alvassareiro

А с какво според теб имат общо атентатите в САЩ?

Да добавя и забраната в исляма чужд мъж да докосва жена - има случаи на жени, изгорели в пожари, без пожарникарите да могат да ги спасят, защото трябва да ги докоснат - Саудитска Арабия, 2004. Или пък за пет турски момичета, които влизат с дрехи в морето и се удавят. Тяхната учителка забранява на мести рибари да ги спасят - чужд мъж не бива да докосва жена.

В този ред на мисли, има данни за изгорели живи жени в пожари в Саудитска Арабия, под изумените погледи на пожарникарите, които не могат нищо да направят - никой мъж няма право да докосва чужда жена. Близките на жертвите казват - Какво да се прави, такава е волята на Аллах....

Сигурно е ненужно да казвам, но за теб ще направя изключение - атентатите в САЩ са свещенна война, както и всички други атентати там или по целия свят, дело на ислямски фундаменталисти. Всяко нещо, което заплашва религията им, трябва да се унищожи.

Все пак повечето атентатори камикадзе които се взривиха в Ню Йорк бяха от Близкия изток до Пакистан , нали така. Да не говорим за настроенията в целия регион към САЩ. Очевидно повечето негативни настроения към християнството се регистрират в близкоизточните държави или повечето от тях, където се се наблюдават най-силно негативните отношения към Америка и Запада като цяло. Така е и с юдаизма, което ме кара да мисля, че мюсюлманите от Близкия изток не правят голяма разлика между християни и юдеи - всички са неверници.

Стандартизирани и нестандартизирани отговори Често респондентите в някои държави имат тенденцията да дават крайни отговори на някои, а понякога и на всички въпроси. Това важи особено за случаите, когато въпросите са затворени и са по Ликартовата скала. Например "много важно", "напълно съм съгласен" и др. В същото време респондентите в други държави се придържат към средните позиции в скалата при отговор на някои въпроси. От данните на Хофстеде (2001) за Латинска Америка става ясно, че висок процент хора там оценяват работата и постигането на високи резултати в нея като нещо много важно, докато в Източна Азия хората са по-умерени в преценките си. Изследователите наричат тези особености "response bias", а когато респондентът се съгласява силно със всички твърдения в анкетната карта – "acquiescence". Често подобни отговори се определят като ненужни и изкривяващи реалната картина, затова трябва да бъдат елиминирани. За тази цел съществува статистическа процедура, наречена "Standardization" . Хофстеде (2001) предупреждава за опасностите, които крие използването на нестандартизирани (raw data) данни. Неговите публикации показват как стандартизираните данни дават по-точни резултати. Това не значи, че нестандартизираните данни са винаги ненужни и ненадеждни. Например латиноамериканците не винаги дават крайни отговори в анкетните карти. Изследване на PRC от декември 2002 г. показва, че в много случаи (въпроси 26-30, 35) процентът латиноамериканци с краини отговори е подобен, и дори по-нисък от този в други краища на света. Това означава, че ако латиноамериканците традиционно определят работата като нещо много важно, навярно има нещо специфично в поведението и отношението им към работата и техните отговори не отразяват стречеж да се харесат на анкетьорите, както твърдят някои. В този случаи, краините позиции в Латинска Америка по този въпрос са показателни. Inglehart също използва нестандартизирани данни. Неговите анализи са базирани на краини позиции в мненията и са от изключителна важност. Проучванията на проф. Минков също са базирани на метода на Inglehart и са показателни. Той предсказва феномени от реалния живот толкова убедително ( много от Пиърсовите корелационни коефициенти между променливите в измерението са от порядъка на 0.78**).

Аз също не съм атеист, но това няма никакво значение. Проучванията показват, че нито българите, нито мюсюлманите у нас са силно религиозни, което е световен прецедент. Употребявам некоректно дихотомията българи - мюсюлмани, все пак да е ясно, че мюсюлманите у нас не са един етнос - към тази религия принадлежат българи, турци, роми и др. Все пак, каквито и да са тълкуванията, фактите са ясни - българите нямаме проблеми с другите вери. Посочи някоя "глупост" изписана в тази тема ако обичаш. Сигурен съм, че много неща от нея научаваш за първи път.

Дам, с това съм съгласен. Нещо подобно написах в основния пост.

