alvassareiro

Изключително интересно. това за пореден път показва колко малко знаем за древната си история и колко я подценяваме. Очевидно хората са развили абстрактното си мислене и културни особености не в последните 50 000, а дори 70 000 години. Интересното е, че досега обаче не е намерено доказателство, че тези древни хора, преди 50 000 до 70 000 години са имали религия. Първите култови предмети на територията на България се отнасят доколкото знам към 5-3 000 пр.н.е, което е доста скоро. В световен мащаб се появяват някъде между 20 -15 000 г. н.е. Това означава, че между 70 000-20 000 г. пр.н.е хората са живели без развити религиозни идеи, иначе очевидно щяха да покажат признаци за това чрез материалната си култура, т.е очевидно първо са развили материалната си култура, абстрактното си мислене, и чак на един по-късен етап се е зародило религиозното. Което показва, че религията е плод на културата, а не обратното.

Твърдението ти за нация е напълно вярно. Само че не знам защо пропусна да го споменеш в темата за националноцентризма, все пак точно това беше идеята, която защитавах и мисля, че ти беше на противоположно мнение. Затова сега напълно се съгласявам с теб. Нацията се създава доста късно, към 19 век, и преди това хората са напълно, както каза ти, лишени от идеята за държавност и народност. Не разбрах по какво личи, че мисля за българите като нация по турско. Изобщо не съм имал подобни еретични мисли. Основната социална организация при българите по турско е бил родът, а на по-високо ниво - християнското човечество. Род - християни. За никакви българи и нации не може да се говори. Но фактът, че ние не сме били нация, не означава, че не сме имали определена култура и културни особености, нали така. Значи в известнен смисъл има разлики в бълканските и европейските общества. Всъщност разлики не само че има, но те са чудовищни. Също съм съгласен, че Полша имаше мафия, и че я преодоляха. Но да попитам, защо ние не успяхме? Ами защото полската култура е по-малко търпима към подобни образувания от нашата. А какво накара полската църква да портестира? Защо българската църква не направи същото? Не е ли това пак въпрос на мотивация, обществени нагласи и културни особености. А на какво се дължат съвременните български политически буламачи? ти казваш - идват от конкретната политическа ситуация. А конкретната политическа ситуация на какво се дължи? не се ли дължи на хората, на нагласите, на моделите на поведение, т.е това му се вика култура. поставяш повече въпроси, отколкото отговори. Въпроси, на които аз отговарям. Трябва да се мисли мащабно и в дълбочина, да се намерят първопричините. например - вярно е, преходът се провали заради мафията и корупцията. А на какво се дължат мафията и корупцията? Ти казваш, на партийните структури. А партийните структури не се ли създават и поддържат от хора, с конкретни мотиви, поведения, ценности, възгледи, които са плод на културата ни. А хората защо не се оплъчиха на тези структури, както в полша. Не е ли пак въпрос на ценности....

Търпелив ли е българинът? Няма да кажа нещо ново, ако спомена, че степента на търпимост е право пропорционална на степента на поносимост (чувствителност) към нещо. Това е едно простично правило, което странно защо не се прилага на ниво общество. С него чудесно бихме си обяснили например политическата неактивност у нас. Когато считаме, че нещо ни е чуждо, нетипично и неестесвено, с други думи, когато нещо не съответства на културата ни, правим две неща: 1. Отхвърляме го индиректно, като просто не го спазваме. Както става с повечето закони. Просто ги заобикаляш и се правиш на две и половина. Забрана да се пуши на обществени неща – да ама не. Пуши се, и в парламента, и в университетите. В Германия също има забрана да се пикае на обществени места, но немците въобще не се свенят да поливат тревата по сред бял ден и на оживени места. В дискусия стигнахме до един важен извод – когато налагаш правила, които не съответстват на местната култура, т.е които са създадени от друга култура, а местната още не узряла за това, е съвсем естествено да не се спазват. Ще се спазват не привнесените отвън, а родните правила, създадени от родната култура. Естествено, има два начина да накараш някого да спазва привнесените правила – с диктатура, или чрез глоби. Социализмът наложи железен ред, задължи българите да чистят блоковото пространство, забрани им да паркират по тротоарите и да хвърлят боклуци през прозореца. Днес българите се возим с колан, не защото ни е грижа за безопасността по пътя, а защото има глоби, които се прилагат доста ефективно. И в двата случая правилото се спуска отгоре надолу, не пасва на местната култура, и се прилага силово, чрез стрес. Точно обратното е в Европа. Там не закон е забранил да хората да си изливат легените през прозорците, както са правили през Средновековието, а самата им култура е еволюирала и е изменила правилата. Там хората не хвърлят боклуци на тротоара, не защото има глоби, а защото имат съзнанието, т.е имат съответната култура. 2. Отхвърляме го директно. Типичен пример е турското робство. Пълен мит е, че българите сме търпеливи. Как ще сме търпеливи, след като сме вдигали въстания и бунтове в продължение на 500 години, като първите опити са непосредствено след падането под робство. Именно дългият период на тирания са доказателство, че не само не сме търпеливи, а сме силно непърпеливи, след като цели пет века не сме се примирили, въпреки жестокия натиск. Някои твърдят, че сме поръженци и търпеливи, защото много са ни газили. Е къде е логиката в това. Обиквонено, ако някой е унижаван и тъпкан често в живота си, става доста по-борбен защото има горчив опит, и реагира доста бурно още при следващите опити да му се натрапи нещо. Обратното също важи – тези, които са имали спокойни и славни истории са по-толерантни и търпеливи, защото са видяли само победи и са отвикнали да са на щтрек. Освен непрестанната петстотингодишна съпротива срещу турските зверове, което е доказателство за българското постоянство и нетърпимост, а не обратното, примери за борбеност у народа ни колкото щеш. Всекидневието ни е пълно със ситуации, в които се бунтуваме истински. Любимият ми пример е когато контролата в трамвая хване нередовен пътник. По правило поне половината пътници, точно тези, които са редовни, се нахвърлят върху контрольора, и защитават нарушителя, този, който е измамил не контролата, а самите пътници, които го защитават – защото те са платили а той не. Обикновено тези, които дупчат билет, дупчат винаги, а тези, които пътуват гратис, го правят също почти винаги. Следователно гратисчията е спестил минимум 60 лв на месец, пари, които съм похарчил аз. Е защо ми е да го защитавам тогава. Ами защитаваме го. Ето един изключителен парадокс, един от най-сложните случай, който ми се е налагало да изяснявам на чужденци и години наред говорех пълни глупости. Обяснението – в съзнанието на редовия българин, съзнателно или не, битува схващането, че е наше право да пътуваме гратис, без да им плащаме на тия гадове. Всеки един от нас иска това право за себе си и го счита за исконно. Повечето обаче плащаме билет от страх да не ни хванат, не от някакво дълбоко вътрешно убеждение, че нашите пари отиват за издръжка на транспорта и заплата на ватмана. Всъщност, ние сме почти убедени, че парите ни отиват в нечии крадлив джоб, и навярно е така, като гледам какви учукани трамваи имаме и какви мизерни заплати взема ватманът. Когато някой се опита да ни отнеме това исконно право, което считаме за неотменно, правото да се возим безплатно, което всеки иска за себе си, сме готови със зъби и нокти да го защитаваме до край. Желанието да си защитим това право е по-силно от факта, че ние сме платили, а нарушителят не, то е по-силно дори от традиционното недоверие и непоносимост към непознати. Затова пътниците в трамвая се обединяват, нещо нетипично за нас, и защитават нарушителя. Следователно, когато едно правило е считано за исконно, полагащо се на всеки, сме готови със зъби и нокти да се борим за него. Исконни и неотменни правила са всички онези, които произтичат от традиционната ни култура и са резултат от нея. Няма какво да се лъжем. Повечето българи искаме ред, които да ни позволява да пушим навсякъде, да хвърляме боклуци по стълбищата и през прозорците, да има бездомни кучета по улиците, да си купуваме неверни документи, да преписваме и да си подсказваме по време на изпит и да пътуваме гратис в градския трапспорт. Това са все особености на традиционната ни култура, и естествено почиват на желязна логика. Затова считаме тези свободи за неотменни човешки права и ги ценим толкова много, че сме готови да порявим неестествена загриженост към непознати, ако забележим, че някой се опитва да им ги отнеме – например контрольорът. Тук възникват два проблема: 1. Особеностите на културата ни (това, което описах по-горе) не съответства на нивото на социално-икономическо развитие, достигнато към момента. Антрополозите считат, че развитието на икономическите отношения и материлното благоденствие често изпреварва културната трансформация. Затова имаме държави, които са доста напреднали в икономически и материален аспект, чиято култура обаче е изостанала от този напредък и не се порменя със същите темпове – един прекрасен пример е Япония. В капиталистическа Япония ако загубиш доверието и подкрепата на семейството си, се счита, че си загубил достойнство и не си завършена личност, затова трудно можеш да си намериш работа. Малките деца се учат да бият други дечица, които са предали колектива си. Радзвитието на икономиката поставя хората в съвсем други условия – трябва ежедневно да контактуват с непознати, да живеят в големи градове, заобиколени от непознати, но културата им още не е узряла за това. Една култура, като българската, която описах по-горе, има смисъл, ако хората живеят на село, създават един сплотен колектив и се уважават един друг и собствеността си. Затова обикновено българските села са доста чисти и спретнати. Но тази култура не е подходяща за една индустриализирана и урбанизирана страна. Тя поставя хората в съвсем други условия и среда, и ги заставя да общуват ежедневно с непознати. И те реагират по най-естествения начин – като към чужди хора и чужда собственост. Ще хвърлям боклуци през прозореца, защото всичко извън прага на дома ми не е мое, ще слушам силна музика, и не ме интерсуват съседите, защото те са ми чужди, непознати. Няма да ги поздравявам, няма дори да им се усмихвам, защото те са чужди хора и не им дължа нищо. Но няма да пропусна да ги напсувам, или да им кажа някоя лоша дума. Това заслужават непознатите. Считам, че имам право да се возя без пари, защото в родното ми село също не бих плащал за транспорт. Всеки път, когато някой се опита да ми отнеме тези права, ние се вдигаме и със зъби и нокти ги защитаваме, защото те не идват от Брюксел, а идат директно от нашата дълбока, традиционна култура. Разбира се, културата ни не е само това. Но най-важните аспекти на поведението ни се дължат именно на споменатите особености. 2. За съжаление, понятия като демокрация, гражданско общество, уважение към непознати, мерки за безопасност, загриженост за околната среда и така нататък, не са част от традиционната ни култура. Това са ценности, които са ни натрапепи отвън, от Брюксел например. Те съответстват на определено ниво на културно развитие, ниво, което родната ни култура още не е достигнала. Следователно всичко това може да се спазва, само ако се наложи насила или чрез стес- глоби и наказания. Ние не смятаме, че демокрацията е нещо исконно, типично, неотменно свързано с културата ни. Точно обратното. В традиционната ни култура и семейство никой те за нищо не пита, ти само изпълняваш заръките на баща си. Освен това ние никога не сме имали истинска демокрация. Демокрацийката след Освобождението е точно като тази днес – формална, козметична, наложена отгоре, не идваща от самите хора и културата ни. Затова сме имали повече режими и диктатури от колкото демократични правителства. Понеже българите не смятаме, че демокрацията е някакво наше, присъщо на културата ни неотменно и исконно право, защото културата ни още не е узряла за демокрация, хич не ни пука за тази демокрация. Пука ни обаче за нещата, които споменах по-горе. За нас демокрацията е чужда ценност, дошла отвън, затова не считаме за нужно да участваме в нея. Нито демокрация, нито гражданско общество и съвест се създават отгоре, с закони и проекти. Те се създават отдолу, когато културата ни стане демократична, а хората станат граждани. Все още демократичните ценности са считани за нещо външно, неприсъщо и нефигуриращо в отношенията между хората и в културните особености на българина. Затова не сме особено чувствителни към тях. Когато културата ни стане индивидуалистична, когато демокрацията се възприеме като част от нея, тогава хората със зъби и нокти ще я защитават, така както защитават днес нарушителя в трамвая. Някои го наричат политическа апатия. Аз му викам културни особености.

