, да работи съвестно в служба на справедливата държава, за да може като се пенсионира на 50 години, защого го сърби пръста, същата тази справедлива система да се погрижи подобаващо за него. Всичко се прави в името на обществото, същото това общество, което като се пенсионирам, ще се погрижи за мен, защото мама и тате не се грижат и няма да ме издържат. В трудовите колективи в Германия и Швеция почти няма вътрешна конкуренция, цари взаимопомощ, а личните заслуги бързо се размиват в името на колектива. От друга страна, всяко нещо, което пречи на съвестната работа в името на обществото, трябва да бъде избягвано, и то съзнателно - празни приказки на кафе в работно време, телефонни разговори с приятелки, и тн. От друга страна тревожните немци също избягват за сменят работата си, или поста си, и се стремят да останат колкото се може по-дълго на сигурната си работа, защото ги е страх от неизвестното бъдеще. Япония. Една изключително тревожна, традиционно-родова и силно неравновластна страна. Стремежът там е да се работи заради самата работа. Парите не са двигател на усилията. Дори и при мизерно заплащане, японецът ще се стреми поне два пъти в седмицата да умре от преработване - кароши, и после да се окичи със съответната значка. Труд заради самия труд. По възможност хората предпочитат цял живот да работят на едно и също място, 40 или 50 години няма значение, и да се пенсионират там. Работодателите до перди 20 години също почти никога не уволняваха. Работи се на дребната мижавичка сблужбица, 50 години се правят едни и същи дребни операцийки, никакъв шанс за повишение, защото ръководните постове не се раздават по заслуги, а по родова принадлежност и рождение, конкуренцията между служителите в колектива е сведена до нула, милиони дребни и безлични мравчици се спукват от работа заради самата работа, и така до полуда. Мисля, че внесох малко яснота. дано съществените разлики във фирмената, а и в националните, култури на САЩ, Германия, Япония, България и Германия, да е изпъкнала.

Имам предвид бедна страна. Безспорно на един етап всеки се мотивира от парите, особено ако взима малко и живее бедно. Но след едно определено ниво на доходите, мотивацията коренно се променя съобразно културната принадлежност и именно там изплуват истинските различия.

Не, примерът, който дадох и е класически, е за френска банка, управлявана от немец.

Не разбирам какво искаш да кажеш. Питам какво наричаме бедна култура? Бедна спрямо какво? Един беден ИНДИВИД в богата страна не е ли мотивиран от парите? Или трябва да е африканец, за да е от бедна култура, за да е мотивиран от парите? Или българин?

Защото чехът и немецът управляват по-добре от българинът балканец.

Не, не влияе. Типът култура влияе и то съществено на типа ръководство. Пише го във всеки учебник поне това трябва да си чувал. Едно е ръководството в Япония, друго е в САЩ. Едно е ръководството във Франция, друго в Холандия. Когато французин стане шеф на холандци, холандците масово напускат. Христоматиен пример. Друг пример - немец оглавява голяма френска банка. Започва да управлява по немски тип. След месец един по един французите започват да напускат. Кое влияе според теб.

Пари.

Защото е мотивиран. А тук не е. А българинът се мотивира от пари. Главен мотиватор на бедните култури. И именно тази мотивация се дължи предимно на културата. Не, нищо не се променя, каквото и да поискат шефовете. Защото никой шеф не може да повлияе на местната култура. Да неби да искаш да кажеш, че тея дето поправят мрежата или обслужват клиенти взимат по 3000?

както и да си ги управляват, българинът едно си знае. Как да не работи, и да се прави че работи. Защо токът в нас постоянно спира? Защо никога няма известие че ще спре? Защо защо. Искаш да кажеш, че за всичко това е виновна австрийската култура ли? интресно твърдение. А ние българите, горките, толкова невинни и добри. Анализите и политиките са едно нещо. Съвсем друго нещо е как се изпълняват нещата на дребно, във всекидневието. А това зависи до голяма степен от културата и мотивацията на този, който изпълнява. Отдавна е установено от Хофстеде и редица като него, че в една световна фирма, като IBM или която и да е друга, служителите работят по напълно различни начини в различните страни, нищо че фирмата е една и съща. Защото местната култура оставя сериозен отпечатък. Айде да не описвам как работят служителите на IBM Мексико.

