Христо Тамарин

Приказките ми са, за да ги убедя да повярват другите. Иначе аз съм си убеден, че съседните езици всякак си взаимодействат. Разните езикови характеристики като зараза се предават от език на език. Понякога някой език има имунитет към нещо, друг път имунитетът му се пропуква. Ама тук някои искат точни механизми да им се обяснят. Най-краткият отговор на въпросът в заглавието на тази тема би бил: нашият език си е редуцирал падежите по същата причина и по сходен начин, както това е сторил италианският. Другото за нашият език са детайли.

А би ли могъл някой съфорумник въз основа на този учебник да даде по един кратък отговор на конкретният въпрос за всяка упомената изоглоса? Да, това е естествено. Това твърдение не е съвсем издържано. Едва ли е възможно всички штокавски диалекти да са балканизирани. Също така, не можем в този случай да говорим за езиково асимилирани носители на български език, понеже не знаем коя изоглоса очертава българският език, намираме се в "зоната на здача", не знаем къде минава границата. Затова пък следното твърдение е коректно формулирано, но не зная доколко е вярно: "В началото на 19-ти век населението на Поморавието е било с преобладаващо българско самосъзнание, но до края на същия век е асимилирано от сърбите."

Признавам си, изпуснал съм нишката, и не разбирам това горе за какво сте го написали. Според мене, положението на гръцкият език само по себе си е бил фактор достатъчен като обяснение. Но освен гръцкият трябва да сложим и балкано-романският, за да стигнем до комплексно обяснение на ситуацията на Балканите. Разбира се, добавя се и албанският, но спрямо българският език това не е съществено. При позитивен подход от Ваша страна би следвало да дадете алтернатива.

Битките на Симеон могат да се разглеждат като гражданска война в Романия, понеже целта на цар Симеон не била нито повече, нито по-малко от това да седне на трона в Цариград. Този епизод е брънка в моето обяснение, понеже създава условия синът му Петър да бъде признат за истински цар, съвладетел на царя на Романия. Вие, уважаеми съфорумнико, като че ли не четете какво съм писал. Нима нещо съм обяснявал с наличието на гърци в дворът на Цар Петър Български? Ами в дворът му можело да има и негри, но това не би имало значение. (Май в дворът на Цар Петър Росийски имало негър.) Става дума за това:

Бръсначът на Окам: Не умножавайте същностите без необходимост. Предпочитайте простите обяснения. .. Как е представен този принцип в нашият фолклор? Ще изчакам 24 часа предложения и тогава ще приведа своето, освен ако вече е дадено.

Sorry. Please delete.

Sorry. Please delete.

Налагали са християнството, разбира се. Но ако става дума, че са се опитвали да го налагат на франкски, би било смешно и забавно. (Нямам пред вид френски, а именно франкски.)

И на Вас, уважеми Хърсе, и на уважаемия Ка40, Ви убягва основният репер в разсъжденията ми: огромната роля на религията в миналото. Няма невъзможни неща за религиозния фанатизъм. Фанатиците могат да пратят невинни деца Божи Гроб да освобождават. Ако приемете огромната роля на религията в миналото, много въпроси от историята получават отговор. В тази връзка и сравнението с Франкската империя не е съвсем адекватно. Едва ли някой франкски владетел е имал някога езикова политика. Там езиците са се развивали по естествен начин. В средновековна България, заедно с въвеждане на новата религия, което само по себе си предполага и изблик на фанатизъм, е въведена писменост и богослужение на славянски. Няма как това да стане без поддръжка от държавата и конкретно от владетеля. В България е имало волеизявление по езиков въпрос от страна на владетеля. Имало намеса от височайше място. Без такава намеса славянската писменост от 9-ти век щеше да има съдбата на сребърния кодекс, да събира прах в някой музей. Разбира се, може да е имало някога и някъде владетел, направил волеизявление по езиков въпрос, което да е останало неосъществено, но това би значело просто слаб владетел. Цар Борис е имал дори решимостта да ослепи синът си. Кой знае колко души още е изклал покрай покръстването. Не си е поплювал нито той, нито синът му цар Симеон.