Изследване на културните различия. Методология За това какво е култура, е писано много. По-малко се знае какво създава културата. Най-малсо се знае за методите и методиката на междукултурните изследвания. Затова бих искал да представя най-утвърдените от науката методи, използвани при междукултурните изследвания. Първият важен въпрос е : Кой може да изследва културата? Редица учени, повечето американски, са на мнение, че членовете на една култура знаят повече за своето общество и културни особености от чужденците. Тук се използва телминът “insiders” за първите и “outsiders” за вторите. Според проф. Падиля от Станфордския университет “членът на едно общество има дълбоки познания за своята собствена култура и може да го използва , за да обясни успешно сложното взаимодействие между култура и поведение”. Вярно е, че “инсайдърите” знаят повече неща за живота и обществото си от чужденците, но като цяло са неспособни да дадат задоволително описание, да не говорим обяснение, за културата си. Това е така, защото те просто не знаят какво точно да гледат и няма с какво да го сравнят. Тази ситуация е добре илюстрирана с поговорката – Рибата не знае, че живее във вода, докато не попадне на сушата. Много често гледанта точка на един чужденец, т.е член на друга култура, разкрива шокиращи за него детайли, които не правят впечатление на местното население. Всъщност, повечето българи имаме една наивна представа за културата си, въпреки или точно защото сме прекарали най-много време в нея. Методология на междукултурните изследвания Културните различия между народите могат да бъдат изучавани, сравнявани, класифицирани, анализирани чрез много методи, всеки със своите плюсове и минуси. - Първият възможен метод е да изследваме институциите и организациите, които всяко общество е създало. Така ще открием, че в света има диктатороски режими, както и стабилни демокрации, а и множество междинни случаи. Или че някои нации са приели Общото право на Британската общност, докато други се придържат към парванта система на Римското право. Като цяло, този вековен метод е доста обективен, но може и да бъде подвеждащ – например много държави просто заемат и налагат институции и закони, което няма нищо общо с местната култура. Фактът, че българия има модел на Белгийската конституция в случая не отразява по никакъв начин характеристиките на нашата култура. ЕС също ни принуди под заплахата от санкции да въведем много закони и институции, които дори вървят срещу местната култура – например забранат да се вари ракия и т.н - Втори метод, използван при междукултурните изследвания, е да се наблюдават и славняват поведения. Така например, можем да наблюдаваме как шофират шофьорите по пътищата в различните държави, или как се държат студентите в клас. Възможни резултати от подобни наблюдения биха били, че в България се шофира много по-безрасъдно, отколкото в Германия, не се спира на пешеходната пътека, паркира се на тротоара, не се спазват множество правила за движение. Друг резултат би бил, че американските и британските студенти по принцип не си подсказват по време на изпит, и не прикриват свои колеги, които приписват и ползват пищови. В същото време източно и южноевропейците го правят. Това също е обективен метод, защото това, което се вижда, не може да се отрече. Въпреки това, двама наблюдаващи могат да имат различни мнения за това, коего виждат. Освен това, поведението на хората не винаги е културно мотивирано, а е резултат от случайни обстоятелства. В същото време е изключително трудно да се даде едно убедително обяснение на това, което наблюдаваме. Ако българските студенти си подскакзат и се прикриват един друг при преписване на изпит, какво значи това? – 1. Че българите са по-малко конкуриращи се от американците. 2. Че българите са по-големи колективисти. 3. Че вярват в антагонистични сдружения от типа студенти срещу преподаватели, служители срещу началници, народ срещу правителство. В случая и трите неща са верни. - Най-разспространеният метод е не да наблюдаваме какво правят хората, а да ги питаме какво мислят. Фокусът тук е върху техните мнения, ценности, вярвания – какво хората считат за вярно и невярно, за добро и лошо, желано или нежелателно. Най-голямото предимство на този метод е, че е количествено доказуем – отговорите на хората, оформени като анкетни карти, са доказателство, което може да се обработи статистически. Така можем да видим, че в някои държави висок процент хора се определят като щастливи и смятат, че контролират живота си. Този метод може да бъде критикуван на няколко неща. Понякога хората, дори да са анонимни, не казват какво наистина мислят, извъртат отговорите си по различни психологически съзнателни или подсъзнателни причини, или не разбират добре какво ги питат. Често, ако питаме хората за техните интереси и предпочитания, подсъзнателно те дават отговор, които смятат, че анкетиращият иска да чуе. Понякога въпросите и извадката са оформени по такъв начин, че резултатите са безполезни. Дори проучването да бъде добре подготвено, възможно е резултатите да не могат да се съотнесат към реално наблюдаваното културно поведение на хората. Няма смисъл да питаме какво мислят хората за нещо, без да го свържем с това, което те правят. Въпреки всичко, когато анкетните проучвания се провеждат професионално, могат да дадат значими резултати. Въпроси като “Колко важна е за вас работата” не ни казват абсолютно нищо за трудолюбието, но по един парадоксален начин отговорите служат да предскажем до колко религиозни или горди са гражданите на една страна. Само това едостатъчно да докаже полезността на този метод. - Съществува една научна школа – тази на социобиолозите – която изучава различията в IQ коефициента на човешките популации и го свързва с анатомични и биологични различия, опитвайки се да обясни различията в поведенческите модели на хората с биологични различия между тях. Този метод предизвиква сериозни политически сътресения и критики от морално и научно естество. Социобиологическите изследвания предоставят факти, данни и корелации, които не могат да бъдат отречени. Спорни са техните интерпретации и обяснения. Първият метод, наблюдението на институциите, не изисква специални усилия да убеди хората, че данните са коректни. За всички е ясно, че Британия няма конституция и се придържа към общото право, докато Франция е приложила своята версия на римското право. Наблюдението на поведенията понякога трудно се установява, въпреки че и тук проблеми няма. Например за всички е ясно, че уличните продавачи в повечето страни от Третия свят нямат фиксирани цени и ги определят чрез пазарене, или че жените в арабските страни ходят забулени на публично място. Да анкетираме хората и да сравняваме техните отговори е най-сложният и противоречив метод. Повечето учени приемат този метод за надежден и верен, но има и такива ,които го критикуват като неадекватен и необоснован. Това може да се приложи преди всичко към школата на социобиолозите, макар че критиците не щадят филипиките си за всичко. Например учени като Heine, Lehman, Peng и Greenholtz (2002) поставят под съмнение дори валидността на Лихартовата скала. - Методът на културните измерения. Едни от най-ожесточените дебати са около понятието културни измерения. Това са съвкупност от културни особености, които са взаимосвързани и се проявяват заедно. Ако сме засекли една особеност в даденото общество, може да заключим, че ще се прояват и повечето от останалите. Например, ако знаем, че една страна има висок процент хора, които са горди от това, че са нейни жители, можем да очакваме, че хората в нея ще са силно религиозни и ще имат слеб успех в училище по математика и точни науки. Тези корелации не винаги се проявяват на индивидуално ниво, но на ниво общество са твърдо доказуеми. Коефициентът на корелация между културните особености (наречени “променливи” – variables, които съставят измерението) се мери по скала от 1.00 (перфектна положителна корелация, т.