alvassareiro

Напротив, трябва сериозно да се загърбят етносите и нациите в историческия процес, когато говорим за Средновековието. За да видим как наистина стоят нещата. Споменатите термини бяха използвани в дискусията. Определено Калин Янакиев доста се пали но се съмнявам той да е авторът. Може и да няма автор, защото просто никой не говори за това, това е едно табу. Но ми е интересно, и винаги съм се питал, защо според теб българите са се срамували да се наричат българи ?

Първо православни, после българи, защото по турско не е имало вече съсловия, прав си. Но По време на ПВД и ВБД, т.е цялото Средновековие, ражирането е именно православни, социална класа и накрая българи. Защо според теб българите са се срамували да се наричат българи?

Не е нужно да има автор на "теориите" за етноцентризма и националноцентризма. Автор е историческата истина и обективност. Показателно е как е манипулирана историята ни, след като почти никой,дори и аз доскоро, не е чувал за подобни неща и те звучат едва ли не бунтарски. ЛИчно аз се поинтересувах от тези въпроси и преосмислих доста неща, които знаех от училище, след едно предаване по REtv, професорско каре, което се излъчва всяка събота от 20.30ч с участието на професорите Калин Янакиев, Цочо Бояджиев, Георги Каприев и В.Градев, от философския ако не се лъжа, факултет на СУ. Такава националноцентрична история е уместна на ниво начално и средно образование, но е недопустима на ниво университет - нещо такова каза Калин Янакиев. Естествено не всички професори гледат така на нещата и си спомням как ни пълнеха главите с да не кажа крайно националистически идеи, и фантасмагории - направо съм изумен какво пише в учебник по етногеография, издателство на СУ "По време на риското заледяване арийците обитавали пещери в Урал и се биели срещу човекоподобните маймуни. Преди 15 000 години седем арийски племена създали съюза Идел. Те се прехарвали с лов на носорози, китове и пещерни мечки" По нататък пише "Държавата Идел може да се смята за древно българско царство. Българите достигнали Америка и дали основа на племената маи, ацтеки и инки. Част от тях завладеби Индия и дали имената на реките Ганг и Инд. От бълг. дума магули произлиза индийската дума маугли, дете на вълците. Те създали държавата Шумер. По-късно цялата държава на българите в днешен Ирак се нарича Антлантида. Българите основали в Апенините редица градове - Генуа ( от българския род еней), Болоня - от думата болън - заливна ливада, Рим и дали името на Тиренско море, от думата тирен - дълбоко". Автор на този разказ е Фархат Нурутдинов, волжски българин. Цялата статия е обширно публикувана на страници 63-68, където вече се говори за българската цивилизация в Исландия, в учебник по етногеография на СУ. Какво повече да кажем.

Дам, изтрий последното. Сложен въпрос какво е атакувал.Наистина сложни са връзките между етнос и религия през Средновековието и затова трябва да се мисли повече. Проблемът е, че днес нещата се представят доста опростенчески и се дава карт бланш на етноса над религията. Както сега националната принадлежност стои над религиозната, нали, важно е първо че сме българи, и чак тогава сме православни, то през Средновековието е обратно - важно е първо че сме православни, после сме селяни,аристократи или военни, и чак на последно място сме българи. Противоречие между тях няма, просто обещството е било ранжирано по различен начин, а не както днес. Какви според теб са проблемите на етническата идентификация, които атакува ПАйсий?

Има още и още по-брутални случаи от този, които даваш. Безспорно това е един репресивен, брутален режим. Но ако сравним страната преди 1944 и след това - мисля че скокът в развитието е очевиден. Социализмът даде няколко важи резултата: 1. Изкорени престъпността, дотолкова, доколкото може да го направи един политически строи, тъй като в своята същност тя е културен феномен. Но очевидно днес има повече престъпност от тогава, когато нямаше организирана престъпност. 2. Наложи ред, чужд на българската народопсихология. Никой не паркираше по тротоарите, никой не паркираше на зебрите и не минаваше на червено, никой не хвърляше боклуци през прозореца и хората на сила и под строй чистеха общата собстевност пред блоковете. Да ред наложен чрез насилие, безспорно, защото само чрез насилие може да се наложи ред, който е чужд на местната култура. Но и днес полицията бие студентите. 3. Вдигна се малко културата на хората. Някой твърдят, че партията забранявала да се слуша чужда музика. Не мога да се съглася. Да, забранено беше да се слуша рок например, но да признаем, че англосаксонската музика е доста чужда на нашата култура и дори на запад тогава се възприема като нещо бунтарско и съмнително. Обаче аз не съм чул партията да забранява да се слуша Шарл Азнавур, Жо Дасен, Жиблер Беко, Едит Пиаф, Жак Брел, Салваторе Адамо, Хулио Иглесиас. Самият Иглесияс пее през 1973 на Златния Орфей (Гулио Иглезияс на Залотой Орфей, Балкантон 1973, притежавам тази плоча). Тогава хората са били задължени да слушат ХУБАВА музика. Как искам аз днес някой да зме задължи да слушам хубава музика, защото отвсякъде сме задължени да слушаме само съмнителна музика. 4. Нямаше такава брутална бедност, като сега - хора които ровят по боклуците. Всички знаем за репресиите и цензурата, но трябва да сме обективни.