Не че са били тъпи, а не се е сетил никой султан да им прати учители. Османската империя не се е грижила за образованието. Само религиозното образование на арабски е било развито. Затова и много везири през всичките тъмни векове са били или родени християни (първо поколение мюсюлмани, наскоро покръстени), или второ поколение мюсюлмани. Понеже сред християните образованието било пò на почит. Разглеждайки общността на мюсюлманите по Нашенско, помаците из планините живеят в езиков резерват спрямо тази общност. Ако се преселели долу в равнината или по-близо до Стамбол (например в Източните Родопи), веднага биха го научали турският и биха го забравили българският. Между източните и западните Родопи има християнска зона по линията от Пловдив на юг към Станимака и Бачковският манастир. Наред с пресечения терен, тази християнска зона също спирала експанзията на турският език. Въобще фактът, че по Нашенско са останали сравнително голям брой гяури (българи християни), говорещи на български, станал бариера пред разпространението на турския език към западните Балкани. В източна България на християните (гяурите, българите) им се налагало да бъдат двуезични, да го знаят и турският, ама на запад било обратното - на турците им се налагало да го знаят българският, за да са икономически активни на пазарът на стоки и услуги. А и за кюрдите работата е ясна: кюрдите нямали причина да се срамуват, че езикът им е гяурски. А както писах, турското правителство хич не го било еня за езиково образование.

Тази тематика е трудна за изследване по политически причини. Добре би било да се изчертаят изоглосите по определени лингвистични характеристики: Изоглосата на артроманията (къде по пътя от София за Белград се губят определителните членове). Изоглосата на признакът LiA (откъде нататък по пътя от София за Белград започва да се употребява местният падеж, локативът). Изоглосата на родителният падеж (откъде нататък по пътя от София за Белград започват да отличават родителният падеж от дателният). Изоглосата на универсалният предлог (откъде нататък по пътя от София за Белград родителният и дателният падеж вече не могат да се заменят с универсалният предлог на плюс винителен падеж). Изоглосата на творителният падеж (откъде нататък по пътя от София за Белград престават да казват Бог е с нас). Изоглосата на ренаративът (къде по пътя от София за Белград се губи преизказното наклонение). Изоглосата "добра деца" (Ясно е, че по пътя от София за Белград, като стигнете Трън, можете да чуете "добра деца" вместо "добри деца"). и много други изоглоси спрямо други неупоменати характеристики. Ако се изчертаят тези изоглоси, което вече никога няма как да стане, би могло да се поспори коя изоглоса да се приеме за граница между сръбският и българският език. Аз съм за изоглосата на артроманията. На някои сръбски националисти може да им се прииска да се приеме ятовата граница. Според мене фонетичните изоглоси са по-маловажни от структурните изоглоси, свързани с балканизацията. Например, ако артроманията и/или ренаративът не са му в кръвта, трудно ще ги усвои човек. Всичките свързани с балканизацията изоглоси са на сръбска територия.

Явно, под език на ИРИ в случая трябва да разбираме гръцки език. Гръцкият език е бил разпространен из нашата територия около 2500 години. Не става дума, че той владеел тази територия изключително за себе си, той я е споделял и с други езици. На по-голяма част от територията през повечето време е бил в малцинство. Но го е имало. Гръцкият език е изгонен от територията на България едва в началото на 20-ти век. Още "траките" в древността пишели на гръцки. Нашите възрожденци от по-старото поколение пишели на гръцки. Епичните поеми на Григор Пърличев са на гръцки. Има ли подобно нещо в Армения и Грузия? Едва ли. Има ли в българската литература такова художествено произведение, като грузинската поема Витязът_в_тигрова_кожа на Шота Руставели? Защо няма? Ами ако сред българите се роди даровит поет, който търси изява, той винаги би предпочел по-широко поле на изява именно на гръцки. Защото имал възможност, не било проблем да го усвои гръцкият език. Разбирате, че условията са различни. Не става дума само за това, че нашата територия става част от територията на Романия през периодът, който в романът "Под игото" е наречен "гръцко робство". Нашата територия е била в културната сфера на Романия през много по-голям период. Сигурни ли сте, че Цариградският патриарх не е държал непрекъснато Силистренската епархия, дори когато тази територия влизала в границите на българската държава отпреди покръстването? Вече писах, че територията на България практически се връща като част от територията на Романия още при цар Петър. Тогава реномето на нашият език се вдига: това бил богослужебен език, официален в половин Романия. Реномето му не пада съществено и през периодът на така нареченото "гръцко робство". Иначе как би могла да бъде възстановена писмената традиция по времето на Асеневци? И тъй, нашата територия е била споделяна няколко века от два богослужебни писмени езика (гръцки и български) и поне два разговорни езика (влашки и албански), няколко века. Всички говорещи на тези езици били все християни, братя во Христѣ, и живеели заедно. Това време наричам активен период на Балканския езиков съюз или образно "варене в имперския котел".

