alvassareiro

Религията си е поставила за цел да съхрани народната традиция....По-скоро религията си е поставила за цел да съхрани самата себе си и догмите си. А народната традиция се е съхранила не благодарение, а въпреки религията, защото нашата народна традиция е много повече езическа и много по-малко християнска. Безспорно освен религия има и език, народ, икономика и тн. Просто в различните епохи са били водещи различни неща. както днес господства народа и нацията, но има и религия, така през Средновековието религията е госпосдствала, въпреки че е имало и народ , език и тн. На преден план изникват радзлични неща през различните епохи.

Историята обективно не е история за сблъсъците между народи, това е субективно. Историята е как са живяли хората и какво ги е вълнувало, каква е Била културата им, тъй като именно това е мотивирало всички решения и постъпки на хората.

Бих се радвал, ако тази тема предизвика някаква дискусия. Ами какво да кажа, първо - няма данни Борис да е християнин, но той пирема християнството именно заради самото него - защото му харесва именно тази религия, а не друга. Относно избиването на родовете - това е в само в началото, но никога след това хората не са нещастни, че са християни. Темата за етноцентирчността не само е актуална, а направо е обременила цялата ни историография и понякога пречи да се видят нещата. Така може да се обяснява история на децата, за да ги възпитаме в някакъв идеализъм и тн. Но на ниво университет сериозни трябва да се замислят нашите ерзац историци как точно са стояли нещата.

Не мога да се съглася с твърдението, че религията налага култура. Това разбира се не означава, че религията е куха, няма нищо в нея. Но всичко това, което религията налага, като традиции, обичаи, архитектура и тн. не е нещо, измислено от религията, а са културни особености, съществуващи преди това, които само са влезли в религията. Т.е тя не налага своя, собствена култура, а само попива вече съществуващата култура. Все пак всичките митове са измислени от хората, не са съобщени от някакви богове. Самата религия е измислена от хората, и затова религията е плод, и то много голям, на културата. Религията е израз на културата, в нея се проявяват всички културни особености на народа, само че тези особености не са измисбени от религията, а са съществували преди нея и просто влизат в тази религия. Гърците са си измислили всичките митове, оформили са всичките богове според културата, която са имали. Жертвоприношенията на бикове не е нещо, което боговете са наредили на хората да направят, а самите хора са счели, че това трябва да се направи, такава им е била културата и тя формира и цялата им религия. Защо гърците са решили точно бикове да увиват, а не например хипопотами, също е въпрос на културни и географски особености. Архитектурата също не е нещо, измислено от религията. Народите, които развиват силна архитектура, не го правят благодарение на религията си, а точно обратното - религиозните им паметници са толкова изящни, благодарение на това, че хората преди това са развили архитектура. Защото гърците са правили с еднакво изящество не само храмовете си, но и обществените сгради - стадиони, амфитеатри, агора и т.н Дори и да не бяха никак религиозин, прекрасната архитектура пак щеше да остане, защото тя не зависи от религията. Просто в определени моменти от историята, културата на един народ намира почти изцяло израз, проявление в религията - и чрез религията тази култура се проявява. Това е култура, не наложена от религията, а обратното - религията налага, приема, пречупва вече съществуващата култура. Когато религията доминира, може да се случи единстевният начин културата да се прояви да е именно чрез религия. Но дори и да махнем религията, културата ще си остане - ще останат архитектурните образци, кухнята,езика и т.н

6. Друго характерно за етноцентричната историография отклонение от действителността е много интересната роля на християнството в нашата история. Християнството се представя от етноцентричната историаграфия евинствено в своята инструментална функция, т.е когато то помага, съдейства на народа, етноса, нацията, държавата да се утвърдят и наложат, е нещо хубаво и полезно. Тоест християнството е един вид инструмент на държавата за постигане на някакви национални цели - например ролята на църквата за националното освобождение на България. Тук църквата е нещо много полезно, защото помага на държавата. Подобна е и тезата, че християнството е помогнало да се съхрани българския народ. Но същото това християнство в същите тези учебници по история, само че няколко урока назад се представя като нещо опасно, странно, едва ли не троянския кон на Византия към момента на неговото приемане през 9 век. Тогава то ни се представя като нещо, заплашващо съществуващата държава, като вредно чуждо влияние и, за да се успокоят малко нещата, отново се поставя на място - приемането на християнството било политически ход, дипломатически триумф на българската външна политика, защото така сме влезли в семейството на европейските народи. Т.е християнството винаги трябва да служи на държавните интереси, да е подчинено на националната идея. Само по себе си то няма съществено значение, ако не е натоварено с някакъв политически заряд, дори и през 9 век.

