Култура и език
Бих искал да представя особеностите на езика ни в една, типично за мен, нова светлина – каква е връзката между културата и формите и особеностите на езика. Сигурен съм, че подобен подход ще бъде интересен. Темата за езика и културата е особено актуална напоследък, край 24 май, а и по принцип. Говори се опростачване на езика, избягване на книжовните форми, рязък спад на езиковата грамотност и др. Въпреки, че по никакъв начин не оспорвам тези тенденции, ми се иска да погледна въпроса за езика от друг ъгъл.
Едва от скоро има лингвисти, които се интересуват от влиянията на културата върху структурата, граматиката и използването на езика. В това онтошение може да се твърди със сигурност поне едно нещо засега – най-голямо влияние върху споменатите особености на езика има културното измерение колективизъм-индивидуализъм (универсализъм-ексклусионизъм). Например, в много от езиците на колективистични култури има две форми на “ние”. Едната се отнася за хората, на които се говори в конкретния момент,а с другата се означават тези, които говорят. В такива култури тези, които слушат в конкретния момент обикновено използват местоимение “ ние”, различно от местоимението “ние” на говорещите. Подобни инклузивни и ексклузивни местоименни форми за именителен падеж са залегнали силно в предписмените езици на силно ексклусионистки култури, предимно племенни, като тези на Австралия, Индия, Сибир, Африка на юг от Сахара, и части на Америка. Този феномен е преди всичко културен и не толкова лингвистичен. Съществуват и някои индоевропейски езици, като марати, говорим в Индия, които също се отличават с инклузивни и ексклузивни местоимения. (Минков, What makes us different and similar,2007,page 94).
Разпадането на рода се отразява ясно в езиковата еволюция на повечето европейски езици. В някои от тях, като старонорвежкия, хроники, писани между 1 100-1 400 г. сл.н.е документират използването на местоимението “ Ние”, отнесено към един човек на мястото на “Аз”. Използването на Ние за първо лице ед.ч се прави, за да покаже, че индивидът се възприема като част от колектив, който подрепя твърденията му, или че цялата група или част от нея е съгласна с тях. Такава употреба може да се обясни и със стремежа на индивида да бъде възприет като достоен или важен, човек с много сподвижници. Съвременните скандинавски езици са загубили тези си особености успоредно с разпадането на рода и колектива.
Това обаче не може да се каже за славянските или романските. В съвременния португалски език и до днес е прието да се употребява местоимението “Nos’ – ние, на мястото на “ Eu’ – аз. Това се обяснява със стремежа към скромност у говорещия. И не само това. Португалците считат за невъзпитана употребата на местоимението “Аз” и “ ние” в редица ситуации. Много често, вместо Аз или Ние се използва думата “A gente” – хората, като успешен заместител на двете. Например вместо да кажем “Eu quero ver o filmo” – Искам да гледам филма, в което изричната упореба на местоимението Аз се въприема като липса на скромност, се казва “A gente quer ver o filmo’ – хората искат да гледат филма, което се отнася както за Мен, така и за Нас. Тук ясно личи ролята на колективистичната култура, където желанията на индивида се представят като желания на колектива, който задушава личната изява.
Редица славянски езици, като българския, все още използват местоимението Ние вместо Аз. Нормалната българска или руска конструкция за Аз и Ти, или Ти и Аз, което на английски звучи като “Me and you’ или “You and I” в споменатите езици е “Ние със теб. Докато Аз и Ти акцентират върху Аз като индивид и ти като такъв, то Ние с теб акцентира върху колектива. Тези разлики отново потвърждават заблягането на индивидуалността у индивидуалистичната английска култура и идеята за колектив или заедност у колективистичната българска или руска.