е две позиции в класацията, които са напълно идентични) до -1.00 (перфектна отрицателна корелация, т.е двете позиции са напълно идентични, само че втората е с обърнат знак). Корелационен коефициент от 0.00 означава липса на корелация – между двете позиции, или явления, няма връзка. Тези кръгли числа на практика нигога не се получават. Ако корелацията е между -1.00 и -0.80 или между 0.80 и 1.00, това е висока корелация, т.е можем да смятаме, че между двете променливи са силно корелирани, взаимосвързани, проявяват се заедно и зависят от един и същи фактор. Ако корелацията е между -0.40 и 0.00 или между 0.00 и 0.40, се определя като слаба, или недостатъчно силна корелация. Съществуват два метода за изчисляване на корелационния индекс. Методът на Pearson сравнява мерните единици – точки, проценти, време и тн. Например, ако искаме да установим има ли корелация между качеството да тичаш бързо и да плуваш бързо. След като намираме определен брой хора, които да тичат, и после да плуват, например 100 метра, мерим времето, за което тичат и плуват. После го сравняваме. При метода на Spearman се сравняват не величини, а позиции в класация. Например гледаме дали този, който е пръв в класацията по тичане е пръв и в тази по плуване. В този случай вторият метод е по-подходящ, защото ако някой тича 100 м за 4 мин, и преплува 100 м за 6 мин, но е първи и в двете класации, значи има корелация между тичането и плуването. В междукултурните изследвания обаче, където обикновено се борави с проценти или средни стойности (means) двата метода, на Пиърсън и на Спирмът, дават доста сходни резултати. Много рядко корелационните коефициенти се различават. Въпреки това, в междукултурните изследвания се използва предимно коефициентът на Пиърсън. Разликата между двата е само във формулата. Трябва да се отбележи, че високата корелация не винаги е надеждна, защото може да се дължи на случайност. Затова програмите, които изчисляват корелация, посочват и нейната надеждност – significance – вероятността корелацията да е случайна. Корелация със сравнително ниска вероятност да е случайна, респ. с висока надеждност, се означава със знака *, поставен след корелационния коефициент. Ако имаме ** вероятността корелацията да е случайна е изключително ниска. Когато учените откриват значително висока корелация между две променливи – например между чувството за щастие и високата насилствена престъпност – а за висока корелация се счита всяка, по-висока от (+)(-)0.50 – тогава се приема, че порменливите оформят едно културно измерение – съвкупност от взаимосвързани характеристики, със сходни особености и подчинени на еднакви фактори. Тези характеристики понякога са ясно видими, но друг път са незабележими с просто око и се установяват по статистически път. - Друг често използван метод за конструиране на културни измерения е т.нар “факторен анализ”. Вместо да търсим малко на брой, силно корелиращи се променливи, можем да анализираме огромен брой входни данни (например отговори на определени въпроси или коефициенти за някакъм феномен – раждаемост, престъпонст и т.н). Компютърната програма анализира входните данни и показва колко фактора е засякла. Броят на факторите съответства на броя на напълно независимите и невзаимосвързани по между си културни измерения. Този метод също е критикуман по различни причини. Например, Hanges и Dickson (2004) посочват, че съставените по този начин измерения не са валидни. Факторният анализ използва понякога огромни комбинации от входни данни, които се интерпретират многозначително. Образно, процесът наподобява имената на различни хранителни продукти, които въвеждаме в една програма. След това питаме компютъра какви различни ястия можем да приготвим от тях. Ако продуктите са месо, яйца, брашнж, мляко, масло, лук, програмата може да ни каже, че първите две са подходящи за някакъв вид яхния, а последните четири стават за палачинки. Ако обаче добавим домати, програмата ще ни даде напълно различен отговор. Може да каже, че ако смесим млякото и маслото, ще получим сирене, а със всикчо останало може да си направим лазаня. Следователно, броят и същността на входните данни, които въвеждаме в компютъра, имат огромно значение. В същото време, няма обективно правилен брой входни данни, както и няма обективно правилна комбинация от такива. Затова факторният анализ налага известна доза субективност. Понякога добавянето или изваждането на данни не причинява сериозни промени в резултатите – това е така, когато съответните данни имат високи стойности за някои фактори и ниски за други ( това ще рече, че съответният продукт е особено подходящ за един вид ястие и силно неподходящ за друго). В други случаи промяната на дори само една входна стойност обърква крайните резултати. Например, факторният анализ включва всички въпроси в една анкета, или всички въпроси в една секция от анкетанта карта. Но това не значи, че е обективен. Защото броят на въпросите в една карта е напълно субективен. Ако примерно сме задали 18, а не 16 въпроса, анализът ще даде съвсем различни резултати. Технически, “тежестта” на фактора след извършване на varimax rotation се явява базира на корелационния коефициент на Пиърсън между входните данни и факторния индекс. Например – да си представим небе, пълно с балони. Всеки балон се явява определена променлива, или входни данни – например коефициентите на щастие, религиозност, гордост, в проценти. Факторът, или културното измерение, е повърхнина, или равнина, която разрязва небето. Тежестта е разстоянието между всеки балон и равнината. Ако равнината минава през компактно струпване на балони, това е добре изразено културно измерение, съставено от силно корелирани помежду си феномени – балони – и всички те са много близо (високо корелирани) до измерението – равнината. Ако балоните са разспръснати и са далече от повърхината, измерението е доста противоречивои трудно доказуемо. Факторният анализ може да доведе до появата на много равнини – фактори – а някои балони могат да попаднат на едно и също разстояние от няколко равнини. Това създава проблеми, защото означава, че една и съща променлива (напр. щастие)се обяснява по два или повече начина. Ако добавим още балони и извършим същия анализ, може да получим различни резултати. Може да имаме повече равнини, или същия брой както преди, но разположени на различни мест в пространството. Балони, които са били събрани заедно под или над равнината, сега може да са в различни струпвания и близо до други равнини. Така ще получим нови културни измерения, съставени от различни струпвания от променливи и с различна същност. базирано върху "What makes us different and similar" Minkov, M., Klasika i Stil, 2007