Искам да посоча два примера в подкрепа на тезата си, които изтъкнах и по-горе. 1. Няма ли дълбоко противоречие в твърдението, че православието е запазило българския народ. Да, то е запазило езика и християнските обичаи, но не е имало за цел да запазви народа ни. Очевидно е, че хората са запазили вярата си, въпреки жестокостите на турците. Тогава защо в "История славянобългарска" се казва, че сме се срамували да се наречем българи, т.е че сме забравили за българското. Нали щом сме запазили религията, бо трябвало да запазим и българското. Очевидно от първото не произлиза второто. Истината е очевидна, макар че не съм я чел някъде в прав текс - гърците са осъзнали националната си идея доста преди нас и поставят църквата в услуга на мегалиидеята. Понеже ние сме били част от Цариградската патриаршия, те умело използват този факт и обявяват, че които е православен християнин, автоматично става грък, защото религиозната принадлежност предполага и национална, т.е гръцка, както е било в Османската империя. Е, ние сме православни, но не сме гърци, затова умни люде надигат глас. 2. Странно е твърдението, че княз Борис приел християнството, за да сплоти народа. Не е ли логично, за да сплоти народа, да обяви тангрическата религия за официална. За славяните дали ще се кланят на Христос или на Тангра е било еднакво неизгодно и чуждо. Прабългарите вече налагат на славяните своята държавност, закони и какво ли още не. Логично е да им наложат и религията си. Тъй като цялата аристокрация и военни са прабългари, ако някой славянин стане срещу новата вяра, прабългарите на драго сърце биха го поставили на място. Вместо това, Борис прави нещо, което го поставя сам срещу всички. Очевидно е, че най-недоволни и най-склонни към бунт ще са прабългарите. Защо поема този риск, ако не от любов към самото християнство. В историята ни има още много погрешно представени факти, произлизащи от нациоланоцентризма на родната ни историография.