Друг важен аспект на родовите култури (колективистични), който влияе върху формите и граматиката на езика, е приписаното обществено положение. В повечето европейски езици учтивата форма е в 2 л. Мн.ч. Употребата на второ лице множествено число е израз на уважение към един човек. Обяснението – към важните хора трябва да се обръщаме по различен начин, защото те не са обикновенни. Те са отговорни за голям брой подчинени или зависещи от тях. Следователно, като използваме множествено число, обръщайки се към един такъв човек, предполагаме, че той има подчинени или зависещи от него, и следоветелно заслужава специално уважение.
Така причислявайки индивида към определен колектив засвидетелстваме уважението си. Култури със подчертано родови отношения държат на специфичните форми на обръщение, които да почертаят статуса им. Например, в съвременния португалски, съществуват редица форми на обръщение, за които човек трябва да е особено внимателен, за да не обиди събеседника си. С формата “Tu” – ти, се обръщаме само към хора, които са на нашата възраст или по-малко, заемат сходни или по-нисши социални позиции и образователен ценз и са ни особено близки. С формата “Voce’ – се обръщаме към хора, които също са ни равни по възраст, образование, социална позиция , но не ги познаваме така добре, за да ги третираме на ТИ. Така чрез тези две форми се разграничава ясно кръгът от близките и не толкова близките. Към всички останали хора се обръщаме с формите “O senhor”, “A senhora”, “Os senhores as senhoras”- Господинът, Госпожата и тн., а ако ни е известно социалното им положение, направо с придобитите титли – Господин-доктор за хора с висше образование, Ваше превъзходителство, Ваша милост и тн. Всеизвестни са формите Don и Donha на испански за обръщение към по-възрастен. В португалския тя е само в женски род - Dona за по-възрастна жена. Формата Dom e запазено само за краля.
В този ред на мисли, важно значение за формите на обръщение има и друго културно измерение – властовото разстояние или равновластие-неравновластие (Хофстеде). В неравновластните култури хората държат чрез езика да поддържат разстояние между себе си и околните, особено когато имат власт. В равновластните скандинавски култури началникът не си придава изкуствена важност поради позицията, която заема. Единствен немският език от безродовите култури прави изключение с това, че е запазил официални отношение:обръщението в официално писмо е “Многоуважаеми Господине”, докато в английско или американско е “Скъпи” дори когато се обръщаме към напълно непознати хора и парвим бизнес с тях. Скандинавското писмо пък се започва директно без обръщения, тъй като самите скандинавци, особено норвежците, понякога се чудят как да се обърнат към непознат, след като нямат официалности. Те почти не употребяват учтивата форма – на норвежкия крал се говори направо на ТИ, а към началник се обръща по име – например Пер или Йон. Дори и в официална Германия, въпреки езиковите формули, в общуването с висшестоящ не се придава изкуствена важност. В същото време човек дълго би си напъвал ума перди да се обърне към 30 годишен португалец – с обръщението трябва да се държи сметка за неговия статус, възраст и характер на отношенията ни. За да избегнат тези терзания дори самите португалци често използват неформални изречения, когато се обръщат към някого – вместо да кажат на някого – Искате ли да гледате филма, или Искаш ли да гледаш филма – са казва просто – Мария или еди кой си, иска ли да гледа филма, говорейки на самата Мария. Така вместо 2 лице ед.ч или 2 л.мн.ч се използва 3 л.ед.ч.
Различията между родовите и безродовите култури са видни и в роднинската терминология. За всички е ясно, че тя е изключително бедна в Английския и немските езици, и прогресивно се обогатява в романските и славянските езици, за да достигне забележително езиково богатство в персийската езикова група, и повечето езици в Източна Азия и Африка на юг от Сахара. Например българският език има специални думи за "брат на бащата" – чичо, и "брат на майката" – вуйчо. И в двата случая на английски се употребява думата aunts, а на испански – tios. Съответно сестрата на майката е леля, а сестрата на бащата е вуйна, като в английския и испанския се употребяват същите думи. Подобно е положението и с думи като кака и батко, които нямат съответсвие на повечето евпопейски езици. Да не говорим за смайващия генеалогичен лексикон за съпругата на брата на мъжа, сестрата на съпругата, брата на съпругата, сестрата на лелята на тъщата и тн. – зълва, тетка, тетин, уйкя, баджанак, етърва, девер, все думи, които не могат да се преведат на чужд език без описателни синтагми. Изобщо самата дума "род" трудно би се превела на друг език, ако искаме да запази смисъла, които влагаме в нея на български. Например "Той ни е рода" и "He is from our kin", макар и етимологично верни, се различават семантично.