Етноцентризъм Бих искал да пиша за един наболял проблем. Как нашата, а и не само нашата, историография (т.е методите и подходите с които изучаваме историята) е манипулирана, като не е задължително това да е в негативен аспект. Тази манипулация просто е наложена от времето и някакви конкретни цели. Тази манипулация на историографията се нарича етноцентризъм, етноцентрична история и води до няколко отклонения или негативни проявления – като например невъзможността да си обясним и да опишем, и да опознаем, Средновековието и Античността с историографията, такава, каквато я имаме днес. Като друго проявление на тази манипулация е развиването на национален комплекс. Eтноцентризмът се заражда в Европа с появата на националните държави и нациите, а навлиза в историографията през втората половина на 19 в. Чрез утвърждаването на немската романическа историографска школа. Става въпрос за следното явление – ние виждаме света, и в частност историята, преценяваме и анализираме фактите, през призмата на нашия собствен етнос. Подобно представяне на историята е обяснимо и приемливо, ако става въпрос за събития от последните 200 години, когато етносът и народът излизат на преден план и доминират като спойка на човешките общества. Но това невинаги е било така, и следователно, с такава етноцентрична, т.е представяща света през призмата на нашия собствен етнос, трудно бихме могли да си обясним събития он по-далечното минало, когато етносът не е имал такава водеща роля. Т.е етноцентризмът е явлението, при коуето историята се осмисля и се върти около етноса, народа, нацията. Искам да дам един пример – наистина, воините които водим след 1878 г. со воини за национално обединение, воино справедливи и мотивирани от единството на нацията. Тук етноцентричната история важи в пълна сила и уместно интерпретира събитията. Но може ли същата тази история да обясни, защо българите приемат християнството. Учебниците по история казват, че хан Борис приел новата вяра по чисто политически причини – да може България да влезе в семейството на европейските, цивилизованите народи, т.е според етноцентричната история това бил един чисто политически ход, с който да утвърди българския народ след другите народи. А княз Борис се описва като един Бисмарк на деветото столетие. Дълбоко невярно твърдение. Князът приема християнството не за да сплоти народа, не да утвърди народа сред другите народи, които ги е нямало, а по една проста причина – защото е бил християнин. Заради самото християнство. Тук място за политика просто няма. Затова в питанията към папа Икокентий, които са 106 въпроса, ако не се лъжа, само 4 засягат самостоятелната българска църква, а останалите са догматични, общохристиянски. Просто етноцентричната история, която поставя в центъра на всичко народа, отказва да приеме, че самото християнство е самодостатъчна, автономна причина за решение. От етноцентризма произтичат няколко интересни отклонения: 1. Приема се, че лошото, което другите са ни причинили, е лошо, а лошото, което ние сме причинили на другите, е повод за гордост. Пример – безспорно кощунство е ослепяването на 15 000 български воиници от василий. Но повод за гордост е хан Крум да пие от черепа на никифор, което само по себе си не е равностойно варварство, но си е отвратително и не е повод да се гордеем. 2. Развива се национален комплекс. Имет го почти всички. Как се проявава той у нас. През 9 век князът приема християнството заради самото християнство и хората не са имали проблем с това. Но през 19 век ентоцентричната историография вижда в този факт сериозен проблем – България става християнска, т.е влиза в pax vizantina, голямата православна общост и става една от православните държави, макар и първата, т.е губи идентичност. Много бързо трябва да намерим нещо, което да ни открои, да ни направи различни от другите православни. И започва великата мания по варварството – прабългарите наистина ни правят различни затова започваме да ги величаем – имали календар, измислили уогурта, постоили китайската стена, пирамидите на маите и тн. Неслучайно всички националистически партии у нас използват прабългарска символика. От 1 200 г. история около 200 сме били езичници о 1 000 – християни. Но ние ще акцентираме върху онези 200, защото именно те ни правят различни. Подобна е и манията по всичко тракийско. Май е време вече да кажем, че тракийската култура и цивилизация няма нищо, ама абсолютно нищо общо с България и българите, освен територията. Това е просто една отделна, различна цивилизация, но в никакъв случай не е българска. 3. През очите на етноцентричната история Византия е увековечена, препарирана в нашата история като вечния враг. Да, тя е политически враг, но не враг на културата. Така всичко византийско моментално изтича от нашата култура. Това изтичане ентоцентричната история замества с “супериоризация, възвеличаване на провинциалното”. Наистина, имаме прекрасни степониси и икони, но те са провинциално изкуство, копия на византийската иконография. Ние не сме измислили православието, иконите, църквите и тн. А само сме ги внесли, копирали от културата-майка: Византия. Да, правени са от българи, но самото изкуство е византийско, макар и някои малки изменения. Така затъваме в нашата собствена провинциалност, имитация и не сме способни да признаем, че не всичко на този свят сме го измислили ние, а напротив – едни от най-важните белези на културата ни са привнесени от друга култура. Разбира се, има държави които дори и с това не могат да се похвалят. Стига се дори до парадокси, чи в желанието ни да преодолеем националния комплекс, да се покажем различни, уникални, се гордеем с богомилството – българската ерес, казано с голяма доза фамилиарност. Как е възможно да се гордеем, че сме дали на света една от най-опасните болесни за християнството. Няма значение че е ерес, важното е, че е българска. Всъщност българската култура се развива в контекста на православната византийска култура, на пакс византина, и именно в нея има смисъл. Разбира се, има уникални черти, самобитни майстори, сторители, но те само имитират, копират византийското. Има и малко изключения. 4. На особена почит в нашата история са онези владетели, които са били византийците. Симеон е ключова фигура, а цар Петър, царувал 45 години в мир някак се претупва, бил скучен владетел. Да, той не е бил византийците, и затова етноцентричната история го наказва, но именно при него България изживява своя златен век. Не при Симеон. 5. Сериозно изкривяване на сегашната историография е, че тя представя историята предимно като политическа история. Историята на България и на другити страни е историята на воините, битките, царете. Само че, войната не е нормалното състояние на народа, а царете пък изобщо не са народа. Забравяме, че има история на всекидневието, история на културата, история на езика, история на религията, история на традициите, естествена история и тн. Може би, политическата история е подходяща да обясни събитията от последните 200 години, но е неуместна и не може да разгадае светогледа на средновековния човек. Изписани са милиони страници за събитиятя от последните 100 години, а не знаем нищо за началото на човешката цивилизация – какво е било преди 60 000 години, как е започнало всичко? Все пак, не винаги хората са пречупвали нещата през призмата на собствената си нация и народ, защото невинаги е ги е имало, а ако ги е имало, невинаги са били най-важното. Преди няколко часа един учен показваше по ВВТ научните достижения на цивилизацията от Варненския некропол и ни увещаваше, че трябва да сме горди от тези постижения в математиката, асторномията и навигацията. Аз мисля, че ние българите, сме дълбоко несъпричастни с тази цивилизация, в смисъл, че нямаме нищо общо с нея, тъй като тя не е българска цивилизация. Не е българска и тракийската култура, колкото и да не ни се иска. Единственото общо с тези велики цивилизации е територията. Но никой не смята, че ако се нанесе в бившата къща на професор автоматично става професор. Разбира се, този проблем е дълбоко ро-сериозен при някои наши съседи, които се тресат от митологеми и етноцентризми, но те имат своето проявление и у нас. Би трябвало да се поинтерсеуваме малко повече за историята на другите държави и да видим къде обективно стои България. Може би ще разберем, че летящата чиния в с.Храбърско се среща на още купища места из цялата пакс византина и е типично изображение за епохата. Но това ще обогати културата ни, защото понякога погледът отвисоко е по-ценен от погледа надълбоко.