Травмата на националноцентризма Тази тема е продължение на темата за етноцентризма. Особено около празнуването на големи празници, като 22 септември или 3 март, някак не се замисляме колко изкривено е историческото ни мислене. Българската историография е белязана от немската романтическа историографска школа. Тази школа е дълбоко белязана от идеологията, тъй като решава една важна политическа задача – да утвърди и формира немската нация в края на 19 век от множеството разпокъсани германски народи. За да наложи тази сложна идеологическа задача, тази школа е наложила етносът, респективно нацията, като върховна ценност, съответно всички, които работят за утвърждаване на етноса са добри. Онези, които защитават определен универсализъм, например идеята за християнството, което се противопоставя или е против националната идея, са лошите играчи. По редица обективни причини, а именно – повечето основоположници на историографията у нас са ученици на германската школа, освен това историята у нас трябва да реши същата задача – да утвърди новоосвободената държава и да сплоти нацията. В това разбира се, няма нищо лошо, но сериозна грешка е когато такова историческо мислене се оправя към старата история на България. Именно тази старан история на страната ни се предствя по този, дълбоко политизиран, идеологизиран, романтизиран и научно погрешен начин – добрите царе, които воюват за независимостта и народа, и съмнителни патриарси или други фигури с универсалистични идеи, които пречат на националната идея. Всъщност по този начин е сбъркана цялата ни древна история. В темата за етноцентризма изтъкнах какви изкривявания произтичат от такова национализиране на историята ни: 1. Християнството се превръща в инструментална ценност. То е оценявано позитивно само когато защитава нашата национална независимост. Когато навлиза у нас, се интерпретира като тайното оръжие на Византия. Срещу увековечаването на Византия като вечния враг, противопоставяме преостойноствяването на нашата култура в нейната провинциалност. Провинциалното е по-ценно от първоизточника, защото то е собствено наше. Княз Борис не се е ръководил от чисто религиозни мотиви, а само е извършвал дипломатически ходове. Представя ни се, че той приел християнството на Византия по именно тези политически причини. А истината е друга – той приема това християнство поради него самото, защото то е по-истинно и логично от идеите на Рим. Най-абсурдната теза на националистическата история е, как князът приел религията, за да сплоти народа. Според тази теория, Борис се е интересувал само как българската, т.е националната църква да е автономна. Как да си обясним, че само 2 въпроса отправени към папата, засягат тази тема. Останалите 104 се представят като добавка, някакъв аксесоар. Ето какъв дълбок отпечатък в историята ни оказва такова изкривяване на историята – всичко е насочено към етноса, националната идея и политическия интерес. 2. Това вреди на начина ни на гледане на света въобще. Приема се априори, че нещата винаги са стояли така, както са стояли сега, или към началото на 20 век. 3. В средновековната история е необходимо да се въведе център на света, откъдето да започне разказът. Проблемът е обаче, че този център на света е политическата столица на вечния враг. Не сме способни да признаем, че колкото и древна и уникална да е нашата история, тя се развива в контекста на Византия, на pax vizantina през целия период на Средновековието. Преди това нашата култура е други контесктове – pax grega, pax romana. 4. Поради тази причина ние не можем да генерираме една обективна средновековна история. Тъй като за отправна точка на средновековната история се взема етносът, народът, се плъзгаме по една опасна плоскост. Каквата и националноцентрична история на Средновековието да напишем, тя ще бъде една сгрешена, фалшива история, защото тогава обществата са интегрирани по различен начин. Първото е общостта на християните – cristianitas. След това идва съсловието - от какво съсловие на християнското човечество си. Чак накрая се нарежда етносът и народът. 5. Следователно когато се пише средновековна история, в центъра не може да стоят българите, византийците, германците. Други са главните герои – християните. 6. Понеже историята ни се пише от гледна точна на преостойноствяването на нацията, гледайки назад към Средновековието, там се търси едно постоянно ядро на нацията, което да е център. Такова естествено няма, затова се създава изкуствено – колко е прекрасна българската (провинциална на византийската) култура и тн. Тук визирам само най-общоприетите твърдения в нашите учебници по история. Колко дълбочинна е средновековната ни богословска литература – така е, но все пак тя само имитира византийската. Не ми се говори за фантасмагоричните теории за прабългарите, първите мореплаватели, прабългарите строители на Париж, Лондон, Стоунхендж и пирамидите. Оттук може да се заключи, че идеята за нацията в българия е дълбоко травматична и болезнена. Това разбира се, не е само наш проблем. Но има един хубав пример за нетрамирана нация и това е Австроунгарската империя. Колко успешно тя интегрира различни нации – унгарска, чешка, полска, хърватска, италианска, швейцарска, словенска и тн. под шапката на католицизма. Такава ненационална, а вероизповедна държава се запазва чак до Първата Световна война. Именно така е изглеждала Европа през Средновековието. Етническите различия са заличени под напора на християнството. Неслучайно се използва терминът pax vizantina – в смисъл на православен или християнски свят – защото след приемане на християнството, етническите войни в еЕвропа спират, защото етническите резличия са заличени. Установен е мир – лат. Pax. Но Германия се откъсва от тази идея, веднъж чрез реформацията, и после чрез националноцентризма и поражда травмата Германия. Така е и в България. Разглеждаме цялата си история през парадигмата приятел-враг. Тази травма се проявява особено силно тогава, когато националистическата, етническата ядка на историята ни е засегната. Така я засяга безспорната истина например, че почти всички владетели на Втората българска държава не са от българския етнос, а са кумани. Със сигурност такива са Шишмановци, Тертеровци, дори се предполага и за Асеневци. Е какво травматично има в това, че най-големите български владетели не са от българския етнос. Те са владетели на България, така са се възприемали, какво от това че не са българи. Това твърдение само по себе си запалва пожар. Това не е ли травма, дълбок комплекс, фунция на нациолано и етноцентризма. Всичко трябва да е българско, ако може чисто по раса. Така стои и въпросът с националните предатели, патриарси например, които действат по единствено възможния начин за епохата – от гледище на православния униварсализъм, при който няма българи, византийци и др. Да, те са предатели от гледна точка на идеята за нация, която е модерна идея, родена през 19 век. Така травматично се представя и османския период. Как се съхранили българите. За какви българи говорим, тогава няма българи. Има римляни, т.е християни, които така наричат себе си, или рая – както ги наричат турците. Етноними и други такива до края на 18 век просто няма. Идеята за етническата принадлежност през робството е пълна фантасмагория. Особено интересна е тезата, че християнстово съхранило българския народ. Обективно, ние сме съхранили християнството, това е безспорно. Но пък сме забравили, че сме били българи, затова ни го напомнят Пайсий и Блазиус Клайнер. Е как така, нали щом християнството е съхранило българския етнос, щом сме били християни, сме трябвало да си останем и българи, а не гърци например. Да не забравяме, че имена като турчин, ромеин, арменец не са били ентически названия, а религиозни. Турчин значи мюсюлманин, ромеите са християните, а арменците са монофизитите. За никакви етноси и дума неможе да се говори до 19 век. През 19 век, доста късно, се прозвеждат, създават нациите на Балканите. И то доста изкуствено – гърците задължително садревни елини, ромънците са римски легионери, сърбите са чистокръвни славяни. Ние не се тресем от такъв национален комплекс, но се проявява и при нас. Понеже основен етнообразуващ фактор е езикът, ние сме единствената държава в света, която прави езикът на провинцията официален. Не се избира наречието, което се говори в столицата, ами някакъв диалект там наизток, далеч далеч от София. Националноцентриците веднага казват, така е, избираме наречието на старата столица Търново. А защо тогава не избираме и Търново за столица? Защото имаме комплекс. Столицата ни трябва да е едно запуснато село, което обаче е в центъра на етническите територии на българите. Езикът ни трябва да е колкото се може по-различен от сръбския, защото сърбите вече имат претенции към шопското наречие. Действително, ако бяхме избрали езикът в София като официален, може би днес щяхме да имаме езиков спор със Сърбия, подобно на Македония. Е поне българските политици са съзряли това през 19 век. Изобщо създаването на нациите се гради на митологеми. Така, създавайки нациите, губим спомена, че преди да сме българи, гърци, сърби, сме една православна ойкумена и именно като такива да останем в историята, както е било през Средновековието. Именно до раждането на националните идеи през 19 век, всички балкански народи представляват една православна ойкумена. Идеолозите на националната идея хвърлят огромни сили, за да унищожат тази общост. Освен християнската общост, отечество може да бъде преди всичко домът, родното място, не държавата. За да наречем държавата отечество е хвърлен голям труд от националните идеолози. През целия период на робството българите са се запазили именно като християни преди всичко. Идеята, че са българи, се формира между 1762 и 1878, което разбира се няма нищо лошо, напротив. Националноразказаната история е история за училище, историята за възпитаване. Но на всички нива историографията не може да се обяснява така наивно, романтично и анахронично. Изненадващ е уклонът към българското езичество, преустойностяването на прабългарите, траките и какви ли още не. А се премълчават истински важните неща – а именно християнската култура, стояща над националната идея през цялото средновековие и турско робство та чак до 18 век. Темата е инспирирана от предаването "Професорско каре" по retv

