alvassareiro

Марксизъм. Разбран и неразбран Давам си сметка, че вече израстна едно, че и две поколения, които и хал хабер си нямат от идеите на Маркс, и марксизмът е едва ли не мръсна дума. От друга страна марксистите, които разбираемо ги има повече на Запад, отколкото на Изток, си измиват ръцете, и обясняват как всъщност Маркс не бил разбран добре от решилите да го реализират на практика. Иска ми се да дажа едно две неща, без капка политизиране, които ми се струват важни и нови. Маркс се ражда, живее и се труди едно поколение след Великата Френска революция. Този феномен, превъзнасян и до днес, е в основата на целия марксизъм, и по-точно от него е взел идеята за революционната борба и равенството. Най-общо Френската революция сваля доминиращия дотогава строй във Франция, някакво подобие на феодализъм и поземлена аристокрация, и въвежда официално новият строй - капиталистическият. Според всички големи умове на времето, именно новият строй, капитализмът, ще реализира на практика идеите на Френската революция - равенство, свобода, братство. Едно поколение след това обаче, когато живее Маркс, се оказва, че капитализмът не е довел до свобода, нито до равенство, социалното неравенство и несправедливост са останали. Това оформя целия светоглед на Маркс - според него капитализмът не може да доведе до тези идеали, затова трябва да се търси нов строй. Оттук и критичният му подход към капитализма. Освен, че е критик на строя, Маркс извежда една стройна и логична система, в която смесва философия с политика и икономика. Преди да почне да мисли каквото и да било, се запознава подробно с всичко, писано по въпроса преди него - от Макиавели и Малтус, до Рикардо и Смит. Четейки всичко това, и не само критикувайки капитализма, а и търсейки отговор на въпроса защо той не създава нужната свобода и равенство в обществото, Маркс открива, че никой преди него не се загледал в един детайл, който се оказва фундаментален и като че ли отговаря на въпросите му. Този детайл е трудът, и неговата организация. И това е новото начало и принос, който дава Маркс. Изследвайки всичко, което има под ръка, той открива, че във всяко едно общество на планетата исторически, и към момента, има хора - групи, или класи, както ги нарича, които работят, произвеждат, и други, които не го правят. Освен това, тези, които произвеждат, винаги произвеждат повече от онова, което могат и имат нужда да потребят. И третият момент е, как се преразпределя този произведен излишък. Това явление се наблюдава във всяко едно общество, то е фундалентално. Например, във всяко общество има бебета, и възрастни хора, и болни, които потребяват, без да произвеждат. Това се наблюдава и във всеки един колектив - една фурна например от 10 човека, има нужда от 10 хляба, за да задоволи личните си нужди. Но тя произвежда 20, или 40, или дори 100 хляба, защото в съседство има пък обущар, който ще изяде този излишък, понеже той не произвежда хляб. Това се наблюдава и на ниво индивид - ако един човек произвежда обувки и работи сам, не в колектив, той трябва да произведе доста повече обувки от това, което лично на него му е нужно - за да изхрани семейството си, да плати сметките си, тока, наема и тн. Изобщо, онези, които произвеждат каквото и да било, винаги произвеждат излишък. Подобно нещо не е визирано никога преди Маркс. Ключов момент тук е обаче как се разпределя този излишък. Кой разполага с него, и кой го разпределя сред онези, които го потребяват. В този смисъл Маркс открива 5 типа организация на труда, и обществото, базирани на преразпределението на излишъка: - Робството. Робът произвежда, и автоматично всичко, което е произвел, става собственост на господаря му, който решава какво и колко да му даде. Естествено силно несправедлива и експлоатираща система. - Феодализмът. При него няма роби, но хората са закрепостени към земята си, и трудно я напускат, ако въобще успеят. В половината от времето си работят за себе си и личните си нужди - примерно от понеделник до сряда вкл. работят за себе си. От четвъртък до събота обаче работят за господаря си. А именно произведеното в тези три дни е излишък, и той автоматично става собственост на господаря, който сам решава как да се разполага с него. Отново несправедлива и експлоатираща система. - Комунизъм. Маркс визира комунизма само като система за преразпределение на излишъка, и дума не казва за държава или потилики. Затова и всички, които са решили да реализират комунизъм на практика като форма на управление и държавна организация, трябва сами да експериментират, защото Маркс няма и грам дума по въпроса. Та в този случай работниците от един колектив, които произвежда примерно 100 хляба, и има нужда от 10 за да задоволи нуждите си, сядат на масата и всичките дружно решават как да се ползват останалите 90 хляба излишък - да ги разпределят по между си, да ги дадат на болни или стари хора, и тн. - Нещо подобно решава да направи и обущарят, който работи сам, не в колектив - сам решава какво да прави с излишъка обувки, който е произвел. - Капитализъм. Тук Маркс поставя въпроса как капитализма третира въпроса за излишъка. При него няма нито роби, нито феодални селяни. Хората са свободни, сами решават какво да работят, колко и къде. Но според него това е привидно. Капитализмът крие една голяма несправедливост, която според Маркс е и причината, поради която не е способен да сътвори равенство и свобода, и трябва да бъде отхвърлен като несправедлив строй. Когато един работник отиде на интервю за работа, получава съотв. условия - работи по 8 часа 5 дни в седмицата, и примерно за тези 40 часа ще получи 300 лв заплата. И той може да приеме, може и да не приеме. Ако приеме обаче, не си дава за едно просто нещо - след като работодателят му предлага 300 лв заплата, това със сигурност значи, че работникът за 40те часа ще произведе два пъти, три пъти, четири пъти и кой знае още колко пъти повече. Защото ако за 40 часа ми плащат 300 лв, и стойността на произведеното от мен е точно 300, или по-малко, просто никой няма да ме наеме. Това означава, че работникът със сигурност произвежда излишък, който автоматично става собственост на шефа му, и той се разпорежда с него. Тук именно е заложена голямат несправедливост на капитализма. Следва продължение.

