Христо Тамарин

чушки: чужие овощи.

Лекции за наличието на славянски следи в Руската равнина отпреди 9 век могат да бъдат само безсмислени. По принцип археологията не може да докаже славяногласие, освен ако не открие надписи на славянски език. Етнонимите представляват хлъзгава материя дори за съвременността, а какво остава за далечното минало. Може би Вие и аз не си служим с еднаква терминология. Доколкото славянският език е известен, то според мене славяните трябва да са славяногласни; т. е. хора, които не говорят на славянски, не са славяни. Е, руската дума "король" показва, че славяногласието не може да е стигнало Русия (дори Киевска Рус) преди времето на Карл Велики. Как археологията би могла да опровергае това?

Е, какво, Новгород е основан по-рано, преди 9-ти век, така ли? А за Киев: дори да е основан преди 9-ти век, няма данни жителите му преди 9-ти век да са били славяногласни. Разбира се, Wikipedia-та не може да се вярва. В същност, на писаното по разните форуми също не може да се вярва. Разбира се, не трябва да се търси във Wikipedia-та мозък. Човек трябва да се оправя сам, със собствения си мозък, и сам трябва във всичко да се убеди. А хубавото на Wikipedia-та е, че обикновено има много препратки.

За времето около 9-ти век именно териториите около Днепър и нагоре до Новгород се наричат Русия (или Русь на руски). Ставаше дума обаче за друго: славянският език няма как да е бил разпространен на тази територия преди времето на Карл Велики, преди 9-ти век. Цитат оттук: Не споря по това. Руският език е занесен в Московията едва при покръстването, не по-рано от края на 10-ти век. Практически нищо не зная нито за траките, нито за скитите, нито за даките. И едва ли някой сега знае нещо за тях. Един Господ ги знае какви са били.

А доказано ли е наличието на славянски следи в Русия допреди ІХ в.? Само така бихте могли да оборите Прицак по този пункт. За мене не е доказано. От друга страна, в подкрепа на тезата, че славянският език едва ли е стигнал Русия преди времето на Карл Велики, имам аргумент от историческата лингвистика. Да разгледаме пра-славянските думи: *karwa, *gardus, *marzus, *galwa. След като в славянския език започва да действува законът за отворената сричка, горните думи стават непроизносими. Обособяват се три вида славянски диалекти според начина, по който този казус се решава: {източни} двоегласни: корова, городъ, морозъ, голова (руски) {северни} кратко-гласни: krowa, grod, mroz, glowa (полски) {западни и южни} дълго-гласни: крава, градъ, мразъ, глава (чешки, сръбски, български) Има обаче една дума, която може да е трън в очите на някои руски историци: король. В тази си форма се среща в старо-руски документи от 13-ти век. Общоприетата хипотеза е такава: Името на Карл Велики става в славянски език нарицателно и започва да означава владетелят на държавата. Такова нещо не е прецедент: името на Юлий Цезар става нарицателно в латински, гръцки, славянски (старо-български) и немски. И тъй, немското име Карл съгласно илюстрираното по-горе правило става краль в западните и южни славянски диалекти, krol в полски (северните славянски диалекти) и король в руски (източните славянски диалекти). За да се получи обаче руското король, трябва да се предположи дългогодишно славянско езиково единство под властта на Карл Велики. Иначе няма обяснение на думата. Предците на източните славяни трябва да са чули името Карл в немското му звучене. Пребивавайки под властта на Карл Велики, името Карл става нарицателно във всички славянски диалекти, и източните в т. ч. Забележка: възможно е нашенските славянски диалекти да са били изключение. По правилото, илюстрирано по-горе, в източните славянски диалекти немската дума Карл се преобразува в король. Защо нашенските славянски диалекти може да са били изключение? Изхождайки от нашата дума крал, не можем да твърдим, че и по Нашенско славянският език е донесен едва по времето на Карл Велики или след него. Това е така, защото е съвсем вероятно славянският език да е дошъл по Нашенско още преди времето на Карл Велики, а думата краль да е по-късна заемка от сръбски. А защо източните славянски диалекти не могат да са изключение? Ами ако те бяха заели тази дума от сръбски или полски, например, тя щеше и на руски да звучи краль (както на сръбски) или кроль (както на старо-полски), а не король.