Мафията и корупцията са продукти, феномени на културата ни. В Чехия, Полша, Унгария и ГДР също имаше сртруктури, но те не създадоха мафия и няма корупция. Защо? Значи тука има структура, и там има структура. Тука има корупция и мафия, там няма. Следователно връзката между структури и мафия е съмнителна. Дори структурите да са създали мафията ни, тя не би оцеляла ако не съответстваше на културата ни. Те ще отживеят когато културата се промени. Никоя култура не търпи нещо, което не й е присъщо. И пак се връщам към основния извод - различията между България и централна Европа са огромни, но те датират още от преди социализма се дължат на съвсем различни неща. Мисля че Алеко го е описал много добре в бай Ганьо.Социализмът нито у нас, нито там успя да промени коренно културата. Интересно твърдение имаш "Народът разбрал, че няма нужда да се бунтува и затова си трае". Значи по турско, когато е бил третиран като животно, не е разбрал, че няма нужда да си трае, и се е бунтувал със средно едно въстание на всеки 50 години, а през соца било толкова тежко, че е немислимо да се вдигнем. Това е едната крайност. Другата крайност на силно предубедените и политизирани хора, които отказват да приемат реалността, е "ами то социализмът у нас е един от най-либералните и меки, затова хората не се бунтували". Това което разказваш е вярно, има и много по-брутални случаи. Но те бледнеят, не знам има ли друга дума, пред терора и зверствата на отоманския режим. В 19 век също - як терор, корупция, непотизъм, произвол, никакви човешки права. Отношението на турската власт в края на 19 век личи от бруталното потушаване на Априлското въстание. Нима искаш да кажеш, че това е нещо случайно. Власт готова на подобни зверства, прави не по малки зварства в мирно време и третира не по-добре народа си. Направо ми е странно как в форум по история, с доста националистически теми, в стремежа си да се изтъкне омразата към комунистите, омаловажаваме такова нещо като турстоко робство. И аз не обичам комунистите, и ще направя всичко възможно да не спечелят изборите, но все пак виждам връзката между нещата и политическите пристрастия не ми пречат да я приема. И на мен не ми изнася, но не съм способен да твърдя, че начина на определяне на цените през социализма е по-тежко от живота на българите по турско.