Аз също не харесвам социализма, повярвай ми, и не тая носталгия по онова време. Но мисля, че нещата трябва да се анализират обективно и без лични чувства. Спомням си мизерията от 80-те, опашките, режима и тн. Но сравнявайки ситуацията в страната пред и след 9-ти, очевиден е скокът в модернизацията, индустиализацията. Преди 9-ти страната тъне в мизерия, с два постоени пътя и две три жп линии. България била на 9-то място в Европа по икономическо развитие, голямо развитие, като се сравняваме с разбитата от икономическата криза Европа от 30-те години може и по-напред да излезем. По селата а и по гтрадовете цари пълна мизерия, преврат след преврат и корупция. След 9-ти беше същото естествено, защото корупцията не зависи от политическия строи а от културата на един народ, но поне ни вкараха в 20 век. Сравнявайки се преди и след, очевидно икономичесакта ситуация се подобрява и хората малко се замогват. Капитализъм какъвто има през 30-те не би помогнал на страната ни, поради редица културни особености, единственият начин да се замогнем е чрез едно ляво управление, може да не е социализъм. Просто защото хората у нас не обичат да изпъкват, не обичат да се сравняват и са ужастно завистливи. Това естествено няма нищо общо със социализма.

Освен, че нямаше престъпност, имаше и ред. Неоснователно е да се сравняваме с германците или японците, а със самите себе си преди и след това. По време на социализма наистина една миниатюрна прослойка от латифундисти и заможни земевладелци и банкери загубиха милионите си, което не е добре, но една огромна маса хора, над 95% от народа ни, премина от каменната ера в средната класа, колкото и смешна да е тя, признавам. Разбира се, и аз бих искал социализмът у нас да беше от шведски тип, но уви, нямаме късмет. Но със сигурност соца е по-близък до културата ни, отколкото капитализма. Виждаме как живеем днес при демокрацията. Има изследвания на vorld value survey от средата на 70-те, когато българите сме десетки места напред по щастие, отколкото днес, когато искат да ни наложат един политически и икономически стри, за които очевидно още не сме готови - а именно демокрация и див капитализъм. Относно жилищата на немци, японци и гърци, тук социализмът не влияе особено много. днес няма социализъм но пак живеем в очивидно грозни постройки, докаго жилищата в Сърбия Русия и тн. са далеч по-прилични. Тук опрределено влиятт културни особености, и донякъйде османския период.

Абсурдно и дълбоко погрешно е твърдението, че през турско хората са били по-бедни от времето на социализма. И аз не обичам комунистите но трябва да сме обективни. Тогава имаше средна класа и всеки имаше работа, кола, второ жилище, е макар и съветска кола и панелка но при всички случай по-добре от колибите, които са имали пред 9-ти. Практически между 1944 и 1989 нямаше бедност, и никаква, абсолютна никаква престъпност, както и безработица.

Що се отнася до бедоността, тя не идва след ПВТ, а я е имало винаги, от Освобождението до днес, като изключим соцпериода, колкото и да е парадоксално.