Прав сте, че федерацията не можеше да се задържи дълго под върховенството на великосръбския шовинизъм. Хърватинът Тито я крепеше с авторитета си близо четири десетилетия. Югославия беше тоталитарна титовистка държава тогава. На Тито се приписват следните думи: "За да бъде Югославия силна, трябва Сърбия да е слаба." Е, умря Тито, умря и комунизмът, и сърбите идеологически се върнаха към шовинизма си. Това вече хървати и словенци не можаха да изтърпят и Югославия се разпадна. Разпадът на Югославия щеше да е мирен, както разпадът на СССР или на Чехословакия, ако не беше лозунгът на Милошевич, че всички сърби трябвало да живеят в една държава. Започна война с цел прекрояване на границите и съответно етническо прочистване. Тито направи така, че славянските народи на Югославия да чувстват тази държава своя. Мнозина се пишеха дори югославяни, а не сърби, хървати, българи, македонци или черногорци. Разпадането на Югославия представлява и разпадане на тази славянска титовистка общност. Косовските албанци обаче винаги са били извън тази общност и винаги са били проблем. След разпадането на Югославия този проблем се концентрира в Сърбия. Милошевич допусна проблемът да се изостри в хуманитарен, а после отказа сътрудничество на международната общност за решаването на този вече хуманитарен проблем.

Давам поправка и допълнение към предното си съобщение. В същност, мюсюлманска България можеше да има само ако някой от последните ни царе от династията на Шишмановците беше заповядал българите да примат исляма. Но това е било също така нереално.

Давам Ви само общи съображения. За онова време понятието "немци срещу славяни" е неадекватно. Процесите следва да се разглеждат или като религиозни (християнство срещу езичество, католицизъм срещу православие, по-късно протестантство срещу католицизъм), или като териториално разширение на империята (владетелят да събира данъци от по-обширна територия). Все пак, славянският свят (понятието има само съвременен смисъл в нечии глави) е не само жертва на "Дранг нах Остен", а и продукт на същия "дранг". Например, според хипотезата на Прицак, Карл Велики имал проект да цивилизова Източна-Европа (днешна Русия) и за целта наети от него скандинавци подкарали натам славяни. Този начален тласък от времето на Карл Велики позволил на славянщината да стигне до Аляска.

Разпадането на Югославия и Косовският въпрос са два отделни въпроса и следва отделно да се разглеждат. Ако някой ги свързва, то това е по чиста случайност: некадърността на сръбския ръководител Милошевич предизвика както разпадането на Югославия, така и отделянето на Косово от Сърбия.

Според мене нещата са по-прости. Всеки нашенец, който приемал по някакви причини Исляма, ако е имал възможност, е преминавал и на турски език, като по такъв начин потомците му днес са турци. Мюсюлмани на Балканите са останали само там, където те не са имали възможност да научат турски: в планините, в Западните Балкани. Обратно, в равнините, в приморските райони или близо до Константинопол новообрязаните биха усвоили турския език лесно от първо поколение. Разбира се, новообрязаният не ставал чужденец (ябанджия). Обаче важното в случая е това, че челядта на християнина и челядта на новообрязания повече не можели да бъдат сватосвани, докато челядта на християнина можела да се сватосва дори с ябанджийска християнска общност. Във всеки случай, челядта на новообрязания излизала от старата общност. Ако говорим специално за българщината, то със сигурност българщината е съхранена чрез християнството. Ако почти всички българи се бяха обрязали, те вече щяха да възприемат турския език още по-лесно. Нямаше да ги има островите с помаци в Родопите - турският език щеше да стигне дотам. Турският език можеше да стигне и до Албания и днес можеше да няма и албанци, а само турци почти навсякъде на Балканите. С една дума, възможността да съществува мюсюлманска България е съвсем нереална. Това може да е вярно едва през 19 век и насетне, когато национализмът заразява албанците. Нима албаноезичните общности от християни и от мюсюлмани взаимно са се сватосвали?