Дам, интересно. Наистина, има изобилие от текстове и за двете глдени точки. Като допълнение почти на всяка страница от Корана се казва, че неверниците ще горят в ада, а към тях спадаме и ние. Все пак ми се струва, че в исляма има още много недообяснени, неформулирани неща, затова имат тълкуватели, които се консултират преди да решат какво мисли Муххамед за това или онова...

Виж, очевидно конфликт между двете религии има, визирам преди всичко Близкия изток. България я изключваме. В исляма има много противоречия и можеш да намериш пасажи за какво ли не, имам чувството, че и на тях не им много ясно какви са истините. Затова си имат тълкуватели. Тези противоречия могат да се дължат на две неща - първо, ислямът иска да регламентира абсолютно всичко, и тъй като е невъзможно да се предвиди всяка една ситуация, трябва да се умува как би било правилно и как не. Второ, освен Корана, съществуват и Хадитите, чиито най-виден тълкувател шейх Ал-Карадауи сам признава, че е много трудно да се определи кой хадит е истинен, и кой не. Както е ясно, проблем между мнозинството мюсюлмани и християни в света няма. Проблем има между фундеманталистките кръгове в исляма, макар че такива има и в християнството. Точно този конфликт имах предвид. Каквито и доводи да им се изтъкнат, и каквите и пасажи от Корана да им се предложат, а там има пасажи за любов към християнството, и такива призоваващи към омраза, те ще си повтарят онова, което им е най-удобно. Затова, когато предложим на фундаменталистите - дайте да се обичаме и всеки да си вярва в своето, такова предложение за тях не може да дойде от християнин, а от атеист. И това усложнява ситуацията. (; Това, че си пейстнал някакви пасажи от Корана нищо не значи. Пасажи има за всичко, и във всякаккъв контекст. Въпросът е как се интрепретират тези пасажи, и най-вече - трябва да се мисли по-общо.

Отново се въвличаш в спор, също толкова безполезен, както и предишните, спорейки за неща, които не са ти напълно ясни.

Конфликти между двете религии е имало винаги. Имало е и моменти на примирие, под най-различни поводи. Но през цялата история християнство и ислям са в непрестанна война. Християните в Испания, докато са били подвластни на халифите от Ел Андалус, са си кротували, защото са били по-слаби, но в удобния момент са се надигнали. Смисълът на темата е дали може да се постигне вечно, имаментно, присъщо и стабилно помирение, не примирия. Това, че християните могат да предложат помирение, базирайки се на особености във вярата си, не е достатъчно. Наистина, нашата религия като чели е по-отворена към диалог. Но за да има помирение, нали трябва и другите да са отворени към същото. Трябва и отстрещната страна да предлага същото. Е не го предлага. Следователно помирение, поне в теоретичен смисъл, не може да има, каквито и постановки да излагат християнските отци.

Аз имам едно предположение: Откровение на Йоанна, 9 3:11 Тук подробно се описва, как петият ангел хвърля на земата звезда, която има ключа към кладенеца на бездната. Той се отваря, излиза дим, който скрива слънцето. От дима излизат скакалци, на които е казано да пазят тревата и дърветата, а да мъчат само хората, дето нямат печат от Бога. И им се дава власт на скорпиони, та мъките да бъдат като от ожилване на скорпион. Трябва да мъчат хората пет месеца. Тея скорпиони приличат на коне, стегнати за война. Имат зъби на лъв, коса на жена, а на главите си златоподобни венци. Лицата им са като човешки. Имат брони, а опашките им са на скорпиони със жила. Шумът на крилете им е като шум от колесници.Царят на тези твари на еврейски е Авадон - царят на бездната. Не знам дали Захари Зограф не е илюстрирал именно това....

Здравейте, някой може ли да каже по-конкретно кои точно пасажи от Апокалипсиса изобразяват фреските в петте карета около Пантократора - най-вече защо чудовищата имат корони и символ на какво са. Фреските са от един от купулите по западната галерия на църквата в Рилския манастир - Захари Зограф.

Е да, така е. Крепител на религиозните обичаи и традиции, тъй като имаме и други, които не са християнски. За самосъзнанието се съмнявам малко.