Не е логично твърдението, че социалистическата твърда ръка трябва да се сравнява само със съвременността....Какво значи това. Всяка твърда ръка си е твърда и социализмът може да се сравнява със всичко преди него. Жестокостите на този режим по нищо не се отличават от която и да е друга диктатура, но тук говорим само в световен мащаб, тъй като за България трудно може да се говори за жестокост, каквато имаше в ССР например. Общо взето нашият режим беше един от меките" сравнем с Румъния или Русия.

Няма нищо ново в твърдата ръка на социализма, през робството в семейството също е властвал тоталитарн патриархат, бащата е регулирал живота на всички членове на задругата във всички аспекти. Българската народопсихология толкова много се доближава до чертите на социализма, че чак се чудя как не е родил у нас, сигурно и това щеше да стане. Изконният стремеж на българина към унифициране и избягване на изтъкването, съчетан със силно неравновластие и авторитаризъм н баща, цар и тн. са идеален инкубатор за социализъм. А да говорим за демократизъм в България пред 1944 е направо смешно.

Предполагам, че тази тема няма да породи толкова полемики, както предишните, най-малкото защото става въпрос за нещо, доста сериозно, като престъпността, но все пак не толкова политизирано и субективизирано, като историята. Основната ми теза е, че в своята същност престъпността е едно културно явление, т.е зависеща, пораждаща се и регулираща се предимно от културни фактори. Днес като основна причина за престъпността се изтъква бедността. Отново едно дълбоко погрешно твърдение. Престъпността зависи преди всичко от културата на един народ, не толкова от икономическата ситуация. Тук имам предвид насилствената престъпност – грабежи, кражби, изнасилвания, не толкова корупцията, която също е културно явление, само че зависи от повече фактори. Нека да видим как е по света. Трудно бихме могли да си обясним, защо в богати държави, като Франция, САЩ, Швеция нивата на престъпност са доста по-високи отколкото в бедни, като Пакистан, Бангладеш, Египет. Всъщност, в държава като Пакистан неща като грабежи, изнасилвания са нещо почти непознато. Грешат тези, които приписват това на исляма. Подобно е положението и в Украйна, Беларус, Литва и тн. Излиза, че някои бедни държави имат по-ниски нива на престъпност от някои богати. Разбира се тази зависимост не бива да се абсолютизира. В същото време в държави като Япония, Ю.Корея, Тайван, Лаос и др. изнасилванията и грабежите също са нещо почти непознато. Най-високи нива на престъпност имат страните от Латинска Америка, както и черна Африка. Тази особеност се проявява и когато става въпрос за имигранти. В Лондон например най-много изнасилвания се регистират от нигерийци, ганайци, латиноамериканци, но не и сред пакистанците и арабите. Да си припомним какво става в САЩ, където почти всяка седмица някой студент грабва пушка и открив стрелба в университета. Това явление го има само там, може би също и в Финландия, но не е регистирано в никоя друга страна в света. Либералният режим за притежание на оръжие не може да го обясни, защото такъв режим има също и в Сирия, но там никой не стреля в университета. От всичките тези примери се налага заключението, че престъпността зависи преди всичко от културата на народа, и не толкова от бедността и ли нещо друго. Основният въпрос тук е каква е тази култура, която стимулира насилието, и каква е тази, която го притъпява. Не бих говорил за култури на насилието на такива на ненасилието, защото на битово, индивидуално ниво всяка култура има белези на агресия. Но на национално ниво някои култури обуславят повече престъпност от други или формират предпочитания към един или друг престъпност. Давам за пример България. При нас проблемът не са изнасилванията, грабежите и обирите, тъй като по насилствена престъпност странат ни е на едно от последните места в света. Проблемът е при нас е корупцията, която пък в Швеция я нама. Но там изнасилванията са в пъти повече. Та за каква култура точно говорим. Става въпрос за следното. Едно от културните измерения, открити през 70-те от Х. Хофстеде, е самоудовлетворяването и самоподтискането. Има едни култури, при който индивидът задоволява всичките си желания и пориви на момента. Това от една страна е стремежът към веселие, почика, развлечение, пазаруване. Там не стестяват. Но ако не можеш да си купиш нещо, защото си беден, а тези култури са предимно бедни, го крадеш. Ако ти се прави секс и не стане по нормален начин, ще изнасилиш. Причина за всичко това е, че в тези култури желанията не се подтискат, а се задоволяват на момента. Защо е така и откога не се знае. Такива култури са тези на Латинска Америка, екваториална Африка и Скандинавските страни. Безспорно това са едни от най, да не кажа най-веселите и шумни народи, но и с най-голяма насилстевна престъпност поради механизмите, които изтъкнах по-горе. Те са и най-щастливите народи на света според тях самите. Това важи и за Швеция и Норвегия, най-щастливите европейци. Но там сексуалите контакти и изнасилванията също са повече. Повече са и самоубийствата, но не защото климатът бил негостоприемен, а обратното – шведите имат култура на удовлетворяване на всички желания на момента. Такова желание е и това за самоубийство. Всеки се чувства нещастен в определен момент. Но дали ще се самоубиеш или не зависи от това дали подтискаш това желание, или го удовлетворяваш, което правиш и със всички други желания. Друг тип култури са тези, които подтискат желанията си, не ги удовлетворяват. Защо го правят също не се знае. Но това води до високи нива на нещатие – като най-нещастни народи в европа се определят гърците и португалците, и това не зависи изобщо от националното богатство, тъй като най-щастливи в света са нигерийците. Но себеподтискане води и до нещо друго – ниски нива на насилствена престъпност. Безспорно изнасилванията в Гърция са в пъти по-малко, отколкото в Швеция и затова православието няма никакъв принос. Подобно е положението и в Португалия. В последната престъпността е по-висока само сред чернокожите имигранти. Така стоят нещата и в Източна Азия и арабските страни. Просто те имат култура на подтискане на чувствата, желанията и емоциите. Подтискаш стремежа към веселие, към покупки – затова във всички споменати страни особено се цени пестеливостта, но не и в Куба или Бразилия – но подтискаш и сексуалния си нагони желанието да притежаваш нещо, което не можеш да купиш. По отношение на престъпността, религията не влияе абсолютно по никакъв начин. Ако някой твърди, че тя ограничава престъпленията, сериозно греши. Фататично религиозните бразилци и венесуелци не са се освободили от високата си престъпност въпреки религиозността си, но нерелигиозните японци и корейци могат да се похвалят с това. От всичко казано дотук искам да заключа, че насилствената престъппост е преди всичко културен феномен, зависи от културните особености на даден народ, и не толкова от бедността или нещо друго.