Староанглийският има сложна система от роднински лексикон и пази думи като sweor – свекърва, snoru – снаха, които са изчезнали от съвременния език. Старонорвежкият има думи, които представят различни аспекти на роднинството – fedgar баща и син, maedgur майка и дъщеря, maedgin майка и син, systkin брат и стестра (Минков, 2007). Всички етзи думи по настоящем са изчезнали.
Все пак белезите на феномена в западна Европа се проявяват в литературата. Повечето европейски саги от Средновековието започват с описание на цялата генеалогия на героя, което може да заеме няколко страници – пример е "Os maias" на великия португалски писател Еса де Кейрош и в по-ново време "Сто години самота".
Влиянието на културата върху употребата на езика
Употреба на езика на работното място
Досега говорехме за формите на езика и влиянието на културата върху тях. Сега да кажем нещо и за влиянието на културата върху употребата на езика. Смятам, че това ще бъде по-интересно. Едно от съществените различия между родовите и безродовите култури е прякото и непрякото общуване. Като цяло, в родовите страни, като България, се използва повече непряко общуване. Тъй като личните и служебните отношения се смесват и не могат да се разделят, се полага особено старание между членовете на една организация или просто между събеседниците да има хармония – един доста объркващ термин, който непросветеният чужденец трудно би разбрал. В родовите или колективистичните култури под хармония се разбира преди всичко език и начин на общуване, който избягва пряк сблъсък. Ако нещо не ни хареса, например как се правя някой наш служител, не можем да му кажем това направо, както в Америка. Американецът не би се обидил ако му кажем, че не сме доволни от работата му. Той ще се стресне, но следващата му мисъл ще е как да направи така, че да изтрие лошото впечатление и да не бъде уволнен. Така е и Северозападна Европа и сходните нея култури. В останалите места по света обаче хората са по-обидчиви. Възможно е шефът ви да изтълкува молбата ви за напускане като лична обида, и да не ви поздрави ако ви срещне след това. В Америка е напълно нормално, след като напуснете, да ви наемат за консултант в същата фирма. Защото бизнес и лични отношения не се смесват.
При отношенията в родовите култури, като българската, нещата не бива да се казват откровено. Това важи най-често в случаите, когато общуваме с колеги или приятели, и особено с шефа. Понеже те са хора от “нашата in-group” т.е колектив, трябва да използваме езика си много внимателно. Огромна грешка е да се каже: “Твоята фирма не работи добре, затова се местя другаде”. Това се превежда като “Вие тука сте некадърни” и е обида. Или “ти плащаш ниски заплати” , което се тълкува като “Ти си баща, който не се справя добре, и затова си търся друг”. Когато напускаме, в родовите култури обикновено се говори с недомлъвки – казва се “Жена ми има проблеми и трябва да се преместим в родния й град” или “болен съм и не мога да работя както преди” или пък “Искам да опитам да се развивам в някоя нова сфера”. Независимо дали разваляме отношения с партньор или работодател, това се очаква да бъдат нащите думи. Това не означава, че хората в родовите култури са тъпи и не могат да се сетят за истинската причина за напускането. Но те имат нужда да запазят “лицето си”. Прякото обявяване на причината се смята като лично нападение или обида и не се прощава.