Какво дава религията Бих искал да представя своето, субективно гледище, за това, което дава религията. Първо, какво значи "да дава религията". Преди всичко, тук се има предвид всичко това, което не бихме могли да вземем от другаде. Т.е за да установим какво е наистина присъщото, типичното, нещото, което бихме могли да вземем от религията, трябва да открием какво е това, което само тя ни предлага, което не можем да си набавим от друго място. В този ред на мисли религията не налага, не дава нито морал, нито любов, нито спасение, нито утеха, защото всичко това бихме могли да си набавим и от други места. Разбира се, религията също ги предлага, но не държи монопола върху тези блага. Все пак любов, и утеха, а и морал можем да вземем и от друго място, наред с религията. Ако приемем, че религията е единственият източник на морал, това означава да приемем, че всички, които не са християни – а например шинтоисти – както и атеистите, нямат морал. Това очевидно не е така. В споменатите случаи религията е един от многото източници на морал. Така тя не създава някакъв присъщ само на нея морал, а закрепва и налага един, вече съществуващ преди нея морал. Горе долу същото е положението и с другите морални добродетели, като любов, състрадание, смиреност, милосърдие и тн., които, колкото и да не ми иска да го кажа, не са присъщи само на религията. Все пак всяко от изброените можем да си набавим и от религията, и от други места – например има стотици хиляди хора, които не са вярващи, но са смирени, състрадателни, обичащи и тн. Следователно религията е само един от начините да получим всичко това, тя не държи монополът нито върху морала, нито върху спасението и тн. Тогава възника въпросът, кое е това, което ни дава само и единствено религията, и което не можем да вземем от друго място. Според мен, все пак това е само мое гледище, религията предлага изначално две неща, които не можем да намерим на друго място: 1.Философията си за нещата – това е единственият и уникалният начин, по който християнството представя нещата от живота. Т.е това е християнската интерпретация за живота и ценностите. Това е нещо като преразказ, който се прави от различни хора – всеки предава своята версия за историята, която преразказва. Нормално е да има хора, чийто преразказ, респ. версия, да е по-добър, по-красив, по-издържан, по-точен, по-логичен, от версията на другите. Това, което винаги ме е удивлявало в християнството, е желязната логика в историите, които разказва. Няма нищо случайно и нещата са натъкмени по такъв начин, че нищо не е излишно или нелогично. Друго сравнение е със един много добър сценарий – ясно е , че всичко е измислено, няма как да знаем с такава точност неща, които са били толкова отдавна. Те са доукрасени, доизмислени, но поразителна е логиката, точността и дълбочината, с които нещата са представяни. Сценарият, който ни предлага християнството за нещата, е направо съвършен и това заслужава уважение, ито дълбоко. Затова смятам, че именно този дух на логика, дълбочина и връзка между всичко, което е написано в Евангелията, е едно от малкото неща, които не бихме могли да вземем от друго място. 2.Православното изкуство – очевидно, изкуство бихме имали и без религия. Но без религия не бихме имали манастирите, стенописите и иконите. Така че, другото уникално нещо, което ни дава християнтвото, е именно изкуството, което налага. То навярно нямаше да е същото, ако не бяхме приели тази религия. Следователно, аз поне се сещам за две неща, които може да ни даде само и единствено религията – философията за самата себе си, и изкуството, което налага. Религия и език Навярно, друго нещо, което православието дава на вярващите, нещо, което други вярващи традиционно нямат, е възможността да се молиш и служиш на разбираем, говорим от местното население, език. Всеизвестно е, че ние се молим и правим свещенослуженията си на наш, роден език, от 893 г. В сведващите векове тази привилегия получават и другите православни – руси, сърби. Коптите ползват родния си език в църквата горе-долу от средата на 5 век. Не съм сигурен дали арменците и грузинците също ползват родните си езици към момента на приемане на християнството в 4-5 век. Така или иначе, поне в последните 1000 години православните се молим и служим в църквата на родните си езици, разбираеми за хората. Привилегия, която франките през 6 век не са имали. Знаем, че католическата църква неофициално позволява ползване на езици, различни от латински, от 17-18 век, а официално – след Втория Ватикански събор 1962-1965 г. Това обаче е нож с две остиета. От една страна това противоречи на логиката на християнството – то се декларира като надетническа доктрина. Християнството заличава политическите, етническите и религиозните различия, които са съществували между хората преди неговата поява. С неговото налагане се създава една държава – pax Cristiana или cristianitas, християнското човечество, с един император и един език – езикът на църквата. Всъщност, разпадането на вселенската църква на отделни национални църкви през 19 век е силно нехристиянски процес, който върви срещу логиката на самата религия – не може да има национални църкви, след като хриситянската държава е една. В 19 век погрешно поместната, териториалната църква се интерпретира като национална църква. Национализацията на църквата всъщност е крачка назад, защото отново чертае етнически граници, в едно, разбира се ново време, но това противоречи на самата логика на християнстовто. В крайна сметка, религията отменя етническата принадлежност и заличава етническите различия между хората, като поставя пово деление - християни и неверници. Така християнството противопоставя етноса на геноса - Генос тон Христу "христовият род" замества етнонима. Това разбира е чисто теоретична постановка, но и самото хриситянство и догмите му не са нищо повече от теория. От друга страна, привилегията ние, православните българи да се молим на разбираем, народен език, всъщност предизвиква отдалечаване от църквата в съвремието. Тогава българите са разбирали прекрасно проповедите, за разлика от франките, но днес не е така. Знаем, че народният език, който християнстовто използва, е народен за 9 век. Оттогава езикът ни е еволюирал, но църковният си е останал непроменен, затова днес трудно разбираме проповедите на този "народен език". Католическата църква като че ли отбелязва точни, като просто разреши да се използват националните езици в Църквата – така в богослужението влезе френският, испанският, италианският и тн., но не в техните средновековни варианти.

Допълнение към точка 2 - в такава плоскост се намират и позициите на повечето интелектуалци и артисти, които пропонират, че не са ценени и уважавани в България - искаш да те ценят и уважават, но самият ти не познаваш културните особености на хората, от които искаш уважение. Все пак трябва да опознаеш почвата, на която ще засееш семената на творенията си. Непознаването на културата обикновено се запълва с патетични и празни приказки, от типа на "Въпреки всичко аз съм оптимист" или "Не съм загубил вяра в доброто" и др., които нищо по същество не ни казват, освен едно - не познавам собствената си култура, от която изисквам уважение в замяна. Българският народ трудно би оценил и труда на Кристо - все пак опаковането на сгради и опаковъчното изкуство не са явления, залегнали традиционно в културата на народа ни. Не са приемливи твърдения от типа на "В родината ми никой не ме признава и оценява. По-ценен съм навън". Една приемлива позиция би била например: " Изкуството, което правя, не е никак типично за родината ми. Затова не е никак чудно, че не ме разбират. просто това е нашата култура. Няма нищо странно и лошо в това". В крайна сметка ние противопоставяме явления, като театър, класическа музика, опера, живопис и скуплтура, които са навлезли в нашата култура отвън преди 150 години на култура, която е поне на 1 300 години. навярно, след време ще ценим повече тези представители на изкуството ,но просто моментът не е назрял. Всичко е въпрос на култура и културни особености.