Социализмът в този формален вид, който беше наложен, е неестествен и смешен. Но все пак има държави само с леви партии, като Швеция, дания, Норвегия, Исландия, и други само с десни партии. Следователно на определен тип култура съотвества определена форма на управление, и то достигната по демократичен път. Българите са търпеливи и това има своето обяснение, това е култура. Ние сме търпеливи към някои неща, и силно нетърпеливи към други неща. Зависи кое ни подхожда и кое не. Вярно, 500 години турско, но ти знаеш по-добре от мен десетките въстания, поне 10 се сещам, не ми се мисли колко е имало без много шум, последното е най-показателно. Колко опита за въстания имаше през социализма? Нима бай Тошо е по-жесток тиранин от Сюлейман или Абдул Азис. Да намесваме църквата ми се вижда странно. Същата църква, която я нямаше, създаде се след 10 години усилия по турско и ни освободи, после току така да изчезне през социализма. Значи, при много по-трудни условия и терор, без да има държава даже, църквата сама се създава и помага, стига да има срещу какво да се бори. Вярно, разстреляха всички свещеници, еми и турците изпоклаха целия клир, това не му попречи да възкръсне след 500 години. въпрос на мотивация. Конкретно за ролята на католическата църква в събитията мисля че е пресилено да се говори. папата дойде в полша, но и преди и след това църквата беше в ъгъла. Дори и да се е борила обаче, пак да питам - защо католическата църква се бори, а нашата не? Църквата е израз на културата, на настроенията у народа. Той е недоволен - бори се с всякакви средства. Ние очевидно си бяхме доволни. Не хвърляй вината върху "окастрянето" на България. Имаше бая по-малки държави от нас, без море, без нищо, но по-богати. Всъщност, благоденствието дойде именно през социализма, когато получавахме суровини от СССР, произвеждахме и си изнасяхме боклуците на гарантираните пазари. Има държави джуджета, държави извън картата, държави без никакви ресурси, и пак сто пъти по-богати от нас. Следователно богатството на една държава не се влия от нейните площ, положение и ресурси. ИМа и супер богати на ресурси и огромни държави, и по правило са най-бедните. богатстовто на един народ зависи само от едно нещо - неговата култура. И пак да кажа - демокрацията, капитализма, отношенията и нагласите у хората вървят в комплект с определен вид култура. Не са съвместими с колективистичната култура, която имаме и през 1800, и през 1990 и до днес. не може да си демократ, капиталист, да имаш западното мислене и култура, без да имаш държава и безродова култура. първо се променя културата и начина на мислене, чак тогава идва капитализма и демокрацията. това още днес не е станало, камо ли през 1800 г. Турците не ни понасяха, еми изритахме ги. Сега хората били политически неактивни. Така е. защо? Защото пет пари не даваме за демокрацията. Просто още не сме узрели за нея. Активен си само за това, от което ти пука, или те засяга. Демокрацията е нещо непознато за нас, никога не го е имало, нормално е хората да са тотално безразлични към нея, както ние сме безразлични към застрашените орангутани. Не сме узрели за нея, затова не ни интересува. Но я се опитай да забраниш на българина да пътува гратис в трамвая - една тълпа озверели пътници - които са си дупчили билет - ще нападнат контрольора, който се оптива да глоби гратисчията. Значи нас ни е грижа за някои неща, а за други не. Просто неща като демокрация и капитализъм са подходящи само за определен вид общества - предимно такива, КОИТО СА УЗРЕЛИ ЗА ТЯХ. Мафията, корупцията, ниската политическа активност и тн. се дължат на нещо, нали? Ами на родната ни култура се дължат, все пак ги няма в Централна Европа. Те просто са ефекти на културните ни особености.

Преходът в България versus прехода в Централна Европа Без претенции за компетентност и със съзнанието, че мога да бъда оборен с всевъзможи доводи, искам да споделя нещо, което ми хрумна като идея тази вечер. Все се питаме защо преходът в България е толкова мъчителен, докато в страните от Централна Европа мина едва забележимо. Визирам Унгария, Полша, Чехия, може да се говори и за Източна Германия, макар, че там може да се изтъкне като фактор богатата й съседка от запад. Споменатите държави днес си имат доста проблеми с кризата, но е неуспорим факт, че техният преход мина доста безболезнено, особено в Чехия и Унгария. На какво се дължи това – от една страна успехът им в "прехода", от друга – нашия неуспех в същото. Могат да се посочат много причини, ето моята версия. Често, като основни причини за културните различия се посочват: 1.Религията 2.Политическият строй и икономическа организация. За ролята на културата връзката й с религията съм изписал доста, затова няма да се спирам – религията не е в състояние да създаде свои, собствени културни ценности, тя просто налага, запазва, крепи вече съществуващи такива, които само намират отражение в нея. Ами същото е и с политическия строй. Социализмът претендира, че изменя коренно обществото, но на практика не е в състояние да промени ядрото на една култура. Социализмът промени някои повърхности културни особености, ако изобщо могат да се нарекат такива – въздействието му се ограничи до материалното: форма на собственост, жилища, коли. Но той не можа да промени ядрото, сърцевината на културите, върху които беше проектиран. Той промени формата на собственост, но нима българите столетия преди това не са живели в колектив от 10-20 човека, без частна собственост и в строга йерархия. Социалъзмът просто замени членовете на колектива. Вярно е, че някои проучвания доказват, че този строй е създал някои различия между Централна и Източна Европа, но тези различия са частични и повърхности, засягащи предимно материалното. Всичките останали генерални различия между България и централноевропейските страни датират от много по-отдавна, много преди комунизмът изобщо да го има. Всъщност Централна Европа и България винаги са имали сериозни културни различия, които в най-общ и дълбок смисъл са останали неповлияни от социализма. Централноевропейците просто са запазили своята култура непокътната през социалистическия период, с някои козметични промени отгоре отгоре, чисто формално. Още в първите години след края на войната те усетиха, че соца не съответвства никак на тази тяхна култура, и естествено започнаха да се бунтуват – първо през 1950 в Берлин, после 1956 в Будапеща, 1968 в Прага, 70-те и 80-те в полша срещу Ярузелски (бая го наплашиха, щом принудиха очилаткото да въведе военно положение). Тези хора не са спрели да се бунтуват срещу режима, защото просто не съответства на традиционната им култура. Тази култура не само, че не се промени от соца, ами точно обратното – тя промени социалнизма. Поне в две държави – Чехия и Унгария, самите президенти (Наги и Дупчек, убедени комунисти) искаха да се отворят на запад, да въведат пазарна икономика и т.н, т.е културата на чехите и унгарците промени социализма, който имаха. Естествено, русите им партиха танкове и всичко свърши. Когато в края на 80-те социалистическите марионетни режими си отидоха, хората, които бяха запазили културата си непроменена от социализма, просто се отърсиха от козметичните и формални ефекти на режима и се върнаха към традиционните си културни особености, които винаги са пазели. Всъщност при тях преходът беше само формален, в културно отношение той въобще не се е състоял, защото те няма към какво да се връщат. Редица социологически изследвания правени в началото на 90те в Западна и Източна Германия разкриха, че германците от двете страни на стената имат доста сходи ценности, възгледи и мнения, които социализмът не е успял да промени. Защото принадлежат към една и съща култура, формирана хилядолетия преди да се появи социализъм. Например, по времето на Хонакер, на чичкото преди Хонакер и на този след Хонакер (един със Ш беше) източногернамските младежи, навършат ли 18 години казват Ауфидерзейн на родителите си и се изнасът да живея на квартира, сами, сами да се издържат. Няма социализъм, няма капитализъм, в това отношетие немците са железни. Излишно е да казвам, че след ерата на Хонакер до ден днешен държавата запази монопола си върху жилищата. Или че основен мотиватор за служителите в двете Германии не се мотивират от стремежа за постижения, а от желанието да помагаш на другите – това важи дори и за капиталистическота ФРГ. Как стоят нещата при нас. За отношението между социализма и нашата култура също съм изписал доста – социализмът е по-сходен с традиционните черти на българската култура, смея да твърдя, че в широк смисъл той е измислен, създаден от нашата култура – все пак е създаден в държава, която културно доста прилича на България. Ако не го бяха създали и на ложили русите, нявярно щяхме ние да го патентоваме. Но това е в сферата на историческите изимслици. Факт е, че социализмът беше наложен на сила, но никой не се съпротиви сериозно. Нямаше никаква съпротива към момента на налагането му, нямаше никаква ама никаква опозиция прези всичките 45 години народна власт. Как да си обясним това. В Централна Европа се бунтуваха още от самото начало и не спряха да се бунтуват до самия край.Защо – ами социализмът не съответства на културите им. Ние не се бунтувахме нито в началото, нито по време, нито към края. Логичното заключение е, че социализмът съответства на културата ни и хората го приеха сравнително лесно именно поради това. Факт е, че опозиционните сили се създадоха формално месец след като партията реши да се реформира. Какво последва след това. Ами преход, воден от една измислена и закъсняла опозиция. Въпросът е обаче – преход към какво? Ето тука е сериозната разлика от Централна Европа. Там хората просто се върнаха към традиционните си културни ценности, които бяха подтискани от соца, но не и заличени. Нашият преход е към ценности, които ние никога преди това не сме имали. Десните сили се опитаха да наложат един краен капитализъм, бясна конкуренция и тотатло раздържавяване, непознати и несъответстващи на традиционните ни ценности и култура, резултатът – труден преход. Защото сме тръгнали натам, където другите вече са били преди да имат социализъм, а ние не. По презумпция се прие, че в този преход ние се връщаме там, където сме били преди това. Е да ама не. Този преход ни води натам, където никога перди това не сме били, и за да отидем трябва да се осъществи сериозна културна промяна – да се разпадне традиционният род, културата ни от колективистична, каквато винаги е била, да стане индивидуалистична, каквато никога не е била. Затова е нужно обаче много много време, защото тази промяна налага промяна в начина на мислене и е необратима. [font="Times New Roman"]Следователно преходът, който преживяваме не е само формален преход от социализъм към демокрация, а е фундаментален преход от колективистична към индивидуалистична култура, на които две култури съответвстват различни форми на държава, труд, отношения и т.н. Само че ние искаме да променим формално формата на държавата и икономиката и онтошенията, без да променим културата. Е как става тази работа. Сега да кажа още нещо на пръв поглед смущаващо – всъщност именно социализмът у нас инициира прехода и това е най-парадоксално. Чрез наложената от него индустриализация и съпътстващата го урбанизация страната ни пое по първите стъпки на културната промяна. Лека полека традиционният род започна да се разпада, жена беше заета можеше сама да се изхранва, независимо от мъжа (за първи път от 7 000 години) и започна да се еманципира, появи се разводът, немислим в едно земеделско общество, жената започна да става икономически, а оттук и сексуално независима. Спирам дотук, защото това е тема, която трябва да се развие. И да повторя основната мисъл – в Централна Европа хората се върнаха към традиционните си културни ценности, които бяха подтискани от социализма, но не и разрушени. Ние обаче правим преход към ценности които никога преди това не сме имали, и надали скоро ще имаме. Докато те си припомнят, ние се учим.