Помаците, албанците, бошнаците - всички те биха минали на турски при първа възможност. Просто не им се е удала такава възможност. Всички те са се чувствали османлии и дори турци. При преброяванията в Македония в началото на 20-ти век албанците вкупом са се вписвали турци. Много са се срамували ог факта, че не знаят турски. Не се съмнявайте, че биха преминали на турски при първа възможност.

Вар е славянска дума. Турската дума за вар е киреч. Хоросан е турска дума с източник персийски. Няма данни да е имало такава дума в нашия език, преди османлиите да са я донесли.

Не че куца, а се нуждае от допълнително обяснение: защо в Египет мюсюлманите преминали изцяло на арабски език, а в Персия не се случило това. Египет бил изцяло християнски преди идването там на ислямът. Следователно, ислямизацията му е била донякъде факултативна. Християни в Египет останали, има и сега. Арабският език се възприемал като религиозна идентификация при ислямизацията. Подобно нещо е ставало и в Анадола, и по Нашенско: всички нашенци, които приели ислямът, се чувствали задължени да преминат на турски, за да се отличават от гяурите-християни, и го правели при първа възможност. В Персия и сред тюркоезичните неверници обаче ислямизацията била задължителна. Там други, освен мюсюлмани, нямало как да останат, и тамошните мюсюлмани нямало от кого да се разграничават езиково. Но това разбира се е off-topic.

Няма какво да намесвате коптски. Мнозинството египтяни приело ислямът и всичките, дето го приели ислямът, преминали на арабски. В Египет само християни били останали да говорят на коптски или на гръцки. А сега дори и християни няма да говорят на коптски. Тези, дето сега по религия се назовават копти, коптският език са го забравили вече. И само в Александрия се пази гръкоезична християнска община.

Ами игнорирайте подобни обяснения. Волята на владетелят при въвеждането на новата религия би била достатъчна. Това естествено и между другото означава, че всички данни за броят са предполагаеми. Сега просто Ви уверявам, че броят няма значение.

Вече писах: ако извадите гръцкият език от котелът, то ще трябва да го сложите да го бърка с бъркалката. Може и така да е било.

Не с огън и меч, а със слово. Арабският е победил в Египет не толкова заради мечът, а заради словото в коранът. Ако в самият двор на българските владетели е взето решение за преминаване към Богослужение на славянски, това би било достатъчно обяснение за безследното изчезване на имагинерният пра-български език, независимо от броят на говорещите. Хипотезата за частична славянизация само би увеличила броят на славяногласните, но аз пък считам, че броят няма значение. Хипотеза за частична славянизация все пак предполага наличие на пра-български език с особена идентификация. Само хипотезата за пълна предишна славянизация би изменила картината.