Кой е постингът на Киров, който толкова цитирате?

Изследване на историята е историческо произведение.

С всичко съм запознат, не бери грижа. Проблемът е, че страшно много неща просто ги няма на български.

Царе и царици, принцеси и придворни хич не ме интересуват, както и битки, войни и други али-бали. Същественото са културно-исторически процеси, принос, който Армения има към православието като архитектура, и неща, които са наистина същностни.

Ами изброение езици владея най-добре.

Всъщност в последния абзац трябва да е 1880. Българска патриаршия е извоювана чак през 50те г. на 20 век. Екзархията е от 1870.

Знам, че на тази тема доста е писано, в същото време е учудващо, че в този форум почти няма хора с компетенции по теологични въпроси, което не означава задължително теолози или вярващи, затова ще се опитам без никакви претенции да дам един синтезиран вид на въпроса под малко по-различен ъгъл. Когато през март 870 г. на събор в Константинопол (вселенски за католиците, поместен за нас) се явява българската делегация и се разиграва почти театро, знаете историята, е решено окончателно България да принадлежи към Константинополската патриаршия. Погрешо се поставя въпросът, че едва ли не сме избирали между католицизъм и православие, направили сме погрешен избор, и това е предрешило по-късно турската инвазия. Ако бяхме станали католици, едва ли не Папата щеше да ни спаси, да сме по-развити днес и тн. Всъщност въпросът изобщо не стои така. Към въпросната година християнската църква е единна, няма православие и католицизъм, и въпросът е към диоцезите на коя патриаршия да принадлежим - т.е избираме не между две религии, а към чий диоцез да принадлежим, т.е чисто юридически въпрос. Към момента обаче има сериозни търкания и скандали между Римската и Контантинополската партиаршия. Папата смята, че партиархът е нелигитимно избран, патриархът налага схизма на папата по въпроса за филиоквето. Но това са вътрешно църковни скандали. Има различия между възгледите на Рим и Константинопол не само по филиоквето, а и за целибата на свещениците и някои други, като например какъв точно да е хлябът за причастието, или кой точно да владее Илирик, който е изтръгнат от Рим от иконоборческите императори. Но те са все още различия. Когато Рим обаче догматизира тези различия, а това става в продължение на векове, та чак до средата на 20 век, вече можем да говорим за появата на две различни конфесии. Към 830 обаче такъв въпрос не е стоял. Дори чисто теоретично е предопределено да сме част от източната църква, когато още през 4 - 6 век Сердика продуска шанса си да стане център на Западната църква в ИРИ. Различията, които по-късно ще изкристализират като догми са няколко, и изглежда всички са преодолими. Например основният спор за филиоквето, който всеки теолог дава на първо място, е почти решен. След Втория ватикански събор Рим разрешава на всеки католик, ако произнася Кредото на гръцки, да не казва думата Филиокве. Друг въпрос е едно от тайнствата - миропомазването. В католицизмът то се осъществява само от прелат, а при нас го правят презвитерите, т.е свещениците. Но Рим признава, че мирото се вари и освещава не само от прелат, а от прелатски събор, т.е от Светия синод, и се раздава от името на епископа. Католическата църква вече отмени концепта за Лимба, т.е чистилището, макар че и ниеси имаме нещо подобно - митарствата на душите. Затварят си и очите за брачния статут на православните свещеници, и признават, че това е просто местна традиция. По подобен начин стои и въпросът за двете мариологически догми - за Непорочното зачатие на Дева Мария, и за Възнесението й, формулирани през 19-20 век. Въпреки, че първият догмат поставя под въпрос човешката й природа въобще, а вторият е дикерктно следствие от първия, и да не съществуват догматически в провославието, то приема, че Девата е възкръснала, и тялом и духом пребивава в Рая, където е коронясана от Светата троица. Логично е, след като е възкръснала, и в момента е на небето, да се е възнесла там, макар че това не съществува като догмат. Безспорно обаче има един въпрос, който трудно може да бъде преодолян, и който спира каквито и да е опити за помирение между двете конфесии. Докато православните признават първенството на Папата по чест, той претендира и за първенство по власт. И когато през 1870, по време на италианското обединение, се формулира догмата за Непогрешимостта на папата, оттук насетне никоя православна църква не би се примирила с такова върховенство на Светия престол по власт.