Предполагах, че тази тема ще предизвика дискусии и недоволства, което е разбираемо. Твърдението, че религията е съхранила българския народ, съгласен съм, че не е смешно, но е неиздържано и некоректно. Все пак, факт е, българският народ се е съхранил. Но това е вторичен ефект или резултат от запазването на религията. Тъй като по специфични причини православието у нас се е разпространявало на говорим език, т.е на български, запазвайки православието, се запазва и езикът, а езикът е основен етнообразуващ фактор. Само че, това е вторичен резултат от съхраняването на религията. Религията не си е поставяла за цел да запази българското, а да съхрани хирстовата вяра, като покрай това се е съхранил и езикът ни, и всичко друго, свързано с него. Безспорно през Средновековието е имало държави, етноси и тн. Но не е имало национални държави и държавата се се формирала, интегрирала около три основни неща - религия, съсловие и политическа власт. Подреждам ги по степени. Хората от едно съсловие и различни народи са били много по-близки от тези, които са от различни съсловия и един народ. А основен генератор на държавността е била религията. Разбира се, имало е и династически воини, за власт, за нови земи, но те бледнеят пред религиозните конфликти, тъй като именно религията интегрира и сплотява хората в общности през Средновековието. Но оставам на мнението си, че религията отменя етническите различия. Хората са били етнически различни, но ако са християни, етносът няма никакво значение. Затова в Средновековието няма етнически конфликти. Може би формулировката, че религията стои над етноса не е посторена логически, но смисълът си остава. И това е написано в Евангелията - може да говорите различни езици, но има нещо по-висоо - христовата вяра, която заличава различията (етническите). Относно Пайсий съм съгласен, че "не си изсмукал нищо от пръстите", затова и не съм написал подобно нещо. Идеята му е, че другите народи вече са се осъзнали, и е време и ние да го направим, времаната са други, и затова трябва да се позовем вече не на религията, а на миналото ни. Но тоталното господство на религията в умовете на хората от Средновековието е повече от очевидна. Да, има текстове свързани с етноса и народа, като този, който цитирате, тъй като е имало и българска държава, и българи. Но те са несравнимо по-малко от тестовете на религиозна тематика. А за етноцентричността и националния комплекс ще говоря в друга тема.

От казаното дотук може да се заключи, че не религията създава култура, а културата създава религиите, а религиите само закрепват, приемат, налагат културните ценности, съществуващи преди това. Все пак, на една култура може да бъде наложена религия чрез сила. Тогава са възможни две схеми – ако религията е сходна с местната култура, те пасват и религията се палага безпроблемно. Ако обаче религията се различава от културата – обществото или клони към атеизъм, или приема религията и я нагажда, изменя и напасва към своята култура. Този механизъм е железен и действа в абсолютно всички случаи, т.е не зависи от това каква е религията. Дори и най-строгите и догматични религии се изменят под влияние на културата. Пример – 100 милионен Бангладеш е една от най-многолюдните мюсюлмански държави в света. Въпреки това, ислямът там е доста по различен от този в Пакистан – първо, никой не е чул, няма и да чуе, за ислямски терористи от Бангладеш, и второ – никои в тази страна не вярва в живота след смъртта – тове е все едно християнин да не вярва в Христос. Подобно е положението с исляма и в Индонезия. На какво се дължат тези различия. Та нали ислямът е една желязна религия която не търпи никакви отклонения. Ами отговорът е прост – мюсюлманите в Бангладеш са бенгали, а не араби. Те имат култура, доста по различна от арабската и доста сходна с индийската. Тази култура формира един ислям, много по толерантен, мек и схоластичен, различен от исляма в Близкия изток. Пак нещата опират до културата. Разбира се, религията може да има едно вторично влияние върху културата. Ако един човек слуша проповедите в църквата, може да промени възгледите си и да стане религиозен, без да е бил преди това. Но това влияние не може да се сравни по сила с влиянието, което оказва върху формирането на културата икономическите отношения, начина на организация на труда и приспособяване към околната среда. Религията само утвърждава ценностите, вече наложени от споменатите явления. Особеностите на повечето общества в Близкия изток, а и в Европа се обясняват предимно с исляма или християнството. Те обаче не са създадени от тези религии, а са съществували хилядолетия преди тях и се свързват с културните особености на съответните общества. Ясно е, че забулването на жените съществува от времето на древна Юдея и по-късно – в Древен Рим. Още 3 000 г. пр. н. е египтяните налагат табу върху свинското месо, а 1 200 г. пр. н.е същото правят и евреите, като забраняват да е кашер (т. е ритуална, позвалена храна). Подчиненото положение на жената също е наложено не от исляма,а от появата на земеделието 10 000 г. пр. н.е. Така почти всички неща, които приписваме на религиите, са културни особености, съществуващи далеч преди появата на тези религии и религиите само са ги възприели и наложили повторно. Влиянието на културата върху религията тук е очевидно. Но остава въпросът – какво влияние тогава оказва религията върху обществото, след като тя само закрепва по-стари културни особености, а не създава своя собствена култура? Тук може да се спори, да се предлагат различни идеи, но бих изтъкнал едно, само по-себе си уникално влияние, породено от религията, и в частност от християнството върху обществото и културата. И то е следното – християнството отменя, заличава, премахва етническите различия и принадлежност. Не е било важно дали си испанец или французин – преди всичко си християнин. Така етноса се противопоставя на геноса (генос ту Христу – Христовия род). Тази конципция, разделяща света на правоверни и неверници, регулира политическите отношения в Европа до появата на нациите през 16 век ( испанската и португалската са първите нации в света, в следствие на Великите географски открития). Това означава, че преди ВГО етническата принадлежност не е играла никаква роля – важна е била религията и на нейна основа са се оформяли и държавите. Затова византийските императори са по-често арменци, сирийци, и какви ли още не, и не толкова гърци. Така Реконкистата в Испания и Реконкищата в Португалия през 15 век всъщност не е борба за политическо освобождение на испанци и португалци, а свещенна война на християните срещу исляма. Затова испанците трескаво покръстват диваците – не от любов към папата, а просто защото индианецът, полинезиецът и какъвто и да е друг, стане ли християнин, вече не е враг, а брат. Защото важен е не етносът, а религията. И именно на тази основа се зараждат и конфликтите през Средновековието. Тогава не е имало етнически прочиствания и воини на етническа основа, както през 20 век, а само воини за религия и в името на религията. Едва през 17-18 век етническата принадлежност и народът се поставят над религията и започват да донинират в политическите отношения. Историята става етноцентрична. Ако през Средновековието историята на всяка държава е започвала със Сътворението на света, то през Просвещението историята на държавите започва със създаването на народа. Този процес в България започва с Пайсий Хилендарски през 1764 г. Затова звучи смешно и абсурдно твърдението, че Православната църква е съхранила българския народ през робството. По време на робството българите са се чувствали много повече християни, а не българи или принадлежащи към някакъв етнос. Защото християнството е стояло над етноса. По време на помохамеданчванията хората са умирали, не защото са искали да останат българи, а защото са искали да останат християни. Затова и през 1764 г. Пайсий пише: “поради что се срамиш да се наречеш болгарин”. Това означава, че преди 1764 г. никои не се е наричал болгарин. Всички са били християни. И Пайсий пише тези редове, за да каже, че вече времената са други, че да, всички сме християни, но християните-гърци искат да ни завземат, християните-сърби също искат нещо, и е крайно време да потърсим друг идентификатор – християни сме, но сме християни-българи. Думите му просто отразяват новия дух на епохата – вече не религията е важна, а етноса. Как иначе да си обясним, че сме останали християни, въпреки гоненията, но сме забравил, че сме били българи. Нали според тази теория именно християнството е съхранило българското. Но Пайсий казва точно обратното. Просто хората са помнили това, което е било по-важно, което ги е идентифицирало – религията, не етноса. По редица исторически наложени предпоставки, православието дава един силен коз в ръцете на ентоцентриците. Автокефалната, т.е автономната православна църква, която е преди всичко поместна, т.е църква на определена територия, моментално се приема като национална църква, а оттам – и като етническа църква. Така се създава църква на гърци, на българи, на румънци, на руси. Т.е народът се поставя над църквата. А както казахме преди, генетично в християнството е заложено точно обратното – религията стои над народа. Така етнизирането на църквата всъщност, е антихристиянско. Но то има смисъл при новите условия, когато нациите и народът стават по-важен идентификатор, сплотяващ обществата, защото именно чрез църквата се прокарват националистическите идеи на чужди държави. Но така и стоим само на една стъпка от идеята, че еди-кой си народ е богоизбран, задаващ нормите на православието ( пример: руский народ, народ богоносец) и тн. Така отново виждаме, как през 19 век културата, която изтласква на преден план народа и нацията, отново влияе и моделира религията.