Ако ще бъдем точни докрай, то и за мюсюлманите Исус Назарянинът е Месията (Христос). Обаче според мюсюлманите, пророкът Мохамед бил осъществил обещаното от Исус Месията (Евангелието на Йоан, глава 14) второ пришествие. И пък самият Мохамед не бил обещавал следващо пришествие и след него Бог (Аллах) нямало да праща други пророци. Семитската дума Месия, каквото и да означавала тя, навсякъде се превеждала на гръцки като Христос. А пък на две места евангелист Йоан изрично казва, че Месия значи Христос. Тази дума повече не се превежда на други християнски езици (нито на латински, нито на старо-славянски).

Ето и същият текст, преведен на латински: http://la.wikipedia.org/wiki/Servitudo Нима виждате там думата sclavus? Думата sclavus може да се среща в средновековни или съвременни текстове, разбира се. Но не и преди Христа, не и преди 6-ти век след Христа. От друга страна, естествено е, че роб/servus в някакъв смисъл е правно понятие. Това понятие се изразява с различни думи на различните езици. На класически латински: servus. На гръцки: δοῦλος. На старославянски: рабъ. На ново-английски: slave. След 6-ти век думата sclavus най-напред в гръцки, а после и в средновековния латински, а после и на много други езици, започнала да означава понятието δοῦλος/servus/роб. Но тази дума не може да се среща в по-стари текстове с такова значение.

За царя, княза и другите.. цар: Oт Цезар/Кесар, подобно на немското Kaiser. Фасмер не споменава някой да се съмнява в това, че цар произлиза от Цезар/Кесар. Фасмер предполага готско посредничество. Аз не виждам защо да не е заемка направо от латински или при гръцко посредничество. крал: от името на Карл Велики. Обаче в този случай Фасмер споменава, че някои се съмняват. Съмняват се онези, които не искат да повярват, че славянският език е занесен из Източно-европейската равнина не по-рано от времето на Карл Велики. За обстоятелствата как е станало това съм писал в края на този постинг. княз: заемка в славянски от германски (немски или готски). Според Фасмер, никой не се съмнява в това. Тези, дето си упражняват мозъците да свързват княз с някаква (пра-)българска титла канас, ако такава изобщо е имало, трябва да имат все пак пред вид, че коренът на славянската дума княз е княг, старо-славянски къняг (буквата я тук е малкият юс и звучала ен). Крайната съгласна г по първа палатализация се променя в ж (княже, княжение, княжество), по втора палатализация се променя в з (княз, князе), а в думата княгиня (пра-славянски *кунiнгу:нiа/kuningu:nia, старо-славянски кънягъiнiа, тук я пак е малкият юс) крайната съгласна г не се е променила. В действителност, всякакви опити да се докаже, че славянската дума княз и евентуална (пра-)българска титла канас са свързани, водят до извода, че Омуртаг се е титулувал със славянската дума княз, и в крайна сметка до извод, че прабългари изобщо няма, а българите винаги са били славяно-езични. Аз се придържам към традиционното схващане, че (пра-)българите възприемат славянския език при покръстването си в християнството. В един спор с уважаемия съфорумник bozman в тази тема съм формулирал и основният проблем: откъде произлиза нашият етноним. Както би казал Ахмед Доган ефенди, проблемът е на кантар. Не е добре да клатите кантара. Ако наистина има такова "зомбиране" от страна на официалната историография, то целта му е да се избегне една неприятна етимология на нашия етноним - да се докаже, че той е донесен от Северен Кавказ, а не е възникнал от латинската дума vulgares (простаци,варвари) във вида, в който славяноезичните нашенци чували тази дума.