Знам, че на тази тема доста е писано, в същото време е учудващо, че в този форум почти няма хора с компетенции по теологични въпроси, което не означава задължително теолози или вярващи, затова ще се опитам без никакви претенции да дам един синтезиран вид на въпроса под малко по-различен ъгъл. Когато през март 870 г. на събор в Константинопол (вселенски за католиците, поместен за нас) се явява българската делегация и се разиграва почти театро, знаете историята, е решено окончателно България да принадлежи към Константинополската патриаршия. Погрешо се поставя въпросът, че едва ли не сме избирали между католицизъм и православие, направили сме погрешен избор, и това е предрешило по-късно турската инвазия. Ако бяхме станали католици, едва ли не Папата щеше да ни спаси, да сме по-развити днес и тн. Всъщност въпросът изобщо не стои така. Към въпросната година християнската църква е единна, няма православие и католицизъм, и въпросът е към диоцезите на коя патриаршия да принадлежим - т.е избираме не между две религии, а към чий диоцез да принадлежим, т.е чисто юридически въпрос. Към момента обаче има сериозни търкания и скандали между Римската и Контантинополската партиаршия. Папата смята, че партиархът е нелигитимно избран, патриархът налага схизма на папата по въпроса за филиоквето. Но това са вътрешно църковни скандали. Има различия между възгледите на Рим и Константинопол не само по филиоквето, а и за целибата на свещениците и някои други, като например какъв точно да е хлябът за причастието, или кой точно да владее Илирик, който е изтръгнат от Рим от иконоборческите императори. Но те са все още различия. Когато Рим обаче догматизира тези различия, а това става в продължение на векове, та чак до средата на 20 век, вече можем да говорим за появата на две различни конфесии. Към 830 обаче такъв въпрос не е стоял. Дори чисто теоретично е предопределено да сме част от източната църква, когато още през 4 - 6 век Сердика продуска шанса си да стане център на Западната църква в ИРИ. Различията, които по-късно ще изкристализират като догми са няколко, и изглежда всички са преодолими. Например основният спор за филиоквето, който всеки теолог дава на първо място, е почти решен. След Втория ватикански събор Рим разрешава на всеки католик, ако произнася Кредото на гръцки, да не казва думата Филиокве. Друг въпрос е едно от тайнствата - миропомазването. В католицизмът то се осъществява само от прелат, а при нас го правят презвитерите, т.е свещениците. Но Рим признава, че мирото се вари и освещава не само от прелат, а от прелатски събор, т.е от Светия синод, и се раздава от името на епископа. Католическата църква вече отмени концепта за Лимба, т.е чистилището, макар че и ниеси имаме нещо подобно - митарствата на душите. Затварят си и очите за брачния статут на православните свещеници, и признават, че това е просто местна традиция. По подобен начин стои и въпросът за двете мариологически догми - за Непорочното зачатие на Дева Мария, и за Възнесението й, формулирани през 19-20 век. Въпреки, че първият догмат поставя под въпрос човешката й природа въобще, а вторият е дикерктно следствие от първия, и да не съществуват догматически в провославието, то приема, че Девата е възкръснала, и тялом и духом пребивава в Рая, където е коронясана от Светата троица. Логично е, след като е възкръснала, и в момента е на небето, да се е възнесла там, макар че това не съществува като догмат. Безспорно обаче има един въпрос, който трудно може да бъде преодолян, и който спира каквито и да е опити за помирение между двете конфесии. Докато православните признават първенството на Папата по чест, той претендира и за първенство по власт. И когато през 1870, по време на италианското обединение, се формулира догмата за Непогрешимостта на папата, оттук насетне никоя православна църква не би се примирила с такова върховенство на Светия престол по власт.

Ами на нас ни наложиха един див източен комунизъм от съветски тип, какво се учудваш.

Не.

Именно, този манталитет е от соца.

Този манталитет е наследен предимно от соца.

Нарекоха ме тойнбианец не на шега. Всъщност, аз съм тойнбианец, и вече 7 години популяризирам Тойнби в този форум. На български има много малко от него, но имма щастието на го чета на руски, английски, испански, португалски и френски. Тойнби като цяло се отнася негативно към Византия, смята, че тя възкресява Римската империя в началото на 8 век при исаврите, и оттам насетне влиза в една парализа, като подчинява Църквата. Смята също, че упадъкът на ИРИ се дължи на т.нар. Стогодишна война с България, при което ИРИ, макар и победител, се феодализира. А тази война е чисто идеологическа - подчинението на Църквата от Държавата във Византия води дотам, че империята не допуска съществуването на други православни държави, освен себе си. Т.е църковното единство трябва задължително да мине през териториално. Затова покръстването на България толкова закъснява, няма предишни опити от ИРИ, и се съгласяват едва след като са притистани да ни изгубят от Рим. И вместо да секнат войните, те избуяват с още по-голяма сила. "Ако България и Византия бяха две западни държави, товя нямаше да се случи", цитирам Тойнби. Не разбирам за кой икономически манталитет говориш?