Писах в съседната тема, че така наречените прабългари ги няма в лингвистичната действителност и лингвистиката няма какво да се занимава с тях. По-точно, доколкото лингвистиката се занимава с езици, то няма данни за специфичен, с уникална идентификация пра-български език. В лингвистичната действителност влизат всички днешни езици, езиците от близкото минало, както и езиците, на които са запазени стари текстове. Разбира се, може да се предполага наличието на безброй много езици, които са умрели без да оставят нито наследник, нито текстове, и за тези езици трябва да се признае, че нищо не знаем и няма как да узнаем. Историята твърди, че в края на 7-ми век население, назоваващо се българи, преминало Дунавът, заселило се на ромейска земя и основало тук държава. Историята иска да се идентифицира езикът на това население, но не дава никакви езикови данни. Лингвистиката няма никакви данни, с които да борави. Няколко израза от видът ZENTIASOE доникъде не водят. Тривиално обяснение пред вид на последвалото развитие би било, че това население е било славяногласно, макар че имената му не били съвсем славянски. Например ославянчени авари, авари наскоро станали славяни. Макар да говорели все славянски, "българите" се отличавали от "славяните" по Нашенско по личните си имена. Сравнете: гагаузите езиково са се потурчили, но са си запазили българските имена, различават се от нашенските турци по личните си имена, по обичаите си и т.н. Е, ако това население е било вече славяногласно, това обяснява липсата на особен пра-български език в лингвистичната действителност: такъв език по Нашенско не е идвал. Сега да изоставим горното тривиално обяснение и да предложим друго тривиално обяснение. Ако е имало някакъв особен неславянски пра-български език, той би могъл да бъде предшественикът на днешният албански. Използваме това, че нищо не знаем за историята на албанският език. Е, ако е така, този език ще да е бил разпространен из цялата територия на Българската държава, от северна Добруджа до днешна Албания, врял е в котелът на Балканският езиков съюз, бидейки постоянно негов пълноправен член, името му е било узурпирано от нашият славянски език. Носителите му ще да са се отличавали с разколебана християнска вяра и склонност към ереси, понеже ревностите християни систематично минавали на богослужебни езици, славянски или гръцки. Оцелял е само на територията на днешна Албания и Косово, в източна България носителите му поголовно приемали исляма и преминавали на турски, понеже и без това не били ревностни християни. Дори и сега мнозинството от носителите му не са християни. Как Ви се струва? Фантазии, нали? Цялата свързана с пра-българите лингвистична тематика е фантастична. Да изоставим и второто тривиално обяснение и да се спрем на нетривиално, а следователно още по-фантастично. Някои считат, че онова население е говорело на език, сроден с днешният чувашки, и разпенено спорят с онези, дето пък считат, че онова население говорело на език, сроден с днешният осетински. Все ми е едно. Няма да различавам тези две хипотези. Ако е било така, то по Нашенско този език е изчезнал, без да остави почти никакви следи в лингвистичната действителност. Обаче сега ми се налага да наричам този неизвестен имагинерен фантастичен език с терминът пра-български, за да няма двусмислия. Някои се питат за броя на населението, говорещи на пра-български, и за съотношението му към броя на славяногласното население. Отговарям: няма значение. Дори населението, говорещо на пра-български, да е било по-многобройно от славяногласните, ако в двора на Цар Борис се е взело решение за преминаване към Богослужение на славянски, то само това решение би било достатъчно да предизвика безследното изчезване на пра-българският от лингвистичната действителност. Пример от същата епоха: Aрабоезичните мюсюлмани, преминали през Синай в Египет, наложили езикът си на по-многобройното местно население, само защото това бил езикът на новата религия.