Избягвайте повърхностни разсъждения. Има голяма група тюркски езици и диалекти. Случайно знам, че изразът не бой се! на волжко-татарски (там, където в била Волжка Булгария) звучи хòрхма!, а пък на нашенски турски (там, където в била Дунавска България) звучи кòркма!. Правя си извода, че ако някога е имало тюркска титла хан, то имало е и тюркска титла кан, и обратното. От друга страна, истинската титла в пълната й форма е хаган или каган. Правя си извода, че ако някога е имало имало тюркска титла хаган, то имало е и тюркска титла каган, и обратното. Звукът г в тюркските диалекти често е изпадал. Например, от македонския турски диалект сме заимствали думата леген, която в делиорманския диалект на турския език звучи лиен. Правя си извода, че ако някога е имало тюркска титла хаган (респективно каган), то е имало и тюркска титла хан (респективно кан). А пък ако някога по нашенско имало тюркска титла кан, то естествено е в именителен падеж на гръцки да стане KANAС, а във винителен и родителен KANA. Може тюркска титла хаган/каган да има иранска етимология, още повече че в тюркските езици има много думи с ирански произход. Но наличието на четирите еквивалентни форми хаган/каган/хан/кан се обяснява съвсем лесно с тюркските езици. Дори титлата да е има ирански произход, тя е станала тюркска. А откъде пък може да е KANAСYBIГH? Едно интересно тълкувание на Емил Живков с друго обяснение: Може би Емил Живков е прав, че титлата KANAСYBIГH не трябва да се пренася назад. Може да се предположи, че тя е дошла у нас от Авария по времето, когато франките унищожили Аварския хаганат. Хелимски пише, че към титлата XAГАН (chaganus, caganus, cagan, хаганъ, каганъ) на аварския върховен владетел често добавяли някоя от думите iugurrus, iugurnus, iugurgus, vigerius, vigurnus, които може би са една дума, предадена по различен начин. Хелимски предполага, че chaganus iugurrus означавало "управляващ владетел", евентуално в противовес на "почетен владетел" (т.е. нещо като "изпълнителен директор" в противовес на "председател на борда").

Излиза, че не се разбираме за смисъла на понятието българин от 9-ти век. Нашият сегашен български език е славянски и през 9-ти век е бил славянски. На нашия славянски език през 9-ти век е имало две думи цар и княз (думата крал не се употребявало по Нашенско). През 9-ти век, до времето на царете Симеон и Петър, само ромейският цар можело да бъде наречен цар. Друг Цар бил Царят Небесен, на когото се молим Царството му да дойде и на земята. Всички други владетели, включително Веелзевул, князът на бесовете, били князе. Ако говорим за 9-ти век, трябва да разбираме тогавашния смисъл на думите. Дори за езичниците славяни цар е бил само ромейският цар. Вие твърдите, че преди 9-ти век в очите на някой българин титлата княз била равностойна на висшата владетелска титла в Източната Римска империя. Това е възможно, само ако този човек е бил хем езичник, хем не-славянин (например, прабългарин). Ама като не е славянин, защо би употребил славянската дума "княз"? Скланям на обяснението: човекът знаел славянски слабо, не знаел точните значения на славянските думи. Впрочем, препоръчвам Ви да разглеждате нещата по същество. Вие като че ли предполагате някаква международна класификация на владетелските титли през 9-ти век. Не е имало такава. Дори в двата основни езика на Римската/Ромейската империя, латинския и гръцкия, титлите не са синхронизирани. Ромейският цар на гръцки е василевс, гръцката дума василевс на латински се превежда rex (например rex seaculorum - цар небесен), ама ромейският император на латински не се величаел като rex, понеже било политически некоректно - Ромейската империя формално била република. А кога се казва султан, кога шахиншах, кога крал, кога император сега е случайно. Например, съвсем случайно японският владетел е император, понеже би могъл да бъде микадо. Мохамед Реза-Пахлави го наричаха с неговата си титла шахиншах, а японския владетел не го наричат с неговата титла. Това е просто случайно. Преди години в нашия парламент дълго спориха президент ли да имаме начело на държавата или председател. Временно титлата беше председател (президент). Или пък президент (председател), не помня вече. Основният Ви проблем, уважаеми Хърс, е титлата канас. Ако наистина е имало такава титла по времето на цар Борис през 9-ти век, тази титла сега е забравена, иначе нямаше да има спор за нея. Забравена е била още по времето на цар Борил, отдавна забравена. А сега дори не е сигурно, че такава титла е съществувала. Свързването й със славянското княз издиша (освен при някакви други предположения). Поради това не знаем как точно се величаел цар Борис през 9-ти век (наричайки го цар, използвам новото значение на думата цар) на прабългарски неславянски език.