Ами това е дълга тема, която сме разисквали с години. Най-общо, централизираното византийско общество и Руското не позволяват занаятчиите и търговците да прерастне в солидна буржоа, която да има водеща роля в обществения живот. Общо взето централизирана монархия - деспотия, каквото е името на ромейската държава (деспотия румикон) е антоним на буржоа. Разбира се, Франция, Англия, прерастват в такива през 16-17 век, но вече създанената преди векове буржоа бързо ги смачква с революции. Буржоа или средна класа обаче така и не се култивира нито в ИРИ, нито в Русия, и всъщност, именно средната класа е най-яркият белег на Западната цивилизация. Колкото е по-ярка, по-озападнено е едно общество. Сравнете Япония с Русия. Изтокът - ИРИ и Русия, а и Западът, минават през две крайности, макар и в различна последователност. Или смазващ централизъм, завршващ с някаква форма на феодализация, или обратно - феодализъм, завъшващ с някаква форма на централизъм. Идвете форми не създават средна класа. Тя се култивира в градове-държави, които имат предимно позитивите и на феодализма, и на централизма, и оттам тръгва на север и запад. Ето една статия по въпроса

Проблемът на Русия е, че има завиден БВП - както се каза сравним с този на Италия - обаче Джини хич не й е добре. Това голямо богатство се съсредоточава в едно 5% от населението, т.нар олигарси, които правят огромно задкулисие. Ако си мислите, че тука е голяма, нямате идея какво е там. Причините са в руския деспотизъм, пряко наследен от ИРИ - и при царя средна класа не е имало почти, за разлика от равновластна Европа, която си я култивира от 15 век.

Синтезирай, Спандю, синтезирай.

Ама, не се прави така (благодаря де). Мен да си ме видял да пускам линкове? Всичко сам си пиша.

Ами тоя Орманян предлага ли актуален DJVU reader?

Оо, пускаш ми най-актуаното на пазара? Има няма отпреди 100 години.

Ами литература нямам. А с Рицаря не ми се занимава.

Ами, те разказват, но трябва историк, защото причините не стават ясни. Интересно ми е също за различията в интериора.

Освен тия подробности, имаш ли да допълниш нещо по-така съществено? Примерно защо в Армения надделява миафизитската представа за Христос, в какво се изразява и какви най-общо са различията между арменското християнство и православието, в архитектура, интериор, богослужение?

Най-особените черти на арменската църковна архитектура, както беше засегнато по-горе, са кръстокуполната църква с малки размери и извисена кулична над барабана на купола. Този тип църкви става толкова устойчива емблема на Армения, че влиза във византийската архитектура и се превръща в емблема на православната архитектура от времето на Македонската династия въобще. Дълго време съм се чудил защо ИРИ след Юстиниан не строи огромни катедрали, а залага на малки и дискретни църкви, често кръстокуполни, и очевидно това е арменско влияние. Докато православната живопис е с подчертано балканско влияние, то ахритектурно православието дължи много на Армения. И в един момент се оказа, че причините са доста прозаични. Армения е силно сеизмична зона, помним последното голямо земетресение в Степанакерт през 1987. От 4 век насетне арменците имат проблеми с конструкцията на солидни сгради, каквито християнството очевидно налага. И след няколко века на опити и грешки се оказва, че ако се построи сравнително малка сграда, във формата на кръст и купол по средата, при земетръс пада само куполът, а стените остават почти непокътнати. Това обяснява не само формата, но и размера на сградите, и естествено, в един голям манастир се налага да се построят 4-5 такива църкви. Арменците по време на Багратидите просто стават перфекционисти в строежа на куполи. В този период, и последвалата византийска окупация, арменците почват да строят такива храмове из цялата империя, като причините вече не са толкова природни, колкото социални - малките размери на арменските църкви идеално пасват на средновековната организация на византийското общесто - храмове се строят от феодали, които могат да си позволят толкова. Може затова малките кръстокуполни църкви стават запазена марка на православната архитектура от 9 век насам и изместват старите базилики. Във своя интериор арменските църкви приличат на католически - нямат иконостас с икони, а открит олтар, в Пловдив облицован от оригинален арменски фаянс, където се намира огромно изображение на Сурп Аствадзадзин - Света Богородица. Макар и рядко, имат и степониси, но като цяло се въздържат от изображения. Когато ги има, са картини - върху платно, на светци или мъченици. Основната причина за пренебрегването на църковтата живопис е в каноничната особеност на арменската църква - тя не е нито монофизитска, както повечето смятат, нито диофизитска, както пък твърдят самите арменци. А миафизитска - сега не ми се обяснява теологически какво значи това. От 16 век Армения е разделена на Западна - дадена на Османската империя, и Източна - дадена на Сефавидска Персия. Това положение се запазва до Руско-Турската война от 1828, когато Източна Армения - персийската - е дадена на Руси и е оформена в т.нар. Кавказко Наместничество. Всъщност, днешна Армения е наследник на тази "руска" Армения. На Берлинския конгрес от 1878 обаче Русия е принудена да върне кавказките си владения на Османската империя - това е Западна Армения, освободена през войната. Следващият момент е ужасяващият геноцид от 1915. През 1918 Източна Армения, Азербайджан и Грузия се обединяват във Федеративна република Транскавказия. През 1920 обаче под напора на азерите и турците, Армения се интегрира в СССР, срещу гаранции за териториалната й цялост. Само да добавя, че долината около манастира Хор Вирап е изпълнена с кайсиеви дръвчета - казват, най-добрите в света. Всъщност, латинското име на кайсията (albaricoques - означава вкусна арменска слива) Хачкар - каменна стела, типичен пример за арабското влияние върху арменското изкуство. Подобни изображения могат да се видят и по фасадите на арменските църкви.