Сега да развия по-добре хубавият израз за варенето в имперският котел. Най-напред ще развия хипотезата, която поддържам, а после и алтернативна хипотеза. По-горе отхвърлих вероятността преди 9-ти век да е съществувал артоманиакален и/или аналитичен славянски език/диалект, какъвто сега е нашият език. Алтернатива в рамките на славянщината няма. Ако ще търсим алтернатива, то трябва да е извън славянщината. И тъй, в началото на 10 век Цар Симеон води войни с цел да седне на Царският трон в Константинопол. Преди това баща му е покръстил българите, т.е. направил е от българите християни, братя во ХристѢ с ромеите, и е въвел богослужението на славянски. Самият Симеон е живял в Константинопол и е получил най-високото възможно образование. Независим наблюдател има всички основания да счита, че войните на цар Симеон са пореден епизод от гражданските войни в Романия (Ромейската империя), водени от претенденти за Царския трон. Ако Цар Симеон беше влязъл победоносно в Цариград, историята щеше да помни Българска династия на трона на Романия, но едва ли щяха да останат българи. Е, цар Симеон не успява, и нас, българите, ни има. Синът му, Цар Петър, обаче успява наполовина. Както става в приказките, той се жени за Царска внучка и получава половината Царство като зестра. Така било според ромеите. Те се изхитряват да оформят като зестра на Царската внучка онази част от Царството, която предците на Цар Петър вече били завладели. Но "юридически", от гледната точка на Романия, Цар Петър бил истински Цар, съвладетел на Ромейския Цар. Ромеите се погрижили след смъртта му да си приберат зестрата обратно. Дълголетната съпротива на Цар Самуил също така би могла да се окачестви от независим наблюдател като гражданска война в Романия, водена от иредентист. Както историята показва, гражданските войни обикновено се водят с необикновена жестокост. Историята отдавна е забравила за българи по Волга, например. Поредната от веригата причини нас, българите, да ни има, е дълголетието на Цар Петър. Той мъдро управлявал своята половина от Романия под името България цели 42 години в мир и благополучие. Почитан бил в цяла Романия. В неговата половина от Царството Богослужението се извършвало на славянски език, както било решено още по време на дядо му. В края на царуването Му историята би могла да отчете, че на Балканите е възникнал нов етнос под името българи, християнски по вяра и славянски по език. Ние, днешните българи, сме наследници именно на този етнос. В нашата съвременност това е единствената възможна позиция, позволяваща да запазим здравият си разум. Ако се смятаме за наследници на някакъв по-стар етнос, няма начин да не изпаднем в шизофрения. Освен всичко друго, още по времето на Цар Петър, когато всички жители на балканска Романия били християни, и живеели заедно като братя во ХристѢ, заврял котелът на имперския езиков съюз, сега известен като Балкански езиков съюз. "Варенето" се изразявало с реално разпространие на двуезичието и дори на многоезичието сред обикновените хора. Двуезичието и дори многоезичието било разпространено сред простолюдието по Нашенско в течение на следващите няколко века. Децата на улицата възприемали два или повече езика, при това всичките езици били възприемани "неправилно", снахи и заврени зетьове, пък и други преселници сменяли езиците си, усвоявайки друг език "неправилно", командировани свещеници трябвало да научат местния селски език - научавали го "неправилно", на "развален" език държали неделните си проповеди, занаятчии научавали езикът на съседното село, за да продават и там стоки и услуги, и т.н. Врене и кипене. Това било активният период на Балканският езиков съюз. Вренето и кипенето престанали и балканският езиков съюз се де-активирал, когато дошли ислямът и турският език. Огромна маса разноезични нашенци приели ислямът и преминали на турски. Рязко се намалил броят на говорещите на балкански езици и поради това рязко намаляла вероятността за двиезичие от старият балкански тип. Възникналото турско-балканско двуезичие напълнило нашите езици с турцизми, но то трудно препредавало граматични форми, понеже структурата на турският език е съвсем различна. Ситуацията била вече друга. Но станалото станало - Балканският езиков съюз е факт, значим и досега. Дотук избягвах привличането на други езици в Балканският езиков съюз, освен познатите днес. Т.е. обяснението ми се основава на реални езици, а не на имагинерни. Наличието в котелът на гръцки и романски е достатъчно, за да накара нашият език да извърви пътят, който със сигурност знаем, че е извървял. Няма логична причина да търсим друго обяснение за историята на нашият език. Може би някои чувстват емоционална причина: ще им се да омаловажат значението на гръцкия език. Но аз се придържам към здравия разум, а не към емоциите. Гръцкият език няма как да се омаловажи. Ако той не е врял вътре в котелът, то той ще да е бъркал манджата отвън. Затова нека да приемем, че и гръцкият език се е варил в котелът. Нарисуваната от мене картина трудно обяснява разпространението на истинска неподправена балканщина отвъд Дунава, та чак до Молдова. Е, според мене румънският език е занесен там по-късно във вече "увряло" балканизирано състояние. Това твърдение е политическо некоректно спрямо Румъния, която е уважаван член на международната общност. Традиционно ни се представя следната хипотеза като политически коректна залъгалка. Имало било някакъв палео-балкански мако-трако-дакски език, съдържащ ако не всичките, то поне повечето от известните ни балканщини. Е, щом е така, то е ясно, че този език нито може да е гръцки, нито романски, нито славянски. Но може да е прото-албански, сиреч албанският да му е наследник. Може и да няма вече наследници. Този мако-трако-дакски бил разпространен от Молдова до Албания. Когато говорещите на този език преминавали към романски/влашки, езикът на гордите римски колонизатори на Дакия, те предали балканщините си на така оформящия се румънски език. Когато пък говорещите на този език преминавали на езика на славянските нашественици (т.е. на български), предали балканщините си и на българският език. Истината е, че няма данни нашият славянски език да е взаимодействал с палео-балкански език тук по Нашенско. Това горе е умозрителна политически коректна хипотеза с цел да се осигури с хиляда години по-дълго пребиваване на влашкият език отвъд Дунав. И на края относно някакъв пра-български език в Балканският езиков съюз. Не се счита, че България, която също така е уважаван член на международната общност, се нуждае по този повод от политически коректни залъгалки. Балканизацията на нашият език под влияние на гръцки и романски е достатъчно логично обяснение. За разлика от романщината отвъд Дунав, която кой знае къде се губи хиляда години из Карпатските пущинаци, исторически данни за славянщината отсам Дунав има достатъчно, за да се изясни историята на нашият славянски език. Привличане на друг език не е необходимо и няма да промени съществено нещата. От какъв зор? На румънците залъгалката им дава хиляда години, а на нас какво би ни дала подобна залъгалка? Лек за нечии елинофобски комплекси? По-скоро само ще се задълбочи разделението ни от Охрид и Битоля.