Когато минава, слабичка и елегантна, има нещо шеговито в очарователния й поглед. Ето, върви съблазнително, всеки ден по-красива и дрехите й са винаги празнични. Върви леко, весела и флиртува, усмихва се на цялата улица и разпръсква мечти. Когато минава отива да продава лимони на площада и хората шеговито я наричат "Роза с лимоните" Когато минава под моя прозорец очите ми я следват чак до края на улицата. Съблазнително, тя върви забързана, смее се и понякога ми се усмихва. Когато минава и продава лимони аз, сам на моя прозорец, понякога си мисля че някой ден, ей така на шега, ще си купя лимони и ще се оженя за нея.

Върху замъка облягам лакът, към Алфама отправям поглед, и така се разплита мистерията от небе и море. На брега полагам глава възглавницата, в леглото на Тежу, с чаршафи, набързо избродирани от тъканта на една целувка. Лисабон, момиче, жена, момиче виждам те в олбяна в чиста светлина гърдите ти са хълмовете, глашатай, които ми носи на вратата нежност. Град, изваян от светлина, кърпа, разгъната на брега на морето, Лисабон, момиче и жена, мила жена на моя живот. Из площадите те търся и те виждам гола, когато един гълъб те гледа, усмихни се, ти си жена от улицата. И в най-високия квартал на мечтите измислям фаду, ракия от живот и кайсии, ми шепне думите. Лисабон, легнала до мен град, от ръцете ми съблечен, Лисабон, момиче и жена, обичана, град жена на живота ми.

Едно от емблематичните фада.... В португалската къща е уютно, има хляб и вино на масата и ако на вратата някой почука смирено, сяда на масата с нас. Хубава е тази честност, която хората не опровергават никога радост в бедността е нашето най-голямо богатство да даваш и да си доволен. Четири варосани стени и мирис на розмарин чепка златно грозде, две рози от градината един Сау Жозе върху азулежу, и пролетното слънце едно обещание за целувки, две ръце, които ме чакат това е една истинска португалска къща. В бедния уют на моя дом любовта прелива и завесата на прозореца е луната, и слънцето, което чука на него. Малко ни трябва, за да сме щастливи в бедния живот - само любов, хляб и вино и една зелена супа, която дими в тенджерата....

Sergio Godinho com Caetano Veloso – Lisboa que amanhece Уморени телата се прибират вкъщи, Под ритмите на други танци. Нощта прилича на момиче с лунни очи Със заслепен ръзсъдък и желание. Нощта е сляпа, сенките на Лисабон Са на бял град с тъмно лице Лисабон е самотна майка, обичала Сякаш е най-беззащитната принцеса, Която мракът един ден е коронясал. Не зная дали тази целувка продълзава завинаги, Или е само за тази нощ Вятърът спря, едва го виждам върху Тежу. Сега всичко е възможно, всичко онова, което се е крило В Лисабон настъпва утро. В мечтите, знаем, не се умира Всъщност, това е единствената награда след ненужната работа, Хората да отпътуват към дълбокия сън, Потънал в слава,страх и приключения. Някой се събужда, още сънен, Поглежда през прозореца дали вече е ден, И всекидневните грижи шепнат на ухото Шум, че нощта си отива. Тежу, денем огледало на града, нощем е в плен на погледите На Кайш душ мирадойруш идват моряци, излезли от баровете, хванати в мрежите на любовта и дима. Carlos Ramos – sempre que Lisboa canta Винаги, щом Лисабон запее, Не знам дали пее или се моли, С гласа си нежно пее тихо за своята тъга Винаги, щом лисабон запее, очарова хората със своята красота Защото когато Лисабон пее, пее фаду. [size="3"]Искам да те накажа, защото толкова съм те обичал Искам да пееш с мен думите на това фаду. Искам Лисабон да пази фадата, които му изпях, За да ми пее после фадата, в които го възпях

Преводи: Adelia Pedrosa - Lisboa Не се влюбвай във французи, малка Лижбоа, Португалия е нежна понякога, но някои неща не прощава. Огледай се добре в огледалото на този честен старец, Който дава своя пример, послушай съвета му Не разочаровай баща си. Лижбоа, не бъди френска (французойка), със сигурност няма да си щастлива, Лижбоа, каква лоша идея, суетно момиче, да се омъжиш за Париж. Лижбоа, тук имаш възлюбени, които говорят скромно, с душата си, Ти си португалка, ти си за нас. Гледайте, хора, тази Лижбоа от стари времена С петте реала, с очакването и с тойрадите С празниците, с вековните процесии Със сутрешните народни глашатаи, които вече няма да се върнат. Лижбоа, стар град, изпълнен с красота и очарование Прекрасна, когато се усмихваш и елегантна в дрехите Белият воал на тъгата покрива лицето ти, красива принцесо. Лижбоа, обиколи навсякъде, отиде да гледа тойрада После танцува и пи. Лижбоа отиде да слуша фаду, зазоряваше се Когато заспа. Лижбоа заспа, вече се запалиха Хиляди свещи по олтарите на хълмовете. Лека полека китарите замлъкнаха Затвориха се малките прозорци. Лижбоа спи спокоен сън В нежната прегръдка на своя Тежу Покри я синьото одеало на звездното небе И страхливо вятърът дойде да я целуне. Ето я Лижбоа с пола в морско синьо Всеки квартал е младеж, който ще се ожени за нея Ето я Лижбоа с дъга и балони, С песни на уста и любов в сърцето. Толкоз засега, преводът е малко отгоре-отгоре

Прекрасно, най-после нещо португалско. Поздравления. А как мога да споделя албумите си на Амалия Рудригеш? Не се влюбвай във французи, ти си португалска, ти си за нас...Няма друг народ, възпял в толкова песни столицата си.