Къде е кризата... В съвременното ни общество битуват две паралелни тенденции. От една страна интелектуалци, и теолози опищяват ефира, че имало ценностна криза, как моралът бил паднал и колко развратени били младите. От друга страна се твърди, че културата била в криза – театрите и оперите са празни, родните ни театрали, драматурзи, певци, скулптури и тн. били повече оценени в чужбина и никак у нас. Така ли е наистина, и ако е така, на какво се дължи това. Все пак, трябва да е станало нещо, което да предизвика този упадък. Има ли криза и къде е тя, и на какво се дължи...За упадъка на културата след малко. Първо, усещането за "ценностна криза" е старо колкото и светът. Обикновено, който не е доволен от нещо, се оплаква как нямало морал и в каква криза на ценностите сме били. Всъщност, истината е точно обратната – и у нас, и навън, обществото ревниво пази традиционните си ценности. Какво означава ценнотстна криза тогава – според Hermans и Olens това е "дезорганизация на системата от лични мисли". Това би означавало, че нещо, което те е мотивирало досега, изведнъж спира да те мотивира. Например, цял живот си учил, имаш две висшета, имаш хубава жена, деца, жилище и успешна работа, и изведнъж оставяш всичко и отиваш в планината да станеш аскет. Това наистина е ценностна криза, и определено е психиатричен въпрос. Освен споменатите две тенденции у нас, в световен аспект има още две, свързани с културните процеси. Едната осъжда остро културните дихотомии и се противопоставя на всякакъв опит културите да бъдат изследвани, анализирани, с оглед на това, че в съвременния свят културите се смесвали, глобализирали и уеднаквявали. Т.е протичал процес на хибритизация на световната култура. Всъщност, анализите на проучванията, проведени в последите десетилетия от WVS, PRC и десетки други учени разкриват една различна картина – културите не само не се смесват, а напротив, наблюдава се културна херметизация, чертаят се дебели културни граници между цели региони от света, раздалечаване между Третия свят и богатите страни в културен аспект. Другата тенденция е позицията, че хората трябва да познават ценностната си система, и следователно да я опишат. Ако можеш да опишеш кои са твоите ценности, значи си добре. Ако не можеш, значи си в криза. Не можем да очакваме цялото общество да е съставено от психолози, антрополози и културолози, които знаят как и с какви термини да опишат ценностите си. В същото време, ценностната система е нещо много сложно и дълбоко. Много често хората не си дават сметка за нещата, които наистина ги мотивират, защото те са на подсъзнателно ниво. Ако някой не може да опише ценностите си, не значи че ги няма. Значи, че не е психоаналитик. Следователно, в България не може да се говори за ценностна криза, или криза на ценностите, само защото хората не могат да опищат ценностната си система. Криза има, но тя е другаде. Къде е?: Мнозинството българи не познават културата си. Това не е лошо, защото обществото не е съставено то етнолози, антрополози, културолози и тн. които да познават културата във всичките й изражения. Това, че някои от нас не знаят как точно функционира стомашно-чревният тракт, не значи че той не функционира. малко българи биха дали задоволителен отговор на един испански турист защо боядисваме яйца за Великден - ами такава е традицията и толкоз, ще кажат. Обяснението би дошло от някой етнолог. Всъщност, описваме себе си с митологеми, стереотипи, които са ни натрапвани в училище. Тези идеализирани представи битуват както на национално университетско равнище - при нашите съседи: Македонците са потомци на Александър, гърците са византйци, румънците са римляни. Битуват и на народно, разговорно ниво - гърците "съскали', сърбите пиели шльокавица, а власите носили папуци на бос крак и с това се изчерпват предсавите ни за народите. Проблемът е,че нямаме никаква представа кои са нашите добри и лоши черти. Още повече, че добро и лошо трудно би се отнесло към културата. Оплакваме се, че сме завистливи, ами така е. Но завистта си има своето обяснение, т.е има защо, това не е случайно. След като завистта е черта на цял един народ, това няма как да е случайно. Няма как да е и лошо, защото, след като завистта е културна черта на българина, а културата е израз на това, което мнозинството хора считат за правилно и най-добро за тях, следователно завистта няма как да е нещо лошо, или добро. Културата не нито лоша, нито добра и толкоз. Почива на бетонна логика. Такова явление може да бъде оценено негативно от друга, чужда нам култура, където това не е така. Основният ни проблем е нещо просто – искаме, налагаме, изискваме да се отнасят с нас така, както е на Запад. Но не сме готови да дадем същото в замяна. Искаме да се съобразяват с нас, да ни уважават, но самите ние не сме склонни да се съобразяваме с другите и да ги уважаваме. Това няма нищо общо с кризата на ценностите. Това е характерна черта на българската култура, оформена преди столетия. Дали това е добро или лошо, е сложен въпрос. Някога, когато това се е оформило, навярно е било най-добрият начин хората да оцелеят. Но днес светът е друг и това културно качество трябва да се преосмисли. Навярно това е истинският проблем – още Иван Хаджийски е отбелязал, че развитието на обществото и икономическите отношения изпреварва културното развитие и промени. Затова, в нашата култура все още битуват културни особености, които не съответстват на социално-икономическото развитие на обществото. Пример – на един от големите митинги през декември 1989 хората скандираха за демокрация и права. Но когато на трибуната се появи един оратор, който каза – Нека върнем имената на българските турци.. Всички избухнаха в "Ууууу" Долу....Значи искаме права за нас, но за другите, различните от нас, не. Имаме и друг проблем – искаме да бъдем богати, но не знаем как. Хем искаме да привличаме туристи, хем ги проглушаваме с бормашини и кранове, хокаме ги със смръщени рецепционистки в хотелите. Е няма как да забогатееш ако не се придържаш към едно просто правило – дръж се с другите така, както искаш да постъпват с теб. Сега малко за културата. Доста драматурзи, оперни певци, писатели, художници, актьори, скулптури и тн. се оплакват, че не били достатъчно добре оценени у нас, и ги ценели повече в чужбина. Първо, за част от тях имам сериозни съмнения, че са разгадали посланията им в чужбина. Защото ако беше така, сигурно нямаше да ги оценяват толкова добре навън. И сега по същество. Понеже ние българите не познаваме добре културата си, смятаме, че тя е това, което ни казват интелектуалците – култура, това е театър, кино, опера, изобразително изкуство, скулптура. Култура ли е това. Ами култура е, безспорно. Българска култура ли е. Ами не е. Всяко от гореизброените, или повечето от тях, са културни феномени, неприсъщи на традиционната българска култура. Те са част от традиционните култури на Гърция – където се ражда театърът, не у нас, Италия, Германия, Франция и тн. В един монент тези неща са привнесени в нашата традиционна култура – театър и опера, класическа музика идват у нас към 1850 ако не се лъжа с унгарски, австрийски, чешки и немски емигранти, бягащи от революциите в Европа през 1848. Бързо тези явления се разспространяват в България, защото традиционно нашата култура е отворена към външни влияния и редица българи също участват в основаването на едни от първите театри, опера, оркестри. Въпреки това, българският народ остава традиционно студен и безразличен към споменатите явления, защото са привнесени отвън, не са нещо присъщо, иманнентно на нашата родна култура. Не съм сигурен, но мисля, театър, опера и тн. не е имало нито в Първото(!), нито във Второто царство, но и да е имало, те са били развлечения за царя и аристократите. Театърът не е бил масово развлечение както в Англия на Елизабет I например. По същата логика, ако някой каже, че белег на култура е коридата, навярно у нас ще дойдат тореадори, доста българи също ще станат такива, но няма да бъдат приети от народа - ще ги оценят в Испания, не в България. Ние българите традицинно ценим православната си култура и изкуство, обичаме си читалищата и писаното слово – все пак сме дали буквите на славяните. Затова оперният певец трудно би бил оценен в България – изкуството му ни е чуждо и не го разбираме. Ще го оцени Италия, където операта традиционно е на висока почит. Театралният актьор и драматург също ще е ценен повече в Германия и Централна Европа – все пак оттам ние внасяме театърът. Естрадните певци от категорията на Лили Иванова и Емил Димитров също няма как да са ценени високо у нас – ще ги оценят във Франция, където традиционно имат силни индивидуални изпълнители на поп музика: Дасен, Шевалие, Азнавур. Мегазвездата, певецът-легенда не е типичен персонаж за България, по-характерен е за Латинска Европа. Традиционно за българската култура не е характерно някой да изпъква силно над другите. Нашата култура е подчертано егалитарна, затова всеки опит някой да изпъкне с нещо, се наказва със завист и шушукане. Тази културна особеност се пренася и в изкуството и музиката. В България не е възможно да съществува певец-легенда като Азнавур или Хулио Иглесияс, просто културата ни е друга. Между другото, Хулио Иглесияс също не е добре приет в Испания - която има култура, доста близка до нашата. Ценят го много повече в САЩ, Франция и Германия. Така че Лили Иванова да не се оплаква, а да понаучи нещо за традиционната култура на българина. Ако имаме един народ, стремящ се към равенство и избягващ съревнованията и себеизявата, както и социалните различия, една мегазвезда с таланта на Лили Иванова не може да оцелее - когато такъв човек изпъква над множеството с таланта си, сее смут и несигурност. Ако иска уважение и ценене - може да го получи, но във Франция, която има различна култура. У нас не са добре оценени и импресионистите, сюреалистите и др, защото традицонно в нашата родна култура не се цени и не се поощрява въображението и оригиналността на индивида и израза, а точно обратното - не трябва по никакъв начин да изпъкваш. Но добре приемаме художниците пейзажисти, рисуващите натюрморти и портретистите. Обичаме си Майстора, Цанко Лавренов и почти цялаша казънлъшка школа - тяхното изкуство е разбираемо за хората - хубави българки, традиционни селски и градски къщи. Разбира се, през социализма повече хора ходеха на театър и опера. Естествено, това не значи че сме били по-образовани. Гледали сме филми, някои са го и живяли – ясно е защо ходеха на театър повечето хора – за да ги видят. Посещението на театъра в петък вечер беше чисто и просто демонстрация на приписаното обществено положение - колко сме образовани, всички да ни видят. Това добре е представено в българските комедии от времето на соца. Това колко хора има в театъра не е мерило за интелигентността и още повече – не показва криза на ценностите. Демокрацията даде на българина възможността да се върне към традицинните си културни особености – да хвърля боклук на улицата, да не уважава другия, да слуша каквато музика си иска. Сега на театър и опера ходят само тези, които ценят театъра и операта. Това, и други неща налагат няколко извода. Първо – криза на ценностите няма, няма и да има. Тя е характерна за индивида, и е патологично, психиатрично състояние. Няма как да го съотнесем към цялото общество. Поне досега не е случило цяле дин народ да полудее. Второ – проблемът у нас, е че социално-икономическото развитие изпреварва културните промени. Затова често се случва да имаме отношения, при които се проявава нетипична за тях култура. Но с течение на времето нещата ще се наредят. Трето, каквото и да се случва в обществото ни, особено засъгащо културата, няма как да е добро или лошо. То почива на желязна логика, дори и най-негативните явления в културата ни. Това, че не я познаваме, не значи, че сме в криза. Четвърто, ясно е, че повечето българи не познават културата си, или поне не знаят кои са основните положителни или не толкова положителни, условно казано, черти на народа ни. След като не познаваш културата си, а не си и длъжен, освен ако не си етнолог например, можеш ли да изказваш съждения за това, дали е в криза или не.... Източник: част от изложението е базирано върху "България върху културната карта на света" – Минков, М., 2008