Така стоят нещата и с критиката. Когато един немски началник не е доволен от подчинените си, той им казва директно и точно защо и от какво точно не е доволен. Ако в българия направимо такова нещо, разваляме не само личните си отношения, но и мотивацията на служителя. Препоръчителен начин за критика в родовите общества е непрекият. Някои автори наричат това общуване “общуване във висок подтекст”. Например, вместо да се развика направо на подчинения си, шефът прави това в негово отсъствие пред други, като се надява те после да му кажат. Също може да събере група хора, сред които е и провинилият се, и да каже: “Някои хора тука си мислят, че....”.Може дори са се разкрещи на човек, който няма нищо общо със случая, в присъствието на виновния, като се надява той да се сети за какво става въпрос.
Сега малко за употребата на езика извън работното място.
Дори при общуване между познати в родовите култури като нашата, общуването често се провежда не да се размени някаква смислена информация, а просто да се поддържат социални връзки. При такова общуване всеки слуша преди всичко себе си. Възможно е дори събеседниците да говорят за две съвсем различни теми.
Една от съществените разлики между употребата на езика в западните култури и остатъка от света е описана от американския социолог E. Hall. В западния свят общуването е ясно и прямо, макар и често облечено в деликатни изрази, и малка част от смисъла трябва да се разгадава. Извън Запада, като например в България, в общуването често има преднамерено или неволно недоизказване и завоалиране, което замъглява посланието. Т.е говори се с недомлъвки. Съществува принципът “Думам ти дъще, сещай се снахо”. В България човек рядко би изразил открито негодуването си така, както става в Германия или САЩ, освен ако не е побеснял от яд. Защо в България говорим с недомлъвки и открито прикриваме и завоалираме това което искаме да кажем. Причината е ясна.
В тардиционните родови общества хората общуват активно предимно с близки и познати. Те познават начина ни на изказ, мимиките и жестовете ни, и затова разбират какво искаме да кажем, дори когато говорим с недомлъвки. В същото време ние умело подбираме думите си и говорим с намеци, за да не обидим или засегнем събеседника, който ни е приятел или роднина. На Запад хората от доста време общуват активно с непознати. За да бъде комуникацията гладка, е необходимо тя да придобие универсални правила, сред които е изчистването й от неясноти.
Тези културни особености се отразяват на езиковите структури. Германските езици, както и френският, се отличават с твърд и прав словоред, който не е типичен за българския или руския. Твърдият словоред гарантира яснота на изказа.В България словоредът става все по-объркан. Често се чуват или четат безсмислени изречения от рода: “Трима бандити заловиха полицаите”. Подобно нещо е невъзможно на английски или немски. Там има строги правила за мястото за подлог, сказуемо, допълнение, напожени от нуждата езикът да е ясен. А тази нужда се налага от индивидуалстичната им култура – понеже говорим често с непознати, всичко трябва да е ясно. Те не ни познават, за да разгадаят по тона или жестовете ни какво искаме да кажем.
Друга характерна черта на германските и френския езици, е това, че нямат безподложни изречения. Задължително се споменава кой е подлогът в изречението. Това е така дори и когато изречението е безлично, т.е няма подлог. Тогава на английски задължително се използва местоимението It, на немски формата Es (regnet), на френски Il y a, Il est с т.н, на италиански C`e. Това няма нищо общо с липсата на глаголни окончания в езици като немския или английския, или сходното им произношение във френския (във френският формите за 1,2,3 ед ч. И 3 мн.ч са трудно разграничими в речта). Японският, китайският, корейският, тайският, както и някои амазонски езици също нямат глаголни окончания, но позволяват употребата на безподложни изречения, както при българския. Освен това глаголните окончания изобщо не правят изказа по-ясен – например в изречението “От министерството съобщиха, че” изобщо не е ясно кой точно е съобщил. На английски такава конструкция е невъзможна. Там задължително се употребява подлогът, а ако е неизвестен - се казва: “Неназовани източници от министерството...”.