Вече писах, че в основата на възникналият във връзка с дейността на Светите Седмочисленици старо-български литературен език стои диалект от източно-български тип. В източните диалекти по-добре се пази винителният падеж. Но пък в западните диалекти например е запазено деепричастието. Как да измерим? Може би трънският диалект. Различава по род прилагателните в множествено число.

На въпроса Ви "Защо не сръбския?" вече е отговорено: сръбският език живее далече от Константинопол, не се е варил в котелът, само се е грял на огънят. Преизказното наклонение е явление чуждо и на нашата славянщина, и на нашата балканщина. То изразява нашата "анадолщина". Няма връзка с аналитичността на нашият език, нито с редуцирането на падежната му система. Нужни са детайлни разсъждения. Вие не предлагате детайлни опровержения, нито задавате детайлни въпроси. Да се спрем на един детайл: загубата на творителният падеж. Наистина, в аналите на институтът по славистика към константинополската императорска академия на науките това явление не е упоменато. Т.е. исторически сведения липсват. Но все някога явлението е станало. И тъй, кога според Вас изразът Богъ съ Нами се е променил на Богъ съ Насъ? Няма никакви основания да се счита, че тази промяна е станала преди 10-ти век. Има всички основания да се счита, че е станала преди 15-ти век, дори преди 14-ти век. Явно е продукт на варенето в котелът. Разбира се, такава промяна не става изведнъж. Може би цял век или дори два века и двете форми се употребяват. Старото поколение употребява старата форма, младото - само новата. В едни диалекти старата форма се пази по-дълго, когато в други диалекти тя вече е забравена. Обаче: {1} Няма никакво основание да се счита, че новата форма се е появила в някой диалект преди 10-ти век. {2} Днес не виждаме следи от старата форма в нашият фолклор. Няма никакви основания да се счита, че в 9-ти век е имало някакъв аналитичен и/или артоманиакален славянски диалект, който да бъде език-предшественик на съвременният български. Нашият език е прихванал артроманията и се е развил в аналитична посока по-късно. Известен е старо-славянският език от края на 9-ти век. Фонетичните му особености показват, че в основата му стои славянски диалект от източно-български тип: широк изговор на гласната ят, думи с начално а без йотация (азъ, агня), повсеместна промяна пред йот на т във шт. Това е бил говоримият славянски диалект в източна България, т.е. в околностите на столиците Цариград, Плиска и Преслав. И досега е така, и тогава си е било така. Не сте ли съгласен? Или смятате, че стар "солунски" диалект се е разпространил в днешна източна България? Няма място по онова време на тази територия да са съществували два славянски диалекта с идентични фонетични черти, но с различна морфология (единият синтетичен, другият аналитичен). Диалектът и езикът е бил един, такъв, какъвто е запазен в писменните извори, синтетичен, без артромания, съвсем подобен на останалите славянски диалекти от онова време (старо-руски, старо-сръбски, старо-полски). Така е било през 9-ти век. Има исторически свидетелства за това. Алтернативната хипотеза е несъстоятелна. Пък и за нея няма исторически данни. Да привършим със славянщината - няма алтернатива в нейните рамки за обяснението на историята на нашият език. Нашият славянски език се е развил след 9-ти век в рамките на балканският езиков съюз.