Култура, религия, народ Безспорно тези три понятия са всеобхватни, използваме ги, за да опишем нашата култура в нейната пълнота, а в същото време са и доста противоречиви. Още по-интересна е връзката между трите. А очевидно връзка има. Какво е общото между тези три понятия и в каква последователност можем да ги подредим. Ще започна отзад напред, за да кажа, че религията сама по себе си не създава култура. Религията е плод, резултат от културата и приема различни форми, в зависимост от съществуващата вече култура. Религията само утвърждава, налага културни ценности, съществуващи далеч преди нея, създадени от културата. Всички сме чували твърдения от рода на “арабите са такива, защото са мюсюлмани”. Да си обесняваме културните особености с религия, е най-малкото опростенчество, но също и абсурдно. Кое е първо – религията или културата? Ако приемем, че първа е религията, тогава кой я е създал – остава ни да приемем, че на Земята се спуска някакъв Бог и определя едни за християни, други за мюсюлмани, че дори му е останало време да създаде и атеистите. Всъщност е точно обратното – първо се създава културата, а тя формира и религиите, които са израз, въплъщение на тази култура. Достатъчно е да погледнем в ретроспекция. Човешкият род на разумните хоминиди се е появил някъде около 50 000 г. пр. н.е. Първо тези хоминиди трябва да развият езиковите си способности, след това развиват елементарна материална култура, после идва ред на абстрактното мислене – започват да се интересуват не само от това, което виждат, но и от това, което не виждат. Едва тогава – някъде около 17-15 000 г. пр. н. е. се появяват първите религии. Тоест, около 35 000 години хората са живеели без религия. Това преобръща с главата надолу отдавна наложеното схващане, че няма народ, сега или в миналото, който да не използва някакъв вид магия, религия. Има – и сега, и в миналото. Религията се появава на един определен етап от интелектуалното развитие на човека, тя не е нещо вечно. Никой не твърди, че хората се раждат религиозни – няма религиозни бебета, все пак. Човек става религиозен на определен етап от развитието си - на 10,15,20 години. Ами същото е и с целите общества – религията се появява доста късно, и доста след появата на културата. Така излиза, че културата предшества религиите. А какви са били първите религии? Безспорно много по-различни от познатите ни днес. Защото и културата е била много по-различна. Между 50 000 г. пр. н.е и 8 000 г. пр. н.е хората са живели в особен свят – мъжът и жената са били равни ( тъй като мъжете са били ловци, а жените събирачи – всеки участва поравно в изхранването на рода), войни, поне в днешния смиъл на тази дума, не е имало. Можем да кажем, че в този първи протопериод на човешката история, е царяло равноправие, равновластие и мир. Освен равенството между мъжа и жената, е властвало и тотално социално равноправие – никой не е бил нещо повече от другите. Идеята, че някой е цар, владетел, шеф! на другите просто не е съществувала. Социалното разслоение се появява за първи път, както ни е известно, при Варненския некропол – 5 000 г. пр. н.е – и именно това го прави уникален, а не златото. Преди това е царяло пълно сексуално равноправие, равновластие и мир. Подобна култура формира и първите религии – в тях не присъства идеята за греха, изкуплението, наказанието. Хората са участвали в религиозни практики, просто за да измолят нещо от боговете – здраве, добър улов, хубаво време и тн. В тези религии няма мъченици, не са стигматизирани с мъка, страдание и дълбоки тежки прозрения и послания, както християнството например. Самите богове в тях също не се взимат много насериозно – да вземем за пример религията на древна Елада. Боговете там са представени като едни суетни, капризни, разглезени, ревниви същества, подобно на малките деца. Подобни религии не носят и някакви сериозни послания. Просто културата между 50 000 и 8 000 г. пр.н.е е била равновластна, жената била равнопоставена на мъжа, социално напрежение почти не е имало, воини също. Тази култура е създала и религии от типа, описани по-горе. Но към 10-8 000 г. пр. н.е се случва нещо. Първото разделение на труда – появява се екстензивното земеделие. Хората започват да воюват – за земя. Появява се и робството, като работна ръка в земеделието. Човешката популация нараства, пак като функция на нуждата от работна ръка. Увеличава се гъстотата на населението, а това води до първите епидемии, и отново воини за територии. Жената не може да оре, не може и да копае напоителни канали, затова вече не е в състояние да участва наравно с мъжа в изхранването на рода. Така тя губи икономическата си независимост, а оттам – и сексуалната. Сама жената не би оцелява, става напълно зависима от мъжа, негова собственост. Хората стават зависими от природните условия – редуват се гладни години и години на добра реколта. Въз основа на развитото земеделие и търговията, се появат върхушки, които узурпират източниците на заботатяване, могат да изхранват огромен репресивен апарат и така налагат диктатури. Затова именно първите земеделски общества винаги са авторитарни. Войните, природните катаклизми, робството, деспотичните режими правят живот непоносим. Той се възприема като бреме. Хората се питат защо е така. В следствие на тази културна промяна се появяват религии от нов тип. Те дават отговора – животът ви е тежък, защото сте нарушили нянаква морална норма, тове е наказанието ви. Но ако изтърпите това бреме и се примирите,след смъртта Бог ще ви възнагради. Именно сега за първи път се поява идеята за греха, наказанието и изкуплението. Участието в религиозни практики вече не цели измолване но някаква облага, а трябва да осигури спасението на душата след смъртта. Първата такава религия е на древен Шумер, Акад, Египет и Индия – зороастризъм, будизъм, хиндуизъм. Така културата отново създава религии, а не обратното. В сравнително равноправните и демократични (все още няма развито земеделие) общества на древна Гърция, Рим от републиканския период, старогерманското и скандинавстото общество, все още влестват култури от стария тип. Но се създава Римската империя, налага се деспотично управление и социалното напрежение и страдание се усилва. И тогава, в точния момент, се появява християнството. За да обесни още веднъж защо хората страдат и да даде надежда за спасение на душите. Всъщност, християнството е плод на културата, оформена след разделението на труда и появата на земеделието. То не е някаква вечна истина или морал, даден на хората. То закрепва вече съществуващия морал, резултат от социално-икономическите процеси. Но този морал съществува от 1 век до днес – т.