Ами буквата може да я има. Обаче този звук (фрикативен устнен беззвучен), който тогава тази буква е означавала в гръцки език и който днес означава тази буква в българския, тогава в старобългарския/старославянския език нямало, поне докато действал законът за отворената сричка. Или твърдите, че тогава в старо-българския език имало и специални звуци за буквите ѳита и ѵжица, които също присъствали в азбуката, всяка със свое име, започващо с правилната буква? Добре, поправям се. В старото кирилско (старо-българското) писмо са заимствани всички букви от гръцката азбука, при това с тяхната числова стойност и по възможност с тяхната фонетична стойност, както било в гръцкото писмо. Заимствани са и всичките диакритични и препинателни знаци от гръцкото писмо. Гръцките имена на буквите обаче не били заимствани, поради което кирилицата е била истинска азбука, за разлика от гръцката азбука, която си е най-обикновен и прост алфавит. Пишейки вече сериозно, никой сега не знае какво означават някои имена на буквите от азбуката: ѵжица, фрьтъ, хѣръ, ҕервь, ѥръ и някои други. Може би съфорумникът Хърс ще каже какъв смисъл имат тези имена на букви и ако е така, то нека ентусиазирано да предложи хипотезата си на обсъждане. А дотогава да сдържа ентусиазма си и да избягва да се меси в непозната нему материя. В същинската лингвистика нещата се разглеждат по същество.

"Reyah" е арабска дума със значение стадо. В Османската империя думата се употребявала в религиозно значение. Различните религиозни пастири (цариградският православен патриарх, арменският католикос, даже самият султан) си имали свое духовно стадо. Ние, българите, сме живели като рая на Цариградския патриарх. В една и съща рая сме били с гърците. Арменците са били в друга рая. Може дори да се каже, че самите османлии са представлявали раята на падишаха. Не разбирам тази тема. Класическият латински език е известен. В частни и обществени библиотеки има милиони екземпляри речници на този език (ето един online). В него няма дума sclavus. Значението sclavus = servus е от Средновековието.

Писах вече, че сред съвременните гърци битува наивната етимология на Истанбул: от гръцкия диалектен израз εις ταν πολη (в града). Не е така. Стамбол е съкращение на Константинопол, появило се сред разноезичното население по Нашенско, вероятно още преди идването на турския език. Обаче като ми обърнахте внимание на турското Истанбул, може да е било и след идването на турския език. За български и гръцки естествената форма е Стамбол (на гръцки: Стамбóли) именно с м поради характерната за тези езици посока на асимилация (уподобяване отпред назад). А пък турската форма с н сочи, че тя е получена директно от Константинýполи. Началното И- в Истанбул го изисква турската фонетика, а не е дошло от гръцкия предлог, както наивната етимология предполага. Но все пак официалното име на този град в Османската империя е било Konstantiniye. Прилича ли Ви на Filibe? А на български градът трябва да го наричаме с наше си име, а не с турското Истанбул: или Цариград (както Цариградско шосе), или Стамбол (както Стамболийски).

Според мене, това схващане е било погрешно и изобщо не съм сигурен дали цар Филип Арабина имал нещо общо с Филипопол/Пловдив. Дори имам хипотеза как е възникнало това схващане. Двата града Филипопол и Адрианопол си съперничали. Пловдивчани взели да се хвалят, че техният град бил основан от християнин, понеже по онова време битувал слухът, че цар Филип Арабина бил християнин, а пък Адрианопол със сигурност бил основан от езичник. Спомнете си подобен аргумент в съчинението "О письмене:хъ": гръцките преводи на Стария завет ги били направили езичници, а славянските преводи - християни. В същинската неполитизирана лингвистика няма разлика между понятията диалект и език, така както в математиката няма разлика между понятията множество и подмножество. Всяко подмножество е множество и всяко множество в някакъв контекст може да се разглежда и като подмножество. Зависи от контекста. А иначе е популярно определението: Езикът е диалект с армия и полиция. С други думи, дали македонскиот язик е диалект на българския език или не, това е въпрос на политиката, а не на лингвистиката. Лингвисти от трети страни, изказващи се с ясна определеност по този въпрос, са нечии храненици.