Южнокорейският режим бе доста брутален, и доста хора загинаха при налагане на демокрацията през 90-те. В този случай не е уместно да говорим за режим, налагал демокрация. В случая говорим за обществени нагласи, т.е какво мислят хората, а не кой се е вдигнал и кой не. но това са вече доста отвлечени от темата, за която пиша, неща

не съм съгласен...Много по-ниска политическа култура и много по-дълбока безнадеждост, мизерия, криза и тн. има в Грузия, Армения, Таджикистан и Киргистан. Но там хората и дума не дават да се продума да социализъм. Това са едни от най-гордите народи, а уравновиловката въобще не се вписва в културата им. Нито кризата, нито бедността, нито ниската култура могет на обяснят носталгиято по соцминалото,защото както посочих далеч по безнадеждни общества въобще не плачат за него. За да бъде модерно едно общество хич не му трябва демокрация. Давам за пример Южна Корея - една от най-модерните държави днес, която е това, което е, благодарение на един дълъг период на военни диктатури продължил над 30 години. Индия е далеч назад именно поради демократичната си система и това са думи на индийския министър-председател.

Изследванията, на които се позовавам, се извършват от World value survey на всеки три години от 1990 насам в 130 държави в света, по представителни извадки. Резултатите се подлагат на статистически анализ и са перфектна основа за формиране на научни заключения, много по-стабилна от етноцентризмите и пълните фантасмагории в част от днешната българска историография, а и не само... Гледх едно интервю с проф......забравих му името, по седем дни. Той се позова точно на тази анкета на world value survey, мереща гордост - национална също. Каза, че у нас само 30 % били горди, че са българи, докато в Сърбия процентът е над 90. И това било лошо. Странно как професорът не вижда бетонната връзка между ситуацията, в която днес е Сърбия - 20 год. войни, икономическа, политическа изолация и никакви шансове за ЕС и високата национална гордост на сърбите. Та нали точно ня е причина за този упадък. В Япония, Швеция, Исландия процентът горди от народа си е под 10, но е ясно как живеят те. Аз твърдя, че стандартът им на живот се дължи именно на скромността и нераздутото самочувствие.

Разбирам твърдението Ви за идеалната ситуация без съседи, които влияят. Така е наистина, ако говорим конкретно за България. Това обаче важи само в тесен смисъл. Да, българската култура става християнска под влияние на съседите. Но аз имам предвид, като говоря за връзката между религия и култура, нещо в много по-глобален аспект - как е създадена самата религия като такава, безспорно под влияние на културата, без да визираме отделни държави, което приели еди коя си религия под вляние на конкретни съседи. а не говорим, че каквото и на ни натрапят, то се изменя под влияне на културата или напълно отпада рано или късно, ако не съответства на нея. Смайваща звучи констатацията, че през 1990 г. когато world valure survey проведе редица анкетни проучвания в Западна и Източна Германия, не се отчетоха почти никакви различия по отношение на фундаментални ценности. Излиза, че 50 години социализъм изобщо не е променил културата на германеца, формирана хилядолетия.