Е може, щом си го чувал, значи е ок. Аз не съм, по-скоро нещо от рода на yo soy el hombre justo para hacer algo, но с езика са възможни всякакви комбинации.

Аз с никакъв и ми е много добре. Нямам намерение да си губя времето.

Sin embargo tenemos visitantes de la peninsula Balcanica. El espanol - lengua universal Ако кажеш на някой испанец - sabes quien es tu hombre - може да те пребие

Приписаното обществено положение е функция на екслусионистките култури, т.е всички култури, които са такива, имат в една или друга степен този феномен. Корелацията между ексклусионизъм и осъждане на приписаното положение е -0.63 по Спирмън и Пиърсън. Т.е колкото по-висок е индексът, толкова по-засилена е теденцията към показност. Ексклусионисткият индекс на Испания е 244, Португалия 239, Гърция 332, България 340, Нигерия е първенец с 495. Финладния има 102, Швеция 7, Холандия 1. Може да се каже, че географските понятия не са толкова важни. Деления Изток-Запад и Север-юг са условни. Основното деление е култури, които са ексклусионистки (колективистични, или родови) и такива, които са универсалистки (индивидуалистични по хофстеде, или безродови). Да гледаме културната карта на света и статистическите показатели за това.

Като цяло, разделенението е между Западна Европа и особено Северозападна Европа, САЩ, Канада, Австралия, Н.Зеландия от една страна и остатъка от света. Централна Европа е междинен вариант.