Изследователи като Kashima (2003) обръщат внимание на факта, че местоимението “Аз” не се изпуска в повечето езици на индивидуалистичните култури. Какот вече споменах в текса, употребата на Аз в португалския език често се свързва с липса на скромност или неуважение към събеседника.
Историческият анализ на явлението доказва културния му характер. Старите идноевропейски езици се характеризират със свободен словоред. Средновековните английски и скандинавски, както и латинският, са с много по-свободен словоред от днес. Дори английският от 17 век е със свободен словоред, макар че глаголните окончания са практически същите като днес. Френският език е позволявал изпускането на местоимението Аз до Ренесанса, когато индивидуалистичните ценности започват да се развиват. Недоизказаността е типична и за германските говори и наречия до края на Средновековието. Едва след това, в следствие на културни промени, те придобиват характеристиките, за които говорим – прав и твърд словоред, задължителна употреба на подлог за всички лица (за първо лице тя винаги е била задължителна), ясен изказ. Все пак, задължителноо използване на местоимението Аз в германските езици още в ранното средновековие се дължи на различни причини (Минков, 2007). Всички тези езици претърпяват трансформации, докато българският не. Въпреки, че в българския има определени правила, на практика е възможно да разкъсаме изречениета на части и да ги разбъркваме по всевъзможни начини – например “Отивам на кино” може да стане и “На кино отивам”. И двете форми са допустими, макар, че имат различни нюанси. На английски има само един възможен начин – “I`m going to the movies”, но не и “To the movies am going I” или “I to the movies am going”. Словоредът в някой езици с колективистични култури може да бъде още по разбъркан. Например на езикът нециклик, говорен от ескимосите в Грендландия, се казва:”Igdlor-ssua-tsia-lior-fi-gssa-liar-qu-gamuik” което означава: “Къща-голяма-постори-място-отиде-принуди-той-го” – “Той го принуди да отиде на мястото, където можеше да се постои по-голяма къща” (Oswald,1986,p.232).
Тенденцията за ясен език на Запад има и друг аспект – тя корелира със стремежа на членовете на западните култури да се идентифицират с непознати и да покажат емпатия и загриженост към тях. Говорещите на Запад очевидно правят съзнателно или не, усилие да се изразят по такъв начин, че събеседникът им, често непознат или недостатъчно близък, да няма сериозни трудности при дешифрирането на съобщенията им. Подобно отношение към непознатите събеседници липсва в незападните общества. Тя липсва и в западната средновековна и антична проза. Често тези произведения са написани оп такъв начин, че дори да е използван перфекно разбираем език, на читателя е трудно да схване логиката на събитията, поради множеството препратки, неясноти, повторения, вмъкването в разказа на предходни случки и т.н
В славянските езици обаче и до ден днешен същестуват и процъфтяват непълни и орязани изрази като “ти къде”, “ти какво”, “ти са направо”, “аз такова”, “аз сега”, “ами то...”, “вьй куда” и др. който са невъзможни на английски, скандинавски или френски. Но българинът или руснакът обикновено разбират за какво става дума в тези случаи. Изрази от рода на “ми аз просто така” или “ти си направо”, чието значение не се схваща дори от контекста, не са рядкост в българския или руския. Пропуските и елипсите са нещо напълно нормално в славянските езици. На сръбски и словенски се казва “Какво ще? (ядете, пиете, поръчате)”. Подобни еклиптични форми са характерни и за класическия латински, например в “in vino veritas” – “във виното (е) истината” и безброй други сентенции.
В редица случаи в България се употребяват и набързо стъкмени изрази, чийто буквален смисъл няма нищо общо с намеренията на говорещия. Когато пътуваме в пълен автобус често питаме:” (Извинете) Ще слизате ли?”, сякаш наистина ни интересува за намеренията на хората около нас. Рядко някой съобщава истинските си намерения – “Извинете, мога ли да мина?”.