е 2 000 г. През останалите 50 000 години от човешката история моралът е бил друг. Тъй като жената е била равна на мъжа и е можела сама да оцелее, тя не е задължена да му бъде вярна. Жените са имали няколко мъже, мъжете – няколко жени. Такава е била културата. При появата на земеделието, жената става подчинена на мъжа. Задължава се и да му бъде вярна – тъй като мъжът вече сам е изхранвал семейството, не е изгодно да изхранва и децата от други мъже. Затова е сложено табу на сексуалните контакти. Така сексуалният морал се дължи на икономическите отношения и културата, която се оформя след появата на земеделието. А не, както твърдят теолозите – че това е вечен и неизменен морал, даден от някакви висши сили и наложен от християнството. Този морал съществува само от 2 000 години – това е моралът на селскостопанските общества, които никога не е важал за цялото човечество, не важи и днес – такъв морал няма нито в черна Африка, нито в Амазония, нито на папуа Нова гвинея – защото там няма земеделие.

аз искам да срещна Хулио Иглесиас, и да го помоля да ми даде единствения албум, които все още нямам ( който се казва Диесисеис аньос и е от 1973 г ) ..И също много исквам да срещна Симон Боливар зашото страшно му се възхищавам на този герой....

Християнството в контекста на Първия вселенски събор Под влияние на адопционисткия монаркианизъм се заражда арианството, първата сериозна ерес в ранното християнство. Тази христологическа визия , основана от Арий, патриарх на Александрия, отлича единосъщието на Бог баща и Сина, обявявайки Христос за божие творение, първото същество, сътворено от Бога. В едно писмо от Ауксентиус, епископ на Милано в 4 ти век, до мисионера Улфила, се показва ясно същността на арианската ерес. Бог баща, роден преди вревето и създател на света, е различено от Христос, негов слуга. Бащата, работейки със Сина, създава Светия дух, който е подвластен на Сина, както Сина на Бога. Светият дух е силата на Бог-баща, за да твори света. Христос е смъртен и по-скоро човек, отколкото Бог, макар и най-съвършенния сред човеците. Синът се въплътил в Христос от Назарет, първороден божи син и така с временен произход, първото творение на Бога, но несъщностен с него. Така аринаството защитава човешката природа на Христос като единствена у него и отрича той да е Бог или част от Бога. В 318 г. Константин прави Синод срещу арианите, и тъй като решенията му нямат резултат, императорът свиква Първия вселенски събор в Никея, за да разисква христологически проблеми. Това се явява първата крупна институционална стъпка към утвърждаване на християнската догматика. Никея, днес Изник, е град в Анадола, Турция. Този пръв вселенски събор има огромно значение за религията, тъй като преследванията на християните са приключили съвсем скоро. Приема се, че той е начална точка за големите доктринални противоречия в Църквата през следващите два века. Тук е изкован един здрав съюз между духовенството, представено от епископи на основните византийски градове, и държавата на Константин, който придава на обсъжданията имперската подкрепа. Основен мотив за свикването на събора е арианската ерес. Сама по себе си проста доктрина, лишена от дълбока философия, тя се явява огромна пречка за изпълнението на идеята на Константин да съгради една универсална, теократична империя, достижима единствено чрез божествената благословия. Отричайко божествеността у Христос, имплицитно арианите разклащат основите на свещенната империя. Така, през пролетта и лятото на 325 г. епископи от всички римски провинции са привикани в Никея, на Хелеспонта, място, лесно достъпно по море ( главно за епископите от Азия, Сирия, Палестина, Египет, Армения, Гърция, Тракия и Егриси) и разположено в центъра на империята, на равно разстояние от основните точки на противоречия в Изтока и Запада. Приема се, че общо участниците били към 350. Както се очаква, източните епископи били мнозинство. Сред тях изпъквали Алескандрий от Египет и Еустахий от Антиохия, както и Еузебий от Никомедия. Западът изпратия пет представители – Марко от Калабрия, Чицилиан от Картаген, Хосиус от Кордоба, Никасиус от Дижон и Домнус от Стридон. Всеки от тях пристигнал с неизброима свита от дякони и последователи. Между присъстващите изтъква Атанасий, дякон от Александрия, и яростен враг на арианите. Самият римски папа Силвестър отхвърлил поканата на императора, надявайки се отсъствието му да бъде протест срещу синода. Факт е, че антиюдеизмът, или християнският антисемитизъм, придобиват нов импулс именно в Никея. Следващите събори поддържали тази линия – третият събор забранява празнуването на еврейската Пасха ведно с Великден, а Лаодицейският събор забранява почитането на Шабат, както и приемането на дарове от юдея и постановява приемането на невтасал хляб на празниците. Същност, общество и проблеми. Християнството от втори век пази противоречия за детата на Възкресението. Малоазиатските църкви, сред които и Ефеската, го празнуват заедно с юдеите, на 14 ден на първата пролетна луна, без значение какъв ден от седмицата се пада. Римската и Александрийската църкви, както и много други източни и западни църкви, честват Възкресението в първата неделя след посочената дата. Именно на Вселенския събор в Никея е решено да честваме Възкресението в неделя, една седмица след пролетното пълнолуние. Освен този по-малък проблем, друг мъчи християнската общост – как да помирим божествеността на Христос с догмата за единствения Бог. По това време християнската мисъл все още търси задоволителна формула за това, макар и да съзнава вече неизменчивостта на Бога и божественото съществуване на Баща, Син и Светия дух. На този фон, един презвитер от Александрия, наречен Арий, ученик на източния философ Павел от Самосата, започва да защитава идеята, че Христос е творение на Бог баща, без да бъде вечен. В своите речи с провокативен тон Арий твърди :” Имало време, когато Христос го е нямало” . Казвал, че Христос е само инструмент на Бога, лишен от божествена природа. Защитник на Арий се явява Еузебий от Цезарея. Бързо тези идеи били отхвърлени от християнската общост, биждайки в тях отрицани ена идеята за бъплъщението. И така, вселенският събор е открит на 19 май в императорския дворец и в началото се