Приписано обществено положение Много рядко българите си даваме сметка за една от най-типичните черти на нашата култура. Оригиналният английски те,мин за това е "ascription orientated culture" – Минков 2007. Доста автори са писали за тази тема, например проф. Иван Славов в епичните си трудове за "Кичът", без обаче да дадат обяснение на феномена и да го изследват дълбочинно. Самите ние сме субекти на приписаното обществено положение всекидневно, също без да си дадем сметка, че проявяваме една от най-типичните черти на културата ни. За какво става въпрос. Ами за фундаменталното разграничение – кое е по-важно в обществото ни: онова, което сме постигнали сами в живота си, или наследените титли, звания и всички останали атрибути на приписаното положение. От изследвания на автори като Тромпенаарс и Търнър (1999) става ясно, че западните държави имат по-слабо изразена склонност към приписано обществено положение. Тенденцията то да се проявява нараства рязко в Африка, Източна Европа и Азия. Във всички споменати случаи корелацията между отхвърлянето на приписаното обществено положение и екслусионизъм е силна - -0.63* по Спирмън. (Минков 2007). Връзката между обществено-приписваната ориентация и екслусионизма е видна от някои експерименти. Непример през 1992 г. студенти от НБУ са помолени да напишат на лист първите имена на всичките си кръвни роднини, като посочат срещу всяко каква точно е роднинската връзка, без да ползват чужда помощ. Резултатите са интересни – българските студенти изброяват между 40-60 роднини. За сравнение ескимосите нециклик в средата на миналия век достигат до 100 роднини, а членовете на някои племена и общества с висока раждаемост могат да надхвърлят 700. Средностатистическите млади американци цитират до 25-35 имена на роднини. Подобдо е и положението в Западна Европа. В същото време, в Молдова съществува обичаята на Задушница да се събира целят род на гроба на починалите близки и да се четат на глас имената на всички членове на рода, живели в последните 200 години. На какво се дължат тези различия. Очевидно, американците и европейците, да ги наречем западняци, просто нямат нуждата на помнят имената на всичките си роднини и предшественици, защото подобна памет няма да им донесе уважение и респект, в случай, че в рода им има известни хора. Тяхната култура се базира на идеята, че уважението и общественото положение се постига само и единствено от личните постижения и умения на всеки – нещо, което американците наричат "meritocracy". Обратно, членовете на културите извън Запада са мотивирани да помнят не само най-близките си роднини, но максимален брой членове на рода, защото в тези култури хората се идентифицират със своя кръг от роднини и приятели и заслужават уважение, респект и т.н, защото са имали важни хора в рода си. Тези различия са видни и в роднинската терминология. За всички е ясно, че тя е изключително бедна в Английския и немските езици, и прогресивно се обогатява в романските и славянските езици, за да достигне забележително езиково богатство в персийската езикова група, и повечето езици в Източна Азия и Африка на юг от Сахара. Например българският език има специални думи за "брат на бащата" – чичо, и "брат на майката" – вуйчо. И в двата случая на английски се употребява думата aunts, а на испански – tios. Съответно сестрата на майката е леля, а сестрата на бащата е вуйна, като в английския и испанския се употребяват същите думи. Подобно е положението и с думи като кака и батко, които нямат съответсвие на повечето евпопейски езици. Да не говорим за смайващия генеалогичен лексикон за съпругата на брата на мъжа, сестрата на съпругата, брата на съпругата, сестрата на лелята на тъщата и тн. – зълва, тетка, тетин, уйкя, баджанак, етърва, девер, все думи, които не могат да се преведат на чужд език без описателни синтагми. Изобщо самата дума "род" трудно би се превела на друг език, ако искаме да запази смисъла, които влагаме в нея на български. Например "Той ни е рода" и "He is from our kin", макар и етимологично верни, се различават семантично. Освен по рода, приписаното обществено положение се проличава и чрез други феномени. В култури като българската обикновено на по-голямо уважение и статус се радват възрастните (но не прекалено) и мъжете. Това са две добре познати характеристики в Незападните общества, които личат не само от проучвания, но и от прости наблюдения. На заседанията на ООН обикновено държавите от Третия свят са представени от дъже на възраст 50-60 години, и рядко от жени. Младите хора и жените обикновено не се вземат на сериозно, колкото и странно да звучи това за един европеец. В книгата си "What makes us different" Минков дава интересен пример – котаго американската компания Шел избира на висока ръководна длъжност жена, която в последствие праща в Япония, за да сключи важна сделка, японците се обиждат, че за такава важна сделка са изпратили жена (1996). Възрастта и полът не са единствените проявления на приписаното обществено положение. Уважение се впушава и когато преговарящите са придружени от голяма делегация – секретарки, асистенти и всякакъв друг антураж. Големият брой хора, които придружават един човек е израз на статус извън Запада. Това се изразява и в повечето европейски езици – употребата на второ лице мн.ч е израз на уважение към един човек. Обяснението – към важните хора трябва да се обръщаме по различен начин, защото те не са обикновенни. Те са отговорни за голям брой подчинени или зависещи от тях. Следователно, като използваме множествено число, обръщайки се към един такъв човек, предполагаме, че той има подчинени или зависещи от него, и следоветелно заслужава специално уважение. Социалното положение в подобни култури може да произтича и от редица предмети, атрибути, дрънкулки, дрехи, и всякакви други символи, които често изглеждат смешно на хората от запада. Всъщност, статусните атрибути като скъпи коли или къщи не са непознати в запана Европа и особено в САЩ. Но има една съществена разлика – там посоката на културният феномен е от спечелено обществено положение към приписано. Т.е нашият чисто нов Мерцедес трябва да каже на света, че сме успели и богати. В България и навсякъде извън Запада е обратното – хората демонстрират статусни атрибути и символи, за да впечатлят и спечелят уважение и респект. Хората, включително и мъжете, се увличат по лъскави и шарени дрехи,, татуировки, обеци, пиърсинг по тялото и носа, тежки златни ланци и гривни, които не винаги показват спечелено обществено положение. Много от тях са с ниски доходи, в началото на социалната стълбица, но това не им пречи да карат скъпо изглеждащи коли, често втора употреба, за да впечатлят и да спечелят респект и уважение. Типичен израз на това са черните мерцедеси, малките спортни коли и ВМВ с тъмни стъкла, в които често се вози някой пич с тъмни очила, слуша чалга и профучава край пешеходците с висока скорост. Често такива хора шофират бавно, сякаш са на ревю из централните улици, и когато преминават край някое претъпкано кафене, където имат публика, умишлено форсират и рязко профучават. Освен това живеят с убеждението, че светофара и пешеходните пътеки не важат за тях. На моя етаж живеят двама братя, които имат три малки спортни коли, с които си ходят на село. Струва ми се, че не са напускали никога границите на общината, но това не им пречи да парадират със скъпите си коли. Аз обаче нямам кола и не мога да шофирам, въпреки, че всяка година пропътуват 50 000 км из България. Описаният случай е разбира се , е ексктемният, клиничен вариант на приписаното общестевно положение. Ориентацията към приписано обществено положение се изразява и в дрехите и украсата по тялото. Шарените дрехи са типични за арабските страни, субекваториална Африка и централна Америка. В Русия все още е модерно жените да носят лисица или норка на врата си – гледка, която би втрещила някой американец. Безцветните коли – бяло, черно и сиво – са норма в западна Европа, и остатъка от света лека полека се нагажда към тази мода. Процентът цветни коли и таксита в париж и Лондон през 2003 г. е под 8. За същия период в България той е 40. Напоследък обаче тази тенденция започна да отмира. В западинте общества официалното мъжко облекло е съвсем безцветно. Не се приемат добре накити, татуировки, обеци – при зрели хора те са проява на лош вкус или принадлежност към някоя субкултура. В женското обекло има повече пъстрота, но също някои видове показност са недопустими. З разлика от тях, българките се обличат доста по-официално дори при незначителни поводи – например на кафе с приятелки. Това предизвиква насмешка от страна на американските посетители. Ако отидем още по на изток – в Украйна и Русия – вече става страшно. Жените там си слагат още повече слоеве грим, украшения и дори мъртви животни на шията. Статусни символи на приписаното общестевно положение в България са масивните пръстени, тежките ланци и златни верижки, обеци, пиърсинг на носа и езика, татуировки. Те, заедно с перата сред индианците в Северна Америка имат огромно значение като показатели на статус извън Западна Европа. Културологически погледнато, израз на еди и същи феномен е дали ще си пробучиш носа с дълъг прът или ще извадиш на масата три GSM-ма. Израз на същия феномен е и бумът на мобилните телефони в Източна Европа през послединте години. Докато на запад те са служебна необходимост, в България са проява на показност. По данни на International Telecommunication Union през 2003 г. най-високи проценти абонирани са регистрирани в Италия, Испания, Португалия – между 90 и 110 абонамента на 100 жители. За България стойностите са към 90. За сравнение в Канада е 41.68, а в САЩ – 54.30. Очевидно североамериканците не смятат, че ще внушат респект, ако извадят последен мобилен телефон и ритуално го положат на масата пред тях. Това всъщност би било смешно, ако не отговаря на практическите ти нужди и стандарт на живот. Ориентацията към приписано обществено положение се поректира и върху потребителското поведение на българите. Все още има много хора, които предпочитат маркови и висококачестевни дрехи пред масовата мода. Обувки от алигатор, костюм на Версаче и златен ланец несъмнено ти печелят точки и са един от екстремните случаи на приписаното общестевно положение. В случая е важното не какъв съм аз и какво мога и знам, а какви атрибути нося, респективно колко голяма е клечката, с която съм си пробил бърните – да се сетим за някои наши родни парвенюта и фешън последователи. Но да не ги осъждаме – все пак става дума за култура. Раздалението между приписаното-спечеленото общестевено положение могат да доведат но някои недоразумения. Ако сте важен английски бизнесмен, коийто сключва сделка с нигерийски петролен бос, е възможно той да се разочарова, ако визитката ви не е релефна и няма златни букви, или пък че дипломата ви не изглежда помпозно и натруфено. Често служители в незначителни провинциални фирмички или средноазиантски училища наричат себе си "президент", "генерален директор", "академичен директор", генерален мениджър и др. Манията за титли и звания е обхванала и българското общество. Все пак всички тези феномени имат своята здрава културна логика и не изразяват комплексираност или незрялост, както някои по-образовани хора смятат. Често в културна среда, където възможностите за лична изява и постижения са ограничени, приписаното обществено положение е единственият начин да постигнеш – поне отчасти – социален статус и уважение. Това обяснява донякъде защо повечето хора, които парадират с коли, ланци, дрехи, телефони и др. не се отличават с кой знае колко лични качества. Често обаче културният конфликт може да е много по-сериозен. В култури, които практикуват приписано обществено положение често има студенти, които се стремят към званията и титлите, и им отдават първостепенно значение преди придобиването на знания и умения. Не е важно какво знам и мога, важното е че съм магистър или висшист. Много от тях се ориентират към лесни специалности с кратка продължителност, а каква е точно специалността няма никакво значение. Крайният случай е когато придобиването на конкретни знания и умения просто липсва от целите на студента. Тогава се проявява прикритата или скрита тенденция за закупуване на дипломи и звания срещу пари или лични услуги. В Западна Европа, всъщност, диплома, без прилежащите й знания, просто не струва. Приписаното обществено положение се проявява и в топонимията. Как иначе да си обясним манията на някои "кореняк софиянци" да парадират с това, въпреки, че живеят в доста западнали кооперации по Витошка и Цар Асен. Нека сме наясно, че да си софиянец не е същото като да си мадриленьо, портеньо, кариока или берлинчанин. Всъщност, Западът се е отърсил от културния феномен на приписаното общестевено положение сравнително скоро. Това се случва малко след Индустриалната революция, когато се създават възможности за лични постижения и доказване. Неслучайно индустриализацията върви успоредно с отпадането на старите наследствени звания в повечето западноевропейски страни. Все пак белезите на феномена в западна Европа се проявяват в литературата. Повечето европейски саги от Средновековието започват с описание на цялата генеалогия на героя, което може да заеме няколко страници – пример е "Os maias" на великия португалски писател Еса де Кейрош и в по-ново време "Сто години самота". Староанглийският има сложна система от роднински лексикон и пази думи като sweor – свекърва, snoru – снаха, които са изчезнали от съвременния език. Старонорвежкият има думи, които представят различни аспекти на роднинството – fedgar баща и син, maedgur майка и дъщеря, maedgin майка и син, systkin брат и стестра (Минков, 2007). Всички етзи думи по настоящем са изчезнали. Преди Индустриалната революция могат да се видят белезите на приписаното общестевно положение и в архитектурата, която на Запад изобилства от тежка орнаметнация и помнозност. Тези особености не са изчезнали веднага, тъй като индустриализацията не е променила на мига западните общества. Но до средата на 20 век орнаментацията почти изчезва от сградите на Запад. Атрибутите на властта също изразяват приписаното общестевно положение – корони, скиптри, жезъли, наметало и др. Източник: Minkov, M. What makes us different and similar, 2007