Сега малко за книжовния език. В редица езици, като български, испански, португарски има ясни норми за това, кое е книжовен език и кое не. Обикновено тези норми се задават от съответната академия на науките. Напромер в Испания книжовният език се нарича кастилска норма – езикът и произношението, говорени в Кастиля и по-конкретно от жителите на Мадрид (ясно разпознаваем от жители на другите райони на страната). В България за книжовен език е обявен източният говор – това ни прави единствената държава, която за официален език и норма е избрала езикът на провинцията си, а не този, характерен за столицата. Това има своето политическо значение – официалният ни език е трябвало да бъде възможно по-далечен от сръбския, тъй като вече сърбите имат езикови претенции към шопския диалект. Въпросът обаче е друг.
Едно от културните измерения, което навярно влияе върху книжовния, или правилния, език, е тревожността, или “избягването на несигурността” – едно от най-важните измерения, открити от Хофстеде. Тревожните народи, като тези на Южна и Източна Европа, се оптват да избегнат несигурността и тревогата си, като налагат ясни правила, ограничения, изрични забрани или разрешения, процедури, за да направят живота си подреден и предсказуем. Писано е много по това. Сега де се спрем на един от аспектите му.
Тревожните култури имат по правило стандартизирани езици, съвсем в духа на това, което беше казано по-горе. Има само еди правилен френски, немски, италиански, български, испански. Правилният немски се нарича Hochdeustch и е един и същ в Австрия, Германия, Швейцария. Правилният фрески също е еднакъв за Франция, Белгия и Швейцария. Това не значи, че няма местни говори и диалекти, говорим за официалната позиция на академията на науките. Трудно ще се чуе човек с провансалски или бретонски диалект по телевизията – това води до присмех. Така както ние се смее на някои родни депутати с тяхното – “Въх, въй мъ убихти”. Правописът и пунктуацията на френски, немски и български също са строго регламентирани.
На английски няма такова нещо. Радиото и телевизията допускат всякакви акценти. А къде се слагат запетаи – за разлика от българския, в английския това е оставено на усмотрението на пишещия. Това обаче е чуждо за българската или немската психика. Да оставиш всеки да решава кое е правилно и кое не, буди неизвестност, несигурност и трябва да се избегне. Отворим ли френски речник, той посочва кое е препоръчителното призношение – вариантът на Френската Академия. В американските речници обаче има различни произношения, без да се казва кое е вярното. В авторитетен речник за датското произношение се твърди:”Да се вярва, че един езиков вариант е по-правилен от друг, е толкова безсмислено, колкото и твърдението, че африканския слон е по-правилен от индийския” (Минков, стр.106,2007).
Естествено, българската култура споделя френското схващане за нещата и отива още по-напред. Варианти на произношението не се допускат дори в киното и театъра, което води до комични ситуации. Например актьори от бургас да говорят с провилния софийски акцент – нещо ,което в американското и във френското кино се счита за аматьорско и липса на натуралност.
Норвегия не само, че няма единен национален език, а ползва два сродни езика – bokmal и nynorskq никой от които не е точно стандартизиран. Всеки от тях се ползва с примеси на най-различни наречия.
Въпросът за езика и влиянието на културата е сложен и отчасти портиворечив. Едно явление може да се обясни по различен начин от двама наблюдатели. Все пак ефектите, които има културата върху формите и синтагмите на говоримия и писмен език, както и върху начина му на употреба, са безспорни. В тази тема бе разгледано влиянието, което имат поне две културни измерения – колективизъм-индивидуализъм и тревожност-спокойствие, върху езика. Има още много, което може да бъде написано.
Източници:
Минков, “Защо сме различни” ,2007,София
Минков,”Защо сме различни”,2002 , първо издание, София
Минков,”България върху културната карта на света”,2007, София
Minkov, “What makes us different and similar”, 2007, V.Turnovo