Сетих се да добавя още нещо по тази тема. Освен, че ислямът и християнството са авраамистични, релгии на откровението, и всичко, казано преди това, си приличат и по нещо друго. И двете са религии на абсолютната истина - функция на абсолютиското мислене, на което са рожба. И двете религии пропонират, че притежават абсолютната истина за света и Бога, че дават всички отговори. Нещо, което не е никак типично за будизма, където никакви отговори няма, всеки си вярва в ккавото му е най-удобно. Е при нас не е така - и християнство, и ислям казват кое какво е, откъде е, защо е така, а не инак. Проблемът, че абсолютизмът е залегнал в основата на двете религии, поради което диалог, или помирение, между тях е невъзможен. Когато ти казваш, че Бог има три апостаса, а другете твърдят, че има само един, няма как да има помирение. Два остри камъка брашно не мелят. Същестуват доста интелектуални кръгове, предимно на Запад, които все пак търсят помирението. Казват - ние си вярваме в нашите догми, те са верни за нас, а пък вие, мюсюлманите, си вярвайте във вашите, те са си верни за вас. напълно погрешна позиция. Защото подобни кръгове, които твърдят едно такова нещо, нама как да са християнски. Те са либерални, и дори атеистки, защото отричат същността на самото християнство. Поради тази причина, когато един либерал се изправи пред мюсюлманите и им каже - хора, дайте да се помирим, вие си вярвайте във вашите догми, ние в нашите, и да живеем в разбирателство, мюсюлманите моментално приемат една такава позиция за позиция, дошла не от християнин, който им протяга ръка, а от атеист. И става много по-лошо. Затова, единственият път за разбирателство между двете религии е атеизмът.