Редът в България Редовно у нас се чуват изрази от рода на "Имаме закони, ама никой не ги спазва", или " българите не уважаваме институциите и затова не спираме на пешеходна пътека", или пък "У нас цари тотален хаос". За всеки чужденец, които посещава за първи път една страна, е очевидно, че много правила са различни. Например – когато се караме на някои виетнамец, той се смее, с което изразява несигурност и притеснение. Не само, че правилата са различни, но е различно и отношението към правилата. В никоя държава по света не е разрешено да се дава подкуп на държавен служител, но в много арабски страни подкупите се дават пред свидетели. Правилата за движение по пътищата също са еднакви по целия свят. Но шофирането е доста различно в различните страни. В България доста шофьори правят неща, от които да настръхне косата на някой германец. Заключението, до което достигат много чужденци, след няколко дни, прекарани у нас, е, че тук липсват правила и в обществото ни цари хаос. Има някакви закони, но никои не ги спазва, защото хората не са ориентирани към спазването на правилата. Това, естествено, е изключително наивно заключение, към което съм се придържал и аз доста дълго време. Напълно глупаво е да делим обществата на такива, които спазват правилата, и на такива, които ги нарушават. Защото: 1.Досага не е познато нито едно общество на планетата ни, което да няма стрикти и строги правила. 2.И сега нещо изключително елементарно, но фундаментално – правилата се делят на два вида – собствени (домашни) и привнесени отвън. Това, че България е място без закони и правила, е субективна констатация на западноевропейци. Всъщност, българите, а и цялото население на Балканите, има доста силно изразено чувство и разбиране за ред – съвкупност от нашите, домашни, собствени правила. Например никоя институция в България не се опитала да забрани пушенето в театрите, кината и междуградските автобуси – просто никой не пуши в тези места. Когато в началото на 90-те се появиха първите частни междуградски автобуси, в следващите една-две години в тях се пушеше. После тази практика просто беше задушена от българската култура и пушенето в автобусите спря от само себе си, без нуждата някой да измисля закон за това или да глобява. Друг пример – никой в България не подарява четен брой цветя на жена. Не може да се поднесат две, четири, шест цветя. Защо е така, никой не знае. Но и никой не нарушава това правило. Когато преди 3 години бях в Лисабон, бях изумен от това, което видях – момче на възраст 10-12 години вървеше по Аденида душ Либертадореш (тяхната Витошка) и се бодеше със спринцовка. Никому не направи впечатление, минувачите си минаваха и отминаваха, сякаш това беше най-нормалната гледка на света. Ако такова нещо станеше у нас, полицията щеше сигурно да отцепи целия район, че и по новините цяха да кажат. Друг пример – самото споменаване на името Германия буди асоциации на строг ред и дисциплина. Докато живеех там ми направи впечатление един парадокс – имаше немци, които в 5 или 6 сутринта чакаха да светне зеленото, за да пресекат, въпреки, че не се виждаше кола на километри. Но ми направи впечатление и нещо друго – същите тези немци, в Берлин по-малко, но в Мюнхен и на юг масово, си пишкаха по улици, паркове, зад улични дървета сякаш това беше най-нормалното нещо на света, без да бързат или да се смущават. Това ме впечатли най-много – просто си пишкат най-спокойно и необезпокоявано. Не, че ние не го правим – но поне се стараем да не ни видят, правим го скришом и добре скрити, със съзнанието, че все пак така не се прави, да не говорим, че затова у нас има глоба. Тогава, откъде иде това впечатление у чужденците, че у нас няма ред. Ами иде оттук – Хора със колективистична (или ексклусионистка култура) – с една дума, хора като нас – и със съответния начин на мислене, няма как да спазват западните правила и ред, които отразяват западния – универсалистки или индивидуалистки – начин на мислене. Тези западни правила ни се налагат, доста нескопосано от институциите, без да се има предвид, че те просто не пасват, не съответстват на нашата култура. Ние си имаме наши, домашни правила, които си спазваме твърдо. Пример – има административна забрана да не се пуши в сградата на СУ. Въпреки това, се пуши доста усърдно в кабинетите на декани, ръководители на катедри, секретариати, т.е пушат същите тези хора, които са въвели това правило. Просто като въвеждаш правило, което не е домашно, а е привнесено отвън, и не съответства на местната култура, никой няма да го спазва – това важи за всички нива в йерархията – от секретарката до декана. Пак да кажа – когато чуждото, привесено отвън правило не съответства на местия културен контекст, то не се спазва. Това е толкова елементарно твърдение, че е учудващо как хорат се учудват, когато го виждат в действие. Например – кажете на германските си съседи, утре сутринта, когато дойде служебният ви министирески мерцедес да ви вземе, да се строят пред входа на коорепацията, и като минете, да ви се поклонят. Те просто ще кажат, че това не е Япония. Това правило никога няма да проработи, защото противоречи на либералния дух на германската култура. Следователно причината западноевропейците да мислят, че България е място без ред и закони е, че си нямат хал хабер от междукултурни различия. Просто ред има навсякъде по света. Проблемът е, че всяка държава си има свое разбиране за това ща е ред. Пример – наскоро мениджър на голяма германска фирма у нас беше потресен да разбере, че негови служители са " изнасяли конфиденциална фирмена информация" на свои приятели, работещи за конкуренцията. В ексклусионистки култури като нашата, когато служител споделя на свой приятел конфидециална информация за своята фирма не е нарушаване на правило. Това е придържане към правило. През 1996 г. Търнър и Тромпенаарс провеждат проучване в 10 развити държави, питайки мениджъри на фирми: Бихте ли споделили тайна фирмена информация на свой близък познат, за който знаете, че ако не се добере до нея, ще фалира. В 9 от 10 случая корелацията между ексклусионизъм и отказ да се помогне на приятеля е -0.63* (по Пиърсън). Правилото, че вътреноирмената информация трябва да си остане вътре във фирмата е измислено в американската (универсалистка)култура, където бизнесът се поставя преди личните взаимоотношения (като важност и като последователност). В контекста на ексклусионистката (колективистка) българска култура хората просто няма да се придържат към това правило, защото при нас важи друго правило – личните отношения и връзки с приятели, роднини, познати, са по-важни от бизнеса. Хората не могат да откажат помощ на познат, защото така би се разкъсала витрешната група (in-group) – т.е бихме нарушили приятелството си. Чужденците оставет с впечатлението, че в България хората шофират ужасно и не се спазват правилата по пътя. Ами така е. А защо е така – защото правилата за движение по пътя не са наши, домашни правила, а са привнесени отвън, от Европа. Още по-лошо, те отразяват западния начин на мислене – хората трябва да се отнасят с уважение към непознати ( непознаните са тези, които не са ни роднини, близки приятели или познати). Българската култура е ексклусонситка – отнасяме се с уважение само към хора, които са ни познати, роднини и приятели. Другите се изключват от тези привилегии. В тази ексклусионситка култура важи друго, вече наше правило – Уважавай своите роднини, приятели, познати, но не си длъжен да зачиташ, уважаваш или проявяваш емпатия към непознати. Или казано по друг начин – с моите хора ще съм уважителен и ще се държа добре, ще им помагам, но с непознатите ще се държа както ми е изгодно на мен – ще си паркирам където си искам, ще си спирам само ако искам, стига да няма опасност да ми одраскат или откраднат колата. Това културно правило ни позволява за правим обратни завои навсякъде, да не спираме на пешеходните пътеки – защо да спирам, какви са ми пешеходците – да паркираме и дори да шофираме по тротоарите и по алеите в парка. Следователно, проблемът на трафика не е липсата на закони, или неуважението към институциине. Проблемът е в културата ни – просто правилата за движение по пътя противоречат на традиционната българска ексклусионистка култура. Така привидният хаос, които западните посетители виждат у нас се дължи на усилията тук да се наложат западни правила, създадени от западната универсалистка култура и отразяващи нейния начин на мислене. Тези правила противоречат на нашите, домашни правила, както и на културата ни, и е естествено да не се спазват. Всъщност, ние просто още не сме узрели за тях. От наша гледна точка западният ред и правила са абсурдни, защото те се базират на идеята, че човек трябва да се отнася с непознаните така, както би се отнасял със своето семейство и приятели. Не бива да се вдига шум между 2 и 4 следобяд, защото някой – независимо дали е приятел, роднина или непознат, иска да си почива. Не бива да се паркира на тротоара, защото хората няма да могат да минат. Не бива да се хвърлят боклуци навън, така както не си изхвърляме боклуците на пода в хола на братовчедите или приятелите ни. Западните хора не правят разлика между роднини, приятели от една страна, и непознати от друга. Към всички се отнасят по едни и същи начин. Затова тяхната култура се нарича универсалистка (Минков, 2007). Но ексклусионистките култури като нашата не са привикнали да живеят и да уважават непознатите. Традиционалната ексклусионискта или колективистична по Хофстеде (2001) култура като българската е съставена от род, семейство, роднини, приятели, познати, малко село, група и т.н, всичко това наречено вътрешна група или кръг – in group – в който хората не са непознати. Те се уважават един друг и знаят прекрасно как да демонстрират уважението и доверието си. Но тази култура не ни е научила да показваме същото поведение към непознатите нам, т.е към външния кръг. Така емпатията и зачитането на непознатите е също толкова нелогично, както и би се сторило на някой успешен американски бизнесмен да даде добре платена работа на напълно некадърния си бретовчед. Проблемите се създават, когато ексклусионистката култура се индустриализира и урбанизира. Тези процеси принуждават членовете на един вътрешен кръг да се сблъскват ежедневно с непознати. И ги третират точно по този начин – като чужди. Затова шофьорите си отнемат предимството, не спират на пешеходната пътека, паркират на тротоара, хората не се поздравяват на стълбите (1 от 10 случая хората от блока са отвърнали на поздрава ми), затова са и грозните скандали в градския транспорт. Тази среда е враждебна – тези хора не са ми приятели или роднини, а са чужди, следователно не им дължа нищо. Заключение – да наложиш западни правила в една незападна държава изисква доста време и е свързано с промяна на културата. И още нещо – отношението към непознати хора е най-генералната, голяма и отличителна черта, която разграничава Запада от остатъка от света. Ние все още сме към остатъка. Никакви институции и закони няма да наложат западните правила. Те ще се наложат от само себе си, само когато културата ни стане западна – за академичните читатели: универсалистка или индивидуалистична. И още нещо – в България цари железен ред и има стрикти правила. Само тези правила отразяват нашата собствена българска култура – за академичните читатели – ексклусионистка или колективистична.