С все по-голямо удоволствие посещавам арменската общност в Пловдив, която се грижи за един прекрасен храм с училище - Сурп Кеворк, кацнал живописно на баирче в Стария град. Редовно водя хора и им разказвам, с помощта на местното настоятелство, за историята на арменския народ. Освен църквата в двора има и интересен параклис, Хачкар, каменен кръст от прословутия арменски туфит, на фона на огромна фотография на манастира Хор Вирап (?) в подножието на връх Арарат. Опитвам се да направя една компилация от особености на арменската култура, и се надявам на помощ от някои хора във форума, далеч по-напред от мен в тая тема. Присъствах и на една конференция на испански за Армения в университета на Ла Риоха, която ми служи за маркер в темата. Та най- общо страната е заобиколена от мощни империи и цивилизации, и когато те са слаби, Армения е силна, и обратно. Първото име на страната е Урарту, някъде около 1000 г. пр.н.е, и съществува като такава до епохата на експанзия на Ахеменидска Персия със столица в Еребуни, дн. Ереван. След епохата на Александър Македонски Армения се появява наново като държава-буфер в отношенията между Рим и Партия и като такава съществува до 7 в.от новата ера, когато пада под властта на Абасидите. Тази Велика Армения достига най-голямата си териториална експанзия, не само между трите велики арменски езера Ван, Севан и Урмия, но обхваща и Кападокия, Палестина, Сирия със столица в Арташат. Именно в този период Армения приема християнството, Тиридат и Св. Грегорий Лусарович, после арменската азбука на Месроп Мещоц в началото на 5 век. Именно в крепостта Хор Вирап, днес манастир, е бил заточен Свети Грегорий десет години, преди да излекува цар Тиридат, превърнал се във върколак. От този период се пази безценната църква Света Хрипсиме, типичен представител на тази ранна арменска архитектура - първите кръстокуполни църкви. Арменците възстановяват за трети път държавността си през 885 и до 1045 век е епохата на Багратидите, които изграждат имперската си столица в Ани. Страшна трагедия е този град днес, разположен на турска територия, от който се подават само островърхите кули на стотиците църкви от 10 век. От епохата на Багратидите се пази манастирът Нораванк. В тази епоха се развиват чертите на арменската църковна архитектура - освен кръстокуполните църкви, към тях се добавя т.нар гавит - огромен нартекс, често по-голям от самата църква. В споменатия манастир се наблюдава и друга черта на арменската архитектура - църквите са малки и са 5 на брой. Външността на храмовете е с изваян камък - безспорно под арабско влияние. Към 11 век Армения е погълната от ИРИ, а после и от Османската империя.