Да, знаете истинската етимология на полилей, ама на Стамбол не я знаете. По-скоро турците са взели Стамбол от нас или от гърците, отколкото ние от турците. В същност, повечето турци са били ислямизирани ромеи и вече са знаели името Стамбол. Ами то и буквата Θ(θ̃ητα) е била включена в азбуката (има я в Рибния буквар, с нея е писал малкото си име Θ.М.Достоевски, болшевиките я махат от руската азбука през 1918г.), ама смеете ли да твърдите, че и звукът е бил в употреба? Само говорещите на гръцки и/или (пра-)албански (евентуално) са можели да го произнасят. Славяноезичните - никога. Друг е въпросът, че кирилицата представлява гръцката азбука с допълнение, но без премахвания на букви. Разбира се, че грамотните хора са пишели Стефан, макар да не са си кълчили езиците да го произнасят на правилен гръцки. Така както Достоевски пишел малкото си име с Θ, но го произнасял с Ф. Но грешки са правели. Например, среща се Филат Понтийски вместо правилното Пилат (оня дето на днешния ден осъдил на разпятие Исуса Христа и после просто си измил ръцете). Среща се и Фатриарх вместо Патриарх. Явно пишещите винаги са произнасяли П вместо гръцкото Ф и помнели не съвсем вярното правило, че в гръцки думи се пише Ф вместо П.

Съгласен съм с написаното от августейшия съфорумник IMPERATOR CÆSAR. Звуковите преходи, които Дуриданов привежда за тракийския език, са идентични с тези за старо-германски (например, първи закон на Грим). Не зная нито нов, нито стар език извън германската група, за който законът на Грим да е валиден. Разбира се, става дума за ИЕ (индоевропейски) езици. Според Дуриданов, тракийският би бил първият такъв език. Не че е невъзможно, но е учудващо. Допускам, че някои приемат предаването на името Филип в древността като Пулпу за твърде несигурно. Най-напред обаче би било добре да се отбележи, че крайното У в ПулпУ съответства на гръцкото ударено У във ФилипУполис. В гръцки Филипу е родителен падеж от Филип - може и на дако-мизийски У да е било окончание за родителен падеж. По-проблемно е първото У в ПУлпу-. Дежурно е обяснението, че звукът едва ли е предаден точно. Ако обаче сравним с нашето старо Пълдин, горното обяснение се потвърждава, понеже славянското ъ се предава именно като У (на гръцки, например). Ако се задълбочим в историята на звуците на нашия език, ще открием, че краткото i от името Филип лесно би преминало в наше старо ь, което пък по-късно може да е минало в ъ (особено около Л: жльтъ => жълт) и после това наше ъ да е предадено с У(u) в името Pulpudeva. Разбирам скептицизма Ви. Все пак, освен Нестор, си спомнете и какво пише Охридският архиепископ Димитър Хоматиан за своя предшественик Климент в краткото му житие: Според моето предположение, за славяноезичното население по Нашенско Хоматиан е знаел два етнонима: стар мизи и нов българи.

Наистина има такава гръцка народна етимология, че Истанбул идвало от гръцкия диалектен израз εις ταν πολη, означаващ "в града", но това прилича на нашата народна етимология за полилей (полюлей - полюлява се). В същност, Стамбол е възникнало като народно съкращение на Константинопол, вероятно едновременно в български и гръцки, още преди идването на турския език по Нашенско. По същия начин, Ямбол е народно съкращение от Дианаполис. Нерде Ямбол, нерде Стамбол - Бурда Ямбол, бурда да Стамбол. Аз бих приел, че Цариград е донякъде превод на Константинопол. А за подкрепа на тезата за превод на имена на селища, бях Ви дал за пример Битоля.

Изводите ми са логични. Каква руска пропаганда намесвате? Впрочем, и Дуриданов като че ли го обвинявахте в румънска пропаганда. Руското име Степан, българското Стефан, испанското Esteban и т.н. са все имена, произлизащи от гръцкото Стефан(ос). Какво друго би могла да ни каже някаква руска пропаганда по въпроса? Ами съвсем си е ясно, че старо-славянският книжовен език, създаден от Светите Седмочисленици, преживял неуспешно "пилотно внедряване" някъде в Моравия, бил възприет и се дооформил именно в България, откъдето по-късно бил занесен в Русия при нейното покръстване в християнството. Той бил занесен в Русия именно във формата си, която той бил придобил в България. Днешният руски литературен език е и негов наследник. Разбира се, негов наследник е и днешният български книжовен език. Всичко това руска пропаганда ли е? Или пък българска? Според мене, просто така си е било. Този старо-славянски език е известен, в него няма думи, в които да се среща звукът Ф(f), нито собствено славянски, нито заемки от германски/немски или латински/романски, нито народни заемки от гръцки. Единствените думи, в които има Ф, са книжовни заемки от гръцки (предимно имена). Поради това е естествено да се предположи, че говорещите на славянски тогава не са можели да казват Ф. Нашенци, които тогава са говорели само на славянски, също не са можели да казват Ф. Нашенци, които са знаели гръцки и/или романски (влашки), естествено, звукът Ф не можел да ги затрудни. Не можем да знаем дали нашенците, които тогава са говорели само на някакъв неславянски пра-български език, са можели да казват Ф. И тъй, говорещите само на славянски не можели да произнасят звук Ф, а днес всички славяноезични вече могат. Кога са се научили? Май вече съм отговорил - когато слабите ерове отпаднали от произношението. В старо-български всички ерове са се пишели и все още са се произнасяли. Пример: Старо произношение: ..смрьть поправъ, ..животъ даровавъ. Ново произношение: ..смерт попраФ, ..живот дароваФ.