За да те измъкна от тази забъркана ситуация с никому ненужни дефиниции и още по-никому ненужни спорове, в които сам е набута, нека кажа - доволен или не, зависи от какво си доволен или не. Ако си щастлив, навярно си доволен от живота, семейството, приятелите. Но в смисъла, който влага WVS, задоволство от живота се разбира като задоволство от икономическото състояние - т.е пари, заплата, доход, здравно осигуряване, социално и тн. Предполагам, сега разбираш как може хем да си щастлив, хем недоволен от пари и правителство. Еми ето това има предвид WVS - че парите не те правят щастлив, затова има много бедни, които са и едноврменно щастливи. Но с увеличаване на доходите щастието не винаги расте, расте задоволството от икономическия аспект на живота. Затова - Нигерия и Танзания са на първо място по щастие, но на последно по задоволство от живота - разбирай от парите, дохода и тн. Португалия и Гърция са последни от щастие, но доста по-напред по задоволство от материалното си състояние. Мисля, че сега стана по-ясно. Просто щастие и материална осигуреност са различни неща. Сега един съвет - не приказвай какво са имали предвид нигерийците и какво не, защото смятам, че представа си нямаш от междукултурни изследвания. И от WVS. Първо се чете, после се изказват мнения. Преди да почна да пиша във форума, трябваше да прочета всичките книги на Хофстеде и трите на Минков.

Нее, нищо не се плаща. Свалят се в zip формат и после се отварят в SPSS. Данните не са спорен Минков, а според World values survey. Всеки учен ползва сериозни данни.

Дефиниции за щастие, и за култура има милиони, и те все на учени. както казах, отиди на сайта на WVS и виж данните за задоволство, има над 100 държави. Интересно е как защитаваш идеите на един автор, който намери съвсем случайно днес в нета. Мислу че цялата тази тематика ти е чужда, недей спори още преди да си прочел повече. щастие и задоволство от живота са различни неща. Както казах - Танзания и Нигерия са първи по щастие, но последни по задоволство от живота. Япония, португалия и Гърция са последни по щастие, но доста по напред в класацията по задоволство от живота. Разбира се, зависи какво разбираме под щастие и задоволство от живота. Но двете зависят от различни фактори. Какво според теб предизвиква задоволството от живота? А от какво зависи щастието? Не те изпитвам, това е дискусия. Кажи твоето мнение

Въпросът е: Доволни ли сте от живота - доволен1,2,3,4,5,6,7,8,9,10 недоволен срещу всяка цифричка има процент. Това е затворен въпрос. Не ми се изчислява пак какви бяха процентите, но повечето бяха от 5-10. Нима искаш да кажеш, че нигерийците са доволни от живота, така ли? Е това е абсурдно. Сега, методики за фирма е едно. методика за анкетно проучване, е друго. White може да си пише каквото ще, WVS е огромен проект с учени от целия свят. Той мери щастие и задоволство отделно. Връзка между двете няма. Дори се оказа, че Япония е доволна от живота, но и най-нещастна в Азия. Виж сега, не спори за неща, които си научил едва скоро. Прочети повече, има доста книги свързани с резултатите на WVS. сега да цитирам: "Противно на онова, което повечето хора в България смятат, щастието няма нищо общо с богатството. Задоволство от живота - което не е съвсем същото - има, но само донякъде. Танзания е на едно от първите места в света по щастие, и на последно по задоволство от живота. Значи възможна е следната постановка - животът ми не е никак добре подреден, но аз съм щастлив. Задоволството расте успоредно със забогатяването, но само до един момент. Когато една страна стигне до 10 000 долара годишен доход, по-натаъчното забогатяване няма особено отношение към задоволството" Минков, България върху културната карта на света" стр. 132, Класика и стил, 2008 Този човек е написал три книги, базирани само на изследванията на WVS. Ако можеш обори го, ако имаш съмнения питай го. Само недей да спориш за неща, които не разбираш и си чул съвсем наскоро.

Виж, просто спориш ненужно за неща, които не разбираш. Кажи откровено, кога разбра, че има нещо като World Values Survey, което вече 30 години мери ценности в 130 държави по света, вкл. и България? И откога почна да имаш съмнения по методиките. Сега да кажа - нещата, които пиша, не са мое мнение. Т.е, това са мнения на учени, не мои размишления. затоваме учудва, че имаш забележки, то трябва да има забележки, но твоите в случая са съвсем безумни и безсмислени. Имаш три източника, които ти казват колко доволни - в случая недоволни - от живота са хората в Нигерия. 1.Сайта на European Values Study 2.Satisfaction of life index - който сам даде на сайта във Википедия, което е изследване на университета в Лийчестър 3.Отиди на сайта www.worldvaluessurvey.org - дай му data bases, свали си данните за 2004, група А страни. Отвори ги в SPSS и му дай да ти ги сметне. лошото е, че са сурови, т.е не са изнесени наготово. И по трите, Нигерия е доста назад по задоволство от живота. Което не знам защо толкова те учудва. Най-доволни от живота според последния източник са Европа, САщ, Япония, на последно място са Западна Африка, част от Латинска Америка - същите, които според същото изследване са на предин места по Щастие.