заема с подготвителни дискусии по арианския въпрос, в които Еузебий от Никомедия се явява безпорен лидер. Основните обсъждания започнали с пристигането на императора, който поверява контрола над разискванията на комисия, избрана от самия него. Дължим безспорно на възгледите на Константин побликуването на Никейското верую на 19 юни. Неговото гласуване не е единодушно, но влиянието на императора е очевидно, след като изключва от дебатите египетските епископи. В началото, православни и ариани се показали непримирими помежду си. Арианите поверили излагането на своите идеи на Еузебий от Цезарея, чието красноречие направило впечатление на императора. Неговите тезиси предизвикали такава буря от гняв и негодувание сред православните, че Константин се принудил да прекъсне за кратко дебатите. Един епископ от Патра, Николай, не се сдържал и шамаросал ариана, заради което бил изключен от църквата. На следната нощ на Константин се присънило видение – видял Николай заобиколен от Богородица и Христос. Така бързо го възстановили на поста му, а след смъртта канонизирали – Свети Николай. На събора се оформили три партии, отговарящи на трите христологически течения през 4 век. Истинските ариана, обединени около Арий и Еузебий от Никомедия. Втората фракция твърди, че синът е онтологически свързан с бащата и следователно единосъщностен на него, и двамата един Бог, тъй като са с една и съща субстанция (omoousios). Александрийският епископ и дякон Атанасий поддържат тази позиция, отговаряца на днешните развирания на православието.В следствие се формира трета позиция, посредник между двете, известни като полуариани, водени от Еузебий от Цезарея. Те твърдяли, че синът не е временен, но тръбва да считаме Бащата като съществувал преди него. Според тях Христос имал подобна, но не идентична същност с бащата (omoiousios). Почти всички присъстващи отхвърлили идеите на Арий, макар че полуарианите, мнозинство на събора, се опълчили на думата единосъщностен, предложена от Атанасий, т.е че Син и Баща са едно .Константин, който не разбирал дълбините на теологическите дискусии, забелязал, че групата на Атанасий няма да отстъпи, и ще бъде трудно да поддържа реда в империята. Затова се произнася в полза на тази идея, обявявайки, че Син и Баща са единосъщностни ( omoousion to patri ).С тази формула като основа се съставя и Никейското кредо. Константин обявява, че всички, които не приемат това Верую, ще бъдат заточени. Арий и Еузебий не се подписали, затова били заточени, а книгите им изгорени. Въпреки това, в последствие, Константин бил кръстен от Еузебий от Никомедия, който запазил постовете си. По-късно отхвърлянето на арианското учение се вдигнало и Арий бил помилван, въпреки че умрял при мистериозни обстоятелства в 336 г. Споровете между енкарнационисти и ариани се задълбочили през остатъка от четвърти век. Счита се, че сам Константин бил император-ариан. Улфила, епископ и мисионер, разпространил арианството сред германските народи, визиготи, остготи и вандали. След Халкидонския синод в 381 г. арианството е напълно забранено и обявено за ерес. Но се задържа като официална религия в германските народи до 6 век. Днес, христологията на Свидетели на Яхова има сходности с арианското учение

Християнството, религия, послужила за основа на нашата цивилизация. Раздиряно от спорове, разцепления и конфликти, развило се до схоластичността на средновековната култура, влияейки върху почти всички науки на стария континент и моделирайки ги в грешна посока. Ами догматизма и суровостта на средновековните византийски фрески, вседостигащото влияние на църквата в държавните дела, суровостта на Инквизицията и още толкова неща, които задушават порива на Ренесансовия човек към познание и свобода. Не е ли това свъщност защитна реакция срещу всички онова, което се опитва да задуши новата религия още в зародиш..както силно нараненият човек се затваря в себе си и мисленето му става еднопосочно, потискащо порива към новото, сковано. Целта на тази тема не е да изложи фактологията и догматиката на християнската религия, а да предложи един нов поглед към нея, разглеждайки историческото развитие на сблъсъка между ортодоксалното християнство и различните ереси, учения, влияние, които само по себе си също биха могли да бъдат християнство. Защо сме избрали едни идеи, а сме загърбили други. Кой е решил , че нещата ще са така, а не иначе. И кой може да каже кое е правилно наистина. Няколко неща трябва да се кажат в началото. 1. Християнството, което познаваме, не е било такова в своето начало 2. Християнството не се ражда от нищото. То съществува много преди да се роди. Християнството води началото си в първите векове на нашата ера. Но дали е достатъчна легендата, в която император Константин I вижда през ноща на 27 срещу 28 октомври 312 г. християнския кръст в небето и това му помага да спечели битката на моста Милвио срещу Максенций. Всъщност императорът не е видял кръст, а анаграма, т.нар. “кризмон”, поставени една в друга X и R и затворени в кръг. За ранните християни кръстът е бил ужасен инстумент за мъченията срещу тях, на него е загинал Спасителят. Нима това е достоен символ за тяхната религия. Истината е, че кръстът е въведен като знак на новата религия едва през 5 век и го дължим на...коптите. А ранните християни използвали като знак рибата, и то не защото е миролюбиво същество, а защото анаграмата от първите букви на гръцките думи “Исус Христос наш Баща” се чете като XTIS, xtios, т.е риба...Така оборихме два мита като начало. След битката на моста Милвио в центъра на Рим, откъдето се удавя самият Максенций, Константин приема Миланския едикт от 313 г. с който дава религиозна свобода на християните и признава тяхната религия за равностойна на другите. Но самият той остава езичник до края на живота си, и се покръства три месеца преди да умре, през 336 г, и то от Еузебий, най-върлият ариан. Чак век по-късно, в 393, император Теодосий I обевява християнството за единствена и задължителна религия в империята. Така именно той е първият християнски император. И затова именно той стой на върха на колелото но живота в православните черкви, като пръв василевс на вселената, властелин на земния свят и божи наместник. Но какво е накарало императорът езичник да даде свобода на християните. Дали само един сън..Всъщност християните, през първите 3 века, стават такава огромна маса, че тяхното игнориране е немислимо. Дори висши сановници и генерали са такива...