Давайте контекста на цитатите, моля Ви се. Такъв текст трябва да има, за да подкрепи Вашето твърдение, че .. Иначе твърдението Ви е съвсем голословно и според мене не отговаря на епохата. Аз поне някаква логика използвам. Но като че ли Вие с логиката сте скаран. Опитът ми за разсъждение е успешен и доказва, че авторът преди около 1100 години не е посмял да нарече ромейския цар "княз", не е и посмял да нарече "цар" друг владетел, освен ромейския. Писал съм, че още по времето на цар Петър, сина на Симеон, думата "цар" си сменила значението в нашия език. Вече и друг владетел можело да бъде наречен "цар", не само ромейския цар. Естествено е за документ от 13-ти век думата цар да се употребява в новия смисъл. Обаче през 13-ти век българите не са помнели вече за никакви ханове, канове и канаси ювиги. И сега ние не знаем как точно се е величаел сам самият княз/цар Борис Кръстителят на Българите, преди на славянски език да се нарече княз, нито пък знаем как са се величаели сами неговите предшественици на българския трон.

Нека уважаемите съфорумници да преценят дали съм писал ядни заклинания. Напълно съм съгласен. Дотук нямате нови аргументи. Още веднъж обяснявам. На гръцки градът се нарича "Филипополис" (така го е нарекъл цар Филип), като завършъкът "полис" означава на гръцки "град". С други думи, цар Филип е нарекъл града Филиповград. Филиповград на гръцки звучи Филипопол, така както Константиновград звучи Константинопол. Филиповград на дако-мизийски (според Дуриданов) звучи Пулпудева, като завършъкът "дева" пак означава "град". С други думи, "дева" е превод на "полис" или на нашето "град" или на някаква друга дума със значение град, каквато е имал пред вид цар Филип, ако допуснем, че последният не е мислел на гръцки). Началото "Пулпу" не е превод на името Филип, а предаване на това име на такъв език (според Дуриданов дакo-мизийски), говорещите на който не могат правилно да произнесат старо-гръцкото име Philippos. Откъде накъде? Старобългарският език е известен. Стефан на старо-български се е произнасяло Степан. Звук Ф(F) в нашия език се появил едва след отпадането не еровете, а дотогава говорещите на нашия език не можели да го произнасят, понеже нямало наши думи, в които такъв звук да се среща. Същото положение имаме и сега. В нашия език навлизат много заемки от английски, но нима си кълчим езика да предадем точното им произношение в английски? В същност обаче преходът от Ф към П при гръцки заемки в славянски не се отнася за случая с Филипопол, понеже когато името Пулпудева се появило, гръцкото име звучало "Philippo-", а не "Filipo-". Важното в случая е, че на дако-мизийски (или на оня палео-балкански език, на който името Пулпудева се появило) нямало придихателна съгласна и говорещите на този език нямали друг избор, освен да я пропуснат. Не можели да кажат "Philip-" (пхилип-), затова казвали "Pilip-" (пилип-). Дори да са можели да кажат "Filip-" (филип-), те няма как да са подозирали, че след няколко века самите гърци ще почнат да произнасят това има "Filip-" (филип-). А пък ако дако-мизийският и пра-славянският език са идентични (една от моите хипотези), то те не са можели да казват и "Filip-" (филип-). Отсъствието на придихателна съгласна в някой палео-балкански език е съвсем вероятно. Сега такава съгласна няма по Нашенско и наоколо.