Соца е натрапен, така е, но това е въпрос на случайност. Всъщност всичко ни е натрапено, никога за нищо не сме били питани. Репресивният апарат също не е нещо иманетнто за социализма, а неотменна черта на нашата култура - репресивен апарат е имало винаги в историята ни. Но социализмът, макар и натрапен, което е политическа подробност точно как е станало и кой, е по-сходен до нашата култура както вече споменах, и затова макар и натрапен, аз не знам да е имало съпротива срещу него. В Гърция имаше гражданска война по тази тема. Говорейки за натрапване, нещо друго също ни е натрапено - демокрацията. Тя не е присъща на културата ни и затова българите нехаем за нея. Затова и никой не протестира за нещо, което не е част от нашата култура. звучи парадоксално , но е факт. Колкото и да ни казват, че демократичните права са ни заплашени, никой няма да се надигне, защото тези права са нещо ново за нас, което поне засега не е толкова важно. Но ако някой заплаши типични за културата ни черти, е тогава сме готови със зъби и нокти да се борим - например правото да пътуваме без билет в трамвая. В този случай всички, дори тези с билет, защитават нарушителя. За съжаление, демокрацията не е изконно, традиционно качество в нашата култура и затова не сме особено обезпокоени, даже да я няма. Говорейки за натрапване и Велики сили, каквото ида ин натрапят, ако то не съвпада с културата, или се изменя под нейно възействие, или рано или късно го отхвърляме. Пример - християнството. Макар и много догматично, то е изменено под влияние на културата ни и придобива доста езически черти, но това не е само българско явление. Никоая Велика сила, съсед или тн. не може да се сравни със снлиянието на културата върху целия живот. Абсурдно еда се твърди че социализмът налагал култура. Всичко, което налага, отдавна го е имало. Кой в крайна сметка е сътворил социализма - нали точно културата, някакви хора, който са седнали и под въздействие на културните си особености са формулирали какво може и какво не. Разбира се трябва да се дефинира какво значи култура, в този смисъл под култура нямам предвид панелките или жигулито. Става въпрос за нещо много по-общо, но това е обект на друга тема.