Свети Георги, Свети Димитър са само малка част от легионерите християни. Тогава, защо християнството добива такава популярност сред всички слоеве на Римската империя. Отговорът е един: Християнството има несравнимото качество да асимилира, да поглъща в себе си различни идеи, култове, практики от всякакви религии. Така техните последователи виждат в новата религия познати неща и лесно я приемат за своя. Християнството е синтетика на всички религии, съществували в Римската империя, към момента на своето създаване. Кои са основните култове, който християнството е погълнало. На първо място това е митризмът. Култът към бога на светлината Митра идва от Персия. Сам той, син на девица, роден на 25 декември в деня на зимното слънцестоене, победил дивия глиган, символ на Злото. Било религия за привилегировани, подобно на днешните масони. Всъщност митристи били всички императори, генерали, сенатори, изобщо целият римски елит. Митристите се събирали в тайни светилища, пиели вино, което било кръвта на Бога-слънце, и ядяли хляб – неговата плът. Не е ли това нещо много познато....Хляб и вино, бог роден от девица по Коледа...истината е, че на всички вселенски събори умишлено са нагаждали христологията ( т.е възгледите за личността и природата на Христос ) към характеристиките на Митра... Не случайно е решено, че Христос е роден на 25 декември. Решението е взето на Втория Вселенски събор през 393 г..А дотогава никой не е знаел кога точно е роден Спасителя. Всъщност, Христос е роден през пролетта. Някъде около еврейската Пасха...Но това е друг въпрос. Изобщо целият образ на Христос е моделиран съзнателно по подобие на Митра, та да може митристите да разпознаят в него своя Бог. Дори самото слънце, което е Митра, е символ на Христос. Загледайте се в купола на някои черкви. Между другото, в нашия Балкан, недалеч от Монтана, се намира най-голямото разкрито светилище на митристи в Римската империя. Недостатък на митризма е, че било религия само за....мъже. Култът към богинята Изида, майка на бог Хор и съпруга на Озирис, бога на смъртта, е внесен в Рим след превземането на Египет от Марк Антоний. В пирамидите са открити фрески на 3000 години – Изида държи в скута си Хор. Жените, гражданки на Рим, всяка пролет правели процесии със каменни статуи на Изида, облечени в бели мантии и развяващи палмови или лаврови клонки. И пазели девствеността си в чест на божеството. И така, цялата византийска иконография на Богородица с младенеца е точно копие на древните фрески на Изида и Хор в долината на царете. Ами женската девственост и процесиите със статуи...Нима това е случайно! Мандеите са ранно християнско течение, според което има един месия и спасител, и това е ....Йоан Кръстител. Той подготвя евреите за идването на Спасителя и бързо около него се оформя голям кръг от последователи. Подразнени, римските войски ги изселили от Юдея в днешен северен Ирак и югоизточна Турция и така миряните никога не видели идването на месията.. Но запазили спомена за Йоан. И до днес те почитат за свой Спасител именно него и отричат Христос. Наброяват малко над 40 000 души. Но това е исторически изключение, споменавам го мимоходом... Християнството дори погълнало култа към императора...та нали сам императора е Божи наместник на земята. По този начин, асимилирайки идеи и практики от други разпространени религии, християнството придобило такава популярност, че сам императорът се принудил да го признае...Ето една различна версия за причининте, довели до Миланския едикт. Разбира се, майката Елена била християнка, несъмнено това е повлияло на императора. Но не можем да отречем уникалната асимилационна способност на нашата религия в зората на своето рождение. И така...една неупровержима отлика на християнството е, че между неговото зараждане и датата на неговото легализиране са изминали около 400 години. Изгубена била всякаква памет за истински събития, факти и хора. Всеки тълкувал както намери за добре, легенди и фантасмагории се сливали с реалостта. Никой не знаел как е изглеждал Христос, какви са подробностите на неговото битие и пр...Имало огромна бездна от 400 години, която църквата трябвало да запълни. Съществували над 40 евангелия със своя версия за нещата. Приема се, че първата институционална реформа в църквата е проведена през 160 г от н.е от един епископ в Лион, Ириней. Било епоха на нечувани гонения на християни. Вярата на мъчениците трябвало да бъде оправдана с някаква фактология , някакво писание, което да придаде истинност на устно предаваните истории за Христос и да внесе ред в десетките противоречащи си текстове, писани от незнайни образовани граждани. Така Ириней подредил 40 те евангелия , и от тях избрал 4 – на Марко, Матей, Лука и Йоан Богослов. Другите, като например Евангелието на Юда, на Филип, на Мария Магдалена, захвърлил. Прекалено философски и софистицирани били, трябвало доста усилия да се положат, да разбереш смисъла. А хората били в мнозинството неуки. Така избрал най-елемантарните тектове, звучали като приказка, без скрит мотив – Марко пише за раждането на Спасителя и земните му дни ( изобразява се като ангел, защото разкрива човешката същност на Христа); Матей описва чудесата на Христос , затова е лъв, разкрива Царската природа на Спасителя. Лука описва кръстната смърт и страданията, затове е телец, жертвеното животно у юдеите. А Йоан описва небесното царство след второто пришествие, затова е орел. Така се появили четирите евангелия, които познаваме днес. За другите, по-нататък. Трябва тук да отбележим нещо от съществена важност. Първо, Римската империя бележи своя апогей при Адриян, през 1 век. Следват Диоклециян, Юстиниян и др, които разширяват границите, превземат Юдея, Армения, Персия, Египет. Все земи с древна култура и религия. Неминуемо от тях в римстото общество и традиции, а към 4 ти век и в християнството, нахлуват културни влияния , главна причина за появата на първите ереси. Всъщност, замислете се..Всички ереси и секти идват от Изтока, от Персия или Индия, не от дивия и необразован Запад. И второ, през 4 ти век, християнството става арена, бойно поле, на всички възможни сблъсъци и противоречия в огромната империя. Това са културни, социални, икономически и политически пртиворечия. Ето само основните конфликти в римското общество през четвъртия век, свързан с голямата криза на ценности, които се разразили в самото християнство. 