Разбирам. В моята теза е залегнало разбирането за религия в съвременния смисъл на думата. Ако разширим понятието и концентуалната рамка на изследваните явления може да стигнем до други изводи. Според изследванията на Евърет, индианците, които нямат дума за Бог, са наистина нерелигиозни - след проведени проучвания той установява, че те просто не се интересуват от това има ли живот след смъртта, има ли душа, защо са дошли на този свят. На подобви въпроси отговът им е - Ами просто така....Т.е абсолютно по никакъв начин не ги вълнуват екзистенцалните въпроси. тоест, Еверет не е изследвал липсата на дума за бог, а наличието на религия като такава, и е открил, че няма. С следствие, това обори установеното схващане на американския антрополог Д.Браун, че няма известно човешко общество, сега или в миналото, което да не практикува някаква религия или наука. Това бе постановка, залегнала в основите на антропологията - Това няма как да не предизвика сътресение в научните среди, защото едно откритие разклати из основи установена хипотеза. Вярно е, че религия и култура си взаимодействат, но културата оказва първично влияние върху религията, а тя на свой ред оказва вторично такова. Разбирам, че за теб не е важен този въпрос и е разбираемо. Но има други, за които такава постановка е фундаментална - в сферата на междукултурните проучвания, антропологията, социалната психология - защото тя дава нова светлина в обяснението на културните различия.

Доскоро наистина битуваше мнението, че всички хора, сега или в миналото си, задължително са религиозни и имат религиозни практики. Преди няколко години американският изследовател Еверет откри, че има племена в амазония - например племето пираа - както и на други места, например в папуа, и екваториално африка, които нямат абсолютно никакви наченки на религия и не познават никакви религиозни практики. Тяхното ниво на развитие е сходно с това на хоминидите преди 50 000 години. Не бива да се противопоставя религия на култура. Но е грешно да обясняваме културата с религия. Да обясняваме културата с религия е все едно да сложим каруцата пред коня. Ако религията предхожда културата, тогава какво или кой е създал религията? Има един вариант - на диваците се е появил Бог и им е казал - вие тук ще сте християни, онези там ще са мюсюлмани, и даже е имал вликодушието да създаде и атеисти. Вярно е обратното - културата създава религия и това се вижда от развитието на човешките религии. Първите хоминиди не са имали никаква религия в съвременния смисъл на думата. Първо, те са развили речта си, после са развили абстракто мислене, след това елементарна материална култура и едва тогава са се отдали на размисъл кой е сътворил света и има ли живот след смъртта. Ако хоминидите от 50 000 г. пр.н.е имаха религия, със сигурност щяхме да сме намерили култови фигурки от глина, рисунки с култови сцени, атрибути на религиозните практики, които да се датират към 50,40,30,20 000 г. пр.н.е. Има такива, но повечето се появят много по-късно. В крайна сметка религията е вид философия за нещата. за да формираш такава философия трябва да имаш определено ниво на културно развитие. Културата ражда религиите и след като имаме култура, нормално е да имаме и религия. затова пък не може да имаме обратното. Как културата формира религиите и как културните промени водят до изменения в съществуващите религии, съм описал подробно в статията, която цитирах. Тя разбира се не е моя.

Интересен въпрос поставяш. Обширно съм разгледам връзката култура-религия в поста култура, религия, народ http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6142 Има едно генерално нещо,с което не съм съгласен. Че религия и култура възникват и се развиват едновременно. Смятам, че не е така. Първо възниква културата, религията се ражда на един по-късен етап, в който вече е достигнато определено културно развитие. Могат да дам два примера, които са изложени и в цитираната статия. 1. Приема се, човешкият род на хоминидите съществува от има няма 50 000 години. Първите данни за религиозни практики и вярвания са съотнесени към 20-15 000 г. пр н.е. Това означава, че в продължение на 30 000 години хората не са имали религия. 2. Хората живеят в близкия изток от поне 12 000 години. Юдаизмът като религия е появява към 1200 г. пр. н. е, християнството към 1 век от н. е, а ислямът - 7 век след Христа. Това означава, че към момента на възникване на юдаизма хората вече са имали стабилна формирана култура от поне няколко хиляди години преди това. Тази култура е залегнала в религията им и я е направила такава каквато е. След 1000 години се появява християнството, а след 1 600 и ислямът. Те отново възниквта в контекста на вече същестуваща култура, и то много по-стара. От това може да се заключи, че първо се ражда културата, а тя в последствие намира израз в религията, която е едно от израженията на културата. Т.е религията налага ценностите на една, формирана преди това, култура, като по този начин я утвърждава, а не я създава. Наистина, не можем да говорим за религия без да говорим за култура. Но в случая просто изясняваме връзката между двете - първо се ражда културата, и след това религията, която закрепва и утвърждава вече съществуваща от преди това култура. Така религията е функция, израз на културата, а не генерира своя собствена. Същото е, ако археолозите открият могила с няколко пласта - всичко е объркано, смесено, град върху град, единият построен с камъните на другия. Но това не пречи да изяснят кои е бил първият град, построен на това място. С примера който даваш, какво да кажа....Примерно, че доказва, как религията не е променила културата на българина и не го е освободила от суеверията, които са част от култура, която няма нищо общо с християнството. Следователно религията не може да наложи някаква нова култура - например в която няма суеверия - а се нагажда към вече съществуващата.

А трябва ли да знаеш какъв е моят морал?

Странно каква връзка намери между атентатите в САЩ и тези в Мумбай. Това, че вторите били удар срещу християнството сам ли го измисли? Не бих се учудил. Аз съм отворил достатъчно теми, даже прекалено. И на дълго и широко съм описал всичко, което мисля. Не съм забелязал обаче ти да изложиш и защитиш някаква позиция. Ограничаваш се само да дърдориш небивалици, да критикуваш наляво и надясно, да се хващаш буквално за едната дума и нищо повече. Реално, би могло да се оспори с една дума абсолютно всичко. Трудното е да изложиш и защитиш своя позиция. Зададох ти въпрос и искам позиция поне в едно изречение.

А според теб изневярата не е ли нарушен морал? Имаш странен начин на мислене. Никой тук не едлъжен да ти търси доказателства за нещо, което е очевидно за повечето хора.