Култура и социализъм Това е още една тема, свързана с културата. Както и предишните които пуснах, искам да уточня, че се позовавам на утвърдени източници, като изследванията на холандския учен д-р Хеерт Хофстеде, Тромпенаарс, както и двете книги на доц. Михайл Минков (“Защо сме различни”и “България върху културната карта на света”). Та отношението между културата и социализма, са подобни на тези между културата и религията. Както не религията налага и създава своя култура, а културата създава религията, така е и със социализма. Всъщност по-скоро не социализмът създава и налага някаква специфична своя култура, а обратното – нашата култура създава социализма и хората тук го приемат, защото той отговаря на техните културни особености. Признавам, че социализмът има някои свои черти – в архитектурата, изкуството, политическата и социалната организация на обществото, атеизма и тн. Но на най-общо, нашата култура от хилядолетия е по-близа, сходна със социализма и го създава, а не обратното. Много хора си обясняват особеностите в нашето общество със социализма. Безспорно, той е оказал някакво влияние. Но по-скоро нашите културни особености са създали социализма и хората са го приели почти без съпротива, защото е близък до тяхната култура. Какво имам предвид. Някои типични културни особености, които се приписват на социализма, са много по-стари черти, оформени не преди столетия, а преди хилядолетия. Когато религията е водеща в обществото, те намират израз в нея. Когато политическите доктрини излизат на преден план, тези традиционни черти лъсват и политически концепции и ги създават – като социализма. Кои са тези наши традиционни (не само български, а типични за славяните, за хората от тази част на света, тъй като не българите сме създали комунизма, а култура доста близка до нас) черти, които намират изражение в социализма. Това са неща като атеизма, неверието, неравновластието, но преди всичко – дълбоко заложената от хилядолетия черта или стремеж да не изпъкваме, да не се отличаваме от другите, да не се сравняваме и да сме скромни. Още в края на 19 век Иречек казва, че българите са лошо завистливи и няма социално разслоение в обществото ни. България била изненадващо хомогенна, без силна средна класа и такова стратифициране се счита за патологично. Традиционно, ние българите не обичаме да се сравняваме, изтъкваме, съревноваваме, изпъкваме и който го направи, се наказва със завист. Това е една от най-характерните черти на нашия народ – себезаличаването и избягването на съревнованията. Кога точно се появява тази черта не е ясно, но със сигурност през 18 век вече е на лице. И тогава се създава един социализъм на седенадесетото столетие – славянската семейна задруга – огромна родова група, живееща заедно, със силно патриархално присъствие и без частна собственост. Така традиционната ни култура създава своево рода социализъм на 18 век. Но нещо такова се е създало хилядолетия преди Христа и при други култури, отличаващи се със силно себезаличаване – еврейската. И това са кибуците. Друг важен фактор, оформил социализма, е силното неравновластие. Още от 5 000 г. Пр. Н.е по тези земи се появяват силно авторитарни форми на управление. Гордеем се с нашите поне 1 300 години история, но колко от тях са демокрация. Дори и да смятаме последните 20, няма да са повече от 25 г. Докато нашите ханове пият вино в черепи, в Исландия имат парламент. Защо това е така, ще разгледам в друга тема. Искам само да кажа, че потъпкването на личността, авторитаризма в управлението и дълбоката пропаст мчежду народ и властващи е нещо, съществувало винаги, а не наложено от социализма. Затова социализмът се създава именно от такава култура – руската, където ситуацията и културните особености са много сходни с нашите. Соца никога не би се създал в Англия например, там културата е различна. Именно защото социализмът е доста сходен с традиционните културни особености на българите, тук се приема сравнително лесно, без сериозна съпротива. Такава практически няма и през всичките 45 години на режима. Дори самият соц пада не под външно влияние на тълпите, а чрез вътрешен преврат от самата партия. Просто той отговаря на нашата култура и хората го приемат лесно, защото е сходен с тяхната култура. Не така стоят нещата в другите страни от Централна Европа. Държави като Германия, Чехия, Унгария са една стъппка пред нас по равновластие, малко по-безродови страни са, има наложена средна класа, затова не им се нрави много този социализъм. И още през 1952 немците се вдигат на бунт. Следват унгарците, чехите, поляците. Само ние си стоим мирно и кротко и помагаме на СССР да потуши бунтовете. Доколко една страна ще приеме социализъм или не безспорно зависи от това, дали й се налага със сила. Но зависи преди всичко от културата на народа. Ако културата е сходна със соца, той се приема лесно ибез съпротива, като у нас. Ако културата е различна – става бунт. Културата на кубинците съвсем не е сходна със социализма. Там се случва нещо интересно – макар че няма вече СССР, който да набага режима на Кастро, явно самата кубинска соцпартия здраво държи юздите и за хората е невъзможно да възстанат. Но за тях социализмът няма никакво значение. Той е важен разбира се, защото причинява бедност, мизерия и тн. Но там хората се определят като едни от най-щастливите на планетата и нито социализма, нито диктатурата на Батиста им пречи да се веселят, да пеят и танцуват. За тях държавата не е определящ фактор за индивида. Но това е друга тема. Различно е в Северна Корея, където традиционните черти са сходни с българските, соме че са доста по-засилени, като това е съчетано с едно хилядолетно благоговеене и тачене на лидера, бащата, шефа – така е в цяла Източна Азия. Резултатите са налице. Затова именнео соца се налага ванаги в култури, сходни по нещата които споменах – скромност, себезаличаване, неравновластие, тервожност. И оцелява в много от тях дори до днес. Друга важна културна особеност е тревожността. Тревожни са както славянските , така и германските и азиатските народи. Според Хофстеде тази тервожност се изягва чрез налагането на ясни правила. Затова точно в тревожни култури се налагат диктаторскте режими. Само че соца в стермежа си да наложи правила, за да избегне несигурността, постигна точно обратното. Усили тревожността и стреса в обществото до максимум. Тук е мястото да изтъкна и няколко приноса на социализма. Първо – той изкорени напълно престъпността. Да, има цензура, трудови лагери и тн. но престъпност, кражби, изнасилвания бяха немислими. Всъщност, престъпността, корупцията са преди всичко културни явления, и не соца изкорени престъпността, защото тя традиционно в България е ниска, тов зависи от културата ни и е обект на друга тема. Само ще кажа, че България е на едно от пъследните места в света по насилствена престъпност – изнасилвания, грабежи и тн. Социализма подсили това явление като го изкорени нпълно. Второ – социализмът успя да наложи железен ред, ред и правила, привнесени отвън. Когато соца рухна, българите се върнахме към свободата да изповядваме традиционните си ценности и да налагаме български ред - като хвърляме боклуци през прозореца, паркираме на тротоара, не зачитаме другия и тн. Знам, че тази тема ще предизвика полемика. Искам да представя социализма в друга светлина – през призмата на културата в един по-общ план. Защото именно културата формира религията, формата на държавата, социализма, демокрацията, престъпността, корупцията, икономическото развитие, а не обратното.

Противопоставяне не бих казал. Но религията се изменя от народа и се нагажда към културата му. Например православието на славянските народи е малко по-различно от това на Гърция и Етиопия, както и на Армения и Грузия. защото имат различни култури и те моделират самата религия. Предимно в приложен аспект, тъй като теоритично всичко е едно.

Тъй де, няма човек без народност. Естествено, но странно защо приемаме иторията винаги като конфликт, колизия, сблъсък, като това не е естественото състояние на човека. Цялата история е битка след битка и цар след цар. А между битките какво е било - там точно трябва да се цели историята, за да разбере смисъла на самите битки.