1. Сблъсъка между Изтока и Запада. От една страна вече са налице две Римски империи. През 395 г. , на смъртното си легло, император Теодосий I разделя империята на две части, Западната дава на сина си Хонорий, а Източната на Аркадий, за да избегне гражданска война. Всъщност това е резултат от политиката на тетрархия, въведена от Деоклециан в края на 3 ти век – има двама цезари и двама августи. Оттук насетне Рим и Константинопол ще са въвлечени в безкрайна игра на съперничество и интриги, довела до Великата схизма от 1054 г, та до ден днешен. 2. Сблъсъка между Изтока и Запада, в смисъл на гръко-латинския,римския Запад срещу езическия Изток на персите, арменците, юдеите, египтяните, коптите и др, безпорно довел до едни от най-интересние културни продукти на цивилизационния конфликт, ересите. Както и самите христологически спорове. 3. Сблъсъка между бедните и богатите, между образовените и културни римляни и безимотните, онеправдани поданници от изтока...Довел до основното концептуално разграничаване в християнството – адопционизъм срещу енкарнационизъм. 4. Сблъсъка между Константинопол, новата сталица на империята, и старите културни центрове във Византия:Александрия, Антиохия и Ерусалим. Никак не се понравило на тези древни градове с философски школи и блестящи умове хегемонията на Константинопол, град, изникнал от нищото, който налага своите идеи. Макар в началото официално да има 4 религиозни центрове във Византия, век по-късно столицата не се свени да се признае за център на Вселената, пръв във Византия и равностоен на Рим. Нека се спред по-подробно на това. Отколешно е съпарничеството между двете най-стари философски школа на Византия – Александрия и Антиохия. Александрия е най-големият културен център на Древността, град възпитан в ценностите на гръцката цивилизация и философия и дал безкрайно много имена – Талес, Архимед, Еврипит, Птолемей и мн.др. Да не забравяме Александрийската библиотека, най-голямото светилище на ръкописи на планетата в Античността. И този гради гледа на християнството през очите на гръцката философия, възприема Христос като носител на вечни истини, поуки и морал, не е важно смъртен ли е бил, важни са идеите му. Така се формира Александрийската философска школа, ревностен защитник на духовното у Христос. Срещу нея се изправят Ерусалим и Антиохия, градове от Близкия изток, незасегнати от гръцкото културно влияние. Но те са близо до местата, където е роден, живял и умрял Христос. Познават един материален Спасител, от плът и кръв, пазят неговата къща, стъпките и чудесата му. Така и деята на изтока, че Христос е човек като нас, от плът и кръв, смъртно същество. Генерирането на това първо противоречие в християнството, а именно човешка или божествена е природата на Христос, може да се обясни и другояче. На древните юдеи се приписва идеята за месиите. Това са простосмъртни хора, всеки един от нас, които в определен момент са избирани от Бога за негови намесници на Земята, помощници, за да изразят посланията му. Самата дума месия значи избран, осиновен от Бога. Така се заражда доктрината на адопционизма, идея, че в един конкретен момент всеки един от нас може да бъде богоизбран за месия. Месията е смъртен, обикновен човек, сдобил се с божествена сила. Христос сам бил месия, първо обикновен човек, син на Мария, осиновен от Бога в момента на своето кръщение, умрял след като изпълнил мисията си.В този смисъл, месията не е истински Син Божи. Идея, много популярна сред бедното население на изтока, защото му дава възможност да се идентифицира с герой като Христос, и възлага надежди за спасението на еврейския народ, потискан от векове. В гръцката култура също фигурира подобно идея, въплатена в образа на Херкулес или Зевс. На тази доктрина се противопоставя енкарнационизмът – идеята, че Христос съществувал преди да слезе на Земята като спасител, в друга форма и вид, единосъщностен с Бога, и след кръстната си смърт, т.е Спасителят е безсмъртен, и вечен Божи син ( по-точно, второто лице на Бога) .И само в един конкретен момент той слиза на земята, въплъщава се ( lat. Encarnio) в тялото на Христос от Назарет, за да предаде божието послание. След смъртта на кръста продължава вечния си живот на небето, както преди. Така, за енкарнационистите, Христос е вечен и не е създадено от Бога, а е единосъщностен с него. Това разбира се налага и някои противоречия, като например нуждата да се почитат няколко божества в една монотеистична религия. Всъщност, Господ се въплъщава в своята разновидност Син. По психологически причини тази доктрина особено допадала на богатите римляни, и се вписвала изцяло във философско-спиритуалното възприятие на христовия образ. Казаното дотук е в контекстна на едруга, широко разпространена доктрина, монаркианизмът. Това е съвкупност от вярвания, концентрирани около абсолютното единство на Бога. В него съществуват два основни противоположни модела: - адопционизмът, за който стана дума - модализмът, или сибелианизъм, който счита, че Господ е една личност, която се изразява и действа с различни имена и разновидности ( lat. Modos), като Бог баща, Син и Светия дух. В този смъсъл, Христос е другото име на самия Бог или едно божествено въплъщение на божествения логос. Част от тях са патрипасияните, според които самият Бог баща е страдал на кръста. Свързват се с гностическата мисъл, според която Христос, понеже е Бог, не би могъл да страда. Затова на кръста е разпната не една телесна материя, тяло, а едно духовно същество, чиято материалност е само илюзорна, измамна, като халюцинация или мираж, съвсем в духа на адоцетистките възгледи на гностицита за христологията. По този начин монаркианизмът се явява реакция срещу трианиталната христология на църквата. Трианиталната мисъл доминира, следвайки волята на патриарсите, докато догмата за Тройцата все още не е постулирана като кредо. Монаркианизмът защитава съществуването на един небесен владетел ( lat. monarca) срещу божествеността на Христос, която, според нейните защитници, не може да бъде същият владетелел от небето. В началото монаркианизмът осъжда цялата божественост на Христос, като същевременно се появяват последователи, които приамат частичната му божественост. Терминът монаркианизъм е използван за първи път от Тертулиан, когато защитниците на Бог (=monarca) се противопоставят на Светат Троица, с възгласи “ Имаме монархия”. Така се заражда първото значимо противоречие в християнството, сблъсъка между идеита за божествената и човешката природа на Христос.