Началниците са най-горе. Проблемите ги правят служителите на ниските нива, тези, които те посрещат с намръщен поглед, и тези, от които зависи да осведомят коректно гражданите. Началникът се занимава с общата политика, а тя от своя страна се реализира по най-неадекватния начин от калпавите служители-българи, не австрийци. Нали разбираш, че и най-правилната политика може да се окалпазани от калпави служители, какъвто е случаят. В редките случаи, в които австриеца е наоколо, всеки се усмихва и си върши работата. Ама като го няма да надзирава, глей кво става. Така е със всичко в България. Ако не те гледа шефа, никой не работи както трябва. Теб не не обслужва началника на ЧЕЗ нали? А началникът ли лепи известията? Някой и то българин по веригата не си е свършил работата.

Напротив, точно културата прави тея бели. И най-вече фактът, че в австрийското дружество работят не австрийци, а българи. С българска култура. Като вземеш една австрийска фирма и я натъпчеш с българи, гледай какво става. Точно за култура става дума.

Ами да, защо не. ще помоля да ми го пратят.

Преди малко споделих по телефона на майка ми, че тук в България няма да имаме топла вода 1 месец, без предупреждение. Тя пък ми каза, че там, в Берлин, преди няколко дни всички апартаменти в блока са получили по едно и също време уведомително писмо в обем на 3 печатни страници от местната управа, в което жителите се уведомяват, че на 5 септември токът ще бъде спрян на 1 минута......Това е писмо, адресирано лично до всеки един живущ, не бележка, лепната на врата, и то с голям късмет. В едно изречение е казано, че няма да има ток за 1 минута, а останалите 4 страници съдържат извинения и подробни обяснения поради какви причини няма да има ток, точни указания, разяснения и пояснения какво да се прави.

Какво е имало в Панков и района не знам, но то с нищо не може да се сравни с това, което го има днес в България. Не говорим тук кой какво прави в дома си, а как се отнасят хората един към друг. Тъй като отношението към другия, към непознатия, е най-голямата отличителна черта между западните и незападните общества.

Абе какъв квартален. Има един дето отговаря за входа, нещо като домооправител. Каза - аз не мога да се занимавам вече, стар съм. Ако можете вие, оправайте се. Аз какво мога да направя? Направих му забележка. Той изсумтя...и това е. Ясно ми е, че не можеш да се пребориш със подобни хора.

Да. То е старо куче, полусляпо, и само спи. Котките и те са там наоколо. По етажите, но най-често на нашия, защото има храна. Една от тях живее в чекмеджето на шкафа му.

Да, но ние сме там с туристите не да я доим, а да ни настани. Ти водил ли си туристическа група из България?

Забравих да кажа, че съседа ми е събрал къде що котки има в квартала, храни ги на площадката и сега 5-6 котки и един бездомен пес живеят пред вратите ни, на старите мебели. Смрад непоносима. Сетете се дали чисти.

Аз.

Като влезеш в един такъв лъскав хотел в Банско, виждаш една 23 годишна едрогърда рецепционистка, която не знае какво да прави, и един час настанява 20 човека, после се оказа че е объркала стаите, та ме кара да звъня на хората и да ги моля да слязат на реценция, та да се сменят. Не гледай фасадата, а какво е вътре. Обслужването в ресторантите на повечето курорти пък е пълна, пълна трагедия. Чакаш ги половин час за сметката, суетят се насам натам, сервират основното заедно с десерта - случи ми се преди 10 дни - единствено изключение е в някои по-стари ресторанти, където има кадри от стария Балкантурист. Там имат малка представа как се работи.

Овча купел 1.