Съгласен съм, че преизказното наклонение е вторично явление в български. Алтернативата е нашият ренаратив да е старо славянско явление, сходно със съответното явление в литовски. Тази алтернативна хипотеза я отхвърлям като малко вероятна, но все пак сега ще я развия. Отхърлям я, понеже няма следа от ренаратив в останалите славянски и балкански езици. Би могло аористът и имперфектът още в пра-славянски да са развили значение на евиденциалност (отношение на свидетел), както това го виждаме в съвременният български. За несвидетелско отношение трябвало да се избягват аористът и имперфектът, и задължителен остава перфектът. Това явление се развива до съвременният български ренаратив. Останалите славянски езици по-късно занемаряват изразяването на евиденциалността, занемарявайки по този начин и употребата на аористът и имперфектът. В съвременните руски, полски, чешки има само перфект. Обаче: има славянски диалекти (в сърбо-хърватски и сред лужишките сърби), където аористът и имперфектът са запазени, без да са натоварени със значението на евиденциалност. Такова се предполага да е било положението в старо-славянски (старо-български, църковно-славянски). Загубата на аористът и имперфектът в повечето славянски езици достатъчно добре се обяснява с редундантността (излишеството) на старо-славянската глаголна система. Следователно: алтернативата е само умозрителна хипотеза просто с цел да се замени "турската връзка" с "литовска" такава при обяснението на българският ренаратив.

Моля нека някой да цитира. И то текст от "старобългарски писмени паметници от 10 или 11 век", където е употребено преизказно наклонение. И тук отговорът е в детайлите. По какъв метод би могло изобщо в стар паметник от 10 или 11 век да се разграничи преизказен аорист, какъвто го има в съвременният български, от старо-славянският перфект, както е описан в граматиките на старо-славянският (старо-българският) език, и от ново-славянското минало време, каквото се среща в руски и полски например? Няма как. Ние сега знаем, че нашият език си го има ренаративът, понеже с този език от деца сме закърмени. Но да се идентифицира ренаратив в текст на старо-славянски от 10 или 11 век, това е бош лаф работа. Няма останал жив човек да ни каже, че това е ренаратив, а не обикновен перфект или пък просто перфект с объркано елово причастие. Сравнете: денешната македонска форма "пишувал сум" напълно съответства на стандартната и исторически по-правилната форма "писал съм". И двете форми в еднаква степен изразяват обикновен перфект или ренаратив. Без достатъчно ясен контекст не може да се каже обикновен перфект ли е, ренаратив ли е. При това въпросът си го задаваме, понеже знаем, че всичките български диалекти си го имат и перфектът, и ренаративът. Иначе без съмнение щяхме да отсъдим: това е перфект. А знаем, понеже това е родният ни език, пък и носители на нашият език достатъчно добре са описали неговата граматика през последните два века. Забележете: в македонската перфектна форма има сбъркано елово причастие. В източна България подобно елово причастие би се възприело като преизказен имперфект, като ренаратив. Да, ама в съответният македонски диалект отвъд Вардарът тази форма може да е обикновен перфект, а не непременно ренаратив. Това са разсъждения в съвременен план, които илюстрират принципната невъзможност да се идентифицира ренаративът в старо-български текст от 10-ти или 11-ти век. Основното в логиката ни следва да бъде, че ние не сме изключителни, екстраординанарни, extraterrestrian (извънземни), а сме обикновени, както всички хора. Ренаратив няма в никой европейски език, освен в турски и български. Ренаратив няма в никой славянски език, освен в български (и македонски, ама той си е български). Ренаратив няма в никой балкански език освен в български. За турският език ренаративът си е свойствен, не е повлиян от български. При тези условия единственият възможен извод на независим наблюдател е, че българският ренаратив е турска заемка. Ако в българският език имаше ренаратив още през 10-ти век, то през активният период на балканския езиков съюз (варенето в котелът), или щеше да го предаде на останалите балкански езици или поне на влашкият, или щеше да се освободи от него, следвайки линията на изглаждане на граматическите различия в котелът. Явно е, че ренаративът е скорошно нововъведение в българският език.